Дейвид Фарланд
Леговище от кости (24)

Земя без хоризонт

Онзи, който се предаде на отчаянието, сам изковава решетките на своя затвор.

Крал Джас Ларън Силвареста

Броени часове, след като Съпруга на сенките хвърли Ейвран при затворниците, между тях избухна спор.

Бяха останали само шестнайсет души, шестнайсет от стотиците, домъквани тук долу години наред. Бяха на различна възраст, отмъкнати от селища, намиращи се на хиляди мили едно от друго.

— Имаме светлина — възкликна един от мъжете. — За първи път имаме светлина… откакто сме тук. Това е истинско оръжие. Това е единственото, което ни липсваше, за да се измъкнем. Обар, ти нали непрекъснато повтаряше, че ако имаш светлина, ще се измъкнеш жив или мъртъв.

— Че какво ще помогне светлината? — обади се със сипкав индопалски акцент Обар. — Ние сме на много мили под земята, а тунелите водят във всички посоки. Никога няма да намерим изход!

— А какъв избор имаме? — запита Барис, когото Ейвран помисли за техен водач. — Сега, когато вече имаш светлина, ще седиш и ще се сплуваш тук, докато ти изникнат цветя от задника, така ли?

— Не всички сме Повелители на руни — обади се с умолителен тон индопалката Инура. — Не всички можем да воюваме.

— Барис е прав — намеси се Ейвран. — Трябва да се измъкнем. Но няма да се бием сами. Пристига помощ.

— Помощ? — възкликна Барис. — Тук долу?

— Да — потвърди Ейвран. — Габорн Вал Ордън, кралят на Мистария, идва насам.

— Хвала на Стихиите! — извика Инура.

— Как така? — Барис не можеше да повярва, мислеше, че Ейвран е полудяла. — За какво му е на крал да слиза тук долу?

— Идва, за да открие Леговището на костите и да победи злата магесница, властелинката на халите — отвърна Ейвран. — Опитвах се да му покажа пътя, когато халите ме хванаха. Габорн няма друг избор, освен да ме последва. Той ще успее да ме открие. Има дарове на обоняние от двайсет кучета.

— И защо тъкмо дете като теб ще показва пътя на един крал? — не отстъпваше Барис.

— Защото съм Земен пазител — каза им истината тя — или най-малкото помощник.

— Щом си маг — предложи Барис, — можеш да направиш и други неща, с които да ни помогнеш.

— Какви например? — попита Ейвран.

— Можеш ли да призовеш животни на наша страна?

— Тоягата ми не е в мен — оправда се Ейвран — Освен това не мисля, че на мили оттук има нещо друго освен раци-слепци.

— Моля те — примоли се Инура, — опитай нещичко.

Тези хора бяха напълно отчаяни. Ейвран се вгледа в мрачните им, печални лица и не можа да измисли нищо, с което би могла да им помогне. Но гневът заради смъртта на баща й бушуваше в нея и жадуваше отмъщение.

Известно време остана замислена.

— Ще опитам — каза накрая Ейвран.

Затворниците я наобиколиха безмълвно, вперили погледи в нея. Тя забави дишането си и разпростря мислите си.

Съзнанието й освети най-напред Габорн. Представи си лицето му. Когато го видя ясно, се опита да се хармонизира с учестеното му дишане. Той тичаше. Това поне можа да усети.

Опита се да си представи какво вижда, докато тича, опита се да почувства твърдата камениста земя под краката му. Но безуспешно. Нямаше достъп до тревожните му мисли.

Нужна й бе по-лесна цел, по-достъпен обект. Бинесман я бе научил да се свързва с един елен из хълмовете над Скалата на Мангън, защото беше глупаво животно.

„Какво глупаво животно знам? — запита се Ейвран. — Световен червей.“ Габорн се бе свързал с такъв.

Но представата за някакъв огромен червей, който пълзи из лабиринтите, беше твърде неприятна. Не посмя да призове подобно чудовище.

Избистри съзнанието си и от него бавно изплува един образ: зелената жена, вайлдът на Бинесман.

Ейвран протегна мислите си.

Видя зелената жена и се опита да проникне в съзнанието й. Но създанието бе много, много далеч. След дълги минути Ейвран започна да вижда през очите на вайлда, да чува с нейния слух, да надушва чрез нейното обоняние. Изуми я остротата на възприятията й. Обонянието на зелената жена бе по-чувствително от това на хрътка, а зрението й по-остро от това на бухал. Всяко нейно нервче бе нащрек. Усещаше всяко докосване до кожата си и дори вкуса на въздуха с върха на езика си. Бинесман действително бе измайсторил добре своя вайлд. Ейвран не си бе представяла, че е възможна такава жизненост, такава хармония с всичко наоколо.

Зелената жена стигна до една огромна пропаст, която препречи пътя й. Ниско долу се извиваха стените на каньона, а покрай брега на реката се извисяваха каменни дървета, наподобяващи дъбове без листа, по брега растеше трева-червей, в която се спотайваха слонски охлюви — сякаш купчинки овални камъни.

Преодоляването на отвесния каньон би отнело и на хали, и на хора дълги часове, но вайлдът само подскочи, пропадна стотици стъпки надолу и се вкопчи в една скала на отсрещната стена.

Ейвран почти усети докосването на грубия камък до дланите на зелената жена, която се заизкачва по канарата с пъргавината на паяк.

Ейвран се изненада от издръжливостта на вайлда. Създанието черпеше силата си от Земята, а сега тя бе навсякъде около нея, обгръщаше я, зареждаше я с енергия. Ейвран усещаше невероятната жизненост в изопнатите й мускули.

„Пролет — повика я Ейвран. — Помогни ми.“

Трите думи й костваха твърде много. Почувства се изтощена само щом си ги помисли, и моментално й се зави свят.

Зелената жена подскочи като котка и се завъртя във въздуха.

„Ейвран?“, попита тя.

„Помогни ни — помоли я Ейвран. — Халите ни затвориха в дълбоките лабиринти близо до Леговището на костите.“ Ейвран се пренесе в съзнанието на вайлда. „Враговете на Земята са тук“, призова я тя.

И усети, че й става зле. Едва поддържаше контакта.

Зелената жена отметна глава. Ноздрите й потрепнаха. Вайлдът зави като кух вълк и се втурна надолу по тунела. На първото разклонение Ейвран долови миризмата от следа на хала. Съсредоточи се и разпозна мястото.

Вайлдът препускаше по стъпките на ордата на халите към повърхността. Намираше се на стотици мили от тях.

„Помощ! — извика Ейвран. — Тръгни назад.“

Отчаяна и задавена от сълзи, тя се оттегли от съзнанието на вайлда, безсилна да поддържа контакт, и рухна в някакво черно пространство, лишено от капчица надежда.