Том Кланси
По заповед на президента (4)

1.
Всичко започва сега

Центърът на групата за бързо действие на ФБР на петия етаж в сградата «Хувър»^[1] е помещение със странна форма — грубо триъгълно и изненадващо малко, с място само за петнайсетина души, и то ако се блъскат един в друг. Пристигналият шестнайсети, без вратовръзка и небрежно облечен, беше вторият заместник-директор Даниъл Е. Мъри. Старшият дежурен служител бе негов стар приятел, инспектор Пат О'Дей. Едър, грубоват мъж, чието хоби беше да отглежда говеда в дома си в северна Вирджиния — този «каубой» се бе родил и израснал в Ню Хампшир, но обувките му бяха правени по поръчка — О'Дей държеше до ухото си телефонна слушалка и стаята беше удивително тиха за помещение от такъв род по време на истинска криза. Влизането на Мъри бе посрещнато с кратко кимване. Старшият агент изчака, докато О'Дей свърши разговора си.

— Какво става, Пат?

— Току-що разговарях с базата «Андрюс». Имат записи на радара. Извикал съм агенти от Вашингтонската оперативна служба, за да разпитат служителите от самолетната кула. Националната служба за безопасност на транспорта също ще прати хора да ни помагат. На пръв поглед изглежда, че става дума за Боинг 747 — камикадзе от Японските авиолинии. От «Андрюс» казват, че пилотът е съобщил за авария, прелетял е точно над пистите им, увиснал е малко вляво и… ами… — О'Дей сви рамене. От ВОС са пратили хора на Капитолия, за да започнат разследване. Според мен случаят може да се характеризира като терористична акция и следователно е в нашата юрисдикция.

— Къде е заместник-директорът? — попита Мъри. Имаше предвид заместник-директора на ВОС, чийто щаб беше «Бъзардс Пойнт» на река Потомак.

— На почивка на Сейнт Лусия^[2] с Анджи. Лош късмет извади Тони — изсумтя инспекторът. Тони Карузо бе излязъл в отпуска едва преди три дни. — Лош ден за много хора. Броят на труповете ще е огромен, Дан, много по-голям, отколкото в Оклахома. Пратих съобщение за обща готовност на съдебните лекари. Страхотна каша е — ще трябва да идентифицираме много трупове само по ДНК. А онези от телевизията питат как е възможно военновъздушните сили да допуснат това да се случи. — Думите му бяха придружени с поклащане на глава. О'Дей имаше нужда от нещо, върху което да излее яростта си, а в момента телевизионните коментатори бяха най-привлекателната мишена. По-нататък щяха да се появят и други; и двамата мъже се надяваха ФБР да не е една от тях.

— Знаем ли нещо друго?

— Нищо — поклати глава Пат. — Ще ни отнеме доста време, Дан.

— Райън?

— Беше на Капитолия, сега трябва да е на път за Белия дом. Показаха го по телевизията. Изглежда малко замаян. Нашите братя и сестри от Службата за сигурност също имат адски тежка нощ. Човекът, с когото разговарях преди десет минути, доста я беше олабил. Накрая можем да стигнем до конфликт по въпроса в чия юрисдикция влиза разследването.

— Страхотно — изсумтя Мъри. — Ще оставим министъра на правосъдието да реши спора… — Но сега нямаше министър на правосъдието, нито пък министър на финансите, на когото да се обади.

Инспектор О'Дей не трябваше да опреснява знанията си. Федералното законодателство упълномощаваше Службата за сигурност на Съединените щати да разследва всяко нападение срещу президента. Но друг федерален закон отнасяше тероризма под юрисдикцията на ФБР. Местното законодателство за убийство вкарваше в играта и вашингтонската градска полиция, разбира се. Разследването беше започнато от Националната служба за безопасност на транспорта — докато не се докажеше противното, това можеше просто да е ужасна самолетна катастрофа — и това беше само началото. Всяка от институциите имаше право над случая. Службата за сигурност, по-малка от ФБР и с по-ограничени възможности, наистина разполагаше с превъзходни агенти и с някои от най-добрите технически експерти. НСБТ знаеше за самолетните катастрофи повече от всички на света. Но водеща институция в това разследване трябваше да е Бюрото, каза си Мъри. Само че директор Шоу беше мъртъв, а без него нямаше кой да се развърти сред етажите на властта…

«Господи» — помисли си Мъри. С Бил бяха завършили заедно Академията. Бяха започнали работа във Филаделфия в една и съща оперативна група, преследваха крадци на банки…

Пат разбра изражението му и кимна.

— Да, Дан, ще ни трябва време, за да се възстановим, нали? Изкормени сме като риба, човече. — И му подаде лист от тефтерче с ръкописен списък с имената на известните досега жертви.

«Дори ядрено нападение нямаше да ни нанесе толкова жесток удар» — осъзна Мъри, докато преглеждаше списъка. Една постепенно разрастваща се криза би предоставила достатъчно време, управниците спокойно биха заминали от Вашингтон на различни безопасни места и мнозина от тях биха оцелели — или поне така беше според плановете, — така че след удара щеше да има някакво функциониращо правителство, което да започне да събира парчетата. Но не и сега.

 

 

Райън бе идвал в Белия дом често — на посещения, на кратки съвещания, на важни или безсмислени срещи, а в последно време — за да работи в собствен кабинет като съветник по въпросите на националната сигурност. Сега за първи път не му се налагаше да показва пропуска си и да минава през детектори за метал — всъщност мина по навик право през детектора, но когато този път сигналът прозвуча, той просто продължи напред, без дори да се бърка за ключовете си. Разликата в поведението на агентите от службата за сигурност беше удивителна. Подобно на всички останали, познатата обстановка ги успокояваше и макар цялата страна току-що да бе получила поредния урок за това колко илюзорна е «безопасността», илюзията беше достатъчно реалистична, така че дори опитните професионалисти да се чувстват по-сигурни. Когато антуражът влезе през източния вход, оръжията бяха прибрани, саката закопчани и всички дълбоко си поеха дъх.

