Том Кланси
По заповед на президента (37)

34.
www.terror.org

Очакваше го още много работа, докато уреди всичко около маршрутите на пратениците. Щом се прибра в кабинета си, Бадрейн включи компютъра, свързан чрез високоскоростен модем към усъвършенстваната телефонна мрежа от Иран през посолството в Пакистан и после по друга линия до Лондон. Оттам линията се включваше в необятната компютърна мрежа www и никой не можеше да проследи откъде се изпращат файловете със съобщенията. Онова, което в миналото бе детинска игра за полицейските отдели за борба с тероризма, днес се беше превърнало в непосилно трудна задача. Благодарение на усъвършенстваната компютърна мрежа буквално милиони абонати имаха право на достъп до океана от информация, предлагана от всички краища на света.

Бадрейн започна с преглед на последните статии във вестниците — от «Лос Анджелис Таймс» до лондонския «Таймс», без да забравя за водещите вестници от Вашингтон и Ню Йорк. Във всички историята се представяше в еднаква версия. Но в коментарите се забелязваха някои разлики. Посочените данни си оставаха оскъдни и той си напомни, че упоритото повтаряне на първоначалната версия още не гарантира пълна достоверност, обаче създава подобно впечатление. Знаеше, че Райън е работил за ЦРУ, знаеше също, че се ползва с уважението на колегите си от британското, руското, а също и от израелското разузнаване. Това почтително отношение можеше да се дължи единствено на активното му участие в операции като тази, за която тръбяха сега всички водещи световни издания. Нищо чудно тази проява на внимание да му причиняваше в момента доста главоболия — но американецът очевидно умееше да действа решително в трудна обстановка, а такива хора никога не бива да бъдат подценявани.

От последните новини ставаше ясно, че тъкмо Райън ще се окаже най-важната фигура в противниковия отбор. Бадрейн извика на екрана следващата страница — уводна статия, посветена на разследването, предприето от американския Конгрес относно дейността на Райън под прикритието на сътрудник към ЦРУ. Цитираше се доста недипломатичното настояване на колумбийското правителство да се даде обяснение за последните твърдения в американската преса, което още повече бе възбудило интереса на журналистите. Как ще отговори Райън на всичките тези обвинения и предположения? Да, доста деликатен въпрос. Но никой, включително и самият Бадрейн, не знаеше какви козове държи президентът. Именно това бе най-смущаващото в цялата история. Бадрейн разпечата на принтера копия на три от най-ценните статии, а после се зае с неотложните задачи.

Потърси в компютъра данните за предстоящите конгреси, конференции и търговски изложения в Америка. Може би тези сведения щяха да се окажат полезни за неговите пратеници. Изборът не беше много богат. Продължи с градовете домакини. Почти всички мероприятия от такъв характер се предвиждаха в конгресни центрове в огромни небостъргачи, приличащи отдалеч на грамадни хамбари. За всеки конгресен център компютърната мрежа предоставяше по цяла страница, изпълнена с хвалебствени описания на съответния обект. В повечето случаи се посочваха и най-удобните маршрути, водещи към сградата. Винаги се цитираха номерата за връзки по телефон и факс. Бадрейн грижливо копира тези номера в отделен файл, защото не бе забравил, че за операцията ще разполага с много ограничено време — само едно денонощие, плюс най-много един час. Значи трябваше да организира терора.

 

 

Вече не подлежеше на съмнение, че и деветимата затворници от втората група са неизлечимо болни. Нямаше смисъл да рискуват живота на лекарите и санитарите, като ги принуждават да се грижат за тези отрепки, осъдени на смърт както от закона, така и от последните достижения на вирусологията. Затова ги ликвидираха на бърза ръка чрез инжекции, без да пестят дилаудида — както привърши цикълът от изследвания при първата група. Мауди грижливо проследи всяка фаза на телевизионните монитори.

Една от най-странните загадки в живота се крие в това, че най-често се замисляме за него едва когато е прекалено късно. Ала Мауди не можеше да спре хода на събитията, така както не можеше да спре и въртенето на Земята.

Санитарите се заеха с откарването на заразените трупове към пещта в крематориума. Вече нямаше смисъл да седи пред мониторите, затова той стана и се отправи към лабораторията.

