Том Кланси
По заповед на президента (48)

45.
Потвърждението

Пътуването беше унило. Пейзажът също. Браун и Холбрук можеха да карат и по-бързо, но трябваше да изучават работните характеристики на звяра, който бяха възседнали, а това отнемаше време и те рядко вдигаха над осемдесет километра в час. С това си поведение спечелваха смъртната ненавист на останалите шофьори по I-90, за които неограничената скорост в източна Монтана беше върхът. Задмина ги и бюрократ — не можеше да не е бюрократ — в някаква гъзарска немска кола, която проблесна покрай камиона им като светкавица.

Не беше лесно. И двамата бяха като пребити. Толкова седмици да оправят камиона, да смесят експлозивите, да натоварят боеприпасите — направо ги бяха изцедили. Спеше им се страшно, а нищо друго не действа така приспивно като шофирането по междущатска западна магистрала. Първата им почивка беше в един мотел в Шеридан, точно преди да влязат в Уайоминг. След първия ден шофиране на тая дяволска машина бяха на косъм да оплескат цялата работа, особено на разклона между I-90 и I-94 в Билингс. Знаеха, че циментовозът не взема лесно завой от 90 градуса, но практиката надхвърли и най-зловещите им страхове. Сутринта се успаха здравата.

Мотелът беше спирка за камиони от всякакъв сорт — от дребни пикапи до гигантски тирове. Закусвалнята предлагаше стабилна закуска, поглъщана във вълчи количества от груби яки мъже и няколко жени със сходен начин на мислене. Разговорите по време на закуската се въртяха около една и съща тема.

— Копелета шибани — заяви един шкембест шофьор с татуировки и на двете ръце.

— Така ли мислиш? — запита Ърни Браун от плота, с надеждата да разбере как възприемат случилото се тези мъжаги.

— Че кой друг ще посегне на деца? Шибани копелета! — И шофьорът се нахвърли върху палачинките си със сладко от боровинки.

— Ако ония от телевизията не са си го измислили, двете ченгета са си свършили добре работата — заяви един превозвач на мляко. — Петима с пръснати черепи. Страхотно!

— Ами какво ще кажеш за онзи, дето загива изправен срещу шестима с автомати! И само с един пистолет! Свалил е трима, може би четирима. Загинал е един истински американски пазител на закона. — Той отново наведе глава над палачинките. Возеше голям камион с добитък. — Заработил си е честно мястото в Рая, казвам ти.

— Зарежи ги тия федерални агенти — обади се Холбрук. — Те не са никакви герои. Какво ще кажеш за…

— Тия приказки да си ги завреш отзад, приятел — предупреди го млековозът. — Не искам и да ги чувам. Там е имало поне двайсет-трийсет деца.

— А онзи чернокожият, дето е тръшнал трима от тия отрепки? — намеси се друг шофьор. — По дяволите, все едно че пак съм се върнал в армията. Само да се видя някъде с това момче и ще го почерпя, Бога ми, даже и ръката му ще стисна.

— Ти да не си бил във въздушнодесантните? — запита го превозвачът на добитък.

— Първа дивизия, седми корпус. — Той се извърна, за да покаже зашитата върху коженото му яке емблема на Първа въздушнодесантна дивизия.

— Аз бях във Втора. — Мъжът стана и раздруса ръката на другия. — Откъде си?

— От Сиатъл. Оня камион там с резервните части е моят. Отивам в Сейнт Луис. Господи, колко е хубаво да видиш приятел от онова време.

— Всеки път, когато пътувам насам…

— Знам. Имаме наши момчета погребани в Литъл Биг Хорн. Винаги казвам по една малка молитва, когато минавам оттук.

— И добре правиш. — Двамата отново раздрусаха десници. — Аз съм Майк Фолън.

— Тим Игър.

На двамата «Планинци» не им беше за пръв път да влизат в закусвалня. Тези мъже пред тях бяха от техния тип. Или поне така се предполагаше. Закоравели индивидуалисти. Но федералните ченгета — герои? Какво беше всичко това, по дяволите?

— Да ти кажа, щом се разбере кой стои зад цялата тая гнусотия, Райън ще им даде да се разберат — каза шофьорът от Сиатъл.