Вътрешният глас подсказваше на Джак, че това е неговият дом, но той не желаеше да повярва. Президентите обичаха да наричат сградата «Народен дом» с измамна скромност, за да опишат мястото, за което някои от тях с готовност биха прегазили телата на собствените си деца, а после биха казали, че всъщност не е чак толкова голяма работа. Ако лъжите можеха да цапат стените, помисли си Джак, това здание би имало съвършено друго име. Но Белият дом излъчваше и величественост, която бе по-заплашителна от политическата дребнавост. Тук Джеймс Монро беше провъзгласил доктрината «Монро»^[3] и за първи път бе изкарал страната си на стратегическата сцена. Тук Линкълн беше удържал единството на страната си само чрез силата на собствената си воля. Тук Теди Рузвелт бе превърнал Америка в истински играч от световно значение и беше пратил своята Велика бяла флотилия по света да му покаже американската мощ. Тук далечният братовчед на Теди^[4] бе спасил страната си от вътрешен хаос и отчаяние едва ли не само с носовия си глас и вирнатото си цигаре. Тук Айзенхауер беше упражнявал властта толкова умело, че едва ли някой бе забелязал, че изобщо върши нещо. Тук Кенеди се беше срещнал с Хрушчов и никой не се бе интересувал от това, че така бяха избегнати множество глупави грешки. Тук Рейгън беше кроил унищожаването на най-опасния враг на Америка, само за да бъде обвинен, че е проспал повечето от времето си. Какво в крайна сметка имаше по-голямо значение — постиженията или малките, мръсни тайни на несъвършените мъже, които съвсем за кратко бяха прекрачили отвъд слабостта си? Но в историята оставаха именно тези малки и неуверени крачки, докато другото като цяло се забравяше — освен от историците ревизионисти, които просто не осъзнаваха факта, че хората не са съвършени.

Но това все пак не беше неговият дом.

Входът приличаше на тунел, минаващ под източното крило, в което бяха кабинетите на първата дама — допреди деветдесет минути Ан Дърлинг. По закон първата дама беше частна гражданка — странно определение за човек, който поддържа платен персонал, — но в действителност функциите и често бяха от огромна важност, колкото и неофициални да бяха. Стените тук приличаха на музей, а не на дом. Минаха покрай малката кинозала, в която президентът можеше да гледа филми със стотина свои близки лични приятели. Имаше няколко скулптури, голяма част от които на Фредерик Ремингтън^[5], и се предполагаше, че цялостният мотив трябва да е чисто американски. Картините изобразяваха предишни президенти и привлякоха погледа на Райън — безжизнените им очи като че ли го гледаха с подозрение и съмнение. Всички тези мъже, минали оттук преди него, добри или лоши, оценявани от историците положително или отрицателно, го гледаха…

«Аз съм историк — каза си Райън. — Написал съм няколко книги. Преценявал съм постъпките на други от безопасното разстояние и на времето, и на пространството. Защо еди-кой си не видял това? Защо еди-кой си не направил онова?» Сега, когато вече беше твърде късно, разбираше, че не е бил прав. Сега той бе тук и отвътре нещата изглеждаха съвсем различно. Отвън можеш да гледаш вътре, като първо оглеждаш наоколо, за да обхванеш цялата информация и да я анализираш, докато минава покрай теб, да я спреш, когато трябва, дори да я върнеш обратно, за да я разбереш по-добре, и имаш достатъчно време, за да подредиш нещата.

Но отвътре изобщо не беше така. Тук всичко се стоварваше право отгоре ти като връхлитащи едновременно от всички посоки влакове, движещи се по свои собствени разписания и оставящи съвсем малко пространство да маневрираш или обмисляш. Райън вече го чувстваше. А хората от портретите обикновено бяха идвали на това място, разполагайки с лукса на достатъчното време да помислят за възкачването си, на доверените съветници и добрата воля, лукс, с който той не разполагаше. Историците обаче нямаше да отделят на това повече от един бегъл параграф или може би дори цяла страница преди да преминат към безмилостния си анализ.

Джак знаеше, че всичко, което каже или направи, ще бъде подложено на анализ — и то не само от този момент насетне. Сега хората щяха да търсят в миналото му данни за неговия характер, разбирания, добри или лоши постъпки. От мига, в които самолетът се бе стоварил върху сградата на Капитолия, той беше станал президент и отсега нататък през идните поколения всеки негов дъх щеше да бъде разглеждан в нова и безмилостна светлина. Ежедневният му живот нямаше да е частен и дори в смъртта си нямаше да е в безопасност от придирчивия поглед на хора, които нямаше да си имат и представа какво е дори просто да влезеш в този прекалено огромен дом-кабинет-музей и да знаеш, че това е твоят затвор за вечни времена. Решетките може би бяха невидими, но именно поради това дори още по-истински.

Толкова много мъже бяха копнели за тази работа, само за да открият колко ужасна и разочароваща е тя. Джак го знаеше от собствените си исторически занимания и от личните си наблюдения върху трима мъже, обитавали Овалния кабинет. Предполагаше се, че те поне бяха дошли тук с отворени очи и навярно можеха да бъдат обвинявани, че егото им е стояло над разума. А колко по-зле беше за човек, който никога не го бе искал? И дали поради тази причина историята щеше да съди Райън по-меко? Това си струваше едно иронично изсумтяване. Не, той беше дошъл в тази сграда в момент, когато неговата страна бе в нужда, и ако не посрещнеше тази нужда, щеше да е проклет завинаги, въпреки че бе заел поста съвсем случайно — осъден от един сега мъртъв мъж да върши работата, за която другият беше копнял.

