Том Кланси
По заповед на президента (42)

39.
Часът на сблъсъка

Полетът над океана премина без никакви премеждия. Екипажът беше изцяло съставен от кадри на ВВС. Спускането започна сред непрогледния нощен мрак над едно от военните летища западно от Париж.

Нямаше официална церемония, обаче Адлер се ползваше с всички привилегии, които се полагат на министър на външните работи, затова бяха длъжни да го посрещнат въпреки секретния характер на посещението. Веднага след заглъхването на двигателите на пистата се показа високопоставено цивилно лице от френското правителство. Адлер го позна още преди да слезе по стълбата.

— Клод, нима това си ти?

— Здравей, Скот. Приеми моите поздрави за новия пост, приятелю!

— Докато подготвим самолета ви, заповядайте в салона — покани ги един полковник от френската авиация. — Може би ще пожелаете да се освежите след дългия полет.

— Мерси, мон командан — отвърна Динг. Не можеше да се отрече, че французите умеят да предразполагат гостите си.

— Благодаря ти, че помогна за уреждането на срещата — заяви Адлер на своя френски приятел. Двамата се познаваха от дипломатическите си мисии в Москва и в Претория.

— Нищо не ми струваше, Скот. — Това, разбира се, не беше напълно вярно, обаче дипломатите се изразяват предпазливо дори и в моментите, когато могат да се освободят от професионалните условности. Навремето Клод му бе помогнал да се справи с проблемите около развода си с уникалния си френски такт, като се бе нагърбил с тежката роля на посредник при преговорите. Оттогава двамата не забравяха да се пошегуват на тази тема. — Нашият посланик ни уведоми, че трябва да се подходи много внимателно.

Двамата дипломати влязоха в трапезарията, където на масата ги очакваше гарафа с великолепно «Божоле».

— Каква е твоята преценка, Клод? Какво иска Даряеи? — попита Адлер щом домакинът наля виното и отпиха.

— Не мога да кажа със сигурност. Но подозираме, че ще е нещо, свързано с внезапната смърт на президента на Туркменистан.

— Не те ли учуди тази внезапна смърт?…

— Скот, в този район отдавна се очакват смутове, нали?

— Не съвсем. — Адлер отпи още веднъж от чашата си. — Клод, ти наистина си най-добрият експерт по вината, когото съм срещал. А какво мисли той по този въпрос?

— Не знам. Изправен е пред доста вътрешни проблеми. Вие, американците, не можете да прецените добре какво се крие зад тези думи. Неговият народ е с неспокоен характер и въпреки че успяха да погълнат Ирак, проблемите си остават. Според нас той ще трябва да се погрижи първо за вътрешната консолидация на новата държава. На това разчитаме, Скот. Надяваме се крайностите в режима да се смекчат, и то в най-скоро време. Длъжен е да омекоти поне част от позициите си по доста въпроси. Осми век отдавна е отминал, дори и в този район на света.

— Да се надяваме, че ще се окажеш добър пророк — кимна Адлер. — Защото Иран винаги ми е вдъхвал опасения.

— Всички хора са смъртни. Той е на седемдесет и две, а все още работи доста напрегнато. Но трябва да сме много предпазливи с него, нали си съгласен? Ако той прояви склонност към споразумяване, и ние няма да останем пасивни. По тези въпроси поговорихме и със саудитския колега. Там са доста загрижени, макар че не прекалено много. Ние не сме променили мнението си. Нашият съвет е да бъдете нащрек и внимателно да следите събитията.

Може би Клод имаше право, Даряеи вече бе стар, а утвърждаването на властта в една новопридобита територия винаги изисква доста усилия. Нещо повече — за да се овладее страна с враждебно население, най-добре е да се отнасяш с него търпеливо — стига да имаш търпение. Ще поканиш неколцина чуждестранни инвеститори, плюс десетина журналисти, без да забравяш за репортерите от Си Ен Ен, ще внесеш западни филми, от по-евтините, и всичко ще изглежда чудесно. Но само ако има достатъчно търпение. И време. В американските университети се учат много иранци. Това може да се окаже един от най-ефективните лостове за постепенно засилване на влиянието на САЩ сред иранското обществено мнение. Проблемът обаче беше в това, че и Даряеи можеше да се досети за този вариант. Затова той, Скот Адлер, сега бе длъжен да знае каква да бъде следващата стъпка.

— Клод, предлагам да изслушаме какво е решил да ни съобщи и да се постараем да не си създаваме нови врагове. Мисля, че и ти си склонен към този вариант.

— D'accord^[1]. — Французинът доля вино в чашата му. — За съжаление, в Техеран е невъзможно да се намери от това прекрасно вино.

— Две чаши са ми границата, когато съм по работа.

 

 

— Е, как е във Вашингтон? — запита придружителят на Кларк и Чавес просто така, за да убие времето, или поне така изглеждаше.

— Напоследък се случиха доста странни неща. Знаете ли, в страната е учудващо спокойно. Може би няма да е зле правителството да намали социалните помощи — отвърна Джон.

— А за какво е този шум около президента и неговите приключения в миналото?

— О, чисти измислици — веднага се обади Динг.

— Да е откраднал руска подводница? Сам? По дяволите, това вече граничи с фантазията. — Кларк се усмихна. — Абсолютни глупости!

— А какво ще кажете за онзи руснак, бившия шеф на тяхното КГБ? — възрази домакинът. — Той не е измислица, нали? Всички го видяхме по телевизията.

— Да, но мога да се обзаложа, че сме му платили огромна сума, за да емигрира и да остане в САЩ.

— Може би ще издаде книга със спомените си, за да изкара още някой долар — засмя се Чавес. — Нищо чудно и той да се окаже кучи син като всички останали руски шпиони. Но ние с вас, мон ами, си оставаме само работни пчелички, искам да кажа скромни изпълнители, които винаги остават настрани от бурите по върховете.

Опитът му да внесе непринудена нотка в разговора не донесе успех — французинът не подхвана темата. Очевидно работеше за френските тайни служби и много добре знаеше, че в момента разговаря с агенти от ЦРУ.

— Случвало ли ви се е да работите в Иран? — попита Джон.

— Не, но съм бил там.

— И какво ви е впечатлението? — намеси се Чавес.

— Да ви призная, иранците и до днес си остават загадка за мен.

— Да — съгласи се Кларк. — Напълно ви разбирам.

— Но вашият президент е доста интересен човек — продължи французинът, може би само от любезност — доста странно за служител на разузнаването.

Джон го погледна в очите, мислено му благодари за предупреждението и му върне жеста.

— Да, такъв е. Но нали и той е от нашата професия.

— А всичките тези забавни истории около него?

— Нищо не мога да твърдя със сигурност — откровено се усмихна Кларк. «Разбира се, че са верни. Репортерите не са чак толкова умни, че да си измислят всичко това.»

Двамата мислеха за едно и също нещо. И двамата го знаеха, въпреки че никой нямаше право да го произнесе на глас. Срамота е, че не ни е позволено тази вечер да излезем някъде заедно, в някой приличен ресторант например и да си поприказваме като хората. Но никой не можеше да го каже.

— На връщане бих се радвал да ви почерпя по едно питие.

— На връщане ще се възползваме от поканата ви.

Динг само слушаше и наблюдаваше. Старото копеле още не беше забравило занаята, а той имаше още много да учи от него.

— Добре би било да станем приятели с него — сподели той с Кларк след пет минути, докато ги караха към самолета.

— По-добре е да си останем приятели, Динг. Полезно е да разговаряш с умни хора.

 

 

Никой никога не е твърдял, че е лесно да се управлява. Но Даряеи, който управляваше Иран вече почти двадесет години, напоследък все повече се дразнеше от досадните и незначителни въпроси, с които ежедневно го затрупваха подчинените му. И все пак нито веднъж не призна пред себе си, че вината да се стигне дотук е почти изцяло негова. Според личната му преценка той управляваше доста добре, макар останалите да смятаха, че прекалява с диктаторските си методи — за повечето от престъпленията се предвиждаше само едно наказание — смърт. Дори и най-дребните административни нарушения можеха да причинят съсипването на дългогодишна кариера, но, разбира се, опрощението зависеше от големината на грешката. Най-рядко грешаха бюрократите, които на всичко отговаряха с «не», позовавайки се на изричните забрани, предписани в законите. И никой не го беше грижа да доказва, че наистина има такива закони. Всеки, който разширяваше обхвата на правителствените пълномощия над най-важните дейности от всекидневния живот, всъщност служеше само на една цел — да укрепва личната власт на аятолах Махмуд Хаджи Даряеи. Така всяко решение се взимаше много по-лесно и същевременно избавяше правителствените служители от опасността да изпаднат в немилост.

