Дейвид Фарланд
Леговище от кости (14)

Господарят

Никой не би могъл да поведе другите, докато не стане господар на самия себе си.

Менделас Дракен Ордън

Габорн огледа коренака — камшиците му шибаха на всички страни и гигантските търбуси подскачаха напразно във въздуха. Дори с всичките си дарове той все пак не посмя да го прекоси. Забеляза, че коренакът, който се беше увил около крака на Ейвран, още стиска кожения й ботуш. По-наблизо беше изтървала тоягата си.

— Ето там горе — обади се зад гърба му Йоме. — Там се е криела халата и я е причаквала. Сигурен ли си, че още е жива?

— Жива е — отговори Габорн, като се взря дълбоко в себе си. — Но халата се отдалечава много бързо.

— Дори с всичките си дарове не успя да избяга — отбеляза Йоме. — Има дарове на обоняние поне от петнайсетина кучета. Познава нрава на халите, знае и езика им. И все пак я хванаха.

— Халите могат да крият миризмата си — изтъкна Габорн в защита на Ейвран. — Изобщо не помирисвам, че тук е имало хала. Нищо не можехме да направим, за да го предотвратим.

— Къде според теб я отнася?

Габорн поклати глава.

— Не мога… да отгатна.

Не усещаше да я заплашва близка смърт. Значи халата не възнамеряваше да я изяде веднага.

Коренакът се беше поукротил. Като използва копието, Габорн се засили няколко крачки и го прескочи. Направи още няколко предпазливи крачки, стъпи на моста и погледна надолу в бездната. Светлината на опаловата му игла не стигаше дъното, но до слуха му достигна шуртенето на река. Над главата му като несекващ тътен продължаваше да се носи звукът от препускането на халите през тунела.

Засега Ейвран беше жива, но той усети смъртта да се приближава към нея. „По някаква причина халата я отнася в дома си“, реши Габорн.

Почувства се безпомощен. Беше довел Бинесман и Ейвран в тази проклета дупка като водачи, а сега беше останал без съветите и на двамата.

— А може би — прозвуча искрица надежда в гласа на Йоме — халата не я отнася никъде? Ейвран е чародейка. Вчера призова Майстора на пътя и го задържа часове наред. Може би я контролира.

— Не, не мисля, че контролира положението — не се съгласи Габорн. — Майстора на пътя беше почти умрял от изтощение, а и тя беше с тоягата си. Ако контролираше това чудовище, щеше да го доведе тук. Знам само, че засега е жива и е единствената, която би могла да ни води. Трябва да я намерим.

Габорн освети пътя пред тях. Мостът бе дълъг четирийсетина разкрача. От другия край се виждаше входът към тунел на хали. Стените бяха покрити с клей и подобни на кости колони подпираха тавана.

— Мога да открия Ейвран — реши да рискува Габорн. — Усещам мириса й навсякъде.

После сякаш се подвоуми за момент.

— Какво има? — попита Йоме.

— Мисля, че ни предстои дълго преследване с битка на финала — каза той. Обърна се към Йоме. Тя стоеше от другата страна на коренаците. — Използвай тоягата на Ейвран да прескочиш.

Йоме събра смелост, след това се засили, използвайки една скала за опора, и прескочи. С даровете си прелетя на височина петнайсетина стъпки цели осемдесет.

Затичаха. Габорн отпред, Йоме след него.

Той усети, че храната му е придала сила — едновременно на мозъка и на духа му. Безпокойството за Ейвран го потискаше, но от поетата от храната енергия мъглата като че ли се беше поразсеяла.

Тичането по тунела на халите не беше леко. Габорн усети, че от скоростта с тялото му се случват странни неща. Сетивата му внушаваха, че се движи с нормално темпо, но му беше трудно да взима по-острите завои, тъй като залиташе встрани. Това го принуди на всеки завой да се навежда до неестествено малък ъгъл. Имаше чувството, че язди подсилен кон.

