Том Кланси
По заповед на президента (19)

16.
Иракският трансфер

— Тук няма абсолютно нищо — отбеляза пилотът. Хеликоптерът кръжеше на височина триста метра и сканираше водната повърхност с радар с достатъчна чувствителност, за да засече останките — беше предназначен за регистриране на перископи на подводници, — но откри единствено носеща се по вълните бутилка. Освен това двамата летци носеха очила за нощно виждане и би трябвало да забележат блясък на мазно петно от гориво, но такова също нямаше.

— Трябва да са се врязали с ужасно висока скорост, за да не остане нищо — отвърна вторият пилот по интеркома.

— Освен ако не търсим където трябва. — Пилотът погледна към тактическата навигационна система. Намираха се точно където трябваше. Оставаше им гориво за един час. Беше време да помислят за завръщане на «Радфорд», който в момента също претърсваше района. В мрака преди разсъмване прожекторите изглеждаха театрално като на кадри от филм за Втората световна война. Наоколо кръжеше малък либийски самолет, който също се опитваше да помогне, но в общи линии само им пречеше.

— Има ли нещо? — попита диспечерът от «Радфорд».

— Нищо. Повтарям, не виждаме нищо. Остава ни гориво за един час, край.

— Прието, гориво за един час — потвърдиха от «Радфорд».

— Сър, последният курс на целта е бил три-четири-три, скорост две-девет-нула възела, скорост на падане деветстотин и четиринайсет метра в минута. Не е възможно да не е останало нищо — каза командващият операцията, като потупа картата. Капитанът сви рамене. На палубата чакаше спасителна пожарна група. Двама гмуркачи бяха облекли водолазните си костюми, екипажът на спасителната лодка също бе готов. Използваха всички бинокли на борда, за да търсят светлини или каквото и да било друго. Сонарът търсеше високочестотния сигнал на самолетния локатор. Този уред бе предназначен да издържа на силен удар и автоматично се активираше при допир до морска вода. Акумулаторът му позволяваше да работи в продължение на две седмици. Сонарът на «Радфорд» беше достатъчно чувствителен, за да засече проклетото нещо от четирийсет и осем километра, а те се намираха точно в зоната на падане, определена от дежурните на радара. Нито корабът, нито екипажът му бяха участвали преди в такива спасителни операции, но постоянно правеха тренировки за такива случаи и всяка процедура се изпълняваше точно толкова съвършено, колкото можеше да желае командирът.

— Кораб на САЩ «Радфорд», кораб на САЩ «Радфорд», тук Ла Валета, край.

Капитанът вдигна микрофона.

— Ла Валета, тук «Радфорд».

— Открихте ли нещо, край.

— Нищо, Ла Валета. Хеликоптерът ни претърси целия район, но досега не е открил нищо. — Вече бяха искали от Малта корекции в данните за последната скорост и курс на самолета, но той бе излязъл от обсега на цивилния радар още преди да изчезне от по-прецизния уред на разрушителя. Мъжете и от двата края на връзката въздъхнаха. И двамата знаеха как ще завърши всичко това. Издирването щеше да продължи още един ден, нито повече, нито по-малко, и нямаше да открият нищо. Вече бяха пратили телекс до производителя, с който го информираха, че един от самолетите им е изчезнал в морето. Представителите на «Гълфстрийм» щяха да отлетят в Берн, за да проверят документите за поддръжка и другите данни за машината с надеждата да открият нещо, но навярно нямаше да успеят, с което целият случай щеше да бъде отнесен към колоната «неизвестни» в нечия счетоводна книга. Но играта трябваше да се изиграе докрай, пък и, по дяволите, за екипажа на «Радфорд» това щеше да е добра тренировка.

 

 

Навярно миризмата й подсказа, че нещо не е наред. Пътуването от летището завърши бързо. Навън все още беше тъмно и когато камионът спря, и лекарят, и сестрата бяха изтощени от дългия път. Първата им работа бе да пренесат сестра Жана Батист вътре. Едва тогава двамата за последен път свалиха предпазните си дрехи. Сестра Мария Магдалина приглади късата си коса и тежко въздъхна. Най-после можеше да се огледа и онова, което видя, я изненада. Мауди забеляза объркването й и още преди тя да успее да каже нещо, я поведе вътре.

Точно тогава ги връхлетя миризмата, познатата африканска миризма от пристигналите преди няколко часа маймуни. Това определено не беше нещо, което можеше да се свърже с Париж или с място, толкова чисто и подредено, колкото трябваше да е институтът «Пастьор». Сестра Мария Магдалина се огледа и разбра, че надписите на стените не са на френски. Нямаше начин да разбере в каква ситуация е попаднала. Появи се войник, който я хвана за ръката и я отведе нанякъде, а тя бе прекалено смутена, за да възрази. Само погледна през рамо към небръснатия мъж в хирургически зелени дрехи.