Но нищо в реалния живот не беше толкова просто. Например практическите въпроси около търговията, дори само начинът, по който в страната се вършеше всичко — от продажбата на пъпешите и дините до забраната на автомобилните клаксони в близост до джамиите — всичко чакаше нечия забрана или разрешение, защото дори и в Свещения Коран не се обясняваше как да се постъпва при всяка конкретна ситуация. Но да се либерализира всичко беше немислимо, защото всяко либерализиране на строгите ислямски правила можеше да се тълкува като изневеряване на религиозните канони, и то в страна, в която вероотстъпничеството беше най-страшното престъпление. Така че когато низшата бюрокрация се сблъскваше с необходимостта да каже «да» на някакво прошение, го препращаше по-нагоре, за да си измие ръцете с оправданието, че «онези отгоре» са казали «не». Така се правеше по-лесно кариера, защото «онези горе» отдавна бяха обръгнали и свикнали да отказват на елементарните искания на «онези отдолу», пък и те бяха длъжни да се съобразяват с критиките на следващите, които бяха още по-нависоко. Така се оформяше пирамидата на властта.

В тази сложна йерархия между Даряеи и низшата бюрокрация се намираше Съветът на религиозните водачи (през епохата на Хомейни Даряеи бе негов член), плюс парламентът с послушни депутати и висшите служители, но за дълбоко разочарование на религиозния водач на новата Обединена ислямска република, нищо в закостенялата система на управление не се промени и така той се оказа изправен пред сериозни проблеми в икономиката, като цените на петрола, работното време на магазините, учебните програми за девойките във висшите училища. Мрачната физиономия, с която аятолахът напоследък посрещаше подобни тривиални доклади, все повече убеждаваше висшите сановници около него, че нещо не е наред, и ги принуждаваше отново и отново старателно да обмислят с какви доводи да му поднасят за подпис следващите документи, а това още повече увеличаваше броя на абсурдите в тромавата бюрократична система, защото всички се надпреварваха да бъдат по-стриктни от останалите. Сега най-важното бе да се спечели благоволението на Даряеи и той неизбежно се оказа заплетен в решаването на безброй маловажни въпроси, макар че трябваше да посвети цялото си време на кардиналните проблеми, надвиснали над новата държава.

С такива мисли той пристигна в Багдад, за да се срещне с местните религиозни дейци — трябваше да решат коя от джамиите ще бъде ремонтирана първа. Всеизвестно бе, че аятолахът предпочита една от тях за молитвите си, а друга — заради архитектурните й достойнства, трета — за историческото й значение. След оживени разисквания въпросът се усложни дотолкова, че се превърна във важен фактор за гарантиране на политическата стабилност на района около Багдад.

След това на дневен ред изскочи проблемът за правото на жените да карат коли (според мнението на иранците досегашният иракски режим бил прекалено либерален по този въпрос). И тук мненията се разделиха, защото се очертаваха доста затруднения. Стана дума и за самотните жени, като вдовици например — дали да им оставят правото да шофират сами, ако нямат средства, за да си позволят да плащат на личен шофьор? Трябваше ли правителството да се намеси? За някои професии, като лекарите и частните учители например, личният автомобил беше необходимост, за да могат да посещават пациентите или учениците си. От друга страна, тъй като сега Иран и Ирак бяха едно цяло, редно бе да уеднаквят законите си. Но това означаваше да се разреши и на жените в Иран да шофират! Или пък да се забрани в Ирак? Именно заради тези наболели въпроси той бе принуден да вземе тази вечер самолета за Багдад и да изгуби още от ценното си време.

Седнал в личния си самолет, Даряеи прегледа още веднъж дневния ред на предстоящата среща. Идеше му да изкрещи, но бе търпелив и успя и този път да потисне негодуванието си. Подготовката на тази важна среща му бе струвала много усилия. На следващата сутрин щеше да се срещне с външния министър на САЩ, който на всичкото отгоре се бе оказал евреин. Даряеи гледаше листовете толкова свирепо, че членовете на екипажа чак се изплашиха.

 

 

Полетът се извършваше с френски самолет, а екипажът бе само от двама летци от френските ВВС, плюс две чаровни стюардеси. Поне едната работеше за френските тайни служби, според Кларк, а може би и двете. Харесваше французите, особено хората от тяхното разузнаване. Наистина понякога създаваха главоболия, като всички французи, особено когато ставаше дума за преразпределянето на зоните на влияние в Африка, обаче се справяха дяволски добре със задачите си. За щастие в самолета беше доста шумно и никой не се опита да му досажда с опити да го въвлече в разговор. Може би тъкмо това обясняваше защо едната или другата стюардеса влизаше на всеки четвърт час, за да се осведоми дали не желаят нещо.

— Трябва ли да узнаем още нещо, нещо по-специално, за да сме подготвени за срещата? — попита Джон, когато държавният секретар с любезна усмивка отклони поредното предложение на една от френските стюардеси.

— Не — отвърна Адлер. — Искаме само да го преценим, да разберем какво мисли, как се чувства сега, като единствен господар на двете държави. Моят приятел Клод каза, че отблизо нещата не изглеждали чак толкова зле, дори някои от доводите на аятолаха били съвсем приемливи. Но основната цел на пътуването е да му предам обичайното дипломатическо послание.

— Вярвам, че ще се справите — усмихна се Чавес.

Държавният секретар също се усмихна.

— От дипломатическа гледна точка тази задача не е много лека, но вярвам, че няма да се върнем с празни ръце. Къде сте следвали, господин Чавес?

— В университета «Джордж Мейсън», при професор Алфър.

— По едно време тя работеше за мен. И каква тема защитихте?

— Дипломатическите усилия в Европа в началото на века.

— Англия и Германия?

— В общи линии — кимна Динг. — По-специално наблегнах на съперничеството за контрола над морските пътища.

— И до какви изводи стигнахте?

— Хората не могат да осъзнаят разликата между тактическите и стратегическите цели. Мнозина от онази епоха са си въобразявали, че са могли да надникнат в бъдещето, като си мислят само с тогавашните понятия и категории. И понеже са се оказали доста късогледи, въпреки държавническите им умения накрая се е стигнало до Първата световна война, която е разчупила съществуващия ред в Европа, но не са успели да го заменят с нещо по-добро и по-солидно. — Забележителен извод, каза си Кларк, докато слушаше краткото изложение на Динг. Дори гласът му звучеше доста по-различно от обикновено.

— И сега работите за ЦРУ? — попита държавният секретар. В погледа му се четеше недоверие.

— Е, наложи се — ухили се Динг. — Но понякога не спазвам буквално всичките им нареждания, сър.

— Тогава защо Ед Фоли нареди да ме придружавате вие двамата?

— Заради мен — намеси се Кларк. — Заповядаха ни да се поразходим из Техеран и да разузнаем обстановката.

— Защо заради вас? — учуди се Скот.

— Има малко предистория. Навремето обучавах новопостъпили курсанти в школата към ЦРУ — обясни Джон и очите на Адлер изведнъж светнаха.

— Вие сте двамата в историята с Кога! Вие сте, нали?

— Ние сме — потвърди Чавес. Вероятно държавният секретар беше осведомен за историята с японците. — Беше доста забавно.

— И пак вие сте изпратили рапорта за Брет Хансън и Гото? Да, добре се справихте тогава, дори много добре. — Доскоро той се питаше дали тези двамата ще бъдат причислени към екипа на ЦРУ за извънредни мерки относно новата Обединена ислямска република. Вече знаеше отговора.

— Обаче никой не обърна внимание — натърти Чавес.

— Няма да се повтори — успокои го Адлер. — Обаче искам подробности.

— Разбира се, сър — съгласи се Джон Кларк.

Адлер махна с ръка на едната от стюардесите — симпатичната брюнетка, за която Кларк подозираше, че е агент на френските тайни служби.

— Да, мосю министър?

— Колко ни остава до кацането?

— Четири часа.

— Окей, донесете ни тесте карти и бутилка вино.

— Веднага, мосю.

— На служба сме, сър — отбеляза Чавес.

— Не сте на служба, докато самолетът не кацне — успокои го Адлер.

 

 

Всички знаеха къде преминава разграничителната линия. Не бяха разменяни никакви официални комюникета, поне между Пекин и Тайпе, но всичко се знаеше — и самолетите от КНР, и тайванските самолети не се приближаваха на повече от 15 километра до линията, ориентирана точно по местния меридиан. От двете й страни всеки беше свободен да извършва маневри, да демонстрира агресивност, да прахосва на воля артилерийски снаряди. Стриктното спазване на тази невидима преграда бе постигнато без нито един обмен на радиовръзка между двата Китая. Всичко се вършеше в интерес на поддържане на стабилността в района.

САЩ бяха изпратили в Тайванския проток четири подводници, дислоцирани под тази невидима разграничителна линия, защото там се оказа най-безопасно за тях. В северния край на протока плаваха още три надводни съда — кръстосвачът «Порт Ройъл» и двата разрушителя «Съливанс» и «Чандлър» — и трите снабдени с общо 250 ракети тип SM2-MR. Обикновено те охраняваха някой от самолетоносачите срещу въздушни атаки, но сега «техният» самолетоносач беше закотвен в Пърл Харбър за подмяна на двигателите. «Съливанс» и «Порт Ройъл» бяха оборудвани с мощни радарни системи от клас ЕГИДА, които следяха неотстъпно въздушната активност в района, а подводниците бяха поели останалите разузнавателни задачи. На борда на «Чандлър» имаше специално оборудване за прослушване на речевия радиообмен. Ако някой решеше да възрази срещу присъствието на американските кораби в района, щеше да последва отговор, че всички държави се ползват от свободата в корабоплаването. На пръв поглед не се забелязваха признаци за някакъв общ план за действие, но именно тази неизвестност тревожеше всички участници в маневрите.

