Том Кланси
По заповед на президента (66)

63.
Доктрината «Райън»

Войните обикновено започват в точно определени моменти, но не приключват нито за час, нито за ден. Зората завари 11-и бронетанков полк на друго бойно поле, току-що приключил разбиването на една от дивизиите на Втори корпус на ОИР. Другата дивизия в момента беше изправена пред Втора саудитска бригада, която нападаше с изгрева на слънцето, докато американската част спря отново да зареди с гориво и боеприпаси в подготовка за продължаващата атака срещу Трети корпус.

Нещата се променяха. Двете дивизии бяха привлекли вниманието на всички тактически самолети на бойния театър. Първо бяха взети на прицел противовъздушните им части и след два часа небето вече беше чисто за американските и саудитските пилоти. Изтребителите на ОИР направиха опит да нападнат от разположените на тяхна територия бази, за да защитят напредналите си на вражеска територия войски, но не успяха. Опитът им струваше над шейсет самолета. По-лесно им беше да нанесат удар по кувейтските бригади, които толкова арогантно бяха нахлули на територията на далеч по-големия си и по-могъщ съсед. Малобройните военновъздушни сили на тази страна се сражаваха сами, защото битката нямаше кой знае какво стратегическо значение. Маршрутите през устията на реките бяха отрязани и щяха да бъдат нужни дни, за да се възстановят. Въздушната битка беше повече спречкване, отколкото сражение, и кувейтските сили удържаха победа, може би не много блестяща и впечатляваща, но в замяна на всеки загубен самолет свалиха по три вражески. За една малка страна, която тепърва се учеше на бойно изкуство, това беше битка, за която щеше да се говори с години. И въпреки това смъртта на всички загинали през този ден беше безсмислена, защото целите на съюзническите войски вече бяха постигнати. Противниковата армия бе разбита.

 

 

Дигс спря първо при бригадата на Едингтън. И преди беше виждал подобни гледки и се бе отвращавал от миризмата. Танковете винаги горяха изненадващо дълго, по цели дни, и дори вонята на дизеловото гориво не можеше да скрие отвратителния мирис на горяща човешка плът. Въоръжените врагове винаги са мишени за убиване, но мъртвите много скоро се превръщат в обект на състрадание, особено когато са направени на решето. Много малко обаче бяха загиналите от оръжията на каролинските гвардейци. Далеч повече бяха предалите се. Те трябваше да бъдат събирани, разоръжавани, преброявани и заставяни да работят — основно да погребват телата на падналите си другари. Факт, стар като самата война, и урокът, който извличаха победените от това, беше винаги един и същ: наказвам те така, за да не си помислиш никога вече да тръгнеш срещу мен.

— Сега какво? — запита Едингтън с пура между зъбите. Измъчваше го синдромът на победителите. Пристигнали набързо, изправили се пред неизвестното със затаен страх, влезли в битка с решимост и в техния случай с такъв гняв, какъвто никой не бе изпитвал до този момент, победили с въодушевление и после изпитали ужас пред касапницата и жалост към победените, войниците му бяха объркани. В момента саудитските части приемаха военнопленниците.

— Просто стой спокойно — каза Дигс едновременно и за разочарование, и за облекчение на Едингтън. — Бягат. Не можем да ги настигнем, а и нямаме заповед да нахлуваме на територията им.

— Те просто ни връхлетяха както е било едно време — каза гвардейският полковник. — И ние ги спряхме както тогава. Ужасна работа, нали?

— Нали ти ми говореше за Боби Лий, спомняш ли си?

— О, да! Той също е имал право. Дигс, през тия два часа, докато оправях нещата и правех каквото са ме учили… — Той поклати глава. — Никога не съм предполагал какво може да изпита човек при това… но сега…

— «Добре е, че войната е толкова ужасна, та да не привикваме към нея» — цитира Дигс. — Стегни се, полковник. Събери си хората. Може да последват заповеди да продължим, но се съмнявам.

— Трети корпус?

— Няма да стигне далече, Ник. Шибаме ги с камшика и ги караме право към 10-и полк.

— Значи все пак познаваш Бедфорд, а? — Това беше един от най-важните афоризми на офицера от Конфедерацията. «Не спирай да шибаш с камшика» — тоест никога не давай на противника възможност да си поеме дъх, пришпорвай го, принуждавай го да прави грешки, изтощавай го до смърт. Макар че това вече нямаше никакво значение.