— Коя е тази? — попита директорът на проекта.

— Според тяхната религия те не могат да пътуват сами. Трябва да пазят целомъдрието си — поясни Мауди. — В противен случай нямаше да мога да дойда с нашата пациентка.

— Още ли е жива?

— Да — кимна Мауди. — Би трябвало да успеем да я задържим така още три дни, може би четири.

— Ами другата?

— Не съм аз този, който трябва да реши.

— Винаги бихме могли да разполагаме с друг…

— Не! Това е варварство — възрази Мауди. — Такива неща са омразни на Господ.

— Ами онова, което възнамеряваме да направим, не е ли? — попита директорът. Явно Мауди бе прекарал прекалено много време в джунглата. Но не си струваше да се карат. Един заразен с ебола пациент им беше напълно достатъчен. — Измий се и после ще отидем да я видим.

Стаите бяха само четири и пред запечатаните им врати пазеха стражи. Мястото принадлежеше на иранската армия. Лекарите бяха военни и целият персонал се състоеше от хора с боен опит. Както можеше да се очаква, охраната беше строга. Мауди и директорът обаче бяха свалили пазачите на първия етаж и сега часовият натисна бутоните, за да отвори херметично затворената врата. Тя се отвори с хидравлично изсъскване, за да открие зад себе си още една. Можеха да видят как димът от цигарата на войника се всмука навътре. Добре. Въздушната система работеше както трябва. Двамата изпитваха странни предразсъдъци към собствените си сънародници. Бе за предпочитане всичко тук да е построено от чужди инженери — в Средния изток немците бяха най-популярни за такива неща, — но Ирак беше допуснал тази грешка, заради която сега съжаляваше. Уредните германци пазеха плановете на всичко, което строяха, и в резултат голяма част от проектите им се бяха превърнали в пепел след бомбардировките. И макар много от инсталациите в тази сграда да бяха купени от чужбина, всичко бе построено от местни специалисти. Самият им живот зависеше от точното изпълнение на всяка субсистема тук, но по този въпрос вече нищо не можеха да направят. Вътрешните врати не се отваряха, ако външните не бяха херметизирани. Системата действаше. Директорът ги активира и те се подчиниха.

Сестра Жана Батист се намираше в последната стая отдясно. При нея стояха трима санитари. Вече бяха свалили всичките й дрехи и под тях се разкриваше умиращото й тяло. Войниците бяха отблъснати от онова, което видяха — състоянието й беше по-ужасно, отколкото и най-ужасните рани, получени по време на война. Те бързо почистиха тялото й и после го покриха от уважение към целомъдрието на жената, както повеляваше културата им. Директорът погледна към банката морфин и незабавно ограничи притока му с една трета.

— Трябва да я задържим жива колкото се може по-дълго — поясни той.

— Болката от…

— Нищо не може да се направи — хладно отвърна той. Понечи да смъмри Мауди, но после размисли. Той също бе лекар и знаеше, че е трудно да останеш безчувствен към пациентите си. Възрастна жена, европейка, упоена от морфина. Дишането й беше прекалено бавно, за да остане доволен. Санитарите поставиха проводниците за електрокардиограмата и той с изненада видя, че сърцето й работи добре. Чудесно. Както се очакваше, кръвното налягане беше ниско и директорът нареди да окачат на стойката още две единици кръв за преливане. Колкото повече кръв, толкова по-добре.

Санитарите бяха отлично обучени. Всичко, пристигнало заедно с пациентката, вече бе двойно опаковано. Един от тях отнесе пакета навън до газовата пещ, в която скоро щеше да остане само стерилизирана пепел. Основният въпрос сега бяха опитите с вируса. Пациентката представляваше развъдник на културата им. Преди на жертвите се взимаха по няколко кубични сантиметра кръв за анализ и пациентът скоро умираше, след което трупът или се изгаряше, или се дезинфектираше и погребваше в обработена с химикали почва. Не и този път. Известно време той щеше да разполага с него, с най-голямото количество вируси, които някой изобщо бе виждал, и от тях щеше да получи още повече, всички от тях убийствени и могъщи. Той се обърна.

— И така, Мауди, как се е заразила?

— Лекуваше пациент. Едно негърче.

— В какво е допуснала грешка?

— Не успяхме да разберем. Питах я, когато все още беше в съзнание. Не е правила инжекции на момчето, пък и винаги бе изключително внимателна с острите предмети. Тя е опитна сестра — механично отвърна Мауди. Всъщност беше прекалено уморен, за да направи нещо повече, освен да съобщи каквото знае, а това, помисли си директорът, бе просто чудесно. — Работила е с ебола и преди, в Киквит и на други места. Обучи персонала на всички процедури.

