Том Кланси
По заповед на президента (29)

26.
Плевели в градината

Надали на този свят има по-тъжна гледка от болно дете. Сохайла, да, така се казваше, припомни си Макгрегър. Хубаво име, също като момиченцето, красиво като фея. Баща му го донесе на ръце. Зад гърба му надничаше съпругата му, заедно с още един мъж, арабин, а зад него чакаше някакъв чиновник, може би суданец. Лекарят ги огледа набързо и веднага забрави за тях, защото не те, а Сохайла беше зле.

Очевидно тези хора бяха известни в града, защото всички се отнасяха към тях с подчертано внимание. Макгрегър ги заведе в кабинета за прегледи. Първо докосна челото на детето. Пламтеше, най-малко 39 градуса. Изми старателно ръцете си и надяна хирургическите ръкавици — нали бяха в Африка, където предпазните мерки трябва да се съблюдават строго. Пулсът беше ускорен, ала при децата това често се наблюдава. Набързо провери със стетоскопа за шумове в белите дробове — никакви отклонения, макар че дишаше забързано. Реши да разпита близките й, преди да продължи прегледа.

— Какво ви направи впечатление в поведението на дъщеря ви? — обърна се той към бащата.

— Не се храни, а освен това…

— Повръщане, диария? — попита Макгрегър и се наведе да провери очите й. И в тях не долови някакви отклонения.

— Да, докторе.

— Нали наскоро сте пристигнали в Судан? — Той зачака, защото бащата се поколеба при отговора. — Трябва да знам.

— Да. Пристигнахме от Ирак преди няколко дни.

— И дъщеря ви е страдала от лека форма на астма. Не се е оплаквала от друго заболяване, нали?

— Да. Понякога се давеше и кашляше силно, но никога не е изглеждала толкова зле — каза майката.

— Какво е яла? — попита докторът. — А може би причината е във водата? Нали ви казах да не й давате чешмяна вода.

— Не й даваме. Дадох й лекарство, но от него й стана още по-зле — намеси се майката.

В този миг Сохайла простена и повърна върху кушетката и върху пода. Нещо му направи впечатление — цветът не беше както при другите страдащи от стомашни отравяния. Какви бяха тези необичайни червени и черни нишки? Може би червеното бе от изхвърлената прясна кръв, а черното — от кръвни съсиреци? Да не би да имаше язва? Майката понечи да почисти изцапания под…

— Не пипайте нищо — тихо рече лекарят, после измери кръвното налягане на малката пациентка. Оказа се ниско, което потвърждаваше съмненията му за вътрешен кръвоизлив.

Симптомите можеха да означават много неща, но той вече имаше достатъчно практика в Африка, за да знае, че е длъжен да се подготви за най-лошото.

 

 

Не беше точно както в доброто старо време, но професията продължаваше да доставя радост на адмирал Манкузо. Бе преживял успешна война — за него това си беше истинска война, а не някакъв си конфликт — и неговите подводници бяха изпълнили точно това, което трябваше. След загубата на «Ашвил» и «Шарлот» не бе допуснал повече загуби. Неговите подводници изпълняваха точно заповедите на щаба в Пърл Харбър, заплашваха врага с грижливо планирани маневри, поддържаха брилянтно планирани операции, изстрелваха ракети от дълбочина и както винаги събираха данни за тактическото разузнаване.

Ала най-доброто му постижение беше спасяването на стратегическите атомни подводници като най-важната ударна групировка във ВМС на САЩ. А ето че сега се появи нова задача.

— И така, какво се говори в щаба за новата задача? — попита той прекия си командир, адмирал Дейв Сийтън.

— Изглежда, никой не е наясно. — Сийтън бе пристигнал в базата, за да се ориентира в обстановката на място, и като опитен офицер, се стараеше да не се задържа прекалено много в кабинета си и винаги търсеше повод да посети някоя от поверените му подводници. — Може би е само флотско учение, но нали имаме нов президент… нищо чудно от Белия дом да пожелаят да демонстрираме колко сме силни и едновременно с това да проверят реакциите на китайците. — Хората в униформа никак не обичаха международните усложнения, защото обикновено именно те си изпащаха.

— Аз го познавам, шефе — спокойно заяви Манкузо.

— Нима?

— Е, не съм много близък с него, но нали знаеш историята с «Червения октомври»^[1]?

— Знам я, Барт — усмихна се Сийтън.

Историята за вълнуващото преследване си оставаше една от най-строго пазените тайни в архивите на ВМС на САЩ и малцина знаеха за нея, макар че се носеха какви ли не слухове.

