Том Кланси
По заповед на президента (7)

4.
Текущо обучение

Въвеждането на Райън започва с брифинг по въпросите на националната сигурност, проведен от офицер от националното разузнаване, прикрепен към Белия дом. За двайсет и шест минути президентът научи онова, което вече знаеше поради работата, с която се беше занимавал до предишния ден. Но така или иначе трябваше да го изслуша, ако не поради друга причина, то за да получи по-добра представа за човека, който щеше да е член на екипа от най-близките му сътрудници. Всички те бяха различни. Всеки от тях имаше различна гледна точка и Райън трябваше да долови нюансите, характерни за отделните гласове, които щеше да слуша.

— Значи засега на хоризонта няма нищо? — попита Джак.

— Нищо, с което да разполагаме в Съвета по национална сигурност, господин президент. Вие знаете потенциалните горещи точки не по-зле от мен, разбира се, а те се променят постоянно — отвърна офицерът уклончиво. Изражението на Райън не се промени. Той беше виждал същото и преди. Истинският разузнавач не се страхува от смъртта, не се страхува да завари жена си в леглото с най-добрия си приятел, не се страхува от нито една от превратностите на живота. Офицерът от националното разузнаване обаче се страхуваше да не би да се окаже, че греши в нещо, което е заявил официално. Но пък можеше лесно да избегне това: като никога и за нищо не заема твърда позиция. В края на краищата тази болест не се ограничаваше само до изборните длъжности. Единствено президентът трябваше да заема позиция и Джак имаше късмет, че разполага с такива опитни експерти, които да му осигуряват необходимата информация, нали?

— Нека ви кажа нещо — след като помисли няколко секунди, рече Райън.

— За какво става дума, сър? — предпазливо попита офицерът.

— Не искам просто да ми съобщавате онова, което знаете. Искам да ми казвате какво смятате вие и хората ви. Отговорността за онова, което знаете, е ваша, а аз ще поема отговорността да действам на основата на онова, което мислите. Бил съм в разузнаването и съм правил това, нали така?

— Разбира се, господин президент. — Мъжът си позволи усмивка, която скри ужаса му от тази перспектива. — Ще предам на хората ми.

— Благодаря ви. — Райън го освободи и в този момент осъзна, че му трябва съветник по въпросите на националната сигурност, на когото да може да разчита. Зачуди се откъде ли може да намери такъв.

Вратата се разтвори като че ли по магия и пропусна навън офицера от разузнаването — беше я отворил един от агентите от Службата за сигурност, наблюдавал през шпионката по-голямата част от брифинга. Сега идваше ред на министерството на отбраната.

Групата се водеше от мъж с две звезди^[1] на пагона, който му подаде пластмасова карта.

— Господин президент, трябва да сложите това в портфейла си.

Джак кимна — знаеше какво е това още преди да докосне с ръце оранжевата пластмаса. Приличаше на кредитна карта, но върху нея имаше серии от групи цифри…

— Коя? — попита Райън.

— Вие решете, сър.

Райън се подчини и два пъти прочете третата група. С генерала имаше двама офицери, полковник и майор. И двамата записаха избраните от него цифри и му ги прочетоха два пъти. Сега президентът Райън беше в състояние да заповяда изстрелване на стратегически ядрени оръжия.

— Защо е необходимо това? — попита той. — Миналата година изхвърлихме последните балистични оръжия.

— Господин президент, все още разполагаме с ракети, които могат да бъдат снабдени с бойни глави W-80, плюс гравитационни бомби В-61, предназначени за нашите бомбардировачи. Нужно ни е вашето разрешение за задействане на Звената за допустими действия — ЗДД — и смятаме, че трябва да ги задействаме колкото е възможно по-скоро, просто в случай…

— … че нещо стане с мен — довърши мисълта му Райън. «Сега си адски важен, Джак — прошепна му някакъв тихичък, отвратителен глас. — Сега можеш да заповядаш ядрено нападение.»

— Мразя тези проклети неща. Винаги съм ги мразил.

— Не се и предполага, че трябва да ги обичате, сър — съчувстващо му отвърна генералът. — Както знаете, морската пехота разполага с постоянно готова ескадра хеликоптери VMH-1, за да ви изведат на сигурно място при опасност, и…

Райън продължи да служа военния и в същото време се зачуди дали не трябва да постъпи като Джими Картър: «Добре, да видим тогава. Кажете им, че искам да ме вземат СЕГА.» И тази президентска заповед бе донесла на морската пехота голям срам. Но сега той не можеше да направи това, нали? Щяха да го помислят за параноичен глупак и нямаше да повярват, че просто иска да провери дали системата наистина действа така, както твърдят. Освен това днес VMH-1 определено биха реагирали.