Над океана се зазоряваше, когато откъм континента се появиха четири изтребителя от китайските ВВС, а след пет минути се показаха още четири. Бордовите радари на американските кораби веднага ги засякоха. Компютърната система записа данните и ги кодира с поредни номера, след което се зае да следи по-нататъшното им напредване. Но спокойствието трая само до мига, когато изтребителите направиха рязък изненадващ завой. Дежурният лейтенант вдигна слушалката на телефона и натисна бутона.

— Да? — отвърна един уморен глас.

— Капитане, засякохме четири самолета от континентален Китай, вероятно изтребители. Скоро ще пресекат разграничителната линия, азимут две-едно-нула, височина пет хиляди метра, курс нула-девет-нула, скорост петстотин. На няколко минути зад тях летят още четири.

— Идвам веднага — отвърна капитанът.

— Нова следа, сър — рапортува дежурният, щом капитанът влезе. — От запад се приближават още четири изтребителя. Не, почакайте, може би са повече от четири…

За удобство в компютъра бе въведена подпрограма за изобразяване на самолетите на Пекин с едни символи, като «вражески», а тайванските — с други, като «приятелски». (Понякога в небето се появяваха и американски самолети, но те бяха снабдени с електронни индикатори и не смущаваха работата на компютърната система.) В момента на екрана се виждаха двете групи от по четири самолета, поддържащи дистанция от 5 до 6 километра и скорост около 1 600 километра в час. Радарът бе засякъл и шест пътнически самолета, всичките откъм източната страна на разделителната линия — летяха по традиционните си маршрути и грижливо избягваха зоната на ученията.

— Цел №6 променя курса — докладва наблюдателят. За пръв път през тези учения самолети на Китайската армия се отдалечаваха толкова много от континента в посока юг-югозапад. Тайванските изтребители веднага коригираха курса си.

— Да не са изгубили ориентация? — зачуди се офицерът от командната кабина.

— Още не се е съмнало. Може би просто са решили да проверят летателната обстановка по-далеч от брега. — Нямаха представа какви навигационни системи използват китайските пилоти, но нямаше съмнение, че не е особено приятно да се носиш над тъмните води на океана в тясната пилотска кабина.

— Появиха се сигнали от още няколко самолетни радара, откъм изток, вероятно цел №7 — обадиха се от отделението за електронно разузнаване. Това беше втората китайска ескадрила, появила се откъм континента.

— Променя ли се електронната активност на цел №6? — попита офицерът от командната кабина.

— Не, сър. — Изтребителите довършиха широкия завой и сега летяха право на запад, обратно към разделителната линия, следвани от тайванските изтребители F-16. Нещо ставаше високо над протока, но никой още нямаше обяснение.

— Цел №7 завива, новият курс е нула-девет-седем.

— Насочват се право към тайванците! Вече са в обсега на радарите им… — задъхано доложи лейтенантът. За пръв път в гласа му се прокрадна тревожна нотка. — Цел №7 следва плътно траекторията на изтребителите F-16, без да ги изпуска от радарите си.

В този миг тайванските изтребители F-16 също влязоха в широк завой.

— Хм… — процеди дребният офицер, застанал до пулта за електронно разузнаване. — Сър, цел №7 току-що превключи радарите си в следящ режим. — Сега, вместо да се ограничи с търсенето на целите, електронната система можеше да насочва и ракетите въздух-въздух. Неприятелският акт отпреди няколко секунди прерасна в открито враждебно поведение.

Тайванските изтребители се разделиха на две ята и започнаха да маневрират поотделно. Китайските последваха примера им. Първата четворка, означавана като цел №6, вече бе достигнала разграничителната линия и се насочваше на запад, за да се прибере в някое от военните летища на континента.

— Вижте!

На екрана се появи съвсем малка точка, която започна бързо да се отдалечава от изображението на един от тайванските изтребители.

— По дяволите! — извика щурманът. — Изстреляха ракета!

— Може би са две… — поправи го капитанът.

Високо в небето двете ракети AIM-120, също американско производство, се раздалечиха и поеха по две отделни траектории, всяка към своята цел.

— Помислили са, че онези от континента са решили да ги атакуват. Ох, Господи! — извика капитанът и се обърна към радиста. — Веднага ме свържи с щаба на Тихоокеанския флот!

Но само след няколко секунди на екрана един от китайските изтребители избухна в пламъци. Предупреден, вторият изтребител форсира двигателите си и в последната секунда успя да избегне преследващата го тайванска ракета.

После се обърна. Най-южният тайвански изтребител също се завъртя и цел №6 рязко изви на север, с включени радари. След десет секунди във въздуха полетяха още шест ракети, всяка устремена към своята цел.

— Пред очите ни се разиграва свирепа въздушна битка — отбеляза щурманът. Капитанът вдигна микрофона:

— Всеобщо повикване, всеобщо повикване! — После предупреди капитаните на другите два кораба, на десетина морски мили, единият западно, а другият източно от него. Във всички отделения на «Порт Ройъл» кънтяха звънците за бойна тревога.

— Засякох сигнала — отвърна капитанът на «Съливанс». От трите американски кораба той бе най-близо до континента.

— И аз го получих на екраните — обадиха се от «Чандлър». Те пък бяха най-близо до остров Тайван, но получаваха чрез сателитен канал радарната картина от електронната система ЕГИДА.

— Улучиха го! — Още един китайски изтребител полетя към мрачните океански води. След още пет секунди избухна един F-16. Повечето от свободните членове на екипажа се събраха в командния център, за да заемат позициите си за бойни действия.

— Капитане, цел №6 се опитва да симулира…

— Да, виждам. Но още не е дошъл краят на схватката.

Точно според предсказанието му във въздуха се стрелна още една ракета. Беше толкова малка, че радарите на системата ЕГИДА едва я уловиха, обаче техниците веднага коригираха усилването, като «изстреляха» в зоната мощен радиоимпулс и картината веднага се изясни.

— О, по дяволите! — извика щурманът. — Капитане, вижте!

Опитният командир веднага схвана защо се бе изплашил щурманът. Някой бе изпуснал контрола над ракетата с търсеща глава в инфрачервения обхват и най-силно излъчващата топлина цел в съседство се бе оказал пътническият «Еърбъс 310» на тайванските авиолинии, с два огромни турбодвигателя, производство на «Дженеръл електрик» — тази американска компания бе произвела и двигателите на трите американски кораба. Сега на фона на изгряващото слънце еърбъсът изглеждаше като огромно червено око.

— Капитан Албертсън, веднага го предупредете! — извика капитанът.

— Еър Чайна шест-шест-шест, говори боен кораб от флотата на САЩ. Към вас е изстреляна ракета от изтребител, който се връща от бойна мисия, откъм северозапад. Повтарям, веднага се отклонете от курса, от северозапад ви заплашва ракетен удар!

— Какво, какво? — Но огромният самолет веднага се разклати, влезе в ляв завой и започна да се снижава. Обаче вече нищо не можеше да го спаси.

Ясно очертаният на екрана вектор на траекторията на ракетата нито веднъж не изпусна мишената. За миг смаяните американски моряци си помислиха, че тя може да се самовзриви и да падне в океана, обаче ракетата летеше със скорост, трикратно по-голяма от скоростта на звука, а пътническият лайнер се движеше с доста по-ниска скорост, защото вече наближаваше тайванското летище. Пилотът отново гмурна надолу носа на самолета, но с това само улесни преследващата го ракета.

— Самолетът е доста голям — замислено процеди капитанът.

— Но има само два двигателя, сър — отбеляза дежурният офицер.

— Ще го улучи — предсказа наблюдателят, застанал пред радарния екран.

— Дано профучи под него, дано го подмине… Ох, по дяволите! — изохка капитанът. Искаше му се да не е свидетел на тази жестока сцена. На екрана изображението на самолета се увеличи трикратно, а около него затрепка мигащият фон за излъчен сигнал за бедствие.

— Мейдей! Той излъчи «Мейдей», сър! — провикна се радистът. — Полет шест-шест-шест на тайванските авиолинии излъчва «Мейдей», ударени са крилото и двигателя… може би на борда е избухнал пожар!

— Дотам има само петдесет мили — каза дежурният офицер. — Летеше към летището на Тайпе.

Капитанът огледа набързо трите радарни екрана. Въздушната битка бе стихнала тъй бързо и неочаквано, както и бе започнала. Три изтребителя бяха свалени, може би още няколко бяха повредени, затова сега и двете страни оттегляха самолетите си. Откъм тайванския бряг се появиха още няколко изтребителя, за да ескортират завръщащите се ескадрили.

— Капитане! — обади се дежурният офицер откъм пулта за електронно разузнаване. — Включени са радарите на всички кораби в зоната. Претърсваме целия диапазон, за да класифицираме източниците.

Но опитният капитан знаеше, че това няма да помогне на ударения пътнически самолет. Сега от значение бе само едно — дали той ще успее да се снижи и да забави скоростта си.

— Имаме сателитна връзка с щаба на Тихоокеанския флот, сър — рапортува радистът.

