Том Кланси
По заповед на президента (8)

5.
Подготовката

Оказа се, че и Сато, и вторият му пилот са дарили кръв за жертвите в неуспешната война срещу Америка. За щастие малкият брой на ранените изобщо не беше наложил използването й. Издирени чрез компютър от Японския червен кръст, банките бяха предадени на полицията и впоследствие доставени по куриер във Ванкувър на японските самолети съвсем естествено все още не бе позволено да навлизат в американското въздушно пространство, дори в Аляска — и оттам с VC-20 на военновъздушните сили във Вашингтон. Куриерът беше висш полицейски служител и носеше алуминиевото куфарче, закопчано с белезници за лявата му китка. Трима агенти на ФБР го посрещнаха в базата «Андрюс» и го откараха в сградата «Хувър» на 10-о авеню и «Пенсилвания». Лабораторията на ФБР за ДНК тестове взе банките и сравни пробите с кръвта и другите тъкани от труповете. Вече бяха определили кръвните групи и резултатите от тестовете изглеждаха предрешени, но изследванията въпреки всичко се провеждаха така, като че ли са единствен ключ за изключително заплетен случай. Временният директор Дан Мъри не робуваше на учебникарските правила в криминалните разследвания, но този път ги спазваше като десетте Божи заповеди. Помагаха му Тони Карузо, завърнал се от отпуската си и работещ денонощно като ръководител на разследването от страна на Бюрото, Пат О'Дей в качеството си на инспектор за специални поръчения, и още стотици, ако не и хиляди сътрудници. Мъри се срещна с японския представител в директорската заседателна зала. На него също му беше трудно да се премести веднага в кабинета на Бил Шоу.

— Ние провеждаме наши собствени тестове — каза главен инспектор Исабуро Танака и погледна часовниците си — беше решил да носи два, по един за токийско и вашингтонско време. — Ще ми ги пратят по факса веднага, щом приключат. — После отвори куфарчето си. — Ето нашата възстановка на разписанието на капитан Сато за миналата седмица, бележки от разпитите на роднините и колегите му, кратка биография.

— Бързо действате. Благодаря ви. — Мъри пое документите, без да е съвсем сигурен какво да прави. Беше ясно, че гостът му иска да каже още нещо. Квалифициран и опитен криминалист, Танака се бе специализирал в случаи на политическа корупция, което постоянно го претрупваше с работа. Професионалният му живот го беше превърнал почти в инквизитор. Това го правеше съвършено подходящ за случая.

— Ще ви окажем пълно съдействие. Всъщност, ако желаете да пратите официален представител, който да контролира нашето разследване, упълномощен съм да ви предам, че ние ще го приветстваме. — Той замълча за момент, после продължи: — Това е позор за моята страна. Начинът, по които използваха всички ни… — За представител на народ, несправедливо известен с отсъствието на външни прояви на емоции, Танака бе истинска изненада. Беше стиснал ръце, а тъмните му очи горяха от гняв.

— Вторият пилот е бил убит — каза Мъри. Може би това щеше да помогне малко. — Бил е пронизан с нож и изглежда, че е станало преди излитането. Засега смятаме, че Сато е действал сам — поне що се отнася до управлението на самолета. — От лабораторията вече бяха определили, че използваното оръжие е било нож за хранене с тънко назъбено острие — от онези, които се използват в самолетите. Колкото и отдавна да се занимаваше с разследвания, Мъри не преставаше да се удивлява колко много неща могат да открият лабораторните специалисти.

— Разбирам. Изглежда логично — отбеляза Танака. — Жената на втория пилот е бременна, всъщност ще роди близнаци. В момента е под лекарско наблюдение в болница. Онова, което успяхме да научим досега, показва, че е бил всеотдаен съпруг и не е имал особени политически интереси. Моите хора смятат, че не е вероятно да е сложил край на живота си по този начин.

— Сато има ли някаква връзка с…

Поклащане на глава.

— Не сме открили нищо подобно. Откарал е един от конспираторите до Сайпан^[1] и малко са разговаряли. Освен това Сато е бил международен пилот. Приятелите му са му били и колеги. Живял е тихо в скромна къща близо до международното летище «Нарита». Но брат му е бил висш офицер във военноморските сили, а синът му е бил летец изтребител. И двамата са загинали по време на войната.

Мъри вече знаеше всичко това. «Мотив и възможност.» Той си записа да съобщи в посолството в Токио да приемат предложението за участие в японското разследване — но първо трябваше да получи разрешение от министерството на правосъдието или на външните работи. Беше сигурен, че предложението е съвсем искрено. Добре.