— Той е бивш морски пехотинец — отвърна превозвачът на добитък. — Не е от онази пасмина. Той е като нас. Няма начин.

— Прав си. Някой трябва да си плати и се надявам, че все ще се намерят няколко здрави момчета да съберат борчовете.

— Дяволски си прав — съгласи се млекопревозвачът от мястото си на плота.

— Е — Ърни Браун се надигна. — Време е да спрем да си чешем езиците и да се захващаме за работа.

Останалите му хвърлиха изпепеляващ поглед, и това беше всичко.

 

 

— Ако до утре не се оправиш, отиваш на лекар, и край! — заяви тя.

— О, ще се оправя. — Гласът му обаче прозвуча като стон. Той се зачуди дали не е пипнал някакъв хонконгски грип или нещо от тоя род. Какво толкова щеше да му каже докторът? Почивка, течности, аспирин, неща, които той вече спазваше. Чувстваше се така, сякаш го бяха напъхали в чувал и след това го бяха налагали с бейзболни бухалки, а и цялото онова шибано пътуване бе влошило нещата още повече. Никой не обича да пътува. Всеки иска да посети и други места, но докато стигнеш дотам… Успя да се поотпусне и да задреме. Надяваше се, че жена му няма да се притеснява прекалено много. Утре щеше да се чувства по-добре. Имаше си удобно легло и дистанционно управление за телевизора. Не се ли движеше много, болката не се усещаше особено… много. Просто не можеше да се влошава повече. Нямаше повече накъде.

 

 

Когато хората стигнат до една определена точка, работата никога не свършва. Това беше проблем както за Джак Райън, така и за Роби Джексън.

За Джак това бяха речите, които Кали Уестън му беше подготвила — на следващия ден той летеше за Тенеси, после Канзас, Колорадо, Калифорния, и накрая обратно във Вашингтон, в три часа сутринта на деня, който щеше да се превърне в деня на най-големите допълнителни избори в историята на Америка. Около една трета от местата в Камарата на представителите, опразнена от оня луд японец Сато, щяха да бъдат попълнени, останалите също щяха да си намерят стопаните през следващите две седмици. После вече щеше да си има Конгрес в пълен състав, с който да може да се работи, и може би, дай Боже, щеше да свърши някоя наистина важна работа. Чистата политика се надигаше със застрашителни размери в непосредственото му бъдеще. Идната седмица щеше да се занимава с подробните планове за модернизиране на двете най-мощни правителствени бюрокрации — тези на министерството на отбраната и на финансите. Останалите също бяха под пара.

Откакто беше в Белия дом покрай президента, адмирал Джексън управляваше всичко, разработвано от офиса на Джей-2, шефа на разузнаването на Пентагона, така че да може да прави ежедневната сводка за развоя на нещата по света. Отне му час само да прехвърли материалите.

— Как е, Роб? — запита Джак. Този път не бе от приятелски интерес — президентът искаше да знае състоянието на цялата планета. Веждите на Джексън се стрелнаха нагоре.

— Откъде да започвам?

— Избери си сам — отвърна президентът.

— Добре. Майк Дъбро с «Айзенхауер» продължава да напредва към Китай; движат се с добро темпо. Времето е отлично, а океанът — спокоен; правят по двайсет и пет възела на час. Това измества разчетното им време на пристигане с няколко часа напред. В Тайванския проток ученията продължават, но и двете страни са се дръпнали към крайбрежията си. Изглежда, престрелката им е смъкнала малко адреналина. В този момент секретарят Адлер вече трябва да е там. Сега за Средния изток. Наблюдаваме армията на ОИР — те също провеждат учения. Шест тежковъоръжени дивизии, плюс допълнителни подразделения и тактическа авиация. Нашите хора на място са пуснали «хищници» и наблюдават направо през ключалката.

— Кой ги е упълномощил?

— Аз — отвърна Джексън.

— Да нарушим въздушното пространство на друга страна?

— Спокойно, контролираме операцията. Нали искаше да знаеш какво са наумили и с какво разполагат.

— Да, така е.

