Том Кланси
По заповед на президента (55)

52.
Нещо ценно

— Бил ли си тук преди, Джон? — попита Чавес, докато самолетът се снижаваше към пистата.

— Веднъж. Видях само сградата на летището. — Кларк разкопча колана си и се протегна. Слънцето залязваше, но за съжаление това не означаваше края на и без това дългия им работен ден. — Повечето от това, което знам, идва от книгите за лова, нали ме разбираш.

— Но ти не ходиш на лов… — учуди се Динг.

— Ходех навремето. И още обичам да чета за тия неща. Не можеш да си представиш колко е приятно да стреляш по същества, които не могат да ти отвърнат с куршуми.

— Е, едва ли е толкова възбуждащо. Може би само по-безопасно — засмя се Динг.

Слязоха. Кения имаше малки военновъздушни сили, макар че какво именно правеха, беше загадка за двамата «офицери» и изглежда, щеше да си остане загадка. Самолетът отново бе посрещнат от служител на посолството, този път от военния аташе, чернокож полковник със значка на ветеран от войната в Персийския залив.

— Полковник Кларк, майор Чавес… Чавес, ти ли си?

— Нинджа! — ухили се Динг. — Ти беше от нашата бригада!

— А ти изчезна. Явно са те намерили. Спокойно, господа, знам откъде сте, но нашите домакини са в мъгла на тая тема — предупреди ги офицерът и веднага попита: — Как са нещата у дома?

— Лоши — отвърна Динг.

— Това ми напомня нещо… биологическата война е основно психологическо оръжие… като заплахата за атака с химическо оръжие през деветдесет и първа, нали?

— Може би — отвърна Кларк. — Обаче е много кофти, полковник.

— Много — съгласи се аташето. — Имам семейство в Атланта. Според Си Ен Ен в града нямало регистрирани заболели.

— Бързо научаваш новините. — Джон му връчи последните данни, получени на борда на самолета. — Това ще ти даде по-добра представа от телевизията. «По-добра» май не беше най-подходящата дума.

Полковникът явно изпълняваше длъжността и на шофьор. Седна зад волана и прехвърли набързо страниците.

— Няма ли да има официално посрещане този път? — попита Чавес.

— Не. Ще ни чака ченге. Помолих един приятел от министерството да се отнасят с нас като с дребни посетители от нисък ранг. Имам доста добри връзки.

— Не е зле — одобри Кларк.

Потеглиха. Пътят им отне само десет минути. Кантората на търговеца беше в покрайнините на града, почти в гората. Двамата бързо разбраха защо.

— Господи! — възкликна Чавес, щом слезе от колата.

— Шумни са, нали? Бях тук сутринта. Той подготвя една пратка за Атланта. — Военният аташе отвори куфарчето си и подаде на Кларк един плик. — Дръжте, ще ви потрябва.

— Благодаря. — Кларк пъхна плика в джоба си.

— Добре дошли! — възкликна търговецът. Беше едър мъж и ако се съдеше по шкембето му, очевидно нормата му не падаше под каса бира дневно. До него стоеше някакъв униформен офицер, очевидно полицай. Аташето отиде при него и го дръпна встрани. Ченгето не изглеждаше да има нещо против. Техният човек явно си знаеше работата.

— Здравейте — каза Джон и стисна ръката на търговеца. — Аз съм полковник Кларк. Това е майор Чавес.

— От американските военновъздушни сили?

— Точно така — отвърна Динг.

— Обичам самолетите. На какво летите?

— На всичко — отговори Кларк. Работата с местния бизнесмен очевидно вече беше почти опечена. — Имаме няколко въпроса, ако не възразявате.

— За маймуните ли? Защо се интересувате от маймуните? Вашият човек не ми обясни.

— Толкова ли е важно? — попита Джон и подаде плика. Търговецът го пъхна в джоба си, без да го отваря. Явно бе преценил сумата по дебелината.

— Прав сте, не е важно. И така, с какво мога да ви помогна?

— Вие продавате маймуни — каза Джон.

— Да, търгувам с тях. За зоологически градини, за частни колекционери и за медицински лаборатории. Елате, ще ви покажа. — Той ги поведе към една сграда с три страни, издигната от гофрирана ламарина, или поне така изглеждаше. Там имаше два камиона и петима работници, които ги товареха. Всички бяха с дебели кожени ръкавици.

— Току-що получих заявка от вашия Център по контрол върху болестите в Атланта за сто зелени маймуни — обясни търговецът. — Хубави животинки, но с много неприятен характер. Местните фермери са вдигнали ръце от тях.

— Защо? — попита Динг, загледан в клетките. Бяха направени от стоманена тел, с дръжки в горната част. От разстояние сякаш бяха с размерите на онези, които се използваха за транспортиране на птици до пазарите… отблизо обаче изглеждаха малко по-големи. Но иначе почти същите…

— Унищожават посевите. Те са вредители, като плъховете, но по-умни от тях. Не бива да се вдига толкова шум, че били използвани за медицински експерименти. — Търговецът се изсмя. — Като че ли са на привършване! Тук направо гъмжи от тях. Правим хайка в някой район, хващаме трийсетина, и след месец можем пак да отидем и пак да си уловим толкова. Фермерите направо със сълзи на очи ни молят да ги изтребим.

— Наскоро е трябвало да приготвите пратка за Атланта, но сте ги продали на някакъв друг човек, нали така? — попита Кларк и хвърли поглед към партньора си, който не се приближи към сградата заедно с тях, а тръгна да я обикаля. Взираше се в празните клетки. Може би мирисът го притесняваше. Беше необичайно силен.

— Не ми платиха навреме, а през това време се появи друг клиент — обясни търговецът. — Това е бизнес, полковник Кларк.