— Инфекция по въздуха? — попита директорът. Беше прекалено да се надява на това.

— В Центъра за контрол на болестите смятат, че става дума за щам «Мейинга». Сигурно си спомняте, че този вариант е наречен на името на сестрата, заразила се с болестта по неизвестен начин.

Тези думи накараха директора да погледне Мауди право в очите.

— Съвсем сигурен ли сте в това, което казахте?

— В момента не съм сигурен в нищо, но аз също разпитах хората от персонала в болницата и се оказа, че всички инжекции са правени на пациент Нула от други, не от сестрата. Тъй че, да, това може да е случай на инфекция по въздуха.

Имаха класически случай на добри и лоши новини едновременно. За заирската ебола се знаеше изключително малко. Знаеше се, че болестта се предава чрез кръв и други телесни течности, дори при сексуален контакт — това бе почти теоретично предположение, тъй като жертвите на еболата едва ли бяха в състояние да се занимават с такива дейности. Смяташе се също, че вирусът не може да съществува извън живия приемник и бързо загива на открито. Поради тази причина приемаха, че болестта не може да се предава по въздуха подобно на пневмонията или други разпространени заболявания. Но в същото време при всяка епидемия на вируса имаше случаи, които не можеха да се обяснят. Нещастната сестра Мейинга бе дала името си на онзи вариант на еболата, който беше отнел живота й по неизвестен начин. Дали бе излъгала за нещо, дали просто беше забравила, или пък наистина беше казала истината и така бе увековечила подтип на еболата, който наистина оцеляваше във въздуха достатъчно дълго, за да бъде пренесен като обикновена настинка? В такъв случай пациентката пред тях представляваше носител на биологично оръжие с такава мощ, която беше в състояние да накара целия свят да се разтрепери от страх.

Тази възможност означаваше също, че буквално си играеха със самата Смърт. И най-малката грешка можеше да е фатална. Директорът несъзнателно погледна нагоре към климатичната инсталация. Сградата беше предназначена точно за такива случаи. Навлизащият въздух бе съвсем чист, след като преминаваше през клапан, разположен в края на двестаметрова тръба. Излизащият от «горещите» участъци въздух минаваше през една-единствена камера под налягане. Там се подлагаше на мощно ултравиолетово облъчване, тъй като честотата на радиацията с абсолютна сигурност унищожаваше вирусите. Въздушните филтри бяха напоени с химикали — сред които фенол, — за да се постигне същият резултат. Едва тогава той се изхвърляше навън, където за предотвратяването на възможността от разпространение на вирусите можеше да се разчита и на други естествени фактори. Филтрите — разделени на три отделни части — се сменяха с религиозна прецизност на всеки дванайсет часа. Ултравиолетовите лъчи, пет пъти по-мощни от необходимото, постоянно се следяха. Заобикалящото «горещата» лаборатория атмосферно налягане съзнателно се поддържаше по-ниско, за да се застраховат от пробив в системата, и този факт даваше възможност да се преценява структурната цялост на сградата. За останалото… е, нали точно затова всички те бяха подготвени толкова внимателно по въпросите на безопасността на облеклото и процедурите с остри предмети.

Директорът също беше лекар, следвал в Париж и Лондон, но бяха минали години, откакто бе лекувал човек. Беше посветил последното десетилетие от живота си главно на молекулярната биология, по-точно на изучаването на вирусите. Знаеше за тях толкова, колкото и най-добрите специалисти, което означаваше съвсем малко. Знаеше например как да ги накара да се развиват и сега разполагаше със съвършена среда — човешко същество, превърнато от съдбата във фабрика за най-смъртоносния организъм, известен на хората. Никога не я беше познавал здрава, никога не бе разговарял с нея, никога не я бе виждал да работи. Това беше добре. Навярно бе способна сестра, както твърдеше Мауди, но всичко това оставаше в миналото, а и нямаше смисъл прекалено да се привързва към човек, който след три или най-много четири дни щеше да е мъртъв. Колкото по-дълго обаче живееше, толкова по-добре, за да можеше фабриката да свърши работата си, използвайки това човешко тяло като суровина, от която да произведе своя продукт и да превърне най-прекрасното творение на Аллах в Негово най-смъртоносно проклятие.

