Дейвид Фарланд
Леговище от кости (39)

Под сянката

За да отдадеш живота си в името на по-висша цел, първо трябва да се откажеш от дребнавата си себичност.

Чародеят Бинесман

Габорн отстъпваше пред бушуващата Истинска властелинка. При всяка крачка назад Земята го предупреждаваше: „Бягай“, последвано от: „Нападни!“

Това означаваше, че все още не е в състояние да се справи с чудовището. То го превъзхождаше многократно. И той бягаше и ликвидираше Посветителите, които му се изпречваха.

В Карис битката бе в разгара си. В един-единствен миг от него бяха изскубнати десетки Избрани и Габорн изплака от болка.

Мрачни изпарения се усукваха около краката му, а сърцето му сякаш бе вкочанено от лед. Гласът на Истинската властелинка зашепна в съзнанието му: „Ти загуби. Заради собствената ти слабост твоите Избрани ще загинат.“

Габорн виждаше ревящата черна вълна на халите да се носи по насипа и чудовищата да се мятат върху стените на замъка. Целият град бе обхванат от пламъци, единствената светлина в един помръкнал свят. Злата магесница и помощничките й бързаха да създадат нов Печат на опустошението. Над него трептяха синкави проблясъци.

Сред пушеците над замъка се носеше балон във формата на граак.

Армията на Габорн търпеше поражение. По стените на замъка тичаха ужасени мъже. Габорн видя как една хала се пресегна и сграбчи едно момченце от един прозорец на кулата. Беше сигурен, че видението показва реално случващото се, защото момчето беше един от неговите Избрани и той усети, че го изтръгнаха от него.

Гледката се смени и Габорн видя като от птичи поглед изправения върху високия хълм на запад от Карис Радж Атън заедно със строените зад гърба му войски. Лицето му бе истинска маска на разрухата с изгореното му ухо, сгърчена върху челюстта кожа и присвитото побеляло и невиждащо око.

Гибелта на Карис явно го въодушевяваше и той се наслаждаваше на гледката на нахлуващите през стените хали, които претърсваха всеки дом и мазе, за да открият защитниците на града.

„Това е твое дело — прошепна Истинската властелинка. — Ти направи от него свой враг, ти искаше да му отнемеш живота.“

— Лъжеш! — изкрещя Габорн. — Той сам стана мой враг — по твоя заповед!

„Търси начин да ме забави“, осъзна той. Втурна се към следващия Посветител и промуши с копието бъбрека му.

„Легни“, пошушна Земята и Габорн се метна на пода край краката на друга хала.

В същия момент Истинската властелинка замахна със зловещия си камшик и разцепи въздуха над главата му.

„Дръпни се“, изкомандва Земята и Габорн отскочи встрани в мига, в който чудовището изсъска проклятието си.

От върха на жезъла на чудовището блъвна черна струя, която се заби точно там, където Габорн се намираше преди секунда. От докосването й пръстта кипна и във всички посоки се разлетяха скални отломки. Трима Посветители рухнаха като поразени от светкавица. Наоколо се посипаха кръв и кости.

Подът под краката на Габорн се надигна и мощен трус разлюля залата. От тавана западаха камъни и се вдигна прах.

„Нападни!“, изкомандва Земята и Габорн се хвърли към една хала и заби копието в тялото й. Погледна назад и с удовлетворение установи, че една от призрачните синкави руни на чудовището помръква.

Струите на мрака се спуснаха върху него и Габорн изпита желание да се свие на пода и да умре. Властелинката се опитваше да го подчини на волята си.

— Нека ме закрилят Лъчезарните! — изкрещя Габорн.

В същия миг усети неистово желание да се превърне в сияйна светлина и да превъзмогне разрухата около себе си.

Чудовището изсъска и сянката му се отдръпна.

„Самото ми желание й причини тази пронизваща болка — досети се Габорн. — Значи мога да се справя. Мога да призова Лъчезарните и тя го знае!“

„Не — прошепна чудовището. — Не си достоен.“ И пред очите на Габорн се заредиха гледки: две хали да разкъсват един мъж, биейки се коя да го изяде; жена, която се опитва да се спаси от хала, която я съсича на две. „Ето какво завеща на народа си“, изсъска чудовището.