Джон се ухили.

— Не съм изпратен тук от Бюрото за етика в бизнеса. Просто искам да знам на кого сте ги продали.

— На един купувач — каза търговецът. — Какво още би трябвало да ме интересува?

— Откъде беше той? — заупорства Кларк.

— Не знам. Плати ми в долари, но не беше американец. Спокоен мъж — припомни си търговецът, — дори малко неприветлив. Да, знам, че закъснях с пратката за Атланта, но и те закъсняха с плащането. Вие, за щастие, не сте като тях.

— По въздуха ли тръгнаха?

— Да, с един стар 707. Направо го претъпкаха. И не бяха само моите маймуни. Бяха ги събирали откъде ли не. Разбирате ли, зелените маймуни ги има навсякъде. Те живеят на територията на цяла Африка. Вашите обожатели на животните не са прави, че зелените маймуни щели да бъдат изтребени. Виж, горилата, признавам, е съвсем друго нещо. Обаче за тях плащат луди пари.

— Имате ли някакви писмени документи? Името на купувача, митническата декларация, регистрацията на самолета?

— Искате да кажете данни от митницата! — Той поклати глава. — Жалко, но нямам. Може би са се изгубили.

— Но сигурно имате договореност с управлението на летището — произнесе Джон с усмивка — вярно, малко пресилена.

— Да, вярно е, че имам доста приятели в правителството. — Търговецът се подсмихна лукаво. «Е, да не би корупцията да е ограничена само върху територията на Америка» — помисли Кларк.

— И не знаете накъде са потеглили?

— Не, тук не мога да ви помогна. Ако можех, бих го сторил с радост — отвърна търговецът и се потупа по джоба, където бе прибрал плика. — Съжалявам, но при някои от сделките ми писмените документи не са в пълен състав.

Кларк разбра, че няма да научи нищо повече. Търговецът беше изобретателен бизнесмен, а и местните власти при съответната такса си затваряха очите. Маймуните пък едва ли бяха жизненоважна национална принадлежност, ако приемеше твърдението на търговеца, че Африка гъмжала от тях, за чиста монета. А той по всяка вероятност казваше истината. Звучеше достатъчно убедително. Фермерите щяха да са наистина щастливи, ако успееха да се отърват от тая напаст, която унищожаваше посевите им и вдигаше невъобразим шум — като бар в петък вечер. Маймуните посягаха и дращеха облечените в ръкавици ръце на носачите. Какво пък, по дяволите, денят им не беше от най-щастливите. А като стигнеха в Атланта, щеше да стане още по-лошо. Дали бяха достатъчно интелигентни, за да го разберат? Кларк знаеше, че са. Човек не транспортира такова гъмжило само за магазинерите, продаващи домашни питомци. В момента обаче жалостта му към животните беше напълно изчерпана, не можеше да се притеснява за съдбата им.

— Благодаря ви за помощта. Може би някой пак ще дойде при вас да си поговорите.

— Съжалявам, че не мога да ви кажа повече. — Гласът на търговеца звучеше съвсем искрено. За пет хиляди долара в брой той определено беше готов да им свърши още работа. Не че щеше да им върне част от сумата, ако не го направеше, разбира се.

Двамата се върнаха до колата. Чавес се присъедини към тях — изглеждаше замислен, но не каза нищо. Ченгето и аташето си стиснаха ръце. Беше дошло време да отлитат. След малко колата потегли. Джон се обърна и видя как търговецът изважда плика от джоба си и връчва няколко банкноти на ченгето. В това също имаше логика.

— Какво научихте? — запита истинският полковник.

— Никакви писмени документи — отвърна Джон.

— Тук бизнесът се прави така. Върху тая стока има мито за износ, но ченгетата и хората от митницата обикновено имат…

— Споразумение — прекъсна го ухилено Джон.

— Точно това е думата. Хей, баща ми е от Мисисипи. Там му казвали така, когато местният шериф осъждал някого на доживотен затвор, знаете ли?

— Клетките! — обади се изведнъж Динг.

— А? — попита Кларк.

— Не ги ли видя, Джон? И преди сме виждали такива — онези в Техеран, в хангара на военновъздушните им сили. Спомняш ли си ги?

— Проклятие!

— Още една връзка, господин К. Тия случайности май взеха да стават нещо множко, братко. Къде отиваме сега?

— В Хартум.

 

 

Репортажите за епидемията продължаваха, но информацията все още беше малко. «Именитите» кореспонденти бяха затворени в главните си кабинети в Ню Йорк, Вашингтон, Чикаго и Лос Анджелис, а новините посвещаваха репортажите си най-вече на националните гвардейци по главните транспортни магистрали между отделните щати. В действителност никой не се опитваше да пробие блокадите. Камионите с медикаменти и медицински материали и храни биваха пропускани след щателен оглед, а след ден или два шофьорите им щяха да бъдат изследвани за антитела на ебола, след което щяха да получат пропуски с фотографии, за да се улеснят пътуванията им. Превозвачите надаваха жесток вой.

За другите транспортни средства и пътища беше различно. Макар по-голямата част от трафика по междущатските магистрали да минаваше по големите артерии, нямаше и един щат, в който да не изобилстваше разширена мрежа от странични пътища със съседните щати, което правеше задължителна и тяхната блокада. Това обаче изискваше допълнително време и в медиите се появяваха интервюта с хора, успели да се промъкнат, които гледаха на всичко като на един голям майтап; след репортажите се правеха коментари, според които заповедите на президента били невъзможни за изпълнение, а освен това били дълбоко погрешни, глупави и антиконституционни.

— Това просто не е възможно — обяви един експерт по транспорта по сутрешните новини.

