Том Кланси
По заповед на президента (50)

47.
Първият заболял

Марк Клайн не можеше да си спомни да са го викали някога в девет вечерта, но той беше лекар и щом го викаха, беше длъжен да отиде. Пътят до болницата във вечерните часове на понеделник му отне двайсетина минути. Паркира на мястото си, мина през охраната, преоблече се в съблекалнята, влезе в спешното отделение и попита дежурната сестра къде е Куин.

— Във второ изолационно, докторе.

Той беше там след двайсет секунди и спря като вкопан, щом видя предупредителния знак върху вратата. Сложи си маската и ръкавиците и влезе.

— Здравей, Джо.

— Не исках да започна, без да ви уведомя, професоре — каза спокойно Куин и му подаде картона.

Клайн го прегледа и за миг мозъкът му замря, после започна пак отначало, като прехвърляше погледа си върху пациентката, за да сверява данните. Жена, бяла, възраст четирийсет и една, разведена, така, работа, жилище на три километра от болницата, добре, температурата при приемане 40.4, много висока, проклятие, кръвно налягане, то пък ужасно ниско. Петехии?

— Нека да я огледам — каза Клайн. Пациентката вече идваше на себе си. Главата й се раздвижи и тя промърмори нещо неясно. — Колко й е температурата в момента?

— Трийсет и девет и две — отвърна приелият я лекар, докато Клайн опъваше зеления чаршаф. Пациентката сега беше гола и петната се открояваха силно върху бялата й кожа. Клайн погледна другите лекари.

— Къде е била?

— Не знаем — призна Куин.

— Прегледахте ли я?

— Да, докторе — произнесоха в един глас Куин и младият стажант.

— Ухапвания от животни? — попита Клайн.

— Няма. Няма и следи от инжекции, изобщо, нищо необичайно. Чиста е.

— Наричам го възможна хеморагична треска, начин на пренасяне засега неизвестен. Искам да я качите горе, пълна изолация, максимални предпазни мерки. Искам тази стая буквално да бъде остъргана — всичко, до което се е докосвала.

— Но нали тези вируси се предават само…

— Никой не знае със сигурност, докторе, а онези неща, които не мога да си обясня, ме хвърлят в ужас. Бил съм в Африка. Виждал съм Ласа и Ку-треска. Не съм попадал на ебола. Това обаче, което има тази жена, ми прилича много на едно от трите — произнесе Клайн, изричайки за пръв път тези ужасяващи названия.

— Но как…

— Когато не знаем, това означава, че просто не знаем — каза професор Клайн. — При инфекциозните заболявания, ако не знаете начина на пренасяне на заразата, трябва да приемете най-лошия вариант. А най-лошият случай е по въздушен път. Това е начинът, по който ще се отнасяме с пациентката. Да я преместим в отделението ми. За всички, които са били в контакт с нея, искам пълно обеззаразяване. Все едно че имаме случай със СПИН или хепатит. Пълни предпазни мерки — натърти той. — Къде е кръвта, която сте взели?

— Ето тук — посочи един червен пластмасов контейнер хоспитализиращият лекар.

— Сега какво? — попита Куин.

— Ще изпратим проба в Атланта, но мисля, че не е зле и аз да хвърля едно око. — Клайн разполагаше със страхотна лаборатория, в която работеше всеки ден, основно случаи на СПИН, който беше неговата страст.

— Мога ли да дойда и аз? — запита Куин. — След няколко минути ми изтича смяната. — Понеделник обикновено беше спокоен ден за спешните отделения. Треската ги обземаше само в събота и неделя.

— Разбира се.

 

 

— Знаех, че Холцман ще ми се притече на помощ — каза Арни. Той бе организирал лека почерпка да отпразнуват събитието, докато самолетът започваше да се снижава към Сакраменто.

— Какво? — запита президентът.

— Боб е голям инат, но е честен. Това също означава, че той с чиста съвест ще те хвърли на кладата, ако реши, че го заслужаваш. Никога не го забравяй — посъветва го шефът на канцеларията му.

