Дейвид Фарланд
Леговище от кости (10)

Вратата към бездната

Малко са онези, посмели да изследват дълбините на подземния свят, а още по-малко са дръзвали да нападнат халите в тяхното леговище. Подвизите на Ерден Геборен, чиито рицари претърсваха подземния свят години наред, днес са се превърнали в легенда.

Из „Военни походи в подземния свят“ от Учителя край камината Кокстън от Стаята на оръжията

Все по-нататък и по-нататък лъкатушеше речното корито през подземния свят. Габорн тичаше, замаян от скръб. Гърдите го боляха от удара на халата, но физическата болка не беше нищо в сравнение с грижите, възникнали от загубата на Бинесман.

Чародеят беше този, който трябваше да го представи на Земния дух. Беше мъдър съветник и приятел.

Нещо повече, той беше най-верният му съмишленик. Като Земен пазител беше определен за едно-единствено задължение: да защитава човечеството през настъпващите тъмни времена. Габорн беше Земния крал, със своя собствена мощ, независимо колко ограничена беше тя. Но способностите и мъдростта на Бинесман бяха несравними.

„Сега, когато вече го няма, какво ще стане с нас?“, питаше се Габорн.

Изпита срам, че го тревожат подобни мисли. Но той знаеше отговора. Бинесман му го бе казал. Ако той се провали, човечеството е загубено.

Ейвран тичаше до Габорн с късите си крачета и ридаеше горчиво. Йоме беше най-отзад и се грижеше детето да не изостава. Лицето й беше безизразна маска.

Вече дълго тичаха по коритото на древната река, в което водата беше се стичала от скалите, оставяйки дупки във формата на кратери. Стигнаха до обширна кухина, в която от една висока стена се спускаше малко поточе и пълнеше няколко вирчета.

Накрая Йоме запита Габорн:

— Може ли да спрем за почивка тук?

Звукът от препускащите над главите им хали беше неясен тътен. Габорн протегна сетивата си, проверявайки за опасност. Да, усещаше я навсякъде. Предстоящите битки за Хиърдън, грозящата Карис смърт, пълзящият мрак, който можеше да погълне света. След всеки изминал в тичане час тъмнината се приближаваше с още един час.

Но в момента тях тримата не ги заплашваше сериозна опасност.

— Можем да спрем.

Устата му изгаряше, толкова суха беше, а стомахът му се беше свил като юмрук. С даровете си на издръжливост можеше да изтрае дълго, но дори Владетелите на руни понякога имаха нужда от почивка.

Откога не беше ял? От вчера при изгрев слънце? С даровете на метаболизъм тялото му отчиташе, че са изминали почти десет дни.

— Не можем да останем дълго — обади се Ейвран с натежал от страх глас.

— Защо? — попита Габорн.

— Онази хала — отвърна тя, — тази, която… удари Бинесман. Помирисах я. Познавам я. Всички хали я познават. Казва се Съпруга на сенките. Няма да ни остави на мира. Ще ни преследва, докато ни унищожи.

— Какво искаш да кажеш? — попита Габорн.

— За халите той е истинска легенда — продължи Ейвран. — Любимец е на Истинската властелинка, неин съпруг. Той е ловец, изпратен да залавя болни и опасни хали.

— Опасни? — не разбра Йоме.

— Халите — почна да обяснява Ейвран — най-много се страхуват от една болест, която наричат „мечтите на червея“. Ситни червеи прояждат мозъка на халите и предизвикват призрачни аромати и видения — мечтите на червея. След време червеите им причиняват ужасяващи болки, следва загуба на памет и смърт. Така че когато една хала хване „мечтите на червея“, за да не се разпространява болестта, убиват болната и изгарят трупа й. Такава смърт за тях е позорна, защото ако хала умре и друга изяде мозъка й, тя научава отчасти нейните спомени и преживявания. А хали, които не биват изядени, не могат да споделят спомените си.

— С други думи — заключи Габорн, — всяка хала се надява на нещо като безсмъртие.

Той знаеше, че халите изяждат своите мъртви. Знаеше също така, че придобиват спомените на мъртвите. Но не си беше представял, че живите хали желаят да бъдат изядени.