Тези хора обаче не си даваха сметка, че националните гвардейци са техни съграждани и също могат да четат карти. А и бяха обидени от твърденията, че са глупаци. Към обяд в сряда на всяко шосе в страната имаше по един камион, заобиколен от хора с пушки, облечени в костюми за химическа защита. Изглеждаха като пришълци от Марс.

Тук-там по страничните пътища се случваха и сблъсъци. Някои се проявяваха единствено в размяната на реплики, като «семейството ми е хей там, защо не ме пуснете, вие нямате ли близки, а?» Обикновено законът се налагаше с малко здрав разум след проверка на самоличността и обаждане по радиото. В други случаи налагането на закона ставаше в буквалния смисъл, като отначало всичко започваше с думи, постепенно репликите са ожесточаваха, и в два от случаите бяха разменени изстрели. Имаше и един убит. Случаите мигновено биваха препредавани по цялата мрежа на страната и коментаторите отново се дивяха на действията на президента. Един даже обвини пряко Белия дом за смъртния случай.

В повечето случаи обаче дори и най-решените да прекосят блокадите, след като видеха готовите за стрелба оръжия, благоразумно решаваха, че рискът не си струва.

Същото се отнасяше и за международните граници. Канадските армия и полиция затвориха всички гранични пунктове. Американските граждани в Канада бяха помолени да отидат в най-близката болница за изследване, като някои от тях бяха задържани, наистина, съвсем цивилизовано. Същото се случи и в Европа. За пръв път в американо-мексиканската история мексиканската армия беше тази, която затвори американската южна граница съвместно с американските власти, като този път целта беше да се спре трафикът в южна посока.

Движението в малките райони обаче не спираше. Магазините работеха, но пускаха едновременно само по няколко души да си напазаруват най-необходимото. Аптеките в цялата страна свършиха хирургическите маски само за час. Много хора звъняха в местните търговски фирми за санитарни и бояджийски стоки с молба да им доставят маски за други употреби — изясни се, че такива маски, напръскани с обикновени домашни дезинфектанти, предлагат по-добра защита срещу вируса, отколкото армейското химическо облекло. Разбира се, случиха се и неизбежните неща: някои хора бяха прекалили с пръскането, в резултат на което получиха алергични реакции, затруднения в дишането, имаше дори и няколко смъртни случая.

Лекарите от цялата страна бяха страшно заети. Бързо стана известно, че първоначалните симптоми на вируса са сходни с тези при грип, и скоро всеки лекар се сблъска с множество пациенти, убедени, че са прихванали ебола. Разграничаването на действително заболелите от хипохондриците изискваше максимално напрежение от страна на лекарите.

Въпреки всичко обаче, хората се справяха със ситуацията, гледаха телевизия, гледаха се едни други и се чудеха какво ли още трябва да стане, за да се изплашат наистина.

 

 

Вече имаше над петстотин потвърдени случая, всеки от които беше пряко или непряко свързан с осемнайсет търговски изложения. Това даваше възможност да се определи и разпространението във времето. При разследването бяха взети предвид и четири други изложения, от които все още не бяха докладвани случаи на развили болестта. Всичките двайсет и две бяха посетени от агенти, но навсякъде отпадъците отдавна бяха изчистени. Възникна идея да претърсят сметищата, но Военномедицинският институт бързо разубеди Бюрото, понеже идентифицирането на системата за разпространение на болестта би означавало сравняването на хиляди тонове материал, задача, непосилна за тях, която освен това можеше да се окаже извънредно опасна. Важното откритие беше времевият интервал. Тази информация веднага бе направена публично достояние. Американците, отпътували от страната преди началните дати на изложенията, известни като огнища на заболяванията, веднага бяха обявени за безопасни. Този факт бе предаден на световните здравни служби, които подложиха твърдението на проверка. После информацията беше разпространена по цялата планета само за няколко часа. Нямаше начин да я спрат, а и нямаше смисъл да продължават да я държат в тайна.

 

 

— Е, това означава, че всички сме в безопасност — заяви генерал Дигс на екипа си. Форт Ъруин беше едно от най-изолираните военни поделения в Америка. Той имаше само един вход и изход, който в момента беше блокиран от един танк «Брадли».

При другите военни бази обаче не беше така; проблемът беше глобален. Един старши служител от Пентагона бе отлетял за Германия да присъства на заседание в щаба на V-и корпус и два дни по-късно колабира, заразявайки в процеса на първата помощ един лекар и две сестри. Това разтърси съюзниците в НАТО, които мигновено сложиха американските бази под карантина. Новината веднага плъзна по глобалната телевизионна мрежа. Най-лошото обаче беше, че почти всяка база си имаше заболели, действителни или само заподозрени. Ефектът върху бойния морал беше съкрушителен, а тази информация също не можеше да се укрие. Трансатлантическите телефонни линии буквално се нажежаваха.

 

 

Обединеният отряд включваше членове на всички разузнавателни служби. Президентът ги беше упълномощил с голяма власт и те имаха намерение да я използват цялата. Митническата декларация на изгубения търговски самолет «Гълфстрийм» бе започнала да раздвижва нещата в едно ново и неочаквано направление, но така ставаше при разследванията.

