Том Кланси
По заповед на президента (61)

58.
Светлината на деня

Вече втори ден броят на новорегистрираните заболели от ебола спадаше. От новите случаи около една трета бяха хора, при които тестът даваше положителен резултат, но без обичайните симптоми. Забраната върху пътуванията, изглежда, все пак вършеше работа.

Нападението на детската градина също се разследваше. Мордесай Азир, вече беше твърдо установено, беше типична несъществуваща персона, пръкнала се от нищото очевидно с една-единствена цел, и след като я бе изпълнил, той бе изчезнал. Но бе оставил след себе си фотографии, а с тях все пак можеше да се постигне нещо, както научи Райън. Той се чудеше дали може да има някакви добри вести в края на деня. Едва ли.

— Господин президент — каза директорът на ФБР от вратата. Зад него бяха инспектор О'Дей и Андреа Прайс.

— Здравей, Дан. Виждате ми се доста усмихнати.

И те му обясниха причината.

 

 

Искаше се доста смелост да разбудят Махмуд Хаджи Даряеи преди разсъмване, но все пак в четири сутринта в Техеран телефонът край леглото му зазвъня. Десет минути след това той беше в съвещателната зала на личния си апартамент, а тъмните му хлътнали очи чакаха да накажат виновните за този факт.

— Имаме доклад, че американски кораби са навлезли в Залива — каза шефът на разузнаването му.

— Кога и къде? — попита спокойно аятолахът.

— Станало е снощи малко след полунощ в теснините. Една от нашите патрулни ракетни лодки е забелязала нещо, което се е оказало американски разрушител. Получили заповед за атака от местния военноморски командир и от този момент нямаме никаква вест от катера…

— И това е всичко? — «Събудили сте ме да ми съобщите това»?

— В района е имало оживен радиообмен, кораби са разговаряли един с друг. Съобщиха ни за няколко експлозии. Най-вероятно нашият патрулен катер е бил атакуван и разрушен, вероятно от самолет — но самолет откъде?

— Искаме разрешението ви да започнем въздушна операция за прочистване на Залива след разсъмване. Никога не сме го правили без разрешението ви — посочи командирът на военновъздушните сили.

— Имате разрешението ми — каза Даряеи. — Какво друго има?

— Войнството на Бога прави марш, насочен към сближаване с врага в района на границата. Операцията протича според плана. — «Дано поне тази новина го зарадва» — помисли си шефът на разузнаването.

Махмуд Хаджи кимна. Бе се надявал на един хубав нощен сън в очакване на дългите следващи дни, но не се бе получило. Погледна часовника на бюрото си и реши, че денят вече трябва да започне.

— Ще ги изненадаме ли?

— Определено вярвам — отговори шефът на разузнаването. — Армията има строги заповеди да поддържат радиомълчание. Когато стигнат Ал Бусая, можем да очакваме да ни открият, но тогава вече ще сме готови за скок, а и това ще бъде през нощта.

Даряеи поклати глава.

— Я чакайте, какво ни съобщи патрулният кораб?

— Докладва за един американски разрушител или фрегата, възможно е да има и други кораби, но това беше всичко. Ще изпратим самолет да разгледа след два часа.

— Това транспортни кораби ли са?

— Не знаем — призна шефът на разузнаването. Бе се надявал, че тази тема вече е минала.

— Разберете!

Двамата мъже излязоха, а Даряеи повика прислужника си за чая. Хрумна му друга мисъл. Всичко щеше да се уреди, или поне щеше да се реши, когато Раман изпълнеше задачата си. Съобщението гласеше, че той е на мястото си и е получил заповедта. Защо тогава не я беше изпълнил! Даряеи погледна пак часовника. Беше още рано да телефонира.

 

 

Кемпър бе издал заповед за нещо като отбой. Автоматизацията на корабите ЕГИДА правеше това лесно и по този начин два часа след инцидента с ракетния катер екипажът получи разрешение да се поотпусне. Това продължи около час, като всеки офицер и войник получиха петнайсет минути отдих. Всички вече бяха по местата си. Оставаха два часа до съмване. Бяха на по-малко от сто мили от Катар, вече с курс запад-северозапад, след като се бяха прикривали зад всички възможни островчета и нефтени платформи по маршрута, за да заблудят вражеските радарни инсталации. В тази си част заливът вече беше много по-широк. Имаше достатъчно пространство за маневриране и за използване на пълната мощ на сензорите. Картината върху радарния екран в центъра за бойна информация на «Анцио» показваше звено от четири F-16 на север от съединението им. Щеше да е много по-добре, ако във въздуха имаха някой АУАКС, но както бе научил само преди час, всички самолети от този тип в региона бяха разположени на север. Днес щеше да има битка. Тя нямаше да е точно от онези, за които беше създадена ЕГИДА или пък за които беше обучаван персоналът, но нали за това бе военноморският флот?

Кемпър заповяда на лъжливата група да поеме на юг. Работата им засега беше свършена. Когато слънцето се издигнеше над хоризонта, маскировката вече нямаше да я има и щеше да стане ясно на всички закъде се е запътила КОМЕДИЯ.

 

 

— Напълно ли сте сигурни? — попита ФЕХТОВАЧ. — Господи, толкова пъти сме били очи в очи с този човек!

— Знаем — увери го Прайс. — Ние знаем. Сър, трудно е да се повярва. Познавам доста отдавна Джеф…

— Той е луд на тема баскетбол. Каза ми кой ще спечели финалите. И се оказа прав. Позна дори и развоя на точките.

