Том Кланси
По заповед на президента (31)

28.
Никакъв хленч

Няма политик, който да обича изненадите. Повечето политици обаче с радост ги поднасят на другите — главно на съперниците си, — при това колкото е възможно по-шумно.

В Туркменистан почти нищо не се бе променило. Министър-председателят на тази изостанала средноазиатска република — той имаше възможност да избира поне от десетина титли, но тази му се понрави повече от варианта да се самообяви за «президент» — се радваше на всички земни блага и бе напълно доволен от съдбата си. Като вожд на полуразпуснатата комунистическа партия на Туркменистан, той с години се бе подчинявал на строги ограничения в личния си живот и винаги бе очаквал с трепет заповедите на Москва.

Но този мъчителен период беше отминал безвъзвратно. Москва повече не можеше да го контролира. Жизнен мъж на петдесет и пет, премиерът беше, както обичаше да се шегува, «човек от народа». Сега, когато ясното нощно небе се обсипваше със звезди, «човекът от народа» се прибираше в официалната си резиденция, изтегнал се на задната дясна седалка на черния си мерцедес с доволната усмивка на мъж, доказал способностите си по най-убедителния начин — след обилна вечеря с изискани блюда и малко фолклорни танци (в които беше много талантлив) се беше оттеглил в една от спалните с най-младата танцьорка. Може да задържи това момиче при себе си… за няколко седмици. Уверен в безграничната си власт, той едва ли можеше да желае нещо повече от съдбата.

Бе извънредно популярен — държеше се естествено и непринудено, дори простовато, познаваше вкусовете на простолюдието и умееше да предразполага събеседниците си, при всяка среща стискаше ръцете на десетки свои привърженици, почти през ден се появяваше пред телевизионните камери, за да укрепва мита, че е един от тях. Предишният режим беше обявен за «култ към личността», което не бе далеч от истината и което — сигурен бе в това — и сега си оставаше, мечта за много политици. Но само той бе намерил смелост да се нагърби с огромната отговорност за прехода, беше се справил с всички препятствия и сега имаше пълното право да си получи своето. Например тази великолепна германска лимузина. Или пък онази девойка с кръшна снага, която щеше да го приема от утрешната нощ в леглото с усмивка и копнеж. Сладък живот. Не подозираше, че от този сладък живот му остават по-малко от шестдесет секунди.

За разлика от кремълските големци, той никога не си бе правил труда да изисква полицейски ескорт за пътуванията си. И защо? Нали неговият народ го обичаше?

Обаче на кръстопътя пред забързания мерцедес се изпречи полицейска кола с мигащи светлини. Някакъв полицай, с вдигната ръка, говореше по радиотелефона, без дори да поглежда към луксозната лимузина. Премиерът се учуди какво ли е предизвикало задържането на колата му. Неговият шофьор, изпълняващ ролята и на личен телохранител, измърмори сърдито, спря насред кръстопътя озадачен и веднага провери пистолета под сакото си. Почти никога не спираха автомобила на министър-председателя. Секунди след изскърцването на спирачките отдясно се чу мощно боботене. Премиерът извърна глава и очите му се разшириха от ужас върху тях връхлиташе камион.

Защо? Нали неговият народ го обичаше!

 

 

Само два дни след приемането на резолюцията на ООН към иракското пристанище Абадан отплава с пълен ход първият кораб с жито. Сутрешните телевизионни емисии гръмогласно обявиха радостното събитие. Всички кадри бяха грижливо записани от екипите на «ПАЛМ БОУЛ» и «СТОРМ ТРАК» и предадени на вишестоящите офицери. Обаче най-важната новина за деня бе получена от съвсем друг източник.

