Дейвид Фарланд
Леговище от кости (15)

Приносителят на светлина

След продължилата седемнайсет години бран под земята човек би предположил, че моите воини най-силно копнееха за свеж въздух, чиста вода, добра храна или компанията на жена. Но не — започваме да разбираме колко отчаяно копнее човек по светлината.

Фалион Справедливия, из „Сведения за войната с тот“

Съпруга на сенките препускаше през подземния свят, краката му трещяха по камъните. Ейвран ту изпадаше в безсъзнание, ту се съвземаше, мъчейки се да поеме въздух.

Отвори очи. Тунелът се люшкаше пред замъгления й поглед. Слоят от клей върху стените беше започнал да ерозира. Сенки на разкривени сталагмити, подобни на кривокраки гиганти, се полюшваха тромаво под бледата светлина на нейния опал, преди да бъдат погълнати отново от мрака.

Халата я стискаше силно, за да й попречи да избяга, така както Ейвран беше стискала гущери и жаби като дете. Колкото повече се опитваше да се измъкне, толкова по-здраво я сграбчваше чудовището.

Ейвран се изтощи и заспа. Събуди я някакъв трус. Съпруга на сенките току-що беше скочил от висока петдесет стъпки канара и препускаше през лабиринт от сталагмити. Беше притиснал Ейвран до гърдите си.

„Не иска да ме убие — осъзна тя. — Опитва се да ме запази жива. Най-доброто, което мога да направя, е да се отпусна.“

Не беше сигурна дали е достатъчно внимателен, за да я запази жива. Кожата на масивната му лапа беше дебела като дюшек и твърда като броня. Трите му пръста бяха толкова широки, че обгръщаха тялото й от главата до петите. Всяка негова крачка сякаш разтърсваше костите й. Беше сигурна, че цялата е в контузии.

Безпомощна пред звяра, Ейвран наблюдаваше замаяна прелитащите покрай нея гледки. Нямаше никаква представа колко време вече я носи Съпруга на сенките, но знаеше, че препуска с огромна скорост.

Една гънка на кожата му притискаше ребрата й. Чудеше се дали да се осмели да помръдне, за да не я стисне още по-силно.

Можеше да направи само едно. Прочисти съзнанието си, както я беше научил Бинесман, и си представи Съпруга на сенките. Извика в съзнанието си огромната му, подобна на лопата глава, каквато я видя, когато се надигна в цялата си чернота от водата на езерото, и си представи как потрепват сетивните му пипалца, докато изучава жертвата си. Представи си какво усещат краката му при ударите им в каменния под на тунела и целеустремеността, с която препускаше все по-нататък и по-нататък. Много скоро съзнанието й превключи и тя видя света през „очите“ на халата.

Самецът отчиташе електрическата енергия в околните скали като призрачни сини образи, нещо подобно на мъгла. Растенията и животните край пътеката бяха много по-светли. Раци-слепци прекосяваха забързани пътя му, блещукайки като звезди в зрителното му поле.

Пътят напред беше белязан със стара миризма на хали. Дори и да не беше така, Съпруга на сенките се ориентираше чудесно. Беше ловувал из пустошта през по-голямата част от живота си.

„Къде ме отнасяш?“ — попита Ейвран.

Съпруга на сенките се закова на място. Вдигна Ейвран, за да я разгледа, и пипалцата му затрептяха.

„Ти ли говориш? — запита халата. Тя усети напрегнатото внимание на чудовището. — Или съм хванал мечтите на червея?“

„Да, аз мога да говоря“ — отвърна Ейвран.

Усети мимолетния му въпрос: „Така ли разговарят човеците помежду си?“

„Не. Аз съм чародейка, защитник на Земята. Мога да разговарям със съзнанието ти. Но повечето хора не разговарят така.“

Съпруга на сенките си припомни нещо. Между халите имаше Земен пазител. Предшественикът на Съпруга беше убил чародея в безмилостна битка и по-късно Съпруга бе изял мозъка на своя предтеча.