— Да, сър — съгласи се Андреа. — За нещастие, тези неща са малко трудни за обяснение.

— Ще го арестувате ли?

— Не можем — намеси се Мъри. — Това е една от ситуациите, в които не може да се докаже нищо. Пат обаче има една идея.

— Да я чуем — заповяда Райън. Главоболието му се бе върнало. Не, не беше вярно. Краткият междинен период без главоболие бе свършил. Не стига, че му бяха сервирали новината за възможен предател в охраната му, ами сега и си мислеха, че имат сигурни доказателства — не, още по-лошо, поправи се той, недостатъчно добри, за да бъдат сигурни, само някакви си шибани подозрения! Щеше ли да свърши някога всичко това? Той обаче продължи да слуша.

— Така че всъщност всичко е много просто — заключи О'Дей.

— Не! — възрази мигновено Прайс. — Какво ще стане, ако…

— Можем да държим нещата под контрол. Няма да има никаква реална опасност — увери я инспекторът.

— Задръж малко — каза ФЕХТОВАЧ. — Ти каза, че можеш да провокираш този човек да се разкрие, така ли?

— Да, сър.

— И аз наистина ще направя нещо, вместо само да стоя като идиот?

— Да, сър — повтори Пат.

— И каква ще ми е ролята?

— Господин президент…

— Андреа, ти ще бъдеш тук, нали?

— Да, но…

— Тогава давам разрешението си — каза ФЕХТОВАЧ. — Имам само едно условие — в никакъв случай да не се доближава до семейството ми. Разбирате ли? Ако само погледне към асансьора, имаш пълната свобода да го надупчиш на решето, чуваш ли ме, Андреа?

— Ясно, господин президент.

 

 

— И така, да бъде светлина — провъзгласи на екипа си от центъра за бойна информация Кемпър. След подадената команда «Анцио» и останалите четири кораба превключиха СПАЙ-радарите си от дремещо състояние на пълна мощност. Нямаше смисъл повече да се крият. Бяха точно под цивилното въздушно трасе с обозначение W-15 и всеки граждански пилот можеше да погледне надолу и да види формацията им.

Само след секунда върху трите големи екрана се появиха многобройни следи от въздушни цели. Опознавателните устройства показваха четворка изтребители F-16, разположени на северозапад от формацията му. Във въздуха имаше шест авиолайнера, а денят едва бе започнал. Специалистите по ракетите прогонваха практически маршрути само за да поддържат компютрите във форма, но всъщност системата на ЕГИДА беше създадена като едно от онези всемогъщи неща, които могат да замрат за секунда, а в следващата да избухнат като взрив. Бяха точно на мястото, където можеха да направят най-добрата проверка на това.

 

 

Първите ирански самолети, излетели в небето този ден, бяха два остарели F-14 Томкет от Шираз. Навремето шахът бе закупил около осемдесет такива и те все още можеха да се издигат във въздуха, с части, събрани от всички останали скелети или доставени от световния черен пазар на части за бойни самолети. Излетяха на югоизток, над Бандар Абас, увеличиха скоростта и се стрелнаха на юг към Абу Муса; щурманите на задните седалки оглеждаха земята с бинокли. Слънцето вече беше ясно видимо от височина шест хиляди метра, но на земята все още царуваше полумракът на навигационния здрач.

От въздуха корабите не се забелязват всеки път — факт, често забравян и от моряци, и от пилоти. В повечето случаи корабите са прекалено малки, а повърхността на морето — прекалено обширна. Това, което вижда човек, без значение дали от сателитна снимка, или с невъоръжено око, е един развълнуван участък във водата, подобен на стрела с огромна глава — разпенената права линия зад кораба. Първо забелязаха лъжливата група, от разстояние шейсет километра. Главната част на КОМЕДИЯ беше идентифицирана минута по-късно. А след още една минута Кемпър даде заповед за стрелба.

 

 

— Анцио, тук Старфайтър, свалих два, няма парашути, повтарям, няма парашути.

— Разбрано.

— Какъв хубав начин да започнеш новия ден — коментира един майор от американските ВВС, който бе прекарал шестнайсет месеца, симулирайки нападения срещу израелските военновъздушни сили в пустинята Негев. — Връщаме се в станцията. Край.

 

 

— Не съм сигурен, че това е добра идея — заяви ван Дам. Радарното изображение от «Джон Пол Джоунс» се предаваше от кораба посредством сателит във Вашингтон. Те виждаха нещата с по-малко от половин секунда закъснение.

— Корабите не могат да се спрат, сър — каза Роби Джексън на шефа на канцеларията. — Не можем да поемаме рискове.

— Но те могат да кажат, че ние сме стреляли първи и…

— Не е вярно, сър. Техният ракетен катер стреля пръв преди пет часа — напомни му Джей-3.

— Но те няма да го потвърдят.

— Стига, Арни — намеси се Райън. — Това беше моя заповед, не помниш ли? Вече важат правилата на войната. Сега какво, Роби?

— Зависи от това дали иранците ще го раздухат. Първата схватка завърши успешно за нас. Това е обичайното начало — каза Джексън.

Най-тясната част на пролива се намираше на малко повече от сто мили между Катар и иранския град Басатин. Там имаше военновъздушна база и наблюдението от спътниците показваше, че изтребителите в нея са готови за излитане.

 

 

— Здравей, Джеф.

— Какво става, Андреа? — попита Раман. — Забравихте ме тук.

— Страшна лудница е покрай тая болест. Трябваш ни. Имаш ли кола?

— Мисля, че мога да взема от местния офис.

— Добре — каза тя, — идвай веднага. Тук се случват доста интересни неща.

