Том Кланси
По заповед на президента (47)

44.
Раждането

Райън се събуди на разсъмване, може би от тишината. Почти като в къщата му на Залива. Напрегна слух да чуе шума от уличното движение или други звуци, но нямаше нищо. Измъкна се полека от леглото. Кати беше решила Кейти да спи при тях и сега тя бе между двамата в розовата си пижамка — приличаше на ангелче, като всички дечица, все още ненадхвърлили бебешка възраст, каквото и да казваха другите. Джак се усмихна, после отиде в банята. В гардеробната бяха оставени обикновени дрехи — панталон, гуменки и пуловер — и той ги облече. После излезе навън.

Въздухът беше свеж, небето ясно, а по чемшировите храсти имаше следи от слана. Не бе зле. Роби се оказа прав. Тук беше приятно. Тук можеше да се дистанцира от всичко, а в момента се нуждаеше точно от това.

— Добро утро, сър. — Беше капитан Овертън.

— Спокойно дежурство, а?

Младият офицер кимна.

— Ние се занимаваме с охраната. Морските гледат градината. Справедливо разделение на труда, господин президент. Даже момчетата от Службата за сигурност могат да си отспят, сър.

Райън се огледа и разбра защо. Точно до къщичката стояха двама въоръжени морски пехотинци, на петдесетина метра имаше други трима. И това бяха само онези, които можеше да види.

— Ще желаете ли нещо, господин президент?

— Само кафе.

— Последвайте ме, ако обичате.

— Мирно! — извика един от моряците, когато Райън влезе в кухненската барака — или както и да я наричаха тук.

— Свободно — каза президентът. — Мислех си, че това е президентско скривалище, а не военен лагер. — Той седна на масата, която използваха хората от персонала, и пред него като по вълшебство се появи чаша кафе. После се случиха още вълшебни неща.

— Добро утро, господин президент.

— Здрасти, Андреа. Кога пристигна?

— Към два, с хеликоптер — поясни тя.

— Успя ли да поспиш?

— Четири-пет часа.

Райън отпи от чашата си. Кафето в морската пехота си беше наистина като в морската пехота.

— И?

— Разследването започна. Групата е готова, всички са по местата си. — Тя му подаде папката, която Райън трябваше да прочете преди сутрешния вестник. По случая работеха полицията на щата Мериленд, Службата за сигурност, ФБР, АТФ и всички разузнавателни институции. Проверяваха самоличността на терористите, но двамата, чиито паспорти вече бяха обработени, се оказаха неизвестни. Документите им бяха фалшиви, навярно направени в Европа. Нищо ново. Всеки нормален европейски престъпник, още повече терористична организация, можеше да си осигури фалшиви паспорти. Райън вдигна поглед.

— Ами агентите, които загубихме?

Въздишка, последвана от свиване на рамене.

— Всички имат семейства.

— Трябва да направим така, че да мога да се срещна с тях… как е по-добре, с всички едновременно или поотделно?

— Вие решавате, сър — отвърна Прайс.

— Не, трябва да е най-добре за тях. Те са ваши хора, Андреа. Оправи се с това вместо мен, а? Дължа им живота на дъщеря си и трябва да направя онова, което е най-добре за тях — сериозно каза президентът, като си спомни защо се намира на това тихо и спокойно място. — Ще направим всичко каквото можем. Донеси ми подробностите по въпроса — застраховки, пенсии и всичко останало, става ли? Искам да ги прегледам.

— Да, сър.

— Известно ли ни е вече нещо съществено?

— Всъщност не. Зъбните отпечатъци на терористите, които проверихме, определено не са американски. Засега това е всичко.

Райън запрелиства документите в папката. Едно от предварителните заключения му се наби в очи.

— Единайсет години?

— Да, сър.

— Значи това е огромна операция за някого — за някоя страна.

— Това е реална възможност.

— Кой би могъл да разполага с такива ресурси? — попита той и Прайс си напомни, че е служил в разузнаването дълги години.

Влезе агент Раман и седна при тях. Беше чул последната забележка и двамата с Прайс се спогледаха.

Стенният телефон иззвъня. Капитан Овертън стана и се обади.

— Да? — Той послуша известно време, после се обърна. — Господин президент, търси ви госпожа Фоли от ЦРУ.

Президентът се изправи и взе слушалката.

— Да, Мери Пат?

— Преди няколко минути ни се обадиха от Москва. Нашият приятел Головко пита дали може да помогне с нещо. Препоръчвам положителен отговор.