— Да — каза Ейвран. — Но не безсмъртието е това, към което се стремят, а честта да бъдат изядени. Всяка хала се надява смъртта й да предизвика битка сред останалите за правото да изядат мозъка й. На пировете, на които се събират най-мощните магеснички, мозъците на мъдрите хали се считат за лакомство. Така най-могъщите хали, като Майстора на пътя, с когото общувах вчера, притежават спомени от сто поколения назад в непрекъсната последователност.

— Разбирам какво имаш предвид — каза Габорн. — Да те отхвърлят, да те изгорят е толкова голям позор, че някои от тях водят битки. И тъкмо това е работата на Съпруга на сенките?

— Да — потвърди Ейвран. — Хали, които биват изгаряни, умират от „по-голяма смърт“. Това е вечна смърт и тя ги опозорява. Затова, забележат ли симптоми на лудостта на червея, много често ги крият дори от самите себе си. Опитват се да живеят нормален живот, да бъдат изядени и да умрат с достойнство. Но тъй като мозъците им започват да се изхабяват, мечтите им стават още по-ужасяващи и страхът им, че ще бъдат открити, нараства. И те напускат развъдниците. Идват тук, далеч от кошерите, в пустошта, и заживяват като скитници.

— Това би могло да обясни нещо — прекъсна я Габорн. — Преди много години една хала нападна селцето Камптон. Баща ми прати няколко души след нея и намериха една хилава хала, която едва си влачеше краката.

— Да — съгласи се Ейвран. — Някои излизат чак на повърхността, ако не ги залови Съпруга на сенките. Той е безжалостен и смъртно опасен. Привлякохме вниманието му. Ще се върне. Сигурна съм.

— Може би — каза Габорн. — Но в момента опасността не е голяма. Трябва да се храним, когато ни се удаде възможност.

Той продължи да проверява за опасности. Със загубата на Бинесман шансовете им да победят Истинската властелинка бяха намалели.

Ейвран отиде до близкото езеро, надникна във водата и каза:

— Няма скрабери. Само слепоци.

Приклекна и подуши.

— Водата е чиста.

Навсякъде, откъдето бяха минали през последните няколко часа, водата беше примесена със сяра. Габорн веднага се приближи и заоглежда плитчините. Езерцето имаше диаметър около трийсет стъпки и беше дълбоко почти две крачки. Няколко дузини мътносиви слепоци с дължина на човешка ръка плуваха тромаво насам-натам. Това не бяха жилавите, бодливи, вмирисани на сяра риби на подземния свят, а приличаха по-скоро на някаква разновидност на костура.

В продължение на много мили земята беше покрита с папрати и туфи трева-червей, но тук край езерото с чиста вода растеше жилаво сиво ухо.

Ейвран гребна с шепа и отпи голяма глътка. Скоро и останалите направиха същото.

— Ще останем за един час — реши най-после Габорн. — Починете си. Ще обядваме риба. Ще попълним запасите си.

Йоме го погледна.

— Преди това не трябва ли… да измислим план? Какво ще правим без Бинесман?

Габорн поклати глава.

— Аз… той не е мъртъв.

— Но може и да е — не отстъпи Йоме.

Габорн тръсна раздразнено глава.

— От всички хора на света Бинесман най-добре би трябвало да знае колко е важно да се вслуша в предупреждението ми.

— Понякога мъдростта напуска и най-мъдрите — отвърна Йоме. — Отсега нататък — помоли Ейвран тя, — когато Габорн ни каже да направим нещо, направи го.

Габорн не допускаше, че биха забравили този урок. Но го болеше, че трябваше да го научат на такава скъпа цена. Той разглеждаше рибите, които плуваха лениво в езерото. Да ги уловиш беше почти като да набереш ягоди. Той нагази във водата.

— Габорн — спря го Йоме, — лягай и почивай. Аз също мога да ловя риба.

Неумолимият й вид му подсказа, че няма смисъл да й противоречи.

Какво му беше казала тази сутрин? „Докато ти спасяваш света, кой ще спасява теб?“ Беше взела присърце тези думи. Габорн нямаше настроение да спори.