По другия въпрос той вече се беше разпоредил, докато Мауди се къпеше. Отведоха сестра Мария Магдалина в друго херметично затворено отделение, дадоха й дрехи и я оставиха сама. Тя се бе изкъпала, чудейки се какво става и къде се намира. Все още беше прекалено объркана, за да се страхува истински. Подобно на Мауди, сестрата се бе къпала дълго и от това мислите й донякъде се бяха прояснили. Опитваше се да дооформи правилния въпрос, който да зададе. След няколко минути щеше да намери лекар, когото да попита какво става. Да, точно това щеше да направи, помисли си сестра Мария Магдалина, докато се обличаше. Удобните и познати медицински дрехи я успокояваха, а и все още пазеше своята броеница, която беше взела със себе си дори под душа. Беше метална, вместо официалната броеница на религиозния й орден, подарена и още когато преди повече от четирийсет години бе положила първия си обет. Но металът се дезинфектираше по-лесно и тя я беше почистила в банята. Вече облечена, монахинята реши, че най-добрата подготовка за търсенето й на информация ще бъде молитвата, затова коленичи, прекръсти се и започна да се моли. Не чу отварянето на вратата зад гърба си.

Войникът от охранителното подразделение имаше заповед. Той можеше да я изпълни няколко минути преди това, но да наруши уединението на жена, докато е гола и се къпе, щеше да е мерзка постъпка, а и тя нямаше намерение да бяга. Достави му удоволствие да види, че сестрата се моли, обърната с гръб към него. Така трябваше. На осъдените на смърт престъпници винаги се даваше възможност да разговарят с Аллах и лишаването от това беше тежък грях. Толкова по-добре, помисли си той, като вдигна 9-милиметровия си автоматичен пистолет. Сега тя разговаряше със своя Бог…

… а сега вече го правеше лице в лице. Той прибра оръжието в кобура си и извика двамата санитари да почистят след него. И преди беше убивал хора, бе участвал в разстрели на врагове на родината и това беше просто задължение, понякога неприятно, но въпреки всичко задължение. В този случай ръката му бе потреперила. Този път — войникът беше сигурен — бе пратил една душа при Аллах. Колко странно, че се чувстваше добре след екзекуция.

 

 

Тони Бретано бе пристигнал със самолет на «Ти Ар Дабъл Ю». Оказа се, че още не е решил да приеме предложението от ръководството на «Локхийд-Мартин», и Райън се радваше, че информацията на Джордж Уинстън не е вярна. Явно точно този род вътрешна информация не му беше достъпна.

— Преди казах «не», господин президент.

— Даже два пъти — кимна Райън. — Да оглавите АРПА и да станете заместник-министър на технологиите. Името ви се споменаваше и за НРО, но изобщо не са ви викали по този въпрос.

— Така чух и аз — потвърди Бретано. Беше нисък и ако се съдеше по свадливостта му, очевидно имаше комплекс от ръста си. Обичаше да показва кой и какъв е и да изтъква научните си степени.

— И сте отказали постовете, защото тук е страшно пренаселено, така ли?

— Много хора, които не вършат нищо. Ако си вършех работата така, акционерите щяха да ме линчуват. Бюрокрацията в министерството на отбраната…

— Ами оправете положението — предложи Джак.

— Не става.

— Не ми казвайте това, Бретано. Всичко, което може да направи човек, може и да развали. Ако смятате, че не можете да се справите, чудесно, само ми го кажете.

— Почакайте…

Райън отново го прекъсна.

— Не, вие почакайте. Видяхте какво казах по телевизията. Нямам намерение да го повтарям. Трябва да поразчистя някои неща и за тази цел имам нужда от подходящите хора. Ако вие не сте такъв, чудесно, ще намеря някой достатъчно твърд…

— Твърд ли? — Бретано едва не падна от стола си. — Твърд? Трябва да ви кажа нещо, господин президент! Баща ми продаваше плодове с количка. Светът не ми е дал нищичко! — Райън се засмя и той замълча за миг, после продължи вече по-спокойно, както подобаваше на председател на корпорация, какъвто всъщност беше: — Не е зле.

— Джордж Уинстън казва, че сте енергичен. Не сме имали подходящ министър на отбраната от десет години. Добре. Когато греша, имам нужда от хора, които да ми го казват. Но мисля, че с вас не съм сбъркал.

— Какво искате да направя?

— Когато вдигам телефона, искам заповедите ми да се изпълняват. Искам да зная, че ако трябва да излагам хора на опасност, те ще са екипирани както трябва, ще са обучени както трябва и поддържани както трябва. Искам всички да се страхуват от онова, което можем да направим. Така работата на външното министерство е много по-лесна — поясни президентът. — Когато бях дете в източен Балтимор и виждах полицай да върви по улица «Монюмънт», знаех две неща. Че не е никак добре да си имам работа с него и че мога да разчитам да ми помогне, ако имам нужда от това.