Трябваше да внимава и за неравната скалиста повърхност. На всяка крачка имаше опасност да се препъне или да навехне глезен в някой камък, макар пътеката да беше покрита с растителност. Тревата-червей и плесените създаваха не по-малко проблеми от ръбестите стени. От тавана провисваха подобни на корени храсталаци, жълти и бели ластари се спускаха като замръзнали водопади. Понякога те образуваха завеси, които препречваха пътя, и само благодарение на огромната хала, която беше разкъсала препятствията преди тях, пътеката беше чиста. На много места земята беше подгизнала от влага. Край водата растеше черен мъх, от който се процеждаха златисти капки сок, плодовете на някакви жилави растения бяха дребни кафяви зърна с размер на череши. Според Габорн тези две препятствия бяха особено опасни. Мъхът беше хлъзгав, а зърната можеха да се търкулнат под краката му.

На всичко отгоре светлината не беше достатъчна. Опалите осветяваха пространството, когато стояха на едно място. Но когато препускаше с петдесет мили в час, Габорн трябваше да внимава къде да стъпи, да преценява дали да ускори или да забави скоростта, дали да прескочи или да мине направо през някой проснал се във всички посоки корен. И най-важното, да бъде постоянно нащрек за нови опасности.

Не един и два пъти му се случваше да налети стремглаво на някой пещерен пълзач или гигантски паяк-слепец, които трябваше да заобикаля.

Тъй че въпреки даровете си на взор той напрягаше поглед, за да се ориентира в сумрака.

В един момент усети, че е на път да успее, че Ейвран е само на около миля и нещо пред него. Но след поредния завой пътя им препречи огромна каменна врата. Беше издълбана в самата скала и висеше на закрепени на тавана каменни панти. Каменният блок беше най-малко три стъпки дебел. Габорн се опита да го избута, но той не помръдна. Вратата беше заключена.

Той я заблъска от безсилие, след което двамата с Йоме, като използваха скални отломъци, започнаха да копаят проход, което им отне часове.

Когато отново стъпиха на пътеката, Габорн бе крайно изтощен, а Ейвран беше отнесена много, много надалеч.

Нямаше слънце или луна, които да отбелязват въртенето на земята. Навсякъде цареше само мрак, който се отдръпваше за миг встрани от осветеното от опалите им пространство, за да възстанови правата си зад гърбовете им, докато те продължаваха да тичат напред.

Пътеката се виеше, промушваше се през вените на меката скала, заобикаляше огромни каменни блокове, от време на време поемаше в неочаквана посока по причини, понятни само на халите.

Но неизменно се спускаше все по-надолу.

Габорн измерваше времето по ритъма на тежките си стъпки, по вдишванията и издишванията си и по пълзящите по страните му капки пот. Горещината и влагата се увеличаваха с всяка измината миля.

Понякога стигаха до издигащи се като комини странични тунели или шахти. На всяко кръстовище Габорн спираше и подушваше въздуха — проверяваше за мириса на Ейвран.

Почти не разговаряха. Габорн беше останал насаме с мислите си и установи, че те са насочени към книгата, която Йоме носеше във вързопа си: ръкописа на Ерден Геборен.

Наистина ли беше преследвал Истинската властелинка? И ако беше така, какво представляваше това същество?

Преди два дни, когато Ейвран за първи път спомена за това създание, Бинесман изглеждаше смутен. Тогава той попита: „Сигурна ли си, че е хала?“

Ейвран потвърди, че е сигурна. Но сега Габорн се колебаеше. Какво точно беше локъс? Усети, че Земният му взор отслабва. Бинесман беше казал, че това е, защото все още задава неточните въпроси. Може би разбереше ли по-добре неприятеля си, щеше да знае как да го победи.

Беше убеден, че би могъл да узнае много неща от книгата, но Йоме не можеше да я разчете добре, а и в момента също тичаше по опасния път.

Стигнаха до тунел, който се спускаше стръмно надолу. Папратите в него бяха изпотъпкани. Земята беше опустошена. Халите явно често минаваха оттук.

Пред тях се изправи нова врата.

Габорн спря и каза:

— Трябва да си починем и да хапнем нещо. И ако можеш да отделиш малко време, бих искал да ми почетеш.

После бръкна във вързопа си, извади няколко ябълки и манерка вода. Отхапа от ябълката, вдигна най-близкия камък и започна да блъска по вратата.

Йоме също загриза ябълка и извади книгата. Габорн знаеше, че алнисианският не е лесен. Беше изчезнал преди стотици години и повечето учени ползваха най-съвременния вариант, но Ерден Геборен беше писал книгата си, когато езикът е бил все още жизнеспособен. Така че правописът, словоредът и граматиката нямаха нищо общо със съвременните правила.