„Твоят дядо е убил Земен пазител! — каза Ейвран. — Виждам го в съзнанието ти.“

„Истинската властелинка нареди да бъде убит.“

Ейвран проследи моменти от битката да се разгръщат в паметта на Съпруга на сенките. Дядо му се бе промъкнал зад мага, беше скочил върху него и бе откъснал предните му крака. След като Земният пазител бе останал беззащитен, неговият нападател безжалостно бе откъртил трите костни плочи от главата му, докато той все още беше жив, за да го изтезава до последния момент, изгребвайки мозъка му. Сега Съпруга на сенките пазеше някои от спомените на чародея.

„Това е ужасяващо“ — промълви Ейвран.

„Моят предшественик се гордее със своето деяние“ — отвърна Съпруга на сенките.

Той се гордееше, но Ейвран разбра, че чудовището се опитва да скрие някои неприятни усещания. Спомените на Земен пазител живееха в него.

Вярно, че Съпруга на сенките изпитваше глад за човешка плът. Но той изпитваше и нещо, което другите хали не можеха. Хората също бяха създания на Земята, обичани от своя създател. Те бяха ценени от Земята наравно с халите, паяците-слепци, световните червеи и папратите.

„Къде ме отнасяш?“ — попита отново Ейвран.

„В едно място за човешки същества“ — помисли си Съпруга на сенките. В паметта му изникна миризма — воня на немити хора, наблъскани в мрачна пещера, вмирисан на урина и изпражнения въздух. Пастира също беше виждал това място. Килия, в която Истинската властелинка изпитваше новите си заклинания върху хора. Стомахът на Ейвран се сви от ужас на буца.

„Твоята господарка ще ме убие там“ — каза тя.

„След време“ — съгласи се Съпруга на сенките.

„Моля те, пусни ме. Ти познаваш силата на Земния дух. Знаеш, че няма да ти сторя никакво зло.“

„Не трябва да споменавам за това човешко същество — помисли си Съпруга на сенките. — Другите ще решат, че съм болен от мечтите на червея.“

Внезапно Ейвран изпита усещането, че между нея и Съпруга на сенките се захлопна врата. Също като конекрадеца, който беше задигнал коня й във Фелдъншир, халата се оттегли от обсега на вниманието й, разрушавайки беглата им връзка.

Огромната хала се втурна из подземния свят през тунела със смътни контури. Стискаше Ейвран толкова силно, че тя едва си поемаше дъх. Опита се да привлече вниманието на Съпруга на сенките, да го помоли да не я стиска толкова безжалостно, но без тоягата си беше почти напълно безпомощна.

 

 

Ейвран сънуваше огън: припукващи червени въглени и пурпурни езици — като тези на огнените гущери в Джебан.

Когато се събуждаше, както често й се случваше, откакто беше в лапата на Съпруга на сенките, отново виждаше, че той препуска с шеметна скорост, гмурка се към черните дълбини на подземния свят през осеяни със зъбери тунели, покрай димящи езера, които ревяха и трещяха, край глинени делви и костите на странни подземни същества.

Веднъж се събуди — имаше чувството, че е спала дни наред — от недостиг на въздух и видя, че Съпруга на сенките е спрял и разговаря с други хали. Бяха двайсет и седем членна бойна група. Водеше ги прошарен стар ветеран, наречен Кръвника.

„Скрийте се — предупреди ги Съпруга на сенките с доза миризма. — Направете засада. Отгоре пристигат убийци, търсят Истинската властелинка. Хванах един от тях, но идват и други.“

„Аз няма да се крия — отсече Кръвника с миризми, които изстреля от ануса си. — Истинската властелинка ни зареди с руни на сила. Сега съм силен, по-силен от теб.“

Ейвран не се промъкна в съзнанието на Съпруга на сенките, за да узнае какво мисли. Вече знаеше. Кръвника беше горделив боец и дори сега надигаше опашката си по-високо от опашката на опонента си, което демонстрираше надеждата му да отвоюва правото да създаде поколение. Помръдваше възбудено сетивните си пипалца и бе стегнал мускули.

Съпруга на сенките отдавна се славеше с репутацията на толкова свирепа хала, че никой не дръзваше да го предизвиква. Сега Кръвника си бе въобразил, че е равностоен противник.

