Дейвид Фарланд
Леговище от кости (8)

Връзки, които съчетават

Прехвърлянето на дарове е по-скоро изкуство, отколкото наука. Всеки облекчител е чувал за онези сюблимни случаи, при които прехвърлянето на дарове изглежда истинско чудо — когато например силата на един господар значително се увеличава след прилагане на силар, но и силата на неговия Посветител почти не намалява; или още по-изключителните случаи, при които ефектът се запазва дори след смъртта на Посветителя. Като изучаваме изкуството да постигаме съвършено съчетаване, ние се надяваме, че такива удивителни случаи в бъдеще ще станат норма.

Из „Изкуството на съвършеното съчетаване“ от Анса Пер и Дилан Фендемер, майстори облекчители

НЯКОЛКО часа след изгрев слънце Мирима и Боренсон стигнаха в Батен, древен град, чиито високи къщи бяха построени в старинен ферециански стил с майсторски издялани камъни, които прилепваха един към друг без никакъв хоросан. Покривите бяха от позеленели от времето медни листове от близките мини — застъпваха се като рибени люспи. Старинните къщи на владетелите се издигаха по хълмовете над просторни градини, в които сред върби със златистожълти листа можеха да се видят мраморни статуи на напъпили девойки, до една размахали дълги саби.

Подминаха града и стигнаха замъка на Абелар Монтесфром, маркиз на Фересия, на най-високия хълм над града. Външните стени бяха варосани и блестяха толкова ярко, че когато утринното слънце ги огряваше, човек го заболяваха очите. Самият замък приличаше на кацнал сред крепостните стени светъл облак. Стражите при портата бяха със сребърни ризници с инкрустирания върху нагръдниците червен граак на Фересия. Цепките върху забралата на шлемовете им бяха толкова тесни, че воините приличаха на слепци. Бяха въоръжени с дълги копия от потъмняло желязо с декоративни сребърни накрайници.

Мирима избягваше да поглежда дрехите си, все още влажни от къпането в езерото и кални и мръсни от пътя. За сметка на това оглеждаше всичко друго с изумление.

— Затвори си устата — посъветва я деликатно Боренсон. — Тук няма мухи за лапане.

— Толкова е красиво! — промълви тя. — Изобщо не предполагах, че съществува такова място.

И наистина овалните камъни по стените бяха така идеално подравнени, сякаш бяха наредени тази сутрин. Върху мозайка от бели камъчета изпъкваше червеният граак. Моравата покрай пътя беше окосена съвършено равно. От сандъчетата за цветя по первазите на пролуките за стрелба с лък се спускаха жасмин и орлови нокти и се сливаха със слеза и розите по поляните под тях, изпълвайки въздуха с естествените си благоухания. Сред мрачните сенки на кулите се стрелкаха колибри — проблясваха като скъпоценни камъчета на слънчевата светлина.

Мирима забеляза гневното изражение на съпруга си и попита шепнешком, за да не я чуе стражата.

— Какво има?

— Това — отсече Боренсон и кимна към двореца. — На по-малко от триста мили оттук хората в Карис проливат кръвта си и гинат по стените на замъка, а маркизът и неговите контета тънат в разкош. Ще взема да бутна тези красиви сандъчета от прозорците и да метна маркиза след тях.

Мирима не знаеше какво да отговори. Маркизът беше могъщ владетел и наследник на един от най-старите и богати родове в целия Роуфхейвън, а Боренсон беше най-обикновен Рицар на справедливостта. От няколко дни не я изоставяше страха, че ще го изгуби. Усещаше как той й се изплъзва. Растящото му възмущение към Габорн, маркиза и абсолютно всички лордове без съмнение създаваше проблеми.

Боренсон приближи централната кула в мрачно настроение. Пристъпваше стиснал зъби и със зачервено от нахлулата в лицето му кръв. Един прислужник ги въведе във внушително преддверие, където в позлатени рамки висяха изящни картини на маркиза и неговите прадеди. Огромни канделабри украсяваха полицата над камината.

