Том Кланси
По заповед на президента (36)

33.
Рикошети

Нито един от големите вестници не бе пропуснал да посвети на събитието на деня обемиста уводна статия, а по-амбициозните дори бяха поместили фотографии на дома на Марко Рамиус — оказало се, че вчера той не си бил у дома, плюс снимки пред дома на Герасимов — той си бил вкъщи, обаче телохранителят му успял да отблъсне напористите журналисти. За отмъщение те го бяха снимали в повече от сто пози.

— И така, Том, кой е изиграният в крайна сметка?

— Какво искаш да кажеш…

— Май е изтекла информация — каза Плъмър. — Струва ми се, че хората на Килти са забъркали нова каша. Но ти сигурно още си въобразяваш, че си най-хитрият от всички в този град. Ако обаче се разбере, че лентата със записа от първото интервю не е била повредена…

— Няма да се разбере — сърдито процеди Донър. — И ако толкова искаш да знаеш, след цялата тази шумотевица интервюто ще има още по-голям успех.

— И кой ще спечели от това? — гневно изръмжа Плъмър и се запъти към кабинета си.

 

 

Двете групи бяха подготвяни поотделно от съображения за сигурност — никой от едната група не подозираше за съществуването на другата. Бадрейн обучаваше групата, наброяваща двадесет мъже, а Киноартиста — втората група от девет члена. И двете групи преминаваха еднаква подготовка.

Най-важното беше пратениците да бъдат предпазени от самозаразяване. Бадрейн знаеше, че те — до един — се опасяват за безопасното си завръщане в родината. И наистина при такава мисия по кожата и на най-отявлените смелчаци биха пролазили тръпки на страх. Затова той се зае да ги окуражава и убеждава с всички възможни доводи.

Работата ви, каза им той, ще бъде много лесна: влизате в държавата, посочена в плана, доставяте пратката и веднага напускате тази държава. Специално им изтъкна, че се гарантира абсолютната им безопасност, при условие че ще спазват процедурите, които вече им бяха подробно разяснени. Не се предвиждаха никакви контакти. Не се нуждаеха от нечия помощ и това още повече намаляваше риска да бъдат разкрити. Всеки участник имаше право самостоятелно да измисли прикриваща версия за пътуването си, като не се забраняваше двама или повече от тях да използват едни и същи претексти. Най-благоприятен се считаше вариантът пътуването да се обяви като проучване на чужди пазари или преговори за бъдещи сделки, особено ако професията на пътника не създаваше пречки за подобна маскировка. Почти всички притежаваха университетски дипломи. На тези от тях, които не можеха да поддържат разговори за търговия или доставка на металорежещи машини или за някаква друга, позната на тях област, беше наредено да се въздържат от заговаряне с непознати пътници в самолетите.

С групата, обучавана от Киноартиста, беше по-лесно — може би защото всички в нея бяха по-млади и неопитни и се отнасяха по-лекомислено към смъртоносния риск. Младежите горяха от желание да докажат на дело привързаността си към свещеното дело, дори и да бъдат принесени в жертва. Умовете им бяха замъглени от религиозните представи, което безкрайно облекчаваше задачата на техния инструктор — на тези представители на фанатизираното младо поколение много по-лесно се внушаваше идеята за отмъщението, което трябваше да порази неверниците.

Обучението в тази група беше по-задълбочено. Показаха им десетки фотографии, заедно с подробни карти и шосейни диаграми. Младите мъже ги наизустяваха съсредоточено и на никой не му остана време да се замисли за целта на акцията. Животът и смъртта бяха толкова прости за тези младежи, които не подозираха колко е трудно да се намерят отговорите на вечните загадки на човешкото битие, макар сред тях да имаше и такива, които си въобразяваха, че вече всичко им е ясно — именно с тях най-лесно се работеше. Нямаше опасност да се замислят за по-дребните въпроси, като например за конкретните цели на операцията, докато умовете им бяха обсебени от Великата цел. Но Киноартиста не хранеше такива илюзии. Той самият си задаваше безброй въпроси, на които обаче никой не можеше да му даде отговор. За него Великата цел беше нещо съвсем друго — по-скоро политически акт, а не религиозна мисия, а никой не би желал да се превърне в изкупителна жертва на политиците. Поне не по свое желание. Той оглеждаше изпитателно лицата им и разбираше, че те ще изпълнят всички нареждания, без да се замислят. Наистина трудно биха могли да мечтаят за по-добри изпълнители.

