Том Кланси
По заповед на президента (63)

60.
Операция «Бъфорд»

Шест часа след първия артилерийски бараж вражеските намерения вече бяха повече от ясни. Бяха необходими докладите от разузнавателните полети на хеликоптерите, за да се очертае първоначалната картина, но окончателния щрих нанесоха спътниковите фотографии. Мариън Дигс беше наясно с историческите прецеденти. Когато френското висше командване подразбрало за германския план «Шлифен» преди началото на Първата световна война, реакцията им била «Толкова по-добре за нас!» Нападението бе спряло буквално пред вратите на Париж. През 1940 година Върховното командване посрещнало първоначалните новини за следващото германско нападение с усмивки — а то завършило чак на френско-испанската граница. Проблемът беше там, че хората обикновено оставаха предани на идеите си много повече, отколкото на съпругите си — и тази тенденция беше универсална. Вече минаваше полунощ, когато саудитите проумяха, че основните сили на армията им се намират съвсем не там, където би следвало, и че съединенията, бранещи западната граница, са прегазени от враг, който е или прекалено умен, или прекалено тъп, за да направи онова, което бяха очаквали от него. Те трябваше да водят битка или да маневрират, което ги свари напълно неподготвени. Войските на ОИР се стремяха на всяка цена да овладеят Военния град на крал Халид. В този пункт щеше да се развихри сражение, след което врагът щеше да има избор: или да завие на изток към Персийския залив — и нефтените полета — като по този начин обгради в капан съюзническите войски; или да продължи на юг към Рияд, за да нанесе политически нокаут и да спечели войната. Така или иначе, това не беше лош план, помисли Дигс. Ако успееха да го осъществят, разбира се. Техният проблем беше същият като на саудитите, между впрочем. Те имаха план и го мислеха за много добър. Рано или късно всеки допускаше тази грешка и ключът да бъдеш на страната на победителите беше да знаеш какво можеш да направиш и какво не. Този враг още не знаеше частта «какво не може». Нямаше смисъл да му се напомня за това; беше прекалено рано.

 

 

Райън говореше по телефона с приятеля си в Рияд.

— Имам картината, Али — увери го президентът.

— Ситуацията е много сериозна.

— Слънцето скоро ще изгрее, а вие разполагате с пространство, което можете да замените за време. Този номер е успявал и преди.

— А вашите сили какво ще направят?

— Не се безпокой, няма да се изтеглят.

 

 

— Тази война започна зле за обединените ни сили — говореше Том Донър, излъчван на живо по нощните новини на Ен Би Си. — Поне така чуваме. Обединените армии на Ирак и Иран пробиха саудитските отбранителни линии на запад от Кувейт и се движат на юг. Аз съм тук с войниците на 11-и бронетанков полк «Блек Хорс». Това е сержант Брайън Хътчинсън от Сиракуза, Ню Йорк. Сержант, какво мислите за ситуацията?

— Както виждате, въпреки лошите новини, войниците са готови — дори изпитват нетърпение — да се срещнат с врага.

 

 

Командващият саудитските въоръжени сили затвори телефона — току-що бе разговарял с краля, — после се обърна към Дигс.

— Какво препоръчвате?

— Като за начало, мисля, че трябва да придвижим на запад 5-а и 2-ра бригади.

— Но това ще остави Рияд беззащитен!

— Не, генерале, в действителност не е така.

— Трябва веднага да контраатакуваме!

— Генерале, още не се налага — каза му Дигс, без да вдига поглед от картата. 10-и полк със сигурност се намираше на интересна позиция… Той вдигна поглед. — Сър, чували ли сте някога анекдота за стария и младия бик? — Дигс продължи с един от любимите си анекдоти и само след няколко секунди старшите саудитски командири закимаха енергично.

 

 

— Ето, виждате ли, дори и американската телевизия твърди, че успехът е на наша страна — каза шефът на разузнаването.

Командващият военновъздушните сили на ОИР не беше толкова бодър. За изминалия ден бяха загубили тридесет изтребители, срещу може би два саудитски. Планът им да се промъкнат и да унищожат самолета АУАКС, който определено накланяше везните във въздушното пространство към съюзниците, бе претърпял пълен провал и им бе струвал загубата на най-добре обучените пилоти. Добрата новина все пак беше, че врагът не притежаваше нужните за завоюването на страната му самолети. Сега от Иран излизаха още сухопътни сили и се съсредоточаваха срещу Кувейт от север.

