Том Кланси
По заповед на президента (24)

21.
Връзки

Патрик О'Дей беше вдовец, чийто живот се бе променил по особено жесток и неочакван начин след късния му брак. Жена му Дебора му беше колега от лабораторния отдел, специалист по съдебни разследвания, изискващи много пътувания, докато един следобед, на път за Колорадо Спрингс, самолетът й се бе разбил поради все още неизяснени причини. Това беше първата и служебна задача след отпуската й по майчинство. Дъщеричката им Меган остана сираче само на три месеца.

Сега Меган беше на две години и половина и инспектор О'Дей все още се бореше с проблема как да й разкаже за майка й. Имаше видеозаписи и снимки, но можеше ли да посочи към мъртвата хартия или към екрана и да каже на дъщеря си: «Това е мами»? Метър и деветдесет, с деветдесеткилограмово жилаво тяло, О'Дей беше пожертвал мустаците си а ла Сапата^[1] заради изискванията на службата си и бе мъжко момче сред мъжки момчета, макар че вниманието му към дъщеря му би накарало колегите му да го подиграват. Косата й беше руса и дълга и той всяка сутрин я разресваше до копринена гладкост. За Меган татко бе огромен, закрилящ я мечок, който се извисяваше в синьото небе и я грабваше от земята като ракета, така че да може да обвие ръчички около шията му.

— Ух! — каза татко. — Стискаш ме много силно!

— Заболя ли те? — престорено разтревожена попита Меган. Това беше част от сутрешното им ежедневие.

Усмивка.

— Не, този път не. — С тези думи той излезе от къщата и отвори вратата на калния си пикап, внимателно закопча предпазния колан на Меган и постави кутията с обяда й и формулярите между двете предни седалки. Беше шест и половина.

Новата детска градина беше по-удобна, защото се намираше по пътя за службата му, пък и съседите му я бяха препоръчали. «Джайънт степс»^[2], чудесно име.

Какъв начин да си изкарваш прехраната, помисли си Пат, докато паркираше пикапа. Марлен Дагет винаги пристигаше в шест, за да се грижи за децата на бюрократите, пътуващи за Вашингтон всяка сутрин. Дори излезе, за да ги посрещне.

— Господин О'Дей! А това е Меган! — със зашеметяващ за толкова ранен час ентусиазъм произнесе госпожа Дагет. Меган очевидно хранеше съмнения, защото погледна татко си. После изненадано се взря в ръцете на учителката. — И тя се казва Меган. Тя ще е твоето мече и те чака вече цял ден.

— О! — Момиченцето взе кафявото космато животинче и го прегърна. — Здрасти.

Госпожа Дагет се усмихна на агента от ФБР и попита:

— Носите ли формулярите?

— Заповядайте, госпожо — отвърна О'Дей и й подаде документа, който бе попълнил предишната вечер. Меган нямаше медицински проблеми, нямаше алергия към лекарства, мляко или храни; в случай на действителен проблем можеха да я отведат в местната болница; служебният номер, този на пейджъра на инспектора, на родителите му и на родителите на Дебора, които бяха дяволски добри дядо и баба. «Джайънт степс» беше добре организирано заведение. О'Дей не знаеше колко добре организирано е, просто защото имаше нещо, за което госпожа Дагет не му бе казала. Самоличността му се проверяваше от Секретната служба.

— Е, госпожице Меган, струва ми се, че е време да си поиграем и да се запознаем с няколко нови приятелчета — каза учителката, после пак се усмихна на О'Дей. — Ще се грижим добре за нея.

О'Дей се качи в пикапа с обичайната лека болка, която изпитваше винаги при раздяла с дъщеричката си. Имаше съвещание, определено за девет часа, на което трябваше да обсъдят новите открития по разследването на катастрофата, а после го очакваше ден, изпълнен с административни глупости, които поне нямаше да му попречат да вземе дъщеричката си навреме. След четирийсет минути спря до сградата на ФБР на 10-а и «Пенсилвания» — длъжността му на инспектор за специални мисии му осигуряваше запазено място на паркинга — и се насочи към закритото стрелбище.

Отличен стрелец, Пат О'Дей някога бе изпълнявал длъжността «главен инструктор по стрелба» в няколко оперативни бюра на ФБР, което означаваше, че е бил избран да контролира огневата подготовка на другите агенти — винаги важен момент от живота на ченгетата.

По това време на деня — 7:25 — стрелбището беше сравнително пълно. Инспекторът взе две кутии .45-калиброви патрони за автоматичния си «Смит & Уесън», няколко стандартни мишени и чифт запушалки за уши. Мишената представляваше проста бяла картонена плоскост с очертание на жизненоважните части на човешкото тяло. Той я закачи на автоматичния носител, набра разстояние от десет метра и натисна бутона. Докато мишената се движеше към мястото си, Пат остави мислите си да се носят свободно. Техниката тук можеше да се програмира. Когато пристигаше на определеното място, мишената се завърташе настрани и ставаше почти невидима. Без да отклонява поглед, О'Дей набра таймера на случайна комбинация и продължи да гледа към мишената, отпуснал ръце от двете си страни. Мислите му се промениха. Там беше Лошия. Лошия имаше сериозни намерения. Убеден престъпник, притиснат в ъгъла. Лошия бе казал на информаторите, че никога няма да се върне в затвора, че никога няма да го хванат жив. През дългата си кариера инспектор О'Дей беше чувал това много пъти и когато бе възможно, даваше на жертвата възможност да удържи думата си — но те се свиваха, хвърляха пистолета, подмокряха гащите или дори избухваха в сълзи, когато пред тях се изправеше истинска опасност, а не нещо по-лесно, за което си бяха говорили на бира или марихуана. Но не и този път. Сега Лошия беше сериозен. Държеше заложник. Навярно дете. Може би дори собствената му мъничка Меган. Тази мисъл го накара да присвие очи. Във филмите Лошия ти казва да хвърлиш пистолета, но ако го сториш, можеш да си сигурен, че резултатът ще е мъртво ченге и мъртъв заложник, така че ти разговаряш с него. Насилваш се гласът ти да звучи спокойно, разумно и примирително, чакаш го да се отпусне — съвсем мъничко, колкото да отстрани пистолета от главата на заложника. Може да отнеме часове, но рано или късно…