— Трябва да си наясно какво се случи тогава, адмирале. Съветът на началник-щабовете едва не изпусна руснаците. А Райън беше на моята подводница.

— Шегуваш се!

— Не се шегувам. Райън беше на борда на моята атомна подводница. Всъщност беше на борда преди мен. — Манкузо затвори очи, доволен, че най-после може да сподели с някого вълнуващите спомени. Дейв Сийтън беше главнокомандващ от висок ранг и имаше право да знае що за човек издава заповедите от Овалния кабинет в Белия дом.

— Подочух нещо, в смисъл че бил замесен в тази операция, но не знам подробности. Нали е работил за разузнаването…

— Той уби един от нападателите, застреля го в хангара с ракетите — но това е станало преди аз да се появя на борда. Беше до щурвала, когато ликвидирахме «Алфата». Преживя доста тежки мигове, ала не се огъна. Този мъж, сегашният ни президент, извърши много ценна услуга на флота. И дори някой да се съмнява в президента, аз съм за него. Може да не е много привлекателен на телевизионния екран, но аз съм готов да го последвам и в ада. — Манкузо сам се изненада от решителността си. За пръв път даваше израз на чувствата си към Джак Райън.

— Интересно — замислено процеди Сийтън.

— И каква е новата ни задача? — попита командващият на Тихоокеанския подводен флот на САЩ.

— Джей-3 иска да им осигурим прикритие.

— Познаваш Джексън по-добре от мен. Какви са параметрите?

— Ако китайците провеждат редовно морско учение, ще се ограничим само с наблюдение. Но ако в района настъпят нежелани промени, трябва да им дадем да разберат, че сме нащрек и плуваме зад опашките им. Сигурен съм, че ще се справиш, Барт.

— Ще ме опазиш ли от домогванията на де Марко? — попита Манкузо.

— Какво имаш предвид?

— Познаваме се още от Академията в Анаполис. Той винаги си е въобразявал, че е ужасно, ако врагът засече корабите ни. А понякога и от това има полза, нали ме разбираш.

 

 

— Вижте — каза Кларк, — нека да разсъждаваме по-зряло. Ирак и Иран се сливат и създават тази така наречена Обединена ислямска република. И какво от това? Ще им са необходими години, за да организират новата държава. В това време опозиционните сили, каквито има стаени в Иран — знаем това със сигурност, — ще отслабят теократичния режим, дори могат да му нанесат толкова тежки удари, че той повече никога да не успее да се съвземе. Можем да очакваме, че светските среди в Ирак ще проникнат, макар и бавно, в управлението на Иран. Ако изпаднем в паника и започнем да се налагаме безцеремонно, само ще налеем вода в мелницата на Даряеи и неговите фанатици. Но ако запазим спокойствие, ще ги лишим от аргументите, че задушаваме свободата им и прочие дрънканици. Явно не можем да попречим на сливането им, нали? В такъв случай какво ни остава? Длъжни сме още отсега да подготвим почвата за диалог с новообразуваната република.

Адлер веднага си отбеляза, че предложението не е лишено от здрав разум. И знаеше какво ще последва — всички щяха да заговорят за възможностите, за диалог…

— А Саудитска Арабия? — възрази някакъв глас от другия край на масата. Беше Бърт Васко, най-младият от присъстващите. — Според мен вие недооценявате ситуацията. Иран поощрява терористите…

— Но какво да предприемем, като не разполагаме с доказателства?

— И Ал Капоне не е бил осъден, но е бил виновен. — Адлер учудено вдигна вежди. Изглежда, поканата за заседанието в Овалния кабинет бе отприщила скритите ораторски заложби на този третостепенен чиновник. — Някой дирижира цялата тази игра, някой заповядва да започне стрелбата, сетне продължава с ликвидирането отначало на висшия команден кадър, а после и на водачите на Баасистката партия. А ето че сега се подготвя възкресяването на религиозния фанатизъм като инструмент на държавната политика. Според получената информация там се надига движение за обновяване на националната и религиозната идентичност. Именно това ще ликвидира в зародиш опитите на умерените политици, за които споменахте преди малко, да се противопоставят на лидерите на новата държава. Вътрешната съпротива в Иран ще бъде заглушена най-малко за една година от последните промени в страната — а ние не можем да измислим какво друго да предприемем. Даряеи е заговорник, и то доста талантлив. Освен това е търпелив и умен тоя проклет кучи син…

— Който всеки момент ще се пресели при своя Пророк — възрази един от привържениците на Рътлидж.

— Така ли? — гневно извика Васко. — Обаче засега се справя доста енергично с противниците си.

