Дейвид Фарланд
Леговище от кости (31)

Славата

Славите не разговарят като хората, а нашепват слова, които чува със сърцето си само онзи, който жадува да ги проумее.

Ерден Геборен

Габорн тичаше надолу по стълба, която изглеждаше толкова безкрайна, че обикновен човек би слизал по нея няколко дни. Нагоре по нея от подземния свят право в лицето му духаха горещи ветрове. Наоколо нямаше капчица вода, с която да се освежи.

В Хиърдън битката бе приключила и тези, които щяха да умрат, вече бяха умрели.

Сега идваше ред на Карис.

Габорн усещаше, че някъде там долу Ейвран е жива.

През последните няколко дни — както той можеше да прецени времето — Съпруга на сенките го бе насочвал през врати, които обикновен човек не можеше да отвори; той се бе спускал по шахти и изкачвал стълби, по които човешко същество не можеше да премине.

Не само халите прокопаваха проходи в подземния свят, тъй че бе еднакво вероятно Съпруга на сенките да тръгне както по издълбан от някой огромен червей проход, така и да използва тунелите на халите. Габорн тичаше покрай огромни водопади и през глухи пещери. На два пъти загуби посоката, но след това отново я намери.

Докато тичаше, дните се нижеха един след друг и той се питаше какво ще направи, когато се изправи срещу Истинската властелинка.

Тя щеше да е подготвена. Беше веща в изкуството на магьосничеството и достатъчно могъща, за да се противопостави на Стихиите. Още повече, че бе убежище на локъс, който съществуваше от незапомнени времена.

С копието си ли смяташе да я победи? Той вдигна древното оръжие и огледа диамантения му връх. По него бяха гравирани Земни руни, които го предпазваха от счупване. Други особености не се забелязваха. Просто едно издялано от кост копие.

„Не и с копие — помисли си той. — Не можеш да убиеш локъс по този начин. Локъсът е злото, самата същност на злото.“

Стомахът му се бе стегнал в юмрук, но желанието му да разреши дилемата беше много по-силно от глада.

На пътя му се изпречи широка стотина стъпки бездна. Той се засили и я прескочи без усилия, но навехна глезена си, когато се приземи от другата страна. Намести го и седна за момент, докато подействат даровете му на издръжливост. След малко всичко бе наред и той продължи нататък.

Опита се да си припомни всичко, което бе чувал за Лъчезарните и за Сияйните, за Ерден Геборен, за големия противник, който според всичко, което знаеше, се наричаше Гарвана. Припомни си нещо, което му бе прочела Йоме. При първата си среща с тях Ерден Геборен бе описал Сияйните по следния начин: „Добродетелта е тяхната броня, а истината техния меч“.

Тогава си бе помислил, че Ерден Геборен се опитва да опише добродетелността на тези достойни обитатели на подземния свят.

Но му бе направило впечатление, че думите не бяха написани веднага след първата му среща със Сияйните, а десетилетия по-късно.

„Ами ако?…“, запита се той. „Буквалния смисъл ли е имал предвид Ерден Геборен? Ами ако… човек е един празен съд, който може да бъде изпълнен както със светлина, така и с мрак? И ако аз мога да бъда изпълнен със светлина, как ще проникне в мен мракът? И от какво ще ме лиши този мрак?“

Спомни си за книгата, която емирът на Тулистан бе изпратил на крал Силвареста, и графиката в нея. На нея бяха изобразени „Владенията на човека“, нещата, които той притежава. Те се състояха от Видимите владения, които човек притежаваше и които можеха да се видят — неговият дом, неговото тяло и неговото богатство. Общностните владения включваха неговите връзки и взаимоотношения с общността — семейството, града, неговата страна и доброто му име. Невидимите владения обхващаха всичко онова, което не може да се види — време, свободна воля, телесно пространство.

Според емира, ако някой нахлуе в някое от тези владения, го наричаме злодей. Ако се стреми да разруши репутацията ни или да открадне златото ни, или да упражни контрол над действията ни, той е насилник.