— След четири часа съм при вас.

— Имаш ли с какво да се преоблечеш?

— Да, защо?

— Заради обеззаразяването. Всеки трябва хубавичко да се изкъпе, преди да бъде допуснат в Белия дом. Ще видиш, когато пристигнеш.

— Ясно. До скоро.

 

 

Алахад не правеше нищо. Подслушвателните устройства, поставени в дома му, показваха, че гледа телевизия. После изгаси лампите и си легна и дори инфрачервените камери не можеха да проникнат през покритите със завеси прозорци на спалнята му. Агентите, които осъществяваха наблюдението, отпиваха от кафетата си в пластмасови чашки, вглеждаха се в тъмното и обсъждаха тревогите си по повод епидемията, както и всички в Америка. Медиите продължаваха да посвещават почти цялото си време на кризата. В програмите се излъчваха научни предавания, които обясняваха какво представлява вирусът и как се разпространява — всъщност как може да се разпространява, тъй като по този пункт все още имаше диаметрално противоположни мнения. Това било просто отмъщение на околната среда, пледираше един неин защитник. Човекът бил навлязъл дълбоко в джунглата, изсякъл дърветата, убивал животните, разтърсвал равновесието на екосистемата, и сега екосистемата си го връщала. Или нещо от този род.

Имаше и юридически разбор на делото, което бе завел Едуард Килти, но призивът за вдигане на забраната върху пътуванията изобщо не предизвика ентусиазъм. Репортажите показваха самолетите по летищата, автобусите по автогарите, влакове по депата и множество пусти и безлюдни пътища. Други репортажи пък показваха как хората в хотелите се справят със ситуацията. Излъчваха се инструкции как хирургическите маски да се използват многократно, като се съобщаваше, че тази проста предпазна мярка работи почти безупречно; повечето от репортажите показваха болниците, а сега вече и найлонови чували с мъртви тела. Репортерите и медицинските консултанти започваха да коментират липсата на данни при голям брой случаи — което беше много тревожно за много хора, — но подчертаваха, че случаите не нарастват — което беше успокоително. Привържениците на апокалиптичните видения продължаваха да тръбят призивите си, но други спокойно им възразяваха, че данните не подкрепят твърденията им и че ситуацията се стабилизира.

Говореше се, че хората се справят с болестта, че някои щати са останали напълно незасегнати от епидемията, че в пределите на засегнатите щати има райони, където болестта не е успяла да проникне. И накрая, някои хора твърдяха, че епидемията определено не е природно събитие.

 

 

Държавният секретар Адлер бе в самолета и летеше към КНР. Мислеше си за Цзян — именно той беше човекът, подтикнал правителството си в тази посока. Това вече беше съвсем сигурно, още повече че знаеха, че и Индия е била замесена — отново! — този път прекарана от Иран и Китай. Истинският въпрос беше дали министър-председателката ще извести партньорите си, че не е изпълнила задължението си по сделката. По всяка вероятност — не, помисли Адлер. Тя отново бе надминала себе си. Явно й се удаваше без никакви усилия.

Беше ядосан. Страната му бе станала обект на нападение, и то от хора, с които се бе срещал само преди няколко дни. Дипломацията не бе успяла да си свърши работата. Той не бе успял да предотврати един конфликт — а не беше ли това работата му? Още по-лошо, той и страната му бяха прецакани. Китай бе изработил и него, и една жизненоважна част от военноморския флот на САЩ. КНР сега подклаждаше и подстрекаваше кризата, която бе предизвикала с цел да навреди на американските интереси. Наистина бяха много хитри. Китай в прекия смисъл на думата не бе причинил никому нищо, освен убийството на стотина авиопътници. Както и да се развиеха нещата, те пак щяха да си въртят търговията, пак щяха да се радват на уважението, което им се полагаше като на суперсила, и то без да рискуват нищо.

Но пък не знаеха, че всичко това му е известно, нали?

 

 

Следващото нападение щеше да бъде малко по-сериозно. Обединената ислямска република имаше много ракети C-802, така твърдеше разузнаването. Произведени от една китайска корпорация, те бяха сходни по тип и възможности с френските и имаха радиус на действие сто и десет километра. Проблемът обаче беше с насочването. В Залива имаше прекалено много кораби. За да се уверят, че ракетите им ще поразяват точно целите, които трябва, на иранците щеше да им се наложи да се приближат прекалено много.

Кемпър реши да се погрижи за това. «Джон Пол Джоунс» увеличи скоростта до тридесет и два възела и се придвижи на север. Новият разрушител притежаваше заблуждаваща външност — на радарния екран изглеждаше по-скоро като риболовно катерче със средни размери — и за да го подчертае, той изключи всичките си радари. КОМЕДИЯ им бе предала изображенията върху собствените си екрани. Сега те щяха да ги предадат на други. Той също така радира на Рияд и изрева за поддръжка на АУАКС. Трите кръстосвача, «Анцио», «Нормандия» и «Йорктаун», поддържаха позиция в близост до товарните кораби и сега вече на цивилните екипажи на борда на «Боб Хоуп» им ставаше пределно ясно, че бойните кораби не ги съпровождат само за да им осигуряват защитно прикритие с ракетния си чадър. Всеки атакуващ «вампир» трябваше да си пробие път през веригата от кръстосвачи, за да стигне до тях. Всички цивилни моряци бяха по работните си места. Навсякъде по товарните палуби бяха разположени противопожарни системи. Дизелите работеха на пределни обороти.