— Донър и Плъмър излъгаха — изрече на глас Джак. — Проклятие!

— Всички лъжат, Джак. Дори и ти. Въпрос на ситуация. Някои лъжи са предназначени да бранят истината. Други — да я прикриват. Някои пък — да я отричат. А някои пък се случват, защото никой не дава пет пари.

— И какво се е получило в нашия случай?

— Комбинация, господин президент. Ед Килти искаше те да му извадят кестените от огъня и успя да ги излъже. Аз обаче пипнах това мръсно копеле за врата. Обзалагам се, че утре на цяла страница в «Поуст» ще излезе статия, в която Килти ще бъде описан като човек, подвел двама много уважавани репортери, и пресата ще се нахвърли върху него като глутница вълци. — Репортерите, които летяха с тях, вече шумяха здравата на тая тема. Арни се бе погрижил записът от Ен Би Си да се гледа по самолетната видеосистема.

— Защото той е човекът, който ги е накарал да изглеждат в очите на хората като последни леваци…

— Точно така, шефе, схвана го най-после — потвърди ван Дам и глътна остатъка от напитката си. Не можеше да добави, че това би могло и да не се случи, ако не беше нападението върху Кейти Райън. Дори и репортерите могат понякога да проявяват човещина, което явно се бе оказало решаващо за стъпката, която бе предприел Плъмър. И като добавеше факта, че самият той бе подал внимателно премерените порции информация на Боб Холцман… Той реши да накара някой от агентите да му намери хубава пура след като кацнат. Страшно му се допуши.

 

 

Биологическият часовник на Адлер вече беше напълно объркан. Колата спря. Някакъв дребен служител отвори вратата и се поклони. Адлер потисна прозявката си и влезе в сградата на министерството.

— Толкова се радвам да ви видя пак — заяви министърът на външните работи на КНР посредством преводачката си. Цзян Хансан също беше там и също го поздрави.

— Вашето щедро разрешение да позволите директни полети определено улесни задачата ми. Благодаря ви за това — отвърна държавният секретар, докато сядаше.

— Правим го, за да разберете, че обстоятелствата са извънредни — забеляза външният министър.

— Разбира се.

— Какви новини ни носите от заблудените братовчеди?

— Те са напълно съгласни да намалят активността си в точно съответствие с вашите стъпки и също желаят напрежението да спадне.

— А техните оскърбителни обвинения?

— Господин министър, този проблем изобщо не възникна. Според мен те са не по-малко заинтересовани от вас от възстановяването на мира.

— Колко хубаво от тяхна страна — коментира Цзян. — Те стават инициатори на враждебни актове, свалят два наши самолета, разрушават един от собствените си авиолайнери, убиват над сто души било преднамерено, или поради некомпетентност, и след това казват, че са заинтересовани не по-малко от нас от възстановяването на мира. Надявам се, че вашето правителство си дава сметка за търпението, което си налагаме тук.

— Господин министър, мирът служи на интересите на всички страни, не е ли така? Америка оценява действията на двете страни при тези неофициални процедури. Народната република е проявявала разум неведнъж и правителството в Тайван има желание да последва вашия пример. Какво повече от това би могло да се желае?

— Много малко — отвърна външният министър. — Просто да компенсират смъртта на нашите четирима авиатори. Всеки от тях има семейство.

— Техните изтребители са открили огън първи — посочи Цзян.

— Това може да е вярно, но въпросът с авиолайнера още не е разрешен.

— Ние определено нямаме нищо общо с него — обади се пак външният министър.

