Том Кланси
По заповед на президента (25)

22.
Часови пояси

В съвременния свят конфликтите избухват в най-различни часови пояси и това причинява огромни затруднения — Америка си ляга да спи точно когато хората от другия край на света се събуждат и започват новия ден. Обстановката се усложнява още повече от факта, че решенията, на които ще реагира останалата част от света, се взимат от хора, чийто работен ден започва с осем или девет часа по-късно. А в прехваленото ЦРУ се броят на пръсти агентите или служителите, способни да предсказват политическите и военните кризи. На екипите от «СТОРМ ТРАК» и «ПАЛМ БОУЛ» не им оставаше нищо друго, освен да се задоволят със съставянето на обзорни рапорти, обобщаващи сведения от местните вестници и телевизия в страната, където е пламнала поредната политическа криза. Докато президентът на САЩ спеше в Белия дом, десетки служители на ЦРУ събираха и обработваха информация, за да му я представят сутринта, когато вече ще е много късно за своевременно реагиране. Но дори и тогава мъдреците във Вашингтон се нуждаеха от няколко часа за разгорещени обсъждания, преди да излъчат изявленията си, което още повече забавяше оповестяването на решенията от жизнено значение за националната сигурност.

В Москва обстановката беше по-благоприятна, защото бяха в един и същи часови пояс с Багдад и изоставаха само с един час от Техеран. Но този път и РВС — Руската външноразузнавателна служба — изпадна в същото задънено положение, както и ЦРУ, защото бяха изгубили агентурните си мрежи в Иран и Ирак. Обаче Москва възприемаше възникналите проблеми по-ясно, като регионален конфликт, както се увери Сергей Головко веднага след като самолетът му се приземи на летище Шереметиево.

В момента най-важният проблем си оставаше запазването на действащите споразумения. В сутрешната си емисия иракската телевизия обяви, че новото правителство в Багдад е уведомило ООН за предоставянето на пълна свобода на инспекциите на международните екипи във всички заводи на територията на Ирак. Нещо повече, Ирак настояваше да се ускорят максимално проверките, като гарантираше всестранното си съдействие, защото новата власт в Багдад гореше от нетърпение да се освободи от ембаргото и да започне да продава иракския петрол. В изявлението се споменаваше също, че от съседен Иран ще потеглят автомобилни кервани с храни — съгласно древните ислямски предписания за подпомагане на гладуващите, и би трябвало да се очаква, че Съветът за сигурност ще оцени хуманитарния жест и ще предложи да се възстанови членството на Иран в ООН. Видеорепортажите от Басра показваха първия конвой от камиони с пшеница. Следваха кадри с иракски граничари, отстраняващи бариерите и телените заграждения. Никъде не се виждаха оръжия.

Хората в Ленгли бързо стигнаха до извода, че шумно провъзгласената помощ ще има главно символичен характер, но и символите бяха от значение — шпионските спътници докладваха, че в района на юг от Абадан се товарят нови и нови кораби с жито. В централата на ООН в Женева — само на три часови пояса след Багдад — с удовлетворение откликнаха на исканията на Ирак и незабавно бяха изпратени нареждания до международните екипи за инспектиране на обекти в иракските бази. Накрая Ирак поиска специална сесия на Съвета за сигурност с една-единствена точка в дневния ред — отменяне на ембаргото.

— Още утре ще излъчат раздаването на хляба от иранското жито пред портите на джамиите — предрече майор Сабах. Можеше да цитира дори и откъсите от Корана, които ще напяват моллите.

— Какво е вашето предвиждане за близкото бъдеще? — запита го един от висшите американски офицери.

— Двете страни ще се обединят — спокойно отвърна Сабах — И то скоро.

 

 

Магия няма. Това е просто дума, която хората използват, за да прикрият неспособността си да открият логично обяснение за някое явление. Същото е и в политиката. Докато камионите се тътреха, докато докерите товареха корабите с жито, а дипломатите се събираха на конференции, Америка се събуждаше и недоумяваше какво се е случило в Техеран — където вече слънцето залязваше.