В Савана, Джорджия, един агент на ФБР почука на вратата на президента на «Гълфстрийм» и му връчи хирургическа маска. Фабриката беше затворена, както и повечето американски предприятия, но днес тази президентска заповед щеше да бъде нарушена. Президентът на фирмата позвъни на шефа на охраната и му каза да дойде в кабинета му заедно със старшия пилот изпитател. Шестима агенти на ФБР проведоха с тях дълъг разговор, който скоро прерасна в истинско съвещание. Най-важният резултат беше откритието, че черната кутия на изгубения самолет не е била намерена. Това предизвика обаждане до командващия офицер на американския боен кораб «Радфорд», който потвърди, че корабът му, който в момента беше на сух док, е търсил изгубения самолет и после е изследвал дъното със сонарни сигнали, но без полза. Военноморският офицер не можеше да обясни причината за неуспеха. Главният пилот изпитател обясни, че ако самолетът е претърпял тежка катастрофа, от силния удар устройството би могло да се разруши въпреки здравата си конструкция. Но нещата съвсем не се бяха развивали с такава бързина, припомни си шкиперът на «Радфорд», а и не били открити никакви останки. В резултат на това се свързаха с Федералното управление за гражданска авиация и Националното управление за безопасност на полетите и им наредиха веднага да дадат регистрите.

Оказа се, че и двамата пилоти са били летци от иранските ВВС, обучавани в Америка в края на седемдесетте. Оттам се появиха на бял свят и фотографиите им и пръстовите им отпечатъци. Друга двойка пилоти, управлявала същия вид самолет в същата швейцарска корпорация, бе имала сходна подготовка и юридическият аташе на ФБР в Берн веднага се обади на швейцарските си колеги, за да поиска разрешението им да разпита пилотите.

— И така — обобщи Дан Мъри. — Имаме една болна белгийска милосърдна сестра, приятелката й и един ирански лекар. Те отлитат със самолет швейцарска регистрация, който изчезва без следа. Самолетът принадлежи на малка търговска компания, която юридическият ни аташе на място ще проучи много бързо, но ние знаем със сигурност, че екипажът е бил ирански.

— Това вече ни отвежда в съвсем определена посока, Дан — каза Ед Фоли.

В същия момент влезе агент с факс от директора на ЦРУ. Съобщението не беше особено дълго.

— Някои хора се мислят за дяволски хитри — каза Мъри и раздаде новото разпореждане.

— Не ги подценявайте — предупреди Ед Фоли. — Още нямаме никакви сериозни доказателства. Президентът е с вързани ръце, докато не открием нещо абсолютно сигурно. — А може би дори и тогава нямаше да може да предприеме нещо, колкото и да беше разгневена в момента армията. Трябваше да отчете и онова, което бе споменал Чавес преди отлитането им. По дяволите, на хлапака му сечеше акълът. Фоли се зачуди дали да повдига този въпрос. Не, в момента имаха много по-спешни неща. Можеше да го обсъди с Мъри на четири очи.

 

 

Чавес изобщо нямаше чувството, че акълът му сече, докато дремеше в кожената седалка на път за Хартум. Дори си мислеше, че е съвсем глупав.

От друга страна, който и да беше организирал това, също не беше кой знае колко хитър. Добре, самолетът бе изчезнал с петима души на борда, но това не означаваше задължително край, нали така? HX-NJA, спомни си той от митническите документи. Хм. НХ означаваше Швейцария. Но защо НХ? Не беше ли това някакво старо име на Швейцария? Не се ли използваше все още в някои езици? Май имаше такива. Немски може би. NJA идентифицираше отделните самолети. Използваха букви вместо цифри, защото така се получаваха по-голям брой пермутации. Дори и тази представляваше определен код, с префикс «N», защото американските самолети използваха този буквен код. NJA. NJA. Нинджа. Динг се усмихна. Това беше прякорът на старото му бойно подразделение, Първи батальон от 17-и пехотен полк. «Нощта е наша!» Да, хубаво беше онова време, когато щурмуваха хълмовете на Форт Орд и Хънтър-Лигет. Но Седма пехотна дивизия отдавна беше разформирована. Нинджа. Това му се стори важно. Защо?

Очите му рязко се отвориха, Чавес се изправи и отиде при пилотите.

— Полковник?

— Какво има?

— Колко струва една от тия машинки?

— Повече, отколкото ние с теб можем да си позволим.

— Питам сериозно.

— Над двайсет милиона долара, в зависимост от модела и комплектуването. Ако някой направи по-добър самолет за делови пътувания, просто не мога да си представя как би изглеждал.

— Благодаря. — Чавес се върна на седалката си. Нямаше смисъл да се мъчи пак да заспива. Усети как носът на самолета се наклони и двигателите намалиха досадния си шум; започваха да снижават за кацане в Хартум. Щеше да ги посрещне шефът на местното отделение на ЦРУ… пардон, търговският аташе. Или културният? Нямаше значение. Динг знаеше, че този град няма да е толкова приветлив, колкото предишните два.

 

 

Хеликоптерът се приземи във Форт Макхенри, близо до статуята на Орфей, за която някой бе решил, че е подходяща да се увековечи името на Франсис Скот Кий. Почти толкова глупаво, колкото и шибаната идея на Арни за снимки. Трябваше да си придава загрижен вид. Джак направо беше в недоумение. Да не би хората да си мислеха, че в моменти като този президентът организира танцови забави? Не беше ли написал По разказ «Маската на червената смърт»? Нещо подобно. Но онази чума бе взела участие в празненството, не беше ли така? Президентът разтърка лицето си. «Спи ми се. Трябва да спя. Дрън-дрън.» Беше като фотографски светкавици. Умът се изтощава и из него без никаква причина пробягват хаотични мисли, и се налага да ги прогонваш, и да вкараш съзнанието си в коловоза на важните неща.

Обичайните лимузини бяха по местата си, но президентската я нямаше. Райън очевидно щеше да пътува в бронирано превозно средство. Наоколо имаше ченгета с мрачни лица. Е, всички бяха така, защо да не са и те?