 

 

Срещу Дхаран бяха изстреляни общо петнадесет ракети «Скъд». Вероятността да улучат КОМЕДИЯ беше много малка и всичките бяха или прехванати и унищожени, или, в повечето случаи, бяха паднали в морето сред трясъци и фойерверки, без да причинят никаква вреда. Последният товар — на този етап главно камиони — вече беше на кея. Грег Кемпър свали бинокъла, с който наблюдаваше потеглящата колона. Накъде отиваха, той не знаеше. Но подозираше, че на петте хиляди национални гвардейци от Северна Каролина им е писнало и че вече са бесни да правят нещо, каквото и да е то.

 

 

Едингтън вече беше стигнал южната страна на ВГКХ с бригадния си състав. Бойната му единица «Уулфпак» вероятно нямаше да успее да стигне навреме, за да се включи в битката, така че той ги насочи към Ал Артавия, едно от онези места, които понякога стават важни в историята, защото пътищата водят натам. Не беше сигурен дали това щеше да се случи и тук, макар и да си спомняше, че Гетисбърг е било място, където Боби Лий се е надявал да снабди войниците си с обувки. Докато хората му си вършеха работата, полковникът запали пура и излезе, за да види току-що пристигналите две роти. Военната полиция вече ги разпределяше по набързо оформените защитни позиции. Над главата му профучаха изтребители. Американски F-15. Добре, врагът щеше да има много приятни изживявания.

— Господин полковник! — извика един главен сержант, командир на танк «Брадли», от люка си и спря машината. Едингтън се покачи при него.

— Как са всички?

— Готови сме и за разходка из ада, сър. Къде са те? — попита сержантът, смъквайки покритите с прах предпазни очила.

Едингтън му посочи.

— На около сто и петдесет километра натам, по този път. Как се чувстват войниците, сержант?

— Колко можем да изтребим преди да ни накарат да спрем, сър?

— Ако е танк, унищожете го. Ако е бронетранспортьор, унищожете го. Ако е камион, унищожете го. Ако е на юг от защитния насип и държи оръжие, унищожете го. Но правилата за убийството на хора, които не оказват съпротива, са много сериозни. Не можем да ги нарушаваме. Това е важно.

— Това ни е достатъчно, полковник.

— Не поемайте прекалени рискове с вземането на пленници все пак.

— Няма, сър — обеща командирът на танка. — Няма да поема никакви рискове.

 

 

Законите на геометрията изкараха «Блек Хорс» най-отпред. Полковник Хам бе издал команда да напредват в редица, 1-ви, 2-ри и 3-ти дивизион подредени в линия от юг на север, като всеки покриваше фронт с ширина трийсет километра. 4-ти (авиационен) дивизион държеше в запас, като само няколко разузнавателни хеликоптера опипваха почвата напред, докато сухоземните елементи от батальона за поддръжка напредваха, за да издигнат една предварителна база в пункт, който предните му части още не бяха достигнали. Хам беше в своя команден танк M4 — наречен естествено «Звездни войни».

Информационната система за връзка между танковете започваше да се разгъва в реална тактическа обстановка. Армията работеше с нея вече от пет години, но до този момент тя не беше пробвана в битка и Ал Хам беше изпълнен с доволство, че ще е първият, който ще провери колко струва. Командните екрани в M4 показваха всичко. Всеки отделен танк и бойна машина беше едновременно и източник, и получател на информация. Тя започваше с информирането на всички къде са разположени всички приятелски бойни сили с точност до метър — това трябваше да предотврати всякакви нападения върху своите. С едно докосване на превключвателя Хам знаеше разположението на всяка бойна машина, с която разполагаше, обозначена върху карта, показваща терена до най-малките подробности. След време той щеше да има подобна точна картина и на вражеските разположения, а след като знаеше къде се намира всеки, и свой, и чужд, идваше изборът и на собствени позиции. Саудитските 2-ра и 5-а бригади бяха на северозапад от него и се придвижваха от кувейтската гранична област. Той разполагаше с около сто и петдесет километра преди да почне да се тревожи за сблъсък с противника и четирите часа ход напред щяха да послужат за установяването на контрол върху бойните му части. Беше нещо като тренировъчна задача, която беше длъжен да изпълни, защото грешките на бойното поле, колкото и дребни да са, струват скъпо.