— Изчакайте тук — помоли прислужникът.

Боренсон крачеше като разгневен пес и имаше вид, като че ли всеки момент ще последва прислужника, за да докопа маркиза. Не бяха изминали и две минути, когато при тях се втурна млад мъж с пламнало лице и искрящи от нетърпение очи.

— Сър Боренсон, нима е вярно? — възкликна младежът. — Води ли битка Земния крал с халите в Карис?

Боренсон огледа момъка за момент.

— Нима знаете?

— Аз съм Бернауд…

— Синът на маркиза? — Боренсон не можа да повярва.

— На вашите услуги. — Бернауд се поклони.

Зло пламъче проблясна в погледа на Боренсон.

— Да, вашият крал воюва с халите, както ще ви се наложи и на вас… много скоро.

В този момент през отворената врата влезе прислужник.

— Маркизът ви умолява да се присъедините към него в Голямата стая за закуска.

Боренсон и Мирима тръгнаха след него към Голямата маркизка зала, последвани от Бернауд. Огромна маса, дълга около петдесет стъпки, заемаше цялата дължина на стаята. Беше отрупана с достатъчно сладкиши, плодове и глиганско, за да се нахранят десетина души, но маркизът седеше сам, сякаш потънал в размисъл от кой деликатес да вкуси.

Покритите със златно фолио щитове на предците на маркиза украсяваха стените над масата — свидетелства за великите родове, от които произхождаше владетелят. Мирима имаше слаби познания по въпроса, но дори тя позна някои от гербовете: ето готвещия се за скок лъв на Меригаст Дръзкия, изправен срещу чародеите на тот в кулата Воглен, когато не беше останала никаква надежда за спасение. Ето ги и двойните орли на крал Хьовенер от Делф, понесли ара от Алкаирските планини. Всички щитове бяха изящни, много от тях бяха изковани от най-изкусните майстори на своята епоха. Но най-силно впечатляваше малък овален щит над централното място на масата, доста недодялана работа, сякаш измайсторена от ръчичките на малко дете. Върху него беше изрисуван червен граак с разперени крила, кръжащ над два свята. Мирима беше сигурна, че това е щитът на самия Ферес Геборен, сина на Земния крал Ерден Геборен. Бяха го наричали Свирепия заради безстрашието му в битките. Според легендата тринайсетгодишен той станал причина за похода до Долния свят с магьосника Сендавиан и Дайлан от Черния чук. Там Ферес помолил Сияйните да влезнат в битка на страната на човечеството. От всички рицари никой не бил така почитан като Ферес Геборен.

Печален беше споменът за величествената някога Фересия. Още по-тъжно напомняне за нейната гибел беше самият маркиз, седнал в копринения си халат точно под щита и втренчил високомерен поглед в Мирима и Боренсон. Държеше пред лицето си бяла парфюмирана кърпичка и киселото му изражение не скриваше отвращението му, че две нищожни същества като Мирима и нейният съпруг са се явили по негово нареждане.

— Мили боже — възкликна маркизът, — сър Боренсон, толкова се радвам, че те виждам! Изглеждаш… добре.

— Вие също — отвърна натъртено Боренсон; изпъкналите вени на шията му сякаш щяха да се спукат. — Макар че при последната ни среща разполагахте с четири-пет дара на обаяние. Без тях изглеждате… доста по-съсухрен образец на човешкия род.

Лицето на маркиза побеля от обидата. Боренсон се престори, че се закашля в шепата си, след което тупна маркиза по рамото с обичайния между воини жест. Маркизът изгледа наглата ръка, ококорил очи от изумление.

Боренсон приличаше на човек, готов да извърши убийство, а маркизът на човек, готов да припадне всеки момент.

— Аз, аз, аз се надявам, че всичко е наред с… нашия крал — заекна маркизът.