За Службата за сигурност това бе време да се поотпусне. Щастливци, каза си Райън. Тяхната работа беше да пазят него и семейството му. А сега неговата работа бе да пази тях и техните семейства, както и милиони други.

— Оттук, господин президент. — Прайс зави наляво по коридора на приземния етаж. Тук Райън за първи път видя хора от персонала на Белия дом, дошли да видят новия си шеф, мъжа, на когото щяха да отдадат всичките си способности. Подобно на всички останали, те просто стояха и гледаха, без да знаят какво да кажат, погледите им го преценяваха и не издаваха мислите им, макар че в първия удобен момент със сигурност щяха да споделят впечатленията си на спокойствие в гардеробните или закусвалните за персонала. Вратовръзката на Джак все още висеше накриво и той продължаваше да е с плаща. Замръзналите в косата му водни пръски вече се топяха. Когато антуражът продължи на запад, един от персонала тичешком изчезна, след минута пак се появи, проби си път през охраната и подаде на Райън хавлиена кърпа.

— Благодаря — изненадано каза Джак, остана неподвижен за миг, после започна да бърше косата си. Някакъв фотограф насочи апарата си към него и щастливо защрака. Агентите от Службата за сигурност не му пречеха с нищо. Това, помисли си Райън, означаваше, че е от персонала — официалният фотограф на Белия дом, чиято работа беше да запечатва всички събития. «Страхотно, да ме шпионират собствените ми хора!» Но сега не бе време да променя нещо, нали?

— Къде отиваме, Андреа? — попита Джак, докато минаваха покрай нова поредица портрети на президенти и първи дами, всички вперили погледи в него…

— В Овалния кабинет. Мислех си…

— В заседателната зала — спря на място Райън, като продължаваше да суши косата си. — Все още не съм готов за онзи кабинет, разбирате ли?

— Няма проблем, господин президент. — В края на широкия коридор завиха наляво в по-малко фоайе с евтини наглед дървени решетки, а после поеха надясно, за да излязат отново навън, тъй като към западното крило нямаше коридор. Ето защо никой не му беше взел плаща, проумя Джак.

— Кафе — нареди той. Тук поне щяха да го хранят добре. Столовата на Белия дом се обслужваше от стюарди от военноморските сили. Неговата първа чаша кафе като президент му наля в изящна чаша от сребърен кафеник моряк, който също като всички останали бе любопитен да види новия шеф. На Райън му хрумна, че сега е като животно в зоологическа градина. Интересно, дори очарователно — а как ли щеше да се приспособи към новата клетка?

Същата стая, но друг стол. Президентът седеше по средата на масата, така че помощниците да могат да се съберат от двете му страни. Избра мястото си и седна съвсем естествено. В края на краищата това беше само стол. Така наречените украшения на властта бяха просто вещи, а самата власт бе илюзия, защото винаги се придружаваше от още по-големи задължения. Човек можеше да види и провери първото. Второто можеше само да се почувства. Задълженията се носеха във въздуха, който изведнъж беше започнал да му се струва тежък в тази стая без прозорци. Джак отпи от кафето и се огледа. Стенният часовник показваше 11:14 вечерта. Бе президент вече от… колко? Деветдесет минути? Горе-долу толкова, колкото му отнемаше шофирането от дома му до… новия му дом… в зависимост от натовареността на уличното движение.

— Къде е Арни?

— Тук съм, господин президент — каза Арнолд ван Дам от вратата. Шеф на персонала по време на двама президенти, сега той щеше да постави невиждан рекорд с трети мандат на този пост. Първият му президент беше подал позорно оставка. Вторият бе мъртъв. Дали третият щеше да има късмет — или лошите неща винаги вървяха по три? Две поговорки, споменавани еднакво често и взаимно изключващи се. Райън впи поглед в него. Безмълвно му задаваше въпроса, който не можеше да произнесе гласно: «Какво да правя сега?»

— Изявлението по телевизията беше добро. — Шефът на персонала седна от другата страна на масата. Изглеждаше спокоен и компетентен както винаги и Райън не се замисли за усилията, които трябваше да полага човек, загубил повече приятели, отколкото Джак изобщо имаше, за да изглежда така.

— По дяволите, дори не помня какво казах — отвърна Джак.

— Това в общи линии е нормално за импровизирана реч — призна ван Дам. — Все пак беше много добре. Винаги съм смятал инстинкта ти за чудесен. Ще имаш нужда от него.

— И сега — първо какво? — попита Джак.

— Банките, стоковите борси и всички федерални служби са затворени, да речем до края на седмицата, може би и до по-късно. Трябва да организираме държавното погребение на Роджър и Ан. Национална седмица на траур, навярно месец с полуспуснати знамена. В залата имаше и доста посланици. Това означава огромна дипломатическа дейност отгоре на всичко останало. Ще извикаме поддържащия персонал и…

— Кои…

— Тук имаме протоколна служба, Джак — посочи ван Дам. — Вече са на работното си място и подготвят материалите за теб. Имаме група специалисти, които пишат речи и които ще подготвят официалните ти изявления. Хората от медиите ще искат да се срещнат с теб — имам предвид, че ще трябва да се появиш пред публика. Трябва да успокоиш хората. Трябва да предизвикаш доверие…

— Кога?

— Най-късно за сутрешните новини по Си Ен Ен и всички останали телевизионни мрежи. Бих предпочел да излезем пред камерите след час, но не е задължително. Можем да се оправдаем, че си зает. И това ще е истина. Преди да излезеш пред телевизията трябва да бъдеш инструктиран какво можеш да говориш и какво не. Ще информираме репортерите за какво не могат да питат и в случай като сегашния те ще ни сътрудничат. Можеш да разчиташ на една седмица добро отношение. Това е меденият ти месец с пресата и той ще трае точно толкова.

— А после? — попита Джак.