— С други думи, искате продукт, който да можем да доставим, когато се наложи.

— Точно така.

— Ще имаме много работа — предпазливо каза Бретано.

— Искам да си подберете добър екип и да съставите структура на армията, която да отговаря на нуждите ни. После искам да възстановите Пентагона, за да реализирате плана.

— С колко време разполагам?

— За първата част ви давам две седмици.

— Не е достатъчно.

— Не ми казвайте това. Толкова много сме учили тези неща, че съм изненадан, че хартията, върху която са отпечатани, още не е погълнала всички дървета в страната. По дяволите, аз зная каква е заплахата там, спомнете си го. Някога това ми беше работата. Допреди месец бяхме в истинска война, която ни изтощи, защото нямахме ресурси, които да използваме. Просто бяхме късметлии. Не искам повече да разчитаме на късмета. Искам да разчистите бюрокрацията, така че ако се наложи да направим нещо, то наистина да бъде направено. Искам нещата да се вършат, преди да се наложи да ги вършим. Ако се справим както трябва, никой няма да е достатъчно луд, че да се захваща с нас. Въпросът е дали вие искате да се захванете с това, доктор Бретано?

— Сложно е.

— Няма прости работи — каза Джак.

— Половината от работата е организирането на добро разузнаване — отбеляза Бретано.

— Зная. В ЦРУ вече започнахме. Джордж трябва да се оправи в министерството на финансите. Преглеждам списък със съдии, един от които да оглави министерството на правосъдието. Вече казах всичко това по телевизията. Събирам екип. Искам да участвате в него. Ще правя нещата както аз си знам. Мислите ли, че двама души като нас биха стигнали толкова далеч някъде другаде? Времето се изплаща, Бретано. — Райън се отпусна назад, доволен от речта си.

Бретано не можеше да се съпротивлява повече и го знаеше.

— Кога започвам?

Райън погледна часовника си.

— Утре сутрин урежда ли ви?

 

 

Екипът по поддръжката се появи точно след зазоряване. Около самолета имаше военна охрана, която да държи любопитните на разстояние, макар че това летище вече беше по-охранявано от повечето си международни аналози поради присъствието на иранските военновъздушни сили. Шефът на екипа имаше инструкции какво трябва да се направи и дългият списък от процедури в тефтера му беше странен, но нищо повече. Самолетите от този вид винаги изискваха особено внимание, защото хората, които ги управляваха, се смятаха за богоизбрани или дори за нещо още повече. Не че имаше някакво значение. Той си имаше работа и съветът за извънредно внимание бе излишен. Хората му винаги внимаваха. Списъкът казваше, че е време да се сменят два уреда в пилотската кабина и частите бяха приготвени, все още в заводските си опаковки. След монтирането им трябваше да се настроят. Други двама души от екипа му щяха да заредят самолета и да сменят маслото на двигателите. Останалите щяха да работят по кабината под неговия надзор.

Едва бяха започнали, когато се появи някакъв капитан с нова заповед и както можеше да се очаква, тя противоречеше на предишните. Бързо трябваше да сменят седалките. След няколко часа самолетът щял да се отправи на нов полет. Офицерът не спомена закъде и техникът не си направи труда да го пита, а само нареди на механика, който сменяше уредите в кабината, да побърза. При модулната организация на уредите в Г-IV това беше лесно. Появи се камион със свалените два дни преди това седалки и екипът по почистването им помогна да ги поставят. Главният техник се зачуди защо са ги сваляли, но не му бе работа да пита, пък и така или иначе не би получил отговор. Жалко, че всички толкова бързаха. Иначе чистенето щеше да е много по-лесно. Но четиринайсетте седалки бързо бяха монтирани и самолетът отново се превърна в миниатюрен, но много комфортен пътнически лайнер. Както винаги, седалките вече бяха подложени на химическо чистене в хангара, а пепелниците бяха изпразнени и измити. След това се появиха хората от службата за снабдяване с хранителни продукти и скоро самолетът се оказа претъпкан с работници. Нещата се ускориха. Пристигнаха членовете на новия екипаж със своите карти и планове с маршрути. Те завариха механика наполовина легнал върху пилотската седалка и наполовина върху пода — довършваше работата си по дигиталните уреди. Пилотът никога не бе проявявал търпение с механиците и сега стоеше и гледаше навъсено как човекът си върши работата — от своя страна, механикът изобщо не се вълнуваше от мислите на пилота. Той свърза последния кабел, изправи се и пусна тестова програма, за да се увери, че уредът работи добре, без изобщо да поглежда към летците, които със сигурност щяха да го проклинат още повече, ако не бе инсталирал електрониката както трябва. Още не беше излязъл от кабината, когато вторият пилот зае мястото си й отново пусна същата тестова програма. Излязъл от самолета, за да не пречи, механикът разбра причината за бързането.