— Дисертацията ми беше върху Хитлер като политически манипулатор. И той не ми хареса особено. — Дигс се усмихна и козирува. — Ти и хората ти се справихте отлично, Ник. Радвам се, че си тук.

— Аз също, генерале.

 

 

— Някакви коментари? — попита президентът.

— Сър, това създава прецедент — обади се Клиф Рътлидж.

— Точно в това е идеята — каза Райън. Гледаха репортажите от бойното поле. Те включваха обичайните ужаси: парчета от човешки тела, разкъсани от високоексплозивните снаряди, ръка, протегната от люка на димящ бронетранспортьор, някакво бедно копеле, което бе успяло да се измъкне, но не съвсем.

Не трябваше да е така. Властта носеше със себе си и отговорност. Джак знаеше, че ще му се наложи да пише на ръка писмо до семейството на всеки загинал американец, както беше направил Джордж Буш през 1991 година. Писмата щяха да служат на две цели. Първо, да дадат някаква утеха на семействата на загиналите. А второ — да напомнят на човека, изпратил ги на бойното поле, че преди да загинат, тези мъже са били живи. Чудеше се какви ли са били лицата им. Вероятно не по-различни от тези на гвардейците от почетната стража в Индианаполис в деня на неговата първа публична изява. Всеки човешки живот обаче беше уникален, най-ценното притежание на собственика му, а Райън бе играл роля в неговото унищожение и макар да бе наясно, че не бе имал друг избор, докато седеше на този стол в тази сграда, не биваше да забравя, че тези хора не са само лица. «А точно тук е разликата — каза си той. — Аз знам за тази си отговорност. А той не знае за неговата. Той все още живее с илюзията, че хората са отговорни пред него, а не обратното.»

— Това е политически динамит, господин президент — обади се ван Дам.

— Е, и?

— Има юридически проблем — каза Пат Мартин. — Нарушава се изпълнителната заповед на президента Форд.

— Знам я — отвърна Райън. — Но кой издава тези заповеди?

— Главнокомандващият, сър — отвърна Мартин.

— Нахвърляй ми тогава текста на една нова.

 

 

— Какво мирише така?

Шофьорите бяха излезли от мотела в Индиана за утринното разместване на камионите, за да предпазят гумите им от разрушаване. Вече им се повдигаше и от мотела, и от всичко, свързано с него, и от сърце жадуваха забраната за пътуванията вече да е вдигната. Един шофьор току-що бе раздвижил камиона си и го бе паркирал до циментовоза. Пролетта бе топла и металните тела на камионите превръщаха вътрешностите им във фурни. В случая с циментовоза това бе предизвикало ефект, който собствениците му не бяха предвидили.

— Да нямаш утечка? — попита той Холбрук, после се наведе да погледне. — Не, резервоарът ти си е наред.

— Може някой да е разлял нафта — каза Холбрук.

— Ами! Колко дни не сме зареждали. По-добре да разберем какво е, че знаеш ли как гръмна един камион, само защото някакъв механик се беше осрал? Страшна каша. — Той тръгна да обикаля камиона. — А бе сигурно имаш утечка, авер. Дай да ти видим горивната помпа — предложи той и дръпна ключалките на предния капак.

— Чакай бе!…

— Спокойно, приятел, знам как да ти я оправя. На година икономисвам пет хилядарки с тая работа. — Капакът отскочи и шофьорът погледна вътре, посегна и подръпна няколко маркуча, после опипа връзките на горивната помпа. — Тук всичко е наред. — После огледа подаването към впръскващите помпи. Една гайка се беше поразхлабила, но това не беше фатално. Той я притегна. Наведе се да огледа отдолу. — Нищо не капе, по дяволите! — После подуши във въздуха. Може би миризмата идваше отнякъде другаде… не. От ресторанта долитаха кухненски миризми. Вонята идваше някъде съвсем отблизо… тук имаше още нещо, не беше само дизелът…

— Какво става, Куутс? — попита един друг шофьор.

— Подушваш ли го? — И двамата вдигнаха носове и задушиха като кучета.

— Да не би да е пробит резервоар?

— А бе не е… — Първият шофьор изгледа Холбрук. — Виж, не искам да си пъхам носа в чужди работи, но съм си собственик на камиона и малко се изнервям, когато се размирише така наблизо, нали разбираш? Имаш ли нещо против да дръпнеш някъде по-настрани? И хвани някой да ти провери двигателя, а?