Завари там втория екип от технически помощници, заети с прехвърлянето на «вирусната супа» в контейнерите. Бяха събрали количество, достатъчно за хиляди операции като планираната, за да са сигурни, че няма да възникнат някакви затруднения, както им беше обяснил директорът. Всъщност никой не знаеше какво количество ще бъде необходимо.

Контейнерите бяха изработени от неръждаема стомана, по-точно от специална сплав, която не променяше качествата си при много ниски температури. Напълниха ги до три четвърти от обема им, обработиха ги с киселинен разтвор, за да са сигурни, че външната повърхност не е заразена, и ги отнесоха в хладилника за дълбоко замразяване в подземието на сградата, където ги потопиха в течен азот. Така вирусът можеше да бъде съхраняван с десетилетия, защото температурата не беше прекалено ниска, за да загине, но се поддържаше пълно деактивиране на процесите и вирусът изчакваше следващото си появяване в топла и влажна среда, създаваща му условия да се възпроизвежда и да убива. В лабораторията остана само един флакон, поставен в неголям криогенен контейнер, снабден с електронен уред за отчитане на вътрешната температура.

Мауди изпита нещо подобно на облекчение, защото неговата роля в тази драма скоро щеше да приключи. Скоро щяха да бъдат напълнени двадесетте контейнера, предназначени за пратениците, след което цялата сграда щеше да бъде основно почистена и дезинфектирана, до последния квадратен сантиметър. През цялото това време директорът щеше да остане в кабинета си, както и Мауди, защото не би могъл отново да замине за някой от конгресите на Световната здравна организация, нали? Нали го бяха обявили за мъртъв след мнимата самолетна катастрофа близо до либийското крайбрежие? Някой щеше да се грижи за новата му самоличност, за новия му паспорт, с който той отново би могъл да се отправи на път, при условие, естествено, че въобще му позволят да напуска страната. Или ще изберат най-строгия подход… не, дори и директорът не беше чак толкова безсърдечен, нали?

 

 

— На телефона е Макгрегър — чу се глас, явно принадлежащ на млад човек.

— Обажда се Лоренц от Атланта.

— О, здравейте, господин професор.

— Как са пациентите ви? — попита Лоренц. Хареса му гласът на Макгрегър, който явно работеше доста до късно в клиниката си. Напоследък такива ентусиасти се срещаха все по-рядко.

— Мъжът никак не е добре. Обаче момиченцето се възстановява доста успешно.

— Така ли? Е, ние изследвахме пробите, които ни изпратихте. И в двете се съдържа вирусът «Ебола», щам «Мейинга».

— Напълно ли сте сигурен, професоре? — попита младият лекар.

— Няма никакво съмнение. Лично проверих резултатите.

— Много се страхувах, че ще се окаже именно това. Изпратих проби и в Париж, обаче те още не са се свързали с мен.

— Нуждая се от още някои сведения — Лоренц приготви бележника си — относно двамата пациенти.

— Има един проблем с тях, професор Лоренц. — Шотландският лекар замълча, само преглътна бавно и мъчително. Не беше сигурен дали линията се подслушва, обаче в страна като Судан това беше много вероятно. От друга страна, все трябваше да каже нещо, затова избра по-заобиколен начин да съобщи повече подробности за пациентите си.

 

 

— Снощи те видях по телевизията — каза доктор Александър, докато сядаше на масата на Кати Райън.

— О, така ли? — Тя сведе поглед към пилешката си салата. На отсрещния стол личният й телохранител го изгледа недоволно.

— Много добре се справи.

— Сериозно? — Тя го погледна. — Всъщност ми се искаше да му издера очите.

— Е, все някой ден ще си плати за всичко. Но ти много сполучливо подкрепяше съпруга си. Много интелигентно.

— Какво им стана на тези репортери? Искам да кажа, защо…

Алекс се усмихна съчувстващо.

— Доктор Райън, когато едно куче реши да се изпикае на улицата, това не се счита за проява на простащина. А онзи репортер се държеше също като някое улично псе.

Рой Олтман едва не се задави с питието си.

— Разбираш ли, никой от нас не искаше да се стига дотам! — възкликна тя. — А те дори и не помислиха да се извинят.