— О, кралството е съсипано, както със сигурност знаете — отвърна Боренсон. — Затова Габорн ме изпрати да ви предам спешно послание. Както също така знаете, той се сражава с халите южно от Карис.

— Той? — престори се на неосведомен маркизът.

— Той — натърти Боренсон. — И се пита дали старият му приятел, маркизът на Фересия, се крие?

— Така ли? — изненада се маркизът.

— Нали получихте призива да участвате в битката?

— Да — заоправдава се маркизът, — и веднага се подготвих да потегля, но тъкмо тогава Радж Атън разруши Синята кула и моите воини останаха с по-малко от двайсетина дара. Без съмнение, не може да очакваш от някого да влезе в битка без дарове!

— Може и трябва — натърти заплашително Боренсон. — В Карис мъже, жени и деца се втурнаха срещу халите, без да ги е грижа за собствения им живот. Сили им даваше единствено отчаянието, защото нямаха друг избор.

— Гадна работа — измърмори отвратено маркизът.

— А сега е ваш ред — добави Боренсон.

Капки пот оросиха челото на маркиза и той тикна парфюмираната кърпичка по-близо до лицето си.

— Трябва да въоръжите воините си и веднага да потеглите към Карис, като влизате в битка с всеки неприятел, който изскочи на пътя ви, бил той човек или хала.

— Мили боже! — простена маркизът.

— Татко, разрешаваш ли да отида? — намеси се синът му.

— Мисля, че… — започна маркизът.

— Чудесна идея — прекъсна го Боренсон. — Вие трябва да представите вашия син на Земния крал, както за да покажете роднинска солидарност, така и да получи неговата благословия. Всеки друг избор би ви оставил… — той огледа внимателно шията на маркиза, сякаш обмисляше къде да нанесе удара си палачът, и довърши: — незащитени.

Маркизът беше истински затруднен, но синът му настоя:

— Татко, сега е моментът за нашия шанс! Можем да покажем на света, че Ферес все още е един от великите родове. Ще известя войската!

И момъкът изтича от стаята, като остави маркиза в ръцете на Боренсон.

Сърцето на Мирима се беше разтупкало. Боренсон и маркизът не изпитваха добри чувства един към друг, но Боренсон играеше опасна игра. Габорн не беше нареждал маркизът да влиза в сражение и не беше отправял никакви заплахи, нито прикрити, нито явни. И въпреки това Боренсон заплашваше с кралско отмъщение.

Боренсон се усмихна зловещо.

— Добър момък е синът ти. — И се залови с най-належащото: — Имаш ли ловък облекчител? Пътувам за Инкара и се нуждая от три дара на издръжливост.

— Им… мам облекчител — заекна маркизът, — а могат да се намерят и подходящи Посветители, но се боя, че нямам никакви силари.

— Нося си мои — каза Боренсон. — И имам още дузина, които бих искал да подаря на сина ти.

Пред замъка Бернауд викаше на капитана на стражата да приготви коне.

Маркизът изгледа изпитателно Боренсон и неочаквано ужасът в очите му като че ли се стопи. Лицето му стана сериозно.

— Ти също забеляза, нали? — попита маркизът. — Синът ми е повече мъж, отколкото се надявах да стане. Много прилича на дядо си на млади години. В негово лице родът Ферес може да се надява да възвърне славата си.

Боренсон само кимна. Никога дори не би се престорил, че изпитва предразположение към маркиза. Старият мъж се усмихна раздразнено.

— Та значи кралят ни нарежда да потеглим на бран. Нека огънят погълне старите дървета, за да направи място за новите. — Той въздъхна и се втренчи в Боренсон. — Злорадстваш. Ще си доволен да ме видиш мъртъв.

— Аз… — почна Боренсон.

