Метаданни
Данни
- Серия
- Джак Райън (9)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Executive Orders, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- dave (2008)
Издание:
ИК „Бард“, 1996
Превод: Крум Бъчваров, 1996
Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 1996
История
- — Добавяне
24.
По време на полета
От града до летището се върнаха много по-бързо. Губернаторът се прибра в резиденцията си. Хората се разотидоха, всеки по своята работа, и сега по тротоарите се извръщаха само минувачите, тръгнали да обикалят из магазините. Личеше си, че отдалеч ги дразни воят на сирените, разгласяващи от километри приближаването на президентския кортеж. Райън се бе облегнал на плюшената облегалка, победен от умората след митинга.
— Е, как се справих? — попита той, загледан през прозореца, край който със сто километра в час се редуваха пейзажите от Индиана. За миг си помисли с усмивка, че именно на върховния блюстител на законите в страната е разрешено да не се съобразява с ограниченията за скоростта.
— Много добре — обади се Кали Уестън. — Говорихте като университетски преподавател.
— Навремето точно с това се занимавах — отвърна президентът и си помисли: «И ако мога, отново с радост ще се изправя пред катедрата».
— За щат като Индиана речта ви не звучеше зле, но за следващите места ще ви е нужен малко повече плам — намеси се Арни.
— Всяко нещо по реда си — посъветва го Кали. — Както всяко дете трябва да пълзи, преди да проходи.
— Същата реч ли трябва да произнеса в Оклахома? — попита президентът.
— С незначителни изменения — отговори Кали. — Само да не се изтървете и да заговорите за Индиана. Не забравяйте, че ще бъдем в друг щат.
— Те изгубиха двама сенатори, но все още имат един конгресмен, който ще застане до вас на трибуната — напомни му неуморният Арни ван Дам.
— Кога успя да го уредиш? — уморено попита президентът.
— Тази вечер ще уточним всичко за утрешната ви реч. Ще обявите подновяването на договора за базата на ВВС в Тинкър. Това означава около петстотин нови места. Местните вестници ще изпаднат във възторг.
Бен Гудли все още не беше сигурен дали е утвърден на поста съветник на президента по въпросите на националната сигурност. Беше твърде млад за този отговорен пост, но ако наистина го бяха одобрили, поне щеше да има възможност да осигурява на президента пълна и навременна външнополитическа информация. Научил бе много от краткия престой в главната квартира на ЦРУ в Ленгли и напредна бързо — той бе един от най-младите служители, удостоен с примамливия пряк достъп до архивите на Националната информационна служба, тъй като се бе отличил с умението да извлича безпогрешно най-ценното от лавината донесения, справки и доклади. Особено го въодушевяваше перспективата да докладва на самия президент. Гудли прекрасно знаеше, че ще намери общ език с Джак — все още го наричаше така в мислите си, макар да не си го позволяваше гласно по време на съвещанията — а президентът, от своя страна, нямаше да крие от него как оценява старанието му. Това можеше да се окаже безценен урок за младия Бен Гудли, доктор по политология, който мечтаеше един ден да се издигне, и то без ничии протекции, до престижния пост директор на правителствения информационен център.
На стената срещу бюрото му бе монтирана сложна часовникова система, показваща часовете във всички часови пояси. Бе я поръчал още с настаняването си в този кабинет и за негова изненада изпълниха поръчката само за една нощ, а той се подготвил да изтърпи многодневно ходене по мъките из дебрите на вашингтонската бюрокрация. Само с един поглед можеше да определи кой час от денонощието е сега в произволна точка на земното кълбо. Освен това лесно се установяваше кое събитие се е случило в необичаен час, а понякога това се оказваше по-важно от всички сведения, често претрупани до издребняване, в ежедневните бюлетини на разузнаването. Като този например, който в момента изпълзяваше от неговия факс апарат, свързан с телефона за пряка кодирана връзка.
Агенцията за национална сигурност (АНС) периодично изпращаше обзори за последните събития от всички краища на света. Центърът за обзори в АНС бе комплектуван от висши офицери от всички родове войски и те разглеждаха събитията не толкова като политици, колкото като военни. Все пак това не означаваше, че можеше да си позволява пренебрежение към работата им.