Намери покрито със сиво ухо парче земя и полегна, докато Йоме и Ейвран наловят риба. Растенията бяха като влажен матрак.

Лежеше спокоен, заслушан в шумовете наоколо.

От стената над него се спускаше завеса от пещерни висулки — сталактити, образувани през вековете от водните капки, просмукващи се през скалните кухини. Приличаха на ахати или нефрити във всевъзможни нюанси от нежнорозово до наситен прасковен цвят. Бяха красиви — все едно блещукащи скъпоценни камъни, — а звукът на капещата от висулките върху калцитния под вода отекваше навсякъде. Габорн не беше сигурен дали това се дължи на акустиката на пещерата, или на неговите дарове на слух, но звукът от капките му напомняше тих звън на камбани. А далечният тътен от крачките на маршируващите хали напомняше бумтене на барабани.

Бинесман му беше казал, че до този момент той е задавал неточни въпроси. Че се е съсредоточил върху тактиката и различните оръжия, които би могъл да използва, за да победи Истинската властелинка, но не и върху това, което би могло да гарантира за дълго време спасението на неговия народ.

„Мракът настъпва — помисли си Габорн, — абсолютната нощ, която никога досега не сме зървали. Как да спася народа си?“

Представи си надигащи се армии да атакуват различни народи — индопалци, инкарци, кроудънци. Нямаше никакъв смисъл.

Мракът настъпваше и нападението над другите не носеше никаква надежда.

Докато лежеше, потънал в мисли, Ейвран откърши няколко изсъхнали папрати и запали малък огън. След това изпразни вързопите и подреди вещите около огъня да съхнат. Струпа ябълките, орехите, брусовете и парченцата кремък накуп, след което изхвърли прокисналите от водата влажни хлябове. Когато приключи, опакова всичко наново, като остави само някои дрехи и други дреболии да съхнат.

От подпалената папрат се носеше странен лютив мирис, от който Габорн усети още по-силен глад. За съжаление, бяха нужни петнайсетина минути за приготвянето на рибата, а с даровете му на метаболизъм за него това се равняваше на два-три часа.

Той погледна към другия край на пещерата. Там стените изглеждаха почти гладки, сякаш бяха дялани от човешка ръка. Забеляза близо до тавана две дупки със странна форма. Приличаха на прозорци. Над тях като сталактити надвисваха грозни камъни в мръсно кафяво.

Габорн зяпна от изненада. Беше му се сторило, че само прилича на укрепление, но сега можа да види подробности: да, отдолу имаше портал, но част от покрива беше хлътнала и задръстваше входа. Каменните стени се бяха изкорубили и килнали върху основите. Сталактити надвисваха като копия и скриваха някои от прозорците.

„Човешко дело? — запита се Габорн. — Или на мътните?“

Сърцето му заби по-силно. В руините на мътните можеха да се намерят удивителни неща — фини метални изделия, които човешка ръка не би могла да изработи, лунни камъни, които грееха със собствена извечна светлина…

Габорн се изправи, пресече речното корито и стигна до няколко рухнали от старинна стена камъни. Бяха намазани с клей, както камъните по външните стени, което ги правеше невидими. Тук някога беше стоял портикулът и дървената порта, обкована с железни пръти. През вековете желязото беше ръждясало, а дървото отдавна беше изгнило.

Габорн хвана един железен прът и натисна. Портата рухна почти сама. Ритна с крак няколко прогнили греди, за да разчисти пътя.

Подът изглеждаше като покрит с мазилка. Някога в миналото укреплението явно беше наводнявано, защото по пода и стените имаше дебел пласт кал. Няколко подземни растения се опитваха да надигнат черните си стръкове от пода, но поради някаква причина, изглежда, тук почти нищо не можеше да вирее.

Жълтеникаво същество с плосък гръб, някакъв странен безок бръмбар, заподскача към Габорн, размахвайки нокти във въздуха. Габорн го настъпи и ефектът беше изумителен.

Последва пукот и проблясък и мъртвият бръмбар пламна, изпускайки миризма на сяра.