— Съгласен съм. Нещо друго?

— Ави Бен Яков иска да разговаряте — отвърна тя.

— След около час. Нека първо се разсъня както трябва.

— Джак?

— Да, Мери Пат?

— Благодаря на Бога за Кейти — рече тя като майка на баща и после продължи професионално: — Ако е възможно да открием нещо по въпроса, ще го направим.

— Знам — чу отговора му госпожа Фоли. — В момента сме добре, не се безпокой.

— Чудесно. Двамата с Ед ще бъдем на линия през целия ден. — Тя затвори.

— Как ти се стори? — попита Кларк.

— Справя се, Джон.

Чавес потърка наболата си брада. Заедно с неколцина други тримата бяха прекарали нощта като преглеждаха всичко, с което ЦРУ разполагаше за терористичните групи.

— Трябва да направим нещо по въпроса, приятели. Това си е живо обявяване на война. — Сега говореше без акцент — нещо типично за него, когато ставаше достатъчно сериозен, за да разчита на образованието си, вместо на латиноамериканския си произход.

— Не знаем много — каза Мери Пат. — По дяволите, все още не знаем нищо.

— Жалко, че не е успял да залови единия жив. — За изненада на другите двама тази забележка излезе от Кларк.

— Ами май не е имал голяма възможност да му сложи белезниците — отвърна Динг.

— Прав си. — Кларк взе снимките от местопрестъплението, предадени им от ФБР точно след полунощ. Бе работил в Средния изток и се надяваха, че ще може да разпознае някое лице, но той не успя. Но пък беше разбрал, че агентът от ФБР, който се бе оказал там, е можел да стреля като самия него. Късметлия — да попаднеш там, да получиш този шанс и да се възползваш от него.

— Някой е имал адски добра възможност — рече Джон.

— Факт — автоматично се съгласи Мери Пат и тримата се замислиха над това.

Въпросът не беше колко добра е била възможността, а по-скоро как я е възприемал онзи, който е решил да я използва. И деветимата терористи бяха пушечно месо, пратени на толкова сигурна смърт, колкото и фанатиците от Хизбула, разхождали се по израелските улици в «дрехи на Дюпон» — така се шегуваха в ЦРУ, макар всъщност пластичните експлозиви да произхождаха от заводите «Шкода» в бивша Чехословакия. Не чак толкова хитри бомби. Дали наистина бяха смятали, че могат да успеят? Проблемът с някои от фанатиците бе, че не обмисляха нещата много добре… а може би изобщо не им пукаше.

Този проблем стоеше и пред онзи, който ги пращаше. Защото в края на краищата тази акция беше различна. Обикновено терористите се хвалеха с онова, което извършваха, колкото и отвратителни да бяха постъпките им, и ЦРУ и другите институции изчакаха петнайсет часа за съобщения в пресата. Но съобщения нямаше и щом не се бяха появили досега, значи онези не искаха да се разбере нищо. Но защо? Нали терористите съобщаваха за действията си и почти винаги смятаха, че полицейските агенти не могат да ги разкрият?

Федералните власти знаеха всичко това или поне се предполагаше, че трябва да го знаят. Добре, чудесно, извършителите не издаваха с абсолютно нищо произхода си — или така можеше да си мисли някой. Но Мери Пат нямаше такива илюзии. Хората от ФБР не бяха просто добри, а достатъчно добри, така че Службата за сигурност оставяше Бюрото да се занимава с всички разследвания. И така, ръководителят на тази акция най-вероятно очакваше в крайна сметка историята да се разплете. И въпреки че навярно знаеха това, те бяха действали. Ако тази линия на разсъждение беше вярна, значи…

— Може би е част от нещо друго? — предположи Кларк. — А не просто самостоятелна акция.

— Възможно е — отвърна Мери Пат.

— Ако е така, значи е нещо голямо — продължи мисълта Чавес. — Може точно затова да ни се обаждат руснаците.

— Толкова голямо… толкова голямо, че няма да има значение когато го разнищим, даже и да успеем.

— Това е прекалено, Мери Пат — тихо каза Кларк. — Какво може да е?

— Нещо дългосрочно, нещо, което не можем да променим, след като бъде извършено — допусна Доминго. Не си беше губил времето в университета «Джордж Мейсън».

На госпожа Фоли й се прииска мъжът й да участваше в обсъждането, но в момента Ед имаше среща с Мъри.