Оръжията бяха готови за стрелба и по целия граждански трафик беше разпространена вестта, че въздушните линии над Персийския залив не са безопасни. Това облекчаваше задачата. Присъствието им в района не беше тайна. Иранските радари сигурно ги бяха уловили, но в момента трябваше да се примирят с това.

 

 

— Изглежда, че в Залива има две военноморски съединения — докладва шефът на разузнаването. — Не сме сигурни за състава им, но е възможно да са военни транспортни кораби.

— И?

— И два от изтребителите ни са били свалени, докато са ги приближавали — продължи началникът на военновъздушните сили.

— Тези американски кораби… някои са от много модерен тип. Според доклада има и други, които на външен вид били като търговски кораби. По всяка вероятност това са транспортиращи танкове кораби от Диего Гарсия…

— Онези, които индийците не трябваше да пускат?

— Най-вероятно.

Какъв глупак е бил да вярва на тази жена!

— Потопете ги! — заповяда той.

 

 

Раман обожаваше бързото каране. Широкото междущатско шосе, тъмната нощ и мощната служебна кола му позволяваха да се наслаждава на часовете път, докато караше към Мериленд. Броят на камионите обаче го изненада. Не знаеше, че има толкова много превозни средства, които прекарват храна и медикаменти. Въртящият се червен буркан на покрива на колата му ги предупреждаваше да се дърпат от пътя му, като също така му позволяваше да преминава през контролно-пропускателните пунктове със сто и петдесет километра в час, без да бъде спиран от пенсилванската щатска полиция.

Имаше и време да мисли. Щеше да е безкрайно по-добре, ако беше знаел предварително какво ще се случи. Нападението срещу ПЯСЪЧНИК определено не го беше зарадвало. Тя беше дете, прекалено малко и невинно, за да бъде враг, и шокът от вестта го бе разтърсил дълбоко, макар и за кратко. Наистина не разбираше защо бяха заповядали това… освен за да свият още повече защитния пояс около ФЕХТОВАЧ и така да направят задачата му по-лесна. Но от това наистина не бе имало необходимост. Америка не беше Ирак, нещо, което Махмуд Хаджи вероятно не можеше да проумее.

Виж, нападението с болестта беше нещо друго. Начинът й на разпространение беше израз на волята на Бога. Не беше от най-приятните неща, но такъв е животът. Той си спомни пламъците, обгърнали театъра в Техеран. Там също бяха загинали хора, обикновени мъже и жени, чиято грешка бе в това, че бяха отишли да гледат кино, вместо да се посветят на благочестиви мисли. Светът беше жесток и единственото нещо, което правеше бремето му поносимо, беше вярата в нещо по-голямо от отделния човек. Раман притежаваше тази вяра. Светът не се променяше случайно. Великите събития неизбежно бяха жестоки. Вярата се бе разпростряла с помощта на меча, въпреки поученията на Пророка, че мечът не може да накара човек да се проникне от Вярата… парадокс, който той не можеше да схване напълно, но това също спадаше към природата на света. Един човек не можеше да проникне във всичко. За много неща човек трябваше да зависи от напътствията на по-мъдрите, които да му казват какво да прави, кое е приемливо за Аллах и кое служи на каузата Му.

 

 

Четири изтребителя, неизвестен тип, точно в момента се отделяха от земята в Басатин на около сто и петдесет километра от «Анцио».

— КОМЕДИЯ, тук Скай-Две, виждаме четири приближаващи се цели.

На екраните на ЕГИДА се появи изображение. Собственият радар на кораба не можеше да види толкова надалеч, защото това бе доста под хоризонта. АУАКС показа върху екрана четири отметки, групирани в две двойки.

— Скай, тук КОМЕДИЯ, унищожете ги.

— Разбр… стоп, излитат още четири.

 

 

— Започва да става интересно — каза Джексън. — Кемпър е заложил ракетен капан извън главната формация. Ако някой изобщо успее да се промъкне покрай F-16, ще видим дали работи.

 

 

Минута по-късно излетя трета група от четири самолета. Дванайсетте изтребителя се издигнаха на десет хиляди метра, после завиха на юг.

Четворката F-16 не можеше да рискува да се отдалечава прекалено много от КОМЕДИЯ, но се придвижи да посрещне заплахата в центъра на залива, насочвана от АУАКС. И двете бойни формации включиха радарите си за следене на цели, като тези на ОИР получаваха инструкциите си от наземнобазирани станции, докато екипажите на американските изтребители бяха ръководени от един E-3B, който кръжеше на сто и петдесет километра зад тях. Работата не беше много елегантна. F-16, които имаха ракети с по-голям радиус на действие от иранските, стреляха първи и направиха завой, когато идващите от юг ирански прехващачи изстреляха своите и се опитаха да избегнат американските ракети. После първата група от четири самолета пикира рязко към водната повърхност. Бяха включени електронните смущаващи устройства, подпомогнати от мощни станции, базирани по крайбрежието, което беше изненада за американците. Американските самолети се разделиха на две и се устремиха на изток, после отново се обърнаха да проведат пресираща атака. Една иранска четворка обаче беше вече на осемдесет километра от КОМЕДИЯ. В този момент радарът на «Анцио» я улови.

— Капитане — проговори командирът на ескадрения миноносец в микрофона си. — Засечен съм с разпознаващи радарни сигнали, пеленг три-пет-пет. Засичащи сигнали, сър. Могат да ни поразят.