„Блестун“, досети се Габорн. Беше чувал за този бръмбар преди много време в Къщата на Разбирането. „Това са единствените познати нам животни — беше му казал Учителят край камината Яроу, — които са така добри да се сготвят сами, когато си гладен. За съжаление, на вкус са по-отвратителни от пържени хлебарки.“

Габорн се огледа. Беше попаднал в помещение, навремето най-вероятно било главна зала. На една от стените като знаме все още висяха дрипави останки от гоблен, но цветовете бяха така избледнели, че не можа да предположи какво е било нарисувано. По ъглите се виждаха старинни газени лампи; тук-там се търкаляха останки от мебели — част от изгнил стол или скелет от шкаф.

„Това е построено от мистарианци — осъзна Габорн. — Виждал съм такива глинени лампи в Стаята на времето в Къщата на Разбирането.“

Градежът беше древен, много древен. Но Габорн не можа да се сети колко древен. Струваше му се, че се досеща, но не искаше да го признае дори пред себе си. Само три пъти в писаната история Мистария се беше осмелявала да завладее подземния свят. Вероятно самият Ерден Геборен бе спал в тези покои и бе предвождал воините си по тези коридори при първия от тези опити.

Усети как настръхва. Почти усещаше присъствието на духовете на онези, които бяха загинали в бран.

В камъка в дъното на стаята беше издялана тясна стълба. Той се изкачи по стъпалата на втория етаж. Старинна дървена врата преграждаше пътя.

Върху нея бяха издълбани някакви думи. Някаква старинна версия на роуфхейвънски, която Габорн трудно можеше да разчете. Вратата беше прогнила и на места думите не се разчитаха.

„Херцог Вал Мъдрия?“

Габорн се опита да отгатне възрастта на надписа по памет. Майчиният му род водеше началото си от Вал. Вал Мъдрия беше син на Вал Заклетия, който беше завладял Западните земи преди седемстотин години.

Значи по това време мястото вече е било древно, прецени Габорн. Което означаваше, че не е възможно да го е издигнал крал Харил.

Габорн надигна резето и то остана в ръката му. Натисна с рамо и вратата падна навътре.

Нямаше кой знае какво за гледане. В скалата бяха издълбани петдесетина малки стаи. Помещението приличаше на казарма. В камъка бяха издълбани и нужници, но нямаше никакви старинни оръжия или редки антики, плячкосани от развалини на мътните.

Всичко ценно беше отмъкнато преди векове.

Друго стълбище отвеждаше нагоре. Там би трябвало да са офицерските квартири. Габорн се заизкачва с нарастващо благоговение и излезе на една площадка. Левият коридор отвеждаше в голямо помещение, чиято врата зееше. Габорн предположи, че Уиндхоувън някога е предявил претенции към тази стая. Част от тавана се беше срутила и той не посмя да влезе.

Вдясно обаче се възправяше старинна врата от потъмнял метал, а на нея имаше герб, твърде добре познат на Габорн: лицето на зеления човек го гледаше втренчено през изковани в черния метал дъбови листа.

„Ерден Геборен е спал някога в тази стая — помисли Габорн. — Планирал е военните действия и е ръководил хората си оттук. Сега се сещам как е името на това място: Вратата към бездната, Мрачната крепост.“

Знанията за местоположението й с времето се бяха заличили, но името й все още се помнеше в Мистария. Габорн си я беше представял по-голяма и че може да побира хиляда души, каквато представа бяха създали за нея легендите.

В живота на един мъж настъпва момент — ако има късмет, — когато изпитва усещането, че сякаш се е срещнал със съдбата си. Момент, в който осъзнава, че всяка пътека, която е предпочел дотогава, всеки план, който така старателно е осъществявал, го е отвел до прага, зад който го очаква съдбата му. А какво може да произтече от това, е само неясна мечта.

В момента Габорн имаше подобно предчувствие.

„Всяка крачка, която съм предприемал, ме е водила по стъпките на Ерден Геборен — помисли си той. — Защо не тук? Защо не сега?“

Шумът от ордата на халите проникваше през пещерите отгоре като далечен тътен.