— Извинение? Да не би твоят съпруг да е решил да не им търси сметка?

— Той никога не постъпва така. Понякога му се чудя защо просто не си подаде оставката и да им докаже, че струва много повече.

— А как мислиш, от него би ли станал добър лекар?

Погледът й светна.

— Да знаеш колко съм му говорила за това! От Джак ставаше великолепен хирург или поне така ми се струва. Или медик от друга област, например като теб. Винаги е обичал да се мотае из клиниката ми и да ми губи времето с безброй въпроси.

— И не си спестява критичните забележки, нали и този път познах?

Тя едва не се задави от смях.

— Никога не ги спестява, да, и понякога така ме вбесява…

— Знаеш ли, той явно умее да бъде добър с хората. Макар че никога не съм се срещал с него, не мога да отрека, че ми харесва как говори. Сигурен съм, че не е роден за политик, обаче в крайна сметка това за него може би ще се окаже по-скоро положително качество. Какво е най-лошото, което може да му се случи? Да напусне Белия дом и да се върне към някогашната си професия, да стане преподавател, поне така разбрах от предаването по телевизията, а пък ти си оставаш изтъкнат хирург.

— Не, Алекс, най-лошото, което може да се случи, е…

— Нали за това непрекъснато е край теб господин Олтман, за да те пази! — Александър погледна критично към телохранителя. — Изглежда ми достатъчно едър, така че ще успее да спре с тялото си пътя на всеки куршум. — Агентът предпочете да замълчи, обаче погледът му говореше достатъчно красноречиво. — Подозирам, че вашите шефове са ви заповядали много-много да не приказвате с такива като мен, прав ли съм?

— Да, сър, но сме длъжни да отговаряме, ако ни попитат нещо — лаконично обясни Олтман. Той също бе гледал специалната емисия по телевизията и както можеше да се очаква, сутринта в Службата бяха обсъдили мерките за охрана по време на телевизионни интервюта. — Доктор Райън, ние всички харесваме цялото ви семейство, не го казвам само за да се покажа учтив пред вас. Харесваме и вашите принципи. Да, харесваме всичко във вас.

— Здравей, Кати — каза Дейвид Джеймс, докато минаваше покрай масата им.

— Здравей, Дейв. — Тя се огледа и забеляза как неколцина от колегите й я приветстват от масите си. Значи не бе чак толкова самотна, колкото си въобразяваше.

— Излиза, че си била омъжена за герой от тихия фронт, по-добър дори и от Джеймс Бонд, а ние до вчера нищо да не подозираме! — пошегува се добродушно Александър и продължи вече сериозно: — Но аз всъщност искам да поговорим за друго. Днес получихме съобщение за двама пациенти в Судан, заразени с ебола.

— Как така? — възкликна тя. — В Судан няма подходящи условия за разпространението на вируса. Да не би пациентите да са пристигнали от Заир?

— Гъс Лоренц се е заел да провери тази вероятност. Ще изчакам да ми съобщи резултата. Не ми се вярва да е начало на локална епидемия.

— А защо не? — намеси се Олтман.

— Защото там климатът е възможно най-неблагоприятният за този тип вируси — обясни му Кати и реши най-после да се заеме с обяда си. — Горещо, сухо и изобилие от пряка слънчева светлина. С една дума, ултравиолетовите лъчи унищожават вируса.

— Да, действа им като огнепръскачка — съгласи се Александър. — Нито пък има джунгли с диви животни, които да играят ролята на вирусоносители.

— Но защо докладват само за два случая? — удиви се Кати.

— Двамата судански пациенти са мъж на зряла възраст и едно момиченце — това е всичко, което ми е известно до този момент. Гъс предполага, че в лабораторията днес ще приключат с допълнителните изследвания, дори може вече да са свършили.

— По дяволите, тези микроскопични вируси понякога причиняват огромни главоболия. Още повече, когато не е известен преносителят на заразата.

— Да, търсят го вече от двадесет години — потвърди докторът. — Досега не е открито животно, заразено от ебола, макар всички да знаем, че е възможно преносителят на заразата да не се разболява.

— Като в криминален роман — каза Олтман. — Дали са проверили за следи, оставени на местопрестъплението?