… таймерът щракна и мишената се обърна с лице към агента. Дясната ръка на О'Дей светкавично измъкна пистолета от кобура, в същото време десният му крак отстъпи назад, тялото му се завъртя, той леко приклекна, а лявата ръка се присъедини към дясната върху гумената дръжка още докато пистолетът се издигаше. С периферното си зрение той зърна мерника на пистолета и когато очите му се изравниха с главата на мишената, пръстът му натисна спусъка два пъти толкова бързо, че и двете гилзи полетяха във въздуха едновременно. Това се наричаше «двоен удар» и О'Дей го беше изпълнявал от толкова много години, че звуците на изстрелите почти се сляха и ехото тъкмо се връщаше от отсрещната стоманена стена, когато гилзите издрънчаха в бетонния под. Но в главата на мишената вече имаше две дупки, на по-малко от два сантиметра една от друга, между и точно над мястото, където би трябвало да са очите. По-малко от секунда след като се бе завъртяла, мишената падна настрани, с което доста точно имитира падането на жертвата на земята.

— Нямаш равен, шерифе.

— Добро утро, директоре. — О'Дей се обърна.

— Как е, Пат? — Мъри се прозя. — Ама наистина си много бърз. Сценарият със заложника ли беше?

— Опитвам се да се подготвя за възможно най-лошата ситуация.

— Нещо ново? — попита директорът.

— Няма. Предстоят още разпити по случая с японския самолет, но нищо сериозно.

— Ами Килти?

О'Дей сви рамене. Не му беше позволено да се замесва в разследването на СПО, но ежедневните обобщения правеше той. Случай от такава величина трябваше да се докладва на някого и макар че контролирането му беше изцяло поето от СПО, обработената информация се пращаше и в кабинета на директора, предварително филтрирана от главния му агент за специални операции.

— Дан, в кабинета на министър Хансън са влизали достатъчно хора, така че всеки е можел да вземе писмото, ако се предположи, че такова действително е имало. Нашите хора смятат, че навярно е имало. Хансън е разговарял с достатъчно хора за това — поне така ни казват те.

— Според мен случаят просто ще заглъхне — отбеляза Мъри.

 

 

— Добро утро, господин президент.

Още един ден като всички останали. Децата бяха заминали. Кати също. Райън излезе от апартамента си в костюм и вратовръзка — сакото му беше закопчано — нещо доскоро необичайно за него, — а обувките му бяха лъснати от някой от персонала.

— Вие ли сте Раман? — попита президентът.

— Да, сър — отвърна специален агент Ареф Раман. Беше висок метър и осемдесет и два, набит, по-скоро тежкоатлет, отколкото спринтьор, макар че това впечатление можеше да се дължи на бронираната жилетка — мнозина от охраната носеха такива жилетки. Млад, красив от средиземноморска гледна точка, със срамежлива усмивка и сини очи като на ХИРУРГ.

— ФЕХТОВАЧ в движение — каза агентът в микрофона. — Към кабинета.

— Откъде сте, Раман? — на път за асансьора попита Джак.

— Майка ливанка, баща иранец, пристигнах през седемдесет и девета, когато започна истерията с шаха. Баща ми беше близък на режима.

— И какво мислите за положението в Ирак?

— Вече почти забравих и езика, сър — усмихна се агентът. — Но ако ви интересува кой ще спечели финалите на студентската спортна организация, аз съм човекът, който ви трябва.

— Кентъки — решително каза Райън.

Асансьорът в Белия дом беше стар, с изтъркани черни бутони. Не му позволяваха да ги натиска. Вместо него това направи Раман и после каза:

— Орегон. Никога не съм бъркал, сър. Питайте момчетата. Спечелих последните три залагания. Вече никой не иска да се обзалага с мен. На финалите ще са Орегон и «Дюк» — моят колеж — и Орегон ще спечелят с шест или осем. Е, може би по-малко, ако Масио Ролингс е във форма.

— Какво сте учили в «Дюк»?

— Готвех се за право, но реших, че не искам да ставам адвокат. Всъщност смятам, че престъпниците не трябва да имат никакви права, и затова предпочетох да стана ченге, а после постъпих в Службата.

— Женен ли сте? — Райън искаше да познава хората около себе си. На едно равнище това бе просто проява на добро възпитание. На друго, тези хора се бяха заклели да пазят живота му и той не можеше да се отнася с тях като с наемни работници.

— Не успях да намеря подходящото момиче — поне засега.