— Да бе, разбирам те. — Холбрук се качи в камиона, запали го и подкара бавно към едно празно място на паркинга. Двамата мъже го проследиха с поглед.

— Тая дяволска миризма се разкара, а, Куутс?

— Тоя камион нещо не е наред.

— Заеби го. Време е да чуем новините. Хайде. — Другият водач махна с ръка.

— По-тихо бе! — викнаха няколко гласа при влизането им в ресторанта. Телевизорът беше включен на Си Ен Ен. Сцената напомняше с нещо на студиите за специални ефекти, но този път всичко беше истинско.

— Какво стана нощес, полковник?

— Ами, противникът на два пъти се опита да ни посети. Първия път — обясняваше Едингтън с пура в протегната си ръка — ние седяхме хей там, на онзи рид. Втория път напредвахме, също и те, и се срещнахме точно тук… — Камерата се завъртя да покаже два танка на шосето, край което бе застанал полковникът.

— Бас държа, че тия машинки са голяма работа — обади се Куутс.

— И освен това стрелят — каза някой.

Картината се промени и се появи познато симпатично лице, сега изтощено и покрито с прах.

— Тук е Том Донър, с екипа, прикрепен към 11-и бронетанков полк. Как да ви обясня нощта, която прекарахме? Бях с екипажа на този «Брадли» и той и останалите от ротата… прегазихме… не знам колко врагове за последните дванайсет часа. Нощес в Саудитска Арабия избухна Войната на световете, а ние бяхме марсианците. Силите на ОИР — тези, с които се сблъскахме тук, бяха смесени, иракски и ирански, и се опитаха да контраатакуват, но нищо не излезе…

— По дяволите, какво ли не бих дал да бяха изпратили моята част — възкликна един патрулен полицай от магистралата, току-що влязъл да изпие едно кафе. Беше чест посетител тук и познаваше доста от водачите.

— Смоуки, в охайската гвардия танковете ви същите ли са? — попита го Куутс.

— Да, моята част е бронетанкова. Тия момчета от Каролина са си прекарали славно снощи.

— Вражеските сили в момента бягат с пълна пара — продължаваше Донър. — Вие току-що видяхте репортаж от бойните части на Националната гвардия, които разгромиха две бронирани дивизии…

— Две? Брей! — забеляза ченгето й отпи от кафето си.

— … Беше като на кино. Беше като на футболен мач за световната купа…

— Добре дошли на стадиона, копелета — каза на екрана Куутс.

— А бе оня циментовоз ваш ли е? — попита ченгето, като се обърна към току-що влезлия Холбрук, който тъкмо сядаше при приятеля си.

— Наш е — отвърна Холбрук.

— Гледай само да не хвръкнеш във въздуха — обади се Куутс, без да се обръща.

— Какво правите тук чак от Монтана? — полюбопитства полицаят.

— Ами купихме си го и си го караме вкъщи, нали разбирате?

— Аха. — Полицаят пак се обърна към телевизора.

— Да, те отиваха на юг и ние се врязахме право в тях! — тъкмо разказваше един кувейтски офицер. — И тогава…

— Да знаеш кога ще можем да се върнем на работа, Смоуки? — попита Куутс полицая.

Патрулният полицай поклати глава.

— Колкото и ти. Сега ще ходя на магистралата, нали ни държат на бариерите.

— Брей, толкова глоби да загубиш, Смоуки! Това не е майтап! — изкикоти се някой.

— Ама тия защо ще карат циментовоз чак от Монтана? — зачуди се Куутс. С тия момчета нещо просто не беше наред.

— Може да са го взели евтино — предположи полицаят и допи кафето си. — Нямам нищо подобно в списъка на откраднатите коли. По дяволите, кой ще седне да краде циментовоз?

— Аз поне не съм чувал… Ха! — възкликна Куутс. Картината в момента даваше една от бомбите с лазерно насочване. — Тия удрят право в целта, братче!

— Е, гледайте си — каза полицаят на излизане. Качи се в колата си и пое към магистралата, но после реши да хвърли един поглед на циментовоза. Можеше да предаде номера му за проверка, това нямаше да навреди. Може пък и да беше краден, знае ли човек в днешно време? После и той го подуши, но за носа на ченгето това не беше дизел, а… амоняк? Той изключи двигателя и се върна в кафето.