Едва ли има нещо по-отегчително от преговорите между страните, но тук действително си имаше причина за това. Неочакваният натиск породи у него гняв, а гневът нямаше място при обсъжданията и вземанията на решения на висше ниво. Важните разговори почти никога не завършваха с решения, но бяха доста еволюционни по своята същност, което даваше на всяка страна време да обмисля внимателно и своята позиция, и тази на другата страна, за да се стигне до окончателно комюнике, от което и двете страни да са сравнително доволни. Изискването за Компенсации обаче се явяваше нарушение на тези правила. При едни правилно водени разговори това щеше да му бъде съобщено още на първия кръг и тогава Адлер щеше да има възможността да го отнесе в Тайпе и вероятно щеше да го предложи като свое собствено предложение, след като тайванското правителство се съгласеше да сътрудничи в намаляването на напрежението. Но те вече го бяха направили, а сега КНР искаше от него да отнесе обратно искането за компенсации вместо формула за локално намаляване на напрежението. Това беше оскърбление за правителството на Тайван, и също така премерено оскърбление за американското правителство, загдето беше използвано като момче за всичко.

А освен това и Адлер, и Тайван знаеха кой бе стрелял по авиолайнера и кой следователно бе показал пълно пренебрежение към човешкия живот — за който КНР искаше обезщетение! И сега Адлер се чудеше колко от това, което знаеше за инцидента, е известно на КНР. Ако те знаеха много, тогава това определено беше игра, чиито правила тепърва трябваше да се разгадават.

— Мисля, че би било по-полезно, ако двете страни сами покрият индивидуалните си загуби и нужди — предложи Адлер.

— Съжалявам, но не можем да приемем това предложение. Нали разбирате, това е въпрос на принцип. Този, който нарушава закона, трябва да понесе и разходите по щетите.

— Но какво, ако… аз нямам никакви доказателства, за да подкрепя мисълта си, но какво, ако се открие неопровержимо, че КНР неволно е била страната, причинила разрушението на авиолайнера? В такъв случай вашето искане за компенсации би могло да се разглежда като неетично.

— Това не е възможно. Рапортите на нашите оцелели пилоти са недвусмислени — каза Цзян.

— За какво точно настоявате?

— По двеста хиляди долара за всеки загинал авиатор. Парите ще отидат за семействата им, разбира се.

— Аз мога да представя молбата ви на…

— Извинете ме, но това не е молба. Това е изискване — заяви външният министър.

— Разбирам. Мога да представя позицията ви пред тях, но трябва да настоя пред вас да не правите от това условие за намаляването на напрежението.

— Това е нашата позиция. — Очите на външния министър бяха съвсем искрени.

 

 

— И Бог да благослови Америка — завърши Райън.

Тълпата се изправи и бурно зааплодира. Оркестърът гръмна — изглежда, програмата предвиждаше на всяко място да има оркестър — и Райън слезе от сцената и се скри зад стената изнервени агенти. Е, този път поне нямаше стрелба откъм ослепителните светлини. Той потисна поредната прозявка. Произнасянето на четири речи не изглеждаше чак толкова трудно, но Райън вече усещаше с цялото си тяло колко изтощителни могат да бъдат проявите на публични места. Преди да се качи на трибуната му се налагаше да стиска стотици ръце, и макар след няколко минути охраната да спираше по-нататъшния достъп до него, натрупаното напрежение вземаше своето.

— Добре — каза Арни, докато излизаха през задния изход. — За човек, който се беше оклюмал като мокра кокошка вчера, се справи страхотно.

— Господин президент! — извика зад тях някакъв репортер.

— Обърни му внимание — просъска Арни.

— Да? — отвърна Джак и се върна назад за голямо неудоволствие на охраната си.

— Знаете ли какво каза Джон Плъмър снощи по Ен Би Си? — Репортерът беше от Ей Би Си и явно бе решил да използва открилата се възможност, за да размаже конкуренцията.

— Да, чух за коментара му — отвърна мрачно президентът.

— А какъв е вашият коментар?

— Определено не ми беше особено приятно да науча тези неща, но що се отнася до господин Плъмър, това е една много доблестна постъпка, на каквато не съм ставал свидетел от много време насам. В моите очи той е един изключително морален човек.

— Знаете ли кой е бил този, който…

— Моля ви, нека оставим това на господин Плъмър. Това е негова история и той знае най-добре как да я разкаже. А сега, ако обичате, ме извинете. Самолетът чака.