— После ставаш по Божия милост президент и ще трябва да се държиш като такъв, Джак — рязко отвърна ван Дам. — Не са те карали насила да положиш клетвата, спомняш ли си?

Този въпрос накара Джак рязко да отметне глава. С периферното си зрение долови каменните изражения на другите в стаята — в момента всички до един агенти от Службата за сигурност. Той бе новият шеф, а техните очи не бяха много по-различни от онези на портретите по пътя от източното крило. Те очакваха от него да действа както трябва. Щяха да го подкрепят, да го пазят от други и от самия него, но той трябваше да си върши работата. Нямаше да му позволят да избяга. Службата за сигурност беше упълномощена да го пази от физическа опасност. Арни ван Дам щеше да се опитва да го закриля от политическа опасност. Други служители също щяха да му помагат и да го закрилят. Поддържащият персонал щеше да го храни, да глади ризите му и да му носи кафе. Но никой от тях нямаше да му позволи да избяга, нито от това място, нито от задълженията му.

Това бе затвор.

Но онова, което току-що каза Арни, беше вярно. Той имаше възможност да откаже да положи клетвата. Не, нямаше такава възможност. В такъв случай щеше да е завинаги прокълнат като страхливец — още по-лошо, собственият му разум щеше да го проклина за същото, защото съвестта му бе негов най-опасен враг. По природа беше човек, който гледаше в огледалото и видяното все му се струваше недостатъчно. Макар да се смяташе за добър човек, никога не бе достатъчно добър от гледна точка на… на какво? На ценностите, които беше научил от родителите си, от възпитателите си, в морската пехота, от многобройните хора, които бе срещал, от опасностите, с които се беше сблъсквал? Всички онези абстрактни ценности — наистина ли ги използваше, или пък те използваха него? Какво го бе довело до сегашния момент? Какво го беше направило такъв, какъвто беше — и какво всъщност представляваше Джон Патрик Райън? Той огледа присъстващите, но и те не знаеха. Сега той бе президентът, човекът, който им дава заповедите, които те щяха да изпълняват, човекът, който им държи речи, които други щяха да анализират и да търсят в тях нюанси и грешки, човекът, който да решава какво ще правят Съединените американски щати, за да бъде съден и критикуван от други, които си нямаха и представа как да направят онова, срещу което протестираха. Но това не беше личност — това бе описание на работа. Зад нея трябваше да стои мъж — или някой ден в близко бъдеще жена, — който да премисля нещата и да се опитва да постъпва правилно. И да се опитва да даде най-доброто от себе си. Присъдата на историята бе далеч по-маловажна от собствената му самооценка. Истинският затвор беше и винаги щеше да е самият той.

По дяволите.

 

 

Пожарът вече бе победен, виждаше шефът на пожарната команда Магил. Хората му трябваше да внимават. Винаги имаше горещи точки, места, където огънят беше потушен не от студената вода, а по-скоро от липсата на кислород, и чакаше възможност да избухне отново, за да изненада и убие непредпазливите. Но неговите хора бяха предпазливи и добре обучени. Вече навиваха маркучите и някои от хората му откарваха камионите обратно в гаражите. Бе събрал цялата налична техника в града и трябваше да върне голяма част от нея по местата й, та ако избухне нов пожар, да не загинат още хора.

Вече не беше сам — всички около него носеха еднопластови винилови якета с големи жълти надписи, съобщаващи кои са. Имаше групи от ФБР, от Службата за сигурност, от вашингтонската градска полиция, от НСБТ, от Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия към министерството на финансите, тук бяха и следователите от собствената му служба. И всички търсеха някой, който да носи отговорността за командването. Вместо да проведат неофициална среща и да установят свои собствени командни вериги, те се събираха най-вече на малки групички, навярно в очакване някой друг да им каже кой движи нещата. Магил поклати глава. Беше виждал същото и преди.

Вече изнасяха труповете по-бързо. Засега ги откарваха във вашингтонския арсенал, на около километър и половина северно от Капитолия, точно до железопътната линия. Магил не завиждаше на екипите по идентифицирането, макар все още да не си бе направил труда да слезе в кратера — както мислеше за залата в момента, — за да види ужасното опустошение.

— Началник? — повика го някакъв глас зад него. Магил се обърна.

— Да?

— От НСБТ съм. Можем ли да започнем с издирването на записващото устройство? — Мъжът посочи към самолетната опашка. Макар да не можеше да се каже, че е непокътната, веднага се виждаше какво е представлявала преди и така наречената «черна кутия» — всъщност боядисана във флуоресцентно оранжево — трябваше да е някъде там. Участъкът беше сравнително чист. Повечето отломки бяха отхвръкнали на запад и може би действително имаха шанс бързо да открият устройството.

— Добре — кимна Магил и даде знак на двама пожарникари да придружат групата от НСБТ.

— Освен това бихте ли наредили на хората си да не местят частите от самолета, доколкото е възможно? Трябва да възстановим катастрофата и ще ни е от голяма полза, ако нещата са на местата си.

— На първо място са хората… труповете — отбеляза Магил. Федералният служител кимна с гримаса. Положението не беше забавно за никого.

— Разбирам. — Той замълча за миг. — Ако откриете членовете на екипажа, моля, изобщо не ги пипайте. Извикайте ни и ние ще се оправим. Става ли?

— А как ще ги познаем?

— По белите ризи, пагоните с лентички, а и навярно ще са японци.

Трябваше да звучи безумно, но не бе така. Магил знаеше, че труповете от самолетни катастрофи често се запазват в най-невероятни външни условия толкова непокътнати, че само опитното око можеше да открие от пръв поглед следите от фаталното нараняване. Това често обезкуражаваше цивилните, които обикновено първи пристигаха на местопроизшествието. Странно — човешкият труп изглеждаше по-здрав от живото тяло.