В някои моменти Киноартиста се чувстваше като убиец, но нали и това не му се случваше за пръв път. И нали сега нямаше да се намесва пряко — съвсем друго бе сам да изтребва набелязаните жертви.

Чудесно беше, че младежите не знаеха цялата истина за своята мисия. Всеки от тях считаше себе си за пратеник на Аллаха, за непоклатима, каменна опора на Вярата, без да му идва наум, че Историята най-често изхвърля от пътя си такива камъчета… За да им помогне поне малко да се спасят от най-лошото, той се постара да ги научи на всички трикове, с които изобилстваше неговият занаят, без да забравя и за най-незначителните подробности. Най-подходящото време ще бъде следобед, учеше ги Киноартиста, малко преди хората да започнат да напускат работните си места — тогава най-лесно могат да се укрият сред тълпите от минувачи, за да се отърват от преследвачите си. Той самият щял да се включи в играта, успокои ги той, за да облекчи бягството им — обаче не им съобщи, че това се предвиждаше само в краен случай.

 

 

— Какво целят срещу нас, Арни? — попита Райън. Добре че за днес Кати нямаше насрочени операции — цяла нощ не бе мигнала. И той не се чувстваше по-добре, обаче нямаше основание да си изкарва яда върху ван Дам.

— По дяволите, сигурно се е раздрънкал някой от ЦРУ! Или може би от Сената. Някой, който знае за операциите, в които си участвал.

— Много малко хора знаеха за операцията в Колумбия — само Фелоус и Трент.

Явно се налагаше да обясни някои подробности на Арни, преди да вземат решение как да се справят с деликатната ситуация. Райън махна с ръка и заговори като непокорен син, принуден да обясни поведението си пред строгия си баща:

— Всъщност операциите бяха две, с кодови наименования «Увеселителна лодка» и «Реципрочност». При първата се предвиждаше изпращане на войски в Колумбия, за да се сложи край на нелегалните полети с едноместни самолети, пренасящи наркотиците в нашата страна. Тези полети много бързо бяха пресечени…

— Какво?

— Нашите изтребители ги подгониха, да, имаше и жертви, но в повечето случаи залавяха екипажите по летищата, изпращаха ги веднага в затвора и въобще се действаше без излишен шум. Обаче възникнаха някои непредвидени усложнения, а когато по-късно загина Емил Джейкъбс, от ЦРУ дадоха ход на операцията «Реципрочност». Започнаха бомбардировките по базите им в колумбийските планини. Нещата започнаха да се изплъзват от контрол. Загинаха и невинни хора, заради което се вдигна доста шум.

— Колко знаеше ти за тези секретни операции? — попита Арни ван Дам.

— Не знаех много, защото се присъединих към екипа доста късно. След това умря Джим Гриър и аз поех неговата работа. Занимавах се предимно с проблемите на НАТО. Дори ме изпратиха в главната квартира, в Брюксел, но там получих заповед да отида в Колумбия — малко след първите бомбардировки. Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че, за пръв път узнах за тях от телевизионните репортажи? Истина е, че тогава Кътър ръководеше тази операция. Той бе успял да издейства съгласието на съдията Мур и на Боб Ритър да изпратят авиация, а после, когато се надигна вълна от протести, се опита да ги спре. И тогава започнаха безумствата. Кътър реши да скрие от обществеността фактите, че наши войници са изчезнали безследно в колумбийските планини. Изпратиха ме да ги търся и аз успях да попадна на следите им. Докладвах директно на Боб Ритър. И така аз се скитах из хребетите на Колумбия с един от спасителните екипи. Открихме още от нашите хора. Но не мисли, че беше много лесно — подчерта Райън. — Колумбийците често откриваха стрелба от засада. Случваше ми се по цели часове да стоя зад картечницата на хеликоптера, готов да отвърна на нападението. Един сержант от екипажа, Бък Зимър, беше убит при последната фаза на изтеглянето, а аз и досега не съм успял да открия някой от членовете на семейството му. Малко по-късно Лиз Елиът се опита да ме обвини, че съм бил виновен за смъртта му.