Той също носеше маска. Имаше три телевизионни камери, които да регистрират факта. Може би предаването щеше да се излъчва на живо. Той не знаеше и уплашено хвърли поглед към камерите, докато крачеше към колите. Тръгнаха почти веднага. Пътят по опустелите улици до «Джон Хопкинс» им отне десет минути; там президентът и първата дама щяха да демонстрират пред други камери колко са загрижени. Арни беше прав, по дяволите! Той беше президент и не можеше да се изолира от хората — без значение дали можеше да направи нещо, за да им помогне, или не, те трябваше да видят, че изглежда загрижен. Беше като нещо, което едновременно хем има смисъл, хем няма.

Болницата се охраняваше, както и всички болници, и според Райън това бе едно от нещата, които имаха смисъл. Охраната му беше изнервена от присъствието на други хора със заредени оръжия, но пък те бяха войници и ако издадеше заповед да бъдат разоръжени само заради пристигането му, щеше да се вдигне вой до небесата. Всички отдадоха чест, както си бяха в химическите екипи. Никой не бе правил опити да застраши болницата. Може би именно тяхното присъствие бе предотвратило това, а може би се дължеше на факта, че хората просто бяха уплашени. Не стигаше ли фактът, че един полицай бе споменал на един агент от Службата, че уличните престъпления били паднали почти до нулата? Дори пласьорите на наркотици се бяха покрили напълно.

В този час не се виждаха много хора, но и тези, които се виждаха, носеха маски. Фоайето беше просмукано с тежък химически мирис, който се бе превърнал в национален атрибут. Колко от него беше необходимата физическа мярка и колко психологическа, зачуди се Джак. Но същото впрочем не важеше ли и за пътуването му?

— Здравей, Дейв — поздрави президентът декана. Той носеше зелени хирургически дрехи вместо костюма си, маскиран като всички останали, и с ръкавици. Не си стиснаха ръцете.

— Господин президент, благодаря ви, че дойдохте. — Във фоайето имаше камери — бяха го последвали още с влизането му. Преди обаче някой от репортерите да успее да изкрещи въпрос към него, Джак посочи и деканът поведе групата. Райън се надяваше процесията да изглежда делова.

— Колко е броят, Дейв?

— Приели сме тридесет и четирима пациенти. Общо за цялата област са сто и четиридесет, е, поне бяха толкова последния път, когато проверих. Засега разполагаме с необходимото пространство и необходимия персонал. Изписали сме около половината пациенти, онези, които бяхме в състояние да пуснем по домовете им. Всички други дейности засега са прекратени, но обичайната активност си я има. Искам да кажа, че бебета продължават да се раждат. Хората продължават да се разболяват от обичайните болести. Някои лечения на пациенти по домовете им трябва да продължават, без значение, че има епидемия… Влезте тук. Трябва да ви облечем.

Етажът имаше всекидневна за лекарите и една за сестрите. Сега и двете се използваха за други цели. Тази в дъното на коридора беше «гореща» — използваше се за събличане и дезинфекция. Близката се използваше за обличане. Моментът и мястото не бяха подходящи за благоприлични маниери. Агентите от Службата влязоха първи и видяха жена по бикини и сутиен да облича пластмасов костюм. Тя не се изчерви. Това й беше четвъртата смяна в отделението и тя вече бе свикнала с всичко.

— Окачете си дрехите тук — посочи тя. — О! — добави жената, разпознавайки президента.

— Благодаря — каза Райън, събу си обувките и пое закачалката за дрехи от Андреа, която внимателно огледа жената. Очевидно не носеше оръжие. — Как е? — попита Джак.

Жената — главната сестра на етажа, отговори, без да се обръща:

— Много зле. — Все пак изви глава към него. — Радваме се, че съпругата ви е тук сред нас.

— Опитах се да я разубедя — призна той. Не се бе почувствал ни най-малко виновен за това и се чудеше дали е правилно, или не.

— Също и съпругът ми. — Тя се приближи до него. — Ето, шлемът се слага така. — Райън за миг изпита пристъп на паника. Нима имаше нещо по-неестествено от това човек да слага върху главата си найлонова торба? Сестрата прочете изражението му. — Аз се чувствах също като вас сега. Ще свикнете.

В другия край на стаята деканът Джеймс вече беше облякъл скафандъра си и също дойде да провери как е защитното облекло на президента.

— Чувате ли ме?

— Да. — Джак вече почваше да се поти въпреки портативната климатична инсталация, закачена за колана му.

Деканът се обърна към агентите и заяви:

— Оттук нататък аз съм шефът. Няма да позволя да му се случи нищо, но нямаме достатъчно костюми за вас. Ако останете в коридорите, ще бъдете в безопасност. Не докосвайте нищо. Нито стените, нито подовете, нищо. Ако някой мине покрай вас с количка, дръпнете се от пътя му. Ако не можете да се отместите, отидете до края на коридора. Видите ли някакъв пластмасов съд, стойте далеч от него. Разбирате ли?

— Да, сър. — ФЕХТОВАЧ за пръв път видя Андреа Прайс уплашена. Също като него. Психологическият шок от видяното беше ужасяващ. Доктор Джеймс потупа президента по рамото.

— Последвайте ме. Знам, че е страшно, но в този костюм сте в безопасност. Всички трябваше да свикнем с тях, нали така, Тиша?

Сестрата се обърна, вече напълно облечена в своя.

— Да, докторе.

Вътре в костюма човек можеше да чуе собственото си дишане. Чуваше се и шумът на преобразувателя, но иначе всичко останало долиташе приглушено. Докато крачеше зад декана, Райън изпита паническото чувство на уловено в капан животно.

— Кати е тук. — Джеймс отвори една врата. Райън го последва.

Пациентът беше дете, момче на осем-девет години. Две фигури, облечени в сини скафандри, се бяха надвесили над него. Така в гръб той не можеше да познае коя е жена му. Доктор Джеймс вдигна ръка, предпазвайки Райън от погрешна стъпка. Едната от двете фигури се опитваше да пусне системата; не биваше да има никакво отвличане на вниманието. Детето стенеше и се гърчеше върху леглото. Стомахът на Джак се сви.