— Благодаря ви, господин президент — викна репортерът зад гърба му.

— Всичко е наред — изрече Арни широко усмихнат. — Денят ни беше дълъг, но мина добре.

— Щом казваш — въздъхна Райън.

 

 

— О, господи! — прошепна професор Клайн. На екрана на монитора се бе появило изображението на вируса, точно по учебника. Как, по дяволите, се бе озовал в Чикаго?

— Това е ебола — заяви доктор Куин. — Но как е възможно?

— Колко цялостен беше физическият оглед на тялото? — запита шефът им.

— Можеше да е по-добре, но… никакви следи от ухапвания, нито следи от инжекции. Марк, тук е Чикаго. Завчера на стъклата на колата ми имаше скреж.

Професор Клайн посегна да избърше челото си, но в следващия миг осъзна, че е с хирургическа маска.

— Има ли ключове в чантичката й?

— Да.

— Около болницата винаги има полицаи. Извикайте един и му предайте, че ни е нужен полицейски ескорт до апартамента й, за да го огледаме. Кажете му, че животът на тази жена е в голяма опасност. Може би държи в жилището си домашно животно, тропическо растение или нещо от този род. Имаме името на лекаря й. Събудете го, докарайте го тук. Трябва да разберем какво знае за нея.

— Лечение?

— Ще свалим температурата, ще поддържаме баланса на течностите в организма, но в крайна сметка не разполагаме с нищо сериозно, с което наистина да й помогнем. Русо в Париж опитваше интерферон и някои други средства, но до този момент никакъв късмет. — Той се навъси. — Откъде ли го е прихванала?

— А Центъра за контрол на болестите?

— Извикайте ченгето. Аз ще изпратя факс на Гъс Лоренц. — Клайн погледна часовника си.

 

 

«Хищниците» бяха върнати над територията на Саудитска Арабия, без да бъдат открити. Персоналът чувстваше, че задържането им на стационарно положение е малко опасно, все едно да разположиш малка войскова част под носа на противника, и сега наблюдението вече се осъществяваше чрез спътници, чиито фотографии се предаваха в Националната разузнавателна служба.

— Вижте това — каза един от нощната смяна на колегата си от следващата работна група. — Какви са тия неща?

Танковете от «Безсмъртната» дивизия на ОИР бяха групирани в нещо, което определено представляваше голям паркинг, всички разположени равномерно в дълги правоъгълни колони. Войниците се суетяха по машините, като вършеха нормалната поддръжка, която следва всяко голямо учение. Пред всеки танк от първия ред имаше две тъмни линии, всяка приблизително с ширина около метър и десет метра дължина. Мъжът пред екрана беше бивш въздушен десантчик и беше експерт повече по самолетите, отколкото по сухопътните бойни машини.

На съседа му беше достатъчен само един поглед.

— Вериги.

— Какво?

— Все едно смяна на гумите. Веригите се износват и се сменят. Старите отиват на ремонт в цеха, където им сменят пластини, щифтове и така нататък. Не е кой знае каква философия.

По-внимателното вглеждане им помогна да разберат как се прави това. Новите вериги се полагаха пред старите. Старите се разкачваха и се скачваха с новите и след това танкът със запален двигател тръгваше напред, като верижното колело издърпваше новата верига на мястото на старата. Нужни бяха няколко войници и работата беше тежка и напрегната, но можеше да се свърши от добре обучен танков екипаж за около час при идеални условия, които, както обясни войникът от запаса, бяха точно тези, които виждаха на екрана. Накрая танкът се пременяше с нови вериги.

— Никога не съм предполагал, че се прави по този начин.

— По-добре е, отколкото да повдигаш почти сто тона над земята.

— И колко време ще издържат новите вериги?

— При тия условия ли, да прекосяваш пустинята? Хиляда и петстотин километра, може би малко по-малко.