— Сега те обвиняват в много по-сериозни прегрешения — тихо добави Арни.

— Да, знам. За хода на операцията бях длъжен да докладвам на специално сформиран комитет, но на мен никак не ми допадаше идеята да крием истината от правителството. Затова поговорих с Трент и Фелоус, а по-късно пристигнах във Вашингтон, за да се срещна с президента. Беседвахме само половин час и когато напуснах кабинета му, при него влязоха Сам и Ал. Не съм сигурен какво са се споразумели тримата, обаче…

— Обаче той се провали на следващите избори. Защото не одобри кандидатурата на този, когото най-умните му съветници предлагаха за шеф на предизборната му кампания и затова в крайна сметка Фаулър изгуби битката. За Бога, Джак, какво си сторил? — гневно го запита Арни.

Лицето му пребледня. Най-лошото бе в това, че навремето Арни ван Дам си бе въобразил, че предизборната кампания на Боб Фаулър ще се възприеме — под неговото ръководство — като образцова и ще успеят да спечелят надпреварата за Белия дом. А сега се оказва, че е бил измамен? И никога не бе подозирал, че е бил жертва на толкова хитро скроено коварство?

Райън затвори клепачи, опитвайки се със сетни усилия да изтръгне от паметта си спомена за онази кошмарна нощ.

— Приключих операцията по-бързо от планирания срок, защото в техническо отношение всичко бе добре подготвено, ала рискът беше огромен. През цялото време се стараех да не вдигам излишен шум. Колумбийците не успяха да попаднат на следите ни. Аз си въобразявах, че тогава съм предотвратил една от най-скандалните афери в нашия политически живот, нещо като Уотъргейт, а също и рязко изостряне на международната обстановка. Сам и Ал оформиха рапортите и документацията за архивите, с предписание да бъдат разпечатани след толкова дълъг срок, че дотогава никой от нас няма да е жив. Ала този, който ни е предал пред репортерите, не може да не е знаел, че сега ще плъзнат какви ли не слухове. Добре си е направил сметката този кучи син! Но какъв избор имах тогава, Арни? Смятах, че с нищо не нарушавам законите на страната, така че, Арни, аз и сега съм на мнение, че не съм престъпник. Винаги спазвах правилата. Никак не беше лесно, но ги спазвах, въпреки всички трудности. — Президентът отвори очи. — А сега, Арни, какво ще ме посъветваш?

— Защо да не се ограничим само с отчет пред Сената и…

— Спомни си какво се случи тогава — каза президентът. — Не беше само това тогава, което ангажираше вниманието, нали? В Източна Европа напрежението нарастваше, в Съветския съюз още беше спокойно, ала под повърхността се долавяше клокоченето на вулкана, последваха сериозни промени в статуквото и ако нашето правителство се беше компрометирало точно в онези дни… по дяволите, можеше да започне страхотна бъркотия. И може би нямаше да успеем да запазим мира в Европа. Случи се така, че именно на мен се падна да оглавя операцията, но ако се бях забавил само с една седмица, онези войници щяха да бъдат разстреляни…

— Арни — продължи Джак, — нямах право да искам помощ и съвет от никого, разбираш ли? Адмирал Гриър вече не беше между живите, Мур и Ритър бяха компрометирани. Президентът не искаше да изслуша никого. Дори по едно време имаше подозрения, че той е в дъното на кампанията, а Кътър действа като негово подставено лице… но се оказа, че тази версия е безпочвена — и той е бил подмамен от онова некадърно копеле. Не знаех към кого да се обърна за съвет. Затова потърсих помощта на ФБР. Там никой не ми вдъхваше доверие освен Дан Мъри и Бил Шоу, както и един от нашите хора, командирован от Ленгли в помощ на екипа на ФБР. Бил, който е юрист, ми разтълкува какво предвиждат законите за подобни ситуации, а Мъри ми помогна при спасителната операция. И така те двамата се заеха да следят ходовете на Кътър. Операцията беше строго секретна, дори й измислиха кодирано наименование… мисля, че беше «Одисей» или нещо подобно… обаче тъкмо тогава Кътър загина при транспортна злополука. На петдесет метра зад него е бил агентът от ФБР, който го е следил, когато Кътър се хвърлил под колелата на автобуса. Ти си се срещал с този агент — той е Пат О'Дей. Никой от нас тогава не е престъпвал законите, само Кътър. Операцията бе разработена изцяло при съблюдаване на предписанията на Конституцията. Поне така ми го обясни Шоу навремето.