 

 

Причината, поради която оцелелите от 4-та саудитска бригада бяха успели да спечелят време и пространство, за да се реорганизират и попълнят боеприпасите и горивото си, беше, че Войнството на Бога беше принудено да направи същото. Влекачите зареждаха от цистерните, които бяха следвали бойните машини. Процесът продължи четири часа. До този момент бригадните и дивизионните командири бяха доволни. Изоставаха само с десет километра от планираното — плановете винаги са прекалено оптимистични — и с един час във времето. Зареждането с гориво протече също почти по план. Те бяха съкрушили първоначалната съпротива, понасяйки повече загуби, отколкото бяха очаквали, но така или иначе бяха съкрушили врага си. Войниците бяха уморени, но това беше в реда на нещата, и времето за зареждане с гориво им позволи да подремнат. С наближаването на зората Войнството на Бога запали дизеловите двигатели и възобнови похода си на юг.

 

 

Първите битки този ден щяха да бъдат въздушни. Обединените военновъздушни сили започнаха да излитат масово точно след четири от базите в южната част на кралството. Първата редица самолети бяха Ф-15 Ийгъл и се присъединиха към трите циркулиращи E-3B АУАКС, разположени на изток и запад от Рияд. Изтребителите на ОИР също излетяха, все още под управлението на наземни радарни станции, разположени на територията на бившия Ирак. Битката започна с нещо като танц между две групи танцьори. И двете страни искаха да разберат къде се намират установките с ракети «земя-въздух» на вражеската страна. Постепенно ставаше ясно, че и двете страни разполагат с ракетен пояс, зад който да се укриват, но и в двата случая първоначалните битки щяха да се водят на една електронна ничия земя. Първият ход беше направен чрез излитането на звена от по четири изтребителя от 390-а изтребителна ескадрила «Уайлд Боорс» (Глиганите). Предупредени от своя контролен самолет, че една формация на ОИР е взела курс на изток, «Ийгълите» завиха на запад и се стрелнаха през празното пространство, като обърнаха курса към морето, последвани от останалите. Американците очакваха да спечелят, и така и стана. Изтребителите на ОИР — в действителност ирански F-4, останали от времето на шаха — бяха спипани съвсем неподготвени. Предупредени от наземните си щурмани, те обърнаха обратно, но проблемът им беше по-сложен от конкретната тактическа ситуация. Те бяха очаквали някаква бойна схема, при която едната страна щеше да изстреля ракети, а другата щеше да ги избегне, като после се върне и изстреля собствените си в един стил на сблъсък, закостенял като средновековен рицарски турнир. Никой не им беше казал, че американският враг не е обучаван да воюва по този начин.

Американците стреляха първи, всеки по една управляема ракета, което им позволяваше да се оттеглят, след като ги бяха изстреляли. Те обаче не постъпиха така, а се вклиниха зад тях, следвайки едновременно и доктрината си, и наклонностите си след десетчасов размисъл върху онова, което президентът им беше съобщил по радиото. Сега всичко беше на лична основа и първата група американски изтребители продължи да се сближава с първата група цели. Три от четирите цели бяха унищожени, страшно изненадани от ракетата, която американските пилоти бяха кръстили Сламър^[1].

Четвъртата цел успя да се измъкне, благослови късмета си и зави обратно, за да изстреля собствените си ракети, но внезапно видя върху радарния си екран, че на по-малко от петнадесет километра има изтребител. Това накара иранския пилот да дръпне щурвала и да завие на юг, което се оказа грешка, защото американецът намали рязко скоростта и застана в опашката му. Искаше позиция, от която да разстреля собственоръчно врага, и се залепи зад противниковия самолет. След петнадесет секунди F-4 изпълни целия екран на прицела.

— Фокс-Три, Фокс-Три, стрелям!

Втора четворка «Ийгъл» се появи в района на битката, преследвайки собствените си цели. Наземните ръководители на полетите на ОИР бяха смаяни от скоростта, с която губеха машини и хора, и заповядаха на изтребителите си да се насочат срещу приближаващите се американци и да изстрелят радарно насочваните си ракети с голям радиус на действие — но дори и тогава американците не побягнаха, за да ги избегнат, както се очакваше. Вместо това тактиката им се състоеше да изпълнят завои под прав ъгъл към земята и да поддържат равна дистанция със стрелящия самолет. Това разстройваше доплеровия ефект за радарите на изтребителите и изпрати ракетите им в хаотични, неориентирани курсове. После американците завиха, всеки си избра по една цел и стреляха от петнайсет километра, докато през това време изтребителите на ОИР се опитваха да захванат повторно целите си и да изстрелят поредната ракета. Предупредени, че във въздуха са се появили още ракети, вражеските изтребители опитаха да завият и да избягат, но бяха прекалено вътре в радиуса на действие на ракетите и бяха унищожени.