 

 

Пролетните съботи често са скучни, макар и запълнени с работа дни, но в около двеста къщи не се правеше почти нищо. Не почистваха градините. Не миеха автомобилите. Не ходеха по гаражни разпродажби. Не се отваряха кутии с боя. Това не се отнасяше за държавните служители и журналистите, които работеха по голямото събитие на седмицата. Страдащите от грипа бяха предимно мъже. Трийсет от тях се намираха в хотелски стаи. Неколцина дори се опитваха да работят и посещаваха различни рекламни прояви. Бършеха лица, духаха носовете си и се надяваха аспиринът или тиленолът да ги оправят. Все пак повечето се връщаха в хотелските си стаи, за да си починат — нямаше смисъл да заразяват клиентите, нали? Някои се обръщаха към лекар. Наоколо се мотаеше обичайният зимно-пролетен вирус и рано или късно всички го пипваха. В края на краищата не бяха чак толкова болни, нали?

 

 

Новините около инцидента в «Джайънт степс» бяха изцяло предвидими — започваха с фотоси от петдесетина метра разстояние и всички кореспонденти повтаряха едни и същи думи, следвани от еднакви заявления на «специалисти» по тероризма. По един от каналите изредиха всички терористични актове чак до времето на Ейбрахам Линкълн поради единствената причина че нямаше никакви други новини. Всички репортажи насочваха към Средния изток, макар че занимаващите се с разследването инстанции засега отклоняваха каквито и да било коментари по събитието. Съобщаваха само за героичната намеса на агента от ФБР и за храбрата битка на телохранителите на мъничката Кейти Райън с нападателите. Думи като «геройство», «жертвоготовност» и «решителност» се подмятаха изключително често, за да завършат с израза «драматична развръзка».

Беше се объркало нещо съвсем просто, Бадрейн го знаеше, макар че нямаше начин да разбере със сигурност, докато колегата му не се върнеше в Техеран от Лондон през Брюксел и Виена с помощта на няколко различни паспорта.

— Президентът и семейството му се намират в президентското убежище в Кемп Дейвид — завърши репортерът, — за да се възстановят от шока след това ужасно събитие, случило се точно на север от мирния Анаполис, щата Мериленд. Това е…

— Убежище ли? — попита Даряеи.

— На английски тази дума означава много неща, първото от които е «да избягаш» — отвърна Бадрейн, най-вече защото беше сигурен, че това ще се хареса на работодателя му.

— Ако си мисли, че може да избяга от мен, сгрешил е — с мрачна ирония отбеляза аятолахът.

Бадрейн не реагира на последните думи, защото в първия момент не ги проумя, но после нещата се изясниха. Нямаше абсолютно никакъв риск, нали? Махмуд Хаджи разполагаше с начин да убие този човек, навярно когато си поиска, и всичко вече беше организирано. Наистина ли можеше да го направи? Но да, разбира се, та той вече го беше направил.

 

 

ИВИС направи живота на Противниковите сили тежък. Но не много. Полковник Хам и «Блек Хорс» бяха спечелили тази битка, но онова, което само преди година щеше да е унищожение от космически мащаб — Форт Ъруин се намираше в Калифорния и известни езикови особености бяха неизбежни — сега се оказа почти Пирова победа. Войната се изразяваше единствено в събиране на информация. Урокът на Националния учебен център винаги беше такъв: «Открий врага. Не го оставяй той да те открие. Разузнаване. Разузнаване. Разузнаване.» Системата ИВИС изстрелваше информацията до всеки толкова бързо, че войниците тръгваха в правилната посока още преди да получат заповедите си. Това едва не провали маневрата на Противниковите сили, която щеше да е достойна за най-добрите постижения на генерал Ервин Ромел. Докато наблюдаваше учението на големия екран в залата «Междузвездни войни», Хам видя колко малко оставаше, за да стане това. Ако една от танковите роти на Сините сили се бе придвижила само пет минути по-бързо, той щеше да загуби и тази битка. А ако Добрите печелеха редовно, от НУЦ определено вече нямаше да има полза.

— Прекрасен ход, Хам — призна полковникът от каролинската гвардия, извади от джоба си пура и му я подаде. — Но утре ще ви съдерем от бой.