— Добре, тогава ми нареждаш какво да правя и оставяш притесненията на мен, окей? «Хищникът» е платформа тип «Стелт». Тя се саморазрушава, ако излезе от контрол или ако на момчетата, дето я управляват, нещо не им хареса. Обаче ни доставя много важни и навременни сведения, които спътниците са безсилни да забележат. Някакви други въпроси, господин президент?

— Предавам се, адмирале. Как изглеждат нещата на място?

— По-добре, отколкото при първоначалната ни разузнавателна оценка. Никой още не е изпаднал в паника, но вече наблюдаваме внимателно.

— А какво става с Туркменистан?

— Очевидно се опитват да организират избори, но това е стара информация. Като цяло нещата там са спокойни, засега. Спътниците показват повишено движение през границите, основно търговски транспортни средства, така мислят шефовете на разузнаването ни, нищо повече.

— Някой наблюдава ли иранските… по дяволите, обединеноислямските войскови разположения покрай границата?

— Не знам. Мога да проверя. — Джексън си отбеляза в бележника. — Така, следващият пункт. Забелязахме индийския флот.

— Как?

— Те не крият нищо. Накарах нашите да изпратят двойка «Ориони» от Диего Гарсия. Те са забелязали нашите приятели от триста мили, с електронни средства. Самолетите ни са на около четиристотин мили навътре в морето от базата си. Между другото, това означава, че те се намират точно между Диего Гарсия и входа към Персийския залив. Военният ни аташе утре ще се отбие в министерството им да ги пита какво са замислили. Едва ли ще са много словоохотливи.

— Ако не им се приказва много, може би посланик Уилямс да ги попита по телефона, а?

— Добра идея. Това е резюмето за днешните новости, освен ако не искаш да чуеш и скучните подробности. — Роби събра документите си. — Как изглеждат речите ти?

— Темата е здравият смисъл — отвърна президентът.

— Във Вашингтон?

 

 

Адлер не беше особено щастлив. Съгласуването във времето не бе добро. Самолетът му кацна в събота вечер — отново бе пресякъл линията на промяна на деня — и най-важните министри отсъствали от града. С това съзнателно принизяваха значението на въздушната битка, но пък му даваха възможност да се възстанови от разликата в часовите пояси, така че да е във форма за сериозната среща. Поне така излизаше.

— Щастливи сме да ви посрещнем на наша земя — заяви външният министър, докато го въвеждаше в кабинета си. Там ги очакваше трети човек. — Познавате ли се с Цзян Хансан?

— Не. Здравейте, господин министър! — каза Адлер и протегна ръка. Ето значи как изглеждал този човек!

Седнаха. Адлер беше сам. Освен двамата министри имаше преводачка, малко надхвърлила трийсетте.

— Добре ли пътувахте? — попита външният министър.

— Всеки път, когато пътувам за страната ви, изпитвам истинско удоволствие, но все пак ми се ще полетът да трае по-кратко — призна Адлер.

— Ефектите от продължителния път върху тялото често са тежки, а състоянието на тялото на свой ред въздейства върху разума. Надявам се, че сте имали достатъчно време, за да се възстановите. Много е важно — продължи външният министър — дискусиите на такова висше ниво, особено в момент на неприятности, да не бъдат засенчвани от странични смущения.

— Починах си добре — увери ги Адлер. И наистина беше спал добре. Само дето не беше сигурен в кой точно часови пояс в момента живее тялото му. — А и интересите на мира и стабилността ни принуждават да правим жертви от време на време.

— Съвсем вярно.

— Господин министър, нещастните събития от последната седмица разтревожиха много страната ми — заяви на домакините си държавният секретар.

— Защо онези бандити все ни провокират? — запита външният министър. — Нашите сили провеждат редовни учения, това е всичко. Освен това те свалиха два наши самолета. Екипажите и на двете машини са мъртви. Те имат семейства. Това е много тъжно, но аз се надявам, че вашата страна е отбелязала факта, че Народната република не е предприела ответен удар.

— Това е отбелязано с голяма признателност.

— Бандитите стреляха първи. Това го знае и вашата страна.

— По този пункт според нас има някои неясноти. Една от причините за идването ми тук е желанието ни да изясним фактите — отвърна Адлер.