— Спокойно. След малко ще ти олекне. — Това беше гласът на Кати. Очевидно тя въвеждаше канюлата. Другите две ръце държаха ръката на пациента. — Скоч — добави тя и вдигна ръце.

— Добре се справихте, докторке.

— Благодаря. — Кати се приближи до електронната апаратура, която контролираше подаването на морфина, набра нужните числа и после се обърна.

— Джак!

— Здравей, миличко.

— Джак, не ти е мястото тук — заяви твърдо ХИРУРГ.

— Че на кого му е тук мястото?

 

 

— Така, намерих нещичко за тоя доктор Макгрегър — каза шефът на местното отделение на ЦРУ. Казваше се Франк Клейтън и Кларк го беше виждал да кара курс във Фермата преди няколко години.

— Тогава да отидем да го видим, Франк. — Кларк погледна часовника си, направи няколко сметки и реши, че е два след полунощ. Да, нещата засега вървяха по плана. Първата спирка беше посолството, където да сменят дрехите си. Американските военни униформи не бяха сред добре приветстваните тук. В действителност твърде малко американски неща срещали добър прием тук, предупреди ги местният им колега. Една кола ги следваше още от летището.

— Не се притеснявайте. Ще се измъкнем от нея при посолството. Знаете ли, понякога се чудя дали не е било за добро, когато предците ми са ги отвлекли от Африка. Само че не споменавайте на никого, че съм го казал, окей? Южна Алабама е същински рай в сравнение с тая лайняна дупка.

Клейтън паркира пред посолството и ги въведе вътре. Минута по-късно един от хората му излезе навън, качи се в шевролета и го подкара. Преследвачите им потеглиха подир него.

— Ето ви ризи — каза резидентът. — Предполагам, че можете да си оставите панталоните.

— Разговаряхте ли вече с Макгрегър? — запита Кларк.

— Преди няколко часа, по телефона. Ще отидем до жилището му, а той ще се качи в колата. Избрал съм едно много хубаво местенце, където да паркираме, за да си побъбрим — каза Клейтън.

— Заплашва ли го нещо?

— Съмнявам се. Местните са доста тромави. Ако някой ни следи, знам как да се отърва от него.

— Тогава да мърдаме — каза Джон. — Да не караме господин доктора да ни чака.

Квартирата на Макгрегър съвсем не беше лоша. Намираше се в квартал, предпочитан от европейците, и както им каза резидентът, добре охраняван. Той вдигна слушалката на клетъчния си телефон и набра пейджъра на доктора. След по-малко от минута вратата му се отвори и една фигура се приближи до колата и влезе отзад. Секунда след това колата се стрелна напред.

— Това е доста необичайно за мен. — Докторът беше млад, по-млад и от Чавес, забеляза с изненада Джон. — Кои всъщност сте вие?

— ЦРУ — каза Кларк.

— Ама наистина ли?

— Наистина, докторе — обади се Клейтън от предната седалка. Очите му следяха огледалата за обратно виждане. За да се отърси и от най-малката вероятност някой да ги следи, той зави първо наляво, после надясно, и после пак наляво. Добре.

— Разрешено ли ви е да откривате това на хората? — запита Макгрегър, докато колата се връщаше към онова, което по местните стандарти минаваше за главна улица. — Сега ли ще ме убивате?

— Док, оставете това на филмите, става ли? — предложи Чавес. — Реалният живот няма много общо с киното и ако ви кажехме, че сме от Държавния департамент, пак нямаше да ни повярвате, нали?

— Не ми приличате много на дипломати — забеляза Макгрегър.

Кларк се извърна от предната седалка.

— Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнете с нас.

— Единствената причина да го направя е… всъщност местното правителство ме принуди да се откажа от нормалните процедури при два от моите случаи. Знаете, че трябва да се следват строго определени процедури и…

— За да не губим излишно време, бихте ли ми казали всичко, което знаете за тях? — запита Джон и включи портативния магнетофон.

 

 

— Изглеждаш уморена, Кати. — Това всъщност не беше лесно да се определи през пластмасовата маска.

ХИРУРГ погледна към часовника на стената. Работният й ден на практика беше изтекъл. Тя никога нямаше да научи, че Арни ван Дам се бе обадил на ръководството на болницата, за да се увери, че синхронизирането във времето ще бъде точно според плана. Това щеше да я докара до бяс, а тя и без това вече беше бясна на целия свят.

— Децата започнаха да пристигат тази сутрин. Случаите са от второто поколение вируси. Това момченце трябва да се е заразило от бащата. Казва се Тимоти. В трети клас е. Баща му е на горния етаж.

— А останалите членове на семейството?

— Майка му е позитивна. Сега я приемат. Има сестра, по-голяма. Засега е чиста. Държим я в съседната сграда. Там направиха отделение за хората, които са били изложени на заразяване, но засега кръвните им проби са отрицателни. Ела. Ще те разведа по етажа. — Минута по-късно бяха в стая номер 1, временният дом на Пациент номер 1.

На Райън му се стори, че долавя миризмата. Върху постелята, която двама души, дали бяха лекари, или сестри, не можеше да каже, се опитваха да сменят, имаше тъмно пътно. Мъжът беше в полусъзнание и напрягаше ремъците, които придържаха ръцете му към леглото. Това пречеше на двамата медицински работници, но те все пак бързо смениха чаршафите. Мръсните изчезнаха в един пластмасов чувал.

— Ще ги изгорят — каза Кати. — Вземаме всички възможни предпазни мерки.

— Колко е зле?