В друг случай би се усмихнал и би отговорил «Естествено». Но тъпият кучи син просто наистина можеше да успее и това щеше доста да усложни живота на Хам. Сега на полковника от 11-и бронетанков полк щеше да му се наложи да измисли начин да измами ИВИС. Беше си мислил за това и на няколко пъти бяха обсъждали въпроса на по бира с оперативния офицер, но засега се бяха съгласили само, че е много трудно и че навярно ще имат нужда от фалшиви бойни машини… като онези, които някога бе използвал Ромел. А за това трябваше да намери пари. Той излезе навън, за да запали пурата си. Битката беше достойно спечелена. Хам завари там и гвардейският полковник.

— За гвардейци сте адски добри — трябваше да признае Хам. Никога досега не беше казвал подобно нещо за гвардейско подразделение. И рядко го бе казвал изобщо. С изключение на една грешка в разгръщането, планът на Сините сили беше чудесен.

— Благодаря за похвалата, полковник. ИВИС ви изненада неприятно, нали?

— Може да се каже така.

— Моите хора са влюбени в системата. Мнозина прекарват свободното си време пред симулаторите. По дяволите, изненадан съм, че успяхте да ни биете.

— Резервите ви бяха прекалено близо — отвърна Хам. — Мислехте си, че знаете какво да очаквате. Вместо това аз ви принудих да напуснете позициите си, за да посрещнете контраатаката ми. — Това не бе нещо ново. Старшият наблюдател вече го беше изяснил на командира на танковата бригада.

— Ще се опитам да го запомня. Гледа ли новините?

— Да, отвратително — замислено отвърна Хам.

— Малки дечица. Чудя се дали на хората от Службата за сигурност им дават медали?

— Предполагам, че имат нещо такова. Сещам се и за по-лоши неща, заради които да си дадеш живота. — И това беше всичко. Петимата агенти бяха загинали при изпълнение на служебните си задължения. Трябва да бяха допуснали някаква грешка, но понякога човек няма избор. Всички войници го знаеха.

— Господ да даде мир на смелите им души — тихо каза полковникът и това събуди нещо у Хам.

— Какво правите вие, момчета? Ти, полковник Едингтън… какво, по дяволите, правиш в истинския живот? — Гвардеецът минаваше петдесетте, преклонна възраст за офицер, командващ бригада, дори танкова.

— Професор съм по военна история в Севернокаролинския университет. През 1991-ва се предвиждаше тази бригада да се слее с 24-ти моторизиран. Тогава дойдохме тук и направо ни съдраха от бой. Изобщо не успяхме да се разгърнем. По това време командвах батальон, Хам. Искахме да дойдем. Полковите ни стандарти са от времето на Революцията. Това накърняваше гордостта ни. Чакахме да се върнем тук близо десет години, приятел, а тази система ИВИС ни дава добър шанс. — Едингтън беше висок, строен мъж и докато разговаряха, гледаше събеседника си от горе надолу. — И ние ще се възползваме от този шанс, момче. Теорията ми е известна. Чета я вече над трийсет години и хората ми няма да ме изложат, ясно ли ти е? — Когато се разпалваше, Никълъс Едингтън започваше да говори с южняшки акцент.

— Особено пред янките, а?

— Дяволски прав си! — И двамата се разсмяха. Гласът на Ник Едингтън омекна. — Знам, ако нямахме тази система, щяхте да ни размажете…

— Техниката е прекрасно нещо, нали?

— Тя почти ни изравнява с вас, а твоите хора са най-добрите. Всички го знаят — отстъпи Едингтън. Думите му бяха достоен помирителен жест.

— С нашето работно време е малко трудно да изпиеш една бира в клуба, когато ти се прииска. Мога ли да ти предложа да ударим по едно вкъщи?

— Давай, полковник Хам.

— Каква е тясната ти специалност? — попита командирът на «Черните коне» по пътя към колата си.

— Дисертацията ми беше посветена на тактическото изкуство на Натан Бедфорд Форест^[1].

— О? Винаги съм му се възхищавал.

— Той е имал само няколко дни, но наистина са били страхотни. Можел е да спечели при Гетисбърг.

— Спенсъровите карабини са дали на войниците му техническо преимущество — заяви Хам. — Често не се обръща внимание на този фактор.

— Изборът на най-добрите възможности не е недостатък. Карабините са изиграли ролята си, но най-важното е било, че е помнел дълга си — отвърна Едингтън.

— От друга страна, Джеб Стюърт^[2] определено е имал лош ден. Предполагам, че причината е в това. — Хам отвори вратата на автомобила пред колегата си. Имаха няколко часа преди да почнат да се подготвят за следващото учение, а Хам сериозно се интересуваше от военна история, особено на кавалерията. Щеше да е интересна закуска: бира, яйца и Гражданската война.