— Обаче в политически аспект…

— Да, дори и аз мога да се досетя за тези пагубни последици. Но ето че сега съм тук, Арни, в Овалния кабинет. Сега служа още по-всеотдайно на интересите на моята страна, правя всичко, което е по силите ми при тази доста сложна обстановка, а ето какво получавам в отплата.

— По дяволите! Излиза, че според теб Боб Фаулър нищо не е подозирал?

— Точно това бе замисълът на Сам и Ал. Те си въобразяваха, че съобщенията за убийствата в Колумбия ще провалят управлението на президента Фаулър. Освен това аз нямах представа какво са говорили те двамата пред президента. И не исках да го зная, затова никога не съм се интересувал от темите, обсъждани по време на този разговор. Защото предпочитах сам да анализирам събитията и евентуалните им последици.

— Джак, не ми се случва често да изпадам в положение, когато да не зная какво да кажа.

— Кажи ми откровено какви мисли се въртят в главата ти.

— Според мен всичко ще излезе на бял свят. Репортерите вече знаят достатъчно, за да сглобят общата картина, късче по късче, а това ще принуди Конгреса да започне разследване. Какво ще им отговориш тогава?

— Ще кажа, че всичко е истина — решително заяви Райън. — Да, ние пленихме «Червения Октомври»; да, аз бях този, който доведе Герасимов в страната. Защото тази операция беше моя, замисълът беше изцяло мой, а на всичкото отгоре едва не получих куршум в гърдите по време на изпълнението й. Но ако не бяхме осъществили тази операция, Герасимов щеше да осъществи заговора си срещу Андрей Нармонов и тогава отново щяхме да се изправим срещу подновен вариант на Варшавския договор, отново щяха да се върнат онези мрачни дни. Затова предложихме компромисно решение на това копеле, а на него не му бяха останали други шансове, освен да се качи на самолета. Той още не може да се примири с поражението си — въпреки всичко, което сме направили за него, за да го устроим тук — но, доколкото ми е известно, на съпругата му и на дъщеря му им харесва животът в Америка.

— А убивал ли си? — тихо попита Арни.

— В Москва не. Но в подводницата… та онзи руски матрос се опита да я взриви! Застреля един от командирите си, рани тежко още двама, след което го ликвидирах… Този кошмар и досега не ми дава покой, макар да минаха години оттогава.

В някой друг свят, помисли си Арни ван Дам, този мъж щеше да бъде обявен за герой. Обаче реалността, изпълнена със сурови политически борби, нямаше нищо общо с този свят на мечтите. Арни си припомни, че Райън не бе споменал нищо за историята с Боб Фаулър и за изстрелването на ядрените заряди, предотвратено в последния миг. Той беше непосредствен участник в тази драма и знаеше, че три дни по-късно Джеймс Робърт Фаулър вече бе започнал да си вярва, че само благодарение на неговите усилия светът е бил спасен от масов убиец, пред който дори Адолф Хитлер би изглеждал като невинен хлапак.

Когато за пръв път бе прочел «Клетниците», Арни бе останал поразен от една мисъл: «Колко често на доброто се отплащаме със зло…». Ето че се бе появил още един пример, потвърждаващ прозрението на писателя — Райън бе служил самоотвержено на родината си, обаче нито един от подвизите му нямаше да му донесе обществено признание, ако тези операции не бяха засекретени. Тайните на разузнаването, горещият патриотизъм и личната смелост на Райън се бяха преплели в невъобразимо кълбо в тези операции, като дори само една от тях създаваше предостатъчно условия, за да избухне сериозен политически скандал. А Ед Килти умееше отлично да се възползва от подобни възможности.

— Как ще се справим с всичко това? — попита президентът.

— Има ли още нещо, за което да не подозирам?

— Архивните папки за операциите срещу «Червения Октомври» и срещу Герасимов се съхраняват в Ленгли. А документите за нашата дейност в Колумбия, хм… за тях вече знаеш всичко, което ти е необходимо, за да действаш. Не съм сигурен само дали имам законно право да ти разкривам архивите. Но от друга страна, дали целта е дестабилизирането на Русия? Тогава да се заемаме за работа.