— Извинете ме, господа, ваш ли е камионът, паркиран ей там, циментовозът?

— Да, защо? — попита Браун. — Не сме нарушили нищо.

Всъщност ръцете му го издадоха. Ченгето ги видя как треперят. Нещо определено не беше наред.

— Бихте ли дошли с мен?

— Чакай бе, защо?

— Няма какво да чакам. Искам да разбера каква е тази миризма.

— Ще го закараме на монтьор.

— Ще го огледаме още сега. Хайде вдигнете капака, ей сега идвам.

Нещо просто не беше наред. Колегите му от магистралните патрули не бяха много заети в момента и той извика една кола за подкрепа по инстинкт, като съобщи в управлението номера на камиона, за да го прекарат през компютъра. После излезе и отново огледа камиона.

— Искате ли да запаля двигателя?

— Давайте.

Браун се качи в кабината и запали; двигателят беше доста шумен.

— Ако обичате, покажете ми документите си.

— Ама какво сме направили? — възкликна Холбрук.

— Нищо не сте направили, просто искам да видя документите ви.

Докато Пит Холбрук измъкваше портфейла си, пристигна другата полицейска кола. Браун погледна към нея, после погледна към ръката на ченгето. Беше върху дръжката на револвера. Обичайна стойка за полицаите, но на Браун му се стори заплашителна. Нямаше оръжие подръка. Бе оставил пистолета си в стаята. Полицаят взе шофьорската книжка на Пит, после се върна в колата си и вдигна микрофона.

— Номерът е чист, няма го в компютъра — каза му служителката от управлението.

— Благодаря. — Той остави микрофона и се върна при Питър Холбрук, подмятайки книжката му в дланта си…

Браун ги гледаше. Един полицай до Пит, още един малко отстрани, току-що първият бе говорил по радиото…

Патрулният полицай вдигна изненадан глава, когато камионът рязко потегли, изрева и махна на колегата си. Втората полицейска кола блокира пътя на циментовоза и той спря.

Не, нещо изобщо не беше наред.

— Слизай! — изрева полицаят и измъкна револвера си. Вторият полицай изви ръцете на Холбрук. Браун скочи от кабината и усети как една яка ръка го сграбчва за колана и го блъска върху кабината на камиона.

— Не мърдай! — изрева полицаят.

 

 

Кларк и Чавес излязоха от руското посолство един час след мръкване. В колата им имаше голям куфар, чието съдържание нямаше да се покаже подозрително на никого, и основното му съдържание наистина отговаряше на журналистическото им прикритие. Задачата беше малко налудничава, но докато това тревожеше до известна степен Джон, то Динг дори предвкусваше наслада от изпълнението й. Месторазположението на пункта изглеждаше направо невероятно и трябваше да бъде проверено сто процента. Пътуването до уличката зад кафенето мина без никакви проблеми. Охраняваният периметър около дома на Даряеи свършваше досами крайния им пункт. Кафето беше затворено, но това само улесняваше задачата им. Бравата не представляваше особен проблем в тъмната уличка и след секунди двамата прекрачиха прага. На втория етаж дочуха гласове. Тук живееше някакво семейство. Оказаха се съпруг и съпруга на около петдесет години, собственици на кафенето. Гледаха телевизия. Ако задачата беше поставена както трябва и навреме, това щеше да бъде уточнено и тези усложнения щяха да бъдат избегнати. Е, карай.

— Добър вечер — каза спокойно Кларк. — Моля ви да не вдигате никакъв шум.

— Какво…

— Няма да ви направим нищо лошо — продължи Кларк на фарси. — Но ако окажете съпротива, може да пострадате.

Домакините бяха толкова ужасени от двамата мъже, появили се като крадци в дома им, че дори и не помислиха за съпротива, докато ги връзваха.

Най-налудничавата част от задачата им беше установяването на комуникационно звено. Чавес отвори куфара и започна да го изпразва. Покривът на сградата беше плосък и осигуряваше пряка видимост до другите подобни сгради на три преки от къщата. Така че не биваше да вирят много глави. Първата стъпка беше да поставят сателитната антена. Триножникът й беше тежък, с шипове по краката за по-голяма устойчивост. После трябваше да я ориентират, за да уловят жуженето на сигнала с носещата честота от съответния сателит. След като се справи и с това, Чавес използва защипващата скоба да фиксира антената. После дойде редът и на камерата. Тя също си имаше триножник. Чавес го заби в покрива, зави камерата върху него и я насочи към трите сгради, обект на интереса им. След това свърза кабела от антената с кутията на комбинирания предавател/захранване в куфара.