Но ако разшири нашите владения, ако ни подари от своето богатство или ни възхвали, го наричаме доброжелател.

Според това определение Истинската властелинка беше самото зло. Нейната цел беше да разруши света на Габорн, да лиши от всичко него и народа му, да им отнеме включително и живота.

Как би могъл да я победи? Как би могъл да я унищожи?

Така бе потънал в мислите си, че тичаше почти слепешком. Изскочи иззад един ъгъл и чу стенание. Беше като стон на човек, който изпитва силна болка.

Спря задъхан насред стърчащите по стените на тунела зъбери. Опита се да не издаде никакъв шум, да нормализира дишането си и да укроти пулса си.

— Помогни ми! — извика някой пред него.

Човекът едва говореше от болка. Стоновете му отекваха от всички страни и Габорн се разтревожи дали не го е подминал в тъмнината.

— Ей? — подвикна той.

Запристъпва внимателно напред. Бледата зеленикава светлинка на пръстена му бе помръкнала и не стигаше на голямо разстояние. Хълцанията престанаха.

Габорн се приближи до ъгъла и зърна нещо на земята — облян в кръв и бял като сняг човешки крак. Пръстите му бяха почернели, а мускулите — болезнено изопнати.

Стоновете иззад завоя се подновиха.

Габорн застана нащрек. Земните сетива го предупредиха за опасност.

Усети, че това е капан. „Халите са оставили стръв. И когато изляза иззад завоя, ще се нахвърлят върху мен.“

Пулсът му се качи в гърлото и по челото му изби пот. Стисна копието и бавно запристъпва напред, опрял гръб в стената.

След няколко стъпки видя две ръце с почернели и извити като нокти пръсти.

„В името на Стихиите — изруга наум Габорн. — Какво са му направили?“

Представи си потънала в локва кръв безпомощна пихтия с изтръгнати ръце и крака. Само могъщ Владетел на руни с десетки дарове на издръжливост би могъл да живее толкова дълго в това състояние.

— Помощ! — отново дочу вик: по-отблизо, но по-немощен.

Габорн внезапно усети колко е изтощен. Бе тичал дни наред като в несвяст и въпреки всичките си дарове бе грохнал. Стените на пещерата му се сториха някак призрачни, нематериални, а той самият сякаш се бе отделил от тялото си.

— Ей? — викна пак Габорн. — Има ли хали около теб? Това да не е капан?

Чу задавен звук, сякаш онзи се зарадва, че чува познат глас.

— Не, няма хали — отвърна едва-едва той. — Не хали ми сториха това.

Гласът му звучеше познато и Габорн зави зад ъгъла — и се изненада, че говорещият е съвсем наблизо.

Вторачи се към земята. Раци-слепци бяха издълбали дупки в стената на тунела, а близо до тях лежеше останка от човек — без ръце и без крака. С посивяла червеникава коса и брада. С лице, обърнато към мрака. Раците бяха върху него и го изяждаха. Но той все още беше жив — Габорн видя гърдите му да се издигат и да се спускат.

— Не хала стори това с мен — прошепна той с малко по-силен глас. — Освен ако ти не си хала.

И се обърна да погледне Габорн с очните си кухини. Раците бяха издълбали очите му. Беше крал Лоуикър, когото Габорн бе оставил мъртъв в Белдинук преди по-малко от седмица.

— Не! — извика Габорн. Помисли, че вижда духа на Лоуикър.

Лоуикър се засмя болезнено.

— Габорн — изрече той и името на краля отекна в тунела. Габорн го чу ясно прошепнато в лявото си ухо, а веднага след това и зад гърба си.

„Сънувам“, каза си той. Не беше възможно разложеният крал Лоуикър да е все още жив тук долу. Повелителите на руни с огромен брой дарове на издръжливост рядко се нуждаеха от сън, но когато се случваше, потребността от това намираше израз в подобни кошмари наяве.

