Том Кланси
По заповед на президента (54)

51.
Разследвания

Срещата с ръководството на Сената мина според очакванията. Раздаването на хирургическите маски бе предрешило тона на разговорите — отново идея на ван Дам. Генерал Пикет бе отскочил до «Хопкинс» да разгледа процедурите на място, после бе долетял обратно да изнесе основната част на кратката лекция. Петнадесетината сенатори, събрани в Източната зала, слушаха в гробовно мълчание. Само очите им блестяха над маските.

— Обезпокоен съм от действията ви, господин президент — обади се един от тях. Джак не разбра кой беше.

— Да не мислите, че аз съм спокоен? — отвърна той. — Ако някой от вас има по-добра идея, нека да я чуем. Длъжен съм да постъпвам според изискванията на нашите медицински светила. Ако това нещо е толкова смъртоносно, както твърди генералът, тогава всяка грешка може да убие десетки, стотици хиляди, дори милиони хора. По-добре прекалени предпазни мерки, отколкото прекалено много жертви.

— Но какво ще кажем тогава за свободите на гражданите? — запита настойчиво друг.

— Да ми кажете някоя гражданска свобода, която да поставите над човешкия живот? — запита Джак. — Вижте, ако някой иска да ми даде по-добър съвет, аз ще се вслушам — тук при нас е един от експертите ни, който ще ни помогне да преценим. Но ви предупреждавам — няма да обърна внимание на възражения, които не се основават на научни факти. Конституцията и законът не могат да предвидят всички ситуации. В случаи като този ние трябва да използваме главите си…

— Ние трябва да се ръководим от принципите! — Това пак беше сенаторът, върл привърженик на гражданските свободи.

— Добре, нека си поговорим за тях. Ако съществува някакъв баланс между това, което съм направил, и онова, което ще помага на страната да се измъкне — безопасно! — нека го открием. Искам варианти! Дайте ми нещо, което мога да използвам! — Последва тишина и множество кръстосващи се погледи. Дори и това им се струваше свръхмярка.

— Защо беше необходимо да бързате толкова?

— Хората могат да умрат, идиот! — изръмжа друг сенатор на своя само допреди няколко минути добър приятел и изтъкнат колега. «Тоя сигурно е от новата реколта» — помисли Джак. Някой, който още не беше научил неписания кодекс на съвършения бюрократ.

— Но какво ще стане, ако се окаже, че сте допуснали грешка? — запита друг глас.

— Тогава можете да наложите оставката ми след като Камарата на представителите ме обвини в извършване на престъпление — отвърна Джак. — И тогава на следващия след мен ще му се наложи да взема решения и Господ да му е на помощ. Господа сенатори, в момента жена ми е в «Хопкинс» и ще си поеме смяната, за да лекува тези хора. Това нещо и на мен не ми харесва. Бих искал да имам подкрепата ви. Чувствам се страшно самотно изправен така пред вас, но каквото и да стане, дали ще подкрепите президента си, или не, аз трябва да взема най-доброто решение. Ще го повторя още веднъж: ако някой тук има по-добра идея, нека я чуем.

Никой нямаше, разбира се, и това не беше тяхна вина. Колкото и малко време да бе имал Райън да привикне към ситуацията, те бяха имали още по-малко.

 

 

Военновъздушните сили бяха успели да ги снабдят с тропически униформи, тъй като вашингтонските им облекла щяха да бъдат малко неудобни за тропическия климат. Това също така им осигуряваше и добро прикритие. Кларк носеше сребърните орлета на полковник, а Чавес беше майор, комплектуван със сребърни пилотски криле и нашивки — бяха им ги подарили членовете на екипажа на техния VC-20B. В действителност имаше два екипажа. Спомагателният спеше на двете издърпани напред кресла за пътници.

— Не е зле — отбеляза Динг, макар че униформата изобщо не му стоеше добре. — И на тебе ти отива.

— Не е зле, майор Чавес, да се научите да казвате «сър».