Габорн не искаше да повярва. Като му показваше разрухата на света, звярът се опитваше да го отчае.

— Достоен съм — отвърна Габорн. — Лъчезарните ме удостоиха.

Истинската властелинка изхриптя и замахна.

Габорн отстъпи и клоните на едно каменно дърво се забиха отзад в ребрата му.

Чудовището се извиси във въздуха.

„Скачай“, нареди му Земята. Габорн подскочи на височина трийсетина стъпки между два клона на дървото. „Завий“, последва нова команда и Габорн я изпълни в движение. „Завий“, нареди му отново Земята и той отново сви встрани, докато падаше към земята.

Истинската властелинка сечеше въздуха с кристалния си жезъл, размахваше го с невероятна скорост. Веднъж, два пъти, три пъти изсвистя жезълът на косъм от падащия Габорн, но и трите пъти той успя да се измъкне в последната секунда.

Щом стъпи на земята, забеляза на входа на залата светлина и огромни танцуващи силуети. Йоме му се бе притекла на помощ.

Земята се разтресе и от тавана се посипаха камъни.

 

 

Много мили пробяга Йоме, следвайки Габорн, преди да зърне светлина пред себе си след поредния завой. Видя множество силуети на мъже и затаи дъх, защото си помисли, че Габорн е налетял на инкарски военен отряд.

Но щом приближи, видя група слаби като скелети същества, навлечени в парцали, които й припомниха разказите на Ейвран за затворниците в мрачните кътчета на света.

Втурна се към тях и попита:

— Къде е Габорн?

В първия момент никой не отговори, тъй като тя имаше много дарове и говореше с голяма скорост, но накрая един посочи по тунела.

— Нататък! По-бързо!

Йоме препусна по излъскания като мрамор от халите каменен под. Сърцето й блъскаше като побесняло. Тя оглеждаше всяко разклонение от страх да не изгуби посоката. Зърна издълбани в скалата огромни зали и й се прииска да ги проучи, за да узнае колкото може повече неща за халите.

Бе загубила представа за времето. Тичането й сякаш нямаше край и единственият й спътник беше неизменният подтик да продължава все по-напред.

Зави зад един ъгъл и видя три мъртви хали и проход на тунел. Чу вика на Габорн сякаш някъде от много далеч:

— Йоме, стой там!

Земята под краката й се надигна и се разлюля. Йоме притича да се облегне на една стена — боеше се, че таванът ще рухне отгоре й, но забеляза, че стените и таванът са подсилени с клей.

Втурна се през входа на огромното помещение. От тавана се сипеха камъни. Навсякъде имаше купища умрели хали. Видя в далечината да пристъпва хала, по-огромна и отвратителна от всичко, което си бе представяла.

Утробата й бе така препълнена с яйца, че сякаш всеки момент щеше да се пръсне. Но въпреки това чудовището се носеше по бойното поле с такава невероятна скорост и грация, че дъхът на Йоме секна.

След миг забеляза и Габорн — силуетът му бе осветен от блещукащите руни на халата. Пространството около него беше празно, тъй като халите отстъпваха, щом ги наближеше.

Габорн и противничката му пристъпваха като в танц, сякаш всеки от двамата усещаше мислите на другия. Габорн отскочи осемдесетина стъпки назад, като се завъртя във въздуха, за да избегне камшика на чудовището.

Йоме не бе допускала, че мъж може да притежава такава грация и повратливост. Движенията му й заприличаха на небесна светкавица. Стори й се, че се е превърнал в природна стихия, в Дара всечовешки.

Но и Истинската властелинка го следваше в същия ритъм, тъй че ако той се бе превърнал в Дара всечовешки, нейната мощ и неумолимост бяха доказателство, че е придобила даровете на всички хали.

Двамата се спуснаха между две причудливо разкривени дървета.

— Йоме! — викна Габорн. — Убий векторите.