Четвъртият член на групата беше подофицер в цивилни дрехи, който носеше съвсем обикновено наглед куфарче, известно като «футболната топка» — в него имаше папка с план за атака, всъщност много планове.

— Дайте да видя — посочи към куфарчето Райън. Подофицерът се поколеба, после го отключи и му подаде една синя папка. Президентът я отвори.

— Сър, не сме внасяли промени, откакто…

Първият раздел бе озаглавен «Основни възможности за нападение». В него имаше карта на Япония и много от градовете бяха отбелязани с разноцветни точици. Легендата отдолу показваше какво означават точиците от гледна точка на спуснатия мегатонаж — навярно друга страница представяше броя на предвижданите човешки жертви. Райън отвори пръстените на папката и извади целия раздел.

— Искам тези страници да бъдат изгорени. Искам частта «ОВН» да бъде незабавно унищожена. — Това просто означаваше, че разделът ще бъде прибран в някое от чекмеджетата с бойни планове в Пентагона, а също и в Омаха. Такива неща никога не се унищожаваха.

— Сър, все още не сме абсолютно сигурни, че японците са унищожили всичките си торпедоносци, нито че оръжията им са неутрализирани. Разбирате…

— Генерале, това е заповед — тихо го прекъсна Райън. — Мога да давам заповеди, знаете това.

Мъжът изпъна гръб.

— Да, господин президент.

Райън прегледа останалата част от съдържанието на папката. Въпреки предишната си работа, онова, което откри, беше ново за него. Джак винаги бе избягвал да знае прекалено много за тези проклети неща. След терористичния инцидент в Денвър и ужаса, обхванал цялата планета след това, държавниците от различните континенти и политически окраски съвместно бяха обсъдили положението с оръжията, намиращи се под техен контрол. Райън знаеше, че дори след края на кървавата война с Япония някъде някои екип от специалисти е скалъпил план за наказателен ядрен удар, но тогава той беше съсредоточил усилията си върху това да го направи излишен и новият президент се гордееше, че никога не си бе и помислял да осъществи плана, чието обобщение все още се намираше в лявата му ръка. Кодовото му име, видя той, беше «ДАЛЕКОБОЙНА ПУШКА». Защо трябваше да избират такива имена, мъжествени и вълнуващи, като че ли това бе нещо, с което човек можеше да се гордее?

— А това какво е? «ЕЛЕКТРИЧЕСКИ КЛЮЧ».

— Господин президент — отвърна генералът, — това е метод на прилагане на ЕМИ нападение. Електромагнитен импулс. Ако взривите устройството на много голяма височина, няма нищо — всъщност няма и въздух — което да абсорбира енергията от експлозията и да я превърне в механична енергия, тоест няма ударна вълна. В резултат цялата енергия се проявява в първоначалната си електромагнитна форма. Получаващата се енергия унищожава електрическите и телефонните линии. Винаги сме разполагали с известен брой оръжия, предназначени за височинен взрив, насочен срещу Съветския съюз. Телефонната им система е толкова примитивна, че е съвсем лесно да бъде унищожена. Нападението не води до никакви човешки жертви.

— Ясно. — Райън затвори папката и я върна на подофицера, който незабавно я заключи в куфарчето. — Доколкото разбирам, в момента няма нищо, което да изисква какъвто и да било ядрен удар, нали?

— Точно така, господин президент.

— И така, какъв е смисълът този човек непрекъснато да седи пред кабинета ми?

— Не можете да предвидите всички възможни случайности, нали, сър? — попита генералът. Райън си помисли, че сигурно му е било трудно да продължи работата си след шока от катастрофата.

— Прав сте — виновно отвърна президентът.

 

 

Протоколната служба на Белия дом се оглавяваше от жена, Джуди Симънс, прехвърлена от министерството на външните работи преди четири месеца. В кабинета й в подземната част на сградата кипеше усилен труд още от полунощ, когато беше пристигнала от дома си в Бърк, Вирджиния. Неблагодарна работа бе да организира онова, което щеше да е най-голямото държавно погребение в американската история — задача, с която вече се занимаваха повече от сто нейни сътрудници, а още нямаше обяд.