— Слушам, сър — засмя се Динг. Това беше единственият момент по време на полета, когато поне за малко се отпуснаха. Очакваше ги среща в Кения с някакъв мъж за някакви маймуни.

— Това е вече следа, господин К. — забеляза Динг. Това си беше чисто разузнавателна мисия, една от многото, на които често ги изпращаха. Те бяха тренирани да събират жизненоважна за страната си информация, и нищо друго. Засега. Макар и да не го казваха на глас, и двамата не възразяваха срещу малко раздвижване. От доста отдавна не им се бе налагало да влизат в бойни действия и да вършат неща, които според чистите теоретици бяха прекалено вълнуващи за здравето. Но пък за сметка на това носеха удовлетворение, казваше си Чавес. Голямо удовлетворение. Той се учеше да контролира нервите си — в действителност тази част от генетичното му наследство, както го наричаше самият той, винаги бе държана под железен контрол — но това не му пречеше да размишлява усилено кой е причинил това на страната му, да го открие и после да се разправи с него като истински войник.

— Ти знаеш по-добре от мен, Джон. Как ще постъпи?

— Джак ли? — Кларк вдигна рамене. — Зависи от онова, което успеем да открием, Доминго. Такава ни е работата, нали не си забравил?

— Не съм, сър — отвърна младият мъж сериозно.

 

 

Тази нощ президентът не спа добре, макар и да се убеждаваше в противното и да беше убеждаван от околните, че сънят е необходимо условие за вземането на разумни решения — а това, твърдяха всички в един глас, била единствената му реална функция. Това беше, което очакваха от него гражданите, освен всички останали негови задължения. Предния ден бе успял да откъсне само шест часа сън след изтощителна програма от пътувания и речи, но дори и след това сънят идваше трудно. Екипът му, както и екипите на много други федерални агенции, спяха още по-малко, защото, колкото и бързо изпълнение да изискваха заповедите на президента, те трябваше да бъдат изпълнявани в един реален свят сред една жива нация. Усложнение беше и фактът, че съществуваше проблем с двата Китая, с разлика от тринадесет часови пояса; друг потенциален проблем беше Индия, на десет часа разлика; и Персийският залив, на осем часа разлика, като добавка към огромната криза, връхлетяла Америка, която се простираше на територия, обхващаща седем часови пояса, ако се броеше и Хаваи, или дори още повече, ако се добавеха и островите в Тихия океан. Райън лежеше в леглото си в спалнята на Белия дом, а разумът му танцуваше около глобуса и накрая той вече се чудеше има ли изобщо някоя част от света, която да не е негова грижа. Към три часа се предаде и стана, облече се и се запъти към Залата за комуникации, като поведе след себе си и охраната.

— Какво става? — попита той дежурния офицер — майор Чарлз Канън от морската пехота, който го бе информирал за убийството в Ирак… с което сякаш бе започнало всичко, припомни си Джак. Хората започнаха да се надигат, но той ги върна с жест обратно в столовете им. — Спокойно.

— Тежка нощ, сър. Сигурно искате да се информирате веднага за развоя на събитията? — попита майорът.

— Нещо не ми се спи, майоре — отвърна Райън. Тримата агенти зад гърба му направиха гримаси. Те знаеха това по-добре от самия президент.

— И така, господин президент, сега сме свързани с комуникационните линии на ЦКЗ в Атланта и Военномедицинския институт и сме в състояние да копираме всичките им данни. Ето там на онази карта сме отбелязали всички случаи на заболели — посочи Канън. Местата с карфици с червени главички очевидно бележеха случаите на ебола. Имаше и запас от черни карфици, чиято важност беше повече от очевидна, макар че по картата още нямаше от тях. Карфиците за момента бяха съсредоточени основно в осемнадесет града, с очевидно случайни единични и двойки, разхвърляни по цялата карта. Все още имаше много щати недокоснати от епидемията. Айдахо, Алабама, двете Дакоти, дори, странно, Минесота. Имаше и няколко компютърни разпечатки; в момента всички принтери работеха непрекъснато. Райън вдигна една разпечатка. Пациентите жертви бяха изброени по азбучен ред, по щат, по град и по професия. Приблизително петнадесет процента от тях бяха в категорията «обслужващ персонал» и това беше най-голямото статистическо групиране освен «продажби-маркетинг». Тази информация постъпваше от ФБР и ЦКЗ, които работеха заедно, за да изучават схемите на заразяване. Друга разпечатка показваше щатите под съмнение за инфекция и това потвърждаваше твърдението на генерал Пикет, че като основни цели са били избрани търговските изложения.