Лоуикър се изхили, сякаш развеселен от объркването на Габорн.

— И така — продължи той, — дошъл си да ме видиш? Или се надяваш да посечеш моята властелинка? — Габорн не отговори, тъй като в мозъка му се блъскаха стотици мисли. „Сън ли е — запита се той, — или послание?“ — Не можеш да я убиеш, без да убиеш себе си. Защото тя живее в теб. Ти си нейно убежище, неин дом.

— Не — отвърна Габорн. — Не желая да е част от мен. Ненавиждам я.

— Както ненавиждаше мен? — попита го Лоуикър.

— Ти си убиец. Уби собствената си съпруга и щеше да убиеш и мен. Получи си заслуженото.

Лоуикър вторачи в Габорн празните си, обвиняващи очни ями. Кръвта по чуканите на краката и ръцете му беше хванала кора и раците я разкъсваха с настървение.

— И ти ще си получиш заслуженото — отвърна Лоуикър.

В този момент Габорн усети да го връхлита ледена вълна и мракът да го обгръща отвсякъде. Светът около него се завъртя.

Сякаш попадна във вихрушка. Обгърнаха го невидими ветрове, ветрове на мрака; прииска му се да изкрещи за помощ, но езикът му сякаш се бе вдървил и можеха да го чуят само раците-слепци.

Свлече се на земята, осъзнавайки, че не е сам в пещерата. Някаква невидима стихия се вихреше около него с категоричното намерение да го унищожи.

Сърцето му блъскаше. Едва си поемаше дъх. Усещаше присъствието на Истинската властелинка, вечното й злокобно дихание. Тя пошепна в ухото му: „Как ще победиш враг без очертания, който владее собствените ти мисли?“

Габорн се сви на кълбо. Прииска му се да избяга, но нямаше къде, а и нямаше никаква представа кое е реално и кое въображаемо.

В съзнанието му изникна образът на четири-пет годишно момченце. Небето бе ясносиньо, а денят топъл и светъл. Отнякъде отекваха гръмове и детето тичаше откъм дома си с някаква непоколебима решителност, стиснало пръчка в ръка. „В кокошарника се е промъкнала лисица“, помисли си момченцето. Но щом зави зад къщата, Габорн внезапно разбра каква е причината за този тътен. Към него приближаваше огромна орда хали. Спускаха се в черна редица по близкия хълм. Момченцето ги видя, крачетата му се подкосиха и то зяпна. Вдигна малката пръчица, сякаш с надеждата да ги прогони, както се пропъжда лисица, но нищо не бе в състояние да спре неумолимата орда.

Първата хала, която връхлетя отгоре му, го погълна и видението изчезна.

Властелинката прошепна в ухото на Габорн: „Ти си момченцето, ние сме ордата. Не можеш да ни победиш.“

Габорн си даде сметка за ужасяващата достоверност на видението. Магесницата му бе показала нещо, което се бе случило при нападението на ордата на халите срещу Карис.

Тъмнината се сгъсти. Дълго време Габорн изпитваше усещането, че духът му ще се откъсне с вой от тялото му, за да се превърне в играчка в лапите на Властелинката.

След доста време осъзна, че тя не притежава такава мощ. Ако разполагаше с нея, отдавна да бе изтрила цялото човечество от лицето на земята.

Постепенно мракът започна да отстъпва и скоро се стопи напълно, а заедно с него изчезна и Лоуикър, и откъснатите му крайници. Пред Габорн се простираше единствено излъсканият от тежките стъпки на халите под на пещерата.

Сърцето му препускаше като бясно.

Беше го връхлетяла Властелинката. Но защо?

Можеше да предположи само две вероятности. Първата бе, че го измъчва за забавление. А втората, че го прави от страх.

„Но с какво бих могъл да я уплаша? — запита се Габорн. — Каква заплаха представлявам за нея?“

Спомни си как започна видението. Беше се запитал как би могъл да победи създание на абсолютното зло, което не обитава тялото, а духа.