Бен знаеше наизуст не само имената, но и индивидуалните особености на мнозина от най-изявените сътрудници на АНС. Особено му допадаше шефът на центъра за обзори — полковник от ВВС на САЩ, който никога не досаждаше на съветниците в Белия дом с излишно струпване на второстепенна информация имаше си канали за свръзка и достатъчно помощници за тази цел. Затова ако от факса се появеше лично съобщение с кодираната сигнатура на полковника, то това означаваше, че си заслужава да бъде прочетено.
Гудли видя шифъра «СВЕТКАВИЧНО», а веднага под него: «Относно обстановката в Ирак», и хвърли поглед към специалния си часовник. В Ирак слънцето вече бе залязло — време за отдих за някои и за действие за други. Нищо чудно да му се наложи до късно вечерта да чака нови сведения и да обобщава пристигналите, за да бъде готов със становището си рано сутринта на следващия ден.
— Ох, Господи — въздъхна Гудли, прочете още веднъж съобщението и поиска да го свържат с Фоли.
Ед Фоли също току-що бе получил съобщението и каза:
— Преди малко позвъних на Бърт Васко и му наредих да си размърда задника. Очаквам го всеки момент да се появи в кабинета ми. Всеизвестно е, че ЦРУ вече не разполага със силна агентура в Ирак, а момчетата от Държавния департамент се ориентират много по-добре в обстановката.
— Изглежда ми много напечена.
— Вярно е — отвърна Ед Фоли и Бен си го представи как кимва над слушалката. — За Бога, постъпват още сведения. Събитията се развиват много бързо. Слушай, нека да ти звънна пак след час, не, да кажем… след час и половина.
— Според мен трябва да уведомиш президента — заяви Гудли.
— Все още не сме готови да го информираме. Сведенията не са потвърдени. Бен, чуваш ли ме?
— Да, директоре.
— Джак няма да ни накаже, ако изчакаме още малко. В момента нямаме друг изход, освен да наблюдаваме как се развиват събитията в Ирак. Не забравяй, че не е разумно да го обременяваме с излишна информация — той няма време да се задълбочава в нашите обзори и анализи. Необходимо му е стегнато изложение на фактите и ясна оценка на прогнозите. А това вече е по твоята част, Бен. Зная, че са ти нужни няколко седмици, за да се ориентираш в събитията, но ти обещавам подкрепата си, за да ускорим съставянето на анализите — завърши Ед, напомняйки мимоходом на Гудли, че все е още новак в сложната йерархия от президентски сътрудници.
— Окей. Ще изчакам — съгласи се Бен и прекъсна връзката.
Не бе изтекла и минута — тъкмо дочиташе за втори път бюлетина на АНС, — когато телефонът отново го стресна.
— Докторе, обаждаме се от канцеларията на президента — прозвуча гласът на една от старшите секретарки. — По телефона за гореща връзка се обажда господин Головко. Ще поемете ли обаждането?
— Да — отвърна Гудли и мислено изруга.
— Името ми е Головко — чу се глас. — С кого разговарям?
— Аз съм Бен Гудли, президентски съветник по въпросите на националната сигурност. — «И ти много добре знаеш кой съм.»
— Гудли? — Бен зачака, докато руснакът уж се опитваше да си припомни какво знае за него. — Ах, да, вие сте онзи младок, офицер от разузнаването, който още не е научил всички коридори в Белия дом. Моите поздравления за назначаването ви.
Психологическото въздействие бе впечатляващо, макар Гудли да бе сигурен, че в този миг някой от секретарите на Головко му поднася папката с досието на Бен Гудли, в което не са забравили да уточнят дори номера на обувките му. Защото дори и Головко не можеше да помни всички сведения, търпеливо събирани от стотиците му агенти и обработвани от още толкова аналитици, а Гудли все пак не беше от вчера в Белия дом, въпреки хапливото подмятане на руснака. Онези от РВС, бившето КГБ, сигурно се бяха постарали да съберат всички достъпни сведения за него.
— Е, министре, нали все някой трябва да дежури на телефона — включи се в играта Бен Гудли. Головко не беше министър, макар да действаше като такъв, и формално погледнато, информацията относно ролята му в политиката на Кремъл се причисляваше към секретната. Естествено не можеше да го смае с тази реплика, но все пак беше по-добре от нищо. — С какво мога да ви бъда полезен?
— Знаете ли за споразумението ми с Иван Еметович?
— Да, сър, известно ми е.
— Отлично. Тогава му предайте, че се очаква възникването на нова държава, Обединена ислямска република. Засега ще включва само Ирак и Иран, но никак няма да се учудя, ако се разрасне, за наше общо съжаление.