— Хей, педал, тук е Бронко — обади се глас на английски по канала за връзка на ОИР. — Дай нещо за допълнително. Много беше вкусно, да знаеш. Ще ви пръснем задниците на всички! — Той превключи каналите на Скай-Едно. — Рейзърбек Лед, има ли още работа, край?

— Във вашия сектор не, поддържай готовност.

— Разбрано. — Полковникът, който командваше 390-и авиополк, направи страничен завой, като гледаше към земята да зърне някъде големи масиви от танкове, и за пръв път в живота си изпита желание да бъде бомбардировач вместо прехващач. Полковник Уинтърс беше от Ню Йорк. Там имаше епидемия, а тук той воюваше срещу тези, които я бяха причинили. — Рейзърбек, Лед, всички да се подредят след мен. — После провери състоянието на горивото си. Трябваше скоро да зарежда.

След това се появиха «Страйк Ийгъл» от 391-ви полк, съпровождани от екипираните с ракети ХАРМ F-16. По-малките едноместни изтребители закръжиха с включени апаратури за засичане на противника, като душеха за мобилни установки с ракети «земя-въздух».

 

 

«Хищниците» работеха по същия въпрос. Три бяха катастрофирали със загубата на наземния си контрол в «СТОРМ ТРАК» и в разузнавателното отразяване на обстановката се образува дупка. На театъра на бойните действия оставаха само десет. Четири от тях бяха във въздуха и летяха на две хиляди и петстотин метра височина, почти невидими над напредващите дивизии. Войските на ОИР разчитаха най-вече на механизираната си артилерия. В момента те се подготвяха за следващата голяма атака, подредени зад две механизирани бригади, готови всеки момент да направят скок към Военния град на крал Халид. Един «хищник» се натъкна на група от шест батареи. Информацията веднага постъпи в сборния пункт, откъдето беше подадена на АУАКС и обратно долу, на шестнайсетте «Страйк Ийгъл» от 391-ви полк.

 

 

Саудитската формация чакаше напрегнато. Четирийсет и четирите бойни машини бяха пръснати по протежение на осем километра, максималната ширина, на която се бе осмелил командващият ги майор. Един приближаващ писък в небето накара бойците му да се скрият в машините, когато снарядите започнаха да удрят пред позицията му. Първоначалният обстрел продължи три минути, като попаденията на снарядите напредваха към местата, където бяха разположени танковете му.

 

 

— Наближаваме! — извика командирът. Врагът очевидно очакваше първата атака да е срещу предните му танкове, където се намираха установките с ракети «земя-въздух». Трите звена се разделиха, после се пръснаха по двойки и снижиха до хиляда и двеста метра, оставяйки димящи следи. Оръдейните батареи бяха подредени прегледно, в редици, снарядите бяха отделени на сто метра настрани, заедно с влекачите им. «Точно като по учебник» — помисли си полковник Стив Берман и изсипа минибомбите.

— Хубава гледка. — Надолу летяха два контейнера муниции БЛУ-97 с комбиниран ефект, общо над четиристотин минибомби с размери на топки за софтбол. Първата батарея беше буквално изравнена със земята, експлозии избухнаха и от камионите с боеприпаси.

— Следващите, моля. — Пилотът форсира изтребителя в рязък десен завой. Оръжейният оператор го повика обратно към следващата батарея, после той забеляза…

— Противосамолетна батарея в десети квадрат. — Това се оказа подвижна установка с противосамолетни ракети ЗСУ-23, чиито четири оръдия започнаха да стрелят с трасиращи снаряди. — Пускам им едно бонбонче.

Танцът със смъртта трая само няколко секунди. «Ийгълът» избягна огъня и изстреля ракета «Мавърик», която унищожи оръдейната установка. После пилотът се насочи към следващата батарея гаубици.

«Също като «Ред Флаг»» — мярна се за миг в съзнанието на пилота. Той беше воювал тук през 1991 година като капитан и бе унищожавал цели, но основно си бе прекарвал времето в проследяването и унищожаването на ракети «Скъд». Опитът от битката в реални условия никога не бе достигал до нивото на бойната практика при насочване на снарядите и ракетите на максимални разстояния във военновъздушната база «Нелис». Сега обаче това бе станало. Той търсеше цели в реално време, и за разлика от тренировките в «Нелис», отдолу стреляха срещу него с истински снаряди. Е, той също им пускаше истински бомбички. Огънят от земята се усили, докато той се насочваше към следващото скупчване на цели.