„Може да си силен — отвърна Съпруга на сенките, — но същото се отнася за убийците, които пристигат. Убий ги и докажи, че си достоен да ме предизвикаш.“

И неволно сви лапи, готвейки се за битка, от което на Ейвран й секна дъхът и тя припадна.

Когато отново се събуди, й се стори, че са изминали няколко часа. Съпруга на сенките се хранеше. Беше разкъсал гърба на огромен рак-слепец и изсмукваше вътрешностите му с език. Ейвран лежеше по корем на пода, очевидно забравена за момент.

Тя блуждаеше замаяна в някакъв странен свят полунасън, полунаяве. Представи си, че се скита в пусто сиво поле. Пейзажът беше скучен и еднообразен, а земята под краката й беше напукана като от вечна суша.

В съня си вдигна тоягата си и земята потрепери. Скали и глина се надигнаха около нея, образувайки окръжност с диаметър стотина разкрача, която се превърна в странна, величествена руна. А от скалите и глинения хребет почнаха да се оформят животински силуети. Глината под краката й прие формата на миниатюрен елен, не по-голям от две стъпки. Беше полегнал на хълбок с отворена уста и отметната глава. В първия момент очертанията му бяха смътни и недодялани, сякаш моделирани грубо от неумела детска ръка. Но за броени секунди линиите се изчистиха, сякаш извайвани от ръката на невидим скулптор. Когато силуетът придоби съвършени очертания, еленът неочаквано се размърда, зарита с крачета като новородено, опитващо се да се изправи за първи път. Успя да застане на колене, след което се надигна и сивата му фигура внезапно се оцвети в кафяво-червеникаво на гърба, бяло на шията, очите му блеснаха като живи на слънчевата светлина. Съществото препусна покрай краката на Ейвран.

Изумена, тя се огледа и видя, че същото се случва навсякъде из ширналата се руна. Миниатюрни глигани квичаха възторжено. В един отдалечен ъгъл надаваха тръбни ревове слонове, а около краката й се виеха змии. Ято малки гълъби, по-дребни и от молци, пърхаха пред очите й, сякаш се канеха да поемат към планините. Навсякъде подскачаха жаби и се стрелкаха риби, носеха се светли облаци от пеперуди, хали и китове.

Изумена и очарована, Ейвран запристъпва по сивата земя — оглеждаше руната и търсеше начини да я усъвършенства.

„О, да можех да направя такава руна“ — помисли си тя.

И отново осъзна какво я заобикаля. Отвори очи и опипа за тоягата си. Нямаше я. Съпруга на сенките продължаваше да се храни.

Ейвран се замисли как да му се изплъзне.

Погледна го крадешком. За щастие белият й опалов пръстен все още блещукаше и на светлината му тя успя да види, че халата я е отнесла далеч надолу в подземния свят. Тунелът, в който се намираше, беше по-различен. Задушаващата жега и високата влажност правеха въздуха тежък, а от горещината и влагата подът беше покрит с гъста сивкава растителност, наподобяваща вълча козина. Трева-червей и перести папрати се състезаваха за надмощие по стените, а от тавана провисваха коренисти растения. Подът беше покрит със строшени черупки на раци-слепци и кръгли слонски охлюви. И най-важното, малко по-нататък близо до стената се издигаха няколко кристални пръта, които задръстваха пода на съседна пещера. Прътите бяха прозрачни като кварц и много от тях достигаха осем-девет стъпки височина. Кухите пръти завършваха със заострени окончания. Ейвран ги разпозна по спомените на халите: домовете на „плътоядите“.

Всяка от тези тръби представляваше пашкул, изпреден от бременна твар, която приличаше на невероятно източен тънък рак. Щом изпредеше пашкула, ракът се напъхваше вътре, за да умре. Щом яйцата се излюпеха, новородените се измъкваха от утробата му и го изяждаха. Новородените, не по-големи от бълхи, превръщаха плътояда в свое леговище.