По време на работата си в ЦРУ Райън бе изследвал всички теоретични варианти за нападения срещу страната му. По някакъв начин обаче никога не бе виждал на бюрото си точно този тип. Биологическата война беше останала извън всеки обзор. Той бе прекарал хиляди часове в размисъл за различните възможности за ядрено нападение. С какво разполага Америка, с какво разполагат враговете й, какви цели могат да бъдат поразени, какви жертви могат да бъдат дадени, стотици възможни варианти, избирани по политически, военни или икономически фактори, като за всеки вариант имаше огромно разнообразие от възможни изходи в зависимост от метеорологичната обстановка, времето на годината, часа на деня и други променливи, докато резултатът накрая беше по силите единствено само на компютрите, като дори и тогава вероятните резултати представляваха само изражение на вероятностни пресмятания. Той бе ненавиждал всеки миг от онази дейност и бе ликувал в края на студената война с нейната постоянна и неизменна заплаха, измерваща се в милиони жертви. А какви кошмари само го измъчваха тогава…

Президентът никога не бе карал курс по държавно управление, само обичайния курс по политически науки в бостънския колеж, когато бе защитавал първата си степен по икономика. Основно си спомняше думите на един плантатор — аристократ, написани почти тридесет години преди издигането му на поста трети президент на страната: «… живот, свобода и търсене на щастието. За да бъдат защитени тези права, хората издигат правителства, овластени от съгласието на управляваните.» Това беше точната формулировка на задачата му. Самата конституция, която се бе заклел да спазва, защитава и брани, беше предназначена да брани, защитава и съхранява живота и правата на хората и неговата работа не беше да зяпа списъците с имената на хората, от които най-малко осемдесет процента щяха да загинат. Те имаха право на живот. Те имаха право на свободата си. Те имаха право да търсят щастието си — с което Джеферсън бе имал предвид призванието да бъдат щастливи, а не просто да се надяват на това. В момента някой отнемаше нечий живот. Много животи. И Райън бе заповядал суспендирането на свободите. Разбира се, това едва ли правеше хората щастливи в момента…

— В действителност има един малък светъл лъч, господин президент. — Канън му подаде резултатите от изборите, проведени предния ден, и Райън се стресна. Бе си позволил да го забрави. Някой бе съставил списък на победителите по професия. Почти половината бяха адвокати. Двайсет и седем бяха лекари. Двайсет и трима — инженери. Деветнайсет бяха фермери. Осемнайсет — учители. Четиринайсет — бизнесмени с всякакви дейности. Е, това вече беше нещо. Сега вече около една трета от Камарата на представителите бе запълнена. Дали щяха да дойдат във Вашингтон? Не можеха да бъдат възпрепятствани. Конституцията беше повече от ясна по въпроса. Пат Мартин твърдеше, че ограничаването и дори спирането на пътуванията между щатите никога не е било оспорвано пред съда, но Конституцията постановяваше, че членовете на Конгреса не могат да бъдат възпрепятствани да посещават сесиите… освен в случаите на държавна измяна? Нещо от този род. Джак не можеше да си спомни точно, но знаеше, че имунитетът на Конгреса е голяма работа.

В този момент затрака една телексна машина. Един армейски специалист се приближи до нея.

— Светкавично съобщение от Държавния департамент, от посланик Уилямс в Индия — обяви той.