— Доколко е достоверно това сведение, сър? — По-разумно бе да поддържа вежлив тон. Така руснакът може би щеше да се чувства поласкан.
— Младежо, не бих си направил труда да звъня на вашия президент, ако не бях уверен в това, което ви съобщавам, но разбирам, че сте длъжен да ми зададете този въпрос — снизходително поясни Головко. — Обаче няма да е зле да запомните, че не е ваша работа откъде съм се сдобил със сведенията. Надеждността на източника ми е достатъчно доказана. Ще има още сведения, и то в най-скоро време. Вие знаете ли вече нещо по този въпрос?
Дързък въпрос. Нямаше право да дава такива сведения. Да, знаеше, че президентът Райън и Ед Фоли са решили да преговарят с руснаците. Но никой не бе уточнил кое точно може да се съобщава в Москва и кое — не, а сега нямаше време да позвъни в Ленгли за указания. Но пък, от друга страна, рискуваше да се окаже по-неосведомен в очите на руснака, а в момента бе пагубно руснаците да останат с впечатлението, че Вашингтон изостава от събитията. Ако искаше да бъде мъж на място, трябваше начаса да вземе решение.
— Да, министре, вече знаем. Вашата способност да сте в крак със събитията е изумителна. Директор Фоли и аз току-що разговаряхме по този проблем.
— Аха. Е, радвам се да чуя, Гудли, че вашите осведомители се справят добре с работата си. Жалко, че не всички над тях са толкова ефективни и чевръсти.
Бен не посмя да реагира на язвителната забележка, макар че стомахът му се сви на топка — руснакът безпогрешно бе напипал най-слабото място на вашингтонската администрация. Гудли, който ценеше Райън повече от всеки друг, си припомни с какво уважение се бе отзовал президентът за способностите на мъжа, който в момента бе на другия край на линията. Добре дошъл на територията на големите играчи, хлапе. И не се прехласвай по лъскавите топки и играчки по елхата. Трябваше да спомене пред руснака, че инициативата е на Ед Фоли.
— Господин министър, ще се постарая да докладвам на президента най-късно до час и непременно ще му предам вашата информация. Благодаря ви за навременното обаждане.
— Приятен ден, Гудли.
Обединена ислямска Република! Бен смаяно се вторачи в листа върху бюрото. Вече бе правен подобен опит, оказал се неуспешен — Сирия и Египет временно се бяха обединили, когато в Кайро бе президент Гамал Абдел Насър. Но двете държави се оказаха напълно непригодни за това обединение, а след като се заеха с амбициозната цел да унищожат Израел, той се противопостави, и то твърде успешно. Но сега имаше нещо по-различно — новородената Обединена ислямска република се очертаваше не само като политически, но и като религиозен пакт. Ислямът бе единствената световна религия, която чрез свещените си книги осъждаше расизма във всичките му форми и обявяваше всички хора за равни пред Аллах, независимо от цвета на кожата им — факт, често пренебрегван от Запада. Затова ислямът с лекота обединяваше хората, а новата република още с наименованието си подсказваше, че ще се нагърби с ролята на обединител. Това бе толкова ясно, че Головко дори не изхаби време да го обяснява. Гудли отново погледна часовника на стената. В Москва минаваше полунощ. Явно Головко работеше до късно, е, може би не чак толкова до късно за висш офицер. Бен се наведе над телефона и пак се обади на Фоли.
— Поне по този въпрос можем да се осланяме на Головко. Когато обещае, Сергей Николаевич държи на думата си. Но сигурно е успял да ти вдигне кръвното, познах ли? — попита го Ед Фоли.
— Успя да си покаже зъбите — призна Гудли.
— Има да си връща за минали истории. Руснаците обичат да се заяждат с новаците. По-добре не им обръщай внимание — каза Фоли. — Окей, за какво се е разтревожил този път?
— За многото републики, чиито имена окончават на «стан» — без да се замисля, отвърна Гудли.
— Позна — намеси се трети глас в разговора.
— Васко, ти ли си?
— Да. Така се случи, че се отбих при шефа. — Гудли бе принуден да повтори това, което преди малко бе съобщил на Ед Фоли. Може би и Мери Пат бе при тях. Всеки от тях, взет поотделно, беше отличен професионалист, но събрани заедно, за да анализират някоя ситуация, бяха ненадминати.