 

 

— По дяволите, отново изскочи на бял свят онази проклета история с дезертирането на «Червения Октомври»! — сърдито изруга Головко. — И всичко само заради теб, Иван Еметович, копеле американско!

Ала дори и в ругатнята му се долавяше скрито възхищение — шефът на руската разведка с огорчение бе принуден да признае, че подценяването на Джак Райън му бе струвало скъпо — както в дните непосредствено след първата им среща, така и през следващия период на дългогодишното им полуприкрито съперничество. Колко умело бе компрометирал Герасимов навремето! И едновременно с това може би бе спасил Русия — макар че не чуждите, а те, своите, бяха длъжни да спасяват родината си. Някои факти трябваше да останат завинаги погребани в архивите на руското разузнаване, за да бъде защитена репутацията както на руските, така и на американските участници в тези свръхсекретни операции. Такива тайни бяха обречени на вечна забрава и разкриването им бе крайно нежелано както за едната, така и за другата страна. За руснаците това бе загуба на огромно национално богатство поради предателство, дори нещо повече — поради държавна измяна. Плюс признание за некадърността на тяхното разузнаване, макар че нито един от експертите в света на висшия шпионаж не би повярвал, че е възможен такъв крупен провал: загубата едновременно на две щурмови ядрени подводници, при това в една и съща операция!

Сергей Николаевич беше по-добре запознат с втората част от събитията от онези незабравими дни — когато Райън беше успял да парира заговор за държавен преврат в Кремъл. Головко тогава предполагаше, че поне по този въпрос Райън ще се съгласи да му разкрие истината и да му помогне да попълни празнотите в архивите на руското разузнаване, обаче надеждите се оказаха напразни. Разузнавателните централи са извънредно пресметливи, когато си правят взаимни услуги, а Райън съвсем не беше от лекомислените. Сигурно Герасимов бе издал всичко и след тези разкрития се е стигнало до провала на Еймс, а Еймс беше златна мина за КГБ…

Като се замисли за предстоящите усложнения и бъркотии, руснакът още веднъж яростно изпсува, забравил за всякакво чувство на възхищение — и към чужди, и към свои, и към професионалисти, и към аматьори.

 

 

Международните морски пътища са свободни за плаване за всички и затова военноморските сили нямаха друг избор, освен да попречат на малкия чартърен кораб да се приближи прекалено много до док 8-10. Не след дълго се появи втори кораб, а после и още няколко — постовете преброиха общо единайсет телевизионни камери с обективи, насочени към огромния, но вече пуст сух док — всички атомни подводници от ВМС на САЩ бяха отплували, както и онази, за която се говореше, че била пленена под носа на руснаците.

Съвременните компютърни мрежи позволяват да се правят справки дори и за биографиите на офицерите и моряците от ВМС на САЩ и точно с това се бяха заели неколцина журналисти, за да научат нещо повече за екипажа на американската атомна подводница «Далас». Рано на следващата сутрин настойчиви гласове събудиха командващия Атлантическия подводен флот на САЩ, за да го разпитат за спомените от времето, когато бе командвал «Далас». Обаче веднага попаднаха на неговия адютант, специализирал във военен курс за връзки с обществеността, който умело отклони най-неуместните въпроси.

 

 

— Рон Джоунс слуша.

— На телефона е Том Донър, от новинарския екип на Ен Би Си.

— Приятно ми е — отвърна Джоунс. — Но обикновено гледам Си Ен Ен.

— Е, може би ще пожелаете да погледате и нашето вечерно предаване. И в тази връзка бих желал да поговорим за…

— Прочетох днешния «Ню Йорк Таймс». Доставят ми го всяка сутрин.

— Но…

— Но не забравяйте, че съм подводничар, а нас ни наричат «Тихата служба». Освен това оттогава са изтекли доста години. А сега се занимавам само с ежедневните си грижи. Нали знаете, децата, жената, къщата и така нататък.

— Обаче вие сте били шеф на сонарното отделение на «Далас» тъкмо когато…

— Господин Донър, когато напуснах военната флота, подписах декларация за секретност. Така че няма да разговарям за това, с което съм се занимавал, докато съм бил на «Далас», ясно ли е? — За пръв разговаряше с репортер и не смееше да се отпуска извън разрешеното.