Пожарникарите долу вече имаха достатъчно задачи. Първата, разбира се, беше да открият и пренесат трупа на президент Роджър Дърлинг. Всичко останало бе второстепенно и за него бе приготвена специална линейка. Дори на първата дама Ан Дърлинг щеше да й се наложи да почака малко съпруга си — за последен път. Откъм отсрещната страна на сградата маневрираше подвижен кран, който вдигаше камъните от тавана над подиума като от съборена купчина детски кубчета. На дрезгавата светлина като че ли липсваха само буквите, цифрите и картинките по страните им, за да допълнят илюзията.

 

 

Във всички министерства се стичаха хора, най-вече висши служители. Едва ли беше обичайно VIP паркингите да са препълнени посред нощ, но сега бе така и министерството на външните работи не правеше изключение. Вяха извикани и хората от охраната, тъй като атаката срещу една държавна институция беше атака срещу всички, и макар характерът на атаката срещу правителството да обезсмисляше събирането на хора, въоръжени с пистолети, всъщност нямаше никакво значение. Когато се случва А, в резултат се получава Б. Хората с пистолетите се споглеждаха и клатеха глави, тъй като знаеха, че ще им платят за извънредния труд, а това ги издигаше над големите клечки, които прииждаха от домовете си в Чеви Чейс и предградията на Вирджиния, тичешком изкачваха стълбите и после просто бъбреха помежду си.

Един от тези хора паркира колата си на определеното за него място в подземието и използва магнитната си карта, за да се качи с VIP асансьора до седмия етаж. Той се отличаваше от другите по това, че тази нощ наистина имаше работа, макар и да се чудеше какво да направи през целия път от дома си в Грейт Фолс. Виждаше положението като проверка на смелостта, макар че в случая този израз едва ли беше подходящ. И все пак какво друго можеше да стори? Дължеше на Ед Килти всичко — мястото си във вашингтонското общество, кариерата си във външното министерство, толкова много други неща. Сега страната се нуждаеше от хора като Ед. Така му бе казал той, а онова, което самият Ед правеше сега, беше… какво? Някакъв тихичък гласец в ума му го бе нарекъл предателство, но това не беше така, защото «предателство» бе единственото посочено в Конституцията престъпление, характеризирано като оказване на «помощ и подкрепа на врагове на страната, а каквото и да правеше Ед Килти, той не вършеше това, нали?

В крайна сметка нещата се свеждаха до лоялност. Подобно на мнозина други, той беше човек на Ед Килти. Връзката им бе започнала в Харвард с бира, излизания с приятелки и с уикенди в семейната им къща на океана, чудното време на прелестната им младост. Той беше гостът от работническата класа в едно от най-известните американски семейства — защо? Защото бе привлякъл младежкото око на Ед. Но защо? Не знаеше отговора на този въпрос, никога не беше питал и навярно никога нямаше да разбере. Така бе с приятелствата. Просто се раждаха от само себе си и единствено в Америка едно момче от работническата класа, издрапало да учи на държавна издръжка в Харвард, можеше да се сприятели с наследник на прочут род. Навярно щеше да се справи и сам. За вродената си интелигентност можеше да благодари само на Господ. Единствено родителите му го бяха насърчавали да усъвършенства дарбите си и го бяха учили на маниери и… ценности. Тази мисъл го накара да затвори очи, докато вратата на асансьора се отваряше. Ценности. Е, лоялността също е ценност, нали? Без покровителството на Ед може би щеше да стигне до втори заместник-министър на външните работи. Първата дума отдавна беше изтрита от златния надпис на вратата на кабинета му. В един справедлив свят той щеше да се бори за изличаването и на следващата дума, защото не бе ли също толкова сведущ във външната политика, колкото и всеки друг на седмия етаж? Да, определено беше и това не би било така, ако не бе човек на Ед Килти. Без събиранията, на които се беше срещал с другите на върха и бе осигурявал пътя си дотам. И пари. Никога не беше взимал подкупи, но приятелят му бе дал мъдър съвет (всъщност го бяха посъветвали финансовите консултанти на Ед, но това нямаше значение) къде да вложи парите си, като му позволи да изгради своя собствена финансова независимост, а между другото да си купи дом в Грейт Фолс на площ от 1500 м² и да прати собствения си син в Харвард, не със стипендия, защото Клифтън Рътлидж III вече беше син на влиятелен човек, а не просто работническо отроче. Всичко, което би могъл да постигне сам, нямаше да го доведе дотук, а това изискваше лоялност, нали?

От това на Клифтън Рътлидж II (всъщност в кръщелното му свидетелство пишеше «Клифтън Рътлидж Младши», но съкращението «Мл.» не подобаваше на човек с неговото положение), заместник-министър на външните работи, му стана малко по-леко.

Останалото беше въпрос просто на разчитане на времето. Седмият етаж се охраняваше добре, още повече сега. Но всички от охраната го познаваха и проблемът бе само да изглежда така, сякаш знае какво прави. По дяволите, можеше да се провали и това сигурно щеше да е най-добрият възможен резултат: «Съжалявам, Ед, нямаше го…» Докато стоеше до вратата на кабинета си и се вслушваше за стъпки, които биха отговаряли на скоростта на биене на сърцето му, се зачуди дали тази мисъл не е недостойна за него. Сега на етажа трябваше да има двама пазачи, които да го обикалят поотделно. Охраната на подобно място не би трябвало да е толкова строга. Никой не влизаше в министерството без причина. Дори денем, когато идваха посетители, трябваше да бъдат придружавани където и да отиваха. По това време на нощта беше още по-добре охранявано. Броят на работещите асансьори бе намален. За да стигне до последния етаж, човек трябваше да има магнитна карта, а до бутоните на асансьора стоеше трети пазач. Така че ставаше дума просто за разчитане на времето. Рътлидж погледа часовника си в продължение на няколко серии от стъпки и откри, че интервалите са еднакви. Добре. Просто трябваше да изчака следващия.