Бадрейн отново прибягна до помощта на осведомителите си, а когато не можеше да се добере до някои сведения, тогава се намесваше Даряеи. От Мехрабад излетя реактивен самолет с отличителни знаци на иранските авиолинии, прекоси Афганистан и Пакистан и след двучасов полет кацна във военновъздушната база край заспалото градче Рутог, недалеч от границата с индийския щат Кашмир. Глуха местност, идеална за всякакви дискретни акции, само на деветстотин километра от Ню Делхи. Странно, но съседното цивилно летище се владееше от китайци, макар че най-дълъг — над три хиляди километра — бе именно маршрутът оттук до Пекин. Малко след залез се приземиха три самолета — през интервали от десетина минути. Джипове отведоха пътниците до помещенията на летците. Аятолах Махмуд Хаджи Даряеи беше свикнал с по-изискана обстановка, но още по-зле му подейства миризмата на печено свинско — неизменно присъстващо на трапезата на китайците, но непоносимо отблъскващо за правоверните.

Министър-председателката на Индия го посрещна сърдечно, макар че от конференцията за регионално сътрудничество го бе запомнила като необщителен мизантроп. Само един поглед й бе достатъчен, за да се увери, че иранецът с нищо не се е променил.

Последен пристигна Цзян Хансан, също посрещнат сърдечно от индийката. Изглеждаше като типичен закръглен веселяк — докато не се взреш отблизо в тесните му очи. От тримата държавници само неговата професия не беше известна на другите двама. Обаче говореше авторитетно, а понеже страната, която представляваше, беше най-силната от трите участнички в тайната среща, не беше сметнато за обида, че ръководителите на Индия и Иран седнаха на масата до един министър без портфейл.

— Приемете моите поздравления за стоплянето на отношенията ви с Ирак — започна Цзян, като се питаше дали аятолахът самолично ще определи дневния ред. — Много приятна новина, особено след дългогодишния период на обтегнати отношения между вашите страни.

— И така, с какво можем да ви бъдем полезни? — попита индийката, с което даде думата на Даряеи. Зад ледената си азиатска маска китаецът ловко успя да прикрие раздразнението си, че са му отнели инициативата.

— Наскоро сте се срещнали с онзи Райън. Интересуват ме впечатленията ви от него.

— Той е само пионка в голямата игра — веднага парира тя. — Вземете например речта му на погребението. От един президент се очаква нещо повече. А на приема след погребението бе много изнервен и притеснен, а съпругата му — арогантна. Е, това е обичайно за хората с нейната професия.

— И аз останах със същото впечатление, когато се запознахме преди няколко години — съгласи се Даряеи.

— И все пак той управлява една велика страна — отбеляза Цзян.

— Нима? — възрази иранецът. — Нима Америка е все още велика? Откъде една нация черпи величието си, ако не от силата на водачите си? — Двамата му събеседници веднага разбраха, че именно това ще бъде най-важната тема на днешната среща.

 

 

— Господи — прошепна Райън, — защо тук винаги се чувствам толкова самотен?

Тази мисъл го спохождаше винаги, когато оставаше сам сред овално извитите стени, съвсем сам зад масивните врати от осемсантиметрови стоманени листове. Вече не сваляше очилата си по време на четене — според препоръките на Кати, — но те само омекотяваха поредния пристъп на главоболието.

Трябваше отново да се задълбочи в поредния политически обзор, подготвен от сътрудниците. Това го развесели за миг — канцеларските плъхове не знаеха какъв съвет да му предложат. Той винаги бе декларирал, че е независим, и така бе успявал да се отървава от членуване в някоя партия, макар че и той, и Кати винаги внасяха своята лепта във фондовете за избирателни кампании. Обаче от един президент се очакваше не само да членува в някоя партия, но и да бъде неин лидер.

Все пак беше длъжен да се появи на трибуните, да «се включи в кампанията» или най-малко да произнася реч след реч. Или нещо подобно. В обзора не се даваше ясно становище по въпроса за президентските речи. Вече водеха срещу него с едно на нула по парливата тема за абортите — напомни му вчера Арни ван Дам, за да подсили ефекта от поредната си лекция — и сега Райън беше задължен да изясни своята политическа позиция в многобройни изяви: на едното блюдо на везните очакваха утвърдителния му отговор, а на другото натежаваха проблемите за социалните грижи, данъците, околната среда и още Бог знае колко проблеми. След като вземеше решение за всеки от тях, Кали Уестън щеше да му състави речите и той още от утре щеше да се заеме да ги декламира от единия до другия край на страната.