Пролази на колене и осъзна какво се бе случило. Беше се опитала да го отклони от собствената му логика на разсъждения. Даваше си сметка, че ако се върне към нея, ще й даде повод за нова атака.

„В такъв случай нека дойде — каза си Габорн. — Искам да приключа с нея. Ненавиждам я.“

Той се изправи.

„Тя ще насочи тази омраза срещу теб — прошепна един глас в съзнанието му. — Ще те принуди да намразиш онези, които й служат, и накрая ще те победи. Когато разшириш пределите на добродетелта, силите на злото вият и жалеят.“

Вихрушката на мрака се бе оттеглила и спокойствие изпълваше сърцето на Габорн, макар до слуха му да достигаше отдалеч воят на локъса.

„Научи се да обичаш всички хора еднакво — бе написал Ерден Геборен и тези думи сега сякаш прозвъннаха в ушите му, все едно авторът им бе застанал до него. — Както жестоките, така и добросърдечните.“

— Както жестоките, така и добросърдечните — повтори Габорн.

Облада го съмнение. Замисли се за крал Лоуикър, убиеца на съпругата си.

„Как трябваше да постъпя с него?“

Припомни си стотиците жестоки мъже, които бе отказал да Избере. Припомни си как ненавиждаше Радж Атън.

„Научи се да обичаш всички хора еднакво. Както жестоките, така и добросърдечните.“

Когато Избираше тези, които да оцелеят, и тези, които да загинат, Габорн се бе опитал да наложи някаква норма. Отказа се да Избере само силните, изоставяйки слабите в ръцете на смъртта. Отказа се да Избере само мъдрите, обричайки глупавите на смърт. Бе Избрал стари и млади, мъже и жени, роуфхейвънци и индопалци.

Позволи си една-единствена норма. Бе отхвърлил злонамерените. С чувството, че постъпва справедливо. Защото човек може да се роди глупав или слаб, или грозен, смяташе Габорн, и съдбата може да онеправдае и най-скромните, но човек трябва да бъде държан отговорен за постъпките си. В противен случай отваряме път на анархията.

„Тогава ги дръж отговорни заради слабостите им — продължи да шепне гласът. — Но ги наказвай заради прегрешенията им според онова, което са заслужили, а не за удовлетворение на собствения ти гняв.“

Габорн се замисли.

Почувства се глупаво. Бе огорчил Земния дух и загуби способността да предупреждава своите Избрани за грозящата ги опасност. Заради собствената му слабост много жени и деца тази вечер щяха да загинат в Карис.

„Кой ще ме накаже заради собствената ми слабост?“, запита се той.

Знаеше отговора. Много хора щяха да загинат, а той щеше да остане жив и това щеше да е наказанието му.

Но дали имаше още нещо, което би могъл да стори?

Ерден Геборен беше казал, че трябва да обича жестоките и лукавите, да извлича полза от тях, дори когато са толкова заслепени от алчност и омраза, че не могат да осъзнаят собствените си интереси.

Нещо не бе точно така. Габорн се усъмни в преводаческите умения на Йоме. Ерден Геборен често се бе затруднявал да намери точната дума, зачерквайки една, за да постави друга на мястото й и отново да я зачеркне. Сякаш собственият му език бе прекалено несъвършен в сравнение с езика на Сияйните.

Какво искаше да каже с това „да обичаш“ жестоките? Как може да обичаш един жесток човек, без да обичаш жестокостта? Освен ако „обич“ не означаваше емоция, а понятие. Може би съвършеният смисъл на обичта към някого бе стремежът да разшириш хоризонтите му, да му помогнеш да стане по-добър дори ако той няма желание да го направи.

Габорн тичаше слепешката през тунела, почти по интуиция. Раци-слепци и други гадини сякаш не помръдваха от страх. Подът бе прояден от дребни насекоми. От тавана висяха каменни дървета, усукали клоните си в спираловидни корони.

С периферното си зрение забеляза близо до тавана на тунела светло петно.