— Никак не ми харесва тази новина — отбеляза Бен.
— И на мен — съгласи се Васко. — Нека си поблъскаме малко главите. Ще ти се обадим след четвърт час.
— Ави Бен Яков може би също ще се свърже с нас, за да си сверим часовниците — каза Ед, преди да прекъсне връзката. — Изглежда, че колегите от Мосад са имали доста напрегнат ден.
По ирония на съдбата руснаците първи се свързаха с Вашингтон, и то направо с Белия дом, което означаваше, че за момента водят в резултата срещу Израел с 2:0. Обаче всички участници в играта знаеха, че това предимство скоро ще бъде заличено. За Израел този ден се очертаваше като най-черният в историята му, а за Русия си оставаше само един от многото делници, изпълнени с грижи и безпокойство. Ала и за Америка този ден щеше да донесе сериозни неприятности.
Изгубиха няколко дни, за да се организира всичко, но накрая всички бяха разпределени в отделни сгради, разпръснати по четирите краища на града. Едва тогава обаче започнаха тревогите на генералите и адютантите. Разквартирувани на малки групички, всички се опасяваха, че могат да ги заловят един по един, като плъхове, да ги натикат в затворнически килии и после да ги натоварят за обратния полет до Багдад. Ала вече и това нямаше кой знае какво значение. Нито едно семейство нямаше повече от двама телохранители, пък и тях не ги биваше за нищо, освен да разгонват просяците при разходките из тесните улички. Срещаха се често — нали всеки генерал имаше личен автомобил — и то главно за да уговорят датата за следващата разходка. Често се посдърпваха и си напомняха, че са напуснали завинаги Ирак (двама от генералите все още хранеха илюзии, че ще се завърнат победоносно, за да реорганизират управлението на страната, но всички останали прекрасно разбираха, че това са чисти фантазии). Зад дребните дрязги се криеше дългогодишно съперничество, което при новите обстоятелства нямаше защо да прикриват. Поне неколцина от тях притежаваха над 40 милиона долара, а най-богатият бе успял да укрие 300 милиона в различни швейцарски банки — с тези пари можеха да живеят в охолство в която и да било страна. Почти всички предпочитаха Швейцария — истински рай за богатите, с всички гаранции за спокоен живот, макар че се намираха и такива, чиито погледи бяха насочени на изток. Султанът на Бруней се нуждаеше от висши офицери за реорганизирането на армията си и трима от иракските генерали сериозно обмисляха предложението му. Правителството на Судан също бе започнало неофициални преговори чрез местните власти относно възможността да използва неколцина от тях като съветници за текущи и предстоящи военни операции срещу бунтуващите се малцинства в южната част на страната — иракските генерали имаха богат опит от сраженията с кюрдските сепаратисти.
Обаче генералите се тревожеха и за още много други неудобства, освен за собствената си съдба. Всички бяха измъкнали семействата си от Ирак, а мнозина — и метресите си, които сега бяха принудени да споделят един и същи покрив със съпругите, които отново биваха пренебрегвани, както и по-рано. С всеки изминат ден положението ставаше все по-неудържимо.
Судан е предимно пустинна страна, прочута с непоносимо горещия си сух климат. Преди много години британците бяха построили в столицата Хартум болница за чужденците, с многоброен английски персонал. Сградата и оборудването бяха далеч под световното ниво, но въпреки това тя си оставаше най-приличното болнично заведение в държавите около Сахара. Сред персонала се срещаха доста млади лекари, пристигнали с романтична нагласа за Африка и за кариера — първите наивници бяха дошли още преди столетие. И въпреки че скоро се сблъскваха с горчивата действителност, продължаваха да дават всичко от себе си, за да поддържат честта на професията.
Двамата пациенти постъпиха с разлика от един час. Първо пристигна разтревожената майка с малкото си момиченце. Иън Макгрегър попита за възрастта на детето — беше само на четири годинки. Досега се оплаквало само от умерени астматични пристъпи, които обаче не даваха поводи за тревога поради сухия климат на Хартум. А откъде е пристигнало детето? От Ирак, със семейството си? Лекарят никога не бе обръщал внимание на политиката. Той бе само на двадесет и осем години, наскоро дипломиран, дребен, с преждевременно оредяла руса коса. Много повече го интересуваше бюлетинът за епидемиологичната обстановка. Вече знаеше, както и останалите лекари в болницата, че в Заир са регистрирани случаи, за които единственото правдоподобно обяснение беше вирусът «Ебола», но поне засега нямаше поводи за тревога.