— Мюсюлманин ли сте?

— Родителите ми бяха, но след като видях какви неприятности им причини религията… — той се ухили, — е, ако поразпитате, ще ви кажат, че моята религия е студентският баскетбол. Никога не съм пропускал среща на «Дюк» по телевизията. Адски жалко, че Орегон са толкова силни тази година. Но това е едно от нещата, които човек не може да промени.

Президентът се засмя.

— Казвахте се Ареф, нали?

— Всъщност ми викат Джеф. По-лесно се произнася — поясни Раман.

Вратата се отвори. Агентът застана по средата й и блокира прякото зрително поле на президента. Отвън стоеше човек от специалния отдел заедно с още двама от охраната, които Раман познаваше по лице. Той кимна и излезе навън, последван от Райън. Тръгнаха.

— Добре, Джеф, днес ще е спокоен ден — каза Райън ненужно. Секретната служба научаваше ежедневния му график преди него.

— Спокоен за нас, може би.

В Овалния кабинет го очакваха. Двамата Фоли, Бърт Васко, Скот Адлер и още един човек. Вече бяха претърсени за оръжие.

— Здравей, Бен! — каза Джак.

— Добро утро, господин президент — с усмивка отвърна доктор Бен Гудли.

— Бен е готов за сутрешната сводка — поясни Ед Фоли.

Тъй като не всички сутрешни посетители бяха част от вътрешния кръг, Раман щеше да остане в стаята, за да не би някой да прескочи масичката за кафе и да се опита да удуши президента. Не трябва непременно да имаш пистолет, за да си опасен. Няколко седмици упражнения можеха да превърнат всеки сравнително здрав човек в достатъчно добър специалист по бойни изкуства, за да убие непредпазлива жертва. Поради тази причина хората от охраната носеха не само пистолети, но и полицейски палки, направени от разгъващи се стоманени сегменти. Раман гледаше докато този Гудли — легитимирал се като офицер от националното разузнаване — подаваше отпечатаната сводка. Подобно на много други от Службата, той чуваше почти всичко. Надписът «САМО ЗА ПРЕЗИДЕНТА» на някоя особено секретна папка всъщност не означаваше това. В стаята почти винаги имаше някой друг и макар хората от охраната да се правеха, че не обръщат особено внимание на такива неща, те виждаха всичко. Същото се отнасяше за чуването и запомнянето. Ченгетата не се подготвяха, нито пък им се плащаше, за да забравят, още по-малко да не обръщат внимание.

В този смисъл, помисли си Раман, той беше съвършеният шпионин. Обучен от Съединените американски щати за юридически съветник, той блестящо се бе справял с оперативната работа, особено в случаите с фалшификатори. Беше добър стрелец и отличен аналитик — дарба, проявила се още в студентските му години; бе завършил «Дюк» с пълно отличие и освен това беше университетският шампион по борба. Добрата памет бе полезна за ченгетата и той я имаше. Всъщност паметта му беше фотографска — талант, който отрано привлече вниманието на Службата, защото агентите, охраняващи президента, трябваше да са в състояние мигновено да разпознаят конкретно лице от десетките снимки, които носеха със себе си, докато президентът се намираше сред много хора. Като младши агент, изтеглен от сейнтлуиското оперативно бюро за покриването на някаква благотворителна вечеря по времето на президента Фаулър, той бе идентифицирал и арестувал лице, заподозряно в опит да убие президента. Оказа се, че човекът носи в джоба си .22-калибров автоматичен пистолет. Раман го бе издърпал от тълпата толкова бързо и умело, че обработката на субекта в щатската психиатрия в Мисури изобщо не стигна до вестниците, а точно това се опитваха да постигнат те. По-късно тогавашният директор на Службата реши да прегледа случая и така прехвърлиха Раман във Вашингтон скоро след поемането на президентския пост от Роджър Дърлинг. Като младши член на охраната, той носеше досадните постове, охраняваше с поддържащия автомобил президентската лимузина и постепенно се изкачи нагоре, доста бързо за младеж като него. Раман работеше, без да се оплаква. Работата бе лесна, всъщност много по-лесна от задачата, която неотдавна неговият брат — етнически, а не биологичен — беше изпълнявал в Багдад. Каквото и да казваха на анкетьорите, американците наистина обичаха емигрантите. Но все още им предстоеше да разберат, че човек никога не може да се вгледа в друго човешко сърце.

— Не разполагаме с ресурси, които да използваме по суша — каза Мери Пат.

— Засечените данни обаче са добри — продължи Гудли. — Цялото ръководство на «Баас» е в кюпа и мисля, че няма да успеят да се измъкнат, поне не живи.

— Значи Ирак е напълно обезглавен?

— Управлява военен съвет. По следобедните новини ги показаха с ирански молла. Не е съвпадение — категорично каза Бърт Васко. — И най-малката информация, която изтича, говори за сближаване с Иран. Най-много двете държави да се слеят. Ще разберем това след няколко дни — до две седмици.

— А саудитите? — попита Райън.

— Напразни усилия, Джак — отвърна Ед Фоли. — Преди по-малко от час разговарях с принц Али. Скърпили са помощ за страната, която още малко и би изплатила и нашия държавен дълг. Опитват се да купят новия иракски режим, но никой не им отговаря. Това е предизвикало шок в Рияд. Ирак винаги е бил готов да разговаря за сделки. Но не и сега.