— Кой знае, може пък тази хипотеза да се окаже полезна — съгласи се Александър. — Но няма да е така лесно. Дори да се опитаме да претърсим цялата страна, може би пак няма да разберем откъде се е появила заразата.

 

 

— ПЯСЪЧНИК легна да поспи — докладва Дон Ръсел по радиопредавателя и излезе на терасата, за да подиша малко свеж въздух.

Бяха паркирали камионетките в гаража на къщата отсреща. Постоянно дежуреха трима агенти, като се редуваха да наблюдават през прозореца. Понякога убиваха времето с игра на карти. На всеки четвърт час Ръсел или някой от другите излизаше отвън да се поразтъпче. ТВ камерите следяха движението на колите по магистралата. Един от екипа в детската градина прикриваше подстъпите към къщата. В момента този пост се бе паднал на Марсела Хилтън — млада и симпатична, тя никога не се разделяше с малката си кожена чанта със страничен джоб, в който криеше своя 9-милиметров автоматичен пистолет, плюс двата резервни пълнителя.

Не, тук нещо решително не му допадаше. Местността бе прекалено леснодостъпна, зоната около паркинга бе много оголена. Добре че поне репортерите най-после се изметоха, а онези, които все още се отбиваха да си побъбрят с Ръсел, не успяваха да научат от него нищо, защото той се държеше с натрапниците доста рязко и сопнато.

При друга обстановка шестима агенти за охрана на един обект би било прекалено много, ала не и в този случай. За нещастие, шефовете бяха решили, че ако увеличат броя на агентите, детската градина ще заприлича на армейска полева база, а напоследък президентът Райън и без това си имаше достатъчно проблеми.

 

 

— Какво е окончателното ти мнение, Гъс? — попита Александър.

— Идентификацията на вируса се потвърди. «Ебола», щам «Мейинга», също както двата случая в Заир. Мъжът нямало да се справи, обаче за момиченцето се съобщава, че се възстановяло успешно.

— О, Господи! А на какво се дължи разликата в двата случая?

— Не съм сигурен, Алекс — отговори професор Лоренц. — Няма повече сведения. Зная само първите имена на пациентите. Мъжът се нарича Салех, а момиченцето — Сохайла. Зная и възрастта им.

— Арабски имена? Странно… — Всъщност не беше чак толкова странно, защото Судан беше ислямска страна.

— Да, според мен са арабски.

— Може би това ще ни помогне да разберем откъде са пристигнали двамата пациенти.

— Вече се опитах да науча това. Лекуващият лекар се казва Иън Макгрегър. Не можа да се досети за някакви различия между двамата. Нито пък има представа откъде може да са се заразили. Появили са се в клиниката приблизително едновременно, с почти еднакви симптоми, като при инфлуенца.

— Откъде са? — прекъсна го Александър.

— Не му било известно.

— Как така?

— И аз се учудих. Но той заяви, че не може да говори повече по този въпрос. Само допълни, че между двата случая съществувала очевидна връзка. — Тонът на Лоренц подсказваше какво мисли за тази загадка. И двамата знаеха, че тук са се намесили местните политически фактори, което създаваше много проблеми в цяла Африка, особено за случаите на СПИН.

— Но нямат нищо общо със Заир, нали?

— Нямат — потвърди Гъс. — Там огнището отдавна е ликвидирано. Цялата история е много объркана, Алекс. Възниква едно и също заболяване в два различни района, разделени с хиляди километри, и на двете места се съобщава за двама пациенти, като в Заир и двамата отдавна са мъртви, а в Судан единият се очаква да умре, докато другият — да се излекува. Макгрегър е взел всички мерки за ограничаване на заразата и по телефона говореше напълно компетентно.

Какво беше подхвърлил телохранителят на Кати? Доктор Александър се замисли. Че нещо в тази история му намирисвало на криминален случай? Като преследване на масов убиец, но засега без да са попаднали на улики? Не, рече си той и тръсна сърдито глава, такива неща се случват само в романите, но не и в реалния живот.

 

 

— И така, на мен ли се пада да поема цялата вина за подбора на кандидатите за Върховния съд? — попита Пат Мартин.