— Арни, защо да не мога да си остана тук и да си върша работата? — въздъхна Райън.

— Защото и това е работа. — Арни ван Дам зае мястото си, готов да започне поредната си лекция. — Защото, както ти сам спомена в избирателната си кампания, това е една от основните функции на всеки лидер. Нали не ме лъже паметта? — подметна Арни с иронична усмивка. — А лидерът е длъжен да се показва пред войските си, или в нашия случай, пред гражданите. Разбрахме ли се по този въпрос, господин президент?

— И това те забавлява, нали?

— Може би не повече от теб — искрено отвърна Арни.

— Съчувствам ти.

— Повечето от хората, обитавали този кабинет преди теб, Джак, искрено са копнеели да се измъкнат от този мавзолей и по-често да се срещат с живи хора, макар че това винаги е нервирало телохранителите. Те вероятно биха предпочели изобщо да не напускаш Белия дом… или поне до изтичането на мандата ти. Макар че тогава би се чувствал като в затвор, нали?

— Само когато съм буден.

— Тогава да се залавяме за работа. Ще се срещнеш с хората. Кажи им какво мислиш, какво искаш. По дяволите, може пък да те изслушат. Дори е възможно да ти кажат какво ги вълнува. Може дори и ти да научиш нещо от тях. След като са те избрали за президент, длъжен си да го сториш.

— Прочете ли обзора?

Арни кимна.

— Пълен боклук — измърмори Райън, изненадан, че Арни вече е успял да го прочете.

— Това е политически документ. Нима някога са се раждали здравомислещи и последователни политици? Хората, с които съм работил през последните двайсет години, бяха привикнали с подобни неща още с майчиното си мляко. Хм, всъщност… те всичките, до един, са сукали само от биберони.

— Какво?

— Попитай Кати. Това е една от модерните поведенчески теории, които се опитват да обяснят всичко, което става около нас. Според тази теория политиците не са били кърмени от майките си, а са сукали от биберони. Заради това им липсва майчината обич, заради това са се чувствали отхвърлени от най-ранна възраст, заради това така стръвно търсят компенсация в зрелите си години. Това е причината да изнасят реч след реч, пред различни хора, в различни градове — искат да се сдобият с любовта и привързаността, която им е била отказана от майките им… да не говорим за хора като Килти, които винаги са разчитали само на подкрепата на избирателите. А нормалните бебета, когато пораснат и се превърнат в зрели мъже, си избират нормални професии, като лекарската например, или пък стават свещеници…

— Що за глупости! — ревна президентът. Арни разбиращо се усмихна.

— Би желал да се посветиш на религията, познах ли? Знаеш ли — невъзмутимо продължи Арни, — понякога си мисля, че когато всичко в тази страна се уреди, повече няма да има нужда от такива като нас.

— Добре, ще приема предложението ти — рече Джак, усетил комичността на момента. По дяволите, Арни умееше да постига целите си.

— Във всеки кралски двор е имало по един шут. Нали си спомняш, някое джудже… извини ме, би трябвало да кажа лице от мъжки пол с необичайни отклонения в ръста, с пъстро трико и смешна шапка със звънчета. Дай му едно столче в ъгъла — е, тук, разбира се, и ъгли няма, сред тези овални стени, но в случая това няма значение — и го оставяй през четвърт час да рипва на бюрото ти, за да ти дърдори своите щуротии, за да охлабва напрежението в главата ти, че и в нашите мъдри глави. Сега разбра ли какво исках да кажа?

— Не — призна президентът.

— Как може да си толкова тъп! Работата трябва да се превърне в забавление! Да излезеш навън и да се срещнеш с поданиците си — това е забавление. Важно е да знаеш какво искат те от теб, а освен това е много ободряващо, ако погледнеш на събитията от друг ъгъл. — Ван Дам пое дъх и продължи: — Те искат да те обичат, Джак. Искат да те подкрепят. Искат да знаят какво мислиш. Ала най-много искат да се уверят, че си един от тях… И знаеш ли какво? Ти си първият президент, който, дявол да го вземе, си заслужава да обитава този кабинет с тези идиотски криви стени! Затова прати всичко по дяволите, качвай се на самолета и се захвани с проклетата игра. — Не бе нужно да добавя, че разписанието за президентската обиколка е дадено за печат и връщане назад няма.