 

 

Хубавото на двата дивана в предната кабина беше, че можеха да се разгъват в легла. След като освободи екипа си, Райън се съблече и легна. Чистите чаршафи и умората надвиха неприязънта, че му се налага да спи в самолета. Полетът до Вашингтон щеше да трае четири часа и половина, а после вече щеше да може да дремне още малко в собственото си легло. И за разлика от обичайните пътници с подути и зачервени очи, дори можеше да свърши някоя полезна работа на следващия ден.

В каюткомпанията репортерите правеха същото. Бяха взели решение да оставят темата за изумителното откровение на Плъмър за следващия ден. И без това нямаха избор — история от такъв мащаб щеше да попадне в ръцете най-малко на помощник главния редактор. Много от журналистите от печатните медии мечтаеха за уводни статии, с които да блеснат във вестниците си. Телевизионните репортери се опитваха да не мислят как би се отразило това на авторитета им.

В пространството между президента и репортерите се намираха членовете на президентския екип. Всички бяха ухилени до ушите, или почти всички.

— Е, най-после видях какво представлява характерът му — казваше Арни на Кали Уестън. — Бива си го.

— Сигурна съм, че и той е добил представа за твоя — отвърна тя.

— Обаче моят спечели. — Арни отпи от чашата си. — Знаеш ли, така, както вървят нещата, от него май ще излезе доста добър президент.

— Той ненавижда работата си — не отстъпваше от своето Уестън.

Арни ван Дам обаче не даваше пет пари.

— Страшен майстор си, Кали.

— Има нещо в начина, по който ги произнася — замисли се тя. — Всеки път започва много напрегнато, смутено, и после преподавателят в него взема връх, и той наистина се вживява. Макар и да не го осъзнава.

— Така е. И наистина се получава, нали? — Арни направи пауза. — Ще има мемориална заупокойна служба за мъртвите агенти.

— Вече мисля за това — увери го Уестън. — Какво ще правиш с Килти?

— Мисля върху това. Ще натъпчем муцуната на това копеле там, където й е мястото, веднъж и завинаги.

 

 

Бадрейн седеше пред компютъра си и проверяваше съответните места по Интернет. Все още нищо. Още един ден и щеше да почне да се тревожи, макар че дори и нищо да не се случеше, това не беше негов проблем, нали така? Всичко, което бе предприел до този момент, се развиваше перфектно.

 

 

Пациентката отвори очи. Температурата й бе паднала благодарение на студените компреси, които обгръщаха тялото й отвсякъде. Комбинацията между болка и изтощение се бе изписала ясно върху лицето й. Така напомняше много на пациентка със СПИН, болест, добре позната на лекаря.

— Здравейте, аз съм доктор Клайн — каза й професорът през маската си. — Преди малко ни бяхте поразтревожили доста, но сега вече нещата са под контрол.

— Боли — изпъшка тя.

— Знам, и ще ви помогнем да преодолеете болката, но преди това се налага да ви задам няколко въпроса. Можете ли да ми кажете няколко неща? — запита Клайн.

— Давайте.

— Пътували ли сте някъде в последно време?

— Какво имате предвид? — Всяка дума я изтощаваше.

— Били ли сте скоро извън страната?

— Не. Летях до Канзас Сити… преди десетина дни, това е всичко. Беше командировка… само един ден.

— Добре. — Изобщо не беше добре. — Имали ли сте контакт с човек, който е бил извън страната?

— Не. — Тя се опита да поклати глава. Размърда я може би сантиметър, не повече.

— Простете, но се налага да ви задам още един въпрос. Имате ли редовни сексуални сношения напоследък?

Въпросът му сякаш я разтърси.

— СПИН? — простена тя. Очевидно мислеше, че това е най-страшното, което може да сполети човек.

Клайн енергично заклати глава.

— Не, определено не. Моля ви да не се тревожите за това.

— Разведена съм — изтръгна се от пациентката. — От няколко месеца. Няма никакви мъже… в живота ми… все още.

— Е, като ви гледам колко сте красива, това скоро ще се промени — забеляза Клайн в опит да изтръгне усмивка от устните й. — С какво се занимавате?