Температурата на пациентката беше 38° С, но това още не означаваше треска — тази стойност се срещаше при деца на нейната възраст, още повече в горещия Судан. Провери пулса и кръвното налягане и преслуша дробовете й, но не откри нищо особено. Обаче момиченцето му се стори прекалено апатично. Откога са в Хартум? От няколко дни? Е, може би още не се е съвзела от полета. Някои организми са много чувствителни спрямо промените в климата, обясни Макгрегър. Подобни резки промени могат да оказват смущаващи въздействия. Може да е изстинала или да се е разболяла от инфлуенца. В Судан климатът е горещ, но по-здравословен от другите африкански райони. Сложи си медицинските ръкавици — не че се нуждаеше от тях, но от шестте години, прекарани в Единбургския университет, бе научил няколко задължителни правила. Не сте ли чували за Синклър, онзи, който бил забравил да си сложи ръкавиците и се заразил със СПИН от един свой пациент? Навремето тази история беше много нашумяла. Общото състояние на малката му пациентка не будеше опасения: клепачите малко подпухнали, а гърлото — леко зачервено, ала иначе нищо сериозно. Може би само трябва да се наспи добре една-две нощи. Не, нищо няма да й предпише. Нека вземе аспирин заради температурата и главоболието. Ако възникнат усложнения, обадете се на този телефон. Много мило дете. Сигурен съм, че ще се възстанови. Майката отведе детето, а лекарят реши, че е време за чаша чай. По пътя смъкна ръкавиците, които спасиха живота му, и ги захвърли в кошчето.
След половин час се появи вторият пациент, мъж на тридесет и три години, с грубо телосложение, със сърдита физиономия, подозрителен към африканския персонал, но благосклонен към европейците. Очевидно живееше отскоро в Африка. Може би беше арабски бизнесмен. Да не би да се завръщате от дълго пътуване? Съвсем наскоро? О, да, очевидно това е причината. Не пийте вода от чешмата, в Хартум само бедните пият чешмяна вода, и то преварена. И той си замина с опаковка аспирин, плюс рецепта за лекарство за неутрализиране на стомашната киселинност. С това работният ден на Макгрегър приключи.
— Господин президент, Бен Гудли ви търси по телефона за кодирана връзка — докладва му един от сержантите от охраната.
— Да, Бен? — попита Джак.
— Получихме сведения за сериозни промени в обстановката в Ирак. Изпратих ви доклад по факса. Данните са потвърдени от Русия и Израел. — В този миг се появи куриерът на щаба на ВВС и подаде на Райън рапорт от три листа. Най-отгоре се виждаше надписът: «Строго секретно. Лично за президента».
— Чакай да го прочета. — Той набързо прегледа рапорта, после отново го изчете, този път по-бавно. — Окей, кой от съветниците по националната сигурност е свободен в момента?
— Васко спомена, че никой не е наясно с обстановката. Замесена е цялата върхушка на партията и голяма част от висшия команден състав. Изглежда, че са подменили изцяло ръководния си кадър. Но от «ПАЛМ БОУЛ» се получиха сведения, макар и оскъдни, за…
— Кой е този майор Сабах?
— И аз си зададох този въпрос, сър — отвърна Гудли. — Не знам много за него, освен че е от Кувейт и че действа доста енергично. Васко е съгласен с тази оценка. Нашите хора са нащрек, но очакваме положението да се влоши, и то скоро.
— Има ли реакция от Саудитска Арабия? — Самолетът навлезе в дъждовни облаци и корпусът леко се наклони.
— Все още не. Изглежда, изчакват.
— Добре, благодаря ти за информацията, Бен. Дръж ме в течение.
— Да, сър.
Райън затвори телефона и се намръщи.
— Нещо лошо ли се е случило? — попита Арни.
— Проблеми с Ирак. Започнали са екзекуции. — Президентът му подаде рапорта.