Габорн протегна ръка и остърга вратата с нокътя на палеца си, издълбавайки сребърен прорез. Под трупаната векове наред чернилка вратата беше изцяло от сребро.

Всичко останало, което бе представлявало някаква ценност, беше отмъкнато, но почитта към Земния крал беше така искрена, че никой не бе дръзнал да оскверни тази врата.

Габорн дръпна дръжката. Вратата беше заключена, но ключалката представляваше огледално отражение във формата на зеления човек. Габорн вмъкна пръстена си с герба в ключалката и завъртя. Пръстенът му беше отлят преди повече от хиляда години. В първия момент бравата заяде, но след това поддаде.

Той открехна вратата.

Стаята излъчваше строгост и аскетичност. Беше виждал дори затворнически килии, по-големи от нея. Тук горе, запечатана зад вратата си, стаята беше останала суха. Мебелите напомняха вкаменелости. По-голяма част от тясното пространство заемаше легло в дървена рамка. Върху него лежаха тръстикова рогозка и кафяво вълнено одеяло. Беше оставено неоправено.

До леглото имаше масичка и стол. Върху масата имаше дървена чиния и нож, а до тях овехтяла книга в кожена подвързия и мастилница във формата на лилия, както и останки от паче перо. На стената висеше проста туника за езда, а изпод леглото надничаха високи ботуши.

Сякаш преди няколко века Ерден Геборен беше закусил и излязъл, заключвайки вратата, за да не се върне вече никога.

Внезапно се сети: точно това се беше случило. Ерден Геборен е бил тук, във Вратата към бездната, предвождайки своите Мрачни рицари в битките срещу халите под земята, когато е узнал за предателството в Сир Фийл.

След една безкрайна война с хали, тот и номени е научил, че народът в родния му град се е надигнал срещу него, Земния крал.

Малко се знаеше за причините на бунта. Някои историци твърдяха, че цената на тази война била твърде висока — все пак той предвождал своите рицари из подземния свят повече от десет години. Други оспорваха тази теза и предполагаха, че разбойници и бандити са се обединили срещу него в последен опит да му отнемат властта. Но едно било сигурно: че той умрял в Сир Фийл и нито една рана не загрозявала тялото му.

И сега, почти осемнайсет столетия след тези събития, Габорн се намираше в стаята на Ерден Геборен, една стая, чието спокойствие никой не беше нарушавал от часа, в който древният крал беше потеглил към смъртта си.

Габорн почти очакваше да види сянката на Земния крал да се навърта търпеливо в ъгъла, очаквайки го да й проговори.

Докосна внимателно книгата, развърза шнура, с който беше завързана, и отгърна първата страница. Книгата се състоеше от отделни листове, някои от които се бяха превърнали на прах. Върху заглавната страница имаше рисунка — огромен дъб, под който личаха две фигури, приличащи на мъже с крила, но с лисичи лица. Всеки от тях държеше дълга сабя с вълнообразно острие. Рисунката беше направена старателно с мастило, въпреки че художникът явно не притежаваше никакъв талант. Габорн се досети, че рисунката е направена от любов към изкуството, най-вероятно груба скица на самия Ерден Геборен, която да бъде усъвършенствана от ръцете на майстор за ръкопис с цветни илюстрации. Не можа да прочете заглавието, защото буквите и езикът бяха по-древни от всички, които познаваше.

Трепереше от вълнение. Запрелиства страниците. Бяха изписани на древен алнисиански — език, използван в двора в продължение на хилядолетие, но вече почти напълно забравен. Габорн не го разчиташе, но все пак пред него стоеше книга, написана от ръката на самия Ерден Геборен. Отгърна следващата страница. Почеркът беше енергичен и грациозен. Мастилото тъмнееше върху пожълтелите страници. Но ръкописът съвсем не беше завършен. Имаше зачеркнати думи, на чието място бяха вмъкнати цели фрази. Полетата бяха изпълнени с въпросителни знаци. Това очевидно беше чернова.

„На стария Учител край камината Бидълс много ще му хареса“, мина му през ума. Томчето щеше да даде повод за истинско празненство на пазителите на Стаята на времето. Той го напъха под ризата си.