— Не отричай, сър Боренсон. Познавам те от колко, десетина години? Винаги си бил уверен във воинската си доблест. Независимо че притежавам богатства, които никога няма да имаш, или пък титла над твоята, всеки път, когато се срещнем, ме наблюдаваш с непоносимия си поглед. Знам какво мислиш за мен. Моите предци са били славни крале. Но през вековете парчета от кралството ни веднъж са били разменени от някой владетел, друг път прахосани от следващия, трети път откраднати от поредния, който бил прекалено слаб, за да задържи справедливо натрупаното, и последният в тази редица… съм аз. Още когато беше на тринайсет години, ти ме гледаше с презрение, защото знаеше какво представлявам: дребна рибка, пръкнала се от хайвера и прищевките на потекло от левиатани.

— Караш ме да говоря направо — почти изръмжа Боренсон, — а и собственото ти неуважение към себе си облекчава задачата ми.

Той подпря ръце на масата, така че почти допря лице до лицето на маркиза и заби очи в неговите, без да мига.

— Да, бих се радвал да те видя мъртъв. Не понасям мъже, които тънат в разкош, а същевременно оплакват съдбата си. Когато бях тринайсетгодишен хлапак, ти ме гледаше с високомерие, защото бях беден, а ти беше богат, защото баща ми беше убиец, а твоят беше господар. Но още тогава знаех, че съм по-добър, отколкото ти можеше дори да мечтаеш да станеш някога. Истината е, че ти, сър, си мамино синче с толкова кекави крачета, че никога не би могъл да направиш собствено дете. Казваш, че Бернауд прилича на дядо си, но подозирам, че ако огледаме стражите ти, ще открием някой, на когото да прилича повече. Срам за теб! Ако беше поне мъничко мъж, щеше да направиш всичко, за да ме убиеш точно в този момент заради думите ми, независимо дали имаш дарове, или не.

Лицето на маркиза се вкамени и за момент на Мирима й се стори, че ще измъкне ножа за месо от глиганския бут и ще го забие в шията на съпруга й. Вместо това той се отпусна на стола и се усмихна злобно.

— Винаги си страдал от амбицията да се докажеш. Така е при плебеите. Дори сега, като капитан на кралската стража, изпитваш необходимост да ме предизвикваш.

Маркизът очевидно не беше чул, че Боренсон е напуснал поста си, и Мирима се запита как ли би постъпил, ако знаеше.

— Но — продължи той — за мен е ненужно да воювам с теб. Ти и парцаливата ти съпруга заминавате за Инкара, а ние и двамата знаем, че Децата на нощта ще върнат главите ви в чувал до изгрев слънце. Колкото до мен, отивам да се бия с халите — много по-достоен и непреклонен противник от теб.

Мирима за миг си помисли, че след подобни оскърбления мъжът й ще го убие, но Боренсон се разсмя с глас, преливащ от веселие. Маркизът също се разсмя, а Боренсон го тупна по рамото, сякаш бяха стари приятели. И наистина в момента ги обединяваше, ако не друго, то взаимната им омраза, презрение и желание да отприщят яростта си срещу друг противник.

 

 

Боренсон и Мирима крачеха към цитаделата на Посветителите зад замъка. Както всичко останало в имението на маркиза, тя беше прекалено красива. Стените и кулите бяха варосани, така че постройката направо блестеше. В двора растяха бадемови дървета. Листата им бяха кафяви и тревата беше покрита със златни бадеми. Катерички подскачаха като обезумели, за да скрият по-бързо съкровищата си. Двама Посветители играеха шах в открития двор до един фонтан, а един сляп Посветител беше седнал с лютнята си в едно сенчесто кътче и пееше:

В ливадите на Ендемор

жена танцуваше във бяло.

Звездите даже онемяха

пред чудното й тяло.

 

И Фалион бе онемял,

обзет от мисли страстни,

че цял живот си бе мечтал

за таз жена прекрасна.

— Мразиш ли маркиза? — попита Мирима.

— Не — отвърна Боренсон. — „Мразя“ е много силна дума. По-скоро изпитвам към него такова презрение, че бих се зарадвал на смъртта му. Това не е омраза.

— Наистина ли?