— Дайте да видим. — Райън се приближи до телекса. Не бяха добри новини. Нито пък следващата от Тайпе.

 

 

Пациентът се задави и се обърна на дясната си страна. Кати сграбчи пластмасовия съд и го задържа под устата му. Слуз и кръв. Черна кръв. Кръв, изпълнена с нишки на вируса «Ебола». Когато мъжът спря да повръща, тя му даде вода, колкото да си накваси устата.

— Благодаря — простена пациентът. Кожата му беше бледа освен по местата, където беше напукана в ситни язвички от подкожните кръвоизливи. Петехии. Кати потръпна. Той я погледна и разбра. Нямаше начин да не разбере. Болката с всички сили се мъчеше да пробие границата, очертана от морфина, и достигаше съзнанието му на вълни.

— Как съм? — попита той.

— Ами не сте много добре — отвърна Кати. — Но се борите, не се предавате. Ако успеете да изкарате така още известно време, имунната ви система може да победи вируса. Но вие трябва да ни помогнете с всичките си сили. — Това не беше съвсем лъжа.

— Не знам дали ще мога. Вие сестра ли сте?

— Не, в действителност съм професор. — Тя му се усмихна през пластмасовия екран.

— Внимавайте — предупреди я той. — Хич не ви и трябва да усещате на собствения си гръб какво ми е в момента. Имайте ми вяра. — Той дори успя да й върне усмивката, по начина, по който реагираха само най-жестоко поразените пациенти. Сърцето на Кати почти се разкъса.

— Всички внимаваме. Много. — Така й се искаше да докосне този мъж, да му покаже колко страда заради него… И да не можеш да го направиш заради гумата и пластмасата, дяволите да го вземат!

— Наистина боли здравата, докторе.

— Лежете. Спете колкото можете повече. Нека ви наглася морфина. — Тя заобиколи от другата страна на леглото, за да увеличи прилива на морфин, и изчака няколко минути, докато очите му се притворят. После се върна до кофата и я напръска със силен химически дезинфектант.

Влезе една сестра и й връчи разпечатка от принтер с най-новите кръвни изследвания. Чернодробните функции на пациента почти бяха прекъснали. Еболата проявяваше особено настървение към този орган. Други химически индикатори потвърждаваха началото на системната некроза. Вътрешните органи бяха почнали да загиват, тъканите да умират, разяждани от вирусните нишки. Теоретично беше възможно имунната система да успее да събере енергията си и да започне контраатака, но това беше само на теория, шанс едно на неколкостотин. Някои пациенти обаче наистина успяваха да се справят с болестта. Това го имаше в литературата, която тя и колегите й бяха изучавали през последните дванайсет часа. Ако можеха да изолират антителата, биха могли да имат на разположение нещо, което да използват терапевтично. Ако — можеха — биха могли.

Това определено не беше медицината, която тя познаваше. Не беше онази чиста, антисептична медицина, която бе практикувала в лечението на очи. Отново се замисли над решението си да се посвети на офталмологията. Един от професорите й беше настоявал да предпочете онкологията. Имала ум и любопитство, имала дарбата да прави връзка между нещата, така й беше казал. Но като гледаше този заспал, умиращ пациент, тя разбра, че не й стига кураж да наблюдава това всеки ден. Не и да губи толкова много хора.

 

 

— Проклятие — изруга Чавес. — Също като Колумбия.

— Или Виетнам — съгласи се Кларк, загледан в тропическата гора. Присъстваха служител от посолството и представител на заирското правителство. Последният носеше униформа и отдаде чест на пристигащите «офицери». Джон любезно отвърна.

— Ако обичате, заповядайте, полковник. — Хеликоптерът беше френски, а обслужването — великолепно. Америка бе хвърлила много пари в тази страна. Беше време за връщане на дълговете.

