Том Кланси
По заповед на президента (33)

30.
Натискът на пресата

Излъчиха го в сутрешните новини. По всичко личеше, че започва нова епоха. Зрителите обаче останаха леко озадачени: на екрана показаха новото държавно знаме: зелено, според цвета на исляма, с две малки златни звезди. Последва молитва, след което се заредиха обичайните политически новини. Вече се бе появила новата държава, наречена Обединена ислямска република, съкратено ОИР. Новата нация щяла да се ръководи от ислямските принципи за мир и братство. Щял да бъде избран меджлис. Ораторът обеща и избори, някъде към края на годината. Дотогава щял да управлява революционен съвет, съставен от политически лица от двете страни, пропорционално на населението им — което даваше предимство на Иран, обаче ораторът не го спомена, пък и не беше необходимо.

Нямало причина, продължи той, останалите страни да се страхуват от Обединената ислямска република. Новата нация обявявала своята добронамереност към всички мюсюлмански народи, а също и към всички нации, поддържали приятелски отношения с предишните две съставни части на новообединената държава. Че това изявление противоречеше на много междуправителствени спогодби и документи — като например как ще се третират руснаците, които бяха много по-близки с Багдад, отколкото с Техеран — подобни тънкости въобще не бяха обяснени. Както и добре известният факт, че останалите държави от Персийския залив, до една ислямски, не поддържаха топли отношения нито с Иран, нито с Ирак. Предвиждало се да се довърши ликвидирането на досегашните военни заводи и инсталации в Ирак, така че международната общност не трябвало да проявява враждебно отношение към новата ОИР. Политическите затворници незабавно щели да бъдат освободени…

— За да освободят килиите за новите — отбеляза майор Сабах пред сътрудниците си от «ПАЛМ БОУЛ». — И така, очакваното сливане вече е факт. — Той още не бе съобщил новината по телефона. Телевизионното предаване се улавяше в целия район на Персийския залив. По екраните се виждаха само щастливи, усмихнати лица — докато декорът не се сменяше с изгледи от различни джамии, в които хората се събираха за утринните молитви, а после излизаха навън, за да споделят спонтанната си радост.

 

 

— Здравей, Али — рече Джак, малко изненадан от закъснението на Саудитска Арабия. И защо бяха възложили тази деликатна задача на принца, назначен като министър без портфейл? Може би са се надявали във Вашингтон да не си помислят, че в Рияд отдават прекалено голямо значение на събитието? — Да, видях го по телевизора.

— Ако не са преследвали специално целта да изненадат света, може да се каже, че заявлението им прозвуча доста обезпокоително — заяви саудитският принц.

— Нищо не може да се направи. Досещам се как ви изглежда, Ваше Височество — уморено каза Райън.

— Възнамеряваме да приведем нашите въоръжени сили в състояние на максимална бойна готовност.

— Искате ли ние да предприемем нещо? — предпазливо попита Райън.

— За момента бихме желали само да потвърдите, че не сте променили позицията си и ще продължите да ни подкрепяте.

— В това не бива да се съмнявате нито за миг. Вече ви го съобщих. Нашето секретно споразумение си остава валидно. Ако желаете да направим нещо, за да демонстрираме единство, ние сме готови на всякакви стъпки, при условие че са разумни и приемливи. А вие ще предприемете ли…

— Не, господин президент, засега няма да правим официални изявления. — Тонът на принца изненада Райън и той вдигна глава и изгледа въпросително сътрудниците си.

— В такъв случай да ви предложа среща на ваши упълномощени съветници с някои от моите хора, за да обсъдят новата ситуация?

— Ако остане в тайна. Моето правителство не желае да предизвиква ненужен интерес от страна на съседните държави. Желателно е засега да не усложняваме обстановката.

— Ще направим всичко, което е по силите ни. Може да започнете предварителни сондажи с адмирал Джексън.

— Да, господин президент, ще се срещна с него в Източния салон. А по-късно днес ще изпратя при него съветниците си.