— Арни, те няма да харесат това, което ще им кажа. Както и това, в което вярвам. Но проклет да съм, ако започна да лъжа хората, да им целувам задниците, за да печеля гласовете им, и така нататък!

— Нима очакваш всички да те обичат? — Арни пусна още една от прословутите си саркастични усмивки. — Повечето президенти се задоволяват само с петдесет и един процента, а някои дори и с по-малко. Чуй ме сега. Поначало около четиридесет процента от избирателите гласуват за демократите и още толкова за републиканците. Тези осемдесет процента няма да променят убежденията си, дори ако се състезават Адолф Хитлер и Франклин Делано Рузвелт.

— Но защо?

— Защото е така, Джак — уморено въздъхна Арни. — Просто е така. Остават двадесет процента колебаещи се. Може би именно те са истински независими, като теб. И тези двадесет процента предопределят съдбата на страната и ако желаеш страната да поеме по избрания от теб път, трябва да се добереш до сърцата именно на тези хора. Тъкмо тук започва най-веселата част. Защото тези двадесет процента хич не ги е грижа за твоите идеи. — Изводът бе сервиран с кисела усмивка.

— Чакай, чакай…

— Няма какво да чакам — вдигна ръка Арни. — Твърдият електорат или онези осемдесет процента ще гласуват за своите две партии, независимо от репутацията им. Гласуват за тях, защото вярват в идеологията на своята партия, или защото родителите им винаги са гласували за нея. Причината в случая няма значение. Просто това е факт и ние сме длъжни да се съобразяваме с него. А сега да се върнем към онези двадесет процента, които реално имат значение. Те не са склонни да повярват на твоите убеждения, а в личността ти. Именно тук е предимството ти, господин президент. От политическа гледна точка не заслужаваш да обитаваш този кабинет… също както на едно тригодишно хлапе не му е мястото в оръжеен магазин. Но за сметка на това пък притежаваш твърд и независим характер. Е, именно на това ще заложим!

При думата «заложим» Райън се намръщи, но успя да се овладее и само кимна на Арни да продължи с лекцията.

— Разкажи на хората само за това, в което вярваш. Колкото по-простичко, толкова по-добре! Добрите идеи говорят сами за себе си. Тези двадесет процента искат да се убедят, че наистина вярваш в това, което говориш. Джак, ще уважаваш ли някого, ако той сподели с теб в какво вярва, независимо от факта, че може да не си съгласен с него?

— Разбира се, защото…

— … защото той е от онези, на които може да се разчита — довърши Арни вместо него. — Така ще разсъждават и тези двадесет процента. Но защо? Защото ще са убедени, че държиш на думата си. А те желаят в този кабинет да седи мъж с характер, мъж с достойнство. Ако пък нещата се объркат, може да се окажеш доста зависим от тези вечно колебаещи се избиратели.

— И това ли е всичко?

— Останалото са довършителни работи, просто опаковка, макар че в никакъв случай не бива да се отнасяме с пренебрежение към опаковката, нали? Няма нищо лошо да проявяваш повече интелигентност, когато разпространяваш идеите си. В книгата си за адмирал Холси подбираш много грижливо с какви думи да представиш идеите си, нали? — Президентът кимна. — Да, идеите са нещо изключително важно и могат да провалят дори и най-подходящото представяне, дори и най-ефектната опаковка, не си ли съгласен с мен? — «Урокът напредва успешно» — помисли си ван Дам.

— А ти, Арни, съгласен ли си с моите идеи?

— Не изцяло. Според мене грешиш по въпроса за абортите — жените трябва да имат право на избор. Винаги съм разчитал на теб, като на мъж, който държи на думата си, който не се опитва да претупва нещата. Вярно е, че трудно възприемаш чужди внушения, но пък умееш да изслушваш хората… Обичам тази страна, Джак. Родителите ми избягаха от Холандия — прекосихме Ламанша с лодка, когато бях на три години.