Дали ги беше изненадал? Това беше като игра на карти, макар трудността да се коренеше там, че човек никога не знае стойността на картите в собствената си ръка. В този случай той бе блъфирал, но макар и другата страна да подозираше лъжата, те не го знаеха със сигурност, и това също оказваше влияние върху играта. Ако те знаеха, че това му е известно, щяха да кажат едно. А ако бяха наясно, че той не знае, щяха да кажат друго. В този случай те знаеха, че той знае, но не бяха сигурни. Той току-що бе изразил друго мнение, което можеше да бъде лъжа или истина. Напред, Америка! Адлер бе разсъждавал върху всичко това по време на пътя.

— Вие заявихте публично, че първият изстрел е бил предприет от другата страна. Сигурни ли сте в това?

— Напълно — увери го външният министър.

— Извинете ме, но какво бихте казали, в случай че този изстрел е бил направен от един от вашите загинали пилоти? Как бихме могли да бъдем уверени в това?

— Нашите пилоти бяха със строга заповед да стрелят само в случай на самоотбрана.

— Това е едновременно и разумна, и благоразумна мярка за вашия персонал. Но в напрежението на битката — ако не битка, то в тази крайно напрегната ситуация, могат да се случат и грешки. Нашата страна също е допускала такива грешки. По мое мнение авиаторите са импулсивни, особено младите.

— Това не е ли вярно и за другата страна?

— Определено — призна Адлер. — Там е проблемът, нали така? Което се явява и причината за работа като нашата — да гарантираме, че такива ситуации няма да възникват.

— Но те непрекъснато ни провокират. Надяват се да извоюват благосклонността ви, а това за нас е крайно тревожно.

— Не ви разбрах?

— Вашият президент говори за два Китая. Съществува само един Китай, господин секретар Адлер. А аз си мислех, че този въпрос между нашите две страни е решен отдавна.

— Това беше езикова грешка от страна на президента — заяви Адлер, отхвърляйки забележката. — Президентът ни притежава много качества, но има още какво да учи за тънкостите на дипломатическото общуване. Просто един глупав репортер направи от мухата слон. Нищо повече. В политиката ни по отношение на този регион много отдавна няма никакви промени. — Така, «този регион» вместо «Китай» и «много отдавна» вместо просто «няма». Имаше моменти, когато Адлер си мислеше, че може да стане милионер само като пише застрахователни полици.

— Такива езикови грешки могат да бъдат разглеждани като нещо съвсем различно от грешки — отбеляза външният министър.

— Не изясних ли позицията ни по този повод? Спомнете си, че той говореше за един много трагичен инцидент, при който има загинали американци, и търсеше какви думи да използва. Просто избра онези, които означават едно в нашия език и друго — във вашия. — Нещата се развиваха доста по-леко, отколкото бе очаквал.

— При този трагичен инцидент имаше загинали китайци.

Адлер забеляза, че Цзян само слуша, без да отронва и дума. В западния контекст на разбиране това го превръщаше в помощник, в техническо лице, което подпомага министъра си при юридическите тънкости или при интерпретирането им. Адлер не беше много сигурен дали случаят е точно такъв. По-вероятно да беше точно обратното. Ако Цзян беше онова, за което го мислеха американците, и ако беше достатъчно умен да подозира, че американците ще обърнат внимание на тези подробности — защо тогава беше тук, по дяволите?

— Да, и хора и от други националности също, безсмислени жертви и голяма мъка. Надявам се разбирате, че нашият президент гледа на такива случаи изключително сериозно.

— Наистина разбираме. И бих искал да добавя, че ние с ужас научихме за нападението върху неговата дъщеря. Вярвам, че вие ще предадете на президент Райън нашите най-дълбоки съчувствия за това нечовешко деяние и нашето щастие, че детето е останало невредимо.

— Благодаря ви от негово име и ще предам добрите ви пожелания. — Външният министър се беше подмазал два пъти едно след друго. Беше имал удобната възможност. Адлер си напомни, че събеседниците му се мислеха за по-умни и по-хитри от всички на света.

— Господин президентът е сантиментален мъж — призна държавният секретар. — Това е обща американска слабост. Нещо повече, той счита за свой основен дълг да брани всички наши съграждани.

— Тогава трябва да разговаряте с бунтовниците от Тайван. Според нас те са страната, разрушила авиолайнера.