 

 

На сто метра пред позицията му в пустинята се изсипаха още двайсет или трийсет снаряда. След трийсет секунди паднаха още десет. Трийсет секунди по-късно само три. На хоризонта, доста зад първия ред танкове, се вдигаха облаци прах, разнесе се далечен тътен. След няколко секунди нещата се изясниха. Появиха се зелено боядисани изтребители, устремили се на юг. Бяха приятелски, прецени той по очертанията им. После се появи още един, който влачеше подир себе си димен шлейф, след миг се преобърна и две точки се стрелнаха от него, превръщайки се в парашути, които се приземиха на километър зад позицията му. Изтребителят рухна на земята и избухна в огромна експлозия. Майорът изпрати един транспортьор да докара летците, после прехвърли вниманието си върху танковете, които все още бяха извън обсега на стрелбата му.

 

 

По дяволите! Това все пак си беше като «Ред Флаг», само с тая разлика, че тази нощ той нямаше да разказва богато украсените си истории в офицерския клуб и да се промъква в Лас Вегас за някое шоу и известно време в казиното. При третия си заход се бе озовал сред преграден огън и самолетът му бе пострадал прекалено силно, за да го върне при своите. Още не се беше освободил от парашута, когато видя един транспортьор да се приближава към него и се зачуди чий ли е. Миг по-късно въздъхна облекчено. Беше саудитски.

Машината ги откара до нещо, което предположи, че е командният пост. Пред позицията продължаваха да падат снаряди, но прицелът на противника се бе влошил и сега снарядите падаха на петстотин метра от предната линия.

— Кой сте вие? — попита Стив Берман.

— Майор Абдула. — Офицерът дори козирува.

— Предполагам, че вие сте момчетата, на които ни пратиха да помогнем. Поразчушкахме здравата артилерията им, но някакво копеле успя да ме свали. Можете ли да ни осигурите някакъв хеликоптер?

— Ще опитам. Ранен ли сте?

— Аз не. Операторът ми е с изкълчено коляно. Не бихме отказали да пийнем нещо, между впрочем.

Майор Абдула му връчи манерката си.

— След малко ще има нападение.

— Имате ли нещо против, ако погледам? — запита Берман.

 

 

На сто и петдесет километра на юг от тях бригадата на Едингтън още продължаваше да се сформира. Той разполагаше с един почти непокътнат батальон и го изпрати на трийсет и пет километра напред, вляво и вдясно от пътя за ВГКХ, за да прикрива останалите му сили, докато те пристигат по пътя от Дхаран. За нещастие артилерията му се беше разтоварила последна и щеше да дойде най-рано след четири часа. Нищо обаче не можеше да се направи. С пристигането на подразделенията той първо ги разпращаше по сборните райони, където можеха да напълнят догоре резервоарите на танковете си. Целият този процес отнемаше приблизително по час на рота. Вторият му батальон беше почти готов за потегляне. Той щеше да го изпрати на запад от пътя, с което щеше да позволи на първия да се придвижи странично на изток, и да удвои предната група за прикритие. Трудно беше да се обяснява на хората, че печеленето на битките има повече общо с управлението на придвижването, отколкото с убиването на хора. Придвижването, плюс събирането на информация. Групата му бригадно разузнаване току-що бе започнала да се настройва и да събира точна информация от Рияд. Водещият му батальон разполагаше с разузнавателен екран от «Хамъри» и танкове «Брадли» на петнайсет километра пред главните сили, всички окопани колкото се може по-надълбоко. Войниците оглеждаха пустинята с бинокли, но досега нямаше нищо особено. Е, толкова по-добре, реши Едингтън. Той разполагаше с време да се подготви, а времето беше най-ценното нещо, на което един войник може да се надява.

— Лобо-Шест, тук Уулфпак-Шест, край.

— Лобо-Шест слуша.

— Тук Уулфпак-Шест-Актуал. Уайтфанг в момента се придвижва. След час ще се появят от лявата ви страна. Можете да започвате странично придвижване, щом заемат позиция. Край.

— Господин полковник! — обади се в същия миг майорът, който ръководеше разузнавателната секция. — Имаме информация за вас.

— Най-после!

 

 

Артилерийският огън продължи с още няколко снаряда, които се пръснаха вдясно от пресъхналото речно корито. Това беше първият опит на полковник Берман в наземните сражения и той откри, че никак не му допадат. То също така обясняваше защо танковете и бронетранспортьорите са толкова разпръснати, което отначало му се бе сторило много странно. Един снаряд попадна на стотина метра от танка, зад който се криеха американецът и майор Абдула, за техен късмет откъм защитената страна. И двамата отчетливо чуха звънките рикошети на отскачащите от боядисаната в кафяво броня.