Йоме отвори книгата и я запрелиства.

— Кажи ми, щом попаднеш на нещо интересно — настоя Габорн.

Все още задъхана от дългото тичане, Йоме отвърна:

— Ерден Геборен започва с равносметка на дотогавашния си живот в няколко изречения. Бил свинар по Хълмовете на Гробницата, докато не го призовал Земният дух. След това разказва как срещнал мага Сендавиан, който повел него и Дайлан Касапина — това трябва да е било името на Дайлан, преди да го нарекат Черния чук — по „пътеки от въздух и зелени пламъци“ към Долния свят.

Това звучеше като легенда. Йоме не се впусна в подробности. След това продължи:

— Но щом попада в Долния свят, неочаквано променя стила. Започва да поставя подзаглавия и разделя книгата на глави.

— Виж дали не можеш да намериш нещо за „локъс“ — каза Габорн.

Йоме започна да преглежда заглавията — прелисти десетина страници — и накрая каза:

— Тук има нещо: „За срещата с Локъс“. Ще се опитам да го преведа на по-съвременен език.

Тя зачете:

— „Локъс беше отвратително създание. Сияйните го държаха заключено в клетка, скрита сред зелена горска поляна в тесен каньон. Пътуването дотам беше трудно, а чудовището заудря като обезумяло с криле по решетката на килията, докато приближавахме. Крилете му бяха покрити с черни пера и разперени се простираха на около трийсет стъпки. Самото създание наподобяваше човешко същество с набити крака и дълги ръце, чиито краища свършваха със страховити нокти. Имаше нещо в черния му цвят, което окото не можеше да понесе. Вероятно бях присвил очи, защото погледът ми не можеше да проникне до дълбините на клетката. Чудовището сякаш поглъщаше светлината около себе си или пък я увиваше около себе си като черна пелерина. Въздухът се въртеше като вихрушка около звяра и се носеше зловоние на гнило. Не виждах ясно създанието, по-скоро имах някаква смътна представа за остри зъби, свирепи нокти и искрящи очи“.

Йоме млъкна потресена.

Габорн се обади:

— Ерден Геборен описва Сияен на мрака, нали?

Дори само при споменаването на името на чудовището Йоме потрепери.

— Вероятно — промълви тя. — А може и да грешим. Може да са различни същества.

После продължи да чете:

— „Решетката на клетката му беше от потъмняло желязо. Блещукащи морави руни опасваха основата й, а отгоре се издигаше покрив. Щом приближих, усетих, че съществото ме хипнотизира. Напрегнах поглед, пристъпвах по-близо и по-близо. Но колкото повече се приближавах, толкова повече мракът около него се сгъстяваше и замъгляваше зрението ми. Едва когато се приближих на една ръка разстояние, смътно осъзнах, че ми говорят Сияйните — не, те ми крещяха. Но не можех да ги чуя. Гласовете им бяха неясни, сякаш ми викаха от огромно разстояние. Вместо тях чувах единствено съществото, което ме подканваше: «Ела! Ела при мен». Видях вратата на килията. Не съзирах никаква…“ — Йоме спря да чете. — Предполагам, че думата е „ключалка“. — Тя продължи: — „Имах усещането, че вратата ще се отвори, дори само да я докосна с пръст, и все пак слугата на Мрака не можеше да я отвори. Докато се приближавах, съществото не помръдна. Крилете му престанаха да блъскат лудешки решетката и то ме наблюдаваше неподвижно, сякаш изваяно от камък. «Отвори вратата!», чувах шепота му аз. «Отвори я.» Чувах виковете на Сияйните отдалеч, но в техните думи…“ — Йоме се опита да довърши изречението по смисъл — „… нямаше никакъв разум“, е написано, но мисля, че иска да каже: „нямаше никакъв смисъл“. „Нямах намерение да отварям вратата — продължи тя. — Мислех само да пробвам да я докосна едва-едва. Тъкмо да го направя, когато Дайлан ме сграбчи изотзад. Той изкрещя в ухото ми, но не разбрах смисъла на думите му. Издърпа ме настрана от клетката и ме събори на земята, след което се изправи над мен и започна да ми говори нещо, което не разбирах. Локъс се разбушува насреща ми, сякаш започнаха да падат гръмотевици и цялото небе щеше да се срути. «Виждам те, кралю на Света на сенките! Аз ще пресея твоя свят като жито и ще изхвърля плявата от него.» Усещах ненавистта на слугата, подушвах я във въздуха, осезаема като зловонието на мъртвец. След известно време започнах да проумявам думите на Дайлан. «Не ни ли чу? — крещеше той. — Мен не ме ли чуваш?» Лицето му беше пламнало от тревога и сълзи от…“ — мисля, че думата би трябвало да означава „безсилие“, — „… бяха напълнили очите му. «Не те чух», отвърнах аз, докато идвах на себе си. Тогава гласът на Фил така ме разтърси, че го чух ясно. «Пази се от Асгарот. Той е най-коварното дете на майката на всички локъси, Истинската властелинка на Злото.»“