— Да — потвърди Боренсон. — Ако го мразех, щях да го убия със собствените си ръце.

— Какво имаше предвид — продължи да разпитва Мирима, — когато каза, че „децата“ ще върнат главите ни в чувал?

— Децата на нощта — обясни Боренсон. — Това означава думата „инкарци“. Идва от „инз“ — тъмнина, и „карат“ — потомство.

Произнесе думите с такъв акцент, че Мирима си помисли, че знае добре езика.

— Инкарците ще върнат главите ни в чувал — добави той.

— Защо? — попита Мирима.

Боренсон въздъхна.

— Какво знаеш за инкарците?

— Познавах един у дома — Дракениан То. Чудесен певец. Но беше много кротък и мисля, че никой не знаеше нищо за него.

— Нали ти е известно, че границите ни са затворени? — попита Боренсон. — Преди шейсет години дядото на Габорн изгонил инкарците от кралството си и Кралят на бурите започна да отмъщава. На пръсти се броят онези, които са успели да се върнат оттам.

— Това съм го чувала и аз. Но мислех, че щом сме пратеници, ще ни бъде гарантирана сигурност. Дори военните куриери понякога разнасят послания.

— Ако мислиш, че сме в безопасност, значи не знаеш достатъчно за инкарците — каза Боренсон. — Те ни мразят.

От тона му тя усети, че те не просто не харесват нейния народ, а искат да го унищожат. Но се питаше каква е причината за това. Знаеше, че инкарците са обявени извън закона в Мистария, но това не важеше за всички кралства в Роуфхейвън. Крал Силвареста ги търпеше в Хиърдън и дори понякога търгуваше с онези инкарци, които използваха пътищата на подправките през Индопал. Затова се запита дали твърденията на Боренсон не са повлияни от местните конфликти.

— И защо ни мразят?

— Не знам цялата история — отвърна Боренсон. — И може би никой не я знае. Знаеш ли какво изпитват инкарците към нас, Родените през деня, ако имаме поколение с някои от тях?

— Не одобряват ли?

— Меко казано — продължи той. — Няма да ти го кажат право в лицето, но много инкарци просто се разболяват от подобна мисъл — при това основателно. Всяко дете от подобен съюз взема кожата, косата и цвета на очите на родения през деня родител.

— Което ще рече?

— Чистокръвният инкарец е с бели като лед очи и може да вижда в абсолютен мрак дори в подземния свят. Докато тези от смесен брак нощно време не виждат по-добре от нас, при това тъмните очи се наследяват от поколение на поколение. Инкарците наричат такива хора кутасари — развален плод на пениса. По техните земи някои ги отбягват, други ги съжаляват, но те си остават завинаги изолирани от Децата на нощта.

Мирима си спомни за убиеца със смесена кръв, който се бе опитал да убие Габорн.

— Но нали — заспори тя — дори в някои кралски родове има кутасари. Даже самият племенник на Краля на бурите…

— Никога няма да седне на трона — довърши Боренсон.

— Ама че мистерия — продължи Мирима. — Защо би се съгласил един кутасар от Инкара да действа като убиец? Защо би се опитал да убие Габорн? Очевидно не от любов към родината си.

— Вероятно просто за да докаже цената си пред своя народ — отговори Боренсон. — Може да има и още нещо. Инкарците не ни мразят само заради цвета на очите. Те ни наричат „варвари“. Те мразят обичаите ни, начина ни на живот, нашата цивилизация. Мислят, че ни превъзхождат.

— Това не може да е цялата причина — настояваше Мирима. — Виждала съм инкарци в Хиърдън. Въобще не се държаха високомерно. Трябва да има още нещо.