— Не е майтап — забеляза Берман и тръсна глава да прогони пищенето от ушите си.

— Благодаря ви, че сте се разправили с останалите им оръдия. Иначе щеше да е още по-страшно — каза Абдула. Гледаше през бинокъла си. Напредващите Т-80 на ОИР още не бяха стигнали трите хиляди метра дистанция от линията им и все още не бяха забелязали заровените в земята танкове M1A2.

— От колко време сте в сражение?

— Започнахме вчера точно подир залез-слънце. Това е всичко останало от 4-та бригада. — Признанието му никак не успокои Берман. Над главите им куполът на танка се завъртя леко наляво. По радиото на майора се чу кратка фраза и той отговори само с една дума — по-скоро крясък. В следващата секунда танкът вляво от тях отскочи назад и от главното оръдие изригна огън. Напук на всякаква логика, Берман надигна глава. В далечината видя колона от пушек и един излетял високо във въздуха купол.

— Господи! — викна Берман. — Я ми дайте за малко радиото!

 

 

— Скай-Едно, тук Тайгър Лед. Водим много напрегната битка тук! — Той даде координатите. — Можете ли да ни отделите малко помощ? Край.

— Тайгър, можете ли да удостоверите самоличността си?

— Не, по дяволите, шибаните ми кодове гръмнаха заедно със самолета ми. Предавам в открит текст. Говори полковник Стив Берман от Маунтийн Хоум. Здравата сме загазили, Скай. Преди петдесет минути разпердушинихме цял куп иракска артилерия, а сега върху нас връхлитат танкове. Ако искате ми вярвайте, ако искате — не, но това е положението.

— На мен ми звучи съвсем като американец — замисли се един офицер.

— А ако се вгледате по-отблизо, техните танкове са кръгли отгоре и сочат на юг, а нашите са плоски отгоре и сочат на север, край. — Тази информация беше последвана от трясък на снаряд. — Тия оръдия не са никак приятни, да ви кажа право.

— И на мен така ми се струва — реши първият контрольор. — Тайгър, стой така. Девъл-Лед, тук е Скай-Едно, имаме малко работа за вас…

Изобщо не беше по учебниците, но така се случва на война. Според канона всяко такова нападение трябваше да бъде предшествано от подробен разбор и сформиране на тактически самолети със специфични задачи, но в момента не разполагаха с достатъчно самолети за това, нито пък имаше време да се подбират специфични задачи. Скай-Едно изпрати една четворка F-16, скучаещи за малко действие «въздух-земя», а този момент изглеждаше съвсем подходящ за такава задача.

 

 

Напредващите танкове продължиха да стрелят, но това беше предварително изгубена игра срещу системите за управление на огъня, монтирани върху танковете «Абрамс» американско производство, а и саудитските им екипажи вече бяха изкарали следдипломна квалификация. Врагът започна да се оттегля. Първоначалният етап от битката бе продължил пет минути и бе струвал на ОИР двадесет танка, доколкото можеше да брои Берман, без никакви загуби за съюзниците. Може би не беше толкова зле в края на краищата.

Самолетите долетяха от запад, едва видими на десет километра височина, и започнаха да хвърлят бомбите Марк-82 в средата на вражеската формация.

— Брилянтно! — възкликна майор Абдула. Не можеха да кажат колко танка са ударени в резултат на бомбардировката, но сега хората му знаеха, че не са сами в тази битка. А това вече беше нещо съвсем друго.

 

 

Ако по улиците на Техеран въобще имаше някаква промяна, това бе, че бяха станали още по-зловещи. Кларк и Чавес (Клерк и Чехов, съответно) бяха най-удивени от мълчанието на хората. Мъжете бяха малко, тъй като запасът бе свикан да се подготви за влизане във войната, която новата им родина без особен ентусиазъм бе обявила след изпращането на войски от президента Райън.

Руснаците им бяха дали адреса на къщата на Даряеи и тяхната работа всъщност беше да го наблюдават, което беше лесно да се каже, но доста трудно за изпълнение по улиците на столицата на държавата, с която бяха във война. Особено след като вече бяха посещавали няколко пъти този град и бяха виждани от секретните служби. Усложненията се трупаха едно след друго.