В пещерата имаше безброй хали и върху всяка потрепваха нежните сияния на руни. Йоме се досети. Огледа се наоколо, за да открие онова, което търсеше. Забеляза вляво от себе си ярко сияние. Около него се бяха струпали пет-шест хали, сякаш за да го скрият от погледа й.

Йоме се спусна право към светлината. Няколко млади стражи се втурнаха насреща й. Щом ги приближи, тя скочи срещу главата на един от тях. Той се дръпна назад, а Йоме се промъкна между краката му и изскочи зад него.

Видя легнала хала, върху чиито рамене и глава потрепваха десетки бледосинкави руни. Вектор. Йоме заби копието си в сладкия триъгълник и от раната бликна кръв и мозък.

На двеста разкрача от нея Истинската властелинка изсъска яростно.

Една канара се стовари наблизо и отломките й се пръснаха като дъжд. Някои хали засъскаха от болка.

Йоме се огледа за следващата си жертва.

 

 

С разтуптяно от ужас сърце Боренсон се втурна срещу халата.

— За Хиърдън! — изкрещя капитан Темпест и се присъедини към него. Халата се завъртя, за да ги пресрещне, и зае защитна поза. Огромното острие се извиси и се стовари отгоре им.

Боренсон се търкулна на една страна, а Темпест се втурна напред и намушка звяра в гръдния кош. Халата се дръпна, измъкна копието от ръцете на Темпест и се търкулна, ритайки във въздуха.

Друга хала скочи от стената и едва не се стовари върху нея. Беше един от младоците, които Габорн беше видял да яздят върху гърба на матроната. Беше малко по-малка от слон, но сякаш имаше безброй крака и се движеше много по-бързо от възрастните. Съществото се втурна, сграбчи един воин, който се опитваше да избяга, и го сгриза наполовина.

Една стрела от кулата зад гърба на Боренсон се заби в сладкия му триъгълник. Чудовището се сгърчи като оса, опитвайки се безуспешно да измъкне стрелата.

С периферното си зрение Боренсон забеляза, че още и още младоци валят като градушка от стената на замъка.

Нямаше и следа от воините, които трябваше да защитават вратата. Бяха все още във вътрешността на двора.

Южно от Боренсон бушуваше пожар. Огнената стена се издигаше на четирийсет стъпки височина и го разделяше от останалите.

Той погледна нагоре към стените на замъка. Балистите и катапултите не стреляха. Халите, възрастни и младоци, вече бяха превзели северната кула и десетина чудовища се бяха изкатерили върху стената. Неколцина воини се втурнаха насреща им, но вече нищо не можеше да спре прииждащите хали.

„Гашт!“ — чу той звука на заклинание и инстинктивно приклекна.

Препусна към северната кула, като крещеше:

— Мирима, излез!

Една от халите се метна на върха на кулата. Посипа се порой от каменни отломки. Три етажа рухнаха.

Боренсон подскочи встрани, за да се предпази от сгромолясващите се камъни. Един от тях се стовари близо до него и навсякъде полетяха каменни парчета. Капитан Темпест изрева от болка.

Боренсон погледна назад. Воинът от Хиърдън гледаше като обезумял. От глезена му стърчеше остър като кама отломък.

— Върви при лечителите! — изкрещя Боренсон и в същия момент една хала се спусна от стената на кулата върху улицата.

В северния край на острова тръбачите затръбиха сигнали за подкрепление и отстъпление, сякаш с надеждата кралица Лоуикър да изпрати войските си в боя.

Боренсон се спусна срещу огромната магесница. Подскочи на десет стъпки височина и заби с всичка сила бойния си чук в сладкия триъгълник на чудовището.

Кожата на магесницата обаче бе толкова дебела, че издължените шипове на чука не можаха да проникнат до мозъка й.

Халата разлюля глава и метна Боренсон на трийсетина стъпки върху стената на един магазин. Ризницата и подплатата й поеха силния удар, но той все пак изкара въздуха от дробовете му.

Боренсон се срина на земята и остана да лежи неподвижен. Халата се завъртя и го огледа; разтваряше плочите си като ветрило и размахваше тревожно сетивните си пипала.