 

 

Головко се опитваше да повярва на версията, че не е изключено премиерът на Туркменистан наистина да е загинал при пътна злополука. Пороците му не бяха тайна за офицерите от РВС, а и пътни произшествия се случваха ежедневно по цял свят. Но като всеки професионален разузнавач, Головко никога не вярваше в случайностите, особено в тези, които причиняват сериозни затруднения пред властите в Москва. Премиерът бе мъртъв, следователно предстояха избори за държавен глава. За всички бе ясно кой ще бъде най-вероятният победител, защото покойният може и да не бе успял да направи кой знае колко, но поне бе подтикнал сформирането на яростна и сплотена опозиция. А в същото време — според донесенията на агентурата на РВС — Иран енергично формираше военни съединения. Гибелта на двама държавни глави, и то с такава незначителна разлика в злополучните дати, при това в две страни от един и същи регион, и двете граничещи с Иран… не, дори да беше чисто съвпадение, той нямаше да го повярва. Затова Головко реши да смени тактиката. Ръката му се протегна към телефона.

 

 

«Пасадена», стратегическа ракетноядрена подводница от Тихоокеанския подводен флот на САЩ, зае позиция между двете формации китайски бойни кораби, отдалечени на девет морски мили. Беше напълно екипирана с бойни заряди и торпеда, ала въпреки това бе попаднала в положението на сам полицай посред нощ на Таймс Скуеър в Ню Йорк, който се опитва да проследи едновременно всички съмнителни минувачи.

Явно ставаше въпрос за общофлотско учение, обаче някак си не беше… да, не беше от класическия вид, при който едната формация от кораби играе ролята на «добрите», а срещу нея е формацията на «лошите». Тогава лесно може да се разбере кой какъв е — според разположението на корабите. Но сега, вместо да бъдат ориентирани една срещу друга, както първата, така и втората група от китайски крайцери, миноносци и разрушители бяха насочени на изток. Този морски строй се наричаше «нападателна ос», защото доста ясно очертаваше къде се планира да се нанесе ударът. На изток се намираше Китайската република, състояща се главно от големия остров Тайван, заедно със съседните малки острови.

— Някакви сигнали от изток? — настоятелно попита командирът.

— Сър, на изток имаме шест контакта, всичките до един класифицирани като търговски трафик. Обаче все още няма нищо откъм Тайван.

— Това със сигурност няма да трае дълго замислено отвърна командирът.

 

 

— Докладвай, Генадий Йосифович — каза Головко.

Бондаренко се надвеси над широката карта и заговори, като посочваше с пръст съответните райони, държави и граници.

— Според мен сме длъжни да обърнем по-специално внимание на възможността Иран да се опита да се превърне в суперсила. Чрез обединяването на Иран с Ирак те ще увеличат петролните си запаси с приблизително четирийсет процента. Освен това Иран вече ще има и сухопътна граница с Кувейт и със Саудитското кралство. Завоюването на тези две арабски държави ще удвои тяхното богатство, пък и в недалечно бъдеще нищо няма да ги спре да погълнат и съседните арабски държавици. Обективните предпоставки за това са съвсем очевидни — продължи генерал-лейтенантът със сдържан тон, като истински войник, анализиращ с професионализъм надигащата се заплаха. — Комбинирайки силите си и ресурсите си, Ирак и Иран ще имат общо население, превишаващо значително населението на всичките им съседи, да кажем пет към едно, нали, другарю председател? Или повече? В момента не мога да си припомня точните цифри, обаче е сигурно, че ще се сдобият с решаващо превъзходство в жива сила, което може да ги тласне към пряка агресия или поне към установяване на дълготрайно политическо надмощие в района. Дори само това предимство ще донесе на новосъздадената Обединена ислямска република огромна икономическа мощ, главно заради възможността да пресекат снабдяването с петрол на Западна Европа и Азия.

— А сега за Туркменистан. Ако това, както подозираме, въобще не е съвпадение, тогава може да се направи изводът, че Иран желае да се разширява не само на изток, но и на север, например може би крои планове да погълне Азербайджан — пръстът му проследи границата на картата между двете държави, — а също и Узбекистан, Таджикистан и поне южната половина от Казахстан. Тогава населението на Иран ще се утрои, суровинната база на Обединената ислямска република значително ще се уголеми, а после, както лесно може да се досетим, ще дойде редът на Пакистан и Афганистан. Тогава ще се изправим пред свръхдържава, простираща се от Червено море до Хиндукуш — по-точно ще бъде да се каже от Червено море до Китай. По цялото протежение на южните ни граници ще бъдем изправени срещу враждебно настроено срещу нас население. — С тази мрачна прогноза генерал-лейтенантът завърши доклада си и вдигна очи от картата.