— Наскоро навърши седемдесет.

— Но нито пие, нито пуши. И на всеки видеозапис от публичните му изяви изглежда съвсем здрав. Да се подценява този тип е опасна грешка, от онези, които неведнъж сме правили и после сме ги заплащали скъпо.

— Не се разбира с привържениците си.

— Но това въобще не го тревожи. Напоследък не може да се оплаче от неуспехи, а победителите не ги съдят, нали?

— Бърт, може би си толкова разтревожен, защото си мислиш, че ще изгубиш службата си, когато те създадат Обединената ислямска република — пошегува се някой. Удар под пояса, отправен от старши в професията към неопитен хлапак, и кикотенията около масата потвърдиха това. Но после настъпи неловка тишина, която подсказа на държавния секретар, че се оформя единогласие по спорния въпрос, обаче не такова, каквото желаеше той. Време беше да поеме нещата в свои ръце.

— Добре, да не губим време — започна Адлер. — Хората от ФБР утре сутринта ще бъдат тук и ще започнат разследванията за изчезналото писмо.

— За Бога, пак ли ще ни измъчват с проклетата си апаратура? — изпъшка някой.

— От вас се изисква да приемете всичко като рутинна проверка на мерките за опазване на секретността — обясни държавният секретар.

— По дяволите, Скот — обади се Клиф Рътлидж от името на всички. — Или ни имаш доверие, или не. Тия от ФБР вече ми загубиха предостатъчно време.

— Нали знаеш, че така и не са намерили писмото с оставката на Никсън — обади се някой.

— Защото Хенри Кисинджър е успял да го скрие — пошегува се трети.

— И така, всички са длъжни да бъдат тук утре в десет сутринта. Това се отнася и за мен — завърши Адлер. Той също споделяше мнението, че само ще си изгубят времето.

 

 

Кожата му беше много светла, очите — сиви, а косата с червеникав оттенък, в резултат на някаква англичанка, омъжила се за един от прадедите му преди много години — или поне така си го обясняваше той, — освен ако не беше само шега, предавана от поколение на поколение. Но външността му предоставяше едно много ценно преимущество — спокойно минаваше за европеец. Преди всяка от малобройните си операции той си боядисваше косата, свикваше да носи непрекъснато тъмни очила и оставяше брадата да израсне — брадата му беше черна. Неслучайно всичките му познати се шегуваха с него и дори му лепнаха прякора Киноартиста.

Но вече повечето от шегаджиите не бяха между живите, а той оцеля. Може би само израелското разузнаване притежаваше негови фотографии, но иначе никой не знаеше за него нищо, нито пък можеше да узнае от трети лица, дори и американските му покровители, които между впрочем се оказаха много лековерни. Затова сега не се тревожеше за нищо, дори и за онези снимки, прибрани в някой от шкафовете на архивите в Мосад…

Пристигна през международното летище «Дълес» с полета от Франкфурт, с два куфара, като сериозен бизнесмен, какъвто беше всъщност, но без нищо за деклариране освен бутилката шотландско уиски, което бе купил от един от безмитните магазини на многолюдното франкфуртско летище. Цел на пътуването до Америка? Заради бизнеса, плюс малко развлечения. Сега било по-безопасно да се заобикаля Вашингтон. Да, ужасни събития, виждал ги е по новините стотици пъти, истински кошмар. Но нали вече всичко се е нормализирало? Прекрасно.

Отвън го чакаше колата под наем. Потегли към най-близкия хотел, изтощен от продължителния полет. После си купи вестник, поръча да му сервират вечерята в стаята и включи телевизора. След това измъкна портативния си компютър, включи го към телефона и чрез Интернет се свърза с Бадрейн, за да му докладва, че е пристигнал в страната за разузнавателната си мисия. С помощта на компютърна програма за кодиране на информацията, която можеше да се купи от всеки магазин за софтуер, съобщението потегли по мрежата във вид на поредица хаотични, неразбираеми символи.

 

 

— Добре дошли на борда. Името ми е Кларк — заяви Джон на първата група. Бяха подбрани кандидати, които напълно отговаряха на изискванията според план «Индиго». Всеки бе офицер от полицията, завършил колеж, с минимум четиригодишен стаж и чисто досие, което по-късно подлежеше на проверка от ФБР. Оказа се, че в групата няма нито една жена, което навярно бе грешка, но в момента това нямаше значение. Седмина бяха бели, двама — чернокожи и последният бе азиатец. Подбрани бяха главно от полицейски участъци от по-големите градове. Всички владееха поне по два чужди езика.