— Добре — започна Боренсон. — В такъв случай ще ти изнеса един урок по история. Преди шейсет години дядото на Габорн, Тимор Рахджим Ордън, установил, че много инкарци, които влизали по нашите земи, били престъпници, избягали от правосъдието, и затворил границите. Върнал и много от търговците им и наредил на по-дребните аристократи да изпращат в съда всеки, който представлявал заплаха. Така трима дребни инкарски благородници в имението на херцог Белингурст попаднали в съда и гордо признали, че са повече от престъпници — те били убийци, решени да убият кралските Посветители. Били от някакво южно племе в Инкара, което ни мразело най-много от всички, и се били заклели да унищожат нас, „варварите“ в Мистария. Белингурст ги екзекутирал набързо, без да поиска разрешение от крал Ордън. Кралят бил кротък човек и някои твърдят, че щял само да обяви нарушителите извън закона. Не съм убеден в това, но така или иначе, вече било твърде късно. И той изпратил телата им у дома за урок на всички инкарци.

— Когато мъртъвците били откарани в родната си страна, семействата им предявили пред своя крал категорични претенции за разплата — продължи той. — И крал Зандарос изпратил гневно послание, в което давал израз на възмущението си от екзекуциите и проклинал северняците. Дядото на Габорн изпратил небесен ездач през планините, съобщавайки на Зандарос, че след като той отказва да охранява собствените си граници, няма право да се възмущава от опитите ни да се защитим. Ден по-късно един небесен ездач от Инкара пуснал един чувал върху най-високата кула в Дворовете на прилива в самите крака на крал Ордън. В него била главата на детето, отнесло посланието на Краля на бурите, заедно с указ, който предупреждавал че гражданите на Мистария, както и на всички останали кралства в Роуфхейвън, вече няма да бъдат допускани в Инкара. Малко след това инкарците започнали строежа на тяхната стена от руни по продължение на северната граница, която днес никой не смее да прекоси.

— Но това се е случило отдавна — недоумяваше Мирима. — Може новият върховен крал да е по-благоразположен.

— Зандарос е все още върховен крал на Инкара. Вярно, че е много стар, но се говори, че е повече от крал. Той е могъщ маг, който може да призовава бури, и използва силата си, за да удължи живота си.

— И все пак — настоя Мирима — за шейсет години гневът му положително се е поохладил. Спорът му е бил с дядото на Габорн, не с нас.

— Да — съгласи се Боренсон. — В това ми е надеждата. Това е единственото, което би могло да ни спаси. Ние отиваме като пратеници не на стария, а на новия крал и носим предложение за мир. Дори този коравосърдечен дърт язовец би трябвало да се съобрази с това.

Надвисна напрегната тишина. Боренсон обичаше съпругата си и й предлагаше последна възможност да се откаже от това рисковано пътешествие.

Но Мирима обяви категорично:

— Няма да остана тук.

— Чудесно — каза Боренсон.

 

 

Боренсон предаде три силара за издръжливост на облекчителя на маркиза, застаряващ мъж, който ги заоглежда с наслада, сякаш не беше виждал такова количество от много, много дълго. Облекчителят отиде до един дневник и се върна, поклащайки глава.

— Само двама души са предложили издръжливост за последната година. Бихте ли почакали, докато нашите глашатаи намерят трети?

— Това може да отнеме няколко седмици — въздъхна Боренсон. — Дайте ми, каквото имате сега, и пратете глашатаите. Вероятно можете да използвате вектор за третия дар, нали?

— Става — съгласи се облекчителят и изчезна от стаята, за да се приготви.

Мирима заоглежда работната стая, изпълнена с облекчителски уреди и приспособления. Имаше везни за измерване на кървав метал, клещи, чукове и пили, малко огнище, дебели железни калъпи за направа на силари. Една карта на стената показваше различните руни, които позволяваха прехвърлянето на различни видове дарове, като взор и разум, заедно с възможните незначителни варианти във формата на руните. Върху картите бяха надраскани и тайни бележки на тайните езици на различни облекчители.

Мирима погледна озадачено Боренсон. Забеляза, че е леко пребледнял.

— Как си?

— Добре — отговори той. — Защо?