— Не го взимай толкова присърце — успокои го Арни. — Всеки от нас може да сгреши. Например аз едва не си подадох оставката, когато работех за Боб Фаулър, обаче тогава се намеси Роджър Дърлинг, като нареди в никакъв случай да не ми позволяват да напусна президентския екип, така че…

— Да, всеки, освен теб — многозначително му се усмихна президентът. — Всички ние може да сбъркаме в някоя преценка. И аз се озовах в този кабинет поради случайно стечение на обстоятелствата. И така, Мартин, какви са окончателните изводи?

— Няма доказателства за нарушаване на законите. — Пат Мартин бе посветил последните три дни само за проверка на архивните документи на ЦРУ и за краткия отчет на Райън за операциите в Колумбия. — Поне вие, сър, не можете да бъдете уличен в никакво нарушение. Ритър и Мур могат да бъдат обвинени в опити да прикрият дейността от сенатската комисия, обаче те ще използват като оправдание заповедите на тогавашния президент. Могат също да се позоват на разпорежданията на Конгреса за опазването на държавна тайна при провеждане на специални операции, макар че по този метод за отричане на вината може и да се поспори. Според мен можем да ги привлечем под отговорност, но не бих искал лично да се нагърбвам с обвинението. Но тъй като става дума за борба с наркотрафика, повечето съдебни заседатели ще проявят снизходителност, още повече че се касае за пресичане на маршрутите, използвани от картела Меделин за проникването му в САЩ.

— Много по-сериозен проблем са усложненията от междудържавен характер — продължи Мартин. — Правителството на Колумбия ще протестира и ще има пълноправни основания да го извърши. За такива акции са валидни голям брой международни споразумения и договори, обаче аз не мога да твърдя, че притежавам цялата компетенция, която се изисква за случая. От наша гледна точка ние сме длъжни да се подчиняваме на нашия върховен закон — Конституцията. Тя дава пълни права на президента в качеството му на върховен главнокомандващ на страната. Президентът решава кое е и кое не е в интерес на националната сигурност. Това е част от изпълнителните му пълномощия. Следователно президентът може да предприеме действие, което по негова преценка ще защитава нашите интереси — именно това е основната задача на изпълнителната власт. За да се ограничат злоупотребите с властта, Конгресът може да поиска проверка, за да установи дали не са нарушени законите вътре в страната, както и да откаже да гласува финансови средства за изпълнение на някоя операция. Но с това се изчерпват правомощията му. Дори и военните бюджети са били гласувани при този механизъм — това ви позволява да предприемете някое действие, преди да успеят да ви спрат. Работата е там, че текстовете в Конституцията са доста разтегливи, и то когато става дума за доста важни въпроси. Тя е била съставена като ръководство за действие на разумни хора, за да могат да се справят с всякакви проблеми чрез разумни методи. Предполага се, че конгресмените са запознати с желанията и нуждите на населението и ще действат винаги в границите на разумното.

— И какво още установи, Пат? — прекъсна го ван Дам.

— Относно операциите на ЦРУ ли? Не може да се каже, че са били нарушени законите, обаче проблемът отново се превръща в повод за политически скандал. Говоря от собствен опит, нали помните, че съм помагал при някои съдебни разследвания за шпионаж? Помните ли, господин президент, какви хубави времена бяха? Но още по-хубави бяха за проклетите представители на медиите — припомни им той.

Арни си каза, че засега началото е обнадеждаващо. Явно третият президент, на когото служеше, нямаше да се тревожи с мисли за затворническата килия. Защото при такъв печален изход нищо добро не очакваше съветниците му, особено най-близките.

— Как ще се изслушват показанията в съда? Ще прибегнат ли до закрито съдебно заседание? — попита ван Дам.

— Това е въпрос на политически избор. Най-важното в случая е ефектът, оказван върху международните отношения. Най-добре ще бъде да се прехвърли този заплетен казус на колегите от Държавния департамент. Между впрочем, вие ме поставяте в доста затруднено положение — говоря за етичния аспект на нещата. Ако при разследването на някой от тези три случая се натъкна на някакво нарушение на законите, според елементарната юридическа етика няма да имам правото да ги обсъждам с вас. Но мога да се прикрия зад евентуално изявление, че вие, господин президент, сте ми наредили да проверя дали няма извършени криминални престъпления от други лица — защото именно разследвания от подобен род са част от служебните ми задължения.