— Домашни потреби, принадлежности. Току-що приключих… едно голямо изложение… центъра Маккормак… много работа с документи, заявки и така нататък…

Този път не водеше доникъде. Клайн опита още няколко въпроса. Отново стигнаха до задънена улица. Той се обърна, викна сестрата и каза:

— Така, сега ще направим нещо за болката. — Отстъпи, за да не пречи на сестрата да пусне морфина по системата. — Ще усетите ефекта само след няколко секунди. Веднага се връщам.

Куин чакаше в коридора заедно с един униформен полицай, който попита:

— Какъв е проблемът, докторе?

— Пациентката се е заразила с нещо много сериозно, вероятно силно заразно. Трябва да огледаме апартамента й.

— Това не е законно, докторе, знаеш го. Трябва да се отиде при съдията и…

— Вижте, нямаме време за това. Имаме ключовете й. Можем просто да се вмъкнем, но искам и вие да бъдете там, за да кажете, че не сме направили нищо нередно. — А и освен това, ако апартаментът й имаше алармена инсталация, оставаше само да ги арестуват. — Нямаме никакво време за губене. Тази жена е много болна.

— Добре, колата ми е отвън. — Полицаят тръгна и докторите го последваха.

— Да изпратя ли факс до Атланта? — попита Куин.

Клайн поклати глава.

— Нека първо огледаме жилището й.

Реши да не си взема палтото. Вън беше студено и температурата щеше да унищожи вируса, който, колкото и да беше малка вероятността, може да беше полепнал по мантата и предпазните му средства. Разумът му казваше, че няма за какво да се тревожи за себе си. До този момент не бе имал клиничен случай на ебола, но знаеше за вируса всичко, което беше известно на специалистите. За съжаление, колкото и злощастно да звучеше, беше нормално да се появяват хора с болести, чието присъствие не можеше да се обясни. При повечето случаи внимателните разследвания се добираха до начина, по който е предадена болестта, но все пак невинаги. Дори и при СПИН-а имаше необясними случаи. Но за радост те винаги бяха извънредно малко и почти никога не се явяваха като първи случаи. Професор Клайн потрепери, когато се озова на открито. Температурата бе паднала под нулата, а откъм езерото Мичиган духаше северен вятър. Но не това беше причината да потръпне.

 

 

Прайс отвори вратата към кабината на носа. Светлините бяха угасени, с изключение на няколко приглушени плафона. Президентът лежеше по гръб и хъркаше достатъчно шумно, като заглушаваше дори напевния вой на самолетните двигатели. Тя с усилие потисна импулса да се приближи на пръсти и да го покрие с одеялото. Вместо това се усмихна, притвори вратата и каза на агент Раман:

— А може би наистина съществува такова нещо като справедливост, Джеф.

— Имаш предвид онази история с новинаря ли?

— Да.

— Не разчитай много на това — каза колегата й.

Вече всички спяха, дори и шефът на президентската канцелария. Над тях екипажът на самолета си вършеше работата и всичко наистина напомняше на обикновен изтощителен полет от едното до другото крайбрежие. Прелитаха над централен Илинойс. Двамата агенти се върнаха до местата си. Трима от членовете на охраната тихо играеха карти. Другите четяха или дремеха.

Млада сержантка в униформата на военновъздушните сили слезе по витата стълба с папка в ръка и каза:

— Спешно съобщение за шефа.

— Толкова ли е важно? След час и половина кацаме в «Андрюс»

— Току-що го нося от факса — настоя сержантката.

— Добре. — Прайс взе съобщението и се запъти към представителя на Службата за национално разузнаване, който, както винаги, беше на борда. Работата му се състоеше в това да бъде около президента и да му казва онова, което той иска да научи за важните събития в света — или, както в този случай, да преценява доколко това съобщение е важно и дали да буди президента. Прайс раздруса рамото му и служителят на Националното разузнаване отвори едно око.

— Да?

— Да будим ли шефа заради това?

Специалистът от разузнаването прегледа документа и поклати глава.