— Аз съм офицер от разузнаването. Не съм агент, нито шпионин, нито оперативен работник. Само офицер — обясни им той. — В тази професия съм сравнително отскоро. Женен съм, с две деца. Ако някой от вас има представа как се отива на среща с елегантна блондинка, след като си стрелял по хора, може да не остава повече в този курс. Тази работа е доста скучна, особено ако си по-интелигентен, отколкото се изисква. Всички вие сте ченгета, затова вече сте наясно колко важен е нашият занаят. Непрекъснато си имаме работа с изпечени престъпници, като нашата задача е да събираме такава информация, която да ни позволи да ги обезвреждаме, преди да са убили някого. Постигаме тази цел, като трупаме сведения, които после предаваме на тези, които се нуждаят от тях. Има и такива, които по цял ден се взират с лупа в ръка в спътникови снимки или пък се ровят в чуждата кореспонденция. А ние тук вършим нещо далеч по-трудно. Ние извличаме сведения от хора, като някои от тях са напълно морални и добронамерени граждани, ала има и такива, които не са чак толкоз добрички, защото искат да им се плаща, да им се угажда, с една дума — да се почувстват важни особи. Какви са тези хора — това нас не ни интересува. Всеки от вас е имал вземане-даване с улични информатори и се е убедил, че те по нищо не напомнят на майка Тереза, нали? Същото е и при нас. Често е за предпочитане да си имате работа с по-образовани информатори или с по-влиятелни хора, но те няма да се окажат по-различни от тези, с които сте свикнали да работите. И точно както при информаторите от улицата, вие сте длъжни да бъдете лоялни с тях, да ги защитавате, а от време на време и да им извивате вратовете. Ако ги зарежете, тези хора ще намерят смъртта си, и то в някои случаи пред очите ви. Същата участ може да сполети и жените им, и децата им. Ако си мислите, че си правя майтап с нещо толкова сериозно, горчиво се заблуждавате. Ще ви се наложи да действате в страни, в които законите се тълкуват доста произволно. В повечето случаи няма да носите оръжие. Ще се наложи да оцелявате единствено благодарение на интелекта си. Понякога ще се наложи да рискувате живота си. В тази професия съм загубил не един и не двама приятели, някои в местата, за които сте отлично осведомени, но някои в такива затънтени кътчета, за които никога няма да чуете. Може би сега светът е станал по-любезен и по-приветлив, но не навсякъде. А на вас, момчета, няма да ви излезе късметът да попаднете в хубави и приятни места.

На предпоследния ред Динг Чавес едва се сдържаше да не се разсмее.

— А какво свястно има тогава в тази професия, ще се запитате вие накрая. Е, какво му е хубавото да си ченге? Отговорът е: с всеки заловен на улицата престъпник вие спасявате нечий живот. А в нашата работа, щом се доберете до ценна информация и я предадете комуто трябва, ще спасите не един, а хиляди хора. Хиляди и дори десетки хиляди — натърти Кларк. — Защото, ако си гледаме работата както трябва, няма да има войни… Аз ще бъда вашият преподавател и ще надзиравам как усвоявате материята. Сигурен съм, че курсът ще ви се стори доста труден, но и стимулиращ. Започваме утре сутринта, в осем и половина. — С тези думи Джон слезе от подиума и тръгна към дъното на помещението. Чавес му отвори вратата и двамата излязоха на терасата.

— Е, господин преподавател, изглежда успяхте да им вдъхнете респект още с първата лекция.

— Дяволите да го вземат, Динг, длъжен бях да им кажа това. — Джон не помнеше друг път да е държал толкова дълга реч.

— И след като поемаш тази група, какво остава за Фоли?

— Ще започнат дипломатическите ходове, драги. Нима не разбираш, че сме длъжни да наваксваме прахосаните дни и седмици?

— Според мен можеше да изчакате още, защото Фоли още не е утвърден — каза Чавес и веднага се упрекна мислено: «Какво право имам да раздавам съвети, след като съм най-младият тук?»

 

 

— Хм, що за човек е този Цзян Хансан? — попита Райън.

— Прехвърлил е петдесетте, но изглежда по-млад, с десетина кила наднормено тегло. Метър и шестдесет и пет, умерен във всичко или поне така твърди нашият човек. — Дан Мъри докладваше уверено, като понякога хвърляше поглед към бележника си. — Коварен, прикрит и много умен. Неслучайно именно той успя да обезвреди Ямата.

— О, така ли! — учуди се Мери Пат Фоли. — И как?