 

 

Сблъскаха се на паркинга до кафето. В момента заведението с пълна сила продаваше кафе и понички.

— Здрасти, Джон — рече Холцман. Гледаше към местопрестъплението от другата страна на улицата.

— Здравей, Боб — кимна Плъмър. Беше пълно с фотоапарати и телевизионни камери, които документираха сцената за историята.

— Станал си рано за събота — и за човек от телевизията — с приятелска усмивка отбеляза репортерът от «Поуст».

— Ужасно! — Самият Плъмър бе дядо на много внуци.

— От терористите стават добри материали, но, мили Боже, по-добре е без тях.

Мястото на престъплението бе почти непроменено. Труповете ги нямаше и аутопсиите вече бяха завършили, предполагаха и двамата журналисти. Но иначе всичко оставаше непокътнато. Автомобилите бяха там и докато репортерите гледаха, експертите по балистика прокарваха въжета, за да определят пътя на куршумите. Използваха манекени, донесени от местния универсален магазин, и се опитваха да възстановят всяка подробност от инцидента. Чернокожият мъж в униформено яке на Службата за сигурност беше Нормън Джефърс, един от героите на деня, и в момента демонстрираше как е изскочил от къщата оттатък улицата. Вътре стоеше инспектор Патрик О'Дей. Неколцина агенти имитираха действията на терористите. На земята до предната врата лежеше мъж и се целеше към колите с пластмасов пистолет играчка.

— Казваше се Дон Ръсел, нали? — попита Плъмър.

— Един от най-възрастните в Службата — потвърди Холцман.

— По дяволите! — Плъмър поклати глава. — Хораций на моста^[3] — направо като сцена от филм. «Геройство» не е дума, която използваме често, а?

— Не. Това е нещо, в което се предполага, че вече не вярваме, нали? Всеки си има гледна точка, прав ли съм? — Холцман допи кафето си и изхвърли чашката в кошчето за боклук. — Представяш ли си, да дадеш живота си, за да защитиш нечии чужди деца?

— Някакви изявления от страна на Райън? — попита Джон Плъмър.

— Само за пресата. Написала го е Кали Уестън, а Арни го прочете. Не мога да го обвинявам, че отведе семейството си. Той заслужава почивка, Джон.

— Боб, струва ми се, че си спомням, когато…

— Да, зная. Подшушнаха ми. Елизабет Елиът ми разказа някои неща за Райън, когато беше заместник-шеф в ЦРУ. — Той се обърна и погледна по-възрастния си колега. — Всичко е било лъжа. Лично му се извиних. Знаеш ли как е било всъщност?

— Не — призна Плъмър.

— Колумбийската мисия. Той е бил там, да. Били са убити някои хора, един от тях сержант от военновъздушните сили. Райън се грижи за семейството му. На свои разноски издържа всичките му деца в колежа.

— Никога не си публикувал това — възрази телевизионният репортер.

— Не, не съм. Семейството — е, те не са политически личности, нали? Когато разбрах как стоят нещата, събитията вече не бяха актуални. Реших, че просто не си струва да пиша за това. — Последните думи бяха един от ключовите изрази в професията им. Именно журналистите решаваха какво да представят на публиката и какво не, именно те контролираха новините и решаваха какво точно трябва да знаят хората. Това им даваше възможност да подпомогнат или да унищожат всекиго, защото не всяко събитие започваше достатъчно мащабно, за да бъде забелязано, особено политическите.

— Може да си сгрешил.

Холцман сви рамене.

— Може и да е така, но не очаквах Райън да стане президент, също както и самият той. Постъпил е достойно — по дяволите, много повече от достойно. Джон, в колумбийската история има неща, които изобщо не могат да излязат на бял свят. Струва ми се, че вече я знам в подробности, но не мога да я публикувам. Това ще нарани страната и няма да е от абсолютно никаква полза за никого.

— Какво е направил Райън, Боб?

— Предотвратил е международен конфликт. Погрижил се е виновните да бъдат наказани по един или друг начин…

— Джим Кътър ли? — попита Плъмър. Продължаваше да се чуди на какво е способен Райън.

— Не, той наистина се е самоубил. Виждаш ли инспектор О'Дей, човека от ФБР, който е точно оттатък улицата?

— Какво за него?