— Говори капитанът на «Порт Ройъл». Току-що станахме свидетели на въздушно сражение. Една ракета се отклони и улучи пътнически лайнер, летящ по маршрута Хонконг — Тайпе. Самолетът още е във въздуха, но очевидно има повреда. Преди това бяха свалени два «МиГ»-а на ВВС към КНА, плюс един F-16 от тайванските ВВС. Вероятно е повреден още един F-16.

— Кой пръв откри огън? — запита дежурният офицер в щаба в Пърл Харбър.

— Според нас битката започнаха тайванските пилоти. Може да е било по погрешка. Или не са им издържали нервите… Ще ви изпратя лентите с видеозаписите от радарите колкото е възможно по-бързо.

— Много добре. Благодаря ви, капитане. Ще докладвам на командващия. Моля, дръжте ме в течение на следващите събития.

— Ще бъде изпълнено. — Капитанът остави микрофона и се обърна към дежурния офицер, който не откъсваше поглед от радарния екран. — Да се приготвят копия от видеозаписите за изпращане в Пърл Харбър.

— Разбрано, сър.

Полет 666 на тайванските авиолинии продължаваше по маршрута си към острова, но радарната следа показваше, че корпусът му се тресе от силни вибрации — дори не можеше да поддържа прав курс. Екипът за електронно разузнаване на борда на «Чандлър» прослушваше напрегнато честотите, запазени за радиообмен в района. Всички пилоти от международните линии говореха английски. За щастие гласът на радиста от поразения самолет се чуваше доста ясно, макар да говореше забързано и задъхано — зовеше за помощ и искаше да разчистят пистата на летището за аварийно кацане, докато двамата пилоти се мъчеха да овладеят системите за управление на повредения самолет. Единствено те знаеха колко сериозни са повредите. Останалите си оставаха безпомощни зрители, шепнещи молитви самолетът да издържи поне още петнадесет минути.

 

 

Оттук нататък събитията се развиха много бързо. В щаба адмирал Дейвид Сийтън заповяда на дежурния офицер незабавно да включи аварийния канал, да се свърже с главнокомандващия на Тихоокеанския флот и същевременно да подаде спешен рапорт до Вашингтон. След това нареди да се предадат спешни заповеди до шестте американски бойни кораба и подводници в района да бъдат нащрек, готови за бойни действия. Накрая бе излъчено първото шифровано съобщение до всички американски агенти, следящи различни военни обекти в Тайван — поради сложните мерки за сигурност тези съобщения отнеха повече време. Заради ранния час не завариха никой от персонала в посолството в Тайпе, нито някой от хората на ЦРУ, за да им заповядат незабавно да потеглят към летището и да посрещнат повредения самолет. Засега нямаше какво да се предприеме, освен да се изчака пороят от въпроси, които щяха да рукнат от Вашингтон и на които той още нямаше отговорите.

 

 

— Търси ви Бенджамин Гудли, сър.

— Свържете го. — След кратка пауза президентът попита: — Бен, какво се е случило?

— Възникнал е неочакван проблем в Тайван, господин президент.

Общо взето съобщението, което получил, било доста неясно и прибързано. Еърбъсът още бил във въздуха, затова военните решили да уведомят президента на Съединените щати, че е възникнал сериозен проблем, но повече никой нищо не знаеше.

— Окей, дръж ме в течение. — Райън погледна към бюрото си. — Ох, по дяволите! — Понякога усещането за могъщество от това да си президент беше толкова приятно. Но сега той бе безпомощен. Ами ако на борда имаше пътници от САЩ? И какво означаваше всичко това? И какво точно всъщност се бе случило?

 

 

Можеше да бъде и по-зле. Даряеи се качи отново на личния си самолет след по-малко от четири часа престой в Багдад, колкото да се справи с последните проблеми — този път речта му бе по-лаконична от обичайното — и да изпита удовлетворение от страха, който всели в сърцата им, когато ги скастри, че му губят времето с дреболии. Измъчван от киселините в стомаха си, аятолахът се настани на седалката в самолета с още по-кисело изражение. Махна мълчаливо с ръка на екипажа да включва двигателите. Отдавна бе усвоил този жест — с него бе давал знак да падат толкова много глави. След тридесет секунди екипажът вдигна подвижната стълба и мощните самолетни двигатели забучаха оглушително.

 

 

— Къде си научил така картите? — попита Адлер.

— Във флотата, господин държавен секретар — отвърна Кларк, докато събираше залозите. Току-що бе успял да измъкне с блъфиране две десетачки от самия държавен секретар.

— Винаги съм си мислил, че моряците не ги бива много на покер.

— Някои хора и досега поддържат това мнение — усмихна се Кларк.

— Гледайте го в ръцете — посъветва го Чавес.

 

 

Еърбъсът бе изгубил десния си двигател след ракетното попадение, но повредите му не се ограничаваха само с това. Ракетата с инфрачервено насочване го бе застигнала отзад, откъм дясната страна, и след като се бе врязала в масивния турбовитлов двигател, отломките от взрива бяха разкъсали външната обшивка на корпуса, като някои бяха засегнали един от резервоарите с гориво. Избухна пламък, не много силен, колкото да внесе паника сред екипажа.

Но имаше и друга, по-страшна опасност, за която още никой не подозираше. От пламъците в задната част на самолета нямаше да пострадат пътниците, нито пък можеше да експлодира празният резервоар — съвсем друго би било, ако ракетата бе застигнала самолети само четвърт час по-рано. Най-лошото бе в повредата на управлението на насочващите плоскости, монтирани недалеч от опашката.

Слава богу, можеха да летят безпроблемно дори само с един двигател, а левият не беше засегнат, затова го включиха на пълна мощност. Вторият пилот изключи захранването на десния и задейства ръчното управление на усъвършенстваната противопожарна система. След няколко напрегнати секунди аварийните сигнализатори млъкнаха и вторият пилот въздъхна облекчено.

— Повредени са хоризонталните стабилизатори — докладва той, докато се опитваше да ги задейства от пулта. Оказа се, че самолетът не се подчинява на командите му.

Но проблемът не се криеше само в уменията на пилотите. Еърбъсът всъщност се управляваше от компютърни програми. Мощната главна програма събираше данните директно от датчиците, пръснати по целия корпус, крилата и двигателите, плюс входните данни от уредите, ръчно задействани от двамата пилоти, анализираше ги и изпращаше следващите си команди към регулиращите плоскости. Ала при проектирането на самолета компютърните програмисти не бяха предвидили повреди от въздушни сражения. Програмата коректно регистрира спада на мощността и реши, че се е взривил десният двигател — защото така бе научена «да мисли». Бордовият компютър оцени тази първостепенна повреда, анализира и останалите, след което взе съответните мерки.

Оставаха им само трийсет километра. Пилотът регулира клапите, а компютрите — на борда всъщност имаше седем — веднага «прецениха» решението му като правилно и намалиха мощността на левия двигател. Изконсумирал повечето от запасите си с гориво, самолетът беше олекнал. Притежаваха цялата двигателна мощност, от която се нуждаеха за кацането. Височината намаляваше доста бързо, но това не изплаши пилотите, защото можеха да приземят самолета и ръчно. След кратко обсъждане решиха, че това е най-разумният избор. Във въздуха около тях се завъртя самотен изтребител, който искаше да им помогне с нещо, но единствено успя да им съобщи за повредата на десния двигател по канала за аварийна радиовръзка. Раздразнените и объркани пилоти му отвърнаха да не им се пречка.

Петнайсет километра. Скоростта спадна под 370 километра в час. Опитаха се да спуснат задкрилките, но не успяха да задействат тези от дясната страна. Компютрите, «надушили» още няколко повреди, «не посмяха» да включат и левите. Което пък не позволи на пилотите да намалят достатъчно скоростта. Двамата пилоти изругаха яростно, споменаха нещо за майките на програмистите и решиха да рискуват.

— Колесника! — изрева старши пилотът. Вторият пилот натисна лостовете и масивните колела започнаха да се спускат. Двамата въздъхнаха облекчено. Но не подозираха, че десните колела са повредени от удара.

Пред погледите им се показа летището. В другия край на пистата забелязаха мигащите светлини на линейките и пожарните коли. Еърбъсът обикновено се приземяваше при скорост 250 километра в час, но сега връхлитаха върху пистата с 360…

Самолетът се приземи доста твърдо и се понесе по бетона, но не задълго. Повредените десни колела закъсняваха и само след секунда по бетона започна да стърже метал. Двамата летци и седемте компютъра се опитаха да задържат курса, но не постигнаха нищо. Корпусът рязко се изви наляво, левите колесници изтрещяха оглушително и масивният двигател с грохот се стовари върху пистата. Лявото крило се откърши и веднага избухна пламък.

Притичалите пожарникари не успяха да спасят пътниците, обгърнати от огнената стихия. По-късно съобщиха, че от огъня и от задушаване са загинали 127 души. Останалите сто и четирима, заедно с екипажа, побягнаха ужасени, окървавени, изподрани, очернени.

 

 

Според указанията френските летци насочиха самолета към терминала на ВВС, където ги очакваше подсилена охрана. Веднага след кацането им съобщиха да се отправят към съседния пътнически самолет, който се беше приземил малко преди тях.