— Тогава излиза, че ни остава само да заявим в ефира, че това никога не се е случвало.

— Какво не се е случвало? — учуди се Джоунс.

— Отвличането на руската подводница «Червения Октомври».

— Знаете ли какво бе най-откаченото, което чух през цялата ми служба като сонарен оператор?

— Какво?

— Песните на Елвис. — Рон ядосано тресна слушалката, но само след миг пак я вдигна, за да позвъни в Пърл Харбър.

 

 

От години не се беше смял така. Всъщност понякога се смееше на комедийните предавания по телевизията, но днес се случи нещо… нещо съвсем смешно. Винаги се бе считал за експерт по въпросите за живота в Съединените щати. Освен това беше организирал безброй секретни операции срещу «Враг номер 1», както наричаха САЩ в несъществуващия вече Съветски съюз — страната, на която бе служил. Но сега бе принуден да признае, че е необходимо да дойдеш тук и да поживееш поне три-четири години, за да се убедиш с очите си колко неразбираема си остава Америка — страната, в която наистина всичко е възможно, в която се случват най-странни неща и колкото едно събитие е по-алогично и по-налудничаво, толкова е по-вероятно. Никое въображение не може да предскаже какво ще се случи на следващия ден, да не говорим за следващата година. Пред прозорците на къщата се бе струпало многобройно и шумно нагледно доказателство за това твърдение.

Бедният Райън! Той въздъхна и отпи от кафето си. В неговата родина — в мислите му тя винаги фигурираше като някогашния могъщ Съветски съюз — никога не можеше да се случи подобна щуротия. Достатъчен беше само един строг поглед и няколко униформени пазачи… но ако и това не помагаше, имаше и други начини. Обаче не и в Америка, където репортерите си бяха извоювали абсолютна свобода, като вълците в сибирската тайга — той едва не се засмя при това сравнение — та в Америка дори вълците бяха защитени със специален закон. Нима тези глупаци не са чували, че изгладнелите вълци разкъсват хора?

— Може би ще им омръзне и ще се махнат — плахо се обади Мария.

— Не ми се вярва.

— Ами ако решат да ни върнат в Москва?

— Няма да го направят. Не могат. Не се постъпва така с хората, преминали на другата страна. Това е правило, спазвано откакто е измислен шпионажът — обясни й той. — На нас нито веднъж не ни хрумна дори да върнем Ким Филби или Бърджис, или Маклийн^[1], макар да се оказаха пияници и дегенерати. О, не, ние дори ги охранявахме като най-скъпи гости, купувахме им най-изискани напитки и ги оставяхме да се развличат с техните перверзни, защото правилата са такива. — Той допи кафето си и отиде в кухнята, за да остави чашата и чинийката в миялната машина. Погледна с гримаса лъскавата машинария — нямаше нищо подобно в неговата родина, дори и в личната му комфортно обзаведена дача край Москва. За такива дейности си имаше прислуга. Никакви модерни домакински уреди. А в Америка всичко бе наопаки — удобството замества властта, комфортът замества високото обществено положение.

Прислуга… Дори само тази дума символизираше всичко онова, от което беше лишен. Преди винаги беше заобиколен от слуги, от подчинени, от усещането за необятната власт. Съветският съюз все още беше велика сила, респектираща и плашеща останалия свят. Той можеше да стане Генерален секретар на КПСС. А после щеше да се заеме с неотложните реформи, да разчисти корупцията и да тласне напред огромната страна. Вероятно щеше да се стреми към все по-тясно сътрудничество със Запада и щеше да опази мира, обаче при зачитане на равноправието във взаимоотношенията, а не при условията на тотална разруха на страната му. В края на краищата той не беше идеолог, въпреки че горкият стар Александров го смяташе за такъв, защото Герасимов се беше издигнал по партийна линия — но нима имаше друга възможност при диктата, наложен от една-единствена партия? Особено когато знаеш, че съдбата ти е предопределила да бъдеш на върха?