После изпълзяваха до отверстието на тръбата и там причакваха нещо да се отърка в тях — без значение хала, рак-слепец или хапльо. Каквото се случеше.

Така плътоядите се заравяха в жертвата си. Загнездваха се в някой неин орган и го разрушаваха.

Халите се страхуваха от тръбите на плътоядите. Когато започваха да растат в някой от тунелите им, те го запечатваха и прокопаваха нов проход.

Следователно тунелът, в който се намираше Ейвран, беше опасен. Големият брой провиснали от тавана и израсли от пода растения показваше, че обикновените хали са го изоставили. Но Съпруга на сенките често се движеше по опасни пътеки.

„Мога да изтичам и да се скрия между тръбите на плътоядите — мина й през ума. — Ако не се приближавам до краищата на тръбите, буболечките няма да ми направят нищо.“

Но не се осмели. А и Съпруга на сенките я наблюдаваше. Вместо това тя се напрегна да се съсредоточи върху съзнанието му, за да разбере какво мисли и да усети какво чувства.

„Трябва да изям тази човешка твар — помисли си Съпруга на сенките. — Никой не би ме лишил от това удоволствие. Тя е дребна и безполезна.“

Но друг глас зашепна в него, сякаш гласът на натрапник.

„Никое създадено от Земята същество не е безполезно, особено това. Тя не е просто земна твар, а защитник на Земята.“

„Това са само мечтите на червей“, каза си халата.

После сграбчи ядосано Ейвран, притисна я до гърдите си и хукна, търкайки грубата си кожа в отсрещната стена на тунела, за да се предпази от тръбите на плътоядите.

„Пропуснах възможността да избягам“, мина й отчаяна мисъл през главата.

Тя знаеше какво изпитва Съпруга на сенките. Беше яла мозъци на хали и в първия момент й се бе сторило, че ще полудее. Същото се бе случило и с него. Дядо му беше изял мозъка на Земен пазител и от този момент, сякаш за наказание, мислите на този пазител преследваха онези, които го бяха опитали.

Ейвран лежеше отпусната в огромната му лапа, доволна от това, че сега я държи внимателно. Престори се на заспала. Опитваше се да поддържа контакт със съзнанието му и да научава, каквото може. Но Съпруга на сенките препускаше като в транс. Нито говореше, нито мислеше. Мозъкът му беше стихнал като утроба.

Тя се надяваше не след дълго той отново да я пусне и да й предостави възможност да избяга.

Съпруга на сенките спря за момент и отвори една каменна врата, зад която се откриваше обширен коридор. Този тунел беше широк около шейсет стъпки, а подът му беше утъпкан от халите. Той затвори вратата зад себе си, както правеше винаги досега. Мина покрай няколко знака за мирис и Ейвран внезапно осъзна къде се намира: приближаваха Леговището на костите. Бяха стигнали Безкрайния развъдник.

Зърна разклоняващи се тунели, из които безцелно се движеха хали. Видя няколко вияча — петнисти жълтеникави същества, които приличаха на огромни паяци — да се измъкват от един от тунелите: влачеха гърчещото се туловище на дълъг осемдесет стъпки червей. Видя лепкави да плюят клей — укрепваха една полусрутена стена. Видя млади хали, не по-високи от десетина стъпки, да се мъкнат след една женска.

Не виждаше оръженоски и вещерки, пазачите на леговището.

Всички бяха тръгнали да воюват.

Съпруга на сенките зави в един страничен тунел. Ейвран мерна двама оръженосци, застанали на стража. И двамата бяха огромни, с дамгосани по главите и ръцете блещукащи руни.

От помещението зад тях се носеше миризма на човешки тела, отвратителна и зловонна.

„Внимавайте с това“ — каза на стражите Съпруга на сенките.

„Няма да избяга“ — отвърнаха те.

Съпруга на сенките закрачи навътре в тунела и Ейвран, с нейните дарове на обоняние от над дузина кучета, усети, че вонята на вмирисани човешки същества става все по-непоносима с всяка следваща крачка. Миризмата на вкисната пот се смесваше със зловонните изпарения от купчините изпражнения и езерца от урина, от гниеща плът, рибешки вътрешности и незаровени мъртъвци.