Той видя тъмната струя кръв върху муцуната й. Здравата я беше ранил. Тя вероятно реши, че е умрял, и се извърна, за да се спусне по улицата подир втурналите се да се спасяват тълпи.

„Маха се — помисли си Боренсон. — Трябва да я оставя да се махне.“

Но не я остави.

Скочи и хукна след нея. Ранената хала налетя на един от отстъпващите гвардейци и спря за момент.

Боренсон скочи на гърба й, размаха бойния чук и я халоса с всичка сила по хълбока.

Халата изсъска и от задното й отверстие избухна зловоние. Боренсон късно усети, че е проклятие.

„Като прах да изсъхнеш, човешко дете.“

Потта бликна от всяка негова пора и обля лицето му. Пикочният му мехур се сви и той усети топла струя да лази по крака му.

Магесницата се извърна към него, полуоткрехнала паст.

— Проклета да си! — изкрещя Боренсон и скочи в устата й. Одраска чело в нащърбените й зъби и падна върху твърдия й като камък език.

Халата затвори светкавично уста, но вече беше късно. Боренсон беше вътре. Изправи се, завъртя бойния чук и замахна с дръжката, опитвайки се да прониже мекото небце на звяра. Но в същия момент загуби равновесие и ударът попадна на кост.

Той политна на една страна, докато халата полюшваше глава, опитвайки се да се избави от него. Удари се в острите й зъби и се хвана за един от тях.

Халата разтърси глава още веднъж и спря, за да разбере дали е успяла да се освободи от него. Боренсон светкавично грабна бойния чук и го заби в мекото й небце. С облекчение усети струя гореща кръв да руква отгоре му.

Халата се препъна напред и рухна на земята. Боренсон се преметна и заби лице в грапавия език на чудовището.

За миг остана да лежи, вцепенен от болка и с десетина кървящи рани. Мъчеше се да си поеме дъх. Целият плувна в пот и усети, че езикът му се е подул от жажда.

Надигна се на колене. Кръвта на халата се изливаше на тласъци като зловещ водопад от зейналата дупка.

Боренсон се изхили и запълзя напред. Устата на халата беше затворена. Дори не виждаше нищо зад устните й. Една възрастна хала можеше да стигне до дванайсет тона тегло, като голяма част от тежестта се падаше на костните плочи на главата й. Дори Повелител на руни с всичките си дарове на мускул рядко успяваше да повдигне повече от няколкостотин фунта.

Боренсон нагласи краката си върху венците на халата и подпря гръб върху небцето й. Напрегна всичките си сили, но устата й не помръдна дори и на милиметър.

До слуха му достигна тръбният сигнал на бойните рогове, които обявиха отбой. Отвсякъде се носеха ужасени писъци. Халите нахлуваха с десетки през срутените стени.

„Какво да направя?“, запита се Боренсон.

Легна по гръб и се опита да натисне нагоре с крака. Със същия резултат.

Челюстите й бяха като залостени.

Замисли се над безизходното си положение.

Спомни си зейналите уста на мъртвите хали по бойното поле след битката при Карис. Когато настъпеше трупното вкочаняване, устата на чудовището щеше да се отвори сама — но след няколко часа.

Най-безопасно за него би било да изчака тук, докато битката приключи. Но не можеше да стои и да чака, докато другите се сражават и загиват. А и Мирима беше в северната кула, където бушуваше най-яростната битка. Ако все още беше жива, много скоро нямаше да може да се спаси.

— Трябва да се измъкна! — измърмори той.

Имаше една-единствена възможност — да пробие проход. Единственото място беше гърлото на чудовището. Стисна бойния чук в дясната си ръка и кинжала в лявата и пристъпи към гърлото на халата. Тъкмо се опитваше да се измъкне и устата й неочаквано зейна, а стомахът й избълва слузеста течност.

Слузта изхвърли Боренсон на улицата.

Той се надигна на колене и се огледа, за да се увери, че е в безопасност. Пъхна кинжала в ножницата и изтри слузта и кръвта от дръжката на бойния чук. Халите препускаха необезпокоявани по стените. Северната кула бе срутена напълно. Изглежда, беше останал само приземният етаж, но той не забеляза никакво движение през тъмния му вход.