— Окей. Ако имаш нужда от мен, Али, знаеш, че за теб винаги има пряка връзка с кабинета ми.

— Благодаря, Джак.

Разговорът приключи.

— Някакви мнения?

— Али иска от нас да предприемем нещо, обаче кралят все още не е взел решение — обади се Адлер.

— Ще се опитат да установят дипломатически контакти с новата ислямска република — намеси се Васко. — Първият им подтик ще бъде да започнат диалог и дори да се опитат да извлекат някакви дивиденти от новата ситуация. За съжаление Саудитска Арабия ще захапе въдицата. Представете си, че Кувейт и останалите държавици в района около Персийския залив поверят на Рияд ролята на свой пълномощник при преговорите с Техеран. Няма да е чудно, ако в най-скоро време и за това научим от телевизионните предавания.

— Нали разполагаме с надежден посланик в Кувейт? — попита президентът.

— Да, сър. Уил Беч — отвърна Адлер. — Дипломат от кариерата, с безупречна биография. Не е надарен с много богато въображение, но умее да се справя дори и с най-трудните задачи. Има познания по арабския език и култура. Близък е с кралското семейство. Разбира от сделки. Особено добър е като посредник между нашите бизнесмени и правителството в Рияд.

— Освен това е способен да ръководи нашия екип от информатори в района — продължи Васко. — Много добре се справят и аташетата от посолството. Доста ценни сведения дължим именно на тях.

— Добре, Бърт. — Райън свали очилата си за четене и разтри очите си. — Има ли още новини за този размирен район?

— Всичките емирства в южната част на Персийския залив са изплашени до смърт, защото се сбъдват най-страшните им кошмари.

Райън кимна и се обърна към Гудли.

— Бен, необходимо е ЦРУ да узнае нещо повече за плановете на тази новообразувана Обединена ислямска република. Освен това трябва да позвъниш на Роби и да узнаеш с какви възможности разполагаме. Свържи се и с Тони Бретано — нали той гори от желание да докаже способностите си като министър на отбраната? Крайно време е да престане да се занимава само с административни въпроси.

— Специалистите в Ленгли нямат за какво да се заловят, за да разследват промените в Близкия изток — изтъкна Адлер.

— Искам да се проучат възможностите за установяване на контакти с тази Обединена ислямска република.

— Ще размахваме ли още маслиненото клонче?

— Да, и то именно ти ще се заемеш с тази мисия — разпореди се президентът. — Очевидно на тях ще им е необходимо доста време за консолидиране, преди да предприемат нещо радикално. — Почти всички съветници, с изключение на един, кимнаха утвърдително.

— Господин президент? — намеси се Васко.

— Да, Бърт?

— Сър, ако погледнете данните, ще се убедите, че новата държава разширява значително територията, но не и населението си — уточни Васко, след което им припомни, че Саудитска Арабия например има площ, по-голяма от територията на САЩ на изток от река Мисисипи, но населението й е по-малко от жителите на град Филаделфия.

— Те няма да тръгнат по пътя на агресията, поне не веднага — възрази Адлер.

— Напротив, могат и нищо няма да ги спре. Зависи най-вече от това какво се разбира под «веднага».

— Иран има прекалено много вътрешни проблеми — обади се Гудли.

— Не трябва да подценяваме религиозната страна на въпроса — каза Васко. — Това е мощен обединителен фактор, който може да заглуши, поне отчасти, вътрешните им проблеми. Това си личи дори и от новото им национално знаме, а също и от името на новообразуваната държава. Хората там се държат като победители, особено Даряеи, нали? Нещата се подреждат напълно логично.

— За какво намекваш, Бърт? — учуди се Адлер.

— Не видя ли знамето им? Двете звезди са прекалено дребни — замислено отбеляза Васко.

— Аха? — обади се Гудли.

Райън извърна поглед към екрана на телевизора и се втренчи в арабския говорител. Зад гърба му още се развяваше флагът на новопоявилата се държава и…

— Е, това може да означава само, че предвиждат място за още няколко.