В стаята нямаше почти нищо друго: посивяла от времето старинна камбанка от калай, четири медни монети върху един рафт. Зад вратата откри древно копие за хали, по-дълго от обичайното и различно от всички, които беше виждал. Беше изработено майсторски, като за крал, не от стомана, а изваяно от цяла кост на хала, най-вероятно от раменната плешка. Забелязваше се и кожена ръкохватка, но беше овехтяла и безполезна. Диамантите на върха на копието бяха необикновено едри и източени.

Габорн се усмихна. Оръжието на самия Ерден Геборен. Костта на халата се втвърдяваше с времето, а ръкохватките лесно можеха да се отстранят.

„Сигурно е искал да го намеря“ — помисли си Габорн.

Взе копието, отиде до вратата и огледа стаята още веднъж.

„Ерден Геборен е бил непретенциозен човек“ — помисли Габорн. Стаята не подсказваше за никакви наклонности към разкош, никакво предразположение към показност.

Затвори вратата и заключи.

Йоме приготвяше десетина риби на огъня. Вдигна очи към него и видя блещукащото кехлибарено копие.

— Какво намери? — попита го и на лицето й се появи широка усмивка.

— Крепостта Вратата към бездната — отвърна Габорн. — В нея е древната спалня на Ерден Геборен, недокосната от векове. Намерих неговото собствено копие за хали!

— Какво друго? — настоя тя.

— Древна книга. Ръкопис, предполагам.

— От ръката на самия Ерден Геборен? — попита Йоме.

Стори му се, че тя ще скочи и ще затанцува.

Габорн кимна в потвърждение на очевидното й задоволство, но се заоглежда с нарастваща тревога.

— Къде е Ейвран?

— Тръгна нагоре по пътя — отвърна Йоме. — Каза, че искала да се изпишка, но ми се струва, че е много разстроена заради Бинесман. Просто иска да поостане сама.

Габорн простря своя Земен взор. Да, беше се отдалечила по пътя. Не усети да я заплашва опасност.

Извади томчето и Йоме разгъна кожата, с която беше подвързано. Отгърна на заглавната страница и бавно зачете:

— „Разказите…“, не, струва ми се, че означава „Знания за Долния свят, както са разказани от един, който е живял сред Сияйните“.

— Можеш да четеш този древен език? — възкликна изумен Габорн. — Никога не съм чувал да се говори на него извън Стаята на езиците в Къщата на Разбирането. Къде изобщо си го чувала?

— Научи ме канцлерът Родам — обясни Йоме. — Беше истински учен и смяташе, че за мен е несравнимо по-важно да науча алнисиански, отколкото да плета дантели.

Габорн я гледаше с искрено изумление. После каза замислено:

— Историята мълчи за това какво е научил Ерден Геборен от Сияйните и Лъчезарните. Вече знаем защо: не е успял да завърши книгата. Това е невероятно. Само най-могъщите чародеи са изминавали пътеката между нашия и Долния свят, Единствения истинен свят.

Йоме отгърна следващата страница и промълви:

— Много е старо. Трудно се разчита.

И се помъчи да чете:

— „Моят глас е грубо… недодялано оръдие, боя се. Пиринчов е езикът ми и неизкусен. Как мога да изложа думите на Сияйните и славите гърмящи, които…“, не знам тази дума, „… люде с думи от светлина, които шепнат на…“ или може би „в“?, „… ушите на нашите духове? Вслушайте се в думите на славите, ако не умеете. Освен ако гласът ми не заглъхне, от което се боя. Но все пак се надявам вий да чуйте.“

Габорн слушаше като вцепенен. Йоме вдигна очи да види изражението му, после отгърна напосоки към средата на книгата и зачете отново:

— „Тогава Фил ми рече“…

— Какво е „фил“? — прекъсна я Габорн.

Йоме повдигна рамене.

— Нещо, което изрича някакви неща на Ерден Геборен.

И продължи да чете:

— „Научи се да обичаш всички люде…“, колебае се дали да използва думата „еднакво“ или „съвършено“.