И именно това щеше да уплаши всички държави на Арабския полуостров, Райън го знаеше. На Запад не оценяваха много факта, че арабите са търговци. Не идеолози, не фанатици, а търговци. Морската им търговска култура предшестваше исляма — нещо, което Америка си спомняше само когато правеха нови киноверсии на Синдбад Мореплавателя. В този смисъл те много приличаха на американци — въпреки разликите в езика, облеклото и религията, точно като американците, те трудно разбираха хора, които не желаеха да търгуват с тях, да стигат до взаимноизгодни условия, да правят някаква размяна. Иран беше точно такава страна, която аятолах Хомейни бе превърнал от предишното състояние на нещата при шаха в теокрация. «Те не са като нас» — това беше универсалният проблем на всяка култура. «Те ВЕЧЕ не са като нас» щеше да е много страшна формула за държавите в Залива, които винаги бяха разбирали, че въпреки политическите различия винаги има пътища за взаимно общуване.

— А Техеран? — попита Джак.

Бен Гудли възприе въпроса като отправен към него и каза:

— Официалните новини приветстват новата обстановка — обичайните предложения за мир и възобновена дружба, но нищо повече. Официално е така. Неофициално получаваме всякакви засечени съобщения. Различни хора в Багдад искат инструкции, а от Техеран им ги дават. За момента им казват да оставят събитията да се развиват бързо. Идва ред на революционните съдилища. По телевизията показват молли, които проповядват за обич, свобода и най-различни прекрасни неща. Когато открият процесите и започнат да избиват хора, ще стане страшно.

— Тогава Иран ги завладява или може би управлява Ирак като марионетка — каза Васко, като прехвърляше последната засечена информация. — Гудли може би е прав. Чета тази сводка за първи път. Извинете ме, господин президент, но аз се съсредоточих върху политическата страна на въпроса. Тези данни разкриват повече, отколкото очаквах.

— Искате да кажете повече, отколкото смятам аз ли? — попита офицерът от националното разузнаване.

Васко кимна и каза мрачно:

— Струва ми се възможно. Положението не е добро.

— По-късно днес саудитите ще поискат от нас да ги подкрепим — отбеляза министър Адлер. — Какво да им кажа?

Отговорът на Райън беше толкова автоматичен, че сам се стресна.

— Ангажиментът ни с кралството остава непроменен. Ако се наложи, ние сме там, сега и завинаги. — И с две изречения, секунда по-късно си помисли Джак, той бе ангажирал цялата сила и сигурност на Съединените американски щати с една недемократична държава на единайсет хиляди километра разстояние. За щастие Адлер облекчи положението му.

— Напълно съм съгласен, господин президент. Не можем да постъпим иначе. — Всички останали закимаха, дори Бен Гудли. — Можем да го направим без много шум. Принц Али разбира и е в състояние да накара краля да разбере, че не се шегуваме.

— След това — каза Ед Фоли — трябва да информираме за това Тони Бретано. Между другото, той е много добър. Възнамерявате ли да проведете среща на кабинета по този въпрос?

Райън поклати глава.

— Не. Смятам, че трябва да се държим спокойно. Америка следи регионалните развития с интерес, но няма защо да се вълнуваме. Скот, ти ще съобщиш на пресата чрез хората си.

— Добре — отвърна министърът на външните работи.

— Бен, какъв си в Ленгли сега?

— Назначиха ме за старши офицер в оперативния център.

— Чудесно — каза Райън, после се обърна към шефа на ЦРУ. — Ед, сега той ще работи за мен. Трябва ми разузнавач, с когото да се разбираме.

— Господи, кога най-после ще мога да запазя добрите си хора за себе си? — засмя се Фоли. — Това момче е много перспективно.

— Взимам го, Ед. Бен, работното ти време току-що се увеличи. Засега можеш да използваш стария ми кабинет зад ъгъла. Освен това храната тук е много по-добра — засмя се президентът.

През цялото време Ареф Раман стоеше неподвижно, облегнат на бялата стена, а очите му автоматично следяха посетителите. Беше обучен да не вярва на никого, евентуално с изключение на съпругата и децата на президента. На никого другиго. Разбира се, всички вярваха в него, включително и онези, които го бяха обучили да не вярва на никого, защото всеки трябва да вярва на някого.

Всъщност всичко бе въпрос на избор на момент и едно от нещата, на които го бяха научили американското му образование и професионалната му школовка, бе търпението да чака възможност да направи съответния ход. Но други събития от другата страна на земното кълбо приближаваха този момент. Зад безизразните си очи Раман си мислеше, че може би има нужда от напътствие. Мисията му вече не бе случайното събитие, което бе обещал да изпълни преди двайсет години. Той можеше да го стори почти през цялото време, но сега Раман беше тук и макар че всеки можеше да убива и че жертвоготовният човек е в състояние да убие почти всекиго, единствено наистина опитният убиец може да убие съответната личност в подходящия момент, за да постигне по-голяма цел. Изборът на момент бе най-трудната част и така, след двайсет години, Раман реши, че най-после може да напусне прикритието си. Знаеше, че е опасно. Но не чак толкова.

 

 

— Вашата цел е смела — спокойно каза Бадрейн. Вътрешно той беше всичко друго, но не и спокоен. Всичко това бе смайващо.