— Знаеш ли, най-добре ще бъде, ако започнеш да говориш с мен като нормален човек, а не като адвокат — сърдито го прекъсна Райън. — Изправен съм пред куп проблеми. В Близкия изток се появи нова държава, която ще ни създаде много главоболия, китайците мътят нещо неразбираемо около Тайванския проток, а ето че сега ми се струпват и тези разправии с Конгреса.

— Да, този проблем наистина е много сериозен — кимна Арни.

— И сам виждам. — Райън махна с ръка към купчината вестници и документи на бюрото си. — Добре, първо ще се заемем с Върховния съд. Прочетох повечето досиета на кандидатите. Изглеждат почтени и опитни юристи. Следваща седмица ще обявя окончателния списък.

— Асоциацията на адвокатите ще вдигне шум до Бога — отбеляза Арни.

— Да правят каквото искат. Аз в никакъв случай не бива да се показвам слаб и отстъпчив както пред тях, така и пред Конгреса. Това злополучно интервю беше горчив урок. Какво ново от Килти? — внезапно попита президентът.

— Занимава се само с това, на което е способен — опитва се да подронва влиянието ти, като те заплашва със скандални разкрития, за да те принуди да се оттеглиш — каза Арни. — Не бих твърдял, че има много полза да се занимаваме с него точно в такъв напрегнат момент.

— В този град тайните се опазват много трудно, Арни. Затова ще се опитам да парирам ходовете му.

 

 

Особено критичен в процеса на укрепването на новата държава се оказа проблемът с нейните въоръжени сили. Поделенията на досегашната републиканска гвардия щяха да бъдат запазени. Предвиждаха се промени само в офицерския състав. Екзекуциите през предишните седмици не бяха успели да ликвидират до крак неблагонадеждните елементи, обаче в интерес на запазването на приятелските отношения между двата народа бе решено да ги заменят с по-смекчена мярка — предсрочни уволнения. Заповедите бяха кратки и недвусмислени: да напуснат казармите и повече да не се опитват да се намесват в живота на армията. Невъзможно бе някой да не се съобразява с това предупреждение. Уволнените офицери безропотно се подчиниха на заповедите, благодарни, че поне са останали живи.

Конвоите потеглиха от Иран по магистралата към Абадан, през вече разоръжените гранични постове. Придвижваха се под прикритието на нощния мрак, при максимално ограничен радиообмен, обаче нищо не можеше да ги скрие от зорките шпионски спътници.

 

 

— Три дивизии, при това тежковъоръжени — констатира аналитикът. Резултатите от анализа веднага бяха предадени на ЦРУ и Агенцията за национална сигурност (АНС). Всички щабни специалисти се заеха с изчисления и не им бе нужно много време, за да преценят, че новообразуваната държава ще разполага с два пъти по-голяма военна мощ от всички останали държави в района на Залива.

— Но не мога да си обясня накъде се насочват — обади се висшият офицер от дежурния екип, когато дойде ред на паузата за пренавиване на видеолентите със записи на излъченото от спътниците.

— Южната част на Ирак винаги е била населявана от шиити, сър — припомни му картографът.

— И е най-близко до нашите приятели от Саудитска Арабия.

— Напълно вярно, сър.

 

 

Аятолах Махмуд Хаджи Даряеи трябваше внимателно да обмисли много неща, а той разсъждаваше най-добре когато бе навън, в някоя градина, а не на затворено. Сега бе заобиколен от високите стени на една от най-старите джамии в някогашния Ирак, недалеч от един от най-древните градове на Земята — библейския Ур. Посветил изцяло живота си на своя Бог и на своята Вяра, Даряеи винаги бе обичал историята, а тя го бе научила да се съобразява с политическите реалности.

Всички признаци сочеха, че наближава денят, когато правоверните ще променят облика на света, но всичко трябваше да се обмисли грижливо. Най-лесно бе в моменти на слабост или ентусиазъм (за него и двете състояния бяха проява на безразсъдство) да се утешава с мисълта, че има събития, които са предначертани от безсмъртната ръка на Пророка, но нали Свещеният Коран учеше, че благоразумието също е една от най-важните добродетели на мъжа… Той отдавна бе установил, че най-лесно постига това извисено състояние на духа, когато се разхожда в градината около джамията.