 

 

Това бе един от миговете, които досега бе преживявал само насън. Но сбъдването на тези съкровени сънища беше безкрайно приятно, защото сега приветствията бяха истински, а оглушителните възторжени викове на тълпите идваха отвън, а не както досега — отвътре, от бленуващия му мозък. Днес аятолах Махмуд Хаджи Даряеи стана много рано, още преди разсъмване, и с първите лъчи на слънцето се отправи към голямата джамия в центъра на града. Влезе, смирено изслуша напевните заклинания от минарето, призоваващи правоверните на молитва — в ден като този беше греховно да се излежаваш до късно. Днес всички жители на съседните квартали се тълпяха в джамията — тази проява на набожност трогна до сълзи техния гост. Даряеи не потърси по-специално място в джамията, но оценявайки тържествеността на момента, позволи на няколко сълзи да се стекат по дълбоко набраздените страни на мургавото му лице. Вече бе изпълнил първата от божествените мисии, за които бе предопределен. Така осъществяваше желанията на Пророка. Бе възстановил единството на правоверните — първата стъпка към Джихад или Свещената война. Изправи се и пое към изхода, заобиколен от притихнали богомолци с приведени гърбове. Тогава тълпата го разпозна. За ужас на изумените си телохранители, той пое по улицата, отвръщайки на приветствията на хората, смаяни от присъствието на доскорошния заклет враг на бившата им държава, който сега се разхождаше мирно, като почетен гост, по улиците на техния град.

Жалко, че наоколо нямаше нито една телевизионна камера, за да запечата този миг за поколенията. Но всъщност така бе много по-добре — не биваше този трогателен миг да бъде оскверняван от безочливите журналисти. Макар че рискуваше живота си, той на драго сърце пое предизвикателството. Защото само така всички правоверни щяха да се убедят, че той олицетворява силата на Вярата и ще ги върне в лоното на истинското учение, преди много векове възвестено на простосмъртните от единствения Пророк. Само така ще им подскаже, че сам Аллах го е благословил за Свещения поход срещу неверниците, защото Даряеи наистина в този миг имаше напълно смирен вид, вид на човек, който върши само това, което му се заповяда от Небето, и то не за своя изгода, а единствено за прослава на Всемогъщия.

Иначе защо, запита се той, съм избрал този житейски път, изпълнен с опасности, с лишения и отричания? Не след дълго се струпа невъобразимо гъста тълпа. Но непознати мъже, които виждаше за пръв път, доброволно се нагърбиха с неблагодарната роля на негови телохранители и стражи — грубо изтласкваха прииждащите редици и го обградиха отвсякъде с телата си, докато той приемаше с благосклонна усмивка френетичните крясъци отляво и отдясно, извъртайки ведрите си очи — не знаеше откъде ще се появи заплахата, обаче отвред го посрещаха само радостни лица, очаровани от щастието да го зърнат отблизо. Той размахваше ръка към тълпата, като племенен вожд, поздравяващ потомците си, без да се усмихва, но спокоен и величествен, приемащ любовта им и почитта им, а благите му очи им обещаваха нечувани подвизи, защото великите дела бяха право само на великите личности и защото моментът за това най-после бе настъпил.

 

 

— И така, що за човек е той? — полюбопитства Киноартиста, защото досега не бе удостоен с честта да бъде приет от Даряеи. Според плана, от летището във Франкфурт трябваше да се прехвърли на самолета за Атина, оттам да вземе полета за Бейрут, а после да отлети от ливанската столица за Техеран.

— Той знае как да се възползва от властта — лаконично му отговори Бадрейн, заслушан в призивите на демонстрантите на площада отвън. Навярно пак искаха нещо, свързано с разоръжаването. Войната между Ирак и Иран се бе проточила почти цяло десетилетие. Накрая стигнаха дотам, че изпращаха на явна смърт съвсем млади войници, почти деца. Никога нямаше да успеят да изчислят точно загубите си в жива сила, и макар че войната бе свършила преди години, едва сега я бяха приключили в истинския смисъл на думата.