Кларк погледна надолу. Гъста джунгла. Беше виждал джунгли и преди, в много страни. На млади години бе прекарал доста време в джунглите в търсене на врагове, а враговете търсеха него, дребни мъже в черни блузи или защитни униформи, с автомати «Калашников», хора, които искаха да му отнемат живота. Сега там долу имаше нещо още по-дребно, което не носеше никакво оръжие и се целеше не просто в него, а в сърцето на родината му. Всичко изглеждаше дяволски нереално. Джон Кларк беше рожба на страната си. Беше раняван в бойни операции и други сблъсъци и всеки път бе възстановявал здравето си напълно. Имаше и един случай, когато бе спасил един пилот някъде по течението на някаква река в Северен Виетнам, чието име вече не можеше да си спомни. Той самият беше ранен, а замърсената река го бе заразила. Не беше от най-приятните му преживелици, но лекарствата и времето се бяха справили и с това. Оттогава живееше с твърдото убеждение, че страната му обучава лекари, които могат да лекуват почти всичко — с изключение на старостта и рака, но те работеха и върху тези проблеми и след необходимото време щяха да спечелят и тази битка, както той бе печелил своите. Това си беше илюзия, разбира се. Беше длъжен да го признае пред себе си. Както той и страната му бяха загубили битката в една джунгла подобна на тази триста метра под краката му, така и сега джунглата протягаше пипалата си към тях. Той тръсна глава, прогонвайки видението. Не джунглата протягаше пипала. Хора бяха виновни за страданието на страната му.

 

 

Четирите кораба ро-ро се събраха на хиляда километра север-северозапад от Диего Гарсия. Плаваха в каре, на по хиляда метра един от друг, отпред и отзад, отляво и отдясно. Разрушителят «О'Банън» бе на пет хиляди метра право пред тях. «Кид» беше на десет километра североизточно, а «Анцио» — на трийсет. Допълнителната група от две фрегати идваше от запад и щеше да се присъедини към тях по залез.

Това беше добра възможност за учение. В Диего Гарсия бяха базирани шест самолета P-3C Орион — навремето бяха повече — и един от тях патрулираше пред миниконвоя, вслушвайки се за евентуални подводници. Друг проследяваше индийската флотилия, състояща се от бойна група с два самолетоносача.

 

 

— Да, господин президент — каза Джей-3. «Защо не спиш, Джак?» — прииска му се да извика, но не можеше.

— Роби, видя ли съобщението от посланик Уилямс?

— Да, привлече вниманието ми — отвърна адмирал Джексън.

Дейвид Уилямс се беше потрудил съвестно, оформяйки комюникето. Това бе отегчило хората от департамента и бе станало причина за две запитвания по доклада му, които той бе игнорирал. Бившият губернатор използваше всичките си политически умения, за да анализира думите, използвани от министър-председателката, жестовете и лицето й, а най-вече погледа й. Нищо не можеше да замени тези наблюдения. Дейвид Уилямс бе научил този урок много отдавна. Единственото нещо, което не бе научил, беше дипломатическото многословие. Докладът му беше абсолютно сбит, а заключението му беше, че Индия крои нещо. По-нататък отбелязваше, че избухналата в Америка епидемия е била подмината с пълно мълчание. Не била произнесена дори и една съчувствена дума. Това, пишеше той, в известен смисъл може би е грешка, а в друг — абсолютно преднамерен акт. Индия би трябвало да се позамисли над това или поне да изрази загриженост, макар и фалшива. Вместо това темата била напълно игнорирана. Ако я бил запитал, министър-председателката щяла да каже, че още не е информирана — което щеше да си е чиста лъжа, разбира се. В ерата на Си Ен Ен събития като това никога не минаваха незабелязани. Вместо това тя непрекъснато му натяквала, че били подритвани от Америка, напомнила му за «атаката» срещу флота й неведнъж, а цели два пъти, като усилила напомнянето, назовавайки го «недружелюбен акт», фраза, използвана в дипломацията като последна преди да заговорят оръжията. Той заключаваше, че военноморските маневри на Индия не са грешка нито във времето, нито в мястото.

— И така, какво мислиш, Боб?