— Ясно. — Кемпър се пресегна и завъртя превключвателя. На «Йорктаун» — по-стара версия на кръстосвача — четирите боядисани в бяло SM2MR се подадоха от носовия и кърмовите погреби върху пусковите релси. При «Анцио» и «Нормандия» на външен вид нищо не се промени. Техните ракети се помещаваха във вертикални шахти. Радарите СПАЙ сега помпаха шест милиона вата високочестотна енергия в околното пространство и се концентрираха почти непрекъснато върху връхлитащите изтребители бомбардировачи, които бяха още извън радиуса им на действие.

Това обаче не важеше за «Джон Пол Джоунс», който беше на десет мили северно от главната формация. В рамките само на три секунди главният му радар се задейства и после първата от осемте ракети стартира от шахтата си, като се устреми в небето сред колони от пушек и пламък.

Бомбардировачите не бяха забелязали «Джоунс». Безобидният му профил не се бе появил като реална заплаха в наблюдателните им устройства, нито пък бяха забелязали факта, че ги следи четвърти СПАЙ радар. Серията бели пушеци им дойде като неприятна изненада. Двама от иранските пилоти обаче успяха да изстрелят собствените си C-802 тъкмо навреме.

На четири секунди разстояние от целите си ракетите SM2 получиха окончателните насочващи сигнали от илюминационните радари SPG-62. Това беше прекалено неочаквано за пилотите, но те вече бяха успели да изстрелят шест противокорабни ракети.

— Вампир, вампир! Виждам връхлитащи самонасочващи се ракети, пеленг три-пет-нула.

— Окей, наш ред е. — Кемпър завъртя превключвателя на друго деление, «специален автоматичен режим». От този момент ЕГИДА вече можеше да действа напълно автоматично. Горе оръдията от централизираната система за аварийна сигнализация по данните от пилотажните прибори се завъртяха към щирборда. Навсякъде по палубите на четирите бойни кораба моряците слушаха и се опитваха да не се свиват от страх. Екипажите на търговските кораби, които охраняваха, просто не знаеха, че трябва да се страхуват.

Във въздуха четворката F-16 се насочи срещу все още непокътнатата последна четворка. Тя също носеше противокорабни ракети, но се насочваше към лъжливата група. Първото звено бе забелязало събрана на малка площ група кораби. Второто не бе успяло и никога вече нямаше да успее. Те току-що се бяха обърнали към сигналите, излъчвани от радарите на ЕГИДА на запад, когато небето се изпълни с насочващи се надолу димни следи. Четворката се разпръсна. Два самолета експлодираха във въздуха. Третият беше поразен и се опита да се изтегли на северозапад, преди да загуби мощност, а четвъртият, който бяха изтървали, зави в рязък ляв завой, включи форсажа и изстреля всичките си закачени ракети. Четирите F-16 бяха поразили шест неприятелски самолета за по-малко от четири минути.

В командния пункт на «Анцио» Кемпър реши да не изстрелва заблуждаващите си ракети, както беше направил «О'Банън». Три от връхлитащите ракети изглеждаха насочени към задната част на формацията, като само две бяха устремени към предната. Кръстосвачът му и «Нормандия» се съсредоточиха върху тях. Целият корпус на кораба се разтърси, когато първите ракети излетяха. Екранът на радара се менеше всяка секунда, като показваше приближаващи и отдалечаващи се цели. В момента «вампирите» бяха на двайсет километра. Това означаваше по-малко от петдесет секунди за достигане до целта и унищожаването й. Изглеждаше дълго като цяла седмица.

Системата беше програмирана да възприема режим на управление на огъня съответен на дадения момент. Сега беше стреля-стреля-гледа. Изстрелваш една ракета, после друга и после гледаш дали целта е оцеляла от първите две, и опитваш трети път. Целта на «Анцио» беше унищожена още с първата ракета, след което втората се самовзриви. Първата ракета на «Нормандия» пропусна целта си, но втората се заби право в C-802 и я сгромоляса в морето с експлозия, която разтърси целия кораб само след секунда.

«Йорктаун» имаше едно предимство и един недостатък. По-старата му система позволяваше да насочва ракетите си право в целта, вместо да ги принуждава да правят завой във въздуха преди да я засекат. Но той не можеше да стреля толкова бързо. Първата C-802 избухна на осем километра от кораба, ударена едновременно от две ракети «земя-въздух». Втората в момента беше на терминална височина три метра над водната повърхност. Следващата излетяла ракета «земя-въздух» изтърва целта и избухна зад нея, без да причини вреда. Следващата ракета също изтърва целта. Поредният старт от носовите установки я унищожи на пет километра и въздухът се изпълни с отломъци, които разстроиха насочването на следващата двойка. И двете ракетни установки на кръстосвача се люшнаха, за да приемат следващия комплект от четири ракети «земя-въздух». Последната 802 се промъкна сред пороя от парчета и отломки и се насочи право срещу него. «Йорктаун» изстреля още две ракети, но едната се оказа повредена и изобщо не се насочи към целта, а другата я изпусна. Успяха да поразят ракетата едва на двеста метра. Двестакилограмовата бойна глава обсипа кръстосвача с парчета, които се стовариха върху предния панел на радара СПАЙ и се врязаха в надстройката, убивайки на място шестима моряци и ранявайки още двайсет.

 

 

— Уха — възкликна министър Бретано. Цялата теория, която бе научил през последните няколко седмици, изведнъж бе станала реалност.

— Не е зле. Вдигнаха във въздуха срещу нас четиринадесет самолета, а си получиха обратно само два или три, и толкова — каза Роби. — Това ще им даде малко храна за размишление поне за известно време.

— А с «Йорктаун» какво става? — попита президентът.

— Ще почакаме и ще видим.