— Но защо им е да правят такова нещо? — запита Адлер, едва потискайки изненадата си. Дали беше случайно подхлъзване на езика? Разговаряйте с Тайван? Ръководството на Китайската народна република го молеше да направи това?

— За да усилят въздействието посредством този инцидент, не е ли очевидно? Да въздействат върху личните чувства на вашия президент. Да затъмнят истинските проблеми между Народната република и заблудената ни провинция.

— Наистина ли мислите така?

— Да — увери го външният министър. — Ние не искаме никакви враждебни действия. Такива инциденти винаги отнемат човешки животи и причиняват големи материални загуби, а ние сме истински загрижени за страната си. Проблемът с Тайван ще бъде решен в надлежното време… и когато Америка се въздържи от намеса.

— Както вече ви казах, господин министър, промени в нашата политика няма. Всичко, към което се стремим, е възстановяването на реда и стабилността — заяви Адлер, наблягайки недвусмислено върху запазването на статуквото, което определено не влизаше в плановете на Народната република.

— Тогава сме съгласни.

— И няма да възразите срещу морските ни размествания?

Външният министър въздъхна.

— Морето е свободно за всички. Не е наша работа да даваме нареждания на Съединените американски щати, както не е и работа на САЩ да дава заповеди на Народната република. Придвижването на морските ви сили създава впечатлението, че вие оказвате влияние върху местните събития, което ние ще коментираме по надлежния ред. Но в интерес на мира — продължи той с глас, едновременно и търпелив, и уморен, — ние няма да възразяваме прекалено, особено ако това окуражи бунтовниците да прекратят безсмислените си провокации.

— Полезно би било да разберем дали вашите военноморски учения ще приключат скоро. Това ще е един много благороден жест от ваша страна.

— Пролетните маневри ще продължат. Те не представляват заплаха за никого, както ще установи съвсем скоро засиленото ви военноморско присъствие в района. Ние не искаме от вас да приемате думите ни на вяра. Нека делата ни говорят вместо нас. Добре би било също така бунтуващите ни се братовчеди да намалят собствената си активност. Може би бихте могли да ги уговорите? — Два пъти една и съща грешка? Значи предния път външният министър не беше направил грешка.

— След като настоявате за това, да, аз бих бил щастлив да добавя гласа си и този на моята страна към усилията за запазването на мира.

— Ние ценим добрите инициативи на Съединените щати и вярваме, че вие ще бъдете честен посредник в този случай, предвид на тъжния факт, че при този трагичен инцидент има и загинали ваши съграждани.

Държавният секретар се прозя.

— О, извинете ме.

— Пътуванията са проклятие, нали? — проговори за пръв път Цзян, нарушавайки продължителното си мълчание.

— Не е лъжа — съгласи се Адлер. — Моля да ми позволите да се консултирам с правителството си. Мисля, че отговорът на запитването ми ще бъде благоприятен.

— Отлично — отбеляза външният министър. — Ние търсим начин за избягване на каквито и да било прецеденти тук. Надявам се, че вие го разбирате, но предвид случилите се изключителни обстоятелства, ние приветстваме вашето съдействие.

— Утре сутринта ще имам отговор на молбата ви — обеща Адлер и се изправи. — Извинете ме, че удължих работния ви ден.

— Такава ни е работата, господин държавен секретар, на всички.

Скот Адлер се оттегли, зачуден какво ли се бе случило в действителност. Не беше сигурен кой е спечелил покера, не беше сигурен дали изобщо е имало такава игра. Определено срещата не бе протекла според очакванията му. Изглеждаше така, сякаш бе спечелил, и то лесно. Другата страна се бе оказала много по-сговорчива, отколкото би постъпил самият той на тяхно място.

 

 

Някои го наричаха журналистика на чековата книжка, но то не беше нещо ново и всъщност не беше и скъпо. Всеки репортер с опит имаше хора, на които можеше да се обади, хора, които за една разумна сума можеха да проверят доста неща. Това в никакъв случай не беше незаконно — да се иска услуга от приятел, или поне не беше тежко престъпление. Информацията рядко пареше, а в този случай беше обществено достояние. Работата беше само там, че канцелариите не работеха в неделните дни.