— Че посланик Уилямс е изключително хитър кучи син. Единственото нещо, което не казва, е онова, което не знае: ние нямаме самолетоносач там. Публична тайна е, че «Айк» напредва към Китай, и ако офицерите от разузнаването им са поне малко компетентни, те определено го знаят. И тогава — хоп! — изскачат в морето. А сега получаваме това от посланика. При това положение имаме всички причини да вярваме, че Китай и Индия действат съвместно. И какво става сега? Китай предизвиква инцидент. Нещата се влошават. Ние изпращаме там самолетоносач. Индийците излизат на разходка в морето. Флотът им се намира на правата между Диего Гарсия и Персийския залив, а в Персийския залив нещо се мъти.

— А при нас избухва чумна епидемия — добави Райън и се приведе над евтиното бюро в Комуникационната зала. Не можеше да заспи, но това не означаваше, че е напълно буден. — Съвпадения?

— Може би. Може би индийската министър-председателка ни е сърдита. Може би иска само да ни покаже, че не можем току-така да я подритваме. Може би всичко са само съвпадения, господин президент. Но може и да не са.

— Варианти?

— В източното Средиземноморие имаме група от надводни сили — два кръстосвача, разрушител и още три бойни единици. Средиземно море е спокойно. Предлагам да разгледаме възможността за прехвърлянето на тази група през Суецкия канал за подкрепа на групата на «Анцио». По-нататък предлагам да прехвърлим един самолетоносач от Атлантическия океан в Средиземно море. Това ще отнеме време, Джак. Шест хиляди мили са: дори и с пълна скорост това прави почти девет дни само да приближим самолетоносача. Оставяме повече от една трета от света, без да имаме самолетоносач подръка, и това започва да ме изнервя. Защото ако ни се наложи да правим нещо, не съм сигурен дали ще успеем.

 

 

— Здравей, сестро — поздрави Кларк. Не беше виждал милосърдна сестра — монахиня от години.

— Добре дошли, полковник Кларк. Здравейте, майоре — кимна тя на Чавес.

— Добър ден, сестро.

— Какво ви води в нашата болница? — Английският на сестра Мери Чарлз беше отличен, макар и с белгийски акцент, който звучеше на двамата американци като френски.

— Сестро, тук сме, за да питаме за смъртта на една от сестрите ви, сестра Жана Батист — каза Кларк.

— Разбирам. — Тя махна към столовете. — Моля, настанявайте се.

— Благодаря, сестро — изрече учтиво Кларк.

— Вие католик ли сте? — попита тя. Това беше важно за нея.

— Да, сестро, и двамата сме католици.

Чавес кимна в знак на съгласие с «полковника».

— А образованието ви?

— В действителност сме учили само в католически училища — каза Кларк и тя очевидно се зарадва.

— Чух за болестта, избухнала в страната ви — каза сестрата. — Това е много тъжно. И вие сте тук, за да питате за бедния Бенедикт Мкуза, сестра Жана и сестра Мария Магдалина. Аз обаче се страхувам, че не можем да ви бъдем особено от полза.

— Защо, сестро?

— Бенедикт почина и тялото му беше кремирано по заповед на правителството — обясни сестра Мери Чарлз. — Жана беше болна, да, но тя потегли за Париж с един медицински евакуационен полет, разбирате ли, да посети Пастьоровия институт. Самолетът обаче катастрофирал в морето и всички се изгубили.

— Всички? — запита Кларк.

— Сестра Мария Магдалина също така отлетя с тях, и доктор Мауди, разбира се.

— Кой беше той? — заинтересува се Джон.

— Член на мисията на Световната здравна организация. Някои от колегите му са в съседната сграда. — Тя посочи натам.

— Мауди ли казахте, сестро? — попита Чавес. Водеше си бележки.

— Да. — Тя го произнесе буква по буква. — Мохамед Мауди. Добър лекар — добави тя. — Толкова ни беше мъчно за всички.

— Мохамед Мауди, значи казвате. Имате ли някаква представа откъде беше? — Това беше пак Чавес.