Рапортът на АНС и допълнителните донесения от ЦРУ изненадаха Райън и Арни до такава степен, че в първите мигове и двамата се запитаха дали не сънуват еднакъв кошмарен сън. В рапорта се съдържаше дълъг списък на непознати мъже. Ако бе в Овалния кабинет, Райън щеше да поиска фотографиите на тези хора, които нито бе виждал, нито пък щеше да види някога, защото докато самолетът го отвеждаше към Оклахома, тези мъже щяха да бъдат разстреляни. А по-вероятно бе вече да са мъртви. Животът бе угаснал за тези непознати, отдалечени на десет хиляди километра. Райън знаеше, че ще чуе за тях от извънредните емисии на радиостанциите, но въпреки това не можеше да повярва. Може би поради огромното разстояние между тях и него, между тях и неговото обкръжение? Стотина от ръководителите на Ирак са били разстреляни… между другото, ще желаете ли сандвич преди края на полета?
— За какво мислиш? — сепна го гласът на ван Дам.
— Трябва спешно да се върна в Белия дом — отвърна Райън. — Длъжен съм да следя събитията.
— Грешка! — отсече Арни, поклати глава и размаха пръст. — Вече не си съветник по въпросите на националната сигурност. Има кой да върши тази работа. Сега си президент и те чака много работа, и то от първостепенно значение. Президентът никога не бива да се задълбочава в един-единствен проблем и нищо не трябва да го задължава да не напуска Овалния кабинет. Хората ще останат горчиво разочаровани, ако не те видят на трибуната — това ще се изтълкува като признак, че не владееш положението. Спомни си как се справяше Джими Картър. Пък и не е чак толкова съдбоносно, дявол да го вземе!
— Но кризата може да се разрасне — протестира Джак.
— Сега за нас няма нищо по-важно от предстоящата ти реч в Оклахома! — отсече Арни.
Навремето не беше лесно да се проникне в Съветския съюз. За охраната на границите отговаряше многохилядно ведомство — така нареченият Главен инспекторат за граничен надзор към Комитета за държавна сигурност. В много участъци границите бяха абсолютно непроходими, осеяни с минни полета, кльонове и телени заграждения с двойно предназначение, за да не позволяват нито влизането, нито излизането от страната. Но сега ситуацията беше съвсем друга и основното предназначение на стотиците ГКПП бе да пълнят гушите на митничарите. Подкупи даваха всички контрабандисти, превозващи с ТИР-ове стоките си към пазарите на държавата, която някога се управляваше с желязна ръка от Москва, но сега се бе разпаднала на няколко полунезависими републики, всяка от която пое по своя път, както икономически, така и политически. Това не бе планирано. След като подкара страната по пътя на централно планираната икономика, Сталин положи значителни усилия да разсъсредоточи производствените предприятия, така че всеки дял от огромната империя да не може да просъществува без помощта на останалите, и то жизненоважни стоки. Но не бе предвидил нещо много съществено — ако цялата икономика започне да буксува, незадоволеното търсене ще доведе до нови източници на предлагане. Затова контрабандата, някога силно обуздавана, се превърна в страхотен бизнес. А ведно със стоките през границите се промъкваха идеи, които не можеха да бъдат арестувани или обложени с мито.
Липсваха само усмихнати посрещачи, но и не бяха нужни. Митничарите събираха огромни рушвети както от вноса, така и от износа на стоките.
Единственото ограничение на този процъфтяващ бизнес бе предпочитанието на двете страни към нощните часове. Веднага след това документите се подпечатваха и камионите потегляха. За около час шофьорът стигаше до най-близкия град и разпродажбата започваше направо от камиона. Представителят на търговската фирма продължаваше пътуването със своя автомобил, понесъл куфарчето с един-два ката бельо и дебела пачка банкноти под него.
Президентът на тази полуавтономна република навсякъде тръбеше, че е правоверен мюсюлманин, но всъщност бе безпринципен тип, доскоро висш функционер в партията, отричаща Бога, но щом започна да духа друг вятър, веднага прегърна с ентусиазъм ислямските идеи. Всъщност, ако въобще вярваше в нещо, това бе единствено материалното благополучие. И за такива хора можеха да се намерят строфи в Корана, при това недотам ласкави. Той тънеше в разкош в личния си дворец, обитаван преди от първия секретар на партията в бившата съветска република. В тази резиденция, след като изтрезнееше от поредното пиршество с някоя от любовниците си, местният властелин се заемаше да въдворява ред във владенията си, понякога с жестокост, друг път — с кадифена ръкавица. Според обстоятелствата. Най-строг беше към местните производители и търговци — заради комунистическото си образование той така и не успя да проумее, че най-важното е да процъфтява частният сектор. Но към нахлуването на исляма се отнасяше с подчертана благосклонност — въобразяваше си, че така ще подлъже хората да вярват в мита за свобода при избора на вероизповеданието. Това бе поредното доказателство за религиозното му невежество, тъй като законите на исляма се простират не само върху духовния, но и върху светския живот. Подобно на предшествениците си, и той си въобразяваше, че е обичан от народа си. Естествено това бе пълна илюзия, предназначена само за най-лековерните.