— Мдаа, та това надминава и най-лошите ми очаквания… — мрачно заключи председателят на РВС. — И двамата знаем, че Китай не крие апетитите си за нашия Далечен изток. А тази нова свръхдържава ще заплашва петролните ни находища в Задкавказието. Как ще браня тази граница? Триста дяволи, та войната срещу Хитлер ми се струва детска игра в сравнение с тази перспектива!

Головко неслучайно бе повикал в кабинета си именно Бондаренко. Начело на въоръжените сили на страната все още непоклатимо стояха старите, изпитани кадри от предишната епоха, но редиците им вече оредяваха. Докато Генадий Йосифович беше от по-новото поколение военачалници, придобили воинска закалка от несполучливата афганска война, вече достатъчно зрял, за да знае какво представлява съвременната война — колкото и да изглеждаше странно на пръв поглед, но именно неуспехите в Афганистан бяха научили него и съвипускниците му от военните академии на умението да водят бой при съвременни условия — за което старите кадри нямаха дори най-бегла представа. И все пак бе достатъчно млад, за да не е обременен от идеологическите щампи — вторият важен недостатък на предишното поколение пълководци. Не беше песимист, а по-скоро оптимист, готов да усвоява новостите във военното изкуство от западните си колеги — например само преди месец Бондаренко беше сред руската делегация, поканена в САЩ да наблюдава поредните маневри на армиите от страните членки на НАТО. Учеше се жадно, особено от американските си колеги. Но сега дори и оптимист като Бондаренко не можеше да откъсне тревожния си поглед от картата.

— Колко? — попита генерал-лейтенантът. — Колко време остава до появата на тази нова държава на картата?

Головко сви рамене.

— Кой може да каже? Може би три години, или две, в най-лошия случай. Най-добре ще бъде, ако се окажат пет.

— Дайте ми пет години и възможност да реорганизираме нашите въоръжени сили и тогава ние ще можем… вероятно… не, не. — Бондаренко мрачно поклати глава. — Не мога да ви дам гаранции. Правителството не разполага с достатъчно ресурси за нова война на юг. Не е възможно. Нямаме пари.

— И тогава?

Генерал-лейтенантът се изправи и погледна председателя на РВС право в очите.

— Тогава не ми остава нищо друго, освен да си пожелая да бъда офицер по специалните операции към противниковата страна. Ако целият Близък изток застане на тяхна страна, ние ще загубим играта. Разбира се, можем да ги заплашим с употреба на ядрени оръжия, но какво реално ще спечелим от този рискован ход? Китай може да си позволи да изгуби половин милиард от своето население и пак ще ни превъзхожда в жива сила. А тяхната икономика се съвзема с невиждани темпове, докато нашата още не може да се измъкне от стагнацията. Те могат да си позволят да закупуват оръжие от Запада или поне да плащат за лицензи и после сами да си го произвеждат. Ако се решим да прибегнем до помощта на нашите ядрени средства за възпиране на агресора, това ще ни изправи пред редица опасности, както в тактически, така и в стратегически план, да не говорим за политическите усложнения. Във военно отношение те ще ни превъзхождат по всичко. Противникът ще се сдобие с надмощие във военната техника, в живата сила, а също и относно географското разположение на бойните театри. Възможността да прекъснат снабдяването с петрол на останалата част от света ще им осигури подкрепата на Запада. Започва да се очертава доста мрачна картина — картината на нашата гибел. — Това, че всички тези ужасни прогнози бяха докладвани от Бондаренко съвсем хладнокръвно, още веднъж убеди Головко в несъмнения му професионализъм — той явно не беше паникьор, само обективно констатираше фактите и най-вероятните перспективи.

— А как можем да предотвратим това крайно неблагоприятно за нас развитие на събитията?

— Не можем да си позволим да изгубим южните републики, но, от друга страна, как да успеем да ги задържим? Да завладеем Туркменистан? И да се нагърбим с партизанската война срещу местните сили, както бе в Афганистан? Нашата армия не е обучавана за войни от такъв вид.