 

 

— Уличното движение ми харесва — отбеляза Чавес. Приближаваха до шосе I-95. Обикновено по това време на деня — още беше тъмно — шосето бе претъпкано с коли на чиновници. Днес не беше така, но Джон и Динг бяха извикани и можеха да потвърдят «важния» си статус пред всеки, който се усъмнеше в него. Кларк не отговори и по-младият агент продължи: — Как според теб се справя доктор Райън?

Джон изсумтя и сви рамене.

— Навярно се приспособява към обстановката.

— Всичките ми приятели в «Джордж Мейсън» си прекарват чудесно.

— Така ли мислиш?

— Джон, предстои му да възстанови управлението на страната. Това ще е абсолютен прецедент. Никой не го е правил преди. Нали знаеш какво ще открием?

Кимване.

— Да, независимо дали нещата ще тръгнат. — Бяха ги извикали да дадат информация за операциите си в Япония. Изключително деликатен въпрос. Кларк бе в бизнеса от доста време, но не достатъчно, за да е особено щастлив от перспективата да разказва на други нещата, които е вършил. Двамата с Динг бяха убивали — не за първи път, — а сега щеше да им се наложи подробно да опишат това на хора, повечето от които никога не бяха докосвали оръжие, още по-малко бяха стреляли. Независимо че бяха положили клетва да пазят тайна, някой ден те можеха да се разприказват и най-малкото последствие щяха да са неприятните разкрития в пресата. После идваха показанията пред специална комисия в Конгреса — е, това нямаше да е скоро, — разпитите под клетва и необходимостта да отговарят на въпроси, задавани от хора, които нямаше да са по-сведущи от типовете в ЦРУ, които седяха зад бюра и си изкарваха прехраната като преценяваха онези, които вършеха истинската работа. В най-лошия случай можеше да има действителен процес, защото макар нещата, които беше вършил, да не бяха точно незаконни, не бяха и съвсем законни. Конституцията и законите на Съединените щати някак си не се съгласуваха с действията, които правителството бе извършило, но не искаше публично да признае. Макар съвестта му да беше чиста в това и много други отношения, възгледите му за тактическия морал не биха се сторили последователни на никого. Райън обаче навярно щеше да го разбере. Това поне бе нещо.

 

 

— Какво ново тази сутрин? — попита Джак.

— Очакваме спасителните операции да приключат до вечерта, сър — каза Пат О'Дей, който изнасяше сутрешния доклад на ФБР. Мъри беше зает. После подаде на Райън папка със списъка на откритите трупове и президентът й хвърли бърз поглед. Как, по дяволите, се предполагаше, че трябва да си изяде закуската с такива факти пред него? За щастие, в момента пиеше само кафе.

— Какво друго?

— Изглежда, нещата се подреждат. Извадихме труп, който според нас е на втория пилот. Бил е убит часове преди сблъсъка, което ни кара да смятаме, че пилотът е действал сам. Ще подложим останките на ДНК тест. Тестът за наркотици и алкохол даде отрицателен резултат и при двамата. Анализът на черната кутия, записите на разговорите по радиостанцията, на радара, изобщо на всичко, което успяхме да съберем, води до същото заключение — че е действал сам. В момента Дан има среща с висш служител от японската полиция.

— А после какво?

— Разследването върви като по учебник. Издирваме всичко, което Сато — така се казва пилотът — е правил през последния месец, и тръгваме оттам. Записи на телефонни разговори, къде е ходил, с кого се е срещал, приятели и колеги, дневник, ако е имал, разбира се, всичко, до което можем да се доберем. Идеята е да възстановим живота му изцяло и да определим дали е участвал в евентуален заговор. Ще отнеме време. Процесът е ужасно изтощителен.

— Кое е най-доброто ви предположение засега? — попита Джак.

— Че е действал сам — отново отвърна О'Дей, този път доста по-сигурно.

— Твърде рано е за заключения — възрази Андреа Прайс.

— Това не е заключение — погледна я О'Дей. — Господин Райън попита кое е най-доброто предположение. В тази работа съм от много време. Изглежда, имаме случай на доста сложно импулсивно престъпление. Убийството на втория пилот например. Той дори не е извадил трупа от кабината. Записът показва, че се е извинил на убития веднага след като го е пронизал.

— Сложно импулсивно престъпление ли? — вдигна вежди Андреа.

— Самолетните пилоти са много организирани хора — отвърна О'Дей. — Нещата, които за лаиците биха били изключително сложни, за тях са съвсем естествени. Повечето убийства се извършват от лабилни личности, които просто имат късмет. За нещастие в този случай убиецът е бил извънредно способен и до голяма степен е постигнал всичко благодарение на собствените си усилия. Във всеки случай за момента разполагаме само с това.

— Какво бихте търсили, за да откриете, че става дума за заговор? — попита Джак.

