Дейвид Фарланд
Леговище от кости (12)

Подаръкът на Фейкаалд

Където има надежда, локъсите сеят страх. Където има светлина, локъсите пръскат мрак.

За природата на локъсите от „Знания за долния свят“ на Ерден Геборен

Армията на Радж Атън напредваше северно от Мейгаса през Великото солено море. Слънцето напичаше плитчините, докъдето стигаше погледът. В свитата му имаше трима огнетъкачи, дванайсет подсилени слона и още три хиляди Повелители на руни с различна мощ. Повечето от тях бяха благородници с ризници от многопластова коприна в отсенки от бяло и златно и кървавочервени тюрбани, украсени с големи колкото гълъбови яйца рубини. Макар да не бяха много на брой, бяха могъща сила, тъй като не бяха наемници — всички до един бяха принцове, крале и шейхове на старите кралства на Индопал, не по-малко богати на дарове, отколкото на злато. Нещо повече, бяха мъже, възпитани в коварство и безжалостност, защото бяха отрасли в богатство и сражения и отдавна се бяха научили да постигат онова, което са си наумили.

Сбруите и седлата на конете и камилите им проблясваха от скъпоценни камъни, а сабите и кинжалите им бяха обковани с най-фина стомана.

Те напредваха, а животните им разплискваха водата с копитата си. По това време на годината язденето напряко през соленото море беше за предпочитане пред обикалянето по брега му. През зимата то ставаше дълбоко и непроходимо за конете, но в момента водата беше по-малко от стъпка дълбока и едва покриваше бялото солено дъно на езерото. А то се простираше, докъдето погледът стига. Далечни вълнички проблясваха под обедното слънце и хоризонтът във всички посоки приканваше с напразни обещания за сребро. На север отвъд морето се очертаваше силуетът на планинска верига.

Радж Атън, целият облечен в бяла коприна, яздеше начело върху гърба на величествен сив боен кон. Конят разплискваше вода с копитата си при всяка крачка. Пръските върху корема и краката му мигновено изсъхваха и оставяха по кожата му бели солени петна. Радж Атън носеше на главата си бял воал, за да го предпазва от жаркото слънце и да скрива белезите върху обезобразеното му лице.

Забеляза в далечината самотен ездач, който препускаше през морето към тях. Ездачът, целият в черно, се беше привел напред като старец. Яздеше черен подсилен кон, който почти залиташе под тежестта на окачените на седлото торби.

Радж Атън притежаваше над хиляда дара на взор. Зрението му беше по-остро от това на орел, защото няма орел, който да забележи излъчващата се от човешко тяло топлина през нощта. Нито да преброи от двайсет разкрача космите по крачката на муха. Въпреки че обикновен човек би съзрял само някакво неясно петно в далечината, Радж Атън знаеше, че ездачът е Фейкаалд, неговият верен слуга.

— О, Светлина на света! — извика Фейкаалд, когато най-после се приближи. — Нося подарък, съкровище, откраднато от самия лагер на Земния крал!

После бръкна в торбите и измъкна шепа силари, миниатюрни дамгосващи метални пръчки с инкрустирани на върха им руни.

— Моите силари?

Радж Атън вдигна ръка, което беше знак армията да спре.

Фейкаалд кимна. Бащата на Габорн беше взел почти четирийсет хиляди от тях от съкровищницата на Радж Атън в Лонгмът.

— Как успя да ги вземеш?

— Бяха в пълен със съкровища фургон в кралската свита — отвърна Фейкаалд. — Бяха му останали почти двайсет хиляди! Вчера по обяд Земния крал преследваше халите на юг от Скалата на Мангън — сражаваше се с ордата, която разруши Карис, и успях да взема тези.

— Какво е намислил да прави с тях? — попита Радж Атън.

— Мисля, че ги откарва в Дворовете на прилива. Там ще ги използва да подсилят армията му.

— А войските му? Кои са най-добрите му воини?

— Ленгли от Оруин е единственият лорд, който е взел стотици дарове. Иначе армията на Габорн е разнебитена. Твоето нападение срещу Синята кула ги довърши. Воините му са слаби и грохнали. А от север дъщерята на Лоуикър се подготвя да го удари, за да отмъсти за баща си, когото Габорн посече.

„Глупавият млад крал Ордън“ — помисли си Радж Атън.

Силарите бяха безценни. Ако Габорн се беше осмелил да ги използва както трябва, ако беше вложил в десетина от най-добрите си мъже дарове, би могъл да създаде воини, способни да го спрат. А сега между него и Габорн стоеше само този Ленгли.

— Отлично си се справил, приятелю — похвали го Радж Атън. — Новините, които ми носиш, ме радват не по-малко от съкровищата. Като награда ще получиш сто силара. Сега върви, отнеси ги на облекчителите в двореца Гуса в Деяз. Кажи им, че след две нощи моята армия ще нахлуе в Мистария, както жътвари нахлуват в пшеничена нива. Кажи им да ми прехвърлят дарове чрез моите вектори. Трябва да ги получа преди да е паднала нощта.

— Всичките четири хиляди ли? — попита Фейкаалд.

— Всичките — потвърди Радж Атън.

Това означаваше, че двайсет облекчители трябва да работят непрестанно цял ден.

— О, Лъчезарни — напомни му Фейкаалд, — Гуса е уединено укрепление. Откъде да намерят Посветители твоите облекчители?

— Нека претърсят околните селища — нареди Радж Атън. — Там би трябвало да има много сираци, които ще продадат ума и мускулите си, за да си напълнят коремите.

— Както заповядаш — отвърна с поклон Фейкаалд.

После погледна на изток и добави:

— Силарите ще бъдат в Деяз до изгрев.

Обърна коня си на запад, пришпори го и препусна.