— Здрасти, Уоли.

— Добър вечер, сър — отвърна пазачът. — Лоша нощ.

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Каква, сър?

— Донеси ми кафе. Няма секретарки, които да включат кафемашините. Би ли прескочил до кафенето долу, за да помолиш някой да донесе една каничка? Кажи им да го оставят в заседателната зала в края на коридора. След няколко минути ще имаме заседание.

— Разбира се. Веднага ли?

— Ако можеш, Уоли.

— Връщам се след пет минути, господин Рътлидж. — Пазачът бързо се отдалечи, след двайсетина метра зави надясно и се изгуби от поглед.

Рътлидж преброи до десет и тръгна в обратната посока. Двойните врати на кабинета на външния министър не бяха заключени. Рътлидж мина през първата, после през втората и пътьом запали лампите. Разполагаше с три минути. Наполовина се надяваше документът да е заключен в сейфа в кабинета на Брет Хансън. В такъв случай естествено щеше да се провали, тъй като единствено Брет, двама от неговите помощници и шефът на охраната знаеха комбинацията, а касата имаше алармена инсталация, задействаща се при завъртане на механизма. Но Брет беше джентълмен, при това безотговорен, доверчив и разсеян, от хората, които никога не заключват колата или дори собствената си къща, освен ако жена им не ги накара. Ако не бе заключен, документът можеше да е само на две места. Рътлидж отвори чекмеджето по средата на бюрото и откри обичайните моливи, евтини химикалки и кламери. Изгуби една минута във внимателно ровене из бюрото. Нищо. Почти изпита облекчение, докато търсеше върху него, и после едва не се засмя. Точно върху регистъра, натикан в кожена подвързия, откри прост бял плик, адресиран до министъра на външните работи, но без клеймо. Рътлидж го взе — държеше го за краищата. Незапечатан. Отвори го и извади съдържанието. Един-единствен лист с два напечатани на машина абзаца. Досега всичко беше възвратимо. Можеше просто да го върне, да забрави, че е бил тук, да забрави за телефонния разговор, да забрави за всичко. Две минути.

Дали Брет го беше регистрирал? Навярно не. Сигурно отново се е проявил като джентълмен. Не би унижил Ед по този начин. Ед е постъпил почтено, като е подал оставката си, и Брет му е отвърнал почтено, несъмнено му е стиснал ръката със скръбен поглед и с това се е свършило. Две минути и петнайсет секунди.

Решението. Рътлидж прибра писмото в джоба на сакото си, обърна се към вратата, изгаси осветлението и се върна в коридора, като спря недалеч от вратата на собствения си кабинет. Там почака половин минута.

— Здрасти, Джордж.

— Здравейте, господин Рътлидж.

— Току-що пратих Уоли долу да донесе кафе.

— Добра идея, сър. Лоша нощ. Вярно ли е, че…

— Да, вярно е. Брет навярно е загинал с всички останали.

— По дяволите!

— Може би не е зле да заключим кабинета му. Току-що проверих вратата и…

— Да, сър. — Джордж Армитидж извади връзката си с ключове и намери онзи, който му трябваше. — Той винаги е толкова…

— Знам — кимна Рътлидж.

— Нали знаете, преди две седмици намерих отключен сейфа му. Най-вероятно го е затворил, но е забравил да завърти шифъра. — Поклащане на глава. — Предполагам, че никога не са го ограбвали, а?

— Такива са проблемите на охраната — съчувствено отговори заместник външният министър по въпросите на политиката. — Изглежда, големите шефове никога не обръщат внимание, нали?

 

 

Беше много красиво. Кой ли го бе направил? Отговорът не закъсня. Телевизионните репортери, които нямаха какво друго да правят, продължаваха да насочват камерите си към самолетната опашка. Той отлично помнеше символа — много отдавна бе участвал в операция, завършила с взривяването на самолет, на чиято опашка имаше червен жерав. Сега едва не съжали за това, но завистта не му позволи. Защото завиждаше. Като един от най-прочутите терористи в света — мислено използваше тази дума и на това тайно място тя му харесваше, макар че не можеше да я използва никъде другаде — такова събитие трябваше да е негово дело, а не работа на някакъв аматьор. Защото онзи бе точно такъв. Аматьор, чието име щеше да научи заедно с всички останали на земята — от телевизионните новини. Иронията беше достатъчно силна. Още от юношеството си се бе посветил на изучаване и практикуване на политическо насилие, на учене, мислене и планиране — и на изпълняване на такива актове, отначало като участник, а после като командир. А сега какво? Някакъв аматьор го беше изпреварил, изпревари целия нелегален свят, на който принадлежеше той. Щеше да се разгневи, ако всичко това не бе толкова красиво.

Опитният му ум провери възможностите и бързо ги анализира. Сам човек. Може би двама. Най-вероятно сам. Както винаги, стиснал устни си помисли той и кимна, един човек, готов да умре и да се пожертва за каузата — на каквато и кауза да служеше — можеше да е много по-опасен от цяла армия. В сегашния случай въпросният човек беше притежавал специални умения и достъп до специални средства, което му бе послужило добре.

За сам човек е лесно да пази тайна. Той изсумтя. Винаги се сблъскваше с този проблем. Най-трудното беше да открие подходящите хора, хора, на които да може да се довери, които не биха се раздрънкали или доверили на други, които споделяха собственото му чувство за мисия, които бяха самодисциплинирани и искрено желаеха да рискуват живота си. Последният критерий бе най-важен и някога се установяваше съвсем лесно, но в днешния променящ се свят това ставаше все по-трудно. Искрената преданост изчезваше.