— И така — рече Бадрейн, като се обърна с гръб към прозореца, решил да не обръща повече внимание на проникващите през него шумни възгласи на правоверните, — какво узна в Америка?

— Най-интересните сведения узнах от техните телевизионни предавания. Президентът Райън се справя добре, поне засега, но има много затруднения. Обаче правителството им все още не е заработило с пълна пара. Не е подменен съставът на Камарата на депутатите — изборите ще започнат следващата седмица. Райън е доста популярен в страната. Американците много обичат предизборните анкети — обясни той. — Звънят на хората по телефона и им задават куп въпроси. Понякога анкетират само няколко хиляди абонати, а се случва и да са по-малко, но от анкетите съставят прогнози за политическите предпочитания на многомилионния електорат.

— И каква е крайната ти преценка?

— Изглежда, че мнозинството от избирателите одобряват действията на президента, макар че той всъщност само продължава курса на своя предшественик. Нали не е бил избиран дори и за вицепрезидент?

Бадрейн знаеше този факт, но не и причината, криеща се зад него, и попита:

— На какво ли се дължи това?

Киноартиста се ухили тържествуващо.

— И аз си зададох в началото същия въпрос. Такова важно решение трябвало да бъде одобрено от двете камери на техния парламент, а още не са произведени изборите. И ще мине доста време, докато всичко се уреди според законите им. Освен това имат проблем с бившия вицепрезидент, онзи симпатяга Килти, който обяви гръмогласно, че той е истинският им президент. Представяш ли си, Райън дори не го е тикнал зад решетките! Тяхната прехвалена демокрация явно не може да се справя с предателите.

— Хм, ако можехме да очистим Райън…

Киноартиста скептично поклати глава.

— Трудна работа… Охраната на Белия дом е много усилена. Не разрешават посещения на туристи. Улицата пред фасадата е затворена. Седнах на една от пейките и един час не помръднах от нея, за да огледам терена. По всички околни сгради има снайперисти. Предполагам, че ще имаме по-големи шансове по време на някое от президентските турнета из страната, ала такъв вариант ще изисква сериозно планиране, за което не разполагаме с нужното време. И така, при това положение ни остават само…

— … децата му — довърши Бадрейн вместо него.

 

 

«За бога, вече не ми остава никакво време за децата» — помисли си Джак. Току-що бе излязъл от асансьора заедно с Джеф Раман. Погледна часовника си. По дяволите! Не можа да се измъкне от досадната официална вечеря, макар че положи много усилия, за да ускори края й, после слезе на долния етаж, за да приключи по-бързо с документите и срещите, и ето че сега навярно всички отдавна бяха заспали.

Коридорът на горния етаж беше тих и приятно усамотен, но прекалено широк, за да се почувства обкръжен с домашен уют. В дъното и на завоите се виждаха трима агенти — «междинните постове», както се изразяваше шефът на охраната, — а зад него вървеше офицерът от службата за безопасност с куфарчето с ядрените кодове. Наричаха го шеговито «футболната топка», защото всеки дежурен офицер го предаваше на ръка на колегата си от следващата смяна. Особено тихо беше в коридорите в ранните нощни часове — приличаше повече на погребален дом, отколкото на жилище. Никакво суетене, нито една вещ, която да не е на мястото си, никакви детски играчки по пода… нямаше даже една празна чаша, забравена на масата пред телевизора… Прекалено подредено, излъскано до блясък, та чак навяваше хлад. И винаги някой дебнеше наоколо. Раман и агентите му се споглеждаха дискретно, най-много по някое незабележимо кимване, означаващо на техния език: «Окей, всичко е чисто!» Тоест в радиус от две мили нямаше блуждаещи елементи с оръжие в ръце.