— Сър, и при най-благоприятните обстоятелства заговорите трудно постигат успех. — Прайс отново настръхна, но инспектор О'Дей продължи: — Проблемът е в човешкия характер. И най-нормалните от нас обичат да се хвалят. Всички ние споделяме помежду си тайни, за да покажем колко сме умни. Повечето престъпници по един или друг начин се издават с приказки. Добре, в случай като този не става дума за обикновен крадец, но принципът е валиден. За да се организира какъвто и да било заговор, трябва време, има приказки, и в резултат информацията изтича. Освен това стои проблемът с избора на изпълнител. А просто не е имало време за това. Общото заседание беше свикано прекалено късно. Характерът на убийството на втория пилот говори в полза на предположението за импулсивно действие. Ножът не е толкова сигурен, колкото пистолета, а обикновеният нож за хранене не е добро оръжие, прекалено лесно се огъва или чупи в реброто.

— Колко убийци сте разкрили? — попита Прайс.

— Достатъчно. Помагал съм на полицията в много случаи из страната, особено тук, във Вашингтон. Вашингтонската оперативна служба съдейства на градската полиция от години. Така или иначе, за да може Сато да е бил изпълнител в организиран заговор, той трябва да се е срещал с хора. Можем да проследим свободното му време и ще го направим заедно с японците. Но досега няма нищо, което да ни навежда на подобно заключение. Точно обратното, всичко сочи, че човекът е използвал удалата му се възможност и го е направил импулсивно.

— Ами ако пилотът не е бил…

— Госпожо Прайс, записът от кабината започва преди излитането от Ванкувър. В лабораторията сме анализирали всички разговори — записът е дигитален и качеството на звука е отлично. Същият човек, който е излетял от Нарита, е управлявал самолета дотук. А пък ако не е бил Сато, защо вторият пилот не е забелязал това? Те са летели заедно като екип. Обратно, ако пилотът и помощникът му не са били истинските, значи и двамата са участвали в заговора от самото начало и тогава защо вторият пилот е бил убит още преди излитането от Ванкувър? Канадците разпитват останалите от екипажа и според всички от поддържащия персонал самолетът е управляван от двамата, които е трябвало да го управляват. ДНК тестът несъмнено ще го докаже.

— Много сте убедителен, инспекторе — отбеляза Райън.

— Сър, при всичките факти, които трябва да се проверят, това разследване ще е доста сложно, но в основата си въпросът е сравнително прост. Адски трудно е да подправиш сцената на престъплението. Просто сме в състояние да направим прекалено много неща. Теоретично възможно ли е нещата да бъдат така подредени, че да заблудят хората ни? — реторично попита О'Дей. — Да, навярно е възможно, но ще са необходими месеци подготовка, а те не са разполагали с месеци. Всъщност всичко се свежда до едно: решението за свикването на общо заседание е било взето, докато самолетът се е намирал по средата на Тихия океан.

Колкото и да й се искаше, Прайс не можеше да възрази на този аргумент. Тя беше провела свое собствено кратко разследване върху Патрик О'Дей. Емил Джейкъбс бе възстановил поста инспектор за специални поръчения още преди години и беше събрал хора, които предпочитаха оперативната работа пред администраторската. О'Дей не се блазнеше от управлението на оперативен отдел. Той участваше в малък екип от опитни агенти, които работеха извън кабинета на директора, нещо като неофициален инспекторат, действащ на място, за да следи нещата, и занимаващ се предимно със заплетени случаи. О'Дей бе добро ченге и не обичаше кабинетната работа. Прайс трябваше да признае, че той знае как да провежда разследване, още повече че беше извън командната верига и нямаше да преиграе нещата, за да получи повишение. Инспекторът бе пристигнал в Белия дом с огромен пикап — че освен това носеше и каубойски ботуши! — и навярно бягаше от публичността като от чума. И така, титулярят на разследването заместник-директор Тони Карузо щеше да докладва в министерството на правосъдието, но Патрик О'Дей щеше да съкрати веригата и да докладва направо на Мъри — който на свой ред щеше да обработва информацията на О'Дей за президента и да му я поднася по свой вкус. Тя смяташе Мъри за проницателен човек. В края на краищата Бил Шоу го беше пращал да спасява положението като свой личен представител. А Мъри щеше да прояви лоялността си изобщо към институцията, към ФБР. За О'Дей беше още по-лесно. Той разследваше престъпления, за да си изкарва хляба, и макар да изглеждаше, че прави прекалено бързи заключения, правеше всичко по правилата.

 

 

— Кога си спала за последен път, по дяволите? — попита Кларк. Малцина можеха да разговарят така с Мери Пат Фоли, но едно време Джон я беше обучавал.