— Кротките не наследяват земята — отвърна Даряеи. За първи път беше обяснил мисията си в живота на човек извън близкия си кръг.

И двамата се държаха като комарджии на маса за покер, докато обсъждаха план, който щеше да промени света. За Даряеи това беше концепция, която бе подготвял, обмислял и планирал повече от едно поколение, кулминация на всичко, което беше направил през живота си, осъществяване на една мечта и цел, която щеше да нареди името му до това на самия Пророк — ако я постигнеше. Обединението на исляма. Обикновено я изразяваше така пред вътрешния си кръг.

Бадрейн просто виждаше властта. Създаването на нова свръхдържава с център Персийският залив, държава с огромна икономическа мощ, безкрайно население, самоиздържащо се във всяко едно отношение и способно да се разпространява в Азия и Африка, навярно дори да изпълни желанията на пророка Мохамед — макар той да не претендираше, че знае какво би желал създателят на неговата религия. Оставяше това на хора като Даряеи. За Бадрейн играта се свеждаше просто до власт, а религията или идеологията само определяха състава на екипа. Неговият екип беше такъв заради рожденото му място и защото някога бе изучил марксизма и беше решил, че не е ефикасен за изпълнението на задачата му.

— Възможно е — след още няколко секунди размисъл каза Бадрейн.

— Историческият момент е уникален. Великият Сатана… — той всъщност не искаше да изпада в идеологическо лицемерие, когато обсъждаше държавническото изкуство, но понякога това беше неизбежно — … е слаб. По-малкият сатана е унищожен и ислямските републики са готови да паднат в скута ни. Те се нуждаят от самоличност, а каква по-добра самоличност от Светата вяра?

И това бе напълно вярно, с мълчаливо кимване се съгласи Бадрейн. Разпадането на Съветския съюз и заместването му от така наречената ОНД просто беше създало вакуум, който все още не бе запълнен. Южните «републики продължаваха икономически да зависят от Москва и много напомняха поредица от каруци, прикачени към умиращ кон. Те винаги бяха били размирни, неспокойни минидържави, откъснати религиозно от атеистичната империя, и сега се бореха да установят икономическа независимост, така че да могат веднъж завинаги да се отделят от центъра на една мъртва страна, към която никога не бяха принадлежали истински. Но пък не можеха да се издържат икономически, не и в съвременната епоха, и имаха нужда от друг покровител, от друг водач в новия век. А това означаваше пари, и то много, плюс обединителното знаме на една религия и култура, отдавна отказвани им от марксизма-ленинизма. В замяна републиките щяха да осигурят земя и хора. И природни ресурси.

— Пречката е Америка, но не е нужно да ми го казвате — излишно отбеляза Бадрейн. — А Америка е прекалено голяма и могъща, за да бъде унищожена.

— Срещал съм се с този Райън. Но първо ми кажете какво мислите за него.

— Не е глупак, не е и страхливец — справедливо отбеляза Бадрейн. — Смел човек, опитен в разузнавателните операции. Добре образован. Саудитите му вярват, израелците също. — В този момент тези две страни бяха от значение. Същото се отнасяше и за третата: — Руснаците го познават и уважават.

— Какво друго?

— Не го подценявайте. Не подценявайте Америка. И двамата сме виждали какво става с онези, които я подценяват — каза Бадрейн.

— Ами сегашното им състояние?

— От онова, което видях, разбирам, че президентът Райън полага всички усилия, за да възстанови управлението на страната си. Това е огромна задача, но Америка като цяло е стабилна държава.

— Ами проблемът с оспорването на поста му?

— Този въпрос не ми е ясен — призна Бадрейн. — Не съм гледал достатъчно репортажи, за да вникна в нещата.

— Срещал съм се с Райън — каза Даряеи, най-после разкривайки собствените си мисли. — Той е помощник, нищо повече. Изглежда силен, но не е. Ако наистина беше такъв, щеше директно да се разправи с онзи Килти. Та той извършва държавна измяна, нали? Но това не е важно. Райън е сам. Америка е сама. И човекът, и страната могат да бъдат атакувани едновременно от няколко посоки.

— Лъвът и хиените — отбеляза Бадрейн и за миг се смути. Но пък тази идея толкова бе допаднала на Даряеи, че той не възразяваше срещу собствената си роля в метафората.

— Без нито една по-голяма атака, а само с малки, така ли? — попита Даряеи.

— Винаги е имало резултат.

— Ами какво ще кажете за много атаки, но и големи? Срещу Америка и срещу Райън. Освен това, ами ако Райън падне? Какво ще стане тогава, млади ми приятелю?

— В тяхната система на управление ще настъпи хаос. Но бих ви посъветвал да внимавате. Колкото повече хиени и колкото повече посоки, толкова по-лесно ще нападат лъва. Що се отнася до личната атака срещу Райън — продължи Бадрейн, като се чудеше защо домакинът му беше казал това и дали не е просто грешка, — президентът на Съединените щати е трудна мишена, добре охранявана и информирана.

— Така знам и аз — отвърна Даряеи, скрил се зад тъмните си, лишени от изражение очи. — Кои други страни бихте препоръчали за наши съюзници?

— Обръщали ли сте сериозно внимание на конфликта между Япония и Америка? — попита Бадрейн. — Чудили ли сте се някога защо някои големи кучета изобщо не лаят? — Това за големите кучета беше забавно. Те винаги бяха гладни. Даряеи обаче бе говорил вече неведнъж за Райън и неговата охрана. Едно куче обаче беше най-гладно от всички.