И двамата знаеха, че Съветският съюз винаги бе действал на принципа на всяване на страх. Страхът от КГБ държеше гражданите в подчинение, страхът от Червената армия не само можеше, но и успяваше да предотврати всякакви опити за въстания и така се предотвратяваха сериозни политически сътресения. Но какво се случи, когато този страх се изпари? Неуспехът на Съветите да умиротворят Афганистан, въпреки извънредно бруталните мерки, послужи като сигнал за мюсюлманските републики, че вече не е необходимо да се опасяват от доскоро могъщия си северен съсед. Сега от Съветския съюз бе останало само историческото понятие, само една сянка, която непрекъснато отстъпваше пред все по-ярко надигащото се от юг на политическия небосклон слънце на Исляма. Русия вече не притежаваше силата, от която се нуждаеше, за да запази огромната си територия. Все още можеше да вдъхва страхопочитание сред западните държави — Западът не беше забравил Варшавския договор и призрака на Червената армия, готова да поеме на поход от Урал до Бискайския залив. Западна Европа и Америка още помнеха стоманения юмрук, с десетилетия размахван под носа им, макар нито веднъж да не бяха опитали ударите му. Но тези, които ги бяха опитали, първи разбраха кога отслабна силата на руската хватка. И освен това именно те най-добре оценяваха важността на това отслабване.

— Тогава от какво ще се нуждаем най-много?

— От време и от пари. И от политическа подкрепа, за да реорганизираме армията. От помощи от Запада. — Генерал-лейтенантът не откъсваше поглед от картата.

Неговата родина не можеше да се похвали с много приятели, но враговете, които бе успяла да си създаде с цената на неимоверни усилия в продължение на десетки години, бяха безброй.

 

 

— Салех? — каза лекарят.

— Да — едва чуто прошепна болният.

— Откъде пристигна тук, в болницата? Трябва да го зная, за да се опитам ти помогна.

Салех не се поколеба дори за миг, забравил за всички приказки за опазване на секретността. Пое мъчително дъх и отговори на непознатия мъж в бяла престилка.

— От Багдад. Със самолета.

— А в Африка? Бил ли наскоро в Африка?

— Не, никога. За пръв път съм в Африка.

— А да си имал наскоро сексуални контакти? Например през последната седмица или по-рано? — уточни Макгрегър. Въпросът изглеждаше неуместен на пръв поглед, обаче, поне теоретически, такива болести се пипваха най-вече по полов път.

За миг пациентът се замисли. После поклати глава.

— Не, отдавна не съм бил с жена.

— А да си давал кръв наскоро?

— Не.

— А да си бил в контакт с някой, който е пътувал някъде?

— Не. Бях в Багдад. Само в Багдад. Аз съм телохранител. Генералът никъде не ходи без мен.

— Чуй ме сега. Ще ти дадем нещо за болките, ще ти вземем кръв и ще се опитаме да те охладим с компрес с лед. След малко ще се върна. — Пациентът кимна и лекарят излезе с контейнерите с кръвните проби. Щеше веднага да ги изпрати в САЩ. Щяха да заминат експресно, по самолет, с първите полети. Но първо трябваше да се обади в Управлението за заразни болести в местното Министерството на здравеопазването.

— Тук? В Хартум? — изуми се правителственият експерт. — Сигурен ли сте? Откъде се е появил този пациент?

— Истина е — настойчиво повтори Макгрегър. — Пациентът съобщи, че е пристигнал от Ирак.

— От Ирак? Но защо ще идва това заболяване оттам? Проверихте ли за антитела?

— В най-скоро време ще разполагам с резултатите от лабораторното изследване.

— След колко по-точно?

— След около час.

— Преди да съобщите каквито и да било изводи, трябва да пристигна при вас, за да проверя лично — каза чиновникът.

Искаше да каже, че е длъжен да упражни правото си на надзор. Макгрегър затвори очи и яростно стисна слушалката. Този «набеден» медик се ползваше от мощната подкрепа на местните медицински власти, защото бе син на един от най-дългогодишните министри в суданските правителства и професионалните му задължения се изчерпваха със съвети към колегите му как да опазват здравето на пациентите си. Макгрегър едва се сдържа да не избухне. Същото беше навсякъде в Африка. И всичко това единствено заради стремежите на местното правителство да защитава туристическата индустрия — макар че такава в Судан направо липсваше. Но така бе навсякъде из този континент. Всяко африканско министерството на здравеопазването си позволяваше да крие данните за случаите на заразни болести — именно затова СПИН-ът бе успял да изскочи извън пределите на Централна Африка.