— Иран… не, нали това току-що се промени. Беше завършил в Европа, млад лекар, но много добър и се отнасяше с голямо уважение към нас.

— Разбирам. — Кларк се намести по-удобно на стола. — Можем ли да поговорим с колегите му?

 

 

— Мисля, че президентът е прекалил — заяви по телевизията лекарят. Интервюираха в едно местно студио, защото не бе могъл да дойде от Кънектикът до Ню Йорк сутринта.

— Защо мислиш така, Боб? — запита водещият. Той бе дошъл в нюйоркското студио точно преди да блокират мостовете и тунелите и беше принуден да спи в кабинета си. Съвсем разбираемо беше, че не е особено щастлив.

— Ебола е много опасен вирус — обясни медицинският кореспондент на мрежата. Той беше лекар, който не практикуваше, но пък владееше перфектно медицинския език. Основно представяше медицинските новости, като сутрин се концентрираше върху ползата от джогинга и добрата диета. — Но той никога не е стигал до територията на Америка просто защото не може да оцелее при нас. Все пак, макар и тези хора да са се заразили с него — за момента ще оставим настрани спекулациите как е станало това, — той не може да се разпространява толкова бързо. Според мен действията на президента са малко прекалени.

— И антиконституционни — добави юридическият кореспондент. — В това няма съмнение. Президентът се е паникьосал, а това не е добре за страната и в медицинско, и в юридическо отношение.

— Благодаря ви много, момчета — каза Райън и изключи звука на телевизора.

— Трябва да поработим на тази тема — обади се Арни.

— Как?

— Човек воюва с лошата информация, като използва добра информация.

— Супер, Арни! Обаче, за да докажа, че съм взел правилното решение, трябва да оставя хората да измрат.

— Трябва да предотвратим паниката, господин президент.

До този момент тя още не се беше развихрила, което само по себе си беше забележително. Новините бяха излъчени вечерта. В основната си част хората вече се бяха прибрали по домовете си, повечето имаха в хладилниците си храна, с която да изкарат по няколко дни, а новините бяха така изненадващи, че не се бе получило иначе обичайното за такива обстоятелства нашествие по супермаркетите. Днес обаче нещата явно щяха да се променят. След няколко часа хората щяха да излязат на улиците да протестират. Медиите щяха да го отразят, с което щеше да се сформира някакво обществено мнение. Арни имаше право. Трябваше да се направи нещо. Но какво?

— Как, Арни?

— Джак, вече бях почнал да си мисля, че няма да ме попиташ.

 

 

Следващата спирка беше летището. Там потвърдиха, че един частен самолет G-IV с швейцарска регистрация действително е излетял с маршрут до Париж през Либия, където щял да зареди. Ръководителят на полетите разполагаше с копие на регистрите на летището и митническата декларация на самолета. Забележително изчерпателен документ, тъй като бе послужил и за пред митническия контрол. Имаше ги имената на летателния екипаж.

— Е? — каза Чавес.

Кларк огледа заирските официални служители.

— Благодаря ви ценното съдействие. — После двамата с Динг се запътиха към колата, която щеше да ги откара до самолета.

— Е? — повтори Динг.

— Спокойно, момче. — Петте минути път минаха в тишина. Кларк гледаше през прозореца. Събираха се буреносни облаци. Ненавиждаше полети в такива условия.

— Няма начин. Ще изчакаме няколко минути. — Вторият пилот беше подполковник. — Имаме правилник.

Кларк потропа по орлите върху еполетите си и се приведе към него.

— Мен полковник. Мен голяма работа. Казва мен тръгва, летец изпълнява. Веднага!

— Вижте, господин Кларк, знаем кой сте и…

— Вижте — обади се Чавес, — аз съм само един бутафорен майор, но нашата задача е по-важна от вашите правилници. Имаме си торби за повръщане, ако се наложи.

Пилотът ги изгледа злобно, но влезе в кабината. Чавес се обърна към Кларк.

— Нерви, а?