— Ако обичаш всички хора съвършено — забеляза Габорн, — не ги ли обичаш еднакво?

Йоме кимна и продължи:

— „Не почитай един повече от друг. Не обичай богатия повече от скромния, силния повече от немощния, милостивия повече от жестокия. А научи се всички ти еднакво да обичаш.“

Йоме спря да чете, без да откъсва замислен поглед от книгата, сякаш прочетеното я беше смутило. Понечи да я затвори.

Габорн никога не беше чувал подобни слова, не беше чувал някой, освен крал, да се осмелява да изрича заповед за това как да се отнасят хората едни към други.

„Фил“ би трябвало да е крал на Сияйните и Лъчезарните, реши той.

— Продължавай.

Йоме запрелиства нататък с огромна предпазливост.

— „Тогаз запитах аз: «Как мога да обичам всички люде с еднакво съвършенство?» И Фил ми отговори…“

Йоме възкликна изненадана.

— Ерден Геборен е зачеркнал много от написаното. Отчасти той казва, че ние се научаваме да обичаме тези, на които служим, и пише: „Ти трябва да се научиш да служиш на всеки човек съвършено“, но е надраскал бележка в полето, задавайки въпроса: „Как мога да насадя…“, предполагам, иска да каже „да втълпя на людете“… „че да служиш съвършено някому, то значи да му служиш най-…“, не знам тази дума, „… напреко собствените му потреби? Защото вярно е, че някои сред людете желаят туй, което зло е, но ние задължени сме да ги даряваме единствено с добро. Тез люде, подвластни на ло… локъса, воюват с доброто наизуст, без да проумяват, че любимците на Истинската властелинка ги направляват.“

Главата на Габорн гръмна, сякаш му зашлевиха шамар.

— Сигурна ли си, че точно така е написано? — попита той. — „Истинската властелинка“?

— Да! — потвърди Йоме.

— Кралицата на халите ли има предвид?

Бинесман беше споменал, че Ерден Геборен е преследвал една определена хала, която наричаше „локъс“, но нито магът, нито Габорн можаха да отгатнат какво точно е търсел.

— Струва ми се — продължи Йоме, — че сякаш говори за нещо по-могъщо от обикновена хала.

Габорн изпъшка от недоумение. Дните учеше, че има едно-единствено зло: себелюбието — черта, характерна за всички хора. Това изглеждаше достатъчно обяснение на злото. В края на краищата кой между хората не желае безгранично богатство или непоклатимо здраве, безпределна мъдрост или вечен живот? Кой не жадува за любовта и възхищението на другите?

Разбира се, подобен копнеж е напълно оправдан, разсъждаваше Габорн, и сам по себе си не е никакво зло. Или както беше подчертал веднъж баща му, човек, който се стреми към богатство и по този начин се подлага на още по-големи терзания, ощастливява както себе си, така и тези около себе си. Жената, която се стреми към мъдрост и учи дълго нощем, обогатява всички, които среща. Сам Габорн често мечтаеше да стане господар, който да заслужи несекващата обич на своя народ, тъй като за него това беше точна мярка за неговото управление.

Само когато се стремим към тези неща толкова силно, че изпитваме желание да погубим някой друг, за да ги получим, само тогава се съюзяваме със злото.

— Истинската властелинка… е търсел Ерден Геборен, преди да умре — заразсъждава на глас Габорн. — Войната му с халите е продължила над десет години. Възможно ли е това да е същото създание, което преследваме сега, след толкова време, или това е само титла, използвана от господарката на халите?

Усети необходимост да зададе някои въпроси на Ейвран. Възможно ли бе тази Единствена истинна господарка да живее вече седемнайсет столетия? Какво още би могла да му каже тя по този въпрос? Той погледна към тунела. Детето не се беше върнало.

— Ейвран? — извика Габорн.

Гласът му отекна в пещерата.

— Ейвран! — викна и Йоме.

Никакъв отговор. Габорн използва Земния взор, за да провери за опасност. Усети присъствието й половин миля навътре в тунела.

— Къде е тръгнала? — учуди се Габорн и в същия момент се паникьоса, защото разбра накъде е тръгнала: към опасността.