Петимата стояха на рампата и нетърпеливо и важно гледаха белия самолет, възбудени от нещо. Механикът и останалите от поддържащия екип познаваха всички по име, защото често се появяваха по телевизията. Работниците кимнаха в израз на уважение към моллите и удвоиха усилията си, в резултат на което свършиха бързо. Екипът по почистването беше повикан навън, с което прекратиха усилията им да избършат малкото повърхност, останала незаета след монтирането на седалките. Важните пътници веднага се качиха на борда и се настаниха в задната част на отделението, явно за да обсъждат нещо. Екипажът включи двигателите и охраната и камионите едва имаха време да се изтеглят преди самолетът да се отправи към пистата за излитане.

 

 

Вторият член на тази малка високопоставена флотилия се приземи в Дамаск, за да открие, че го очаква заповед незабавно да се върне в Техеран. Екипажът проклинаше, но изпълни заповедта и остана на земята само четирийсет минути преди отново да излети за краткото пътуване до Иран.

 

 

В «ПАЛМ БОУЛ» имаха много работа. Нещо ставаше. Можеха да го разберат по онова, което не ставаше. Трафикът по секретните канали, използвани от висшите иракски генерали, беше достигнал връхната си точка и после замлъкна. Компютрите в разузнавателната, станция в Саудитска Арабия се опитваха да проникнат в електронните системи, използвани от иракските тактически радиостанции. Всичко това отнемаше време. С появата на персоналните компютри техниката за кодиране, с която някога бяха разполагали само богатите държави, беше станала леснодостъпна и за най-скромните граждани на Америка и на другите технически напреднали страни. Неочакваният резултат от този факт бе, че най-съвременната апаратура за секретна комуникация в момента беше достъпна и за най-бедните държави. Сега Малайзия разполагаше с кодове, които бяха също толкова сложни за дешифриране, колкото и тези на Русия — същото се отнасяше за Ирак. Системите за кодиране на тактически радиоканали по необходимост бяха донякъде по-прости, но дори тяхното дешифриране изискваше компютър «Крей», който бе доставен със самолет в Саудитското кралство едва преди няколко години. Друг фактор беше това, че «ПАЛМ БОУЛ» се намираше в Кувейт и всъщност бе изцяло финансиран от местното правителство, а тази любезност изискваше в отговор друга. Кувейтците трябваше да видят «плячката» на станцията на АНС. Естествено, размяната беше справедлива, но Управлението за национална сигурност и хората от военното разузнаване не бяха научени да мислят за това какво е «справедливо». В края на краищата те си имаха заповеди.

— За семействата си ли приказват? — гласно се учуди един сержант от ВВС на САЩ. Това беше нещо ново. «ПАЛМ БОУЛ» бе попадал и по-рано на информация от личен характер по тази мрежа и беше научил доста неща за личните навици на висшите иракски генерали, но такова нещо срещаха за първи път.

— Евакуация — отбеляза старшината до него. — Измъкват се. Лейтенант! — извика той. — Тук става нещо.

Младшият дежурен офицер работеше по нещо друго. Радарът на кувейтското международно летище бе необикновено мощен. Монтиран веднага след войната, той се използваше в две направления: за гражданските авиодиспечери и за кувейтските военновъздушни сили. Обхватът му беше изключително голям. За втори път от много дни насам от Иран към Багдад се насочваше пътнически самолет. Маршрутът му бе идентичен с онзи на предишния и имаше същия транспондерен код. Разстоянието между двете столици беше само шестстотин и четирийсет километра, достатъчно, за да си струва самолетът да набере нормална височина и така да оправдае изразходваното гориво — а между другото и да навлезе в обсега на радарното им засичане. Там наоколо би трябвало да кръжи и E-3B АУАКС, но системата съобщаваше директно в ККМС, а не в «ПАЛМ БОУЛ». За униформените шпиони в наземната станция беше въпрос на професионална гордост да засекат хората в самолета самостоятелно, още повече че по-голямата част от тях сами служеха във ВВС на САЩ. Лейтенантът — млада жена — мислено си отбеляза информацията, после се приближи до сержантите и попита:

— Какво има?

Старшината бавно спусна курсора по компютърния си екран и й показа преведеното съдържание на няколко засечени разговора, като показваше с пръст на екрана, за да привлече вниманието й към времето.