Кларк му връчи документа.

— Провери имената на екипажа. Не са швейцарци, а регистрацията на самолета е швейцарска.

Чавес ги потърси. HX-NJA беше регистрационният код. А имената на летателния екипаж не бяха германски, галски или италиански. Трябваше да ги провери в Ленгли по факса.

— Е? — потрети Динг.

— Тия имена са на фарси, Динг. — Кларк погледна през илюминатора. Навсякъде около тях проблясваха мълнии. — Я дай да се посъветваме с екипажа.

Кларк разкопча колана си въпреки светещия знак и отиде до тоалетната да си наплиска лицето. После коленичи на пода до резервния пилот — млада жена — и й показа документа, който току-що бяха изпратили по факса.

— Можеш ли да ми кажеш нещо за това? Беше й потребен само един поглед.

— О, да — каза тя. — Забелязахме го.

— Кое?

— Ами това е същият модел самолет. Когато има авария, производителят известява всичките си клиенти… искам да кажа, че ние щяхме да питаме, но процедурата е почти автоматична. Той дойде оттук, отлетя на север към Либия, приземи се да зареди с гориво, нали така? И веднага излетя. Медицински полет, нали?

— Точно така. Продължавай.

— Обяви бедствие, каза, че губи мощност в единия двигател, после в другия, и взе да губи височина. Три радара го покриваха. Либийски, малтийски и един военноморски кораб, мисля, че беше разрушител.

— Имаше ли нещо странно в цялата тая работа?

Тя повдигна рамене.

— Това е добър самолет. Не знам армията някога да е губила такъв модел. — Джери — обади се тя на пилота, — имало ли е някога проблеми с двигател при полет с двайсетица?

— Два пъти, мисля. Първият при дефект в горивната помпа. Другият беше преди няколко години. Във въздухозаборника попаднала гъска.

— Е, тогава двигателят гръмва — каза младата жена. — Гъските са по десет килограма. Гледаме да сме по-далеч от тях.

— А онзи е получил авария едновременно в двата двигателя, така ли?

— Още не са разбрали каква е била причината. Може би горивото не е било качествено. Това се случва, но пък двигателите са изолирани модули. Всичко им е отделно — помпи, електроника, всичко…

— Освен горивото — вметна Джери. — Всичко идва от една и съща цистерна.

— Какво друго? Какво може да се случи, когато двигател излезе от строя?

— Ако не внимаваш, можеш да изгубиш управление. Всичко изведнъж се разтърсва, самолетът се накланя към страната на мъртвия двигател. Така веднъж загубихме един Лиър VC-21. Ако ти се случи по време преходна маневра, става страшничко. Но ние сме обучени и за такива ситуации и екипажът ни е летял и в такова положение, това го има и в бордовия дневник. Онези двамата са били опитни пилоти. Но така или иначе, радарът не е показал да са правили маневра. Така че тази причина я изключваме. Най-вероятната причина е лошо гориво, но либийците казаха, че горивото било наред.

— Освен ако екипажът изведнъж не е отказал тотално — пак се обади Джери. — Но дори и това не е за вярване. Искам да кажа, че специалистите предвиждат дори и такива ситуации и екипажът се учи как да ги преодолява, нали разбирате? Аз самият имам три хиляди летателни часа.

— Аз имам четири хиляди и петстотин — каза жената. — По-безопасно е, отколкото да караш кола. Освен това ние всички си обичаме работата.

Кларк кимна. Нямаше повече въпроси.

— Остават три часа до Найроби, полковник — каза пилотът.

 

 

— Добре, но как ще се върна? — попита Раман по телефона.

— Засега няма да се връщаш — каза му Андреа. — Стой си там. Може би ще успееш да помогнеш на ФБР при разследването.

— Страхотно!

— Спокойно. Нямам време за разправии — тросна му се тя.

— И аз нямам. — И той затвори.

Странно. Джеф винаги се бе отличавал с изключително спокойствие. Но кой ли беше спокоен в момента?