 

 

— Може би просто нещо се е повредило.

Представителите на «Гълфстрийм» седяха в стаята заедно с хората от швейцарската гражданска авиация и с шефа на отдел «Полети» в корпорацията, която притежаваше самолетите. Неговият писмен доклад показваше, че самолетът е бил поддържан както трябва от някаква местна фирма. Всички резервни части идваха от одобрени доставчици. Швейцарската корпорация, която извършваше поддръжката, имаше десетгодишна история без инциденти и на свой ред се управляваше от същата държавна инстанция, която контролираше разследването.

— Няма да е за първи път — съгласи се човекът от Гълфстрийм». Черната кутия беше здраво устройство, но невинаги оцеляваше от катастрофите, защото всяка катастрофа бе различна. По време на грижливото издирване от страна на американския кораб «Радфорд» не бяха успели да засекат локаторните сигнали. Морското дъно беше прекалено дълбоко за безцелно претърсване, пък и стоеше въпросът с ливанците, които не искаха из водите им да се ровят чужди кораби. Ако изгубеният самолет бе авиолайнер, би могло да им се окаже натиск, но случай като този, с двучленен екипаж и трима пътници, не беше достатъчно важен. — Без данните няма какво да се каже. Било е съобщено за повреда в двигателя, а това би могло да означава некачествено гориво, лоша поддръжка…

— Моля! — възрази представителят на фирмата по поддръжката.

— Говоря теоретично — отбеляза човекът от «Гълфстрийм». — Или дори някаква грешка на пилота. Без тези данни ръцете ни са вързани.

— Пилотът е бил опитен. Четири хиляди летателни часа. Вторият пилот е с две хиляди — за пети път този следобед съобщи представителят на фирмата собственик.

Всички мислеха за едно и също. В своя защита производителят разполагаше с превъзходни документи за спазване на мерките за безопасност. Производителите на авиолайнери бяха сравнително малко и колкото и важна да беше за тях безопасността, тя бе от много по-голямо значение за строителите на по-малки самолети, при които конкуренцията беше по-жестока.

Фирмата по поддръжката също не желаеше да се свързва с фатален инцидент. В Швейцария имаше много летища и самолети. Биха могли да загубят бизнеса си, освен че щяха да имат проблеми с швейцарското правителство заради нарушаване на строгите норми в гражданската авиация.

Корпоративният собственик имаше да губи най-малко от гледна точка на репутация, но самоуважението не би му позволило да поеме вината без действителна причина.

Всъщност никой от тях нямаше реално основание да поеме вината, не и без черната кутия. Мъжете около масата се гледаха и си мислеха едно и също: че всички допускат грешки, но рядко имат желание да си ги признаят и не го правят, когато не им се налага. Представителят на правителството беше прегледал писмените доклади и остана доволен, че всичко е наред. Не можеха да направят нищо, освен да разговарят с производителя на двигателите и да се опитат да вземат проби от горивото. Първото бе лесно. Второто — не. В крайна сметка нямаше да разберат нищо повече от онова, което вече знаеха. Продажбите на «Гълфстрийм» можеха да спаднат с един-два самолета. Фирмата по поддръжката щеше да бъде подложена на засилен контрол от страна на правителството. На корпорацията щеше да й се наложи да купи нов самолет. За да се прояви лоялност, той щеше да е друг Гълфстрийм от клас «Г», същата щеше да е и фирмата по поддръжката. Това щеше да задоволи всички, дори швейцарското правителство.

 

 

Длъжността на инспектор за специални операции беше по-добре платена, отколкото тази на обикновен оперативен агент, и бе по-интересна от това през цялото време да стоиш зад бюро. Пат О'Дей обаче все още се дразнеше, че трябва да прекарва по-голямата част от деня си в четене на доклади, написани от агенти или техните секретарки. По-младшият състав преглеждаше данните за грешки, макар че и той правеше същото, като си водеше грижливи бележки в собствения си жълт тефтер. По-късно секретарката щеше да ги подреди за обобщаващия му доклад до директор Мъри. Истинските агенти според О'Дей не пишеха на машина. Е, навярно поне така биха казали неговите инструктори в Куонтико. Той свърши рано със срещите си в Бъзардс Пойнт и реши, че няма работа в кабинета си в сградата «Хувър». Всъщност разследването беше достигнало точката, в която потокът от сведения започваше да отслабва. «Новата» информация бе само от разпити, и те до един потвърждаваха данните, вече обработени и проверени от огромното количество документи.

— Винаги съм мразил тази част — каза Тони Карузо. Това бе моментът, в който прокурорът на Съединените щати вече разполагаше с всичко, от което се нуждаеше, за да иска присъда, но за един юрист това никога не беше достатъчно — като че ли най-добрият начин да осъдиш престъпника бе да отегчиш до смърт съдебните заседатели.

— Няма и намек за противоположни данни. Случаят е решен, Тони. — Двамата бяха приятели отдавна. — Време е да си намеря нещо ново и вълнуващо.

— Щастливец. Как е Меган?

— В нова детска градина е, започна от днес. «Джайънт степс» на магистрала «Ричи».

— Същата — отбеляза Карузо.

— Какво?

— Хлапетата на Райън са там.

— Ама… учителката не ми каза нищо. Всъщност не е трябвало, нали?