Спалните помещения бяха прекалено отдалечени. Той зави наляво, решил първо да се отбие в спалнята на Кейти. Отвори вратата и видя най-малкото си дете, легнало на една страна, прегърнало мъхестото си кафяво мече. Още я държаха с ританки. Джак си спомни, че и Сали навремето носеше същите. В тях децата изглеждаха така мили, като добре опаковани коледни подаръчета. Но сега Сали очакваше с нетърпение деня, когато ще й разрешат да пазарува от магазините на «Виктория» за модно дамско бельо, а Джак Младши — кой знае дали някой ден няма да възнегодува срещу този прякор — сега плачеше за къси гащета, като онези на боксьорите, защото цялата група в детската градина имала такива. Джак пристъпи към креватчето и се спря за миг, после се извърна към Кейти, с вид на доволен баща. Огледа се и в следващия миг стаята пак го подразни с необичайния си вид — абсолютно всичко беше прибрано на мястото си, без нито една играчка да е захвърлена на пода. В кой нормален дом детската стая изглежда така? Дрешките й за следващия ден бяха старателно сгънати от камериера. Дори белите чорапки бяха оставени до миниатюрните маратонки. Така ли трябва да живее едно нормално дете?

След това надникна и в стаята на Сали. Най-голямата му дъщеря също спеше. Сигурно сънуваше някой младеж от класа. Някой, който се държеше хладно с нея. Подът на стаята на малкия Джак беше осеян с книжки с комикси, но грижливо изгладената му бяла ризка беше окачена на закачалката от камериера, а нечия опитна ръка бе лъснала малките му обувки.

— Лека нощ, Джеф — каза Райън.

— Лека нощ, сър — отвърна агент Раман, застанал пред отворената врата на президентската спалня, и когато Райън влезе, огледа коридора. Дясната му ръка погали служебния пистолет, пъхнат под сакото, а устните му се свиха в самодоволна усмивка. Колко бе лесно да го направи. Но още нямаше заповед. Да, досега винаги е бил извънредно предпазлив, както е редно за човек в неговото положение. Ареф Раман тази нощ бе дежурен и до сутринта всички агенти от охраната на Белия дом бяха длъжни да се подчиняват на заповедите му. Пое бавно по коридора, кимна на двамата агенти зад ъглите, зададе един-два безобидни въпроса, а после се насочи към асансьора за етажа на държавния секретар. Излезе на южната тераса, за да поеме глътка свеж въздух, но не пропусна да огледа външните постове — и тук всичко беше спокойно. Откъм отсрещния тротоар, около парка «Лафайет», се бяха струпали някакви демонстранти, настръхнали при падането на нощния мрак. Виждаше се как проблясват огънчетата на цигарите им. Раман не знаеше за какво се е събрала тази тълпа, но веднага си каза, че трябва да е нащрек.

 

 

— Възможно ли е да бъдат отвлечени?

— Хм, с двете по-големи деца ще бъде доста трудно, обаче с най-малкото може да стане. Но операцията ще е доста опасна и ще струва скъпо.

Бадрейн кимна разбиращо. Това означаваше да се подберат особено надеждни изпълнители — за щастие Даряеи разполагаше с такива хора — това бе очевидно след последните събития в Ирак. Той хвърли още един поглед на диаграмите и остана замислен над тях, докато гостът му гледаше през прозореца. Отвън демонстрацията продължаваше, но сега ожесточените тълпи скандираха: «Смърт на Америка!» Очевидно водачите им имаха доста опит при подбора на лозунгите.

— Каква точно ще е задачата ми, Али? — предпазливо попита Киноартиста.

— Стратегическа задача, която има за цел предотвратяването на намесата на Америка в нашите дела — обясни Бадрейн и го погледна в очите. Под «нашите дела» се подразбираха делата на Даряеи и неговите приближени.