Винаги по-умен и по-проницателен от съвременниците си, самият той се беше сблъскал с необходимостта да участва в три истински операции и макар че бе готов да извърши онова, което трябваше да се свърши, не жадуваше да го направи отново. В края на краищата беше прекалено опасно. Не че се страхуваше от последствията от действията си — въпросът бе, че мъртвият терорист е също толкова мъртъв, колкото и жертвите му, а мъртъвците повече не могат да участват в акции. Беше готов да се превърне в мъченик, но никога не се бе стремил истински към това. Най-после, той искаше да победи, да пожъне плодовете от действията си, да бъде признат за победител, освободител, завоевател, да попадне в книгите, които щяха да четат бъдещите поколения, като нещо повече от бележка под линия. Повечето хора щяха да запомнят успешната мисия, която беше гледал по телевизора в спалнята си, като нещо ужасно. Не като дело на човек, а като нещо подобно на природно бедствие, защото, колкото и елегантно да беше изпълнено, то обслужваше политически цели. И това бе проблемът с безумния акт на самотния жертвоготовен мъченик. Не беше достатъчен само късмет. Трябваше да има причина и следствие. Актът се смяташе за успешен само ако водеше до нещо друго. Този очевидно не бе такъв. А това беше твърде лошо. Не се случваше често…

Мъжът протегна ръка към чашата портокалов сок. Често ли? Та това не се бе случвало никога, нали? Въпросът беше философски. Като се върнеше назад в историята, можеше да каже, че убийците са били в състояние да събарят или поне да обезглавяват правителства, но тогава подобна задача е означавала елиминирането на един-единствен човек, а въпреки умението на емисарите съвременният свят беше прекалено сложен. Дори да убиеш президент или премиер-министър — даже един от последните останали крале, в които са се вкопчили някои нации — друг ще заеме вакантното място. И в този случай очевидно бе станало така. Но имаше разлика. Нямаше правителство, чиито членове да застанат зад новия президент и гневните им лица да изразяват солидарност, решителност и последователност. Ако когато самолетът беше паднал, бе готово нещо друго, нещо по-голямо и по-важно, тази красота щеше да е още по-прекрасна. Положението не можеше да се промени, но както при всички такива събития, и от успеха, и от провала му можеше да се научи много, а последиците, съзнателно търсени или не, бяха съвсем, съвсем истински.

В този смисъл това беше трагедия. Пропиляна възможност. Само да бе знаел. Само мъжът, който беше насочил самолета към крайната му цел, да бе съобщил на някой за намерението си. Но мъчениците не правеха така, нали? Тези глупци трябваше да мислят сами, да действат сами и сами да загинат, а в личния им успех се коренеше окончателният провал. Или може би не. Все пак резултатите бяха налице…

 

 

— Господин президент? — Един от агентите от Службата за сигурност беше вдигнал телефона. Обикновено тази работа се вършеше от служителка от военноморските сили, но охраната все още бе прекалено травмирана, за да позволи някой да влезе в стаята. — От ФБР, сър.

Райън взе телефона от мястото му под бюрото.

— Да?

— Тук е Дан Мъри. — Джак едва не се усмихна, когато чу познатия глас, при това приятелски. С Мъри наистина бяха приятели много отдавна и той сигурно беше искал да каже «Здрасти, Джак», но не го направи — не можеше да се държи толкова свойски, без да е поканен — и дори Джак да го бе насърчил, щеше да се почувства неудобно и нямаше да поеме риска да го смятат за блюдолизец в собствената му служба. Поредната пречка пред нормалния живот, помисли си Джак. Дори приятелите му вече започваха да се дистанцират.

— Какво има, Дан?

— Съжалявам, че те безпокоя, но някой трябва да ни каже кой ръководи разследването. В момента на Капитолия е пълно с хора и…

— Единно командване — горчиво отбеляза Джак. Не трябваше да пита защо му се обажда Мъри. Всички, които можеха да решат въпроса на по-ниско равнище, бяха мъртви. — Какво казва законът за този случай?

— Всъщност нищо — отвърна Мъри притеснено. Не искаше да безпокои човека, който само допреди часове бе негов приятел и в не толкова официална обстановка все още можеше да е. Но работата си беше работа и трябваше да се върши.

— Смесване на юрисдикции?

— Абсолютно — с невидимо кимване потвърди Мъри.

— Предполагам, че наричаме случая «терористичен акт». В това отношение с теб имаме традиция, нали? — попита Джак.

— Така е, сър.

«Сър» — помисли си Райън. — По дяволите!» Но трябваше да вземе решение.

— В този случай Бюрото е главната инстанция. Всички да докладват на теб. Избери някой подходящ да движи нещата.

— Да, сър.

— Дан?

— Да, господин президент?

— Кой е най-старши във ФБР?

— Заместник-директор Чък Флойд. Той е в Атланта, където трябва да изнесе реч и… — Сигурно имаше още заместник-директори, всички до един по-старши от Мъри…

— Не го познавам. Но познавам теб. Ти си временен директор, докато не дам друго разпореждане. — Райън веднага почувства, че думите разтърсиха събеседника му.

— Джак, аз…

— Работата е твоя.

— Да, господин президент.

Райън затвори телефона и обясни онова, което беше направил.

Първа възрази Прайс.

— Сър, всяка атака срещу президента е под юрисдикцията на…

— Те имат по-големи възможности и някой трябва да поеме командването — сряза я Райън. — Искам случаят да се уреди колкото е възможно по-бързо.

— Трябва да се състави специална комисия — обади се Арни ван Дам.

— И кой ще я оглавява? — попита Райън. — Някой от членовете на Върховния съд ли? Неколцина сенатори и конгресмени? Мъри е истински професионалист. Някой висш служител от криминалния отдел на министерството на правосъдието ще контролира разследването. Андреа, намери ми най-добрия следовател в Службата за главен помощник на Мъри. Няма да използваме външни хора, нали? Ще движим всичко отвътре. Нека изберем най-добрите хора и да ги оставим да си вършат работата. По този начин ще се държим така, сякаш имаме доверие в институциите, които се предполага, че се занимават със случая. — Той замълча за миг. — Искам разследването да се проведе бързо, ясно ли е?