— Хората от Службата сигурно надълго и нашироко са я инструктирали какво да казва.

— И агентите учат децата да рисуват? — О'Дей се замисли за миг. В кафенето от другата страна на улицата един тип му се бе сторил малко прекалено добре обръснат за толкова ранен час. Хм. Утре щеше да се позагледа в него за оръжие и от професионална любезност щеше да му покаже служебната си карта.

— Малко попреиграват — съгласи се Карузо. — Но по дяволите, не е зле да знаеш, че хлапето ти е на сигурно място.

— Знам, Тони. — О'Дей се изправи. — Във всеки случай мисля да отида да я прибера.

 

 

О'Дей закопча догоре ципа на якето си, слезе и прекоси паркинга. Точно пред вратата стоеше някакъв едър тип. Не трябваше ли да е прикрит? О'Дей мина покрай него — просто още един баща, дошъл да прибере хлапето си. Вътре веднага видя дрехите и слушалките. Да, две агентки, облечени в свободни дрехи, под които сигурно имаше автоматични пистолети.

— Тати! — извика Меган и скочи. До нея седеше друго дете приблизително на същата възраст. Инспекторът се наведе над дъщеря си, за да погледне рисунката й.

— Извинете. — Той усети лек натиск през якето, върху служебния си пистолет.

— Знаете кой съм — без да помръдва, каза Пат.

— О, вече знам. — О'Дей позна гласа, обърна се и видя Андреа Прайс.

— Понижена? — Той се изправи и я погледна в лицето. Застанали сред децата, двете агентки също внимателно го наблюдаваха, сепнати от издутината под коженото му яке.

— Просто минавам. Проверявам охраната на децата — поясни тя.

— Това е Кейти — представи му новата си приятелка Меган. — А това е моят татко.

— Здрасти, Кейти. — Той се наведе, за да й стисне ръка, и после се изправи. — Тя ли е…?

— ПЯСЪЧНИК, първото мъниче на Съединените щати — потвърди Прайс.

— Ами оттатък улицата? — Първо работата.

— Двама, резерви.

— Прилича на майка си — каза Пат. После просто от учтивост извади служебната си карта и я подхвърли на по-близката от агентките, Марсела Хилтън.

— Какво ще кажеш да ни проверяваш малко по-внимателно, а? — попита Прайс.

— Вашият човек на вратата знаеше кой влиза. Изглеждаше така, сякаш току-що е обиколил квартала.

— Дон Ръсел. Наистина го обиколи, но…

— Но няма такива неща като «прекалено предпазлив» — съгласи се инспектор О'Дей. — Да, добре, признавам — исках да видя колко внимавате. По дяволите, моето дете също е тук. Предполагам, че сега това място е истинска мишена.

— Е, издържахме ли изпита?

— Един оттатък улицата, трима тук. Обзалагам се, че имате още трима в диаметър от сто метра. Искаш ли да потърся бронираната кола и тежкото въоръжение?

— Търси внимателно. Скрили сме ги много добре. — Тя не спомена за агента в сградата, когото Пат не беше забелязал.

— Сигурен съм, агент Прайс — съгласи се О'Дей, като продължаваше да се оглежда. Забеляза две скрити камери — очевидно монтирани наскоро. Това също обясняваше слабата миризма на боя, която на свой ред обясняваше липсата на отпечатъци от малки ръчички по стените. Сградата навярно бе пълна с кабели. — Трябва да призная, че работите фино. Добре — заключи той.

— Нещо ново за катастрофата?

Пат поклати глава.

— Нищо. Продължаваме с разпитите. Между другото канадската полиция ни свърши адски много работа. Японците също. Според мен са разговаряли дори с другарчетата на Сато от детската градина. Откриха даже две стюардеси, с които е имал връзка. Случаят е приключен, Прайс.

— Андреа — отвърна тя.

— Пат. — И двамата се усмихнаха.

— Какво носиш?

— «Смит» 4506. По-добър е от вашите. — Последните думи бяха произнесени с малко надменен тон. О'Дей вярваше в пробиването на големи дупки, до този момент само в мишени, но щеше да го направи и срещу хора, ако се наложеше. Секретната служба имаше своя собствена стратегия по отношение на оръжията и той беше сигурен, че в тази област Бюрото има по-добри идеи. Тя не възрази.

— Ще ни направиш ли една услуга? Следващия път, когато идваш, покажи служебната си карта на агента отпред. Може невинаги да е един и същ. — По дяволите, тя дори не го помоли да остави пистолета си в пикапа. Професионална учтивост.

— Е, как се справя той?

— ФЕХТОВАЧ ли?

— Дан Мъри го смята за страхотен. Познават се отдавна. Както и ние с Дан.

— Тежка работа, но ти знаеш — Мъри е прав. Виждала съм и по-лоши. Освен това е по-умен, отколкото показва.

— Лично съм се убеждавал, че знае да слуша.

— А още по-добре умее да задава въпроси. — И двамата се обърнаха, когато едно от децата извика, едновременно и по един и същи начин огледаха стаята, после върнаха очи към двете момиченца, които си разменяха моливи за съответните си произведения на изкуството. — Като че ли твоето и нашето се сприятелиха.