Заоглежда се като обезумял и изкрещя:

— Мирима? — Сърцето му щеше да се пръсне.

Ако все още бе в кулата, сигурно лежеше премазана под камъните.

Няколко стрели стърчаха от покривите на магазинчетата срещу стената на замъка, а един гвардеец лазеше по улицата към него. Боренсон не видя други хора, макар до слуха му да достигаха викове.

Една хала скочи от стената и се стовари върху магазина, който служеше за убежище на стрелците. Боренсон погледна по улицата с надежда да зърне оттеглящата се Мирима.

Десетина хали препускаха пред него към пристана.

Беше останал в тила на врага!

Чу изсъскване и се обърна. Една хала се втурна срещу него.

Боренсон остана неподвижен — престори се на вцепенен от ужас — и я изчака да го доближи. Тогава подскочи десет стъпки във въздуха и нанесе удар с бойния си чук дълбоко в мозъка на чудовището.

Халата се свлече под него и той стъпи върху гърба й.

Бе получил заповед да охранява улицата и да отбива халите, докато отстъпващите успеят да стигнат до пристана.

Но се страхуваше, че Мирима е все още в северната кула, и си я представи премазана и цялата в кръв под рухналите отгоре й камъни.

Не можеше да я изостави.

Затича към кулата. Една хала се опита да скочи от стената на замъка отгоре му. Боренсон се търкулна встрани, скочи на крака и я уби. Една магесница метна от стената ужасяващо проклятие и го обгърна гъст червеникав облак. Той задържа дъх, но очите му пламнаха, сякаш щяха да изскочат.

Нови две хали-младоци скочиха от стената, а трета се покатери по укреплението, без да обръща внимание на пламъците.

Боренсон знаеше, че безстрашие и безразсъдство са две различни неща. Беше откъснат от Мирима. Скочи през прозореца на най-близкото магазинче и се втурна през задното помещение, подгонен от хала. Халата се блъсна в стената на магазина и постройката рухна, а в това време Боренсон се измъкна през задния изход и хукна по уличката.

Уличката бе прекалено тясна за възрастна хала, но насреща му се втурна един младок.

Боренсон притича до близката врата, но тя се оказа залостена. Той я изби с рамо и падна вътре.

За момент се запита какво да направи. Халите бяха по петите му. Скочи и хукна към задния изход.

Усети, че нещо във вътрешностите му се скъса, сякаш отскубнаха частица от него — един от Посветителите му бе загинал.

Това означаваше следното: халите бяха проникнали в гробниците под двореца на Палдейн, където се криеха Посветителите.

 

 

Дълбоко в подземния свят Йоме промуши с копие петата си жертва.

Габорн нададе вой от другия край на мрачното помещение. Тя погледна нататък.

„Гашт!“, изригна проклятие жезълът на Истинската властелинка и Габорн отскочи — мъгляв силует, който се стопи в мрака.

Истинската властелинка насочи вниманието си към Йоме, обърна гръб на Габорн и тръгна срещу нея. Изпод краката на чудовището плъзнаха мрачни струи мъгла.

Габорн нададе животински вой и нападна. Спусна се с такава скорост, че Йоме не успя да види кога заби копието си в гръдния кош на Истинската властелинка.

Тя се извърна към него и изплющя с камшика. За момент очертанията й се стопиха в мъглата.

Йоме продължи към струпалите се на купчина хали, сред които сияеше силна светлина, като прескачаше живи и мъртви Посветители.

„Гашт!“, избълва ново проклятие жезълът на чудовището — тъмен облак на разрушението.

— Скачай! — изкрещя Габорн.

Йоме подскочи на трийсетина стъпки във въздуха и направи салто. Струята на разрушението проблесна с пепеливия си цвят и се заби точно там, където допреди секунда се намираше Йоме, и повали няколко хали. Полетяха камъни и облаци прах.