— Докторе — продължи да настоява шотландецът, отказвайки да го нарече «колега», — сигурен съм в диагнозата, а освен това съм професионално задължен да…

— Ще почакате, докато дойда — гласеше отговорът. Макгрегър разбра, че е безсмислено да настоява повече. Не можеше да спечели тази битка. Суданското Министерство на здравеопазването можеше за половин час да издейства екстрадирането му от страната и тогава кой щеше да се грижи за пациентите му?

— Добре, докторе. Моля, елате веднага — натърти шотландският лекар.

— Първо трябва да свърша една-две работи. — Това вероятно означаваше, че ще се забави цял ден или дори още повече, защото и двамата знаеха отлично с какви темпове е свикнала да оперира суданската бюрокрация. — Пациентът в изолация ли е?

— Естествено — хладно отговори Макгрегър.

— Вие сте отличен лекар, Иън. Знаех си, че винаги мога да разчитам на вас. В този случай няма нищо тревожно. — Линията се прекъсна. Лекарят разсеяно затвори телефона и в същия миг той иззвъня.

— Да?

— Докторе, елате бързо! В двадесет и първа! — припряно съобщи изплашената сестра.

Още от прага Макгрегър видя как една от сестрите вдига подлогата, измъкната от леглото Сохайла — цялата в кръв. И тогава ужасяващо прозрение вцепени мозъка му — тя също бе пристигнала в Хартум от Ирак!

 

 

— Никой от вас няма защо да се страхува.

Думите звучаха успокоително, но не се харесаха на нито един от членовете на Революционния съвет. Иранските молли вероятно казваха истината, обаче насядалите от едната страна на дългата маса генерали и полковници се бяха сражавали дълги години срещу съседен Иран и никой не бе забравил, че доскоро онези от отсрещната страна на масата бяха от отсрещната страна на фронта.

— Ние настояваме да поемете ръководството на въоръжените сили на вашата страна — продължи водачът на иранските духовници. — Ако се съгласите да ни сътрудничите, ще запазите досегашните си постове. Ние настояваме само за едно условие: да положите клетва за вярност, с която да потвърдите лоялността си спрямо новото правителство, което ще управлява в името на Аллах.

Обаче зад тези умерени слова се криеше още нещо — щяха да ги следят на всяка крачка. Всички офицери го знаеха. Както знаеха и че ще бъдат разстреляни при първата погрешна стъпка.

Все пак офицерите от генералния щаб на Ирак наистина имаха шанс — можеха да избират дали да умрат още днес, или да отложат последния си час за след две-три денонощия. Те вече не командваха войските на страната. Войниците се бяха присъединили към новата власт, която побърза да раздаде храни — за пръв път, след десет години, войниците успяха да се нахранят до насита. Сгромолясването на стария режим беше тотално и окончателно. Мъжете в тази зала можеха да запазят, макар и привидно, властта си единствено с помощта на предишните си врагове, които сега седяха срещу тях, ведро усмихнати, както подобава на победители, които нямат нищо против да подарят живота на бившите си съперници.

Най-висшият командир кимна, за да потвърди, че приема условията на капитулацията, последваха го и останалите. От този миг Ирак престана да съществува като самостоятелна държава.

Сега на онези от отсрещната страна на дългата маса им оставаше само да проведат няколко телефонни разговора.

 

 

Първите ирански войски, който прекосиха границата, бяха елитни бронетанкови дивизии — колоните веднага се устремиха към магистралата, без никакви съобщения в ефир, но тъй като денят се случи ясен, а високо, много високо над танковете се рееха двата шпионски спътника, кадрите веднага бяха транслирани до комуникационните центрове на Пентагона.

— Да — каза Райън в слушалката.

— Обажда се Бен Гудли, господин президент. Събитието вече е факт. Ирански войски са пресекли границата и досега няма никакви признаци за съпротива от страна на Ирак.