Списъкът на всички загинали продължаваше да се попълва, но от внимателното проучване на видеозаписите се знаеше кои са били в залата и вече разполагаха с биографични данни за тях — семейно положение, вероизповедание и т.н. — на основата на които да се разработят необходимите, макар и предварителни планове. Каквото и решение да се вземеше в крайна сметка, Джак щеше да ръководи тъжната церемония и трябваше да го държат в течение на всяка стъпка от подготовката. Погребение за хиляди хора, помисли си Райън, повечето от които не бе познавал. И за повечето от все още неоткритите трупове чакаха съпруги, съпрузи, деца.

«Националната катедрала» — видя той, като обърна страницата. Приблизителният брой на изповеданията вече беше съставен. Това щеше да определи какви свещеници ще участват в религиозната служба.

— Обикновено такива церемонии се провеждат там, господин президент — съобщи му много припряната служителка. — Няма да има място за всички загинали… — тя не му каза, че един от екипа бе предложил службата да се проведе на открито на стадиона «Р. Ф. Кенеди», за да има място за всички жертви, — … а само за президента и госпожа Дърлинг, плюс някои от загиналите конгресмени. Свързахме се с единайсет чужди правителства по въпроса за това кои дипломати да участват. Имаме също предварителен списък на официалните чуждестранни представители, които ще присъстват на церемонията. — Тя му подаде и този списък.

Райън го прегледа разсеяно. Това означаваше, че след заупокойната служба щеше да му се наложи да се срещне «неофициално» с многобройни държавни глави, за да проведе «неофициални» делови разговори. За всяка от срещите щеше да му трябва специален инструктаж и освен че всеки от тях щеше да моли или иска нещо, щяха и да го преценяват. Джак знаеше как става това. В момента по целия свят президенти, премиер-министри и неколцината все още крепящи се диктатори четяха свои собствени докладни — кой е този Джон Патрик Райън и какво можем да очакваме от него? Зачуди се дали те нямат по-добра идея от него за отговора на този въпрос. Навярно не. В края на краищата тяхното разузнаване едва ли беше по-различно от неговото. И маса от тях щяха да пристигнат с правителствените си самолети, отчасти, за да изразят уважението си към президент Дърлинг и американското правителство, отчасти, за да хвърлят поглед на новия американски президент, отчасти, защото се очакваше да го направят. И така, колкото и ужасно да бе за хиляди хора, в света на политиката това събитие представляваше просто поредното механично упражнение. На Джак му се прииска да изкрещи от ярост, но какво можеше да стори? Мъртвите си бяха мъртви и цялата му мъка не можеше да ги върне, а функционирането на тази и на всички останали държави трябваше да продължи.

— Бихте ли дали на Скот Адлер да прегледа това? — Някой трябваше да определи колко време ще е необходимо да прекара с официалните гости, а Райън не беше компетентен да го направи.

— Да, господин президент.

— Какви речи ще трябва да произнеса? — попита Джак.

— Нашите хора вече работят по въпроса. Би трябвало да разполагате с предварителните планове на речите до утре следобед — отвърна госпожа Симънс.

Президентът кимна и остави списъците настрани. Когато шефката на протокола напусна стаята, влезе някаква секретарка — той не знаеше името й — с купчина телеграми, останали непрочетени в казармата на морската пехота, плюс още един документ със списък на задачите за този ден, подготвен без негово участие или намеса. Тъкмо се канеше да измърмори нещо по този въпрос, когато секретарката каза:

— Получили сме над десет хиляди телеграми и електронна поща от… е, от граждани.

— И какво се казва в тях?

— Най-вече, че се молят за вас.

— О! — Това някак си го изненада. Но дали Бог щеше да се вслуша в молитвите им?

Джак се върна към официалните телеграми и първият му ден продължи.

 

 

Животът в страната като цяло беше замрял, въпреки че новият й президент се мъчеше да навлезе в новата си работа. Банките и финансовите борси бяха затворени, същото се отнасяше за училищата и много бизнес организации. Всички телевизионни мрежи хаотично бяха преместили седалищата си в различни вашингтонски бюра, в резултат на което започнаха да работят заедно. Разположените около Хълма камери без спиране продължаваха да показват спасителните операции, репортерите продължаваха да говорят, за да не се изпълни ефирът с тишина. Към единайсет сутринта един от крановете вдигна останките от опашката на боинга и ги натовари върху плоската товарна платформа на голям камион, за да бъдат откарани в базата на военновъздушните сили «Андрюс». Тя щеше да е центърът на онова, което по липса на по-подходящ термин наричаха «разследване на катастрофата», и камерите проследиха камиона по улиците. Малко по-късно по почти същия път поеха още две машини.

Различни «експерти» помагаха за запълване на тишината и анализираха инцидента. Това бе изключително трудно, тъй като все още нямаше почти никакво изтичане на информация — онези, които се опитваха да открият какво се е случило, бяха прекалено заети, за да разговарят с репортери, било то официално или не, и макар че журналистите не можеха да го признаят, най-сериозният им източник на информация бяха развалините пред трийсет и четирите камери. Това оставяше на експертите съвсем малко почва за разсъждение. Разпитваха свидетели, които разказваха спомените си — за огромна изненада на всички се оказа, че няма абсолютно никакви записи на самолета. Номерът, изписан на опашката, се знаеше — едва ли можеше да не се забележи, както от федералните власти, така и от самите репортери. Принадлежността на самолета към Японските авиолинии незабавно се потвърди, наред с точния ден, в който беше излязъл от конвейерите на «Боинг» до Сиатъл. Бяха интервюирани представители на компанията и се оказа, че модел 747-400 тежи малко над двеста тона празен. С теглото на горивото, пътниците и багажа, които можеше да вдигне във въздуха, числото се удвояваше. Един пилот, запознат с този тип самолети, обясни пред две от телевизионните мрежи как е станало възможно да се осъществи полетът до Вашингтон и после да се изпълни смъртоносното спускане, докато негов колега направи същото пред останалите. И двамата грешаха в някои от подробностите, но те бяха съвсем маловажни.

— Но Службата за сигурност е въоръжена с противовъздушни ракети, нали? — попита водещият.

— Ако насреща ви със сто километра в час лети камион с осемнайсет колела и вие стреляте в една от гумите, ще го спрете ли? — отвърна пилотът. Бе забелязал съсредоточеното изражение на високоплатения журналист, който едва ли разбираше нещо повече от текста, изписван на монитора му. — Самолет, който тежи триста тона, не може да бъде спрян просто така, разбирате ли ме?

— Значи е било невъзможно да го спрат? — с крива гримаса попита водещият.

— В никакъв случай. — Пилотът разбираше, че репортерът не го разбира, но не можеше да направи нищо, за да изясни нещата.

От кабинета си недалеч от булевард «Небраска» режисьорът превключи камерите, за да проследят двама гвардейци, които изнасяха по стъпалата нов труп. Един от асистент-режисьорите отговаряше за тези камери и се опитваше да следи броя на откритите трупове. Вече се знаеше, че са намерили президента и госпожа Дърлинг и че са ги откарали във военномедицинския център «Уолтър Рийд» за аутопсия — задължителна по закон във всички случаи на насилствена смърт. В централите на мрежите в Ню Йорк проверяваха и монтираха всеки сантиметър видеолента за Дърлинг, за да бъде показана по-късно през деня. Търсеха и интервюираха политическите му съратници. Намираха психолози, които обясняваха как могат да преодолеят травмата децата на Дърлинг, а после разширяваха темата и говореха за въздействието на случилото се върху страната като цяло и за това как хората могат да се справят с него. Може би единственото, с което телевизионните новини не се занимаваха, беше духовният аспект на проблема — фактът, че мнозина от жертвите бяха вярвали в Господ и че от време на време бяха ходили на черква, не си струваше ефирното време, макар една от мрежите да отдели три минути, за да покаже, че църквите са препълнени с хора. Тъй като всички постоянно се следяха помежду си за нови идеи, през следващите няколко часа излъчиха този материал и по останалите канали.

 

 

Всъщност всичко се свеждаше до това. Цифрите добавяха само още все така ужасни примери. Доколкото можеше, Джак избягваше да мисли за това, но накрая успя да преодолее страха си.

Децата на Дърлинг се лутаха между вцепененото отхвърляне на истината и ужаса от един свят, разрушен пред очите им, докато бяха гледали баща си по телевизията. Никога повече нямаше да видят мама и татко. Труповете им бяха прекалено обезобразени и ковчезите нямаше да бъдат отворени. Нямаше да има последно сбогом, никакви прощални думи, само травмиращото разрушаване на основата, върху която се крепеше младият им живот. И как се предполагаше, че децата ще разберат, че мама и татко не са просто мама и татко, а че за някой друг са… са били нещо друго и че поради тази причина смъртта им е била необходима на човек, който не познаваше или не се интересуваше от децата?

Роднините им бяха пристигнали във Вашингтон, повечето докарани от Калифорния със самолет на военновъздушните сили. Въпреки че бяха също толкова шокирани, в присъствието на децата те трябваше да съберат всичките си сили, за да улеснят донякъде нещата за малките. И това им осигури някакво занимание. Агентите от Службата за сигурност, прикрепени към ХВОЙНА и МЛАДШИ, навярно бяха най-травмирани от всички. Обучени яростно да бранят всеки «шеф», агентите, които се грижеха за децата на Дърлинг — повече от половината бяха жени — носеха извънредното бреме на нормалната загриженост, която всеки човек проявява към всяко дете, и нито един от тях не би се поколебал и за частица от секундата да даде живота си, за да защити малките. Мъжете и жените от това охранително подразделение бяха играли с децата, бяха им купували подаръци за Коледа и рождените им дни, бяха им помагали да си пишат домашните. Сега се сбогуваха — с децата, с родителите и с колегите си. Райън виждаше израженията им и мислено си отбеляза да попита Андреа дали ще им осигурят психолог.

— Не, не ги е боляло. — Джак седна, така че децата да са на равнището на очите му. — Изобщо не ги е боляло.

— Добре — каза Марк Дърлинг. Децата бяха безупречно облечени. Един от роднините беше решил, че е важно да се приготвят както трябва, за да се срещнат с приемника на баща си. Джак чу някой да въздъхва и с периферното си зрение зърна изражението на агента — този път мъж, — който едва се владееше. Прайс го хвана за ръката и го отведе към вратата преди децата да го забележат.

— Тук ли ще останем?

— Да — увери го Джак. Това бе лъжа, но нямаше да нарани никого. — И ако се нуждаете от нещо, каквото и да е то, можете да идвате при мен, разбрахме ли се?

Момчето кимна. Полагаше всички усилия да се държи смело. Беше време да го остави на роднините му. Райън стисна ръката му — държеше се с него като със зрял мъж, за когото мъжките задължения са настъпили прекалено рано. Момчето имаше нужда да поплаче и Райън реши, че за момента трябва да остане само.

В коридора видя агента, който бе излязъл, висок и груб наглед чернокож мъж. Ридаеше на няколко крачки от вратата. Райън се приближи до него.

— Успокойте се.

— Мама му… искам да кажа… по дяволите! — Агентът поклати глава, засрамен от проявата на чувствата си. Прайс знаеше, че на дванайсетгодишна възраст е загубил баща си в инцидент по време на учения във Форт Райкър, и че специален агент Тони Уилс, играл като защитник в «Грамблинг» преди да постъпи в Службата, е необикновено добър с децата. В такива моменти добродетелите често се превръщат в слабост.

— Не се извинявайте за това, че се държите като човешко същество. Аз също загубих майка си и баща си. Едновременно. — Райън продължи със сънен, прегракнал от изтощение глас. — На летище «Мидуей» техният Боинг 737 се приземи преждевременно в снега. Но тогава вече бях голям.

— Знам, сър. — Агентът избърса очите си, потрепери и се изпъна. — Ще се оправя.

Райън го потупа по рамото и тръгна към асансьора. После се обърна към Андреа Прайс.

— Измъкнете ме оттук.

Бронираната кола пое на север и зави наляво по булевард «Масачузетс», който водеше до военноморската обсерватория и огромната претрупана сграда, която страната осигуряваше за резиденция на вицепрезидента. Наоколо отново охраняваха морски пехотинци, които пропуснаха конвоя. Джак влезе в къщата. Кати го чакаше в коридора. Трябваше й само един поглед.

— Трудно ли беше?

Райън успя само да кимне и я прегърна. Знаеше, че сълзите му скоро ще рукнат. В дъното на коридора зърна неколцина агенти и си помисли, че ще му се наложи да свикне с тях — безстрастни статуи, присъстващи в най-личните му мигове.

«Мразя тази работа.»

 

 

Бригаден генерал Мариън Дигс обаче обичаше своята. Не всеки издържаше. По същия начин, по който задълженията на морската пехота във Вашингтон ставаха все по-напрегнати и казармата им по-късно беше присъединена към разрастващата се база в Куонтико, Вирджиния, така други организации ставаха все по-натоварени, защото имаше хора, на които не им позволяваха да спят — поне не на всички едновременно. Една от тези организации се намираше във Форт Ъруин, Калифорния. Разположена в планинската пустиня Мохаве, базата наистина продължаваше да расте и обхващаше територия, по-голяма от щата Роуд Айлънд. Земята бе толкова гола, че еколозите с мъка можеха да открият някаква екология сред мършавите креозотни храсти и оскъдните водоизточници, и дори най-отдадените на тази професия биха признали, че намират повърхността на луната за далеч по-интересна. Не че не му бяха стъжнили живота, помисли си Дигс, като фокусираше бинокъла си. Тук имало някакъв вид пустинна костенурка, която по нещо се различавала от морската (генералът си нямаше и понятие по какво) и която войниците трябваше да пазят. За да се погрижат за това, войниците му бяха събрали всички костенурки, които успяха да намерят, и ги преместиха в достатъчно обширно заградено пространство, така че гадините навярно изобщо нямаше да забележат оградата. Най-големият бордей за костенурки на света! След като тази пречка бе отстранена, всички останали диви животни във Форт Ъруин, изглежда, спокойно можеха да се грижат сами за себе си. От време на време се появяваше и изчезваше по някой койот и това беше всичко. Пък и койотите не бяха застрашен вид.

Гостите обаче бяха. Форт Ъруин приютяваше Националния учебен център на армията. Постоянните обитатели на центъра бяха противниковите сили. Първоначално два батальона, единият бронирана, а другият механизирана пехота, някога противниковите сили се бяха наричали «32-ри моторизиран гвардейски полк», съветско наименование, защото при откриването си през 80-те години НУЦ имаше за цел да обучава американската армия как да се сражава, оцелява и побеждава в бой срещу Червената армия из европейските равнини. Войниците от «32-ри» бяха облечени в руски униформи, караха машини, подобни на съветските (поддръжката на истинските руски машини се бе оказала прекалено трудна и затова сега използваха американска техника със съветски външен вид), прилагаха руска тактика и с гордост изритваха частите, дошли да поиграят на тяхното игрище. Това не беше съвсем честно. Противниковите сили живееха и се обучаваха тук, като приемаха редовни чести до четиринайсет пъти на година, докато гостите имаха щастието да дойдат веднъж на четири години. Но пък кой е казал, че войната е честна?

С разпадането на Съветския съюз времената се бяха променили, но не и задачите на НУЦ. Неотдавна противниковите сили се бяха разраснали до три батальона — сега наричани «ескадрони», защото подразделението представляваше част от 11-и брониран моторизиран полк, «Черните коне» — и симулираха бригада или още по-голямо противниково формирование. Единствената действителна отстъпка пред новия политически свят беше, че вече не се наричаха руснаци. Сега те бяха «красните», дума, която обаче произхождаше от руски и означаваше «червени».

Генерал-лейтенант Генадий Йосифович Бондаренко знаеше повечето от тези неща — за бордея на костенурките не го бяха информирали, но още при първата обиколка из базата грешката беше поправена — и както винаги се вълнуваше.

— Започнали сте като свързочник, така ли? — попита Дигс. Командирът на базата беше нисък и доста грозноват чернокож, пестелив на думи и ефикасен на действия, облечен в пустинна маскировъчна униформа, наречена «шоколадов чипс» заради шарките й. Той също бе получил подробна информация, макар и подобно на госта си да се преструваше, че не е.

— Точно така — кимна Бондаренко. — Но постоянно си навличах неприятности. Първо Афганистан, после — когато муджахидините нападнаха Съветския съюз. Атакуваха един военно-изследователски институт в Таджикистан по времето, когато бях там на посещение. Храбри бойци, но зле командвани. Успяхме да ги отблъснем — със заучен монотонен глас разказа руснакът. Дигс можеше да види медалите му; самият той бе командвал моторизиран ескадрон, който се движеше начело на 24-та механизирана пехотна дивизия на Бари Маккафри по време на «Пустинна буря», после оглави 10-и брониран моторизиран полк «Бъфало», все още базиран в пустинята Негев като част от американския ангажимент за защита на израелската сигурност. И двамата бяха четирийсет и девет годишни. И двамата бяха свикнали с барутния дим. И на двамата им предстоеше голяма кариера.

— При вас имате ли такива терени? — попита Дигс.

— Всякакви, каквито можете да си представите. Това прави подготовката истинско предизвикателство, особено днес. Вижте — каза той. — Започна се.

Първата група танкове вече напредваше през широкия проход, наречен «Долината на смъртта». Слънцето залязваше зад кафеникавите планини и здрачът се спускаше бързо. Наоколо се виждаха и машините на наблюдателите, боговете на НУЦ, които следяха всичко и оценяваха видяното толкова студено и безпристрастно, колкото и самата Смърт. НУЦ беше най-вълнуващата школа в света. Двамата генерали можеха да наблюдават битката и от базата, от помещение, наречено зала «Междузвездни войни». Всяка машина имаше антена и излъчваше сигнал за местонахождението и посоката на движението си, а когато дойдеше моментът — накъде стреля и дали улучва, или не. От тези данни компютрите в залата «Междузвездни войни» пращаха сигнали до «убитите», без да им обясняват «защо». Това по-късно им обясняваха наблюдателите. Генералите обаче не искаха да гледат компютърни екрани — щабните офицери на Бондаренко го правеха, но мястото на техния генерал бе тук. Всяко бойно поле си има свой собствен мирис и генералите трябва да са в състояние да го долавят.

— Техниката ви е като от научнофантастичен роман.

Дигс сви рамене.

— През последните петнайсет години не се е променила много. Е, имаме повече телевизионни камери по върховете на хълмовете. — Америка се готвеше да продаде голяма част от тази техника на руснаците. Дигс възприемаше това малко трудно. Беше прекалено млад, за да го пратят във Виетнам. Той принадлежеше към първото поколение висши военни, избегнали онази каша. Но в целия живот на генерала бе имало една-единствена реалност: войната с руснаците в Германия. Офицер от пехотата през цялата си кариера, той бе обучен да е в някой от предните разгръщащи се полкове — всъщност разделени на части бригади — и пръв да влиза в допир с врага. Дигс помнеше няколкото пъти, когато му се беше струвало много вероятно да намери смъртта си в прохода Фулда, сблъскал се с някой като човека, застанал в момента до него — а нали предишната вечер двамата бяха унищожили каса бира, разговаряйки за възпроизводството на костенурките.

— Та вие използвате нашата тактика! — възкликна руснакът и посочи към долината.

— Защо не? — отвърна Дигс. — В Ирак я прилагах успешно.

Сценарият за тази вечер беше тежък. Червените сили в атака, напредване до влизане в досег с врага и елиминиране на разузнавателните обходи на Сините сили. В този случай Сините сили бяха бригада от 5-а механизирана дивизия, прибързано преминала към защита. Цялостната идея се изразяваше в това, че тактическата ситуация бе много променлива. 11-и брониран моторизиран полк симулираше дивизия, атакуваща новопристигнало подразделение, възлизащо на една трета от теоретичната й големина. Всъщност това беше най-добрият начин да посрещнат хората в пустинята.

— Да тръгваме. — Дигс енергично се настани на задната седалка в колата си и шофьорът потегли към издигнатия участък, наречен «Железният триъгълник». Краткото съобщение на адютанта му по радиостанцията накара американския адмирал да изръмжи: — По дяволите!

— Проблем ли има?

Генерал Дигс разгъна картата си.

— Онзи хълм е най-важната част от долината, но те не са го разбрали. Е, ще си платят за този малък пропуск. Всеки път се случва същото. — Войници от противниковите сили вече тичаха към свободния връх.

— Благоразумно ли е Сините да напредват толкова бързо толкова далече?

— Генерале, както скоро ще видите, това е адски неблагоразумно.

 

 

— Защо не говори повече, защо не се показва повече пред публика?

Шефът на разузнаването можеше да каже много неща. Президентът Райън несъмнено беше зает. Имаше да върши толкова много неща. Управлението на страната му бе обезсилено и преди да може да говори, той трябваше да го организира. Трябваше да се занимава с държавното погребение. Трябваше да разговаря с много чужди правителства, да им дава обичайните уверения. Трябваше да решава проблемите на сигурността, не на последно място от които беше собствената му безопасност. Членовете на американския кабинет и главните президентски съветници бяха загинали и трябваше да бъдат заменени… но не го питаха за това.

— Проучихме този Райън — отвърна той. Най-вече от вестниците — огромен брой вестници, — пратени по факса от мисията на ООН към неговото правителство. До днес е произнесъл само няколко публични речи. Бил е офицер от разузнаването — всъщност «вътрешен» човек, занимавал се е с анализи. Очевидно е добър, но все пак е вътрешен човек.

— А защо Дърлинг го е издигнал толкова?

— За това писаха вчера американските вестници. Имали са нужда от вицепрезидент. Дърлинг освен това е искал някой да подсили екипа му по международните отношения, а този Райън има известен опит. Представи се добре, спомнете си, в конфликта им с Япония.

— Като помощник, не като лидер.

— Точно така. Никога не се е стремил към високи постове. Според нашата информация се е съгласил да заеме поста временно, за по-малко от една година.

— Не съм изненадан. — Даряеи погледна бележките си: помощник на вицеадмирал Джеймс Гриър, заместник-директор на ЦРУ; за кратко временно изпълняващ длъжността заместник-директор; заместник-директор на централното разузнаване; съветник на президент Дърлинг по въпросите на националната сигурност; накрая временно приел поста вицепрезидент. Впечатленията му от този Райън бяха верни още от самото начало — помощник. Навярно опитен, както самият той имаше опитни помощници. Но никой от тях не би могъл да поеме неговите задължения. Нямаше си работа с равен нему. Добре. — Какво друго?

— Като специалист в областта на разузнаването, той ще е необикновено добре информиран за международните отношения. Всъщност през последните години той притежава може би най-добрите познания по тези въпроси в Америка, но за сметка на почти пълно невежество във вътрешната област — продължи офицерът. Тези данни идваха от «Ню Йорк Таймс».

— Аха. — И именно с тази информация започна планирането. Засега все още беше само мислено, но това скоро щеше да се промени.

 

 

— Е, как са нещата във вашата армия? — попита Дигс. Двамата генерали стояха сами на най-високата точка в района и наблюдаваха бойните учения под тях с бинокли за нощно виждане. Както се предвиждаше, «32-ри» — Бондаренко трябваше да мисли за тях така — бяха смазали разузнавателните обходи на Сините сили, разгърнаха се наляво и сега напредваха срещу «вражеската» бригада. При отсъствието на действителни жертви беше истинско удоволствие да гледат как мигащите жълти «мъртви» светлинки се включват една по една. Руснакът все пак трябваше да отговори на въпроса.

— Ужасно. Изправени сме пред необходимостта да изградим всичко от нулата.

Дигс се обърна.

— Е, точно така започнах и аз. — «Ти поне си нямаш работа с наркотици» — помисли си американецът. Спомняше си, че като млад лейтенант се страхуваше да влезе в казармата без пистолет. Ако руснаците бяха направили своя ход в началото на 70-те… — Наистина ли искате да използвате нашия модел?

— Може би. — Единствената грешка на американците беше, че Червените сили допуснаха командирите на подразделенията им да предприемат тактическа инициатива, нещо, което съветската армия никога не би позволила. Но съчетани с доктрината, разработена в академията «Ворошилов», резултатите се виждаха ясно. Трябваше да запомни това, а Бондаренко бе нарушавал правилата в собствените си тактически сблъсъци — още една причина, поради която беше генерал вместо мъртъв полковник. Освен това го бяха назначили за командващ операциите на руската армия. — Проблемът е в парите, разбира се.

— Чувал съм тази песен и преди, генерале — позволи си мрачно да се усмихне Дигс.

Бондаренко имаше план за това. Искаше да намали размера на армията си с петдесет процента и да вложи спестените пари в обучението на останалата половина. Предимствата на подобен план бяха очевидни. Съветската армия по традиция зависеше от огромната си маса, но и тук, и в Ирак американците бяха доказали основната роля на обучението. Колкото и добра да беше техниката им — щеше да получи техническите данни на другия ден — той завиждаше на Дигс за хората му повече, отколкото за каквото и да било друго. Доказателството за това дойде в момента, в който си го помисли.

— Генерале? — Новодошлият отдаде чест. — Черен кон! Направо им съдрахме задника.

— Това е полковник Ал Хам, командир на 11-и. За втори път идва тук. Свикнал е да командва противниковите сили. Недейте да играете с него на карти — предупреди Дигс.

— Много сте любезен. Добре дошли в пустинята, генерал Бондаренко. — Хам протегна голямата си ръка.

— Нападението ви беше добре изпълнено, полковник — каза руснакът.

— Благодаря ви, сър. Помагат ми няколко страхотни момчета. Сините сили действаха прекалено колебливо. Все не се решаваха на кой стол да седнат — поясни Хам. — Приличаше на руснак — висок и здрав, с бяла, румена кожа и блестящи сини очи. Носеше стара униформа в «руски» стил, допълнена с червена звезда на танкистката му барета.

— Дигс, вие бяхте прав. Сините трябваше да направят всичко възможно, за да стигнат там първи. Но вие ги накарахте да започнат прекалено отдалеч.

— Това е проблемът с бойните полета — отвърна вместо командира си Хам. — Загубиха твърде много време, за да избират по кой път да минат. Това е урок номер едно за момчетата от 5-и механизиран полк. Ако оставиш някой друг да определя условията на сражението — е, няма да ти е много весело.