— Той е проследил Кътър и го е видял да се хвърля под автобуса.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Райън не знае, че всичко това ми е известно. Имам няколко добри източника и всичко съвпада с известните факти. Или е самата истина, или е най-хитрата лъжа, на която съм попадал. Знаеш ли какво имаме в Белия дом, Джон?

— Какво?

— Един честен човек. Не относително честен, не човек, който «все още не е заловен в издънка». Честен. Според мен той никога през живота си не е постъпвал нечестно.

— И все пак е сам сред вълци — отвърна Плъмър. Не говореше искрено и съвестта му вече започваше да протестира.

— Може да е така. Но кой казва, че ние сме вълците? Не, не е правилно. Предполага се, че трябва да преследваме измамниците, но го правим от толкова отдавна и толкова добре, че забравяме едно — в правителството има хора, които не са такива. — Той отново погледна колегата си. — Затова насъскваме хората едни срещу други, само и само да получим материал за работата си. А по този начин ние също се поддаваме на покварата. Какво да направим по този въпрос, Джон?

— Знам за какво питаш. Отговорът ми е «не».

— Във време на относителни ценности е чудесно да откриеш господин абсолюта, Плъмър. Дори да е погрешният — прибави Холцман и получи реакцията, която очакваше.

— Боб, ти си добър. Всъщност много добър, но не можеш да ме изпързаляш, нали ти е ясно? — успя да се усмихне репортерът. Колегата му беше направил майсторски опит и той трябваше да му се възхити. Холцман бе останка от дните, за които Плъмър си спомняше с обич.

— Ами ако докажа, че съм прав?

— Тогава защо не написа тази история? — попита Плъмър. Никой истински репортер не би се отказал от такъв материал.

— Не съм я публикувал, но не съм казал, че не съм я написал — поправи го Боб.

— Издателят ти ще те унищожи, ако…

— Нима? Мислиш ли, че няма неща, които да не си направил, въпреки че си имал всичко необходимо за това?

— Спомена нещо за доказателство — избягна уловката Плъмър.

— На трийсет минути оттук. Но тази история изобщо не може да излезе на бял свят.

— И как мога да ти вярвам?

— А как аз мога да ти вярвам, Джон? Какво поставяме на първо място? Публикуването на материала, нали? Ами страната, ами народът? Къде свършва професионалната отговорност и откъде започва обществената? Не пуснах тази история, защото едно семейство изгуби баща си. Човекът остави след себе си бременна жена. Правителството не можеше да признае какво се е случило, затова Джак Райън лично пое нещата в свои ръце. Направи го със свои собствени пари. При това, без да очаква хората да го разберат. Та какво трябваше да сторя аз? Да разкрия това семейство ли? Защо, Джон? За да направя публично достояние нещо, което наранява страната — не, това наранява едно семейство, което не се нуждае от нови страдания. Това би могло да изложи на опасност образованието на децата. И без това имаме да покриваме достатъчно новини. Но ще ти кажа едно нещо, Джон: ти нарани невинен човек и онзи твой приятел с широката усмивка излъга публиката. Предполага се, че трябва да се заинтересуваме.

— Тогава защо не написа това?

Холцман изчака няколко секунди, после каза:

— Искам да ти дам възможност да оправиш нещата. Затова. Ти също беше там. Но трябва да имам думата ти, Джон.

Имаше още нещо. Трябваше да има. За Плъмър това бе въпрос на две професионални обиди. Първо, че беше победен от своя по-млад колега от Ен Би Си, представител на новото поколение, който смяташе, че журналистиката се изразява в това как изглеждаш пред камерата. Второ, че бе изигран от Ед Килти — използван… за да нарани невинен човек? Ако не друго, поне трябваше да разбере. Трябваше, иначе щеше да прекара много време пред огледалото.

Телевизионният коментатор взе миниатюрния касетофон на Холцман от ръката му и натисна бутона за запис.

— Аз съм Джон Плъмър, днес е събота, осем без десет сутринта, и се намираме срещу детската градина «Джайънт степс». Двамата с Робърт Холцман се готвим да напуснем това място и да отидем другаде. Дадох думата си, че онова, което открием, ще остане абсолютна тайна помежду ни. Този запис доказва обещанието ми. Джон. Плъмър — завърши той, — от Ен Би Си. — Изключи апарата, после отново го включи. — Но ако Боб ме е излъгал, всички обещания отпадат.