Но после всичко се бе провалило. Съдбата му бе изиграла зла шега, като му изпрати Джак Патрик Райън в онази ледена снежна московска нощ, когато двамата мръзнеха в спрелия трамвай. А ето че сега той имаше и комфорт, и сигурност. Дъщеря му скоро щеше да се омъжи за това, което тук наричаха «стари пари», но в неговата родина наричаха такива хора «дворяни», а той самият — безполезни търтеи. Именно това бе най-важната причина, за да победи болшевишката революция. А сега? Сега жена му беше доволна от модерните домакински уреди и няколкото си приятелки. Само неговият гняв не утихваше в гърдите му.

Райън му бе ограбил бляскавото бъдеще, за което бе избран от съдбата, бе го лишил от главозамайващото усещане за власт и могъщество, от ролята му на водач на своята нация — но ето че сега съдбата се подиграваше и със самия Райън, защото този глупак не знаеше как да се възползва от шансовете си. Истинско унижение е да бъдеш надхитрен от такъв посредствен противник. Е, все пак оставаше един изход, нали? Герасимов тръгна към външната врата. За миг се спря и се замисли, но после тръсна глава, запали цигара и продължи напред. Набързо съчини първите фрази — не биваше да забравя думите, с които ще подчертае благодарността си към президента Райън. Той никога не бе престанал да изучава Америка и наблюденията му върху работата на медиите щяха да му бъдат от голяма полза.

 

 

— Да не те събудих, шкипер? — попита Джоунс. В Пърл Харбър беше четири сутринта.

— Не съвсем — отвърна вицеадмирал Манкузо. Очевидно Рон Джоунс, един от най-старите му колеги, имаше сериозна причина, за да звъни толкова рано и то по специалния телефон.

— Обадиха ми се от Ен Би Си и ми зададоха няколко въпроса за онази работа, която свършихме навремето във водите на Атлантика.

— И какво им разказа?

— Как мислиш, шкипер? Естествено, че нищо. Обаче…

— Да-а, явно някой се е разприказвал. Винаги се намира по някой негодник.

— Вече знаят прекалено много. Следващата емисия на «Тудей Шоу» ще бъде на живо от Норфолк, от док 8-10. И сам можеш да се досетиш каква тема са избрали.

Манкузо си припомни каква суматоха бе настанала в телевизионното студио към щаба на флотата, обаче все още бе много рано за сутрешните новини на Ен Би Си… или там вече са готови с репортажа си?

— Следващия път може да ме попитат за другата ни задача, за онази с човека зад борда…

— Внимавай какво приказваш, Джоунс! Тази линия не е с кодирана защита срещу подслушване.

— Няма да кажа нищо повече, шкипер. Само си мисля, че тази история ще те заинтересува.

— Прав си — съгласи се Манкузо.

— Може би ще ми кажеш още нещо.

— Какво те интересува, Рон?

— Каква е тази голяма игра? Искам да кажа, че с никого нищо не съм споделял и няма да го направя за нищо на света, обаче някой го е направил вместо нас, сигурен съм в това. Но пък да вдигнат чак такава олелия… Да не би навремето нещо да сме оплескали?

— Не, Рон — отвърна адмиралът. — Но на журналистите много ще им допадне такава версия.

 

 

— Да, аз съм Николай Герасимов — заяви мъжът, чийто образ след секунди се появи по телевизионните екрани във всички краища на планетата. Десетките репортери, скупчени от другата страна на каменната ограда, веднага го засипаха с въпроси.

— Тишина, моля ви! — Той вдигна ръка и я задържа за петнадесет секунди, докато стихне врявата. — Да, по онова време аз бях председател на КГБ. Тогава господин Райън, вашият сегашен президент, ме убеди, че нямам друг изход, освен да емигрирам, и оттогава живея в Америка заедно със семейството си.

— Как успя да ви убеди? — извика един от репортерите.

— Няма да го разберете, защо не знаете колко безмилостна е професията на разузнавача. Рядко съм срещал по-добър играч от господин Райън. По онова време отношенията между нашите две страни бяха много обтегнати. ЦРУ се противопостави на моята групировка, за да подкрепи тогавашния генерален секретар Андрей Илич Нармонов. И така, той пристигна в Москва под прикритието на съветник към делегацията за преговорите СТАРТ-2, поиска среща с мен… Всъщност може да си помислите, че се е опитал да ми постави капан, като ме обвини в заговор срещу Нармонов и неговата клика, но това въобще не отговаря на истината. Аз сам реших да емигрирам със семейството си в Америка. Отлетях със самолет от Москва, а семейството ми пристигна тук с подводница.