 

 

«И деветимата са заразени», повтори си Мауди. Собственоръчно бе извършил тестовете за антитела, и то трикратно, за да е съвсем сигурен — всички тестове бяха положителни. Да, вече нямаше съмнение — никой от тази група нямаше да оцелее. За да не посеят подозрения сред обречените, санитарите им раздадоха хапчета и им съобщиха, че скоро ще оздравеят. Щяха да бъдат здрави, само при условие че вирусът не се разпространяваше по въздуха при стопроцентово запазване на вирулентността, но явно не им бе писано да живеят. Никакви антитела не можеха да попречат на неумолимото му въздействие. На повечето от тях инжектираха морфин, за да останат притихнали и вцепенени. И така, първо умря Бенедикт Мкуза, както и сестра Жана Батист, следваха десетте криминални престъпници от първата група, а ето че сега идваше редът и на тези — деветимата от втората група. Общо двадесет и две жертви, ако се брои и сестра Мария Магдалина. Мауди се запита дали сестра Жана Батист все още се моли за него в Рая и недоверчиво поклати глава.

 

 

Салех беше пристигнал от Ирак.

И Сохайла беше пристигнала от Ирак.

Салех беше заразен с ебола.

А при Сохайла симптомите бяха като при инфлуенца или при хранително отравяне…

Но нали в първата фаза симптомите при заразените от вируса «Ебола» напомнят на тези при инфлуенцата…

— Боже мой! — простена Макгрегър.

 

 

— Имаме случай на вируса «Ебола», господин министър.

— Сигурен ли сте? — възкликна министърът.

— Напълно — кимна суданският лекар. — Лично проверих резултатите от изследванията. По случая работи Макгрегър, един от нашите гости от Великобритания. Не мога да отрека, че се справя много добре.

— Някой да не се е разприказвал?

— Не! — енергично отрече експертът. — Няма защо да изпадаме в паника. Пациентът — казва се Салех и е от Ирак — е бил незабавно изолиран. Персоналът на болницата знае задълженията си. Очаква се да изпратим рапорт до Световната здравна организация, в който да ги информираме за случая и да…

— А няма ли риск от епидемия?

— Не. Както вече ви казах, взети са всички възможни мерки за изолирането на пациента. Вирусът е много опасен, обаче ние знаем как да процедираме в подобни случаи.

— Тогава защо трябва да уведомяваме СЗО?

— Защото при такива случаи те изпращат помощен екип, за да надзирава и да ни съветва, особено при фокусирането на огнището на заразата — уверено отвърна експертът.

— Но този… Салех… нали не се е заразил тук, в Хартум?

— По всяка вероятност — не. Ако имахме тук такъв проблем, отдавна щях да науча за него.

— Тогава… щом няма опасност от разпространение на заразата, защо да правим случая достояние на нашата общественост?

— Напълно съм съгласен с вас.

— Да, разбирам. — Унесен в размисъл, министърът се отдалечи към прозореца. Присъствието на бившите висши офицери от Ирак в столицата на Судан засега се пазеше в тайна и висшите държавнически интереси на страната налагаха да се поддържа статуквото. Но за да се опази тази важна тайна, никой от непосветените вече медицински лица не биваше да узнае за нея. Той се извърна решително към своя подчинен.

— В никакъв случай няма да уведомявате СЗО! Ако се разчуе, че в страната ни са пристигнали иракчани, ще възникнат сериозни и крайно неблагоприятни за нас дипломатически последици.

— Обаче може да се яви едно непредвидено усложнение. Макгрегър е млад, още е идеалист и…

— Вие ще му обясните. Ако започне да ви възразява, ще намеря друг, който да си поговори с него по-иначе — заплаши министърът и вдигна многозначително вежди.

— Ще бъде изпълнено точно както желаете.

— А този Салех ще оцелее ли?

— Вероятно не. Смъртността при еболата е висока, почти до осемдесет процента, а при него симптомите напредват застрашително бързо.

— Имате ли някаква хипотеза откъде може да се е заразил?

— Не. Той отрича друг път да е посещавал Африка, но на такива хора не може много да се вярва. Ще се опитам отново да поговоря с него.

— Ще бъде от полза за нас.

 

 

«ПРЕЗИДЕНТЪТ ПОДБИРА САМО КОНСЕРВАТОРИ ЗА ВЪРХОВНИЯ СЪД!» — единодушно предупреждаваха заглавията във всички вестници.