 

 

Хотелът им беше на по-малко от километър от руското посолство и като ревностни журналисти, те решиха да минат разстоянието пеша; оставаха още само няколко минути до осем. Едва обаче бяха изминали стотина метра, когато видяха, че нещо не е наред. Хората се движеха неспокойно. Да не би да беше обявена войната със Саудитска Арабия? Джон реши да кривне към близкия пазар и там намери хора, заслушани в транзисторите, вместо да си гледат стоките.

— Извинете — произнесе Джон на фарси със силен руски акцент, — какво е станало?

— Война с Америка — отвърна един продавач на плодове.

— О, и кога стана?

— По радиото твърдят, че те са атакували наши самолети — каза друг продавач. — Кой сте вие?

Джон измъкна паспорта си.

— Ние сме руски журналисти. Мога ли да ви запитам за мнението ви?

— Не се ли навоювахме? — отвърна с въпрос търговецът.

 

 

— Нали ви казах. Сега обвиняват нас — каза Арни, докато четеше прехванатото от техеранското радио съобщение. — Политиката в региона съвсем ще се обърка.

— Страните са ясно очертани — каза Ед Фоли. — Или си на едната, или на другата. Средно положение няма. ОИР е другата. По-просто е дори и от последния път.

Президентът погледна часовника си. Минаваше полунощ.

— Кога ще ми е речта?

— По обяд.

 

 

На Раман му се наложи да спре на шосето Мериленд-Пенсилвания, защото проверяваха огромна колона камиони, но щом успя да се промъкне между тях и показа удостоверението си, полицаят му махна да продължава, без да каже и дума. Раман включи радиото и улови една станция с денонощно излъчване на новините. В 12:30 съобщиха за въздушна битка в Персийския залив. Нито Белият дом, нито Пентагонът бяха излезли с коментар или съобщения. Иран твърдеше, че е потопил два американски кораба и свалил четири изтребителя.

Колкото и да беше патриот и ревностен поддръжник на политиката на страната си, Раман не можеше да го повярва. Проблемът с Америка беше, че тази лошо организирана, идолопоклонническа и заблудена нация беше страхотно компетентна в използването и прилагането на силата. Дори и президентът Райън, както беше видял, колкото и да беше отхвърлян от професионалните политици, излъчваше спокойна и опасна сила. Той не крещеше, не буйстваше, не правеше като повечето «велики» мъже. Раман се чудеше колко ли хора си дават реална сметка колко опасен е ФЕХТОВАЧ. Е, нали точно затова трябваше да го убие, та дори това да станеше с цената на собствения му живот.

 

 

Бойната група обърна на юг зад Катарския полуостров без повече инциденти. Носовата част на «Йорктаун» беше пострадала много лошо, като пожарите от електрическата инсталация бяха причинили също толкова щети, колкото и отломките от ракетата. Кемпър пререди съпровождащите кораби зад превозвачите на танковете, но нова атака нямаше. Резултатът от първата беше стреснал доста противника. Осем самолета F-15, четири от саудитските ВВС и четири от 366-о авиокрило, патрулираха високо над тях. Появи се и една смесена ескортираща група от саудитски и други кораби. Основно минотърсачи, те прослушваха дъното пред КОМЕДИЯ, като търсеха и най-малките признаци на опасност, но такива нямаше. Шест крупни танкера с контейнери се бяха оттеглили от дхаранския кей да направят място на «Боб Хоуп» и братята му. Четирите кораба ЕГИДА се закотвиха на петстотин метра от тях, за да поддържат въздушен отбранителен чадър, докато траят разтоварните работи. Лъжливата формация, която не бе пострадала ни най-малко, влезе в Бахрейн да изчака развитието на обстановката.

Застанал в рулевата рубка на «Анцио», капитан Кемпър следеше как първите кафяви автобуси се приближават до корабите с натоварените танкове. През бинокъла си виждаше войници в маскировъчни униформи да се тълпят по ръба на кея. Траповете се спуснаха да ги посрещнат.

 

 

— Нямаме коментар — заяви ван Дам на поредния репортер. — Президентът ще прави изказване по-късно днес. Това е всичко, което мога да ви кажа засега.

— Но…

— Това е всичко, което мога да ви кажа засега. — И шефът на канцеларията затвори телефона.

 

 

— Ще изчистим всичката мръсотия от системата — каза Прайс на агентите си. — Знаем какво ще правим. Това е криминален случай и ще се отнасяме към него като към криминален случай. Никой да не, губи самообладание. Никой да не се издава и с най-малката реакция. Въпроси?

Нямаше никакви въпроси.

 

 

Даряеи погледна отново часовника си. Да, най-после часът бе ударил. Той се обади по телефона в посолството на ОИР в Париж. Оттам посланикът се обади на друг човек. Този човек пък позвъни в Лондон. При всички разговори използваните фрази бяха съвсем невинни. Съобщението обаче не беше.

 

 

Звукът накара агентите да подскочат. И двамата погледнаха часовниците си. Първото, което видяха, беше номерът, който излизаше върху един течнокристален дисплей. Беше презокеански, с код 44, което означаваше, че звънят от Англия.

— Да? — Това беше гласът на обекта, Мохамед Алахад.

— Извинете, че ви притеснявам толкова рано. Обаждам се за триметровия килим, червения. Пристигна ли вече? Клиентът ми е много нетърпелив.

— За съжаление все още не — отвърна съненият глас на Алахад.

— Добре, но както вече казах, клиентът ми е много нетърпелив.

— Ще видя какво мога да направя. Дочуване. — И телефонът се затвори.