Тя буквално го избута в коридора, затвори вратата и размаха пръст пред гърдите му.

— Джак, да не си посмял да обсъждаш състоянието на пациентите пред тях! Никога! — Тя спря за момент, овладя се и добави: — От три дни проявява ясно изразени симптоми.

— Има ли някакъв шанс?

Кати поклати глава. Отбиха се в още няколко стаи. Положението там бе като в първата.

— Кати? — Това беше гласът на декана. — Смяната ти свърши. Тръгвай си.

— Къде е Александър? — попита Джак в коридора.

— Пое отделението на горния етаж. Дейв пък взе този. Надяваме се Ралф Фостър да се върне и да помогне, но нали всички полети са спрени. — В същия момент тя видя камерите. — Какво правят тук тия, по дяволите?

— Хайде. — Райън поведе жена си към стаята за преобличане. Дрехите, с които беше дошъл до болницата, ги нямаше. Сигурно охраната ги беше напъхала някъде. Той облече лекарски екип пред три жени и един мъж, който явно не проявяваше никакъв интерес към голи жени. После двамата с Кати излязоха и се запътиха към асансьора.

— Стоп! — извика нечий женски глас. — От спешното карат болен! Използвайте стълбите. — Агентите послушно изпълниха заповедта. Райън поведе жена си надолу, а оттам навън, без да свалят маските.

— Как издържаш?

Преди тя да успее да отговори, нечий глас изкрещя: «Господин президент!» Двама гвардейци препречиха пътя на репортера и оператора, но Райън им махна да стоят настрана. Двойката се приближи под бдителното око на въоръжената охрана — униформени и цивилни.

— Да, какво има? — попита Райън и смъкна маската си. Репортерът държеше микрофона с изпъната ръка. При други обстоятелства сигурно щеше да изглежда комично. Всички бяха като изкукуригали.

— Какво правите тук, господин президент?

— Е, нали това е част от работата ми — да държа под око какво става. Освен това исках да видя как е съпругата ми.

— Ние знаем, че първата дама работи в болницата на горните етажи. Госпожо Райън, какво ще ни кажете?

— Аз съм лекар! — изръмжа Кати. — Горе работим на смени. Това ми е работата.

— Лошо ли е положението?

Райън побърза да се намеси преди съпругата му да избухне.

— Вижте, знам, че сте длъжни да ми зададете този въпрос, но вие знаете отговора. Тези хора са в изключително сериозно положение, а лекарите и тук, и навсякъде, изпълняват дълга си. На Кати и колегите й им е изключително трудно. А на пациентите и семействата им е най-трудно.

— Доктор Райън, вирусът «Ебола» действително ли е толкова смъртоносен, както твърдят всички специалисти?

— Да, ужасно е — кимна тя. — Но ние помагаме на тези хора с всичко, с което разполагаме.

— Според някои след като надеждата за пациентите е толкова илюзорна и след като болката им е толкова ужасна…

— Какво искате да кажете? Да ги убиваме?

— Е, щом страдат така, както твърдят болничните служители…

— Не съм от този тип лекари — отвърна тя с пламнало лице. — Ще успеем да спасим някои от тях. А от тях може би ще успеем да научим как да спасим и други. Това е причината, поради която истинските лекари не убиват пациентите си. Какво ви става? Това са хора, а работата ми е да воювам за живота им… и вие не можете да ми казвате как да го правя! — Тя спря, усетила ръката на Джак върху рамото си. — Прощавайте. Горе не е особено приятно.

— Бихте ли ни извинили за няколко минути? — помоли Райън. — Не сме си казали и дума от вчера. Нали разбирате, ние сме съпруг и съпруга, като всички останали хора.

— Да, сър. — Те се отдръпнаха, но камерата продължаваше да ги следи.

— Ела тук, скъпа. — Джак прегърна жена си за пръв път от няколко дни.

— Ще ги загубим, Джак. Всичките. Всички, още утре или вдругиден — прошепна тя. После заплака.

— Разбирам. — Той приведе главата си над нейната. — Не се притеснявай, не е необходимо да изглеждаш желязна пред камерите, ти също си човек.

— Как въобще си мислят, че научаваме и най-малкото нещо? Щом не можем да ги излекуваме, защо не ги уморим, така ли? Не са ме учили на това.

— Знам.

Тя подсмръкна и изтри очи в ризата му.

— Джак, ако разбереш кой ни е направил това…

— Ще разберем — увери я ФЕХТОВАЧ.

 

 

— Познавате ли някого от тези хора? — Местният резидент връчи на Макгрегър няколко фотографии, подаде му и миниатюрно фенерче.

— Но това е Салех! Кой е той всъщност? Не ми каза и думица за себе си и така и не разбрах нищичко.

— Всички тези хора са иракчани. Когато правителството им падна, те дойдоха тук. Имам цяла купчина снимки. Сигурни ли сте, че човекът е същият?

— Абсолютно. Лекувах го повече от седмица. Бедното момче, умря. — Макгрегър разгледа още няколко снимки. — А тази прилича на Сохайла. Тя оздравя, слава Богу. Чудесно дете… а това тук е баща й.

— По дяволите! — изтръгна се от гърдите на Кларк. — Никой не ни го каза.

— Тогава бяхме във Фермата, нали?

— Пак ли си се върнал към професията на обучаващ офицер, Джон? — ухили се Франк Клейтън. — Е, аз подочух нещичко и отскочих да щракна няколко снимчици. Излязоха първокласни, все едно съм ги правил във фотоателие. Ето тук, виждате ли?

Кларк погледна и изгрухтя. Самолетът беше почти близнак на онзи, с който бяха потеглили на почти околосветската си обиколка.

— Чудни снимки наистина.