Йоме падна насред извилата се вихрушка. Усети силна болка в глезена и извика. Запълзя на колене сред струпалите се хали, като се подпираше на копието. Една от халите замахна, но Йоме успя да избегне удара.

Туловищата им я обграждаха като плътна стена. Движеха се толкова бавно, че приличаха на монолити. Йоме се мушна под сянката им като в сенчеста горска дъбрава. За момент си спомни горската полянка сред Седемте стоящи камъка в Хиърдън, където Бинесман бе създал своя вайлд.

Но тези монолити с нищо не напомняха огромния резервоар на Земна сила с цялата му внушителност и великолепие.

 

 

Изправен насред жалкия коптор, сър Боренсон стискаше бойния чук с окървавени ръце и се опитваше да успокои дишането си. Отвън халите бушуваха из Карис, рушаха сградите и си проправяха път през каменните отломки. Над целия остров се носеха изпълнени с ужас и болка предсмъртни писъци.

Пламъците бушуваха на всяка крачка.

Не можеше да противопостави нищо срещу разрухата. През последните няколко минути бяха загинали всичките му Посветители.

Останал без дарове на мускул, той усети тежката като наковалня броня върху раменете си, а чукът с дълга дръжка се превърна в менгеме, което едва-едва можеше да помръдне с две ръце.

Без издръжливостта си усети, че е изтощен до смърт. Напрежението от последните дни се стовари отгоре му — пътуването до Инкара и обратно, мъченията, на които го бе подложил крал Криометес. Чувстваше, че краката му ще се прегънат всеки момент под тежестта му.

Искаше му се да събере сили, за да пресече улицата и да потърси Мирима, въпреки проклетите хали. Ако все още бе жива, вероятно би могъл да й се притече на помощ. А ако бе загинала, нямаше причини да дочака края на деня.

„Силата е просто илюзия“, каза си той в безпомощността си.

За втори път го лишаваха от Посветители — десетки прекрасни мъже и жени, — за да му докажат безсилието му.

Боренсон нададе боен вик, сграбчи оръжието си и се хвърли навън в нощта.

Пламъците лижеха нощното небе, а пушеците отразяваха проблясъците им, сякаш гореше самият въздух. Беше по-светло от ден.

Сред пушека на стотици стъпки височина почти точно над главата си зърна огромен балон с формата на граак. Носеше се като призрак из мрака.

В северния край на острова тромпетите отново затръбиха като побеснели отбой.

Чу се внезапен рев, сякаш отекна гръм. Земята под краката му се разтресе. Сградите потрепнаха, сякаш разтърсени от гигант.

От дъното на улицата насреща му се понесе хала, оръженоска-младок с несъразмерно дълги крайници и малка глава.

Щом го забеляза, спря и се завъртя, сгърчила сетивните си пипала. Разтвори пастта си и нападна.

— Смърт! — изрева Боренсон, вдигна бойния чук и се втурна срещу нея.

 

 

Радж Атън наблюдаваше Карис от далечния хълм.

Градът се бе превърнал в истински ад. Навсякъде препускаха хали — срутваха сградите като стенобойни машини, ровеха из каменните отломки, за да измъкнат оцелелите. В северния край на острова роговете отчаяно тръбяха отбой, а хората се катереха по стените на замъка и се мятаха във водите на Донестгрий.

Но не можеха да се изкатерят достатъчно бързо по дървените стълби и вътрешните стълбища на кулата и се трупаха като кипнало море по стените и се тъпчеха един-друг, обхванати от ужас. Някои правеха опити да се сражават с настъпващите хали с жалките си лъкове и други оръжия, но халите просто ги премазваха. Все едно кокошки, които се опълчват срещу върлуващия в кокошарника кух вълк.

Светкавичността, с която халите съсипваха Карис, го изуми. Могъщи лордове защитаваха вратите, но халите-младоци просто ги прескачаха или връхлитаха върху тях и смазваха съпротивата им.

Хората не бяха в състояние да се противопоставят на чудовищата.