За първи път от часове Съпруга на сенките се отърси от унеса си. Стомахът на чудовището се присви от отвратителната миризма.

„Мрази да идва тук — даде си сметка Ейвран. — Всички хали мразят да идват тук. Не могат да понасят вонята.“

Съпруга на сенките пристъпи в средата на широкото помещение и пусна Ейвран на пода. От далечния ъгъл тя чу женски вик, едновременно от уплаха и изумление. Съпруга на сенките се обърна и излезе.

Няколко секунди Ейвран остана да лежи на пода, после се огледа. Пещерата не беше голяма. Клеят по стените се лющеше и на места се виждаха голите скали. От тавана надвисваха сталактити, а подът беше неравен. От близкото езеро се носеше миризма на сяра.

В ъглите се бяха скупчили хора. Приличаха на издатини върху пода, толкова мръсни бяха дрехите им, че се сливаха с околната нечистотия. Само разширените им от изумление очи личаха върху покритите им с мръсотия лица. Ейвран постепенно започна да различава отделни черти: бледия цвят на кожата на лицето на момче, което по всяка вероятност беше от Инкара, кафеникаво-матовото лице на жена от Индопал.

Колкото повече се взираше, толкова по-ясно й ставаше, че всички подутини по пода наоколо са хора. Болни, умиращи от глад, разранени, но живи.

— Светлина! — извика възрастен мъж. — Чудна светлина!

А някой се присъедини към вълнението му на индопалски:

— Азир! Азир фамата!

Подутините се размърдаха и хората запълзяха към нея на ръце и колене. Ейвран си даде сметка, че лишени от светлина, повечето от тях се бяха придвижвали по този начин седмици или дори месеци.

— Кой си ти, приносителю на светлина? — изплака умоляващо една жена. — Откъде пристигаш?

— Ейвран. Името ми е Ейвран. Бях кралски небесен ездач в крепостта Хейбърд.

— Крепостта Хейбърд? — възкликна един мъж, същински скелет. — Аз съм от крепостта Хейбърд. Можеш ли да ми кажеш какво става там?

Ейвран не събра смелост да му каже, че халите са изтрепали всички до крак. Човекът долази към нея заедно с останалите. Притиснаха я от всички страни със зловонната си плът, ококорили широко изумени очи към проблясващия пръстен. Слабият като скелет мъж протегна ръка и го помилва внимателно.

— Вижте как грее! — извика една жена, посегна да пипне пръстена, но не посмя. — Като паднала от небето звезда.

— Не, няма толкова сияйна звезда — настоя друг.

— Коя година сме? — попита трети, сякаш беше капитан от кралската гвардия.

— Година първа от царуването на Габорн Вал Ордън в Мистария — отвърна Ейвран, — който пое по пътя на своя баща Менделас Дракен Ордън, починал през двайсет и втората година от царуването си.

— Пет години — обади се застаряващ мъж със силен индопалски акцент. — Пет години, откакто видях светлина за последен път.

— А аз десет — изпъшка болнав мъж.

За миг настъпи тишина и затворниците в тази мрачна дупка се заоглеждаха един-друг.

— Гейвин, къде си? — попита млада жена.

— Тук — отвърна някакъв мъж, който се намираше доста по-встрани.

Двамата се вторачиха изненадани един в друг с грейнали от обич очи. Всички млъкнаха. Жената се разрида.

„Тези хора никога досега не са се виждали“ — досети се Ейвран. Какво ли беше да живееш в такава тъмнина години, без да си виждал никога лицето на приятеля си?

Тези изгубени души бяха облечени в парцали, ако въобще имаха нещо върху себе си, а някои, изглежда, бяха с по няколко счупени кости. Халите, които ги бяха хвърлили в този зандан, не бяха особено любезни.

До далечната стена лежеше купчина кости, както рибешки, така и човешки. Ейвран не видя други остатъци от храна. Събра сили и попита:

— Как… как живеете тук?

— Не живеем — отвърна индопалецът. — Просто умираме, колкото можем по-бавно.