— Евреин ли си? — изненада се Джак.

— Не. Баща ми беше участник в съпротивата и бе успял да се добере до един от засекретените военни заводи на германците. Успяхме да се измъкнем в последния момент, иначе щяха да го разстрелят, а мама и аз щяхме да изгнием в някой концлагер. Баща ми се казваше Вилем. След като свърши войната, той реши окончателно да се пресели тук, в Щатите, и така аз израснах, без да съм виждал земята на прадедите си. Непрекъснато говореше, че тук всичко е по-различно от Европа. Да, различно е. И ето че сега съм един от защитниците на американските свободи. Но с какво е по-различна Америка? Може би тайната се корени в Конституцията. Хората умират, правителствата си отиват, идеологиите се променят, но Конституцията си остава. Нали и ти, и Пат Мартин положихте клетва? Е, и аз се заклех. Заради моето щастие, заради паметта на майка ми и баща ми. Макар че не във всичко съм съгласен с теб, не мога да отрека, че се стараеш да тласнеш страната ни напред. А пък моето задължение е да те опазя, за да продължаваш в същата насока. Но това означава, че трябва да слушаш съветите ми и понякога да вършиш неща, които никак не ти се нравят. Няма как, след като си поел кормилото на страната. Всяка игра си има правила, господин президент, и всеки е длъжен да ги спазва.

— Как се справих, Арни? — попита го Джак, след като разбра, че ван Дам е приключил най-дългата лекция за тази седмица.

— Не е зле, но може да бъде и по-добре. Засега Килти само ни досажда, но все още не ни застрашава. Ако се покажеш пред хората с достойнство, като истински президент, рейтингът ти ще се извиси още повече над неговия. А сега трябва да обсъдим още нещо. Веднага щом си покажеш носа извън Белия дом, хората ще те затрупат с въпроси относно следващия ти мандат. Какво ще им отговориш?

Райън недвусмислено поклати глава.

— Не искам да остана за още един мандат в този кабинет, Арни. Нека някой друг поеме…

— В такъв случай с теб е свършено! Никой повече няма да те взима на сериозно. Няма да вкараш в Сената хората, които би искал да видиш там. Ще останеш в изолация и няма да можеш да довършиш започнатото. Политически труп — това ще бъде бъдещето ти! Америка не може да позволи това, господин президент. Няма да те уважават и чуждите правителства, които — нека да не го забравяме — се оглавяват от професионални политици. Да не говорим за усложненията в областта на националната сигурност, краткотрайни и дълговременни. И така, какво ще отговориш на журналистите, когато ти поставят този въпрос?

Президентът се замисли като студент, изтеглил непрочетен въпрос.

— Да кажем… че все не съм обмислил докрай решението си?

— Правилно. Сега си прекомерно зает с преустройството на системата за управление, но в най-скоро време ще вземеш решение за втория мандат. Аз ще пусна тихомълком слуха, че се колебаеш дали да останеш в този кабинет, защото си загрижен за бъдещото на страната, а когато репортерите те попитат за този слух, просто ще повториш първоначалното си мнение. Това ще прозвучи като намек към правителствата на останалите държави, а те няма да пропуснат да го оценят и ще започнат да се отнасят към теб по-сериозно. Както и гражданите на САЩ. Освен това и двете партии не излъчват като кандидати за предварителните избори хора, които нямат шанс да се задържат на върха за още четири години. Ще предпочетат други кандидатури, които крият по-малки рискове. Може би няма да е зле да се изкажеш и по този въпрос. Бих могъл да поговоря и с Кали.

Арни хвърли изпитателен поглед към президента и забеляза, че новите идеи все още го смущават. Беше се опитал да го убеди и може би бе успял, защото Райън бе добър слушател и умееше да смила светкавично всяка новост. Обаче все още не напълно убеден. Знаеше, че толкова надалеч в бъдещето могат да надзъртат само той, Арни, и евентуално Кали Уестън. През последните седмици бе решил, че Райън притежава качествата да се превърне в истински президент. Това щеше да бъде и задачата му — да направи всичко възможно Райън да остане в Белия дом.