— Джон, нито си евреин, нито си ми майка — уморено се усмихна тя.

Кларк се огледа.

— Къде е Ед?

— На път за насам от Персийския залив. Имаше съвещание със Саудитска Арабия — отвърна тя. Макар че госпожа Фоли заемаше по-висок пост от господин Фоли, саудитската култура не беше съвсем готова да се срещне с царя на шпионажа в женски образ — с царицата на шпионажа, поправи се Джон с усмивка, — пък и във всеки случай Ед сигурно бе по-добър в съвещанията.

— Нещо, което да трябва да знам?

Тя поклати глава.

— Нищо ново. Доминго, постави ли въпроса?

— Тази сутрин играеш грубо — отбеляза Кларк.

Чавес само се ухили. Страната може и да беше в смут, но имаше и по-важни неща.

— Можеше и да е по-зле, Джон. Аз не съм адвокат, нали?

— Я стига — изсумтя Кларк. Беше време за работа. — Как се справя Джак?

— Определена ми е среща с него следобед, но няма да се изненадам, ако я отменят. Бедното копеле. Сигурно е съсипан.

— Истината ли пишат във вестниците за начина, по който са го забъркали във всичко това?

— Да — отвърна заместник-директорката. — Трябва да разработим изчерпателен анализ на заплахата. Искам вие двамата да участвате.

— Защо ние? — попита Чавес.

— Защото ми писна шефовете на разузнаването да вършат всичко. Ще ви кажа какво ще стане: сега имаме президент, който разбира от работата ни. Ще подсилим оперативния отдел дотолкова, че да мога да вдигна телефона, да задам въпрос и да получа отговор, който да съм в състояние да проумея.

— План «ИНДИГО»? — попита Кларк и тя кимна утвърдително. Това беше последното му предложение преди да напусне учебния център на ЦРУ, известен като «Фермата», близо до военноморския склад за ядрени оръжия в Йорктаун, Вирджиния. Вместо да назначават университетски интелектуалци — поне вече не пушеха лули — той настояваше управлението да събере обикновени полицаи направо от улицата. Ченгетата, аргументира се той, знаеха как да използват информатори, не трябваше да ги учат на улични тънкости и можеха да оцеляват в опасни райони. Всичко това щеше да спести долари и да им осигури и по-добри оперативни работници. Предложението беше прибирано дълбоко в архива от двама заместник-директори, но Мери Пат знаеше за него от самото начало и го одобри. — Ще успееш ли да го пробуташ?

— Ти ще ми помогнеш да го пробутам. Виж какви добри резултати постигнахме с Доминго.

— Искаш да кажеш, че не съм оправдал надеждите? — попита Чавес.

— Не, Динг, става дума само за оная история с дъщеря му — отвърна Фоли. — Райън ще ни подкрепи. Той има много голямо влияние върху директора. Във всеки случай засега искам двамата да разкажете за «САНДАЛОВО ДЪРВО».

— Ами прикритието ни? — попита Кларк. Не трябваше да обяснява какво иска да каже. Мери Пат никога не си беше цапала ръцете с оперативна работа — нейната област бе шпионажът, а не военизираната страна на оперативния отдел. Тя обаче го разбра отлично.

— Джон, ти действаше по заповед на президента. Това е документирано. Никой няма да те критикува, особено след като спаси Кога. И двамата ще бъдете наградени за това. Президент Дърлинг искаше да се срещне с вас и лично да ви връчи медалите в Кемп Дейвид. Предполагам, че Джак също ще го направи.

«Леле» — помисли си Чавес и дори не мигна. Но колкото и приятна да беше тази перспектива, по време на тричасовото шофиране от Йорктаун той си бе мислил за нещо друго.

— Кога започва анализът на заплахата?

— Що се отнася до нашето участие в него, още утре. Защо? — попита Фоли.

— Струва ми се, че ще съм зает.

— Няма да си зает — отвърна тя.

 

 

— За днес имам два случая — каза Кати, докато оглеждаше закуската. Тъй като не знаеше какво обича за закуска Райън, персоналът беше приготвил по нещо — всъщност доста много — от всичко. Сали и малкият Джак решиха, че това е направо страхотно — дори още по-добре, защото училищата бяха затворени. Кейти гризеше парче бекон и съзерцаваше една препечена филийка, намазана с масло. За децата най-важно беше онова, което непосредствено се отнасяше до тях. Сали, вече петнайсетгодишна («Като трийсетгодишна си» — понякога се оплакваше баща й), имаше най-широк поглед от тримата, но в момента той се ограничаваше до това какви промени ще настъпят в обществения й живот. За всички тях татко си оставаше татко, каквато и работа да имаше в момента. Щяха да разберат, че не е така. Джак го знаеше, но всяко нещо с времето си.