Погледна нагоре и то изчезна.

„Отражение от опаловата ми игла“ — помисли си Габорн.

Спомни си нещо, което му бе казал дядо му: „Добротата е като хвърлен в спокойно езеро камък. Вълнички набраздяват повърхността му във всички посоки, докосвайки всичко около себе си, и след време се връщат обратно към онова, което ги е причинило. Казваш «здравей» на някого, похвалваш работата му и така правиш деня му по-светъл. Той постъпва така с други хора и скоро целият град почва да се усмихва и дори непознати те поздравяват с усмивка. Добротата е заразна. Злобата също.“

Ерден Геборен бе нарекъл локъса „сянка“, мрак, чиито изпарения обгръщат всичко наоколо.

„Възможно ли е да съществува добър локъс? — запита се Габорн. — Възможно ли е да съществуват създания на светлината, които са способни на същото?“

Нещо се спусна с всичка сила върху него, прониза го някакво познание. Разтърси го като изкрещяна дума, като отдавна забравен спомен. Но изпита усещането, че ги изрича някой отстрани.

„Да, съществуват Лъчезарни“, прошепна отново гласът.

Той отново зърна плахата светлина над главата си. Имаше форма на огромна птица, чайка с грациозно извити крила, която се плъзгаше в бавни кръгове.

„Не съм сам — помисли си Габорн. — Нали?“

„Не — отвърна гласът. — Аз съм близо до теб.“

Габорн усети да го изпълва увереност. Разбра защо го бе нападнала Властелинката. И тя бе усетила присъствието на Лъчезарен.

„Можеш ли да ми помогнеш?“, попита Габорн. Не знаеше защо зададе този въпрос. Изпита неудобство, че го задава. Бе обещал на хората си защита, но слабостта му бе превърнала обещанието в лъжа. Беше използвал Посветители и ги бе унищожил. Заради него бяха загинали хора, вместо да се опита да ги спаси.

„Може би, ако го искаш достатъчно силно“, прошепна гласът.

„Искам го“, отвърна Габорн.

Светлината внезапно лумна в яркобяло. Бе ослепителна и Габорн закри очи с ръце, но продължи да усеща топлина. Сякаш се потопи в басейн от мъдрост и сила, за каквито дори не бе подозирал.

Светлината го замая. Всяка кост в тялото му завибрира в неведом ритъм. Светлината стана още по-ярка.

Сенките се стопиха и Габорн свали ръце от очите си, надявайки се да зърне Лъчезарния. Но дори и да притежаваше тяло, Габорн не можа да го съзре. Представляваше някаква неизразима яркост, по-ослепителна от обедно слънце, и Габорн изпита усещането, че всеки миг или ще се разтопи, или ще избухне, разкъсан на парчета.

И в същия момент светлината го прониза.

Сякаш огнено копие го улучи в сърцето, изпепели стаеното в него зло и наелектризира всеки косъм по тялото му, а от всяка пора на кожата му бликна сияние.

Неща, които никога не бе успял да проумее, придобиха кристално ясен смисъл — взаимозависимостта между добро и зло, между хора, локъси и Лъчезарни.

Избухналата в него светлина бе непоносима.

— Умирам! — изкрещя ужасен Габорн.

Безшумно, както бе изпълнила пространството, светлината започна да помръква. Сенките се уплътниха и издължиха. Тунелът потъна в мрак — крилатата птица от светлина се отдалечаваше от спусналите се сенки.

Габорн седна, задъхан и изоставен.

Погледна ръцете си. Усещаше сиянието отвътре, което сякаш озаряваше съзнанието му. Не забеляза никаква физическа следа по себе си.

„Действително ли видях Лъчезарен? — запита се той. — Или бе сън наяве? Ако и другите бяха тук, дали щяха да го забележат?“

Знаеше. Нямаше причина да не вярва на сетивата си. Това не бе сън.

Изправи се и затича все по-надолу и по-надолу към дълбините на подземния свят, понесъл светлината в сърцето си.