 

 

— Не можем да направим това — протестира министър-председателката на Индия и побърза да напомни: — Съвсем наскоро получихме урок от Седми американски флот.

— При това доста суров — съгласи се Цзян. — Но няма да има трайни последици. Убеден съм, че само след две седмици ще приключите с ремонта на повредените кораби.

От изненадващата забележка на Цзян кръвта нахлу в главата й. Самата тя бе узнала прогнозата за възстановяването на корабите едва преди няколко дни. Ремонтите в доковете на флота винаги струваха болезнено много на недотам заможните индийски данъкоплатци и оттук идваше неизменната загриженост на правителството на Индия как да скърпи поредната пробойна в бюджета. Особено когато е изправено срещу въоръжен до зъби неприятел, а на всичко отгоре най-опасният ти съсед се оказва прекрасно осведомен за щетите и загубите.

— Америка е само една куха фасада, колос на глинени крака, при това с порок на сърцето и болен мозък — заяви Даряеи. — А президентът Райън е само една незначителна пешка в Голямата игра. Ако заиграем по-твърдо и по-мащабно, Америка няма да успее да ни възпре и ние — за пръв път от толкова години — ще постигнем целите си. Американското правителство е парализирано и няма да се съвземе по-рано от месец-два. От нас ще се изисква само да задълбочим тази парализа.

— И как може да се постигне това? — попита министър-председателката на Индия.

— Като ги принуждаваме да се забъркват все по-надълбоко и по-нашироко в конфликтните точки, без да отслабваме усилията за подкопаване на вътрешната им стабилност. От ваша страна ще бъдат достатъчни няколко демонстрации. Другото е моя грижа и ми се струва, че ще е по-добре, ако не сте запознати с подробностите.

«Напълно е способен да го извърши», каза си Цзян. Рядко му се случваше да се сблъска с някой по-безмилостен и от него. Не, за нищо на света не би желал Даряеи да прочете мислите му. Най-добре щеше да е иранецът да се ангажира с открити предизвикателства — току-виж подпалил нова война в Залива.

— Продължавайте — подкани го Цзян и бръкна в джоба на сакото си за табакерата си.

— Всеки от нас тримата представлява държава с огромни възможности и още по-огромни изисквания към останалия свят. Както Индия, така и Китай — двете най-големи нации в света — се задушават в границите си и се нуждаят от жизнено пространство. А също и от стратегически суровини. Обединената ислямска република ще се превърне във велика сила, равностойна на вашите нации. Прекалено дълго се проточи надмощието на Запада над Изтока. — Даряеи го погледна изпитателно. — На север от нас няма нищо, освен един гниещ, разложен труп. Милиони правоверни в бившата съветска Средна Азия жадуват за часа на освобождението си. Именно там можете да намерите пространството и суровините, от които се нуждаете. Готов съм да ви ги предложа, ако в замяна гарантирате земите, населени с правоверни. — Той се обърна към министър-председателката на Индия. — Отвъд южната ви граница, на югоизток, се простира цял континент, слабо населен, в който може да намерите земя и ресурси. Мисля, че ще можете да разчитате не само на закрилата и съдействието на бъдещата Ислямска република, но и на помощта на Китайската народна република. От Индия и Китай аз искам само мълчаливо сътрудничество, без да ги подлагам на риска от военните операции.

Индийката се припомни, че вече е давала подобни обещания, ала от тях нямаше никаква полза за Индия.

«Иран… да, който вече ще трябва да бъде наричан Обединена ислямска република… да, естествено — помисли си Цзян, — да, тази нова ОИР ще поеме целия риск върху плещите си, макар че няма да е чудно, ако се окаже, че иранецът си е направил криво сметките.» Китайският лидер реши да се заеме с обстоен анализ на съотношението на силите още щом се върне в Пекин.

— Очевидно по този пункт няма да се обвързвам, макар че ще се уверите сами, че съм напълно склонен… към едно неофициално обявено сътрудничество.

— Забравихте Пакистан — напомни му индийката.