Аятолахът живееше скромно. Поне така изглеждаше от две преки и половина. Домът му представляваше триетажна къща на една улица за средно заможни хора, по която изобщо не се виждаха никакви символи на властта, ако не се броеше очевидното присъствие на стражите на предните стъпала. След като се вгледаха по-внимателно, вече от двеста метра, двамата видяха и че хората избягват да минават от страната на къщата. Много обичан от народа си беше този аятолах, няма що.

— Кой още живее там? — попита Клерк руския резидент. Той работеше под прикритието на втори секретар на посолството и изпълняваше множество дипломатически функции, за да поддържа легендата си.

— Основно телохранителите му, така поне мислим. — Те седяха в едно кафене, пиеха кафето си и избягваха да гледат директно към сградата, която ги интересуваше. — Според нас сградите от всички страни на къщата са опразнени. Явно този божи човек се тревожи от някои аспекти на сигурността. Хората са притеснени и изплашени; дори ентусиазмът от присъединяването на Ирак вече избледнява. Виждате настроението им не по-зле от мен, Клерк. Тези хора са под контрол в продължение на почти цяло поколение. Ще започне да им писва. Вашият президент постъпи много мъдро, като обяви жестокостите, изпреварвайки нашия приятел. Шоковата терапия се оказа много ефективна, поне така мисля. Вашият президент много ми харесва — добави той. — Също и на Сергей Николаевич.

— Сградата е достатъчно близо, Иван Сергеевич — каза спокойно Чавес. — Двеста метра, пряка видимост.

— Ами страничните поражения? — попита Джон.

— Вие, американците, сте много сантиментални хора — забеляза развеселен резидентът.

— Другарят Клерк винаги е бил мекосърдечен — потвърди Чавес.

 

 

Във военновъздушната база «Холоман» в Ню Мексико осем пилоти тъкмо изследваха кръвта си в болницата. Комплектите за тестване на вируса «Ебола» най-после започнаха да пристигат в огромни количества и първо отиваха право във военновъздушните сили. В съседната база бяха регистрирани няколко случая, в тяхната, за щастие, само два — един сержант и съпругата му. Новините за това вече кънтяха по цялата база и войниците, които и без това бяха достатъчно разгневени, се разяряваха още повече. Всички пилоти се оказаха здрави, но облекчението, което изпитаха, не беше само от това. Сега вече със сигурност знаеха, че могат да отлетят на място и да направят нещо. След това дойде редът на наземните екипажи. Те също дадоха отрицателни резултати и всички веднага се втурнаха към самолетите. Половината пилоти закопчаха коланите си в своите F-117 Найтхоук. Другите четирима се качиха на комбинирания транспортен самолет КС-10 за дългия полет до Саудитска Арабия заедно с наземните екипажи.

По собствената комуникационна мрежа на военновъздушните сили бе плъзнала новината, че 366-о авиокрило и ескадрилата F-16 от израелската база се справяли много добре, но всеки искаше да участва и войниците и женската част от базата «Холоман» щяха да предвождат втората вълна в зоната на сраженията.

 

 

— Да не му е избила чивията? — попита дипломатът. Той бе от служителите от руското разузнаване, поели ако не най-опасната, то поне най-деликатната част от разузнавателната мисия.

— Не можете да говорите по този начин за нашия водач — отвърна чиновникът от Министерството на външните работи.

— Много добре тогава, дава ли си вашият свят човек пълна сметка какво се случва, когато се използват оръжия за масово поразяване? — попита деликатно офицерът от разузнаването. Разбира се, че не си даваше, знаеха го добре и двамата. Никоя държава не бе посмяла да направи такова нещо през последните петдесет години.

— Може да е бил заблуден — предположи иранецът.

— Възможно е — съгласи се руснакът. Той обработваше този дипломат повече от година. — Светът обаче вече знае, че разполагате с тази възможност. Наистина колко мъдро от негова страна да долети на същия самолет, с който е бил пренесен вирусът! Той е направо луд за връзване. Вашата страна ще се превърне в парий…

— Не и ако успеем…

— Тъкмо напротив. Защото какво би станало, ако успеете? — попита руснакът и сам отговори: — Тогава целият свят ще се обърне срещу вас.

 

 

— Вярно ли е това? — запита висшият духовник.