— Ямата беше още на Сайпан^[2], когато го овладяхме. Обадил се в Пекин, защото търсел къде да се укрие. Цзян го изслушал с абсолютно хладнокръвие. «Каква уговорка? Никаква уговорка нямаше между нас?» — Шефът на ФБР умело имитираше диалога между двамата лидери, китаеца и японеца. — Повече никога не са разговаряли. Нашият японски приятел сметнал това за нечувано предателство и кръвна обида.

— Не намирате ли нещо подозрително в тази история? — отбеляза Ед Фоли.

— Не — обади се Райън. — През Втората световна война японците, които успяхме да пленим, охотно даваха показания.

— Президентът е прав — потвърди Мъри. — Аз лично разпитах Танака за тази история, а той ми отвърна, че всичко е въпрос на традиции. Ямата искал да се самоубие, и то както подобава на самурай, но те взели всички предпазни мерки. Смъкнали дори и връзките от обувките му. А той така се разлютил, че решил повече да не се съобразява с клетвите за опазването на тайните. Това се оказа по-действащо дори и от най-ловките методи за водене на разпити. Но според всеобщото мнение Цзян е роден дипломат — според думите на Ямата нито една делегация не потегляла, без Цзян да е включен в титулярния й състав — но ние в Щатите никога не бяхме чували за него. Кой знае защо, японците не съхраняват списъци с имената на дипломатите, посещавали страната им. Затова Цзян не е привличал интереса на нашите служби, поне доколкото съм осведомен.

— Аз намерих името му в архивите — рече Мери Пат. — Записан е като Зипо, ала кой може да ни гарантира, че не е фалшиво?

— Дори и да е истинското му име — добави съпругът й, — ние и сега нищо не знаем за техните разузнавачи. Ако ми позволите да боравя с предположения, според мен той е политическа фигура. Защо мисля така ли? Защото успя да уреди едно доста важно споразумение, при това без излишен шум. Техните въоръжени сили още са в състояние на повишена бойна готовност след това споразумение, а в резултат руснаците са пред прага на нервна криза. Който и да е той, едно е извън съмнение — имаме работа с извънредно ловък играч.

— Опита ли всички възможности, за да провериш тази хипотеза? — деликатно подпита Мъри.

Мери Пат смутено поклати глава.

— Нямаме достатъчно кадри в района или поне някой, който да ни върши работа. В Хонконг за нас работи една двойка, съпруг и съпруга, много способни, организирали са малобройна агентурна мрежа. В Шанхай разполагаме с няколко агенти, но те са способни само за операции с локален характер. В Пекин сме завербували неколцина от министерството на отбраната им, но с ограничени пълномощия. Пазим ги за дългосрочни програми и ако ги включим в тази задача, надали ще можем да ги използваме повторно. Дан, проблемът с Китай е в това, че всъщност не знаем как действа правителството им. Има толкова йерархични нива и всичко е така заплетено, че ни остава само да гадаем. Сигурни ли сте, че знаем дори имената на всички членове на тяхното политбюро?

 

 

Телохранителят се казваше Салех. Никога не беше боледувал. За мъже като него не съществуваха непреодолими трудности. Но когато, въпреки очакванията му, неразположението не отслабна, макар и лекарят да му бе обещал, че скоро ще е отново във форма, Салех разбра, че и той като всички е уязвим пред стомашните заболявания. Но нищо не го сломи така, както първите капки кръв в тоалетната. Нима се бе разболял сериозно? С желязно тяло като неговото? Обаче състоянието му се влошаваше с всеки ден и накрая той се престраши. Преди зазоряване напусна вилата с колата и се отправи към болницата. По пътя трябваше да спира на два пъти, за да повръща, с всяка минута силите му се изчерпваха — дори десетината крачки до вратата на колата му струваха неимоверни усилия. Веднага го приеха в спешното отделение. Миризмата на болницата го изплаши — напомняше му за болки и страдания.

 

 

Следващият експеримент бе с деветима криминални, които трябваше да се грижат за болните. Казаха им, че са санитари, и ги вкараха в изолационната. Мауди наблюдаваше действията им на мониторите в кабинета си.

Оставаше само да се докаже, че вирусът не отслабва въздействието си при възпроизводителните процеси, и да се потвърди още веднъж, че се предава по въздуха, както бе регистрирано при първата група затворници. Повечето от «санитарите» изпълняваха нарежданията некачествено и лошо и непрекъснато бършеха изпотените си лица. Може би Аллах щеше да се смили над тях и да прояви милосърдието Си, когато настъпеше последният им час — най-много до десет дни от датата на експеримента.