Габорн удари ръката си в скалата и изпъшка. Зелената светлина на опаловта му игла проблесна, щом се извърна към Йоме. Но пъшкането му не беше от болка.

— Истинската властелинка… — промълви той. — Мислех, че тя е Истинската властелинка на всички хали или нещо такова, а не…

— … на Злото — довърши Йоме.

Габорн усети, че му се завива свят. Съществото, срещу което му предстоеше да се изправи, беше враг, от който се бояха дори Сияйните и Лъчезарните. Нищо чудно, че бяха тръгнали да се сражават на страната на Ерден Геборен.

Йоме продължи нататък:

— „Много слова ми каза Фил, слова, изречени от сърце. Разбрах, че ако бях докоснал тази врата, ако се бях опитал да я отворя, силата ми щеше да ме напусне. Вратата беше запечатана с толкова могъщи руни, че обикновен мъж като мен не би могъл да я разбие. Но ако бях опитал, щях да успея да отворя друга врата: вратата към моето сърце. «Асгарот можеше да те изпълни — говореше ми Фил. — Зловещите му желания можеха да станат твои желания. Можеше да те изпълни така, както мракът изпълва кухините на земята.» Сграбчи ме неназовим страх. Бях така потресен, че не можех да се изправя. «Локъсът не е създанието, което виждаш пред себе си — продължаваше Фил. — Сияйният на мрака може да остарее и да умре, но скритата в него сянка е безсмъртна. Когато Сияйният на мрака умре, същността му ще продължи да търси друг домакин. Затова предпочетохме да затворим Асгарот, вместо да го унищожим. Много Лъчезарни загинаха, докато се опитваха да го доведат тук. Хиляди пъти по хиляди сенчести светове е успял да завладее Асгарот.»“

Йоме се поколеба за момент и каза:

— Ерден Геборен не харесва думата „завладявам“. Зачеркнал я е и е сложил вместо нея „разрушавам“ или „господствам“, или „превземам“.

Тя продължи:

— „Но докато го държим в плен, той не може да пакости.“

Затвори книгата. От лицето й се лееше пот, дрехите й бяха прилепнали към тялото й.

— Мислиш ли, че магът на Радж Атън е освободил същия Сияен на мрака?

Габорн обърса с ръкав потта от челото си. От тичането и увеличаващата се горещина се чувстваше мазен и нечист. Искаше му се да се изкъпе. Беше видял магът да влиза през огнената врата в Туинхейвън и да излиза много скоро след това. Нима беше имал време да проникне в клетката? Или само се беше срещнал с чудовището, след като някой съучастник от другата страна го беше освободил.

Името му беше Асгарот. Възможно ли бе описаното преди две хиляди години от Ерден Геборен чудовище да е същото, което дебнеше Йоме в замъка Силвареста само преди седмица?

Беше сигурен, че е така. Бе се появило сред облак тъмнина и вихрушка от вятър, изсмуквайки цялата светлина от небето, увило около себе си нощта като мантия. При приближаването му изтрещя гръм и се посипаха светкавици. Беше проговорило, „сякаш избумтя гръмотевица“.

— Може би — каза Габорн. — Изглежда, си си спечелила достоен противник.

— Не търсех повод за битка — обясни Йоме. — То ме преследваше.

Габорн се усмихна с надеждата да я успокои.

— Чакай — прошепна тя. — То не преследваше мен. Дойде за нашия син, за детето, което нося в утробата си.

— Защо? — попита Габорн.

Завладя го страх. Сияйният на мрака беше дошъл за сина му! Щом разпростря сетивата си, Габорн усети опасност да дебне детето.