— Още не сме решили това — отвърна съпругът й, като сипваше в чинията си бъркани яйца и бекон.

— Джак, уговорката беше да продължавам да си върша работата, спомняш ли си?

— Госпожо Райън. — Беше Андреа Прайс, която все се въртеше наоколо като ангел хранител с автоматичен пистолет. — Все още обсъждаме проблемите на сигурността и…

— Пациентите ми се нуждаят от мен. Джак, Берни Кац и Фред Слоун могат да ме заместят за много неща, но днес един от пациентите ми ще има нужда от мен. Трябва да се подготвя и за лекции. — Тя погледна часовника си. — След четири часа. — Райън не трябваше да пита дали всичко това е вярно. Доцент доктор Каролайн Райън беше първокласен специалист по насочване на лазер покрай ретината. От целия свят идваха хора да видят работата й.

— Но учебните заведения са… — Прайс замълча.

— Не и медицинските. Не можем да върнем пациентите. Съжалявам. Знам колко сложно е за всички, но от мен също зависят хора и трябва да съм при тях. — Кати огледа всички в кухнята, сякаш търсеше подкрепа. Служителите — всички от военноморските сили — влизаха и излизаха като подвижни статуи и се преструваха, че не чуват нищо. Агентите от Службата за сигурност обаче изглеждаха неспокойни.

Предполагаше се, че първата дама ще играе ролята на нещатен помощник на съпруга си. Това правило все някога трябваше да се промени. В края на краищата рано или късно щяха да изберат за президент жена и това наистина щеше да обърка нещата — факт, който бе добре известен, но ревностно пренебрегван до този момент в американската история. Обикновената жена на политик се появяваше до съпруга си с обожаваща усмивка и няколко грижливо подбрани думи, издържаше на досадата на предизборната кампания и на изненадващо грубите ръкостискания. Кати Райън определено нямаше да подложи ръцете си на хирург на такова отношение, изведнъж си помисли Прайс. Но тази първа дама наистина си имаше професия. Нещо повече, тя беше лекарка, съвсем наскоро получила наградата за служба на обществото «Ласкър» (дори тържествената вечеря по случай награждаването все още не се бе състояла), и ако изобщо бе научила нещо за Кати Райън, Прайс знаеше, че е отдадена на професията си, а не само на своя съпруг. Колкото и достойно за възхищение да беше това, Прайс бе уверена, че то щеше да предизвика ужасни неприятности за Службата. Още по-лошо, главният агент, прикрепен към госпожа доктор Райън, беше Рой Олтман, висок и здрав мъж, бивш десантчик, когото тя все още не познаваше. Решението бе взето колкото заради ръста му, толкова и заради неговия интелект. Никога не е излишно да имаш наблизо очевиден телохранител и тъй като първата дама се струваше на мнозина лесна мишена, една от функциите на Рой беше да накара случайния злосторник да се замисли дали наистина е така. Останалите членове на охраната й щяха да са на практика невидими. Друга функция на Олтман бе да използва грамадното си тяло, за да спира куршумите, нещо, на което агентите бяха обучавани, но за което не приказваха.

И трите деца на Райън също щяха да бъдат охранявани от подразделение, което обикновено се разделяше на части. Най-трудно им беше да изберат човек за Кейти — тъй като агентите се бяха борили, за да ги приемат на тази работа. Шефът там щеше да е най-възрастният от групата, агент на име Дон Ръсел, който сам имаше внуци. Към малкия Джак щяха да прикрепят младеж, които сериозно си падаше по спорта, докато на Сали Райън се падаше жена малко над трийсетте, която не беше омъжена и следеше модата, имаше младежки ум и обичаше да пазарува. Идеята бе семейството да се чувства колкото се може по-спокойно, въпреки необходимостта да бъде следено навсякъде освен в тоалетната от хора, въоръжени с пистолети и с радиостанции. В крайна сметка, разбира се, задачата беше безнадеждна. Президентът Райън имаше опит и можеше да разбере потребността от всичко това. Семейството му щеше да се научи да го търпи.

— Доктор Райън, кога трябва да тръгнете? — попита Прайс.

— След около четирийсет минути. Зависи от движ…

— Вече не — поправи я Прайс.