— Работи, Джон.

Странното беше, че имаха изходяща връзка, но не и входяща. Можеха да приемат сигнали от спътника, но нямаше аудиоканал, който да използват. За това им трябваше допълнително оборудване, с което не разполагаха.

 

 

— Готово — каза Роби Джексън.

Мери Пат Фоли набра един номер в американското посолство в Москва, оттам руското външно министерство, през него руското посолство в Техеран, а оттам вече се свърза с дигиталния телефон в ръката на Джон.

— Чуваш ли ме, Иван? — попита тя на руски. — Фолеева се обажда.

Изминаха няколко секунди преди човекът от другия край на връзката да отговори.

 

 

— Ах, Мария, колко се радвам да те чуя! — «Слава Богу, че си имаме компания, дори и по телефона» — помисли Джон и въздъхна облекчено.

— Тъкмо гледах снимката ти на бюрото си — каза тя.

— О, тогава бях толкова млад…

 

 

— На място са и всичко е готово — докладва тя.

— Окей. — Джексън вдигна друг телефон. — Всичко е готово. Повтарям, всичко е готово. Потвърдете.

— Операция «Телефон» започва — потвърди Дигс от Рияд.

 

 

Иранската противовъздушна отбрана беше напрегната до крайна степен. Макар че до този момент не беше имало никакви въздушни нападения срещу обекти на територията им, радарните оператори не отделяха очи от екраните и непрекъснато следяха няколкото самолета, патрулиращи над саудитското крайбрежие.

 

 

Бандит-Две-Пет-Един и Бандит-Две-Пет-Две завършиха зареждането с гориво само секунди един след друг. Синхронното действие на изтребители «Стелт» не беше много често нещо. В действителност те бяха предназначени да действат самостоятелно. Но не и този път. И двата се отделиха от самолета цистерна КС-10 и обърнаха на север за полет, който щеше да продължи около час. На осемдесет километра от тях един АУАКС следеше всичко, или поне почти всичко.

 

 

— Пак ще ме правите хубав — каза президентът на гримьорката и се помъчи да се усмихне.

— Изглеждате страшно уморен — каза тя.

— Наистина съм страшно уморен — призна Райън.

— Ръцете ви треперят.

— Е, чак ръцете ми не треперят.

Това беше лъжа.

 

 

Кали Уестън вкарваше промените в речта директно в електронната памет на телепромптера. Дори и телевизионните техници нямаха правото да хвърлят око на съдържанието й и в известен смисъл тя беше изненадана, че има това право. Приключи, огледа целия текст за печатни грешки и беше готова.

 

 

Някои от стражите пушеха. Лоша дисциплина, но пък от друга страна…

— Джон, не ти ли се струва понякога, че нашата работа е прекалено напрегната?

— Искаш да се откажеш ли? — Това беше обичайната реакция, дори и за тях.

— Аха.

— И аз. — Това беше нещо, което никога не можеше да се срещне във филмите за Джеймс Бонд. Кларк натисна слушалката в ухото си, щом чу глас, обявяващ, че президентът ще излезе в ефир след две минути. После извади последните два уреда от куфара.

 

 

— Скъпи мои съграждани, застанал съм пред вас, за да ви докладвам за ситуацията в Близкия изток — започна президентът без никакви въведения.

— Приблизително преди четири часа разгромихме въоръжените сили на Обединената ислямска република, нахлули в кралство Саудитска Арабия. Саудитските, кувейтските и американските бойни части със съвместните си действия унищожиха шест дивизии в битка, която трая една нощ и един ден.

— Сега вече мога да ви съобщя, че страната ни изпрати там 10-и и 11-и бронетанкови полкове, плюс Първа бригада от Националната гвардия на Северна Каролина и 366-о авиокрило от военновъздушната база в Маунтийн Хоум, Айдахо. Крупна битка се разрази на юг от Военния град на крал Халид. Вие вече видяхте някои от подробностите по телевизията. Последните части на ОИР се опитаха да избягат на север от бойното поле, но бяха обкръжени и след кратко сражение започнаха да се предават. Наземните битки в този район за момента са приключили.