— Неколцина приятели се разкарват от града. — Секунда по-късно до тях застана един кувейтски майор. Исмаил Сабах имаше далечно родство с кралското семейство, беше завършил в Дартмут и американският персонал много го харесваше. По време на войната бе останал в Кувейт и беше работил в една от групите на съпротивата — в една от най-добрите. Бе се укривал и събирал информация за придвижването и разположението на иракските бойни части, след което я беше предавал, най-вече с помощта на клетъчни телефони, които можеха да се свързват със саудитската гражданска телекомуникационна мрежа точно до границата и които иракчаните не бяха в състояние да засичат. През това време, в условията на иракския терор, той бе загубил трима близки членове на семейството си. Имаше изключително богат личен опит и мразеше северната съседка на страната си. Спокоен, проницателен човек на около трийсет и пет години, той, изглежда, ставаше по-умен с всеки изминал ден. Сабах се наведе, за да види преводите на компютърния екран.

— Как го казвахте вие, плъховете напускат кораба, нали?

— И вие ли смятате така? — изпреварвайки лейтенантката, попита старшината.

— Мислите, че отиват в Иран? — попита американката.

— Зная, че изглежда така, но не е логично, нали?

Майор Сабах сбърчи лице.

— Не е логично да пращат в Иран и самолети на военновъздушните си сили, но иранските изтребители оставиха пилотите да се приберат у дома си. Трябва да научите още за местната култура, лейтенант.

«Разбрах, че тук нищо не е много логично» — помисли тя, но не можеше да го каже.

— С какво друго разполагаме? — попита сержанта Сабах.

— Разговарят, млъкват и после пак разговарят и така нататък. В момента текат съобщения, но ККМС все още се опитва да ги засече.

— От радарното засичане съобщават за полет от Мехрабад за Багдад, дегизиран като пътнически самолет.

— Същия като преди ли? — попита Сабах.

— Да, майоре.

— Какво друго?

— Най-вероятно в момента компютрите подготвят точно този материал. Може би след трийсет минути ще бъде готов.

Сабах запали цигара. Формално «ПАЛМ БОУЛ» принадлежеше на Кувейт и пушенето бе позволено за облекчение на някои и ярост на други. Сравнително ниският му ранг не му пречеше да е относително висш член на разузнаването на страната си, още повече че той беше скромен и делови, за разлика от действията си по време на войната, за които бе изнасял лекции във Великобритания и Америка.

— Някакви мнения? — попита той, след като вече беше готов със собственото си.

— Вие го казахте, сър. Те се измъкват — отвърна старшината.

Майор Сабах довърши мисълта му.

— След няколко часа или дни Ирак няма да има правителство и Иран му помага да изпадне в анархия.

— Лошо — въздъхна старшината.

— Човек се сеща за думата «катастрофа» — тихо каза Сабах, поклати глава и мрачно се усмихна, с което допълнително си спечели възхищението на американските разузнавачи.

 

 

Гълфстриймът се приземи след спокоен шейсет и пет минутен полет от Техеран, засечен по часовника на Бадрейн. Точни като «Суис Ер», отбеляза той. Е, трябваше да се очаква. Щом самолетът спря, вратата се отвори и от него слязоха петима пътници. Посрещнаха ги с натруфено измамна любезност, на която те отвърнаха по същия начин. Малък конвой от мерцедеси ги отведе незабавно в царствени апартаменти в центъра на града, където те, разбира се, щяха да бъдат убити, ако нещата тръгнеха на зле. Щом автомобилите им потеглиха, двама генерали със своите съпруги, деца и с по един телохранител излязоха от VIP терминала и бързо се качиха на борда на самолета. Вторият пилот затвори вратата и двигателите се включиха — всичко това за по-малко от десет минути според сейкото на Бадрейн. Прекалено очевидно, за да го пропуснат хората от кулата. Това бе проблемът със секретността, Бадрейн го знаеше. Всъщност човек не можеше да запази в тайна нищо, поне не събитие от такъв мащаб. Бе най-добре да използват пътнически полет и да се отнасят към заминаващите генерали като към обикновени пътници, но между двете страни нямаше редовни полети, пък и във всеки случай офицерите не биха се подложили на такова плебейско отношение. Така че хората от кулата щяха да разберат, че при необичайни обстоятелства е пристигнал и излетял специален самолет, същото се отнасяше и за служителите от терминала, които се бяха грижили за генералите. За този полет това нямаше да е важно. Но щеше да има значение за следващия.

Навярно това нямаше да е от прекалено значение за Великия план, защото вече не можеше да се попречи на събитията, за чието задвижване беше помогнал той, но то обиждаше Али Бадрейн в професионално отношение. Бе най-добре да пази в тайна всичко, което вършеше. От друга страна, с действията си той си беше спечелил благодарността на много могъщ човек, управляващ много могъща страна. Бе го постигнал само с думи, като съобщи на хората онова, което вече знаеха, и им помогна да вземат и така неизбежното решение, колкото и да се съпротивляваха. Странно нещо е животът.