— Така е честно — съгласи се Холцман, извади касетата и я прибра в джоба си. Клетвата нямаше никаква юридическа тежест. Дори да представляваше договор, Първата поправка на Конституцията сигурно щеше да го обезсили. Но това беше думата на един човек и двамата репортери знаеха, че на нея трябва да се държи, даже в съвременната епоха. На път към колата на Боб Плъмър каза на режисьора си:

— Ще се върнем след около час.

 

 

«Хищникът» кръжеше на височина малко под 3 000 метра. За удобство офицерите от разузнаването в «СТОРМ ТРАК» и «ПАЛМ БОУЛ» бяха обозначили трите армейски корпуса като I, II и III. В момента наблюдаваха подразделението, наречено «Безсмъртните», по името на личната гвардия на Ксеркс. Разгръщането беше обичайно. Полковите подразделения бяха разположени по класическия начин «две отпред, едно отзад», в триъгълник, като последната част представляваше полковият резерв. Първите две формирования бяха разположени едно до друго. Фронтът им обаче беше изненадващо тесен — всяко от тях покриваше само трийсет линейни километра и между двете имаше едва петкилометрово разстояние.

Тренираха усилено. На всеки няколко километра имаше шперплатови мишени във формата на танкове. Когато се появяваха, те биваха подлагани на обстрел. «Хищникът» не можеше да определи колко добра е артилерията, макар че до момента, в който покрай мишените преминеше първият ешелон бойни машини, повечето танкове биваха свалени. Машините бяха предимно руски — тежките бяха бойни танкове Т-72 и Т-80, създадени в огромните заводи в Челябинск, пехотните машини бяха БМП-та. Тактиката също бе съветска. Това ставаше очевидно от начина на придвижване на силите. Подразделенията се намираха под здрав контрол. Големите формирования напредваха с геометрична точност и се носеха в правилни линии като комбайни по канзаските житни полета.

— Господи, гледал съм го този филм — отбеляза старшината в кувейтската станция.

— Моля? — попита майор Сабах.

— Руснаците — е, Съветите често правеха такива филми, сър.

— Как можеш да сравняваш двете неща? — «Много добър въпрос» — помисли си сержантът.

— Разликата не е голяма, майоре. — Той посочи долната половина на екрана. — Виждате ли тук? Ротният командир спазва всичко както трябва, разстоянието и интервалите са правилни. Чели ли сте материали по съветска тактика, майор Сабах?

— Само за приложението й в иракската армия — призна кувейтският офицер.

— Е, това е почти същото. Нанасяш силен бърз удар, колкото да проникнеш през линията на врага, без да му дадеш възможност да реагира. Държиш под контрол собствените си хора. За тях всичко е математика.

— А равнището им на подготовка?

— Не е ниско, сър.

 

 

— Елиът наблюдаваше Райън хей оттам — посочи Холцман.

— Следила ли го е?

— Ужасно го мразеше. Аз никога… е, да, всъщност разбрах за какво става дума. Въпросът беше личен. Тя наистина не можеше да понася Райън заради нещо, случило се преди да изберат Боб Фаулър. Достатъчно, за да издаде информация, която се предполагаше, че ще нарани семейството му. Много мило, нали?

Плъмър не остана чак толкова впечатлен.

— Това е Вашингтон.

— Наистина, но какво ще кажеш за използването на служебни правителствени източници за лично отмъщение? Това също може да е истинският Вашингтон, но е незаконно. — Той изключи двигателя и даде знак на Плъмър да слезе от колата.

Вътре завариха дребната собственичка и група натурализирани азиатски деца.

— Здравейте — каза Каръл Зимър. Беше виждала Холцман по време на предишните му идвания тук, за да си купи хляб и мляко — пък и да огледа заведението. Нямаше представа, че е репортер. Но затова пък разпозна Джон Плъмър и го посочи. — Вие от телевизия!

— Да — усмихнато призна коментаторът.

Най-големият й син — според табелката на гърдите му се казваше Лорънс — го погледна не толкова приятелски.

— С какво мога да ви бъда полезен? — Говореше без акцент, а очите му блестяха подозрително.

— Бих искал да поговоря с вас, ако е възможно — любезно отвърна Плъмър.

— За какво?

— Познавате президента, нали?

— Същото може да се каже и за тази кафемашина. И за поничките. — Младежът му обърна гръб. Сигурно се беше метнал по ръст на баща си, помисли Плъмър, а и бе образован.

— Почакайте малко! — каза журналистът.