Оттук бе започнала цивилизацията. Вярно, това е била езическа цивилизация, обаче началото е било сложено, и то пет хиляди години преди Бог да се разкрие напълно на правоверните.

Джамията беше много занемарена. Той се наведе и вдигна парче, паднало от стената. Беше синьо — с цвета на древния град, с оттенък някъде между цветовете на небето и на морето, изработено от местните майстори преди повече от петдесет столетия, за да краси храмовете на езическите божества, дворците на царете, а сега и джамията. Можеха да се намерят хиляди такива късове от миналото само на десетина метра под земята, заровени там преди повече от три хиляди години. Тази непрекъснатост на земните цикли се усещаше тук както никъде другаде в света. Това навяваше покой в душата, особено сред прохладата на безоблачната нощ. Той крачеше бавно, сам и замислен — личната му охрана деликатно се беше отдръпнала, предугадила желанието му да се усамоти.

Високо над него светлееше бледата луна, без да затъмнява безбройните звезди, неми свидетели на неговата самота. На запад беше древният Ур, някога могъщ град според твърденията на историците — сигурно нямаше да е безполезно един ден да го посети, да се полюбува на високите му стени от изпечени глинени плочи, на извисяващия се зикурат, издигнат за възхвала на някое от лъжовните божества, пред които са се прекланяли древните. През укрепените порти са излизали и влизали керван след керван, мъкнейки всичко — от жито до роби. Земята наоколо е тънела в зеленина — вместо да е като сега засипана с пясъците на пустинята, а плодородните ниви, напоявани от реките, са раждали изобилен плод и въздухът е кънтял от виковете на продавачите по пазарите. Нищо чудно тук да е измислена легендата за Рая, някъде тук между коритата на Тигър и Ефрат, преди да влеят водите си в Персийския залив. Да, ако цялото човечество можеше да се изобрази като едно огромно дърво, най-старите му корени бяха именно тук, буквално в центъра на новата държава, създадена от него.

Сигурен беше, че и древните са изпитвали същото чувство — че обитават центъра на света. Ето, ние сме тук, така са си мислели те, а там, извън града са… те — обобщеното наименование за всички, които не са били част от тяхната общност. Те са били опасни. Отначало те са били номадски племена, за които идеята за града е била напълно чужда. Как може постоянно да се стои в една местност и да се живее само там? Ами като свърши тревата за козите и за овцете? От друга страна, хубаво е човек да скита, да броди на воля, така са си мислели те. Заради тях градът е издигнал защитни стени, с което още повече е подчертал първенството си и окончателно е затвърдил деленето на ние и те, на цивилизованите и нецивилизованите. И така е останало до ден-днешен, Даряеи отлично знаеше това. На правоверни и на неверници. Дори и в първата категория имаше различни касти. Той стоеше в центъра на страната, която беше и център на Вярата, поне в географския смисъл на думата, защото земите на Исляма се простираха на изток и на запад, на север и на юг. Истинският център на неговата религия лежеше в посоката, към която се молеше — на югозапад, към Мека, родината на магическия камък Кааба, където именно Пророкът е произнесъл първата си проповед.

Да, цивилизацията е започнала от Ур, а после се е разпростирала, бавно и непостоянно, носена от вълните на времето, защото в града са се редували периоди на възход и на упадък. Причината е била в лъжовните божества, каза си той, в липсата на една-единствена обединяваща идея, от която се нуждае всяка цивилизация.

Замисли се за някогашните жители на древната столица. Сякаш чуваше гласовете им, които по нищо не се различаваха от неговия. Те бяха отправяли погледи към същото небе, към същите звезди. Също като него се бяха вслушвали в тишината, поне най-добрите от тях, и сега му навяваха мислите си за бездънните въпроси на битието, мисли, останали без отговор. Затова се бяха срутили крепостните стени, затова беше загинала тяхната цивилизация — защото не бяха достигнали до истинските отговори.