— Изглежда, че сме изправени пред сериозно изтичане на информация — отбеляза един от служителите, докато изрязваше статията от «Уошингтън Поуст» за сутрешната сводка за президента.

— Така изглежда. И то се е раздрънкал някой оттук, от онези многознайковци от горните етажи съгласи се колегата му, приведен над уводната статия на «Ню Йорк Таймс».

В документ за вътрешно ползване в Министерството на правосъдието се изброяват кандидатите, определени от президентската администрация за номиниране за деветте вакантни кресла във Върховния съд.

Всеки от юристите в списъка е председател на апелативен съд в някой от щатите. Избрани са само консерватори. Няма да намерите сред тях нито един от юристите, заемали висш пост при мандатите на бившите президенти Робърт Фаулър или Роджър Дърлинг.

Кандидати за такива важни длъжности обикновено се оценяват първо от комисия, съставена от членове на Асоциацията на американските адвокати, но в случая списъкът е бил поверен само на вътрешни хора — висши служители от Министерството на правосъдието, начело с Патрик Дж. Мартин, държавен прокурор и шеф на отдела за криминални престъпления.

— На вестникарите тая работа май хич не им допада.

— Че да не е зле? Я погледни тази уводна статия! Хм, тези момчета наистина пипат много чевръсто.

 

 

Никога досега не бяха работили така усърдно — по шестнадесет часа на ден. Оборудването им не се отличаваше от това, което можеше да се види в чантата на всеки водопроводчик, плюс резервоара с пропан, необходим за вертикално закрепената горелка. Върху нея се мъдреше масивният стоманен казан, от който се издигаше гъста пара.

Лееха сачми 58-и калибър, каквито преди повече от едно столетие бяха използвали в Дивия запад за едновремешните пушки, зареждани откъм цевта. Бяха поръчали от каталог десет калъпа, всеки с по четири гнезда.

Нещата се развиваха добре, особено по отношение на секретността. Никой не се интересуваше от продажбите на изкуствени торове. Нито пък от дизеловото гориво. Нито пък беше забранено да купуваш олово.

Оставаше им още много работа, изискваща доста време, но както бе споменал Пит, нищо свястно не става за броени минути. Дори и прочутият трапер Джим Бриджър не е потеглил на запад с хеликоптер. Не, повтори си той, Джим дълго се е клатушкал на седлото, влачейки още два коня след себе си, за да изминава най-много по трийсетина километра на ден. Така че в този занаят си имаше стари, изпитани традиции и не биваше да го забравят.

Единствените затруднения им създаде докарването на циментовоза. Преровиха всички местни вестници, докато намерят обява за продажба от някакъв предприемач, който бе решил да се откаже от бизнеса си, и само за 21 хиляди долара се сдобиха с мощен циментовоз марка «Марк», само на три години. Разбира се, докараха го във фермата през нощта, и веднага го скриха в просторния обор, на седем-осем метра навътре. Сега фаровете му светеха в лицата им като очи на някакво странно гигантско същество.

Работата беше монотонна и досадна, но нямаше как да я избегнат. На стената на хамбара окачиха голяма карта на центъра на Вашингтон и докато разтриваше на ситно оловния прах, Ърни често поглеждаше към нея, за да запомни наизуст по-важните ориентири. Скоро знаеше наизуст всички разстояния, защото за тяхната задача разстоянията бяха от първостепенно значение. В никакъв случай не биваше да подценяват интелекта на агентите. Ето, неслучайно бяха затворили за минувачи Пенсилвания Авеню — така предпазваха Белия дом от терористи или маниаци, решили да запратят някоя бомба през оградата. Е, по дяволите, да не би пък те двамата да са по-глупави от онези зад оградата? Оставаше им само да проверят още една дреболия.

 

 

— Но аз съм длъжен да го направя — възрази Макгрегър. — По-точно ние сме длъжни.