«Нашето» — помисли си Пат. Това обясняваше всичко. Едрият възрастен мъж на вратата — Ръсел, както му беше казала — бе шеф на подразделението и нямаше никакво съмнение, че е опитен агент. Бяха избрали по-млади, и двете момичета, за работа вътре, за да се сливат по-добре с обстановката. Сигурно бяха добри, но не колкото мъжа. «Нашето» обаче беше ключовата дума. О'Дей се зачуди как ли би се справил самият той.

— Андреа, според мен хората ви си знаят работата. Но защо са толкова много?

— Знам. — Тя наведе глава. — Продължаваме да мислим по въпроса. Обаче понесохме тежък удар, нали? Това няма да се повтори, не и докато аз съм тук и докато ръководя охраната, а ако пресата вдигне шум — майната им. — Дори говореше като истинско ченге.

— Нямам никакви възражения. Е, трябва да си вървя вкъщи и да направя макарони със сирене. — Той погледна към Меган, която вече довършваше шедьовъра си. Двете момиченца трудно можеха да се различат, поне от случаен наблюдател. Това малко го разтревожи, но нали точно поради тази причина бяха тук хората от Службата.

— Къде се упражнявате? — Не се налагаше да обяснява в какво.

— В старата служебна сграда има стрелбище, доста близо до Белия дом. Всяка седмица — каза тя. — Тук няма нито един агент, който да не е отличен стрелец, а пък Дон бих изправила срещу всеки на света.

— Сериозно? — Очите на О'Дей проблеснаха. — Някой ден ще трябва да проверим.

— При теб или при мен? — със същия поглед попита Прайс.

 

 

— Господин президент, господин Головко чака на Трета. — Това беше директната линия. Сергей Николаевич пак имаше проблеми.

Джак натисна бутона.

— Да, Сергей?

— Иран.

— Зная — каза президентът.

— Колко? — попита руснакът. Багажът му вече бе приготвен за заминаване.

— Ще разберем след десетина дни.

— Съгласен. Предлагам сътрудничество.

Вече започваше да му става навик, помисли си Джак. Трябваше да помисли.

— Ще го обсъдя с Ед Фоли. Кога си заминавате?

— Утре.

— Обадете ми се тогава. — Наистина удивително, че можеше да говори толкова добре с един бивш враг. Трябваше да научи и Конгреса на това. Райън се усмихна, изправи се и тръгна към секретарската стая. — Какво ще кажете да ми донесете нещо за хапване преди следващата среща…

— Здравейте, господин президент — каза Прайс. — Имате ли малко време?

Райън й махна с ръка, докато втората му секретарка се обаждаше в кухнята.

— Да?

— Просто исках да ви кажа, че проверих всички мерки за охрана на децата. Всичко е наред.

Дори това да зарадва президента, той не го прояви. Но тя го разбираше. Две минути вече разговаряше с Раман, който се готвеше да приключва за днес — бе пристигнал на работа още в 5:00 сутринта. Както обикновено, нямаше за какво да й докладва. Денят беше преминал спокойно.

Раман се качи в колата си и потегли. Мина през охраната на портала и изчака да се отвори укрепената врата, която можеше да спре дори самосвал. После пое по булевард «Пенсилвания» и зави на запад към Джорджтаун, където имаше апартамент. Но този път нямаше да измине целия път дотам. Вместо това зави по «Уискънсин», после отново вдясно, и паркира.

Смътно го забавляваше фактът, че човекът е търговец на килими. Толкова много американци смятаха, че иранците стават или терористи, или търговци на килими, или неучтиви лекари. В случая човекът беше напуснал Иран преди повече от петнайсет години. На стената в дома му висеше снимка на неговия син, който — разказваше мъжът на онези, които го питаха — бил убит по време на иранско-иракската война. Това беше самата истина. Освен това разказваше на онези, които проявяваха интерес, че мрази правителството на бившата си родина. Това не бе вярно. Той беше агент под прикритие. Никога не бе влизал в контакт с никой, свързан дори през трета ръка с Техеран. Може би го бяха следили. Най-вероятно не. Не принадлежеше към никоя асоциация, не участваше в митинги и не правеше нищо, освен да върти процъфтяващата си търговия — подобно на Раман, той дори не влизаше в джамия. Всъщност никога не се беше срещал с Раман и затова, когато излезе на предната врата, търговецът само го попита кой от богатия избор ръчно изтъкани килими би желал. След като видя, че в момента магазинът е празен, Ареф влезе направо вътре.

— Снимката на стената. Прилича на вас. Синът ви ли е?

— Да — отвърна търговецът с тъга, която никога не го бе напускала, независимо от обещанията за Рая. — Убиха го във войната.

— Мнозина загубиха синовете си тогава. Религиозен ли беше?

— Има ли вече някакво значение? — като премигваше усилено, попита човекът.

— Винаги има значение — отвърна Раман.

Това бе паролата. Знаеха я само трима души.

— Имате ли нещо против да попълните данните си за моя списък с клиенти? — попита търговецът.

Раман го направи, като написа името и адреса на истинска личност. Беше я избрал от телефонния указател — всъщност специалния указател с препратки на Белия дом, където лесно откри номер, различаващ се от собствения му само с една цифра. Дебелият знак над шестата цифра показваше на търговеца да извади 1 от 5, за да получи 4 и така да може да му се обади. Това бе прекрасен метод, предаден на инструктора му в САВАК от някакъв израелец преди повече от две десетилетия, който не беше забравен, точно както никой от свещения град Кум не забравяше нищо.