Затова моята мисия ще бъде да възвърна величието на тази земя, каза Даряеи на звездите. Така както неговата религия предлагаше последното откровение, така и културата на негова страна беше израснала от тази земя, от древната Месопотамия, от великото Двуречие, произлязло от истинския Рай. Да, тук той ще изгради своя град. Мека ще си остане светиня, благословена и пречистена, без никакви нашествия на търговци, богохулници и неверници. Но тук има къде да се изградят невиждани административни сгради. Едно ново начало ще засенчи спомените за миналото, за да израсне една нова и велика нация.

Обаче първо трябваше да се заеме с…

Даряеи сведе поглед към сбръчканата си ръка, обезобразена от мъченията, съсухрена от гоненията, но все още ръка на мъж и слуга на разума му, несъвършен инструмент, така както той беше само един недодялан инструмент в ръцете на Аллаха, обаче предан, способен да поразява враговете, способен да изцелява страданията на правоверните. И двете умения щяха да му потрябват. Усещаше със сърцето си истината на Корана — като всички просветени мюсюлмани знаеше наизуст цели страници, а като теолог можеше да цитира строфи от Свещената Книга за всеки житейски повод. Някои от тях, трябваше да го признае пред себе си, бяха противоречиви, ала нали такава е била волята на Аллах, нали Той сам е подредил божествените Си слова? В Неговите думи често се криеше подтекст и трябваше да се прилагат само при определени обстоятелства. Да убиеш заради самото убийство беше зло и в този случай Шериатът беше безпощаден. Но да убиеш в защита на своята Вяра въобще не се забраняваше. Понякога разликата между двете деяния бе доста замъглена и единствено волята на Аллах оставаше като ръководно начало. Аллах желаеше всички правоверни да бъдат сбрани под един духовен покрив, но макар че мнозина се бяха опитвали да изпълнят тази свята мисия, хората се оказваха слаби. Ако не беше това разслоение, може би враждите между сунити и шиити биха се разрешили с по-малко кръв, с повече любов, както е редно за братята от един общ Баща.

Аятолахът протегна двете си ръце, символи на приятелство и добросърдечие — едната на запад, а другата на изток. Искаше час по-скоро да сложи край на вековната вражда, ала първо бе длъжен да се заеме с подготовката за този велик акт. Отвъд хоризонта имаше още много мюсюлмани и макар Аллах да разпростираше и върху тях милостта Си, те не я заслужаваха, защото се гавреха с Вярата. За такива ръката му ще бъде безпощадна. Това не можеше да бъде избегнато, не можеше да бъде простено, не можеше да бъде забравено.

Защото те бяха осквернили истинската Вяра, бяха я омърсили с парите си и със странните си идеи, погълнати само от алчни стремежи за още и още петролни кладенци, докато децата им учат в училищата на неверниците. Опитваха се да ограничат ролята на Вярата дори и когато търгуваха с други правоверни. Именно те щяха да се съпротивляват на усилията му да обедини ислямския свят. Да се прикриват зад икономически или политически оправдания. Но всъщност цялата им загриженост бе насочена към една мисъл — че обединеният ислямски свят ще срути тяхното царство, защото са вероотстъпници и тяхната власт е временна. Те олицетворяваха най-лошото на този свят, те бяха по-опасни от най-коварните външни врагове, защото се кълняха в приятелство и прикриваха помислите си. За да се обедини Ислямът, ръцете им трябваше да бъдат прекършени.

Той нямаше избор. Бе дошъл тук сам, за да размишлява, за да попита мълком Бога дали може да се намери друг път за спасение. Но синьото парче от древната мозайка в ръката му подсказваше, че преди него тук са изтекли векове, изпълнени с не по-малко драматични преврати, и докато времето е следвало величествения си и неумолим ход, от древните цивилизации не е останало нищо, освен неясни спомени и загадъчни руини. А той разполагаше с идеята и вярата, която никога не е достигала на древните. Трябваше само да приложи в действие тази идея, насочван от Волята Му, от Него, Който беше разпилял тези красиви звезди сред нощното небе. Като инструменти на Вярата неговият Бог бе изпращал на грешната земя Потопа и чумата. Мохамед лично бе участвал в кръвопролитни войни. «Това ще бъде и моят път» — рече си аятолахът, намерил най-сетне духовен покой.