— Напълно — увери го човекът от Москва. — Президентът Райън е човек на честта. Той беше наш враг през по-голямата част от живота си, и при това много опасен, но сега, след като между нашите две страни вече царува мир, той се превърна в наш приятел. Той е еднакво уважаван и от израелците, и от саудитите. Двамата с принц Али бин Шейх са много близки. Това е добре известно на всички. — Срещата между двамата ставаше в Ашхабад, столицата на Туркменистан, в опасна близост до иранската граница. — Запитайте се: «Защо президентът Райън каза онези неща за исляма?» Страната му беше нападната, детето му беше нападнато, самият той беше нападнат — но напада ли той религията ви, приятелю? Не, не го прави. Кой друг освен доблестен мъж би могъл да произнесе такива слова?

Мъжът от другата страна на масата кимна.

— Това е възможно. Какво искате от мен?

— Един прост въпрос. Вие сте човек, посветил се на Бога. Можете ли да не осъдите действията, предприети от ОИР?

— Отнемането на невинен живот е ненавистно за Аллах. Всеки го знае — отвърна с негодувание духовникът.

— Така е — кимна руснакът. — Ще рече, вие трябва да решите за себе си кое е по-важно за вас — политическата власт или вярата ви.

Това обаче не беше толкова просто за събеседника му.

— Какво ни предлагате в замяна? Аз трябва да се грижа за хората си. Вярата не може да се използва като оръжие срещу правоверните.

— Увеличена автономия, свободна търговия на стоките ви по целия свят, директни полети до чужди страни. Ние и американците ще ви помогнем да си уредите акредитиви от ислямските страни от Залива. Те не забравят такива актове на приятелство — увери той бъдещия ръководител на Туркменистан:

— Как може един верен на Бога човек да върши такива неща?

— Приятелю мой — той всъщност не му беше приятел, но така се говореше в такива случаи, — колко мъже са започвали да правят нещо доблестно и после са затъвали в корупция? И тогава какво бранят? Това е урок, който не бива да забравяме. Властта е смъртоносно нещо, най-смъртоносното от всички, които държим в земните си ръце. Вие трябва да решите за себе си. Какъв вид водач желаете да бъдете и каква искате да възприемат страната ви другите водачи? — Головко се отпусна в стола си и отпи от чая си. Каква грешка бе допускала страната му да не разбира религията — и ето какъв беше сега резултатът. Този мъж бе прегърнал религията си като опора срещу предишния режим, намирайки в нея утеха и ценности, които в политическата реалност на младежките му години бяха липсвали. Сега, след като благочестието му, известно на всички негови сънародници, го издигаше към политическата власт, дали щеше да остане онова, което беше, или щеше да се превърне в нещо друго? Председателят на РВС беше длъжен да разпознае опасността в момента и наблюдаваше как събеседникът му претърсва душата си — нещо, за което марксистката доктрина от младежките му години му бе казала, че не съществува.

— Нашата религия, нашата вяра, са от Бога, а не от убийства — каза духовникът. — Пророкът ни проповядва Свещена война, така е, но не учи да ставаме врагове на самите себе си. Ако Махмуд Хаджи не опровергае тези обвинения, аз не ще го защитавам, въпреки всичките му обещания за пари. Бих искал да се срещна с този Райън, когато му дойде времето.

 

 

В 13:00 местно време картината вече започваше да се оформя. Съотношението продължаваше да е много неблагоприятно, с пет концентрирани дивизиона, изправени срещу многобройните противникови сили. Но с това все имаше начин да се оправи, помисли Дигс.

Малобройните саудитски сили северно от ВГКХ се бяха държали цели три часа, но сега вече бяха заплашени от обкръжение и трябваше да отстъпват въпреки желанията на саудитския генерален щаб. Дигс не знаеше дори името на хлапето, което ги бе командвало, но се надяваше да се запознаят по-късно. След две години подходящо обучение наистина можеше да излезе нещо от него.

По негово «предложение» Военният град на крал Халид беше евакуиран. Единственото нещо, от което го заболя, беше, че изключваха разузнавателните ресурси, особено екипите на «хищниците». Трябваше да се изтеглят до линията на «Уулфпак» на север от Ал Артавия.

Във всеки план има недостатъци. По всяка вероятност недоглеждания имаше и в плана, който бе съставил за операция «Бъфорд». Но той не успя да ги види, макар цели два часа да го оглежда най-внимателно.

— Съгласни ли сме, господа? — запита накрая Дигс. Всички присъстващи саудитски офицери бяха по-старши от него, но бяха принудени да се съгласят с логиката на предложението му. Не продумаха и дума повече, че оставяли военния град в ръцете на врага. Винаги можеха да го изградят наново.

Операция «Бъфорд» започна на залез-слънце.