— Облекчителят в Карис каза, че ще използва вектор, за да ти прехвърли дарове: на метаболизъм, мускули и разум. Но сега не се движиш по-бързо, отколкото преди два дни. Мислиш ли, че е забравил?

— Не — отвърна Боренсон. — Облекчителят пази подробни бележки. Сигурен съм, че просто е твърде зает. Градът беше…

Той се замисли за точна дума за съсипването на Карис. Стените бяха рухнали под пристъпа на халите и много от великолепните кули бяха срутени. Земята на трийсет мили наоколо беше почерняла и изгорена, останала без нито една тревичка. Трупове на хали — черни монолити с широко зейнали уста — покриваха полята заедно с труповете на мъртви хора. Проклятията на халите тегнеха над града — смрад, която настояваше хората да се съсухрят, да ослепеят и да се разложат. Като си припомни кошмара в Карис, Мирима не можа да се сети за подходяща дума за описанието му. Разрушен беше твърде слаба. Срутен? Опустошен? Боренсон беше казал „заличен“.

— И все пак — продължи Мирима — много хора оцеляха. Би трябвало да намери Посветители.

— Само че тези хора не искат нищо друго, освен да се махнат от Карис — отвърна Боренсон. — Облекчителите бяха заети с преместването на Посветителите, опитваха се да ги натоварят на лодките. Сигурен съм, че ще прехвърли даровете при първа възможност.

Въпреки че уверяваше Мирима, самият Боренсон не беше особено убеден. По всичко изглеждаше, че неговите Посветители в момента се спускат по течението, вероятно към Дворовете на прилива. Ако облекчителят бе с тях, щеше да потърси място да ги настани, а от слуховете Мирима знаеше, че повечето градове по реката са претъпкани с ранени и бездомни бегълци и не могат да поемат голям брой Посветители. При тези обстоятелства можеше да минат дни или седмици, преди облекчителят да се върне към обичайните си задължения.

Липсата на дарове у Боренсон доста затрудняваше Мирима. Липсваше й и воинският опит на Боренсон, но пък тя имаше повече дарове и беше определено по-силна, по-бърза и по-находчива. При всяко положение беше по-подготвена от него за пътуване до Инкара.

Боренсон сигурно затова нервно кръстосваше стаята. Приближи се до прозореца, погледна навън, въздъхна и седна с гръб към стената. Беше блед и целият трепереше. На челото му беше избила пот.

— Какво има? — попита Мирима.

— Не знам дали ще мога да го направя пак — промълви той. — Виждал съм да умират много Посветители.

Мирима се досети за какво мисли. Беше принуден да изколи Посветителите на Радж Атън в замъка Силвареста — хиляди мъже, жени и деца — за една-единствена нощ. Мислеше и за своите Посветители, които Радж Атън беше убил в Синята кула.

— Знаеш ли — тихо каза той, — маркизът имаше право за мен. Като младеж винаги исках да съм Повелител на руни. Исках да се докажа и мислех, че като приемам дарове, ще стана по-могъщ. Но това не просто ти дарява мощ. Натоварва те с нови отговорности и ти разкрива… нови светове на страдание.

След по-малко от час облекчителят доведе Посветителите — две здрави момичета на единайсет и дванайсет години — и остана с тях зад завесата в приемната, уютна стая във весели цветове, мебелирана с удобни кушетки, за да ги успокои. Мирима чуваше разговора им — момичетата молеха облекчителя да им даде гаранции, че овдовялата им майка и по-малките им братчета ще получат храна от кралските запаси.

— Прекрасни млади жертви, и двете — прошепна гневно Боренсон, след като надникна през завесата.

Трепереше, докато облекчителят изтегляше издръжливостта от момичетата, което бе съпроводено от болезнените им викове. Дори когато силарите докоснаха плътта му и усети екстаза от прехвърлянето на даровете, не престана да трепери. Когато помощниците на облекчителя изведоха пребледнелите и омаломощени от шока момиченца, Боренсон повърна на пода.