— Какво? С ядрена подводница?

— Да, с вашата подводница «Далас». — Той помълча малко, после се усмихна тъжно. — Защо се нахвърляте с такава стръв върху президента Райън? Та той винаги е служил предано на интересите на страната си. И винаги е бил отличен разузнавач — добави Герасимов с неволно възхищение.

 

 

— Боб — смутено започна главният редактор, — твоето мнение по случая доста се различава от моето. Какво от това, че той е действал напълно безцеремонно? Да, разбирам, че най-важният факт в тази история е пленяването на подводницата. Помня колко беше напрегната обстановката… приближаваше краят на Студената война и прочие, обаче да се намесваме във вътрешната политика на руснаците… та това може да се тълкува като открито враждебен акт!

— Не е точно така. Той се е опитал да спаси наш агент с кодовото име КАРДИНАЛ. А Герасимов и Александров са решили да се възползват от тази акция, за да свалят Нармонов и да задушат в зародиш опитите му да започне реформи в Русия.

— Добре, но ако искаше, Райън отдавна можеше сам да обясни това пред медиите. Очевидно нещо го е принуждавало да си мълчи. Нали и двамата знаем, че в голямата игра нищо не се оставя на случайността? Ами ако и той се окаже завербуван? Представяш ли си какво ще стане?

— По дяволите! Райън не е такъв! — изруга Холцман. — Той е способен да брани страната си с оръжие в ръка…

— Да, при това стреля доста точно. Убил е поне трима. Убивал е хора, Боб! Как, по дяволите, му е повярвал Роджър Дърлинг, за да го избере за свой вицепрезидент? Признавам, че Ед Килти не е стока, обаче поне…

— … поне знае как да манипулира такива като нас, Бен. Той заговори по телевизията за онази десантна база, после пак той ни принуди да се забъркаме в разследването.

— Е, да, но… — Бен Седлър не желаеше повече да говори на тази тема. — Нали има доста изнесени факти по този въпрос?

— Това още не доказва, че всичко е истина, и ти много добре го знаеш.

— Тогава си струва да надникнем зад завесите. На пръв поглед Райън изглежда като хлапак, който се увлича прекалено в играта и обърква всичко, до което се доближи. Но искам от теб да изровиш още факти около тази колумбийска история. И то без никакво отлагане, разбра ли? Имаш отлични познанства в ЦРУ, но съм длъжен да те предупредя, че се безпокоя дали ще запазиш обективния тон до края на разследването.

— Нямаш друг избор, Бен. Ако искаш да я запазиш за себе си, длъжен съм да ти припомня, че тази история е изцяло моя, макар че ти, естествено, винаги можеш да се осланяш на версията, представена в «Ню Йорк Таймс».

Главният редактор почервеня от гняв. Работата в електронните медии никога не е била от най-лесните.

— Добре, Боб. Случаят е твой. Само провери старателно източниците. Някой е нарушил закона, а сега Райън се старае да прикрие следите и на всичкото отгоре се представя за невинен като младенец. Веднага ще се заемем с тази история. — Той стана от стола. — А аз отивам да напиша уводната статия.

 

 

Най-трудно беше да убедят Даряеи. Но едва ли друг път щеше да им се предостави такава удобна възможност. Според последните сведения имаше изгледи целта сама да се сгромоляса в пропастта, без никаква намеса от негова страна. Разбира се, ако той се намеси, провалът на враговете му ще бъде още по-съкрушителен.

— Наистина ли изгледите ни за успех са толкова благоприятни?

— Поне така изглежда — отговори Бадрейн. — Мога набързо да извърша още няколко проучвания и да разполагам с по-достоверни резултати утре сутринта.

— И все пак продължаваш ли да твърдиш, че е възможно да успеем? — настоятелно повтори аятолахът.

— Забравихте ли за лъва и хиените? За Америка това е спортна игра, любима на цялата им нация. Няма никаква измама. Те не са любители на триковете и измамите. Но нека да проверя всичко още веднъж, за да сме напълно сигурни. Аз имам свои методи за проверка.