Денят щеше да е достатъчно неприятен. Имаха намерение да използват предишния ден, за да информират семейството на вицепрезидента за всичко, което трябваше да се направи, но планът им отиде по дяволите, наред с толкова много други неща. Олтман бе в другата стая и преглеждаше картите. До Балтимор имаше три удобни маршрута — междущатския път 95, магистралата Балтимор-Вашингтон и шосе 1, но сутрин и трите бяха претъпкани и конвоят на Службата за сигурност щеше да предизвика истинско задръстване. Нещо повече, за всеки потенциален убиец тези пътища бяха прекалено предвидими, пък и малко преди Балтимор силно се стесняваха. Болницата «Джон Хопкинс» имаше хеликоптерна площадка на покрива на педиатричната клиника, но досега никой не се беше замислял какви ще са политическите последствия, ако откарват всеки ден първата дама на работа с хеликоптер VH-60 на морската пехота. Може би все пак в момента и това бе изход. Прайс излезе от стаята, за да се посъветва с Олтман, и семейство Райън изведнъж остана само на закуска, сякаш все още беше обикновено семейство.

— Боже мой, Джак — въздъхна Кати.

— Знам. — Вместо да разговарят, те се наслаждаваха на тишината в продължение на цяла минута. И двамата гледаха в чиниите си и само човъркаха закуската си, без да се хранят.

— На децата ще им трябват дрехи за погребението — най-после каза Кати.

— Да кажа ли на Андреа?

— Добре.

— Знаеш ли кога ще бъде?

— Би трябвало да разбереш днес.

— Все пак ще мога да продължа да работя, нали? — Сега, когато Прайс бе излязла, тя можеше да си позволи да прояви тревогата си.

Джак я погледна.

— Да. Виж, ще се опитам да положа всички усилия да живеем нормално, доколкото това е възможно, и знам колко важна е работата ти. — Той се усмихна. — Адски се гордея с теб, скъпа.

Прайс се върна в стаята и каза:

— Доктор Райън? — И разбира се, към нея се обърнаха две глави. Можеха да го прочетат по лицето й. Най-важният въпрос все още не беше обсъждан. Дали да я наричат доктор Райън, госпожа Райън или…

— Нека стане по-лесно за всички ни, а? Наричайте ме Кати.

Прайс не можеше да го направи, но за момента остави нещата така.

— Докато не обмислим проблема, ще ви откарваме по въздух. От морската пехота вече пратиха хеликоптер.

— Не е ли скъпо? — попита Кати.

— Да, така е, но трябва да обмислим всичко, а за момента това е най-лесният начин. Освен това… — В стаята влезе някакъв много висок мъж. — … това е Рой Олтман. Известно време той ще е основната ви охрана.

— О — успя само да произнесе Кати. Рой Олтман беше висок сто и деветдесет сантиметра и тежеше деветдесет и девет килограма. Имаше оредяваща руса коса, светла кожа и срамежлива физиономия, която го правеше да изглежда засрамен от ръста си. Подобно на всички агенти от Службата за сигурност, сакото на костюма му бе ушито малко широчко, за да скрива служебния му автоматичен пистолет, а в неговия случай спокойно можеше да крие и цяла картечница. Олтман се приближи и изключително внимателно се ръкува с нея.

— Госпожо, знаете каква е работата ми. Ще се опитам, доколкото е възможно, да не ви се пречкам. — В стаята влязоха още двама души. Олтман ги представи като останалите от охраната й за деня. Всички бяха назначени временно. Всички трябваше да се приспособят към шефовете си, а това изобщо не можеше да се предвиди лесно, дори при толкова мили шефове, каквито засега изглеждаха всички от семейство Райън.

Кати се изкушаваше да попита дали всичко това наистина е необходимо, но се отказа. От друга страна, как ли щеше да подкарва тази тълпа из болницата? Тя размени поглед със съпруга си и си напомни, че нямаше да изпаднат в такова затруднение, ако не се бе съгласила с вицепрезидентския пост на Джак, продължил всичко на всичко… Колко? Пет минути? Може би още по-малко. Точно в този момент се разнесе ревът на хеликоптера «Блек Хоук». Съпругът й погледна часовника си и разбра, че пехотинците от VMH-1 наистина действат бързо. За колко ли време това задушаващо внимание щеше да подлуди всички?

 

 

— Излъчваме на живо от територията на военноморската обсерватория на булевард «Масачузетс» — каза репортерът от Ен Би Си. Режисьорът му подаваше репликите. — Изглежда, това е един от хеликоптерите на морската пехота. Предполагам, че президентът отива някъде. — Камерата показа едър план на машината.

— Американски «Блек Хоук», силно видоизменен — съобщи офицерът от разузнаването. — Виждате ли онова там? Това е инфрачервената система на «Блек Хоук» за защита срещу ракети «земя-въздух», насочващи се по топлината на двигателя.

— Ефективна ли е?