— Да, пристигнахме — прозина се Динг. — Сега…

— Извинете — прекъсна го чернокосата стюардеса. — Наредиха ни да останем в салона, докато приключат с обслужването на самолета, пристигнал преди нас.

— Той не крие стремежите си още отсега да ни се налага дори и в най-дребните неща — измърмори Чавес.

— Моля ви, изгасете осветлението в салона — каза Кларк и даде знак на партньора си.

— Но защо… — понечи да възрази държавният секретар, но Кларк му даде знак да замълчи. Стюардесата изпълни молбата му. Динг отключи чантата си и измъкна от нея фотоапарат.

— Какво ще снимате? — тихо запита недоумяващият Адлер.

— Пред нас има правителствен самолет — каза Джон и се наведе към прозорчето. — Не се виждат други машини от този клас, пък и сега го насочват към терминала на военните. Ще проверим дали ще можем да засечем кой е долетял с него.

Шпионите си остават шпиони за цял живот, каза си Адлер, но предпочете да не го повтори гласно. Дипломатите обаче също трябваше да са добре информирани и знаеха, че с толкова скъп самолет се разрешава да пътуват само членове на правителството на новообразуваната Обединена ислямска република. След няколко секунди към съседния самолет се приближи кавалкада от луксозни автомобили.

— Някоя важна птица — отбеляза Динг.

— Какъв филм си заредил?

— Достатъчно чувствителен, господин Кларк — отвърна Чавес и регулира телеобектива. В кадъра попадна целият корпус на чуждия самолет. Не можеше да си позволи по-силно увеличение.

— О! — пръв реагира Адлер. — Хм, това се казва изненада!

— Самият Даряеи, нали? — попита Кларк.

— Да, това е нашият приятел — потвърди държавният секретар.

Чавес на бърза ръка изщрака десетина кадъра, за да запечата мига — посрещачите наобиколиха Даряеи и го запрегръщаха като богат чичо, отдавна обявен за изгубен и внезапно завърнал се. После го поведоха към най-близката лимузина, която потегли почти веднага. Чавес направи още една снимка и пъхна фотоапарата в чантата. След още пет минути им разрешиха да слязат от самолета.

— Дали ще ме информират какъв ще е дневният ред? — попита Адлер на път към изхода.

— Вероятно не — реши Кларк. — Според мен ще изгубим няколко часа преди да започне срещата.

До най-долното стъпало ги очакваше френският посланик с още един мълчалив мъж, очевидно от охраната, плюс десетина местни сановници. Потеглиха с две лимузини към френското посолство, водени от два ирански автомобила. Отзад още две коли завършваха полуофициалната процесия. Адлер и посланикът бяха в първата, а Чавес и Кларк — във втората кола. С тях беше шофьорът и още един набит мъж на предната седалка, очевидно определен за техен придружител.

— Добре дошли в Техеран, приятели — започна придружителят, щом намести автомата между краката си.

— Мерси — отвърна Динг и се прозина.

— Съобщиха ми, че не посещавате Техеран за пръв път — обади се французинът.

— А вие откога сте в страната? — полюбопитства Джон.

— От две години. Колата е проверена — допълни той, с което навярно искаше да каже, че няма микрофони.

— Имаме за вас съобщение от Вашингтон — обърна се посланикът към Адлер в предната кола, след което му преразказа накратко за инцидента в Тайпе. — Опасявам се, че ще ви очаква доста работа след завръщането ви във Вашингтон.

— Боже мой! — възкликна държавният секретар. — В този момент само това ни липсваше. Има ли някакви официални реакции?

— Поне аз не съм уведомен. Но и те няма да закъснеят. Според дневния ред ще се срещнете с Даряеи в десет и половина, така че ще имате време да си починете след дългия полет. Обратният полет до Париж е предвиден след вечерята. Ще ви бъде оказано пълно съдействие за всичко.

— Благодаря ви, господин посланик — промълви Скот Адлер. Бе прекалено уморен, за да разговаря по-обстойно.

— Имате ли представа какво се е случило? — попита Чавес в задната кола.

— Знаем само това, което ни съобщи пресслужбата на вашето правителство. Очевидно в небето над Тайванския проток се е разиграла кратка въздушна схватка и някаква ракета е поразила непредвидена цел.

— По случайност ли? — обади се Кларк.

— Засега нямаме потвърждение на тази версия.

— Вероятно е доста трудно да се улучи въздушен лайнер, без да пострада част от пътниците. — Динг затвори клепачи, замислен за мекото легло, което го очакваше в посолството.

 

 

Същите новини бяха докладвани и на Даряеи почти по същото време. За изненада на своя придружител — висш мюсюлмански духовник, аятолахът не прояви интерес. Махмуд Хаджи отдавна бе решил, че е вредно да се допускат до висшата политика хора, които винаги изостават от събитията.

 

 

Френското гостоприемство не ги разочарова, въпреки че се намираха в град, който може би най-много от всички останали столици се различаваше от Париж. Щом влязоха в сградата, трима униформени служители поеха чантите от ръцете им, а иконом в пищна ливрея ги отведе да си починат. Леглата им бяха приготвени и ги очакваха, а на нощните шкафчета бяха оставени чаши вода с лед. Чавес заспа веднага. Но Кларк дълго не можа да затвори очи. Последния път, когато се криеше в посолство в този град… но какво ставаше с него? Защо се тревожеше толкова за тази отдавна затворена страница от миналото си?

 

 

Брифингът започна с рапорта на адмирал Джексън, допълнен с видеозаписите, изпратени от корабите в Тайванския проток.

— Тези кадри са заснети от екипажа на «Порт Ройъл». Получихме дублиращи записи и от «Съливанс», с незначителни разлики, затова ще използваме само първия комплект — обясни той на присъстващите в заседателната зала и започна да показва обектите върху широкия екран.

— Изглежда, че на водещата група китайски изтребители е било възложено да симулира нападение от континента към остров Тайван, като задачата на втората група от още четири изтребителя е била да охранява първата от евентуален контраудар. Отдолу, от земята, всичко е изглеждало като добре изпълнено стандартно учение. Обаче пилотите от втората група, вместо да следват водачите си от първата, превключват радарите в режим, общоприет за начало на въздушна атака, и на тайванските летци не е оставало нищо друго, освен да си помислят, че в следващия миг ще бъдат нападнати. Именно тогава не издържат нервите на един от тайванците и той изстрелва ракета. Примерът му последва пилотът от съседния изтребител. Тогава всички откриват ожесточен огън. Изтребителите F-16 започват бързи маневри около противниците си, но попадат в следващата клопка — ето, вижте тук, един пилот катапултира, но според нас е успял да оцелее. А тук този изтребител изстрелва още четири ракети и една от тях застига пътническия лайнер. Много рядко се случва такива ракети да летят толкова надалеч. Ние проверихме разстоянието — оказа се с три километра повече от максималния разчетен диапазон на ракетите от този клас. В мига, когато ракетата поразява еърбъса, всички изтребители вече са променили курса си и са се отдалечили. В края на краищата инцидентът приключва със загуби и за двете страни.

— Инцидентът — обади се Тони Бретано.

— Да, сигурно така изглежда отстрани. И все пак има едно «но»…

— Защо са били снабдени с бойни ракети за учебни полети? — попита Райън.

— Да, господин президент. Тайванските пилоти използват бели ракети, защото възприемат като непосредствена заплаха всяко учение на бойната авиация на континентален Китай в близост до острова…

— За какви бели ракети става дума? — отново се намеси Бретано.

— Извинете, господин министър. Белите ракети са с бойни глави, докато учебните обикновено се боядисват в синьо. Но защо пилотите от КНА са носели на борда ракети с топлинно насочване? При подобни ситуации ние обикновено не ги използваме, защото после стават неуправляеми или както казват пилотите, след като ги изстреляш, иди, че ги търси. Има още нещо подозрително. Всички останали ракети са управлявани чрез радарите. Вероятно тази злополучна ракета, която е ударила пътническия лайнер, е била единствената с независимо, топлинно насочване, изстреляна през този злополучен ден. Лично на мен цялата тази работа нещо ми намирисва.

— Това да не е намек, че сме изправени пред съзнателна провокация? — тихо попита Джак.

— Само предположение, господин президент. Цялата история ми изглежда като предварително скроена, като класическа уловка. Няколко изтребителя се нахвърлят върху нарушители на тяхното въздушно пространство, завързва се престрелка, загиват няколко пилоти и от двете страни, а ние никога няма да успеем да докажем коя от двете страни носи по-голяма вина. Ето, вижте този кадър — струва ми се, че изтребителят от КНА през цялото време държи пътническия лайнер на прицел, докато накрая го оставя за мишена на тайванския F-16. Но не мога да повярвам на тази версия…

— Защо?

— Защото така ще могат да ни насочат по погрешни следи — отвърна адмирал Джексън.

— Може би тайванският летец е бил прекалено възбуден от атаката и просто е сбъркал целта? — предположи министърът на отбраната.

— Но защо и той, и колегите му ще откриват огън по отстъпващите самолети, а не по тези, които са много по-близо до тях, господин министър? Аз съм служил като пилот на изтребител. И затова смятам, че това обяснение не изглежда правдоподобно. Дори неопитен летец, попаднал неочаквано в бойна обстановка, първо ще се ориентира откъде го заплашват и ще открие огън по най-близкия неприятел.