Разузнавателните балони на Радж Атън се носеха над града. Той чуваше ликуващия шепот на огнетъкачите си. Пушеците се кълбяха на огромни облаци и ги примамваха да се втурнат в сражение. Кошовете им бяха пълни с тайнствени прахове от сяра, поташ и билки, докарани от южните краища на Индопал специално за тази нощ.

„Дай ни сигнал — нашепнаха му мислите им — и ще изсипем товара си.“

„Търпение“, прошепна им в отговор той. Балонът се носеше към една хала-магесница, настанила се в центъра на огромна руна, нейния Печат на опустошението.

Вятърът докара балона над Печата и Радж Атън прошепна, оставяйки силата на Огъня да отнесе думите до неговите огнетъкачи: „Нека небесата да пламнат!“

Огнетъкачите заликуваха с огнените си езици: „Да живее Скатаин, Господарят на пепелта!“

 

 

На три мили северно от Карис се издигаше Стената на Барън, висок до гърдите крепостен вал, който се простираше от езерото Донестгрий на изток до Алкаирските планини на десетина мили на запад.

Войските на крал Андърс се приближиха под прикритието й — яздеха в тъмнината — и налетяха на над стохилядната армия на кралица Риала Лоуикър, която се спотайваше и изчакваше. Стотици метателни машини бяха струпани по склоновете на хълма, за да отблъснат евентуална атака на халите, а стрелците и пешаците бяха върху вала. Намерението на Лоуикър беше очевидно: щеше да защитава укреплението, ако халите тръгнат на север.

Карис беше целият в пламъци. По стените тръбяха рогове, народът надаваше вопли за помощ и писъците на умиращите заглушаваха роговете.

Стотици хали препускаха по стената на север и избиваха всички, които се изпречваха на пътя им.

Земята пред стените на града бе почерняла от огромната орда на халите. Виячите надаваха вой и земята сякаш стенеше под стъпките им, а над множеството като бели облаци кръжаха грий.

Близо до огромната могила на червея клечеше покрита с блещукащи руни магесница и размахваше жезъл, който проблясваше като светкавица. Под нея се оформяше зловеща руна, към която пъплеха и се извиваха в торнадо мъгли.

— В името на Стихиите! — изруга Андърс, след като зърна цялата тази бъркотия.

От Карис, изглежда, не бе останало нищо за спасяване.

„Дори веднага да нападнем града — помисли си Ерин, — халите ще унищожат всички до крак още преди да сме стигнали.“

Конят й затропа нервно с копита и тя се приведе над врата му. Много храбри рицари стиснаха копията, готови всеки миг да се понесат напред.

Благородниците в челото на колоната не откъсваха очи от Андърс. Очакваха решението му. Той беше заявил, че е Земен крал. Щеше ли да призове земен червей, както бе направил Габорн?

— Ваше величество, заповядайте атака! — викна Ерин.

Но Андърс вдигна бавно дясната си ръка и произнесе с глух глас:

— Не мога. Земята не разрешава. Тези в града са Избраните на Габорн и трябва да загинат заради греховете му.

— Какво?! — извика ужасено Селинор.

Андърс поклати печално глава.

— Аз съм определен за новия Земен крал. Той е старият. Но аз не мога да бъда коронясан, преди старият да бъде отстранен.

И се втренчи пред себе си, сякаш виждаше през стените на Карис.

„Що за човек е той?“, запита се Ерин. Габорн никога не би седял безучастен, ако някой е заплашен от опасност.

Зави й се свят. Прилошаваше й от изтощение. А сега и този шок.

Имаше усещането, че спи или сънува наяве. Прииска й се да извика бухала от подземния свят на помощ, да му изпрати послание.

Внезапно й хрумна нещо.

Бухалът й бе казал, че Асгарот може да прониква в мислите на други хора. Дали можеше да му изпрати послание?

Още докато си го мислеше, Ерин изкрещя безмълвно: „Асгарот!“

Крал Андърс се бе отпуснал уморено върху седлото на коня си точно пред нея, сивата му дълга коса падаше на вълни изпод бойния му шлем.

И изведнъж в отговор на вика й той се извърна, сякаш му зашлевиха плесница. Погледна я със зейнала от изненада уста.