Търговският представител почука на външната врата на скромната къща, в която живееше един от най-близките приятели на местния религиозен водач — скромен и почтен мъж, любимец на всички, който повишаваше тон само когато засягаха принципите на вярата му. Прехвърлил петдесетте, той бе пострадал сериозно от преследванията при предишния режим, но нито веднъж не се бе огънал. В града нямаше по-подходящ от него за предстоящата мисия, още повече че той можеше да разчита на многобройните си сподвижници.
Размениха си обичайните приветствия, после пиха чай и едва накрая дойде ред и за деловите разговори.
— Тъжно ми е, когато видя правоверни да живеят толкова мизерно — започна търговецът.
— Винаги е било така, но днес имаме свобода при избора на религията. Моите хора започнаха да се възвръщат към правата вяра. Нашите джамии постепенно се възстановяват и с всеки ден се пълнят все повече. Какво са материалните блага пред истинската вяра? — довърши местният религиозен водач с благ тон. Беше роден проповедник.
— Словата ти са самата истина — кимна търговецът, — но нали волята на Аллах е правоверните да живеят заможно? — Никой не се опита да му възрази. Всички присъстващи бяха просветени мюсюлмани и малцина от тях биха предпочели бедността пред охолството.
— На моите хора много повече им е нужно ислямско учение — гласеше отговорът на водача. — Освен това имаме нужда от болница. Уморих се да утешавам нещастни родители, изгубили децата си. Да, не мога да отрека, че се нуждаем от много неща.
— Ако имате пари, всичко може да се уреди — предпазливо подметна търговецът.
— Обаче нашата земя винаги е била неплодородна. Да, в недрата й има руда, но никога не сме умеели разумно да я оползотворяваме, а сега изгубихме и подкрепата на централната власт — в мига, в който получихме свободата сами да избираме съдбата си. А онзи глупак, когото ни натрапиха за управник, само пиянства и развратничи в палата си. Ако имаме истински водач, правоверен, мъдър и справедлив, може би ще доживеем благоденствието да споходи нашата земя. — Говореше бавно, с тъга, без да позволява на гнева да помрачи разсъдъка му.
— Да, това ще е чудесно, но няма да е зле да се привлече капитал от чужбина — скромно предложи един от сподвижниците му.
— В Техеран смятат, че е настъпило времето правоверните да действат според предписанията на Пророка. Допуснахме много грешки, също като неверниците, заслепени от грижите за отделните държави, вместо да се стремим да задоволим нуждите на всички правоверни. Моят велик учител Махмуд Хаджи Даряеи проповядва да се завърнем към корените на нашата вяра. — Търговецът спря и отпи от чая. Говореше тихо и отмерено, като местния религиозен водач. Пазеше страстите, неуместни пред тези учени мъже, за бъдещите публични изяви. Сега трябваше да говори единствено гласът на разума. — Ние притежаваме богатство, такова богатство, каквото може да ни дари само Аллах, за да изпълним Неговите предначертания. И ето че моментът е настъпил. Вие, събраните в тази стая, сте истински крепители на вярата, защото не сте й изменили въпреки преследванията, докато други трупаха богатства. Сега ние сме длъжни да ви възнаградим, да ви приветстваме като завърнали се в братството ни, да споделим с вас благата на нашето изобилие. Това ви предлага моят учител.
— Добре е по-често да чуваме подобни слова — гласеше предпазливият отговор. Въпреки че бе посветил живота си на служба на Всевишния, местният водач не бе наивник. Отдавна бе усвоил изкуството да не издава мислите си — нали бе израснал в суровата школа на комунистическия режим, — но не можа да прикрие факта, че думите на чужденеца го накараха да се замисли.
— Нашата надежда е да обединим всички мюсюлмани под един покрив, да се обединим около вярата, както е проповядвал Пророкът, благословен да бъде, мир на праха Му. Ние се различаваме по отечество, език, дори по цвят на кожата, но във вярата си сме единни, защото всички ние сме избраниците на Аллах.