— Казах «за момента», защото тази война не прилича на никоя друга, която ни е позната от последните петдесет години. Срещу нашите граждани беше извършено пряко нападение, на наша земя. Това беше нападение, извършено преднамерено върху цивилни граждани. Това беше нападение с използване на оръжия за масово поразяване. Нарушенията на международните закони са прекалено многобройни, за да ги изброявам — продължи президентът, — но ще бъде погрешно да кажа, че това нападение беше извършено от народа на Обединената ислямска република.

— Народите не започват войни. Решението за започване на война най-често се взема от един човек, бил той крал, принц или варварски вожд, но през цялата човешка история винаги един човек е вземал решение и никога решението за започване на агресия не е било в резултат на демократичен процес.

— Ние, американците, нямаме вражда с хората от бившите държави Иран и Ирак. Тяхната религия може и да се различава от нашата, но ние сме страна, която защитава свободата на религията. Езиците, на които говорят, може и да са различни от нашия, но Америка е приемала и приема хора с много езици. Ако Америка е доказала нещо на света, то е, че всички хора са равни и при еднаква свобода и едни и същи възможности всички хора ще просперират в зависимост само от индивидуалните си способности.

— През последните двайсет и четири часа са загинали поне десет хиляди войници на ОИР. Вероятно броят им е много по-голям. Ние не го знаем в момента и вероятно никога няма да научим общия брой на загиналите врагове, но не трябва да забравяме, че те не са избрали съдбата си доброволно. Тяхната съдба е била предопределени от други, и конкретно от една личност. — Райън пое дъх и преплете пръсти.

 

 

— Давай — каза Чавес, взрян в малкия екран на гърба на камерата, който в момента предаваше сигнала, получаван от спътника. — Наш ред е.

Кларк включи лазерния излъчвател, като внимаваше лъчът да е в невидимия инфрачервен диапазон, и помести точката върху корниза на сградата.

 

 

Дигс в Рияд:

— Последна проверка.

— Бандит-Две-Пет-Един готов — чу в отговор той, и после:

— Бандит-Две-Пет-Две готов.

 

 

— През цялата история на човечеството кралете са обявявали войни по собствени прищевки и са изпращали народите си на смърт. За кралете това са били само селяни, а войните са били просто средство за заграбване на повече власт и богатства, вид забавление, и ако хората са загивали, никой не е давал пет пари, и след като войните привършвали, кралете в повечето случаи си оставали пак крале, без значение дали печелели, или губели, защото те стояли над всичко. До нашия век се е приемало, че главата на държавата разполага с правото да обявява война. В Нюрнберг, след края на Втората световна война, ние променихме това правило като осъдихме и екзекутирахме някои от виновниците. Но докато стигнем до този етап, до арестуването на престъпниците, каквито бяха те, изгубиха живота си двадесет милиона руснаци, шест милиона евреи и още безброй хора. Историята не познава друг такъв ужас. — Райън вдигна глава и видя Андреа Прайс да му маха с ръка. Не се усмихваше. Не беше време за усмивки. Даваше му сигнал.

 

 

Наземният лазер беше просто допълнителна застраховка. Можеха да се справят и без него, но определянето на точното разположение на дадена къща в големия град щеше да е трудно, а те искаха минимум излишни жертви. По този начин самолетът можеше да пусне бомбите си от по-голяма височина. Обикновената балистика гарантираше попадение в рамките на стотина метра, а подобрената оптична система на насочващата апаратура свеждаше това число до един метър. Точно на секундата и двата самолета отвориха бомбените си люкове, търсещите глави уловиха модулирания лазерен сигнал и само след секунди двамата докладваха:

— Бандит-Две-Пет-Един, бомба отделена.

— Бандит-Две-Пет-Две, бомба отделена.

 

 

— Всяка идея в човешката история, добра или лоша, се е появявала в отделен човешки разум, а войните са започвали, защото един отделен ум мисли, че убийствата и кражбите носят печалба. Този път обаче това ни сполетя по един особено жесток начин. Този път ние сме абсолютно сигурни кой го е направил…

 

 

По целия свят, във всяка страна със спътникова и кабелна телевизия, в десетки милиони домове картината от Овалния кабинет в Белия дом се смени с една триетажна сграда на една градска улица. Повечето зрители счетоха това за някаква грешка, за някакъв откъс от филм, за лоша връзка…

Само шепа хора знаеха разликата, дори още преди президентът да продължи. Даряеи също следеше речта му, колкото от чисто любопитство, толкова и от желание за политическо предимство. Що за човек беше този Райън, беше се чудил той от доста време. Сега вече разбра, макар и много късно.