Един бюрократ от средно ниво отиде в Балтимор, като използва пропуска си, за да се добере до мястото си на паркинга, после влезе в една стая със застоял въздух, където се съхраняваха архивите. Откри нужния шкаф, издърпа едно чекмедже и извади една папка. Остави белег в чекмеджето и отнесе папката до най-близката копирна машина. За по-малко от минута документите бяха копирани, след което бяха върнати по мястото си. После бюрократът се прибра у дома. Тъй като това занятие му беше станало редовно, той си бе инсталирал личен факс и след десет минути документите бяха изпратени, след което той отиде в кухнята и ги натъпка в коша за отпадъци. За цялата тази работа щеше да получи петстотин долара. Когато работеше в почивните дни, получаваше допълнително възнаграждение.

 

 

Джон Плъмър четеше документите още преди предаването им по факса да бе приключило. Разбира се, някой си Райън, Джон П. бе създал дъщерна корпорация по времето, за което му беше съобщил Холцман. Управлението на тази корпорация бе възложено Зимър, Каръл четири дни по-късно. Корпорацията включваше Лорънс Зимър, Алиша Зимър и едно друго дете, като всички акционери имаха едно и също презиме. Той разпозна подписа на Райън върху документите по трансфера. Юридическата част по сделката беше изпълнена от една фирма във Вашингтон, авторитетна фирма. Имаше няколко трика, обаче съвсем законни, за да се направи сделката свободна от данъци за семейство Зимър. По този пункт нямаше други документи. Но за работата му това не беше важно.

Той разполагаше и с други документи. Познаваше регистратора в Масачузетския технологичен институт и предната вечер бе научил, също по факса, че разходите по образованието и квартирните на Питър Зимър са били платени от частна фондация, а чековете издадени и подписани от един партньор в същата юридическа фирма, която бе учредила дъщерната корпорация. Дори разполагаше и с копие от дипломата му. Сега момчето учеше във факултета за компютърни науки и щеше да кара стажа си в Кеймбридж. Като се изключеха слабите му оценки в литературните курсове първата година — в МТИ държаха студентите им да са литературно образовани, но Питър Зимър очевидно не даваше и пет пари за поезията — хлапето беше пълен отличник.

Значи беше вярно. Плъмър се отпусна в люлеещия се стол и се опита да анализира нещата.

— Защо трябва да ви вярвам? Вие сте репортери — каза той на глас.

Проблемът с професията му беше нещо, за което колегите му почти никога не говореха. През шейсетте години някой си Съливан бе съдил «Ню Йорк Таймс» за клевета, като бе твърдял, че вестникът не е бил коректен в коментарите си. Вестникът обаче бе упорствал и съдът се бе съгласил, че при отсъствието на съзнателно злодеяние грешката не е престъпна и че общественият интерес към разбулването на събитията стои над защитата на отделната личност. Това обаче бе оставило вратичка за по-нататъшни искове в техническо отношение и хората бяха започнали да съдят медиите и понякога наистина успяваха. Случаите, разбира се, се брояха на пръсти.

Съдебното регулиране на проблема беше необходимо, без съмнение. Първата поправка към Конституцията гарантираше свободата на пресата и причината за това беше, че пресата беше първата и понякога последната защита на свободата в Америка. Хората лъжеха непрекъснато. Особено хората от правителството, но и другите не им отстъпваха, и работата на медиите беше да установят фактите — истината — като ги представят на хората, така че те сами да преценят кой крив и кой прав.

Но в разрешенията на Върховния съд се съдържаше и един капан. Медиите бяха в състояние да унищожат всеки човек. Разбира се, в американското общество имаше обратна мярка срещу всяко неморално действие, но репортерите разполагаха с такава защита, на която и бившите крале и царе биха завидели, и на практика професията му беше над закона. И всячески се стремеше да остане в това състояние. Признаването на грешка не означаваше само юридическо нарушение, за което се плащаха парични глоби. Фактът на самото признаване щеше да отслаби вярата на публиката в професията им. Така че журналистите никога не признаваха грешките си, а когато все пак го правеха, нарушенията им никога не се разглеждаха като съзнателни и преднамерени; адвокатите си знаеха добре работата. Разбира се, имаше и изключения, но те си оставаха точно това — изключения.