— Може да почака. Адлер знае какво прави, а и в Департамента си има работна група по въпроса.

 

 

— Не докосвайте нищо — предупреди Клайн полицая. — Най-добре е да останете до вратата, но ако искате да влезете с нас, не се докосвайте до нищо. Момент. — Лекарят отвори пластмасовата торба, която носеше със себе си, и извади една хирургическа маска в стерилна опаковка. — Сложете това.

— Както кажеш, докторе.

Клайн му връчи ключа от къщата и полицаят отвори вратата. Оказа се, че има алармена инсталация. Таблото за управление беше точно до вратата, но не беше включено. Двамата лекари сложиха маските си и надянаха латексовите ръкавици. Първата им работа беше да включат всички лампи.

— Какво търсим? — попита Куин.

Клайн вече се оглеждаше. Нямаше и следа от котка или куче, които със сигурност биха реагирали при влизането на неканени гости. Не видя и клетки за птици; нещо вътре в него жадуваше да зърне дребна опитомена маймуна, но по някакъв начин му стана ясно, че надеждата му е безсмислена. Ебола не беше от вирусите, които изпитваха жалост към маймуните. Той ги убиваше със същата ефикасност, както и човешките същества. Тогава някакви растения, реши той. Не би ли било странно преносителят на ебола да се окаже нещо различно от животно? Това щеше да бъде истинска новина.

Имаше растения, но нищо екзотично. Стояха в центъра на всекидневната, без да докосват нищо, въртяха се бавно и се оглеждаха.

— Не виждам нищо — заяви Куин.

— Аз също. Ела в кухнята.

Там също имаше няколко растения, две бяха в малки саксии. Клайн не познаваше цветята и реши да ги повдигне.

— Почакай — каза Куин, отвори няколко чекмеджета и намери торбички за фризера, в които да ги приберат. После Клайн отвори хладилника. Нищо необикновено. Същото важеше и за фризера. Той бе разгледал възможността някакъв екзотичен хранителен продукт да… но не. Съдържанието на рафтовете си беше съвсем типично американско.

Спалнята си беше най-обикновена спалня. Поне растения нямаше.

— Някакви дрехи? Кожени? — попита Куин. — Антраксът може…

— Ебола не може. Прекалено крехък е. Познаваме организма, с който си имаме работа. Той не може да оцелее в тази среда. Просто не може — заупорства професорът. Не се знаеше много за вируса, но едно от нещата, които правеха в Атланта, беше определянето на параметрите на околната му среда, тоест колко дълго може да оцелее вирусът при определени условия. По това време на годината Чикаго беше толкова гостоприемен към вируса, колкото и Антарктида. Орландо или някъде другаде на юг, може би. Но Чикаго? — Нищо — обобщи безсилно той.

— Може би растенията?

— Знаеш ли колко е трудно човек да прекара растение през митницата?

— Никога не съм опитвал.

— Е, аз съм пробвал да пренеса няколко диви орхидеи от Венецуела… — Той се огледа още веднъж. — Тук няма нищо, Джо.

— Толкова ли е зле положението й?

— Да. — Той потри ръкавиците си в зеления комбинезон. Под латекса дланите му започваха да се потят. — Ако не успеем да определим откъде е дошъл… ако не можем да го обясним… — Той погледна по-младия си колега. — Трябва да се връщаме. Искам да огледам структурата му още веднъж.

 

 

— Ало? — каза Гъс Лоренц и погледна часовника си. Кой ли можеше да е толкова късно, по дяволите?

— Гъс? — обади се гласът от другия край на линията.

— Да, кой се обажда?

— Марк Клайн от Чикаго.

— Какво има? — запита Лоренц уморено. Отговорът прогони в миг цялата му сънливост.

— Мисля, че… не, Гъс, сигурен съм, че имам случай на ебола.

— Откъде си толкова сигурен?

— Хванах гадината. Сам я микрографирах. Няма грешка, Гъс. А така ми се иска всичко да ми се е присънило.

— Къде е бил пациентът?