— Много, но не и срещу оръжия с лазерно насочване. Нито пък срещу огнестрелно оръжие. Щом главната перка на хеликоптера спря да се върти, той беше заобиколен от взвод морски пехотинци. — Трябва ми карта на района. Където и да е тази камера, минохвъргачката би свършила същата работа. Същото се отнася и за територията на Белия дом, разбира се. — А те знаеха, че всеки можеше да използва минохвъргачка, още повече с новите системи за лазерно насочване. В известен смисъл именно американците бяха дали пример. В края на краищата афоризмът си бе техен: «Щом можеш да го видиш, можеш и да го уцелиш. Щом можеш да го уцелиш, можеш и да го унищожиш.» А и всички в машината, каквато и да беше тя.

С тази мисъл в ума му започна да се оформя план. Той погледна часовника си, който имаше хронометър, постави пръста си върху бутона и зачака. Почти на десет хиляди километра разстояние телевизионният режисьор нямаше какво друго да прави, освен да продължава да следи картината с камерата за далечно снимане. Скоро се появи голям автомобил, от него слязоха четирима души и тръгнаха право към хеликоптера.

— Това е госпожа Райън — съобщи коментаторът. — Тя е хирург в балтиморската болница «Джон Хопкинс».

— Мислите ли, че отива на работа? — попита репортерът.

— Скоро ще разберем.

Това бе самата истина. Офицерът от разузнаването натисна бутона на часовника си в момента, в който вратата се затвори. Перката се завъртя и набра височина. Мъжът погледна часовника си, за да види времето, изминало от затварянето на вратата до излитането. Екипажът на хеликоптера беше военен, а военните се гордееха с това, че винаги правят всичко по един и същ начин. Времето бе повече от достатъчно за три изстрела с минохвъргачка.

 

 

За първи път се качваше в хеликоптер. Накараха я да седне на сгъваемата седалка зад и между двамата пилоти. Не й казаха защо. Грубите остри форми на «Блек Хоук» бяха предназначени изцяло да компенсират ускорение от четиринайсет g в случай на катастрофа и тази седалка статистически беше най-безопасна на борда. Четирикрилата перка равномерно се въртеше и в общи линии единственото, което не й харесваше, беше студът. Все още никой не бе инсталирал ефикасна отоплителна система във военна летателна машина. Щеше дори да е приятно, ако не продължаваше да изпитва раздразнение и ако се оставеше настрани фактът, че агентите от Службата за сигурност постоянно гледаха навън, очевидно в търсене на една или друга опасност. Ставаше й все по-ясно, че те можеха да развалят удоволствието от всичко.

 

 

— Предполагам, че отива на работа — реши репортерът. Камерата беше проследила VH-60, докато хеликоптерът не се скри зад дърветата. Настъпи един от редките мигове на спокойствие. Всички мрежи продължаваха да правят същото, което бяха правили и след убийството на Джон Кенеди. Всички други редовни програми бяха прекратени и мрежите посвещаваха всеки буден час — сега по двайсет и четири часа на ден, макар че през 1963 година не беше така — на репортажите за нещастието и неговите последствия. Действителното значение на случилото се бе истинско злато за кабелните канали, както се оказа след проследяването на информацията посредством различните служби за проверка на рейтинга, но мрежите трябваше да проявяват отговорност, а именно в това се състоеше отговорната журналистика.

— Е, тя е лекарка, нали? Въпреки нещастието, връхлетяло правителството ни, лесно се забравя, че извън Вашингтон все още има хора, които вършат истинска работа. Раждат се деца. Животът продължава — надуто отбеляза коментаторът. Такава му беше работата.

— Същото се отнася и за страната. — Репортерът погледна право към камерата, за да премине към бизнес новините. Нямаше как да чуе думите, произнесени толкова далеч.

— Засега.

 

 

Децата бяха отведени от техните телохранители и започна истинската работа за деня. Арни ван Дам изглеждаше ужасно. Беше на ръба, забеляза Джак — съчетанието от изтощителната работа и мъката щеше да погуби този човек. Макар че президентът наистина трябваше да се щади колкото е възможно повече, Райън го знаеше, това не трябваше да е за сметка на съсипването на хората, от които зависеше толкова много.

— Кажи каквото имаш да казваш, Арни, и после бягай да си починеш малко.

— Знаеш, че не мога да го направя…

— Андреа?

— Да, господин президент?

— Щом свършим тук, някой да откара Арни вкъщи. Не му позволявайте да се връща в Белия дом до четири следобед. — Райън погледна Арни ван Дам в очите. — Арни, не трябва да се скапваш заради мен. Прекалено много си ми нужен.

Шефът на персонала беше твърде уморен, за да прояви каквато и да било благодарност. Само подаде на Райън папка с документи и каза:

— Плановете за погребението. Ще бъде вдругиден.