— Колко са загиналите? — попита Джак мрачно.

— Според последните данни жертвите са повече от сто — докладва Бен Гудли. — Има и оцелели, но още нямаме точния брой. Предполага се, че на борда е имало и американски граждани. Повечето пътници са били местни бизнесмени, пътуващи от Хонконг за Тайван.

— И какво предлагате?

— Преди да предприемем някакви действия, господин президент, първо трябва да узнаем дали са замесени наши хора в този инцидент. В момента в източната половина на Тихия океан имаме само един самолетоносач — «Айзенхауер», който заедно с ескорта си от крайцери и миночистачи е на път към Австралия за общофлотското учение «ЮЖЕН ПРИЗ». Но дори и да го отзовем, аз съм готов да се обзаложа, че няма да ни помогне да подобрим отношенията между Пекин и Тайпе.

— Длъжни сме да направим изявление за пресата — напомни Арни.

— Първо трябва да узнаем дали са загинали наши сънародници — рече Райън. — Ако сред жертвите има американски граждани… е, тогава ще имаме претекст да поискаме официално разяснение по случая, нали?

— Те ще се извинят и ще го обявят за фатална грешка — повтори Джексън. — Дори могат да обвинят тайванските пилоти, че първи са открили огън, и така да свалят от себе си цялата отговорност.

— Но ние няма да се хванем на въдицата им, нали, Роби?

— Не, Джак… извинете ме, господин президент. Не мисля, че можем да им имаме доверие. Искам да покажа тези записи на няколко от най-добрите ни експерти, за да сме напълно сигурни. Може пък да се окаже, че съм сгрешил… но не искам прибързано да променям мнението си. Пилотите на изтребители са сериозно обучавани бойци. Каква може да е причината да откриеш огън по отстъпващ изтребител, вместо по този, който се нахвърля върху теб? Само защото така ти е хрумнало ли?

— Какви са шансовете този трагичен инцидент да прерасне в по-сериозен конфликт?

— В Тайван е обявен национален траур — отвърна Ед Фоли. — Ще организират правителствена церемония за погребението на жертвите. Тяхната преса обсипа националната си авиокомпания със сурови упреци.

— А какви са вашите намерения? — попита го Гудли.

— Ако изводите на адмирал Джексън се окажат верни — макар аз лично да не съм склонен да ги приема като доказани — предпазливо започна Ед Фоли, — ние сме изправени пред сериозен проблем, въпреки че още не мога да го формулирам. За всички би било най-добре, ако се окаже само нещастен инцидент. Не мога да твърдя, че съм във възторг от предложението да изтеглим самолетоносача от Индийския океан, защото обстановката в района на Персийския залив никак не е спокойна.

— Какъв е най-песимистичният вариант за бъдещите отношения между двата Китая? — попита Бретано, раздразнен, че се налага да задава подобни въпроси. Все още бе нов на този пост и не се чувстваше достатъчно компетентен.

— Господин министър, комунистически Китай притежава ракети с ядрени бойни глави, и то достатъчно, за да изпепели Тайван, обаче имаме основания да вярваме, че Тайван също притежава ядрени ракети и…

— Имат някъде към двадесет броя — прекъсна го Ед Фоли. — И могат да стигнат до Пекин на един дъх. Не могат да разрушат всички цели в континентален Китай, но двадесет термоядрени бомби ще сринат икономиката им за десет години напред, а може би и за двадесет. Комунистически Китай в никакъв случай не би искал да се стига дотам. Те не са малоумни, адмирале. Затова считам, че ще се придържат към конвенционална война.

— Много добре казано, сър. Комунистически Китай не притежава потенциал за успешно нападение срещу Тайван. Липсват им необходимите десантни средства, за да прехвърлят по-голям контингент от сухопътните си сили за окупирането на острова. Но все пак какво ще стане, ако конфликтът се разрасне? Най-вероятният сценарий е да станем свидетели на ожесточени въздушни и морски сражения, ала това няма да доведе доникъде, защото нито едната, нито другата страна не може да се надява на бърза победа. А това ще причини временното блокиране на един от най-важните морски пътища, от което пък ще пострада световната търговия, с всички възможни дипломатически последици за въвлечените държави. Прекалено опустошителен вариант, за да бъде избран за политическа цел… поне аз така мисля. — Адмиралът сви рамене. Този апокалиптичен вариант му изглеждаше пълна безсмислица, обаче преднамерената атака срещу беззащитния пътнически лайнер бе неоспорим факт. Но той само се опита да убеди аудиторията, че не е изключено инцидентът да е бил предварително планиран.

— Освен това с тях поддържаме оживени търговски връзки — припомни президентът. — Следователно искаме да избегнем влошаване на отношенията, нали? Опасявам се, че точно така ще реагират, ако наредим на самолетоносача да се отправи към Източнокитайското море. Нека да обсъдим и други варианти и да се опитаме да разберем какво, по дяволите, са възнамерявали да постигнат лидерите на комунистически Китай.

 

 

Пръв се събуди Кларк, може би защото не се чувстваше удобно в чуждото легло. Но сега не бе време за разкисване. След десет минути, избръснат и напълно облечен, той тръгна към вратата. Реши да не буди Чавес. Така и така Динг не говореше фарси, затова по-разумно бе да го остави да се наспи.

— На разходка ли? — Това бе мъжът, който ги придружаваше по пътя от летището. Чакаше във фоайето.

— Малко да се поразтъпча — призна Джон. — Как ви беше името?

— Марсел Льофевр.

— И вие сте местният резидент? — дръзко попита Джон.

— Всъщност съм регистриран като търговски аташе към посолството — предпазливо отвърна французинът, с което негласно призна, че американецът е налучкал истинската му мисия в иранската столица. — Ще възразявате ли, ако ви придружавам по време на разходката?

— Ни най-малко — отговори Кларк. — Има ли наблизо пазари?

— Да, има. Ще ви ги покажа.

След десетина минути вече бяха насред оживена търговска улица. Двама ирански агенти ги следваха на седем-осем метра, но явно им бяха наредили само да наблюдават чужденците.

Шумовете го върнаха години назад. Познанията му по фарси не бяха впечатляващи, особено след петнадесетгодишно отсъствие от Иран, но въпреки че не можеше да говори много добре, все пак разбираше подвикванията, бъбренето и разправиите около пазарлъците.

— Как се движат цените на хранителните продукти?

— Само нагоре и нагоре — отговори Льофевр. — Особено след като започнаха да подпомагат Ирак. Хората не спират да мърморят.

Но нещо липсваше, Джон го усети веднага. Двамата отминаха сергиите със зеленчуци и влязоха в една пресечка. Тук обстановката бе по-различна, защото от двете страни на уличката бяха подредени неголеми, но спретнати златарски магазини — в този район на света търговията със злато винаги се е радвала на огромен успех. Хората не се уморяваха да купуват и продават накити и предмети от благородния метал. Обаче сега липсваше ентусиазмът и оживлението, което Кларк помнеше от предишното си посещение. Оглеждаше напрегнато фасадите на магазините, докато се опитваше да открие на какво може да се дължи тази промяна.

— Може би търсите нещо за подарък на съпругата ви? — попита Льофевр.

Кларк се усмихна стеснително.

— Е, човек никога не знае на какво ще попадне. Но наближава годишнината от сватбата ни.

— Откъде сте? — попита го един от търговците.

— От Америка — отвърна Джон, също на английски.

Иранският златар веднага бе отгатнал националността на чужденеца, може би по облеклото му, и реши да се възползва от шанса да освежи познанията си по английски.

— Не се случва често да ни посещават клиенти от Америка.

— Много жалко. Когато бях млад, често ми се налагаше да пътувам. — Огърлицата, която привлече погледа му, беше много изящна и красива. Джон видя етикета с цената, набързо пресметна наум сумата в долари и си каза, че е напълно приемлива за него. И освен това наистина наближаваше годишнината от сватбата му.

— Може би някой ден нещо ще се промени — предпазливо подметна търговецът.

— За съжаление, все още има много различия между вашата и моята страна — натъжено констатира Джон. Да, можеше да си позволи този екзотичен подарък, пък и носеше доста пари, както винаги, когато пътуваше в чужбина. Едно от достойнствата на щатския долар бе в това, че вървеше дяволски добре по всички краища на света.

— Нещата се променят — продължи златарят.

— Нещата трябва да се променят — съгласи се Джон. Отмести поглед встрани към съседната огърлица, чиято цена обаче се оказа доста по-висока. Тук нямаше проблеми с продажбата на такива скъпи накити — поне едно предимство не можеше да се отрече на ислямските страни: в тях властите умееха да се справят със заплахите от кражби. — Много малко усмивки видях днес по улицата, макар че сме насред пазара.

— Двама мъже вървят неотклонно по стъпките ви.

— Наистина ли? Е, нали с нищо не нарушавам законите ви? — попита Кларк, ала не успя да прикрие загрижеността си.

— Не, с нищо не ги нарушавате, господине. — Но търговецът не изглеждаше много спокоен.

— Ще взема тази — рече Джон и подаде огърлицата на златаря.

— Как ще платите?