Дон Селиг вдигна клетъчния си телефон, набра управлението и им даде номера във Великобритания за бърза проверка.

— Светлините току-що се включиха — докладва агент Скот. — Всички нащрек. Обектът стана и се раздвижи.

След пет минути той излезе от жилището си. Проследяването му не беше никак лесно, но агентите си бяха направили главоболията да открият четирите най-близки телефонни автомата и да поставят хора близо до всички. Всичко стана ясно само след секунди, когато друг подслушван телефон иззвъня. Стопанина го нямаше и отговори автоматичният секретар.

— Господин Слоун, обажда се Алахад. Вашият килим пристигна. Не разбирам защо още не ми се обаждате. — И затвори.

— Хоп! — извика друг агент по радиомрежата. — Пипнахме го. Набра номера на Раман. Господин Слоун, получихме килима ви.

— Веднага го прибирайте! — каза О'Дей.

Нямаше изобщо никакви усложнения. Алахад се прибра направо вкъщи, но когато отключи и отвори, с изненада видя вътре мъж и жена.

— ФБР — каза мъжът.

— Вие сте арестуван, господин Алахад — произнесе жената и извади белезници. Нямаше извадени пистолети, но той не оказа съпротива — а и да се беше опитал, отвън до вратата вече имаше още двама агенти.

— Но защо? — попита той.

— Заговор за убийството на президента на Съединените американски щати — каза Силвия Скот, като го изблъска до стената.

— Няма такова нещо!

— Господин Алахад, вие допуснахте грешка. Джоузеф Слоун е починал миналата година. Как така ще продавате килим на умрял човек?

Алахад се люшна като разтърсен от електрически ток. Умните винаги реагираха така, когато откриеха, че са надхитрени от още по-умни от тях. Следващият номер беше да се използва моментът. Процедурата щеше да започне само след няколко минути, когато му кажеха какво е наказанието за нарушаването на параграф 1751 от наказателния кодекс на САЩ.

 

 

Утрото бе чудесно. Денят щеше да е чист за мисията му. Униформеният пазач на вратата му махна за поздрав, докато бариерата се вдигаше. Още една кола се появи зад него, и тя също беше пропусната. Паркира през две места от мястото му и Раман позна мъжа — беше онзи служител на ФБР, О'Дей, който бе извадил късмет в детската градина. Нямаше смисъл го ненавижда. Той бе бранил собственото си дете, в края на краищата.

— Как я караш? — попита го сърдечно инспекторът от ФБР.

— Току-що пристигам от Питсбърг — отвърна Раман и извади куфара си от багажника.

— Какво си търсил там, по дяволите?

— Трябваше да подготвим… но тази реч май няма да се произнася, доколкото разбирам. За какво си дошъл? — Раман беше благодарен за това отвличане на вниманието. Това му позволяваше да обмисля как да изпълни задачата си.

— Двамата с директора имаме да докладваме нещо на Шефа. Първо обаче ще си взема душче.

— Душче?

— Дезинфек… о, та теб те нямаше няколко дни. Един човек от обслужващия персонал е пипнал вируса и всички трябва да се къпят и дезинфекцират при влизане. Хайде — каза О'Дей и също взе куфарчето си. Влязоха през западния вход. И двамата задействаха индикаторите за наличие на метални предмети, но тъй като и двамата бяха проверени федерални служители, фактът, че носят оръжия, не предизвика никаква реакция. Инспекторът посочи наляво и каза:

— Ето там е. Ходил ли си в последно време на обществена баня?

Раман видя, че две от помещенията са превърнати в нещо друго. На едната врата пишеше «мъже», на другата — «жени». От втората се показа Андреа Прайс, с мокра коса; дъхаше на химикали.

— Как пътува, Джеф? Здравей, Пат! — поздрави ги тя.

О'Дей отвори вратата с надпис «мъже» и постави куфарчето си на пода.

Работата наистина беше вършена много припряно, забеляза Раман. Някакъв дребен чиновник бе заемал кабинета, но всичките мебели бяха изчезнали и подът бе застлан с пластмасово покритие. Имаше и закачалка за дрехите. О'Дей се съблече и се запъти към закритата с брезент кабинка с душ.

— Тия дяволски химикали поне те разсънват — обади се инспекторът с пускането на водата. Две минути по-късно излезе и започна енергично да се разтрива с хавлията. — Сега е твой ред, Раман.

— Вълшебно — отвърна агентът и започна да се съблича. О'Дей се триеше с хавлията, докато Раман се скрие зад брезента. Служебният пистолет на агента беше оставен най-отгоре върху закачалката за дрехи. О'Дей отвори куфарчето си, взе автоматика на Раман и извади пълнителя. После попита високо:

— Как са пътищата?

— Чисти са, направо беше вълшебно… по дяволите, тази вода вони!

— Вони малко. — Раман носеше два резервни пълнителя за пистолета си. Пат пъхна и трите в джобчето на куфара си, преди да разопакова четирите, които бе приготвил. Единия пъхна в пистолета на Раман, а другите два — в кожения калъф на колана на агента. След като върна всичко на мястото му, О'Дей продължи да се облича. Нямаше смисъл да бърза. Раман очевидно имаше голяма нужда от душ. «Може би се пречиства» — помисли студено инспекторът.

Агентът излезе и О'Дей му подхвърли хавлия, докато обличаше ризата си.

— Добре че си взех резервен комплект бельо. — Раман измъкна бельото и чорапите си от куфара.