— Не, това не е ваше задължение — веднага го обори експертът от Управлението за заразни болести. — И в случая въобще не е необходимо. Този пациент ще отнесе заразата със себе си в гроба, по-точно в крематориума. Вие сте подбрали напълно правилно първоначалните процедури. Персоналът си е свършил добре работата — очевидно добре сте ги обучили, Иън — добави суданецът, престаравайки се с опитите да изглежда загрижен и фамилиарен. — Ще бъде много деликатно за моята страна, ако се разчуе. Обсъдихме вече всички варианти с министъра на здравеопазването и му обещах, че нито дума за случая няма да се чуе извън стените на болницата. Ясно ли е?

— Но…

— Ако се осмелите да действате на своя глава, ще се наложи да напуснете страната.

Лицето на Макгрегър пламна.

— Какво е състоянието на пациента? — попита суданецът.

— Съмнявам се, че ще оживее.

— Много жалко, обаче с нищо не можем да му помогнем. Имате ли някакво предположение откъде може да се е заразил?

— Не. — Младият лекар отново се изчерви. — И повече не желая да разговарям за това!

— Е, щом е така, аз лично ще поговоря с пациента.

«Трудно ще се разбереш с него от три метра разстояние» — помисли си Макгрегър, но сви рамене сега имаше много по-важни грижи.

Тестът на Сохайла за антитела също се оказа положителен. Но момиченцето вече изглеждаше доста по-добре. Температурата й беше спаднала с още половин градус и — което беше много по-важно — кръвоизливите престанаха. Макгрегър още веднъж повтори изследванията, след което побърза да сравни резултатите с досегашните. Черният й дроб функционираше почти нормално. Сега можеше със сигурност да заяви, че детето ще оцелее. Някъде е била заразена с вируса «Ебола», но по някакъв начин организмът й бе успял да надделее — обаче той можеше само да гадае как се е стигнало до това чудо, защото нямаше никакви сведения за източника на заразата. Още веднъж си зададе въпроса дали Салех и Сохайла са заразени от общ източник. Явно не е било точно така. Колкото и да бе силна имунната система на момичето, надали е чак толкова по-мощна от тази при зрял мъж в добро общо състояние — защото при Салех не откриха никакви други нарушения, освен причинените от вируса. Но той със сигурност нямаше да живее дълго, може би най-много една-две седмици, докато Сохайла щеше да се спаси. На какво можеше да се дължи тази разлика?

Какви други общи фактори бяха наблюдавани при двата случая? Нямаше съобщения за заразяване от ебола в Ирак и дано никога не се стигнеше дотам в такава гъсто населена страна. Но нямаше ли някакво проучване във вестниците за подготовката на Ирак за биологична война? Или са имали епидемия, но са скрили данните, както суданците? В паметта му изплува споменът за едно от обзорните предавания на сателитната телевизия… беше се прибрал след тежко дежурство в апартамента си… но такива тайни не остават задълго скрити. Нали тогава би настъпила всеобща паника?

Обаче Макгрегър беше лекар, а не детектив. Лекар като него бе длъжен да работи само със СЗО, с Пастьоровия институт в Париж, с Центъра за контрол на заразните болести в Америка. Колегите там може да не са непременно по̀ интелигенти от него, обаче са много по-обучени, по-опитни и неизмеримо по-добре екипирани.

Сохайла… Трябваше отново да я изследва, да вземе нови кръвни проби. Дали още е в състояние да разнася заразата? Длъжен бе да се консултира. Засега знаеше със сигурност само това, че една имунна система бе спечелила битката на живот и смърт, но друга я беше загубила. Ако още отначало знаеше това, щеше да проучи по-внимателно данните на двамата си пациенти. А сега трябваше на всяка цена да довърши започнатото, каквото и да му струваше това.

Накрая реши да изпрати кръвни проби в Париж и в Центъра за контрол на заразните болести в Атланта, и то без да съобщава на никого. В никакъв случай нямаше да споделя намерението си с този отблъскващ местен бюрократ. Длъжен беше да сигнализира.