— С американски долари. Става, нали?

— Да, но тогава цената ще бъде деветстотин от вашите долари.

Джон едва успя да прикрие изненадата си. Дори и в Ню Йорк, в някоя от фирмите за продажби на едро, такава огърлица би струвала тройно по-скъпо. Преди да чуе предложението на търговеца, Кларк се колебаеше дали ще има достатъчно пари и се надяваше да получи отстъпка, още повече че в Близкия изток пазаренето беше едно от традиционните удоволствия. Очакваше с умел пазарлък да склони иранеца да намали цената някъде докъм хиляда и петстотин долара, дори и с цената на продължителен спор. А ето че необходимостта да се пазари отпадна въобще. Дали бе чул добре колко му искаше този странен търговец?

— Деветстотин долара! За тази огърлица?

С драматичен жест търговецът притисна ръка към сърцето си.

— Осемстотин и нито долар по-долу! Да не искате да се разоря заради вас?

— Много сте упорит в пазарлъка. — Кларк реши да не отстъпва, за да задоволи любопитството на двамата ирански съгледвачи, които приближаваха към него.

— А вие пък сте неверник! Да не би да просите милостиня? Това е много фина огърлица, достойна за подарък на всяка почтена съпруга, а не за някоя развратница!

Кларк съобрази, че с поведението си може да изложи този непознат, но симпатичен иранец на сериозна опасност, затова побърза да измъкне портфейла си. Отброи банкнотите и му ги подаде.

— Много ми давате. Аз не съм мошеник! — С недоволен жест златарят му върна една банкнота.

«Само седемстотин долара за този златен накит!»

— Извинете, нямах намерение да ви обидя — промълви Джон и прибра огърлицата във вътрешния джоб на сакото си.

— По дяволите, какво му стана на този човек? — запита Кларк, щом се отдалечиха. Не беше очаквал толкова бурна реакция.

— Да… ентусиазмът, с който в началото посрещаха новия режим, вече е доста поохладнял. Това, което се случи с вас, е много показателно. Но и вие си изиграхте чудесно ролята, мосю Кларк. Откога работите за ЦРУ?

— Достатъчно дълго, за да не се изненадвам прекалено от подобни сцени. Доколкото си спомням, при такива ситуации вие, французите, използвате думата «merde», нали не греша?

— Да, не грешите. А тази огърлица наистина ли е за съпругата ви?

— Да — кимна Джон. — Да не би онзи иранец да пострада?

— Хм, не ми се вярва, но… но може да изгуби при обменянето на доларите. И все пак беше доста интересен, нали?

— Искам по-бързо да се приберем в посолството. Трябва да събудя помощника си.

След четвърт час се прибраха в сградата на френското посолство и Джон веднага се отправи към стаята си.

— Как е времето навън, господин Кларк? — Но Кларк само бръкна в сакото си и му подаде огърлицата. Чавес я претегли в дланта си. — Хм, не е от най-леките.

— Можеш ли да отгатнеш за колко я купих, Доминго?

— Изглежда ми някъде около двадесет и един карата, на тегло е горе-долу към… хм, не мога да позная колко грама е, но ми се струва, че ще излезе някъде към две-три хиляди долара…

— Ще повярваш ли, че се сдобих с нея само за седемстотин?

— Стига де! — засмя се Чавес, но в следващия миг го погледна тревожно. — Изглежда тук не ни обичат много, познах ли?

— Нещата се променят — тихо отвърна Джон, припомняйки си думите на златаря.

 

 

— Много ли е зле? — попита Кати.

— Според последните сведения са оцелели общо сто и четирима от пътниците, за деветдесет е сигурно, че са загинали, още тридесет не са открити, но се очаквало да открият и разпознаят труповете им до два-три часа — каза Джак. Агент Раман току-що бе донесъл телеграмата до вратата на спалнята. Сред оцелелите има шестдесет американци. Петима са загинали. Деветима са в неизвестност и се предполага, че и те са сред мъртвите. За Бога, на борда е имало четирийсет пътници от комунистически Китай! — Той смаяно разтърси глава.

— Но защо търговци от комунистически Китай ще летят за остров Тайван?

— Защо ли? Защото е така, скъпа. Китайците от двата бряга на Тайванския проток се дърлят като кучета за кокал, но не могат един без друг.

— А ние какво ще предприемем?

— Не знам. За днес сутринта е насрочена пресконференция. Дано дотогава получим повече сведения. По дяволите! Имаме четиринайсет загинали американски граждани, и то на другия край на света. Нали от мен се очаква да защитавам правата им? От мен се очаква да протестирам срещу всеки опит за покушение срещу наши граждани.

— Хора умират ежедневно, Джак — напомни му първата дама.

— Но не и от ракети въздух-въздух — въздъхна Райън.

 

 

— Мир вам — започна аятолахът, като се надигна от креслото си, за да посрещне високия си гост. Разговаряха чрез преводач, обичайна практика при подобни срещи — не само за по-голяма точност при размяната на мнения, но и ако нещо се обърка, винаги може да се обвини преводачът, че той е виновен за недоразумението — така и двете страни разполагаха с удобно средство за измъкване. — Нека Аллах да благослови тази среща.

— Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете в такъв кратък срок — заяви Адлер и се настани в приготвеното за него кресло.

— Вие идвате много отдалеч. Добре ли пътувахте? — любезно се заинтересува Даряеи.

— Нямахме никакви затруднения — призна Адлер. Успя да потисне прозявката си. Беше недопустимо да показва признаци на умора. Преди да тръгне за срещата беше изпил три чаши силно кафе и сега стомахът му се обаждаше. За всяка сериозна среща дипломатите се подготвят старателно, като хирурзи пред вратата на операционната, а той притежаваше достатъчно опит, за да си позволи да покаже, че стомахът му е неспокоен от вълнение.

— Съжалявам, че не успяхме да ви покажем повече от нашия град. Тук има толкова много красиви гледки и исторически паметници. — Двамата мъже изчакаха превода. Преводачът беше тридесетгодишен мъж, доста напрегнат, и според Адлер се страхуваше от Даряеи. Беше облечен в леко поизмачкан костюм, но пък аятолахът беше с широки персийски дрехи, може би за да подчертае духовната и националната си принадлежност. Махмуд Хаджи се държеше изтежко, но без видими признаци на враждебно отношение… ала най-странното бе, че изглеждаше напълно лишен от нормално човешко любопитство.

— Може би при следващото ми посещение.

Последва приятелско кимване.

— Да. — Този път го каза на английски, което веднага напомни на Адлер, че този иранец разбира езика на своя гост. Все пак това бе малко необичайно нарушение на протокола, машинално отбеляза държавният секретар.

— Много време измина, откакто не е осъществяван директен контакт между представители на вашата и на моята страна, поне не на толкова високо ниво.

— Това не може да се отрече, обаче ние нямаме нищо против подобни контакти. С какво мога да ви бъда полезен, господин държавен секретар?

— Ако не възразявате, бих бил радостен да обсъдим въпросите около стабилността в този район.

— Стабилността ли? — невинно подпита Даряеи. — Какво искате да кажете?

— Учредяването на Обединената ислямска република доведе до появата на нова държава в района, която превъзхожда всички свои съседи както по територия, така и по брой на населението. Това е въпрос, който донякъде ни безпокои.

— Аз бих казал, че с това стабилността в района само се е подобрила. Не беше ли именно иракският режим главният виновник за дестабилизирането на Близкия изток? Нали Ирак започна две поредни агресивни войни? Докато ние никого не сме нападали.

— Това не може да се отрече — съгласи се Адлер.

— Ислямът е религия, проповядваща мир и братство — продължи аятолахът, но сега заговори с преподавателски тон и веднага си пролича, че е посветил дълги години на тази професия. Макар и леко напевен и тих, гласът му не звучеше успокояващо и в него се долавяха стоманени нотки.

— Това също е чиста истина, обаче в света хората от вашата религия, дори и да се кълнат, че са фанатично предани на Корана, невинаги следват принципите на исляма — подчерта шефът на американската дипломация.

— За разлика от нас, другите държави не приемат правилата, определени ни от Бога. Само чрез признаването на тези предписания могат да бъдат постигнати както мирът, така и справедливостта. Зад тези прости думи се крият неподозирано дълбоки истини, които могат да бъдат разбрани само от просветени люде.

«Би трябвало да съм благодарен на неделното училище — помисли си Адлер, докато кимаше с респект. — Но щом е така, защо, по дяволите, подкрепяте онези терористи от Хизбула?»

— Моята страна не желае нищо така силно, както да цари мир в този район… всъщност в целия свят, по-точно казано.

— Каквато е и волята на Аллах, разкривана ни от предсказанията на Пророка.

Адлер веднага схвана, че високопоставеният му събеседник ще призове на помощ свещените писания. Навремето президентът Джими Картър бе изпратил свой пратеник при Хомейни — някогашния водач на сегашния аятолах, — още когато Хомейни беше в изгнание във Франция, по времето, когато започваха трудните дни за иранския шах. Опозицията в Техеран беше надигнала глава и действията й много затрудняваха усилията на американците. Пратеникът се бе върнал във Вашингтон с твърдото убеждение, че е разговарял с жив «светец». Президентът Картър бе приел доклада му, без да издава предпочитанията си, но веднага след това се бе заел да помага на «светеца» да свали от престола законно избрания шах Мохамад Реза Пахлави.