— Е, това сигурно е част от правилника — да бъдете като манекени, щом работите при президента, а? — Пат се приведе да си завърже обувките и след секунда вдигна глава. — Добро утро, господин директоре.

— Не знам защо, ама се притеснявам вкъщи — изсумтя Мъри. — Взе ли документите, Пат?

— Да, сър. Това наистина си струва да му го покажем.

— Дяволски си прав. — Мъри смъкна сакото и връзката си и забеляза: — Луксозно обслужване предлагат в Белия дом. Добро утро, Раман.

Двамата агенти приключиха с обличането, увериха се, че личните им оръжия са по местата си, и после пристъпиха отвън.

— Двамата с Мъри влизаме направо — каза Пат на Раман в коридора. Не им се наложи да чакат дълго Мъри и тогава Прайс отново се показа, точно в момента, когато директорът на ФБР излезе от стаята с душа, и О'Дей потърка носа си да й покаже, че всичко е наред. Тя едва забележимо кимна и каза:

— Джеф, искаш ли да отведеш господата в Овалния? Аз трябва да отида в командния пост. Шефът чака.

— Разбира се, Андреа — каза Раман и ги поведе. Прайс изостана малко — и не се запъти към командния пост.

На следващото ниво Раман видя да подготвят телевизионна апаратура за Овалния кабинет. Арни ван Дам се стрелна през входа, следван от Кали Уестън. Президентът Райън си беше на бюрото с обичайните навити до лактите ръкави, прелистваше някаква папка. Директорът на централното разузнаване Ед Фоли също беше там.

— Как е, понрави ли ти се душът, Дан? — попита той.

— О, вече казвам сбогом на остатъка от косата си, Ед. Здравей, Джеф — каза президентът, вдигайки поглед.

— Добро утро, господин президент — отвърна Раман и зае обичайното си място до стената.

— И така, Дан, какво ми носите? — попита Райън.

— Разкрихме една иранска шпионска мрежа. Според нас е свързана с опита за покушение върху дъщеря ви. — Докато Мъри обясняваше, О'Дей отвори куфарчето си и измъкна една папка.

— Нашите приятели британците разкриха връзката — започна Фоли. — А контактът, им тук е един човек на име Алахад — ще повярвате ли, ако ви кажа, че това копеле има магазин само на километър оттук?

— Държим го вече под око — вметна Мъри. — Подслушваме всичките му телефонни разговори.

Всички бяха заболи погледи в документите върху бюрото на президента и не видяха как лицето на Раман замръзна. Разумът му трескаво препусна. Ако бяха започнали това току-що… значи все още имаше шанс, а освен това тук бяха и директорите на ФБР и ЦРУ и той можеше да ги изпрати в комплект при Аллах… саможертва… Раман разкопча сакото си с лявата ръка и притвори очи за кратка молитва. После с едно мигновено движение дясната му ръка измъкна пистолета.

С изненада видя очите на президента да се отместват право върху него. Е, това не беше толкова лошо. Райън трябваше да знае, че смъртта идва, и единственият срам щеше да е, че никога нямаше да разбере напълно защо.

Райън конвулсивно се дръпна, когато пистолетът цъфна в ръката на телохранителя му. Реакцията му беше автоматична, въпреки всичките уверения и напътствия, които бе получил, и въпреки сигнала на О'Дей, че всичко е наред. За миг се зачуди дали наистина може да се довери на когото и да било, после видя как Джеф Раман натисна спусъка като робот, без никакво изражение в очите.

Звукът накара всички в стаята да подскочат, макар и по различни причини.

Щрак.

И това беше всичко. Устата на Раман провисна. Оръжието му беше заредено. Той усещаше допълнителното тегло на патроните в пълнителя, а…

— Пусни го — изрече спокойно О'Дей, с насочен срещу него «Смит & Уесън». Миг по-късно и Мъри измъкна служебния си пистолет.

— Вече арестувахме Алахад — обясни му директорът.

Раман имаше и друго оръжие, една телескопична палка, но президентът беше на петнадесет метра от него и…

— Мога да ти пръсна коленната капачка, ако много желаеш — произнесе ледено О'Дей.

— Мръсен шибан предател! — изкрещя Андреа и влетя през вратата с насочен пистолет. — Шибан мръсен убиец! Лягай на пода, веднага!

— Спокойно, Прайс! Няма да избяга никъде — каза Пат.

В цялата ситуация и на Райън не му издържаха нервите.

— Моето момиченце, моето миличко, ти ли им помогна да планират убийството й? — Той запристъпва да заобиколи бюрото, но Фоли го спря с ръка.

— Не, този път не! Ед!

— Стига! — заповяда му шефът на разузнаването. — Хванахме го, Джак. Хванахме го.

— Лягай на пода, не ме интересува нищо! — изръмжа Пат. — Пусни пистолета и лягай долу.

Раман целият трепереше. Страх, гняв, всички възможни емоции пронизваха душата му; всичко, освен онова, което бе очаквал. Той презареди пистолета си и отново дръпна спусъка. Този път дори не се беше прицелил, това беше само акт на отчаяние и протест.

— Не можех да използвам халосни патрони. Теглото им щеше да ме издаде — обясни О'Дей. — Това са истински патрони. Само че извадих куршумите и навлажних барута. Капсулът само изпука, и това беше, нали го чу?

В продължение на минута-две Раман сякаш бе забравил да диша. Тялото му се сгърчи, той изтърва пистолета върху килима и рухна на колене. Прайс застана зад него, тласна го с крак и той се просна на пода. За пръв път от много години насам Мъри лично закопча белезниците на престъпник и попита:

— Искаш ли да чуеш правата си?