Който и да беше разработил плана, бе вложил в него интелигентност и чувствителност. Може би и за такива случаи бяха предвидени готови решения. Райън никога не би се осмелил да попита дали е така, но каквато и да беше истината, някой се бе справил добре. Тъй като ротондата на Капитолия не можеше да се използва, тленните останки на Роджър и Ан Дърлинг щяха да бъдат изложени за поклонение в Белия дом и в продължение на двайсет и четири часа хората щяха да влизат през предната порта и да излизат от източното крило. На следващата сутрин катафалка щеше да пренесе телата до Националната катедрала заедно с трима конгресмени, евреин, протестант и католик, за общорелигиозната заупокойна служба. Райън трябваше да произнесе две речи. Текстът и на двете се намираше на края на папката.

 

 

— За какво е това? — Кати носеше авариен шлем, свързан с интеркома на кабината. Тя посочи към втория хеликоптер, който летеше на петдесетина метра назад и вдясно от тях.

— Винаги използваме поддържащ хеликоптер, госпожо. В случай че нещо се повреди и се наложи да се приземим — обясни й пилотът от дясната предна седалка, — и за да не ви бавим излишно. — Той не каза, че в поддържащия хеликоптер има още четирима агенти от Службата за сигурност, снабдени с по-тежки оръжия.

— Често ли се случва това, полковник?

— Откакто работя тук, не, госпожо. — Той не каза също и че през 1993 година един от хеликоптерите на морската пехота беше паднал в река Потомак и че всички на борда бяха загинали. Е, оттогава бе изминало много време. Пилотът постоянно наблюдаваше обстановката. Един от най-сериозните му случаи бе покушението над калифорнийския дом на президента Рейгън. Всъщност ставаше дума за немарливост от страна на пилота на частен самолет. След разпита в Службата за сигурност нещастното копеле сигурно завинаги се беше отказало да лети. От дългия си опит полковник Ханк Гудман знаеше, че това са хора, напълно лишени от чувство за хумор. Въздухът бе чист и студен. Пилотът следваше път I-95 на североизток. Балтимор вече се виждаше и мъжът отлично знаеше как да стигне до «Хопкинс» от предишната си служба във въздушния пост на военноморските сили на река Патъксент. Хеликоптерите им понякога бяха помагали при транспортирането на жертви на автомобилни катастрофи. Болницата, спомни си той, поемаше случаите на детски травми в щата.

Същата отрезвяваща мисъл дойде наум и на Кати, докато прелитаха покрай травматологичната сграда на Мерилендския университет. Та тя не за първи път летеше с хеликоптер, нали? Просто тогава не беше в съзнание. Бяха се опитали да убият нея и Сали и всички тези хора бяха наоколо в случай че някой друг отново се опита — защо? Защото съпругът й бе президент?

— Господин Олтман? — чу по интеркома Кати.

— Да, полковник?

— Вече сте предупредили за нас, нали?

— Да, знаят, че идваме — увери го Олтман.

— Не, имам предвид дали покривът е пригоден за VH-60?

— Какво искате да кажете?

— Тази машина е по-тежка от полицейските. Ще ни издържи ли площадката? — Последва мълчание. Полковник Гудман погледна към втория пилот и сбърчи лице. — Добре, този път ще минем така.

— Вляво е чисто.

— Вдясно също — отвърна Гудман и направи една обиколка, за да провери посоката на вятъра. Духаше съвсем слабо от северозапад. Хеликоптерът се спусна внимателно и меко се приземи. Полковникът не спря перката, за да не позволи цялата тежест на машината да падне върху подсиления бетонен покрив. Първи слязоха агентите от Службата за сигурност и огледаха площадката, докато Гудман държеше ръката си върху лоста, готов незабавно да се вдигне във въздуха. После помогнаха на госпожа Райън да излезе и пилотът продължи с ежедневните си задължения.

— Когато се върнем, лично се свържете с хората тук и проверете издръжливостта на покрива. После поискайте плана на сградата за архива ни. — Той превключи на радиовръзка. — Тук е «трети», викам «втори».

— «Втори» слуша — незабавно отвърна поддържащият хеликоптер.

— Излитаме. — Гудман дръпна лоста и се понесе на юг. — Струва ми се много симпатична.

— Стана малко нервна точно преди да кацнем — отбеляза вторият пилот.

— Аз също — каза Гудман.

 

 

Службата за сигурност беше предупредила доктор Кац и той ги очакваше вътре заедно с трима служители от охраната на «Хопкинс». Тримата агенти си закачиха табелки, които ги направиха привидни членове на персонала на медицинското училище. Работният ден на доцент доктор Каролайн М. Райън започна.

— Как е госпожа Харт?

— Видях я преди двайсет минути, Кати. Ужасно й е приятно, че ще я оперира първата дама. — Професор Кац се изненада от реакцията на доцент Райън.