— А по-нататък?
— Ние желаем вашата република да се присъедини към нашата, да се слеем в едно непобедимо братство. Ще ви осигурим училища и болници. Ще ви помогнем да получите земята си и да разполагате с нея според вашата воля, защото вярваме, че нашите дарове ще се възвърнат многократно, когато заживеем като братя, както е било замислено от Всевишния.
Ако в този миг човек от Запада би могъл да погледне в тази стая, той би ги взел за прости селяни — заради скромното им облекло, опростената реч или дори само защото седяха по турски на пода. Всички в стаята се спогледаха и неспокойно потръпнаха. Предложението на пришълеца от Иран им подейства като появата на извънземни същества. Между тяхната и неговата нация съществуваха много различия, при това не само в езика и културата. Двата народа бяха воювали от векове, бандити и разбойници непрекъснато плячкосваха от двете страни на границата въпреки строгите предписания на Корана срещу всякакви въоръжени конфликти между правоверни. Всъщност между двете нации нямаше нищо общо, освен едно, което можеше да се разглежда като случайност, макар истински вярващите да отричаха случайностите. Когато — още по времето на царете — руснаците започнали, бавно и упорито, да завладяват земите им, те успели да им отнемат всичко: и културата, и историята, и наследеното от бащи и прадеди, всичко освен езика — в замяна на което съветските ръководители, макар и крайно неохотно, им признаваха правото на свободна автономия. След като унищожиха ислямските училища, руснаците им построиха нови, в които нямаше място за Аллах, ала вярата остана единственото упование за простолюдието въпреки усилията на руснаците да ги превърнат в атеисти. След рухването на Съветския съюз, след парализирането на Русия, те като заварени деца бяха изоставени на съдбата.
— Длъжен съм да ви призная, че не ми беше много приятно, когато през октомври вашият отбор елиминира «Орлите» от Бостън — заяви Райън на срещата си с футболния отбор на университета в Оклахома, — но въпреки това не мога да отрека, че вашият стремеж към победа е израз на духа на Америка.
Отново избухнаха оглушителни аплодисменти. Джак толкова се зарадва на реакцията на публиката, че за миг забрави, че чете чужда реч. Усмихна се ослепително и вдигна дясната си ръка. Този път жестът му към тълпата бе съвсем спонтанен. Разликата между поведението му при първия и при втория митинг се долавяше най-осезаемо при прегледа на видеозаписите в подвижните телевизионни станции.
— Доста бързо усвоява уроците — отбеляза Едуард Килти, който не одобряваше подобни изяви. Като бивш вицепрезидент, Ед отлично знаеше, че всеки политик трябва да се старае да поддържа имиджа си, но от друга страна, трябва да бъде реалист, когато става дума за избор на тактика.
— Не забравяй, че е много добре подготвен — напомни личният му секретар. — Трудно може да се намери по-опитен учител от Арни. Нашата инициатива привлече вниманието му, Ед, и ван Дам бе длъжен да заложи на Райън.
Не бе нужно да му припомня, че оттогава тяхната инициатива затъваше с всеки изминал ден. Отначало вестниците им посветиха няколко уводни статии, но след това интересът им спадна. В следващите статии се разглеждаха предимно материалите, подавани от службата за връзки с обществеността към Белия дом. В тях Райън не се възхваляваше директно, но пък и липсваха обичайните хапливи определения като «неуверен, смутен, объркан, неорганизиран». Защото Белият дом не можеше да бъде неорганизиран под ръководството на Арни ван Дам и това бе добре известно на всички във Вашингтон.
— Най-голямата ти грешка е, че изпусна Кали — изсумтя Ед Килти на секретаря си, без да откъсва поглед от екрана — слушаше последната реч, написана от Кали за Райън, която президентът тъкмо довършваше пред шумното множество. «Що за публика е това? Хлапаци, студентчета! Приветстват го с такъв ентусиазъм, все едно че е треньор на отбора, докопал се до шампионската титла.»
— Кали може да състави такава реч, че дори и магаре ще спечели президентските избори — обади се секретарят. Тъкмо тук се криеше най-сериозната опасност. За да спечели, от Райън се изискваше само да изглежда като президент.
— Никога не съм го мислил за глупак — призна Килти. Длъжен бе да проявява обективност, защото играта бе дотук, от утре започваше битка на живот и смърт.