 

 

— Ето къде живее той, Махмуд Хаджи Даряеи, човекът, нападнал страната ни с болест, човекът, нападнал собственото ми дете, човекът, който се опита да убие и мен, човекът, изпратил армията си на смърт. Ето го човека, който оскверни религията си и законите на човечността, и сега, господин Даряеи, ето го и отговора на Съединените американски щати.

 

 

Гласът на президента спря. Целият свят гледаше едно обикновено черно-бяло изображение на една съвсем обикновена жилищна сграда и въпреки това всички инстинктивно знаеха, че ще се случи нещо изключително. Тези, които гледаха много внимателно, видяха една лампа да светва и предната врата да се отваря, но никой не научи самоличността на човека, направил напразен опит за бягство, защото и двете бомби паднаха с точност до метър, пробиха покрива на сградата и само след стотна от секундата избухнаха.

 

 

— На хората от Обединена ислямска република Съединените американски щати заявяват:

— Първо, ние знаем местоположението на фабриката за смъртоносни вируси. Ние помолихме за помощ Руската федерация, която откликна на призива ни. Те са неутрална страна в нашия спор, но имат представа за този тип оръжия. Един екип от технически експерти в момента е на път за Техеран. Те ще кацнат и вие ще ги отведете веднага дотам, за да надзирават унищожаването на лабораториите. Те ще бъдат съпровождани от журналисти за независимо потвърждение на фактите. Ако не се съгласите, точно след дванадесет часа ние ще разрушим фабриката с ядрена бомба с неголяма мощност, която ще бъде хвърлена от самолет «Стелт». Не правете грешката да си мислите, че няма да издам такава заповед. Съединените американски щати няма да толерират съществуването на такава фабрика и нечовешката й продукция. Този дванайсетчасов период започва да тече от тази минута.

— Второ, вашите военнопленници ще бъдат третирани в пълно съответствие с международната конвенция и също така според неизменните закони на гостоприемството, които са част от ислямската ви вяра. Вашите военнопленници ще бъдат върнати веднага щом предоставите на Съединените американски щати живи всички замесени в подготовката и изпълнението на варварската операция срещу страната ни и другите, отговорни за нападението срещу дъщеря ми. Тук компромис няма да има.

— Трето, ще дадем на страната ви срок от една седмица да изпълни това наше изискване. Ако не го сторите, Америка ще обяви и проведе неограничена война срещу страната ви. Вие видяхте на какво сме способни, какво направихме. Мога да ви уверя, че ако се наложи, можем да бъдем и по-лоши. Изборът е ваш. И го направете мъдро.

— И накрая, обръщам се към всички нации, които могат да ни желаят злото: Съединените американски щати няма да толерират нападения срещу страната ни, срещу собствеността ни или срещу нашите граждани. От днес всеки, който заповяда или изпълни такова нападение, без значение кой е той, без значение къде може да се укрие, без значение колко дълго може да продължи това, ние ще се доберем до него. Аз съм се клел пред Бога да изпълнявам дълга си като президент. И ще го направя. Онези, които искат да бъдат наши приятели, ще разберат, че по-верни приятели от нас няма да намерят. А онези, които искат да ни бъдат врагове, нека не забравят, че и ние можем да бъдем врагове.

— Мои скъпи американци, това беше един много тежък период за нас, за някои от съюзниците ни и също така и за враговете ни. Ние отразихме една агресия. Наказахме човека, който носеше най-голяма вина за жестоката трагедия, причинена на страната ни, което ще постигне и онези, изпълнявали заповедите му, но за останалите позволете ми да ви припомня думите на президента Ейбрахам Линкълн: «Без злоба към никого, с благопожелание към всички, твърди в правото си, както Бог ни е дарил да виждаме правдата, нека се стремим да завършим делото, с което сме се заловили всички, да превържем раните на нацията си… да направим всичко, което можем да постигнем, и да възцарим непрестанен мир помежду си и с всички народи.» — Благодаря на всички и лек ден.