— Сияйният на мрака не иска просто да убие едно дете — промълви сякаш на себе си Йоме. — Хромото момче беше с мен, но Сияйният на мрака не поиска неговия живот. Чакай… — Йоме наведе лице и сграбчи утробата си, след което изпъшка. — Чакай!

— Какво има? — попита Габорн.

— Сияйният на мрака… — продължи тя — или локъсът вътре в него не искаше да убие детето. Просто го искаше. Настояваше за него.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че искаше да завладее бебето, за да се скрие!

— Разбира се — възкликна Габорн. — Сияйният на мрака е напуснал Долния свят. Може би дори се тревожи, че враговете му ще го потърсят. Следователно има нужда от място, където да се скрие. А има ли по-добро място от една майчина утроба?

Като изрече притесненията на Йоме на глас, Габорн, изглежда, им придаде тежест и реалност. Йоме се разрида и прикри утробата си с ръкописа на Ерден Геборен.

— Аз също се тревожа къде е отишло — каза Габорн. — Но с моя Земен взор мога да видя духа на детето. Вътре в теб няма мрак. Детето в утробата ти е като всяко друго — живо, но все още неоформено. Не усещам никакво зломислие, никаква злонамереност.

Йоме се тресеше от страх. Габорн я прегърна. Тя се вторачи в мрака с размътен поглед.

— Колко време ще ти отнеме да преведеш останалата част от книгата? — попита я Габорн.

— Не знам. Бавно върви. Може би една седмица.

— Нямам нужда от цялата — добави той. — Само… да ми разкажеш всичко, което казва за локъсите и за Истинската властелинка.

Габорн отвори манерката. Водата, с която я беше напълнил от езерото при Вратата към бездната, миришеше силно на минерали. Той отпи голяма глътка и приседна. Възцари се абсолютна тишина, толкова дълбока, че проникваше чак до костите. Далечният тътен от стъпките на халите не се чуваше. Беше го чул за последен път, когато оглеждаха мястото, където беше уловена Ейвран. Кога беше престанал?

Над земята никога не се спускаше толкова плътна тишина. Или ще изкрещи сойка, или вятърът ще прошумоли между листата, или овца ще изблее в далечна ливада. Тук нямаше нищо.

Това действаше угнетяващо. Цялата земна твърд беше виснала над главата му, небе от камъни и руда, готово да рухне всеки момент. Усещаше я навсякъде около себе си — острата миризма на минерали.

„Като затишие пред буря“, мина му през ума. Това беше най-точното сравнение: както в лятна вечер, когато въздухът натежава и на хоризонта се струпват тъмносиви облаци. И всички животни се умълчават и изпокриват. Дори мухите престават да жужат.

Сега беше надвиснала същата тишина, само че още по-плътна. Тя проникваше през кожата, по която сякаш пролазваха мравки. Пред и зад тях се простираше само нощ, толкова дълбока, че не можеше да се сравни с никое познато усещане.

„Ние сме в пустошта — даде си сметка Габорн. — Много, много далеч от каквото и да било човешко обиталище.“

Той разпростря Земните си сетива, след това въздъхна дълбоко и погледна Йоме.

— Ейвран продължава да се отдалечава. Предполагам, че сме пробягали стотина мили с възможно най-голямата скорост, но сетивата ми ми подсказват, че Ейвран е много, много напред.

Замълча, сякаш обмисляше какво друго да каже.

— Мисля, че между нея и нас има хали. Усещам опасност.

Не й каза колко голяма е опасността. Не можеше да го изрази с точни думи. Като че ли между тях и Ейвран се издигаше стена, стената на смъртта. Той можеше да стигне до нея, но можеше ли Йоме?

Тя поклати унило глава.

Габорн заудря вратата, като от време на време откъртваше каменни отломъци. Когато се умори, остави Йоме да поработи, а той оправи обувката си и постави нова кожена ръкохватка на древното копие на Ерден Геборен.

След като се смениха още няколко пъти, Йоме проби отвор, въздъхна и кимна към тунела.

— Те ни очакват там някъде, нали? Халите. Виждам го по израза ти.

— Да — потвърди Габорн.

— В такъв случай — каза Йоме и стисна тоягата на Ейвран от отровно черно дърво — да вървим да ги попритесним.