— С Пакистан имаме само търговски договорености, които естествено винаги могат да бъдат коригирани — отбеляза китаецът. От Китай не се изискваше нищо — освен да се преструва и този път на неутрален, но не спрямо Япония, а относно тази нова държава, ОИР. Защото въпреки усилията на новия американски президент, рано или късно трябваше да се очаква нещо подобно. Очертаваше се твърде любопитна ситуация: Иран, тласкан от религиозни подбуди; Индия, подтиквана от алчността и гнева; а до тях Китай, безпристрастен и разсъдлив, както винаги нащрек и изпълнен с подозрения. Целта на Иран бе очевидна и след като Даряеи бе готов да заложи на карта съдбата на народа си, защо Китай да не изчака победата на исляма, прикрит под маската на закрилящия го неутралитет? Точно сега не можеше да си позволи да се обвързва с Техеран. Пък и защо да демонстрира нетърпение? Ето, индийката се оказа толкова нетърпелива, зажадняла за реванш, че пропусна да забележи нещо очевидно: ако Даряеи успее в рискованото си начинание, Пакистан може да сключи договор за ненападение с новопоявилата се Обединена ислямска република, а може дори и да се присъедини към нея. Тогава Индия ще бъде изолирана и уязвима.

Уверена, че рано или късно Пакистан ще бъде сразен, министър-председателката на Индия кимна признателно и до края на срещата не отрони нито дума.

 

 

Макар да мечтаеше да се върне към клиничната медицина, Пиер Александър продължаваше да не я харесва, особено когато ставаше дума за опити за лечение на неизлечимо болни. Не можеше да забрави миналото си като офицер и често си повтаряше, че това му напомня отчаяната отбрана на Батаан — правеше всичко възможно, на което бе способен, но знаеше, че никога няма да дочака облекчението. В момента имаше трима пациенти с диагноза СПИН — и тримата хомосексуалисти, и тримата под четирийсетте, и на никой от тях не му оставаше повече от една година живот.

Едно от уменията, които е длъжен да усвои всеки лекар, е да се научи да забравя за днешния ден. Нали тримата пациенти ще бъдат в отделението, нали никой от тях няма да се нуждае от спешна помощ тази нощ? Да се опита поне за малко да забрави проблемите — нима това бе проява на безразличие? Той беше професионалист и ако искаше да ги спаси — ако въобще беше възможно, — бе длъжен да се съсредоточи върху микробиологичните изследвания.

— От Атланта ви търси Лоренц — каза секретарката.

— Гъс, ти ли си?

— Как върви риболовът, полковник?

— Не съм ходил. Нямам време. Ралф ме притиска да довърша изследванията.

— Разбрах, че си ме търсил. Какво има?

— Ралф ми каза, че имаш нова идея относно вируса «Ебола», изолиран при епидемията в Заир. Вярно ли е?

— Щях да изпробвам нещо ново, но ми задигнаха маймуните — унило каза Лоренц. — До два-три дни щяла да пристигне нова партида. Имам и друг проблем. Позитивна проба от Заир, щам «Мейинга». Обаче изгубихме пациента.

— Какво?

— Удавил се в океана при самолетна катастрофа. Очевидно са летели към Париж, за да го отведат при Русо. Нямаме други случаи, Алекс.

— Добре, че не е някъде на свобода — сърдито промърмори Александър.

— А ти за какво си ме търсил?

— За един проблем с алгебричните полиноми. Когато си изясниш структурата на вируса, ще трябва се заемеш с математическия анализ.

— И на мен ми хрумна подобна идея, дори й отделих няколко дни. Всъщност тъкмо сега замислям нов експеримент за определяне честота на възпроизвеждане…

— Да, Гъс, тъкмо това ни е нужно — математическият модел на процеса на взаимодействие. Поговорих с една от колежките тук… между впрочем бива си я. Та тя ми подхвърли едно интересно хрумване. Ако можем да дефинираме количеството на аминокиселините, а според мен ще успеем, тогава ще узнаем нещо от изследванията на реакциите между тях и коригираните ДНК спирали.

— Продължавай, Алекс.

— Все още сме на този етап, Гъс. Мислиш ли, че ще съумеем да се доберем до уравнението? Ще бъде чудесно, нали? Но накъде да продължаваме? Ралф ми разказа за изследванията ти върху честотата на възпроизвеждане. Струва ми се, че ще напипаш нещо.