Добродушната маска се бе смъкнала от лицето му.

 

 

Истинската властелинка препускаше към Йоме с невероятна скорост.

— Неееее! — изкрещя Габорн и се спусна срещу чудовището с оръжие в ръка.

Йоме ги гледаше, вцепенена от ужас. Габорн тичаше срещу същество, изтъкано от светлина и сянка. Истинската властелинка изплющя с камшика си, сякаш метна светкавица. Габорн отскочи, залитна, но успя да избегне удара.

Йоме се спусна към една Посветителка — огромна хала, която сякаш бе заспала — и вдигна ръка, за да я халоса с всичка сила.

Копието изхвърча от ръката й — друга хала бе замахнала зад гърба й, но лапата й се стовари на косъм от нея.

Габорн отново изкрещя:

— Йоме, пази се!

Всичко се разтърси. Подът под краката й се заогъва и от тавана се посипаха камъни.

„Гашт!“, изсъска ониксовият жезъл. Габорн се засили и подскочи високо във въздуха, а от жезъла излетя тъмен зелен облак. Кралят метна копието си.

Чудовището се завъртя към Йоме. Копието издрънча върху черепа му. Габорн се стовари с тъп звук върху него, после се свлече и се просна на пода като счупена кукла.

— Не! — извика Йоме.

Истинската властелинка изгледа за секунда Габорн, след което му обърна гръб и пак тръгна към нея.

Последните му думи отекнаха в съзнанието й като ехо:

„Йоме, пази се!“

Халите я обкръжиха — застрашителни и освирепели. Тя заоглежда залата като обезумяла. Дори с дузината си дарове на взор не успя да види изход за бягство.

 

 

Габорн не усещаше никаква болка. Беше налетял върху костните плочи на чудовището. Не помнеше друго.

Наоколо беше светло като ден. Навсякъде се простираха поля, кафяви от прясната оран, а плодородната пръст сякаш бликаше от земята. В далечината се извисяваха полегати хълмчета, чиито склонове бяха покрити с дъбови гори. Не подухваше вятър, на небето не грееше слънце, но над всичко неизвестно откъде се сипеше светлина. Над главата му кръжаха гарвани и злокобното им грачене изпълваше пространството.

Земята около него припукваше тихичко, сякаш преливаше от плодородие и изобилие.

Гарваните се снижаваха, измъкваха семенца от пръстта и изскубваха бледи коренчета.

На десетина разкрача върху огромен камък се бе отпуснало с гръб към него някакво същество. Беше облечено в безформена сива мантия, а сивата му коса се спускаше върху гърба му. Вместо кожа беше покрито с пясък и камъчета.

Пред него седеше Земният дух.

„Аз съм само плод за гарваните на съдбата — промълви той. — Те кръжат на прикрепени криле. Камъните ми не могат да ги повалят…“

Габорн се приближи до съществото и постави ръка върху рамото му. То извърна лицето си към него.

Земният дух беше с лика на Радж Атън, но на мястото на очите му зееха дупки.

Земята изгледа безпомощно Габорн и разпери ръце.

„Гарваните. Гарваните се хранят…“

Земята страдаше.

„Но защо носиш лицето на мой неприятел? — запита Габорн. — Би трябвало да сме приятели.“

Върху лицето на Земята се появи мъчителен израз.

„Ти се извърна от мен.“

„Не — отговори Габорн. — Само веднъж, в момент на слабост. Но повече никога няма да се извърна от теб. Всичко, което съм или се надявам да бъда, отдавам на теб.“

Каменистото лице на Земния дух започна да се променя. За миг изникна лицето на баща му, след което то се подмлади. Габорн си помисли, че Земята му показва собственото му лице или детското лице на баща му, но веднага осъзна, че му е разкрила лицето на сина му. Камъчетата и песъчинките се раздвижиха още веднъж и той видя усмихнатото лице на Йоме.

Усети някакво олекване и видя, че в гърдите му зее рана. Но вместо кръв от нея бликаше светлина. Гарваните грачеха и плющящите им криле сякаш изпращаха залпове към небето.