Лорънс се обърна.

— Защо? Заети сме.

— Лари, бъди любезно с човек.

— Мамо, нали ти разказах какво направи той, спомняш ли си? — Лорънс го изгледа с неприязън и Плъмър трепна. Не го бяха наранявали така от години.

— Извинете ме. Моля ви — каза коментаторът. — Просто искам да поговоря с вас. С мен няма никакви камери.

— В медицинското училище ли учиш, Лорънс? — попита Холцман.

— Откъде знаете? И кой сте вие, по дяволите?

— Лорънс! — възкликна майка му.

— Почакайте малко, моля ви — вдигна ръце Плъмър. — Искам просто да поговорим. Никакви камери, никакви касетофони. Нищо не се записва.

— Да-да! Да не си мислите, че ви вярвам?

— Лорънс!

— Мамо, остави ме да се оправя сам! — изръмжа младежът. — Извинявай, мамо, но ти не знаеш за какво става дума.

— Просто се опитвам да разбера…

— Видях какво направихте, господин Плъмър. Когато плюехте срещу президента, вие плюехте и срещу баща ми! А сега, защо не си купите каквото ви трябва и да се разкарате. — Той отново му обърна гръб.

— Не знаех — възрази Джон. — Ако съм направил нещо лошо, защо не ми го кажете? Обещавам, имате думата ми, че няма да направя нищо, с което да нараня вас или семейството ви. Но ако съм направил нещо лошо, моля ви, кажете ми.

— Защо наранил господин Райън? — попита Каръл Зимър. — Той добър човек. Той грижи за нас. Той…

— Мамо, моля те. На тези не им пука за това! — възкликна Лорънс.

— Лорънс, казвам се Боб Холцман и работя в «Уошингтън Поуст». Знам за семейството ти вече от няколко години. Никога не съм публикувал този материал, защото не исках да се намесвам в живота ви. Знам какво прави за вас президентът Райън. Искам Джон да го чуе от вас. Това няма да стане публично достояние. Ако исках, можех да го направя лично.

— Защо трябва да ви вярвам? — попита Лорънс Зимър. — Вие сте репортери.

Тази забележка нарани Плъмър почти физически. Толкова ли дълбоко беше затънала професията му?

— За лекар ли учите? — неутрално попита Плъмър.

— Втора година в Джорджтаун. Брат ми завършва МТИ, а сестра ми е първокурсничка.

— Това е скъпо. Прекалено скъпо за приходите ви от този бизнес. Зная. Трябваше да дам образование на собствените си деца.

— Всички работим тук. Аз работя през уикендите.

— И учите за лекар. Това е достойна професия — рече Плъмър. — А когато допускате грешки, се опитвате да се поучите от тях. Аз също, Лорънс.

— Зная, че можете да приказвате, господин Плъмър, но и мнозина други умеят.

— Президентът ви помага, нали?

— Ако ви кажа нещо неофициално, това означава ли, че изобщо не можете да го публикувате?

— Всъщност не. «Неофициално» не означава това. Но ако ви кажа, че никога няма да използвам думите ви по никакъв начин — а тук има други, които могат да свидетелстват във ваша полза — и после наруша думата си, можете да съсипете кариерата ми. На хората от моята професия им е позволено много, навярно даже прекалено много — призна Плъмър, — но не и да лъжем. — А това беше важното, нали?

Лорънс погледна майка си. Слабият й английски не означаваше и че е слабоумна. Тя му кимна.

— Той е бил заедно с баща ми, когато са го убили — рече младежът. — Обещал е на тате, че ще се грижи за нас. И го прави. Плаща за образованието ни, той и приятелите му от ЦРУ.

— Имали са неприятности с някакви хулигани тук — прибави Холцман. — Дошъл един от Ленгли и…

— Не трябваше да го прави — възрази Лорънс. — Господин Клар… е, няма да ви кажа повече. Обаче да преебете такъв свестен човек…

— Лорънс!

Петнайсетина секунди Плъмър не каза нищо, после се обърна към жената зад щанда.

— Госпожо Зимър, благодаря ви, че ми отделихте от времето си. Нищо от онова, което ми казахте, няма да излезе наяве. Обещавам ви. — Той се обърна към младежа. — Успех в учението, Лорънс. Благодаря ви, че ми разказахте. Няма да ви безпокоя повече.

Двамата репортери излязоха и тръгнаха към колата на Холцман.

«Защо трябва да ви вярвам? