Том Кланси
По заповед на президента (51)

48.
Кръвоизливи

Шест часа сън са по-добре от нищо. Сутринта Кати стана първа, а главата на първото семейство в Щатите влезе в трапезарията небръснат, подушил аромата на кафето.

— Когато човек се чувства толкова скапан, поне да можеше да се оплаче от махмурлук — изпъшка президентът. Сутрешните вестници бяха на обичайното място. На първа страница на «Уошингтън Поуст» беше отбелязана статията на Боб Холцман и Джон Плъмър. Е, поне имаше нещо, с което да започне деня.

— Наистина жестоко — заяви Сали Райън. Вече бе чула предаването на телевизията по тази тема. — Гадни типове. — Щеше да каже «педали», дума, която младите дами от училището й харесваха много, но Татето още не беше готов да свикне с факта, че неговата Сали говори като възрастна.

— Аха — отвърна баща й. Статията даваше много повече подробности, отколкото позволяваха двете минути телевизионно време. Твърдеше се, че Ед Килти, изглежда — което не беше изненадващо, макар и все пак незаконно, — имал източник в ЦРУ, който му издал поверителна информация, която, както се казваше в статията, не била изцяло достоверна, и дори нещо по-лошо, представлявала преднамерена политическа атака срещу президента, а медиите били използвани. Сякаш това беше нещо ново. Джак изсумтя. Ударението на «Поуст» беше върху нечуваното нарушение на журналистическата етика. В статията се подчертаваше, че самобичуването на Плъмър било напълно искрено. Цитираха се отказите на висши служители на Ен Би Си да дадат какъвто и да било коментар — оправдаваха се, че провеждали собствено разследване на случая. Казваше се също така, че «Поуст» държал касетите на сигурно място и те изобщо не били повредени.

«Таймс» беше не по-малко разлютен, макар и не съвсем в същата насока. Според уводната статия във вашингтонския прескорпус щели да се развихрят колосални войни, което щяло да бъде наблюдавано от политиците с истинска наслада.

Е, поне ще си намерят друга занимавка, каза си Райън и отвори кафявата папка с надпис «Поверително». Документът беше вече доста остарял.

— Копелета! — изсъска президентът.

— Е, тоя път вече сами влязоха в гроба, дето го копаеха другиму — забеляза Кати, без да вдига глава от вестника си.

— Не — отвърна ФЕХТОВАЧ. — Имам предвид Китай.

 

 

Все още не беше епидемия, защото никой не знаеше за нея. Лекарите вече реагираха с изненада на телефонните обаждания. Възбудени, ако не и истерични обаждания до телефонни секретари вече бяха разбудили над двадесет от тях по цялата страна. При всеки случай имаше оплаквания от кървави повръщания и диария, но само по едно на клиент, а можеха да съществуват различни медицински проблеми, които да ги обяснят. Кървящи язви например. На повечето беше препоръчано да отидат до най-близкото спешно отделение.

 

 

Гъс Лоренц не обичаше да е сам в кабинета си и бе извикал няколко колеги от ръководството на болницата да му правят компания пред компютъра. Беше запалил лулата си. Една от колежките беше на косъм да му направи забележка, защото това беше крещящо нарушение на федералните разпоредби, но спря с отворени уста, втренчена в изображението върху екрана.

— Откъде е това? — запита епидемиоложката.

— От Чикаго.

— От Чикаго?!

 

 

Пиер Александър влезе в кабинета си минута преди осем. Сутрешната му програма започваше с проверката на факс апарата. Лекарите, посещаващи болни от СПИН, редовно му изпращаха по факса информация за пациентите си и така той можеше да държи под наблюдение голям брой болни, като едновременно с това даваше съвети по лечението им и по този начин увеличаваше знанията си за болестта. Тази сутрин имаше само едно съобщение и то беше относително добро. Изпробваше се ново лекарство и един негов приятел от щата Пенсилвания докладваше за интересни резултати. Тъкмо в този момент телефонът иззвъня.

— Доктор Александър слуша.

— Тук е спешното отделение, сър. Можете ли да слезете при нас? Имам пациент, от бялата раса, на тридесет и седем години. Силна треска, вътрешни кръвоизливи. Не знам какво е това… по-скоро искам да кажа, че знам на какво изглежда, но…

— Идвам веднага.

Доктор Александър навлече избелялата си лабораторна престилка, закопча я и се запъти към спешното отделение, което се намираше в отделна сграда в разпрострелия се на обширна площ комплекс «Джон Хопкинс». Дори и в армията той се обличаше по същия начин. «Доктор Виж» — така й казваше. Стетоскоп в десния нагръден джоб. Името избродирано от лявата страна. Спокойно изражение. Влезе в просторното помещение на спешната регистратура. Ето я лекарката, чудесна като напъпило цвете… слага си хирургическа маска. Защо? Какво би могло да бъде толкова лошо в тази пролетна утрин?

— Добро утро, колежке. — Той се усмихна очарователно. — Какъв е проблемът?

Тя му подаде картона и веднага заговори:

— Съпругата му го доведе. Силна треска, загуба на ориентация, ниско кръвно налягане, вероятно вътрешни кръвоизливи, повръщане с кръв и разстройство пак с кръв. А по лицето има някакви петна… не съм сигурна каква диагноза да поставя.

— Добре, хайде да погледнем.

От нея щеше да стане чудесен лекар, помисли с удоволствие Александър. Тя беше наясно какво не знае и не се срамуваше да потърси консултация… но защо не се бе обърнала към някой от специалистите по вътрешни болести? Бившият полковник й хвърли още един поглед. Сложи си маската и нахлузи ръкавиците, след което отмахна завесата на изолационното.

— Добро утро, аз съм доктор Александър — обърна се той към пациента. Очите на мъжа бяха неподвижни, но петната по лицето му накараха дъха на Александър да спре. Това беше лицето на Джордж Уестфал, завърнало се след близо десетилетие от миналото на Алекс.

— Как е попаднал тук?

— Личният му лекар го придумал да го докара до болницата. Той е с привилегии в «Хопкинс».

— С какво се занимава? Фоторепортер? Дипломат? Нещо, което има общо с пътуването?

— Не, продава ремонтирани коли и неща от тоя род, фирмата им е на магистрала «Пуласки».

Александър се огледа. Наблизо имаше студент по медицина и две сестри, плюс стажантката, която водеше случая. Всички с ръкавици и маски. Добре. Тя беше умна и точно това беше обяснението за страха й.

— Кръв?

— Вече взехме, докторе. Сега правим кръстосана проба за съвместимост на кръвта, а пробите за анализ са в лабораторията.

Професорът кимна.

— Добре. Приемайте го веднага. В моето отделение. Искам контейнер за пробите. Внимавайте с всички вземания на кръв.

— Професоре, това изглежда като… искам да кажа, не може да бъде, но…

— Не може да бъде — съгласи се той. — Но точно така изглежда. Това са петехии, точно според учебника. И така, за момента ще го третираме по този начин, ясно? Щом го качите в отделението, всички се събличате и се изстъргвате до скъсване. Няма чак такава опасност, стига, разбира се, да вземате съответните предпазни мерки. Съпругата му тук ли е?

— Да, докторе, в чакалнята е.

— Някой да я доведе в кабинета ми. Трябва да я питам някои неща. Има ли въпроси? — Нямаше. — Тогава на работа.

Доктор Александър огледа пластмасовия контейнер с кръвта и го пъхна в левия джоб на лабораторната си престилка. Не беше възможно! Може би беше нещо друго? Но какво? Левкемията му имаше някои от същите симптоми, но колкото й страшна да беше като диагноза, се струваше за предпочитане.

— Добро утро, Джанет — каза той, щом влезе в лабораторията.

— Здравей, Алекс — отвърна Джанет Клеменджър, доктор на науките по молекулярна биология.

Той извади пластмасовия пакет от джоба си.

— Това ми трябва веднага.

— Какво е? — Не всеки ден започваше с такова експресно нареждане.

— Изглежда ми като хеморагична треска. Третирайте го като ниво… четири.

Очите й леко се разшириха.

— Тук? — Хората задаваха същия въпрос по цяла Америка, но никой още не го знаеше.

— Тъкмо приемат пациента. Трябва да говоря с жена му.

Тя взе контейнера и го сложи внимателно върху работната маса.

— Обичайните тестове за антитела?

— Да, и ще те моля да бъдеш особено внимателна, Джанет.

— Винаги съм внимателна — увери го тя. Също като Александър, тя провеждаше много експерименти при болни от СПИН.

Александър отиде в кабинета си да се обади на Дейв Джеймс.

— Сигурен ли си? — попита деканът.

— Това са само началните симптоми, но аз… вече съм го виждал. Също както беше с Джордж Уестфал. Поръчах на Джанет Клеменджър да почне изследванията веднага. Мисля, че оттук нататък трябва да се отнасяме към случая с изключителна сериозност, докато евентуално не докажем, че е нещо друго. Ако резултатите от лабораторията се окажат онова, от което се опасявам, веднага звъня на Гъс и обявяваме реална тревога.

— Ралф се връща от Лондон вдругиден. За момента ти ще движиш нещата, Алекс. Дръж ме в течение.

— Разбрано — отвърна бившият военен. Вече беше време да поговори със съпругата на пациента.

 

 

Куриерът пристигна в Центъра за контрол на заболяванията с пратката и я предаде на лабораторните техници на Лоренц. Оттам нататък всичко тръгна по реда си. Тестовете за наличието на антитела вече бяха подготвени върху лабораторните маси и при изключителни мерки за безопасност една капка от кръвта беше капната в малка стъклена епруветка. Течността в епруветката почти мигновено промени цвета си.

— Ебола, докторе — докладва лаборантът. В друга стая бе подготвен електронен микроскоп. Лоренц влезе при тях, с крака вече подгъващи се от умора, въпреки че денят едва започваше. Апаратурата беше включена. След малко изображенията се появиха върху телевизионния екран.

— Страшна работа, Гъс. — Това вече беше един от старшите лекари, не лаборантът. След малко увеличението приключи и изображението в миг се изчисти. Образецът от кръвната проба беше жив, със ситни нишки. Но това нямаше да трае дълго. — Откъде е?

— Чикаго — отвърна Лоренц.

— Добре дошъл в Новия свят — криво се усмихна лекарят, докато боравеше с настройката да улови някоя отделна нишка за пълно увеличение. — Ти, въшлив кучи сине.

След това го огледаха подробно, за да разберат дали могат да го класифицират. Това щеше да отнеме време.

 

 

— И не е пътувал извън страната? — Алекс задаваше редовните въпроси.

— Не, не е напускал страната — увери го тя. — Ходи само на голямото изложение на автомобили за пикник. Посещава го всяка година.

— Госпожо, длъжен съм да ви задам доста въпроси, а някои от тях могат да ви се сторят оскърбителни. Моля ви да разберете, че ми се налага да го направя, за да помогна на съпруга ви. — Тя кимна. Александър притежаваше спокойното умение да се промъква покрай щекотливите теми. — Имате ли някакви причини да подозирате, че съпругът ви се среща с други жени?

— Не.

— Съжалявам, но бях длъжен да ви попитам. Имате ли някакви екзотични домашни питомци?

— Само две кучета — отвърна тя, изненадана от въпроса.

— А маймуни? Нещо чуждоземско, екзотично?

— Не, нищо подобно.

Пак задънена улица. Алекс не можеше да се сети за друг съществен въпрос. Бе очаквал положителен отговор на въпроса за пътуванията в чужбина.

— Познавате ли човек, член на семейството, приятел, какъвто и да е, който да пътува много?

— Не… мога ли да го видя?

— Да, можете, но първо трябва да го настаним в стаята му и да проведем първоначалния курс на лечение.

— Той… искам да кажа, че никога не е бил толкова болен, той бяга и не пуши и не пие много, и ние винаги сме били внимателни… — Тя започна да губи контрол.

— Няма да ви лъжа. Съпругът ви е много болен, но семейният ви лекар го е изпратил в най-добрата болница в света. Така че вие се намирате на възможно най-доброто място, а аз съм най-добрият специалист. — Лекарите са длъжни да казват такива неща, колкото и кухо да звучат думите. Единственото нещо, което един лекар никога не бива да прави, е да отнема надеждата. Телефонът иззвъня.

— Доктор Александър на телефона.

— Алекс, Джанет се обажда. Тестът за наличие на антитела показва положителен резултат за ебола. Два пъти го повторих. Изпратих резервните контейнери в ЦКЗ, а микроскопията ще бъде готова след около петнадесет минути.

— Добре. Идвам. — Той затвори и каза на съпругата на пациента: — Хайде. Ще ви заведа до приемната и ще ви представя на сестрите. Много са добри. Ще се наложи да ви вземат малко кръв…

 

 

— Какво става, Скот? — запита Райън през тринадесет часови пояса.

— Закучи се, Джак. Обаче знаеш ли какво?

— Кажи?

— Този Цзян, срещнахме се два пъти. Не е от приказливите, но е по-голяма клечка, отколкото предполагахме. Мисля, че той е човекът, който държи под око външния министър. Голям играч. Семейство Фоли трябва да отвори за него отделен файл.

— Тайпе ще склони ли на компенсации? — попита ФЕХТОВАЧ.

— А ти как мислиш?

— Инстинктът ми нашепва да им кажем къде да си ги заврат, но не трябва да изтървам нервите си, нали?

— Те ще ме изслушат и после ще попитат за позицията на Съединените американски щати. Какво да им кажа?

— За момента, че подкрепяме подновения мир и стабилността.

— Мога да го постигна за час, може би два, не повече. После какво? — заупорства държавният секретар.

— Ти познаваш района по-добре от мен. Каква е играта, Скот?

— Не знам. Мислех, че знам, но се оказа, че не било така. Първо, страшно се надявах това да излезе нещастен случай. После си помислих, че може да провокират Тайван. Не, и това не е. Третата възможност е, че правят всичко това, за да те видят що за човек си. Ако е така обаче, играта е прекалено груба. В крайна сметка не съм наясно какво замислят. А без да го знам, не мога да ти дам съвет какво да предприемем.

— Знаем, че те бяха зад гърба на Япония… лично Цзян стоеше зад онова копеле Ямата и…

— Да, знам. А те трябва да знаят, че и ние сме наясно, и това е още една причина да не ни вдигат излишно кръвното. На масата залагат повече от двама играчи, Джак. — Адлер отново наблегна на това. — И аз не виждам реална причина да го правят.

— Да кажем на Тайван, че сме с тях?

— Добре, но ако го направим и се разчуе, и на КНР им падне пердето, имаме хиляди, по дяволите, поне стотина хиляди граждани на Америка там, и те автоматично се превръщат в заложници. Няма да задълбавам в икономическите аспекти, но това е един голям чип в политико-икономическите условия.

— Но ако не подкрепим Тайван, те могат да си помислят, че сме ги изоставили и са притиснати в ъгъла…

— Точно така. И същото ще се случи и от други направления. Моята най-добра идея е да продължим, както досега. Аз доставям заявката, Тайван казва «не», тогава предлагам те да предложат проблемът да се замрази, докато не бъде разрешен въпросът кой е свалил авиолайнера. С тази цел се обръщаме към Обединените нации. Ние, тоест Съединените щати, повдигаме въпроса пред Съвета за сигурност. Това ще проточи работите. Рано или късно шибаният им флот ще свърши горивото. В съседство имаме самолетоносач, така че нищо не може да се случи.

Райън се навъси.

— Не мога да кажа, че ми харесва, но продължавай в същия дух. Така или иначе, това ще продължи поне още два или три дни. Инстинктът ми нашепва да подкрепим Тайван и да заявим на Китай да го духа.

— Светът е доста по-сложен, и ти го знаеш — напомни му Адлер.

— Не е лъжа. Карай както си я замислил, Скот, и ме дръж в течение.

 

 

Алекс погледна часовника си. В дъното на лабораторията един лаборант правеше тест на кръвта, взета от съпругата на Пациент номер 1. Беше положителен — тя също беше болна, без още да го знае.

— Имат ли деца? — попита Джанет Клеменджър.

— Две, и двете са на училище.

— Алекс, ако знаеш нещо, което аз не знам… Надявам се поне застраховката им да е наред. Виж тук. — Тя почука по екрана. — Виждаш ли как са групирани протеиновите вериги и тази структура тук? — Джанет беше най-добрият лабораторен специалист за начините, по които се формираха вирусите.

— «Мейинга»? — Господи, тъкмо този вирус бе убил Джордж… И никой не разбра как го е прихванал, и той сега не знаеше как този пациент…

— Прекалено рано е да бъдем категорични. Знаеш какво трябва да направя, за да проследя това, но…

— Всичко съвпада. Не са ни известни никакви рискови фактори при него, при жена му също. Господи, Джанет, ами ако се предава по въздушно-капков път?

— Знам, Алекс. Ти ли ще се обадиш в Атланта, или да го направя аз?

— Аз ще го направя.

— Ще го разнищя това вирусче — обеща тя.

Пътят от лабораторията до кабинета му се стори страшно дълъг.

 

 

— Доктор Лоренц в момента е на съвещание — каза секретарката. Това обикновено помагаше, но този път номерът не мина.

— Влезте при него, ако се налага, моля ви. Кажете му, че се обажда Пиер Александър от болницата «Джон Хопкинс» и че е много важно.

— Да, докторе. Задръжте така, моля.

— Давай бързо, Алекс, защото имаме екстремална ситуация — чу се гласът на Гъс Лоренц.

— Знам. Вирусът «Ебола» се е добрал и до тази част на света — заяви Александър.

— И ти ли си разговарял с Марк?

— Марк ли? Кой Марк?

— Почакай, почакай малко, Алекс. Защо се обаждаш тук?

— В отделението имам двама пациенти с вируса, Гъс.

— В Балтимор?

— Да… Къде още се е появил, Алекс?

— Марк Клайн в Чикаго има пациентка, на четиридесет и една година. Вече микрографирахме кръвната проба. — Разделени от хиляди километри, двамата експерти правеха едно и също — гледаха в празното пространство. Израженията им бяха съвършено еднакви. — Някой от тях бил ли е в Чикаго или Канзас Сити?

— Никой — отвърна полковникът от запаса. — Кога е бил регистриран случаят на Клайн?

— Снощи, около десет. А твоите?

— Точно преди осем. Съпругът показва всички симптоми. Жената не, но тестът на кръвта й е положителен… о, по дяволите, Гъс…

— Трябва да се обадя в Детрик.

— Обади се и хвърляй по едно око към факса. Да се надяваме, че е някаква ужасна грешка. — Но не беше, и двамата вече го знаеха.

 

 

— При следващото съобщение, записано от телефонния ви секретар, сте свободен да изпълните мисията си — каза господин Алахад. — Момента ще определите вие. — Не се наложи да добавя, че ще е по-добре, ако Раман изтрие всички съобщения. Ако му го кажеше, това би означавало да оскърби онзи, който искаше да пожертва себе си. — В този живот повече няма да се срещнем.

— Трябва да тръгвам на работа. — Раман се поколеба. Значи заповедта най-после бе дошла. Двамата мъже се прегърнаха, после по-младият излезе.

 

 

— Кати? — Тя вдигна поглед и видя главата на Берни Кац да се подава през вратата на кабинета й.

— Да, Берни?

— Дейв е обявил съвещание на шефовете на отделения в кабинета му в два. Аз тръгвам за Ню Йорк на конференция, а Хол има операция. Ще отидеш ли?

— Разбира се, следобед нямам ангажименти.

 

 

Третият пациент нямаше нищо общо с другите двама. От три метра деканът и доктор Александър го гледаха как повръща в един пластмасов контейнер. Ясно личаха следите от кръв.

— Не е пътувал никъде. Казва, че бил в Ню Йорк по някакъв повод. Ходил на театър, на автомобилно изложение, обичайните туристически забавления — каза наблюдаващата лекарка. — Какво ще кажете за първия?

— Позитивен за вируса «Ебола» — отвърна Алекс.

— Тук? — невярващо попита тя.

— Тук. Не се изненадвайте толкова.

Александър хвана декана под ръка и го изведе в коридора. Там, както си беше в зеления екип, запали пура, за всеобща изненада на охраната, която бе наложила пълна забрана на пушенето.

— Какво има, Алекс?

— Знаеш ли, трябва да ти кажа нещо за тия случаи. — Алекс пое и изпусна няколко пъти дим. — Поне какво ще си помислят в Детрик.

— Давай.

— Два отделни първи случая, Дейв, на хиляди километри един от друг, и осем часа разлика във времето. Без абсолютно никаква връзка. Никакви, дори и мимолетни познанства. Помисли върху това — каза Пиер Александър и издуха още един облак дим.

— Не разполагаме с достатъчно данни — възрази Джеймс.

— Надявам се да греша. В Атланта ще разнищят случаите. Там са най-добрите. Страхотни специалисти. Обаче не гледат на нещата с моите очи. Все пак аз съм бивш военен. Е… — последва нов облак дим — ще видим какво ще постигнат. Ние сме по-добри от всяка болница в Африка. Същото е и с Чикаго. И с всички други болници, откъдето според мен ще ни позвънят.

— Други? — Колкото и добър лекар да беше, Джеймс още не можеше да схване мисълта му.

— Първият опит за биологическа война в историята е предприет от Александър Македонски. Той хвърлял с катапулти тела на умрели от чума в един обсаден град. Не знам дали е свършило работа, или не. Така или иначе той превзел града, изклал жителите му и продължил нататък.

Алекс видя, че деканът най-после го разбра. Лицето му бе станало бяло като на новия пациент в изолационната.

 

 

— Джеф? — Раман беше в командния пост и преглеждаше предстоящата програма на президента. Имаше мисия, която трябваше да изпълни, и беше време да започне планирането й. Андреа го приближи. — В понеделник летим за Питсбърг. Искаш ли да отскочиш там с предварителния екип? Там има няколко проблема, най-вече с хотела.

— Окей. Кога потеглям? — запита агент Раман.

— Самолетът излита след час и половина. — Тя му връчи билета. — Утре вечер се прибираш.

«Толкова по-добре» — помисли Раман. Така можеше да има шанс дори да оцелее. Успееше ли да подреди структурата на цялата охрана при едно такова събитие, имаше шанс да се измъкне. Идеята за мъченическа смърт не го блазнеше особено и ако имаше шанс да оцелее, щеше да направи всичко възможно за това.

— Няма проблеми — каза убиецът. Нямаше нужда да се тревожи за личния си багаж. Агентите от президентската охрана винаги имаха по един готов сак в колата.

 

 

Бяха необходими три обиколки на спътника преди да направят оценката на ситуацията. Всички шест тежковъоръжени дивизии на ОИР, взели участие в учението, бяха в състояние на пълен отбой и извършваха поддържаща дейност. Според някои това може да беше в реда на нещата. Всяко бойно поделение влизаше в цикъл на основна поддръжка след крупно учение, но шест дивизии — или три армейски корпуса — едновременно беше малко множко. Информацията веднага беше подадена на правителствата на Саудитска Арабия и Кувейт. Междувременно Пентагонът се обади на Белия дом.

— Някакви препоръки? — попита Райън, когато Роби приключи.

— Мисля, че е крайно време да размърдаме флота в Диего Гарсия. Никога не е излишно да ги потренираме. Можем само за два дни да ги прехвърлим под пълна пара в Залива, без никой да забележи. След това препоръчвам да издадем предупредителни заповеди на осемнадесети военновъздушен корпус. Това са 82-ра и 101-ва въздушнодесантни дивизии и 24-та механизирана.

— Ще се вдигне ли шум? — запита Джак.

— Не, сър. Ще го разглеждаме официално като учебна тревога. Правим ги непрекъснато. Ползата е, че така ще накараме щабните офицери да се замислят.

— Направи го. Но без много шум.

— Моментът е особено подходящ да направим съвместни учения с приятелските нации в региона — предложи Джей-3.

— Ще помисля върху това. Още нещо?

— Не, господин президент — каза Бретано. — Ще ви държим в течение.

 

 

Към обяд съобщенията по факса в Атланта за нови случаи в страната надхвърляха тридесет, от десет различни щата. Препращаха ги във Форт Детрик, Мериленд, седалището на Военномедицинския институт по инфекциозни болести на Съединените щати — ВМИИБСАЩ — военният двойник на ЦКЗ в Атланта. Колкото и да беше смразяваща информацията, беше прекалено рано да се направи мигновено заключение. Веднага беше свикано съвещание на ръководния състав и на висшите офицери от медицинския център «Уолтър Рийд».

 

 

— Доктор Райън?

— Да? — Кати вдигна глава.

— Срещата в кабинета на доктор Джеймс е променена — каза секретарката. — Искат да отидете веднага.

— Добре. — Тя се изправи и тръгна към вратата. Там стоеше Рой Олтман.

— Има ли нещо, което трябва да знам? — запита главният агент от охраната на ХИРУРГ.

— Нещо е станало. Не знам какво.

— Къде е кабинетът на декана? — Той още не беше ходил там. Всички работни съвещания, които бе посещавала напоследък, се бяха провеждали в това крило.

— Оттук. — Тя посочи. — В административната сграда.

— ХИРУРГ в движение, тръгва на север към административната сграда. — Агентите сякаш изникнаха изпод земята. Щеше дори да изглежда комично, ако не бяха последните събития. — Ако нямате нищо напротив, ще остана в стаята. Няма да се пречкам — увери я Олтман.

Кати кимна. Нямаше смисъл да упорства. Олтман щеше да намрази кабинета на декана от пръв поглед, още щом зърнеше големите прозорци; тя беше сигурна в това. И наистина само един поглед из залата за конференции и Олтман собственоръчно свали щорите почти докрай. Прозорците гледаха към улица с анонимни тухлени къщи. Няколко лекари го изгледаха с досада, но знаеха добре кой е и си премълчаха язвителните забележки.

— Призовавам събранието към внимание — обяви Джеймс още преди всички да са седнали. — Алекс има да ни съобщи нещо извънредно важно.

Въведенията днес отсъстваха напълно.

— В момента имаме пет случая на ебола. Всички са постъпили днес — каза Алекс.

Главите на хората рязко се завъртяха. Кати примига на стола си в края на масата.

— Студенти? Откъде? — попита директорът на хирургията. — Заир?

— Един търговец на автомобили и съпругата му, търговец на яхти от Анаполис и още трима души. Не, в отговор на въпроса ви. Никакви международни пътувания. В четири от случаите се проявяват пълни симптоми. Съпругата на търговеца на автомобили показва присъствието на антитела, но все още няма симптоми. Това е добрата новина. Нашият случай не е първият. От Атланта съобщават за случаи в Чикаго, Филаделфия, Ню Йорк, Бостън и Далас. Това е само отпреди час. Общ брой на случаите до този момент двадесет, като този брой се удвои между десет и единадесет. И вероятно се увеличава.

— Господи! — прошепна някой.

— Всички знаете къде съм бил преди да дойда тук. Предполагам, че в момента тече под пълна пара съвещание и във Форт Детрик. Заключението от тази среща ще бъде, че това не е случайно избухване. Някой е започнал биологическа война срещу нашата страна.

Никой не възрази на анализа на Александър. Кати беше наясно защо.

Еболата беше инфекциозно заболяване, а такива болести тръгваха от едно място. Винаги имаше първа жертва, наречена Пациент номер 1 или Индексов случай. И винаги от едно място. Но в този случай не беше така. ЦКЗ и ВМИИБСАЩ, които бяха длъжни да направят това заключение по официален път, щяха да имат грижата да събират, организират и представят информация, с която да докажат твърдението си. За чисто медицинската им институция работата беше още по-проста, защото Алекс бе работил в едно от поделенията във Форт Детрик. «Джон Хопкинс» беше една от институциите, задължени да приемат болните, в случай че станеше подобно нещо.

— Алекс — обърна се към него директорът на урологията, — според литературата вирусът «Ебола» се разпространява единствено посредством големи частици течност. Как би могла да избухне толкова бързо епидемия, дори и на местно ниво?

— Има един щам, «Мейинга». Наречен е така на името на сестрата, която го прихванала и починала. Начинът, по който се е заразила, така и не беше установен. Един мой колега, Джордж Уестфал, почина от същото нещо през 1990 година. И при неговия случай не успяхме да установим с категоричност начина на заразяване. Има хипотеза, че този щам може да се разпространява по въздушно-капков път. До този момент това твърдение нито е потвърдено, нито е оборено — обясни Алекс. — А и освен това винаги има начини да бъде усилен даден вирус, както знаете. Например като вмъкнете в структурата му ракови гени.

— И няма лечение, дори и на експериментално ниво?

— Русо прави интересни изследвания в института «Пастьор» в Париж, но до този момент и той не е открил нищо положително.

— А ваксина? Това поне не би трябвало да е голям проблем.

— Военномедицинският институт се занимава с това повече от десет години. Първата особеност е, че тук сякаш се сблъскваме със специфичен проблем. Това, което върши работа при един щам, при друг може да се окаже абсолютно безсилно. А и освен това самият контрол върху качеството може да се окаже убиец. Изследванията, с които съм се запознал, предсказват два процента заразяване и развиване на болестта при самото ваксиниране.

— Ужас — коментира директорът на хирургията. Ако един пациент на петдесет прихванеше болестта, при която осемдесет процента от заразените умираха, това означаваше, че на един милион ваксинирани двайсет хиляди щяха да се заразят и да развият болестта, или шестнайсет хиляди от тях щяха да умрат. Или приложено върху цялото население на САЩ, това означаваше три милиона смъртни случая при опит да се спаси населението на страната.

— По мое мнение е прекалено рано да определяме степента на разпространение на епидемията върху територията на страната, а и не разполагаме със сигурни данни за способността на болестта да се разпространява в съществуващите условия — замислено каза директорът на урологията. — Така че наистина още не знаем със сигурност какви мерки трябва да се предприемат.

— Правилно. — Поне не беше трудно да се обясняват такива неща на тези хора.

— Хората ми първи ще се сблъскат с това — обади се завеждащият спешната медицинска помощ. — Трябва да ги предупредя. Не можем да ги подлагаме на излишен риск.

— Кой ще каже на Джак? — запита се на глас Кати. — Той трябва да го научи, и то бързо.

— Е, това е работа на военните.

— Те още не са готови да го оповестят, току-що го казахте — отвърна Кати. — Сигурни ли сте в това?

— Да.

— Веднага докарайте хеликоптера — обърна се ХИРУРГ към Рой Олтман.