Да, така се започна тогава…

Администрацията на следващия президент се беше опитала да балансира между шаха и аятолаха, но не постигна нищо, освен огромен обществен скандал, дори си заслужи присмеха на целия свят.

Болезненият спомен го накара да изтръпне.

Адлер бе решил да не допуска такива грешки.

— Сред другите принципи, от които се ръководи моята страна, е зачитането на международно признатите граници. Запазването на териториалната цялост на всяка суверенна страна е sine qua non^[2] както за регионалната, така и за глобалната стабилност.

— Държавен секретар Адлер, всички хора са братя — такава е волята на Аллаха. Понякога се случва братята да се поскарат, да се посдърпат, обаче да се започва война е деяние, омразно на Бога. Във всеки случай за мен същината на вашите забележки е донякъде неприемлива. Нима се опитвате да ни внушите, че ние храним враждебни намерения спрямо нашите съседи? Защо избрахте именно такива слова?

— Извинете ме, но мисля, че не сте ме разбрали правилно. Аз нищо не се опитвам да внушавам. Пристигнал съм тук единствено за да обсъдим въпроси от взаимен интерес.

— Икономическото благосъстояние както на вашата страна, така и на нейните съюзници, зависи от този район. В тази насока ние няма да създаваме затруднения. Вие се нуждаете от нашия петрол. А на нас са ни необходими благата, които могат да се купят с парите от нашия петрол. Ние притежаваме от векове богати традиции в търговията. И вие знаете това. Освен това нашата култура изцяло се опира на исляма, но ни причинява много страдание фактът, че хората от Запада въобще не оценяват същността на нашата Вяра. Ние не сме варвари, въпреки че така биха преценили някои от вашите приятели, например евреите. Всъщност с евреите ние нямаме религиозни спорове. Техният прародител Авраам е отишъл в Израел именно от тукашните земи. Те първи са започнали да се кълнат в истинския Бог, което един ден ще ни помогне да заживеем с тях във вечен мир.

— За мен е чест да чуя подобни слова. Но как да се погрижим този мир да ни споходи още в наши дни? — попита Адлер, докато се опитваше да си припомни кога за последен път си е позволявал да повярва на някой, който размахва маслиненото клонче пред очите му.

— Като разговаряме по-често и като не насилваме хода на времето. Може би ще е по-добре да поддържаме преки контакти. Да не забравяме, че след хората, посветени на Вярата, идва редът за преговори между хората, посветени на търговията.

Какво ли целеше с тези думи домакинът? Преки контакти с Израел? Нима това бе открито предложение или само опит за хвърляне на прах в очите на американското правителство?

— Но ще бъдат ли поканени и вашите ислямски съседи?

— Ние споделяме обща Вяра. Ние си споделяме и благата от петрола. И вече сме едно цяло в много отношения.

 

 

Кларк, Чавес и френският посланик търпеливо изчакваха края на преговорите. До тях останаха само мъжете от охраната и за Чавес това бе шанс да разгледа иранците.

Обстановката изглеждаше доста мизерна, овехтяла, макар че сградата отвън не се бе променила много след свалянето на предишния режим — колко много време бе изтекло оттогава! Личеше си, че бяха махнали всички по-модерни мебели, но от това интериорът бе станал още по-тягостен. Дори се долавяше напрежението, витаещо във въздуха. Ако попаднеше в някое американско правителствено учреждение, всички щяха да го гледат с любопитство, но шестимата служители от иранското министерство, намиращи се в помещението, нито веднъж не вдигнаха глави към него. На какво се дължеше това?

Само един ирански служител се приближи до посланика на Франция. Но за французина, с най-богат опит в дипломацията от групата, не бе трудно да долови намерението на иранеца да разговаря на най-безобидни теми, явно за да прикрие очакванията си от преговорите. Оставаше му само да гадае какво може да е казала всяка от страните. Най-важният за него въпрос беше какво планира Даряеи. Посланикът, както и неговото правителство, се надяваха мирът в района да се запази, затова той и колегите му от посолството бяха посъветвали Адлер да бъде готов за подобен развой на разговора с аятолаха.

Да, интересна личност беше Даряеи. Висш духовник, посветил живота си на Бога, но никой не се съмняваше, че бе заповядал да разстрелят бившия президент на Ирак. Проповядваше смирение и покорство пред волята на Аллах, ала в същото време управляваше Иран с желязна ръка. Говореше за милосърдие, но ясно си личеше, че преките му помощници изпитват ужас от него. Достатъчно бе да се огледа човек във фоайето. Нима се бе появил някакъв съвременен, близкоизточен вариант на кардинал Ришельо? Интересно сравнение, каза си френският дипломат. Нямаше да е лошо да спомене за това свое хрумване, когато се прибере в посолството си и се свърже със своя министър в Париж. А точно сега с този новоизпечен следовник на Ришельо разговаряше един от най-новите членове на американското правителство. Посланикът се успокояваше с факта, че Скот Адлер имаше добра репутация като дипломат. Но дали бе достатъчно добър, за да се справи с тази задача?

 

 

— Защо да обсъждаме този въпрос? Нима аз предявявам териториални претенции? — запита Даряеи с почти шеговит тон, който обаче не успя да прикрие раздразнението му. — Моите хора желаят само едно — мир на всяка цена, край на всякаква вражда. По нашите земи се е проливала прекалено много кръв. През целия си живот съм изучавал нашите Свещени книги и съм размишлявал за нашата Вяра, а ето че сега, когато наближава краят на дните ми, най-после мога да се радвам, че царува мир.

— Ако е така, тогава и ние не бихме имали повече желания, засягащи този район, освен може би и възстановяването на приятелските отношения с вашата страна.

— За това ще поговорим по-късно. Бих искал да благодаря на вашата страна за това, че не попречи за прекратяването на търговските санкции срещу някогашния Ирак. Може би това е само началото в промяната на вашата политика. Същевременно ние не бихме желали да крием предпочитанията си — Америка да не се намесва във вътрешните работи на нашите съседи.

— Ние сме ангажирани в поддържането на целостта на Израел — напомни му Адлер.

— Строго погледнато, Израел не ни е съсед — веднага уточни Даряеи. — Обаче ако Израел е съгласен да живее в мир, ние можем да отвърнем със същото.

«Бива си го — помисли си Адлер. — Нито разкрива много от плановете си, нито пък проявява прекалено любопитство, само отрича и отрича при всички опити да бъде изобличен. Всъщност не направи почти никакви политически изявления или оценки освен шаблонните изрази за миролюбиви намерения. Та нали всеки държавен глава посвещава поне половината от времето си на същите общи приказки, макар че малцина използват Божието име за прикритие. Мир, вечен и непоклатим, стабилен и нерушим…»

Само че Адлер нито за миг не му повярва, особено за Израел. Ако аятолахът наистина имаше миролюбиви намерения, първо щеше да спомене за Йерусалим, а не да се задълбае в отношенията между Техеран и Вашингтон. Именно Израел беше необявеният посредник в преговорите за размяна на оръжие срещу заложници и иранците не се бяха посвенили да вземат пари дори от най-върлия си противник в Близкия изток.

— Надявам се, че в бъдеще на тази основа ще успеем да съградим много.

— Ако вашата страна се отнася с уважение към моята, тогава можем да разговаряме. И ще можем да се заемем с обсъждането на подобряването на нашите отношения.

— Ще предам това на моя президент.

— Вашата страна наскоро преживя тежка загуба. Бих му пожелал да има сили да изцери раните на своя народ.

— Благодаря ви. — Двамата се изправиха едновременно, отново си стиснаха ръцете и Даряеи изпрати Адлер до вратата.

 

 

Кларк се сепна, когато иранските служители скочиха като един. Даряеи съпроводи Адлер чак до външната врата и още веднъж му подаде ръка. След две минути те вече се бяха настанили в лимузините с номера от дипломатическия корпус, за да поемат направо към летището.

— Интересно как ли са приключили преговорите — обади се Джон. Въпросът беше отправен към цялата група. Всички си мислеха точно за това, обаче никой не желаеше пръв да наруши мълчанието.

Трябваше да изчакат церемонията по изпращането. Френският посланик размени няколко реплики с Адлер, без да престава да стиска ръката му. На Кларк и Чавес не им оставаше друго, освен да се оглеждат наоколо, но нямаше нищо, което да ги заинтересува — както и трябваше да се очаква естествено. Динг реши да надникне в най-близкия хангар и за негово удивление никой не го спря. Вътре имаше някакъв самолет, полуразглобен. Двигателят бе свален на широка платформа и около него се суетяха няколко механици.

— Можеш ли да повярваш, че вътре е пълно с кафези за пилета?

— Какво? — недоверчиво промърмори Кларк.

— Провери сам, господин Кларк.

Джон отиде до вратата. Покрай стените бяха подредени лавици, а върху тях бяха струпани телени кафези, от онези, с които търговците пренасят пилета. Доста смешна гледка за военновъздушна база.

 

 

На другия край на летището Киноартиста следеше изпращането на последния екип. Полетът бе до Виена.