— Да, господин президент — отсечено кимна агент Прайс и Райън долови одобрителното кимване на Арни ван Дам. Може би най-сетне беше направил нещо както трябва. Задоволството му продължи съвсем кратко. На стената в отсрещния ъгъл имаше няколко телевизора. В общи линии всички показваха една и съща картина и блясъкът от светкавицата на някой фоторепортер и на четирите екрана привлече погледа на президента. Той се обърна, за да види в четири повторения как по стълбите на западното крило на Капитолия изнасят чувал с труп. Още един труп, който трябваше да се идентифицира — едър или дребен, мъжки или женски, важен или не, човек не можеше да разбере под гумираната тъкан на чувала. Виждаха се само напрегнатите, студени и тъжни лица на пожарникарите, които носеха проклетото нещо, и именно това бе привлякло вниманието, апарата и светкавицата на безименния фоторепортер, и така беше върнало президента към действителността, от която отново се бе отдръпнал. Телевизионните камери проследиха тройката — двама живи и един мъртвец — надолу по стълбите към линейката, през чиято отворена врата се виждаше купчина такива чували. Онзи, когото носеха, беше внимателно поставен отгоре — пожарникарите проявиха милост и грижа към напусналото живота тяло. После се заизкачваха обратно по стълбите за следващия.

— Какво друго трябва да свършим? — попита Джак и преглътна с мъка. Беше го обхванало пълно изтощение. Бе 23:35 след ден, започнал в 4:10 сутринта и изпълнен с интервюта за поста, който приемаше, чак докато не останаха осем минути до неочакваното му повишение. Джак се огледа и зададе въпроса, който му се струваше важен: — Къде ще спя? — Не можеше да спи тук. Не в леглото и върху чаршафите на един мъртвец само на няколко крачки от децата му. Изпитваше нужда да е със собственото си семейство, да види собствените си деца, навярно вече заспали — децата спят при всякакви условия. Освен това изпитваше нужда да почувства прегръдката на жена си, защото това бе една от опорите в света на Райън, единственото нещо, което никога нямаше да допусне да се промени, въпреки бурните събития, донесли му живот, който нито търсеше, нито очакваше.

Агентите от Службата за сигурност размениха озадачени погледи. После Андреа Прайс, поела командването, каквато беше природата й, а сега и работата й, предложи:

— Може би в някоя от казармите на морската пехота? На Осма или Първа улица?

— Засега става — кимна Райън.

— ФЕХТОВАЧ тръгва — каза Прайс в радиомикрофона, закачен на яката и. — Докарайте колите до западния изход.

Агентите от охраната се изправиха и докато излизаха през вратата, като един извадиха пистолетите си.

— Ще ви вземем в пет — обеща ван Дам и прибави: — Непременно трябва да поспите. — Райън му отправи кратък, празен поглед и излезе. На изхода на Белия дом го наметнаха с палто — Джак дори не се сети да попита на кого ли е или откъде се е взело. Качи се на задната седалка и автомобилът потегли. Отпред се движеше друга кола, същата като тяхната, а отзад — още три. Джак можеше да си спести гледката, но не и шума, защото сирените все още виеха зад бронираното стъкло, пък и във всеки случай да извърне поглед би било проява на страхливост. Отблясъците от пожара бяха изчезнали, заместени от светлините на десетките аварийни коли, повечето спрели неподвижно на и около Капитолийския хълм. Полицията все още бе блокирала централните улици и президентската колона бързо се насочваше на изток. След десет минути пристигнаха в казармата на морската пехота. Всички бяха вдигнати по тревога и чакаха.

Домът на коменданта на корпуса на морската пехота беше от началото на деветнайсети век, една от малкото служебни сгради, останали неизгорени от англичаните през 1814 година. Но комендантът беше мъртъв. Вдовец с големи деца, той бе живял тук сам до тази последна нощ. Сега на верандата стоеше полковник с кобур на кръста. Около къщата бе разположен цял взвод пехотинци.

— Господин президент, семейството ви е тук в пълна безопасност — незабавно докладва полковник Марк Портър. — Периметърът е обезопасен с въоръжен взвод, всеки момент очакваме и още един.

— А медиите? — попита Прайс.

— Нямам никакви заповеди за това. Наредено ми е да пазя гостите ни. Единствените хора в радиус от двеста метра са онези, чието място е тук.

— Благодаря ви, полковник — каза Райън, без да го е грижа за медиите, и се насочи към вратата. Един сержант я държеше отворена и отдаваше чест и Райън, без да се замисля, отвърна на поздрава. Вътре друг му показа стълбите — и също отдаде чест. Стана му ясно, че не може да отиде сам никъде. Прайс, още един агент и двама морски пехотинци го последваха нагоре по стълбите. В коридора на втория етаж имаше двама агенти от Службата за сигурност и още петима пехотинци. Накрая, в 23:54, той влезе в спалнята, където седеше жена му.

— Здрасти.

— Джак — обърна глава Кати. — Всичко това истина ли е?

Той кимна, после седна до нея.

— Децата?

— Спят… Нищо не знаят.

Замълчаха.

— Мъртъв ли е президентът? — попита Кати и се обърна да види лицето му. — Почти не го познавах.

— Добър човек. Децата му са в Белия дом… Не знаех какво да правя. Затова дойдох тук. — Райън вдигна ръка към яката си и разхлаби вратовръзката. Реши да не безпокои децата. Сигурно бяха уморени от дългия път.

— А сега?

— Трябва да поспя. Ще ме събудят в пет.

— Какво ще правим?

— Не знам. — Джак смъкна дрехите си. Надяваше се, че новият ден ще донесе някои от отговорите, които криеше нощта.