През целия си съзнателен живот Плъмър бе наблюдавал как професията му се променя. Беше се изпълнила с прекалено много арогантност и почти никой не осъзнаваше факта, че публиката, на която служат, вече не им вярва; а от това го болеше. Той се мислеше за човек, на когото може да се има доверие. Гледаше на себе си като на професионален наследник на Ед Мороу, на чийто глас вярваше всеки американец. Защото така трябваше да бъде. Но не беше, защото професията нямаше как да бъде контролирана отвън и хората никога вече нямаше да й хващат вяра, освен ако някой не се наемеше да я надзирава отвътре. Репортерите мъмреха представителите на всяка друга професия — медицина, право, политика, — че не поемат професионална отговорност, нещо, което не правеха самите те. Не ме гледай какво правя, а какво говоря — тази «мъдрост» беше станала тяхна втора природа. А ако нещата се влошаха още повече, тогава какво? Плъмър се замисли. Можеше да се оттегли когато пожелае. Колумбийският университет го беше канил неведнъж да поеме катедрата по журналистика… и етика, защото гласът му беше правдив, разумен, честен. Глас на възрастен човек, добави той на себе си. Може би последният му глас?

Но всичко се свеждаше всъщност до съвестта му, до морала, преподаван му от родителите, отдавна починали, и учителите, чиито имена отдавна бе забравил. Той беше длъжен да бъде лоялен. Да, трябваше да е лоялен към професията си, но трябваше да е лоялен и към съвестта си. Да каже истината, пък каквото ще да става. Той вдигна телефона.

— Холцман — чу се в слушалката.

— Обажда се Плъмър. Направих няколко проверки. Изглежда, си имал право.

— Знам. И какво сега, Джон?

— Трябва да го направя сам. Ще ти пратя експозе.

— Много мило от твоя страна, Джон. Благодаря ти.

— Все още не мога да приема Райън като президент — добави Плъмър, по-скоро като застраховка. В това имаше логика. Той не можеше да се покаже като човек, който прави това, за да се докара.

— Знаеш, че не става дума за това. Защо иначе ще те уговарям да вземеш участие в цялата работа? Кога? — попита Боб Холцман.

— Утре вечер, на живо.

— Какво ще кажеш да седнем заедно и да пообработим някои неща? Това ще е голяма работа за «Поуст». И под заглавието да бъдат имената и на двама ни?

— Утре вечер като едното нищо може да си търся друга работа — забеляза Плъмър и се изхили лукаво. — Добре, ще го направим.

 

 

— И така, какво означава това? — запита Джак.

— Те нямат нищо против онова, което правим. Даже направо ми се струва, че искат самолетоносачът да е край бреговете им. Помолиха ме да поснова между Пекин и Тайпе…

— Помолиха те? — Президентът беше изумен. Такива директни полети щяха да придадат легитимност на правителството в Тайван. Американският държавен секретар посредничеше само между легитимни държави. Далеч по-дребни разногласия бяха вдигали голям шум именно поради такива совалки, а тази ситуация надхвърляше всичко видяно досега.

— Да, и аз бях доста изненадан — отвърна Адлер по обезопасената телефонна линия. — Някакъв вял протест срещу гафа ти с двата Китая на пресконференцията и нищо повече, можеш ли да си представиш? Прекалено хрисими са за хора, убили над сто невинни пасажери.

— А военноморските им маневри?

— Ще продължат. Дори на практика ни поканиха да гледаме колко рутинни били.

Адмирал Джексън слушаше разговора по говорителя на телефона.

— Господин държавен секретар? Тук е Роби Джексън.

— Да, адмирале?

— Значи излиза така: предизвикват криза, ние им изпращаме самолетоносач, и сега ни казват, че не е лошо да се навъртаме наблизо, правилно ли съм разбрал?

— Точно така. Те не знаят, че ние знаем, поне аз не мисля, че знаят, но да ти кажа право, не съм сигурен, че в момента това има някакво значение.

— Нещо не е наред — реагира мигновено Джексън. — В цялата тая работа има нещо страшно гнило.

— Адмирале, според мен имаш право и по този параграф.