— Я дай да видя. — Чавес взе снимката, взря се в нея и изведнъж прошепна: — Нинджа!… Шибаната нинджа…

— Какво?

— Прочети буквите на опашката — каза спокойно Динг.

— HX-NJA… Господи!

— Клейтън, този клетъчен телефон сигурен ли е? — попита Чавес.

Резидентът набра три цифри и каза:

— Сега вече е. Къде ще звъните?

— В Ленгли, разбира се.

 

 

— Господин президент, можем ли да разговаряме с вас? — обади се репортерът.

Джак кимна.

— Да, разбира се, елате. — Имаше нужда да поговори с някого и им махна да го следват. — Може би трябва да се извиня заради Кати. Тя не е такъв човек. Добър лекар е — произнесе уморено ФЕХТОВАЧ. — Просто всички са под страшно напрежение. Първото нещо, на което ги учат, мисля, че е primum non nocere, «Първо и най-важно, не причинявай болка». Много хубаво правило. Така или иначе, жена ми вече е горе. Но това важи впрочем за всички нас.

— Възможно ли е това да е преднамерен акт, сър?

— Не сме сигурни и не мога да говоря за това, докато не получим достоверна информация за противното.

— Вие сте много зает, господин президент. — Репортерът беше местен, не беше част от вашингтонската гилдия и не знаеше как да разговаря с президента, или поне другите можеха да си помислят така. Но въпреки това интервюто се излъчваше на живо по Ен Би Си, макар и репортерът да не го знаеше.

— Да, сигурно сте прав.

— Сър, можете ли да ни вдъхнете някаква надежда?

Райън усети как нещо го разтърси при този въпрос.

— За болните хора надеждата идва от лекарите и сестрите. Те са чудесни хора. Вие самият можете да се уверите. Те са войници, които не се предават. Аз много се гордея със съпругата си и с това, което върши. Помолих я да не го прави. Сигурно постъпих егоистично, но въпреки това го направих. Навремето едни хора се опитаха да я убият, сигурно си спомняте. Нямам нищо против опасността да е насочена срещу мен, но не и срещу съпругата и децата ми. Такова нещо не бива да се случва. Не е бивало да се случва и на никого от онези хора горе. Но въпреки това е станало и сега трябва да дадем всичко от себе си, за да лекуваме болните и да вземаме всички мерки да не се разболяват повече хора по непредпазливост. Знам, че президентската ми заповед е разгневила много хора, но аз не мога да живея с мисълта, че не съм направил всичко възможно, което би спасило дори и един човешки живот. Бих искал да има някакво по-лесно решение, но дори и да има такова, никой още не ми го е казал. Разбирате ли, не е достатъчно да се каже «Това не ми харесва». Всеки може да го направи. Сега имаме нужда от много повече… Вижте, страшно съм уморен — каза той, извръщайки глава от камерата. — Можем ли да приключим за днес?

— Да, сър. Благодаря ви, господин президент.

— И аз ви благодаря. — Райън се обърна и тръгна безцелно към големите гаражи зад паркинга. Някакъв мъж, чернокож на около четиридесет години, пушеше цигара въпреки десетките табели, заклеймяващи този порок. ФЕХТОВАЧ се приближи до него. Трима агенти и двама войници го следваха от разстояние.

— Да ви се намира цигара?

— Разбира се. — Мъжът дори не вдигна глава — беше забил поглед в цимента. Лявата му ръка се протегна с пакет цигари и запалка.

— Благодаря. — Райън му върна цигарите и запалката и седна на метър-два разстояние.

— И твоята ли, братче?

— Какво имаш предвид?

— Жена ми е горе, болна е. Работи в едно семейство като детегледачка. Те всички са болни. А сега и тя се разболя.

— Жена ми е лекар, тя е горе при тях.

— Няма значение, братче. Няма никакво значение.

— Знам. — Райън пое дълбоко от цигарата и изпусна дима.

— Дори не разрешават да вляза, казват, че било много опасно. Взеха ми кръв, казват да стоя тук, не ми дават да пуша, не ми дават да я видя. Господи Боже, защо?

— Ако ти беше болен и знаеше, че това нещо може да нападне и жена ти, какво щеше да направиш?

Мъжът кимна с гневно примирение.

— Знам. И докторът ми го каза. Той е прав. Знам. Но това не означава, че нямам право. — Той пое дъх. — Хубаво е човек малко да се разприказва, поолеква на душата.

— Прав си.

— Педалите са го направили, така казаха по телевизията. Някой го е направил. Шибаните педали ще си платят за това, братче.

Райън не знаеше какво да отговори. Вместо него го направи друг — Андреа Прайс.

— Господин президент? Търсят ви от разузнаването.

Главата на мъжа рязко се извъртя към Райън.

— Вие сте…

— Аз съм — кротко отвърна Райън.

— И жена ви работи горе?

Кимване. Въздишка.

— Да. Съжалявам…

— За какво?

— Че не са ви пуснали вътре. Мен ме пуснаха…

Мъжът направи гримаса.

— Трябвало е да се видите, нали така? Миналата седмица дъщеричката ви претърпя голямо премеждие. Добре ли е?

— Да, наред е. На тази възраст, нали знаете как е.

— Да. Вижте, радвам се, че си казахме по някоя дума.

— Благодаря за цигарата — каза президентът, изправи се, отиде до агент Прайс и взе телефона.

— Господин президент, спешно се налага да се връщате. Открихме нещо, което трябва да видите — съобщи Ед Фоли. Чудеше се как да му обясни, че доказателството виси на стената на залата за съвещания в щаба на ЦРУ.

— Дай ми един час, Ед.

— Да, сър. Сега организираме съвещанието.

Джак прекъсна връзката и погледна Прайс.

— Да тръгваме.