 

 

— Същият е. Господи, та той почти не остана на земята. — С малко усилия радиотрафикът за този самолет беше изолиран и сега течеше по слушалките на лингвиста от спецчаст 6. Макар езикът на международната авиация да бе английският, екипажът на този самолет разговаряше на фарси. Навярно смятаха, че така взимат мерки за сигурност, но само привличаха вниманието и попадаха във фокуса на радарното и радиозасичане. Иначе разговорите бяха съвсем обичайни освен факта, че самолетът не беше останал на земята достатъчно дълго дори само за да го заредят. Това означаваше, че всичко е било предварително планирано, което при тези обстоятелства едва ли можеше да изненада някого, но въпреки всичко бе интересно. Високо в небето и далече в северозападния край на Персийския залив, в момента самолетът се следеше и от един АУАКС.

 

 

Двамата генерали тихо и нервно говореха в задната част и ревът на двигателите заглушаваше думите им. Съпругите им просто седяха, още по-нервни от мъжете си, докато децата четяха или спяха. Най-трудната част се падаше на телохранителите, които знаеха, че ако нещо в Иран тръгне на зле, не могат да направят нищо, освен глупаво да загинат. Единият седеше по средата на отделението и откри, че седалката му е влажна. Не знаеше какво е това, но лепнеше и беше… червено? Доматен сок или нещо друго, навярно. Раздразнен, той отиде в тоалетната и изми ръцете си, а после взе кърпата, за да изтрие седалката. Преди да седне отново, мъжът върна кърпата в тоалетната, после се загледа надолу към планините и се зачуди още колко ли изгрева ще доживее, без да знае, че току-що е ограничил броя им до двайсет.

 

 

— Това бяха заместник-командирът на военновъздушните им сили и командващият на Втори иракски армейски корпус заедно със семействата си — каза старшината. Дешифрирането бе отнело малко повече от два часа след момента, в който беше засечен сигналът.

— Размяна на заложници? — попита лейтенантката от ВВС на САЩ.

— Най-вероятно — съгласи се майор Сабах. — Трябва да очакваме излитането на друг самолет от Мехрабад веднага, щом този се приземи.

— Закъде?

— Не се ли сещате?

— За Судан — досети се старшината.

— Май сте прав — намигна Сабах. — Би трябвало да потвърдим това със засичане на времето на полетите от Багдад. — И той наистина не можеше да прецени ситуацията дотогава, макар вече да беше съобщил на началниците си, че става нещо необичайно. Скоро и американците трябваше да направят същото.

 

 

След двайсет минути от ККМС излъчиха предварителен доклад до Форт Мийд, Мериленд и прищевките на времето пратиха съобщението в дежурния център точно след полунощ. От Управлението за национална сигурност го предадоха по фиброоптичен кабел до Ленгли, Вирджиния, където попадна в «Меркурий», комуникационно-разузнавателната служба на ЦРУ, а оттам го отнесоха в оперативния център на управлението на горния етаж, стая 7-F-27, намираща се в старата централна сграда. Информацията се изкачваше нагоре по йерархията, понякога със съответната оценка на всяко следващо равнище, но най-често без такава, или ако имаше, тя се поставяше най-отдолу, така че офицерите от националното разузнаване да могат сами да си съставят мнение и да повторят работата на други. В повечето случаи имаше смисъл, но в такива извънредни и изискващи бързо действие ситуации много често не беше така. Проблемът се състоеше в това, че човек не можеше да определи кога наистина става въпрос за кризисни моменти.

В ЦРУ дежуреше Бен Гудли, бързо издигнал се в Директората и неотдавна назначен тук офицер от националното разузнаване, служба, наред с която беше получил най-неприятния график поради младшия си пост. Както обикновено, той прояви добрия си инстинкт като отиде при отговорника за региона и му предаде съобщението веднага щом прочете страниците.

— Ледът се топи — каза агентът, след като прочете страница трета. Това не беше необичайно, но не бе и приятно.

— Някакви съмнения?

— Момчето ми — отговорникът имаше двайсетгодишен стаж, — да не си мислиш, че отиват до Техеран на пазар?

— СОНР? — попита Гудли. Имаше предвид Специалната оценка на националното разузнаване — важен официален документ, предвиден за извънредни ситуации.

— Така ми се струва. Иракското правителство се предава. — Това не беше чак толкова изненадващо.

— Три дни?

— Няма и толкова.

Гудли се изправи и каза:

— Добре, хайде да я нахвърляме.