— Какъв ще е следващият ход? — попита Райън.

— Предполагам, че утре сутринта летя за Тайпе. Не мога да го избегна, нали?

— Съгласен. Дръж ме в течение, Скот.

— Да, господин президент. — Линията замлъкна.

— Джак… току-що ми замига най-голямата сигнална лампа.

Райън направи гримаса.

— Утре и мен ме чака работа. Политическа. Излитам в… ааа — той погледна програмата си за следващия ден, — значи излизам от Камарата в шест и петдесет, за да говоря в Нашвил в осем и половина. А трябва много спешно да оценим ситуацията, и всичко в движение. По дяволите. Адлер е там, аз съм в движение, а Бен Гудли още не е достатъчно опитен за тая работа. Ти си на ход, Роб. Ако възникнат оперативни проблеми, дръж връзка със семейство Фоли. Арни ще се занимава с политическата страна. Трябва ни специалист по Китай от Държавния департамент…

 

 

Адлер се наместваше в кревата си в крилото за много важни гости на посолството. Прехвърли бележките си, опитвайки се да проумее нещата. Хората допускаха грешки на всяко ниво. Ширещото се мнение, че висшите служители са дяволски хитри, изобщо не беше вярно. Те също допускаха грешки. Пропуски. Обичаха да се изкарват по-умни, отколкото бяха. «Пътуването е проклятие» бе казал Цзян. Единствените му думи. Защо точно в онзи момент и защо точно тези думи? Това беше толкова очевидно, че не бе схванал веднага.

 

 

— Бедфорд Форест, а? — попита Дигс. Тъкмо поливаше хотдога си с горчица.

— Най-добрият кавалерийски командир, който сме имали — каза Едингтън.

— Ще ме извиниш, професоре, но не споделям ентусиазма ти — отбеляза генералът. — Този кучи син е основателят на Ку-клукс-клан.

— Никога не съм казвал, че политическите му възгледи са били прогресивни и не ги защитавам, но ако изобщо някога сме имали по-добър военачалник, тогава аз просто не му знам името — отвърна Едингтън.

— Той наистина е взел здравето на нашите хора — призна Хам.

— Стюарт е бил надут самохвалко, сприхав, но с огромен късмет. Генерал Натан Бедфорд Форест имал е Fingerspitzengefuhl, нюх, знаел е как да взема решения в най-напрегнати моменти, и проклет да съм, ако е допуснал дори две или три грешки. Така че според мен трябва да простим неуспехите му в други области.

Тези дискусии на историческа тема между висшите чинове в армията можеха да продължат с часове. Дигс се бе отбил да си побъбри с полковник Хам и сега чуваше сигурно милионното проиграване на Гражданската война. Милионното ли? Сигурно милиардното.

— А какво ще кажеш за Гриърсън? — запита Дигс.

— Неговият набег в тила е бил истинска красота, но не забравяй, че замисълът не е бил негов. В действителност мисля, че най-добрата му работа е била като командир на 10-и полк.

— Е, това вече го изсмукахте от пръстите си, доктор Едингтън.

— Да, ама виждаш ли как пламнаха очите на шефа?

— Точно така! Вие доскоро разполагахте с този полк. «Готови и напред!» — добави полковникът.

— Знаеш дори и девиза на полка ни? — Може би този мъж в края на краищата беше сериозен историк, дори и да се възхищаваше от онзи расист и убиец, помисли Дигс.

— Гриърсън е изковал този полк буквално от хора от кол и въже, главно неграмотни войници. Трябвало е да си създава свой собствен сержантски състав и те са свършили всичката кална работа в щата, обаче са единствените, победили апачите — и представи си, за тях има направен само един филм! От доста време си мисля да напиша книга по въпроса, когато се пенсионирам. Той е бил нашият пръв истински пустинен боец и е измислял стратегиите и тактиките в движение. Знаел е как да направи рейд дълбоко в тила на врага, как да влиза в битка и как да води битка, и как след като се укрепи някъде, да не отстъпва. Радвам се да видя, че този полкови стандарт отново се завръща.

— Полковник Едингтън, простете одевешната ми забележка. — Дигс вдигна кутията с бира за наздравица. — Кавалерията си е кавалерия.