— Пациентка е, и не е ходила никъде, където има вероятност да пипне нещо такова. — Клайн предаде накратко онова, което му беше известно, и добави: — Още нямаме ясно обяснение на случая.

Лоренц можеше да възрази, че това не е възможно, но медицинската общност е доста интимна среда за висшите си кръгове, а Марк Клайн беше професор в една от най-добрите медицински школи в света.

— И само един случай?

— Винаги има пръв случай, Гъс — напомни на приятеля си Клайн.

— Добре. Имам нужда от образец.

— Изпратих куриер до «О'Хеър». Ще хване първия самолет. Мога да изпратя микрографиите веднага по електронната поща.

— Дай ми четиридесет минути да стигна до центъра.

— Гъс?

— Да?

— Има ли нещо от лечението, което да не ми е известно? Пациентката е в много лошо състояние — каза Клайн. За пръв път в живота си се надяваше да е изтървал нещо в професията си.

— Страхувам се, че не, Марк. Нищо ново, поне доколкото ми е известно.

— Проклятие. Добре, ще направим каквото ни е по силите тук. Обади ми се, когато стигнеш до кабинета си. Аз съм в моя.

Лоренц влезе в банята и плисна няколко шепи вода върху лицето си, за да се увери, че всичко това не е сън. Но беше по-лошо — беше кошмар.

 

 

Първият полет от Чикаго за Атланта се отдели от пистата в 6:15 централно време. Още преди това Лоренц вече беше в кабинета си, пред компютърния терминал и набираше Интернет и телефона едновременно.

— Изпращам ти изображението.

По-възрастният от двамата, отдалечен на хиляда и петстотин километра, гледаше върху монитора си как изображението се разгъва с много повече подробности и много по-бързо, отколкото на факса.

— Кажи ми, че не разбирам нищо и съм тъп като галош, Гъс — произнесе Клайн без никаква надежда.

— Не е необходимо да се оскърбяваш така, Марк. — Лоренц направи пауза, вгледан в екрана. — Това е нашият приятел.

— Къде се е появявал в последно време?

— Ами, имах два случая в Заир и за още два ми докладваха от Судан. Това е всичко, доколкото ми е известно. Твоята пациентка била ли е…

— Не. До този момент няма рискови фактори, които да съм успял да идентифицирам. При този инкубационен период можем с почти пълна увереност да приемем, че е пипнала вируса в Чикаго. А това е невъзможно, не е ли така?

— Секс? — попита Лоренц.

— Питах. Казва, че последните няколко месеца не е била с мъж. Отнякъде другаде да има доклади?

— Не, отникъде. Марк, сигурен ли си в това, което ми каза? — Колкото и да беше оскърбителен въпросът, той беше длъжен да го зададе.

— Иска ми се да не бях. Микрографията, която ти изпратих, е третата, направена е съвсем старателно. Кръвта й гъмжи с тия дребни гадинки, Гъс. Почакай минутка. — Лоренц дочу приглушен разговор. — Току-що пак е дошла в съзнание. Казва, че преди седмица ходила на зъболекар да си вади зъб. Имаме името му. Ще проверим и при него. Това е всичко засега.

 

 

Раман се прибра малко преди разсъмване. Беше чудесно, че улиците бяха почти пусти. На телефонния му секретар беше записан поредният погрешен номер, с гласа на господин Алахад.

 

 

Болката беше толкова силна, че го разбуди, макар да бе напълно изтощен. Двайсетината крачки до банята му струваха огромни усилия, но той успя да стигне до нея. Спазъмът беше ужасен, което го удиви, защото не беше слагал почти нищо в устата си за последните два дни въпреки настояванията на съпругата си. С огромни усилия смъкна гащетата си и рухна върху чинията; почти в същия момент и горният му храносмилателен тракт сякаш експлодира и той се сгъна на две, обливайки теракотения под със съдържанието на стомаха си. За миг се притесни, че е постъпил така немъжествено. После видя онова, което бе излял до краката си.

— Сладур? — повика той отпаднало. — Ела, моля ти се…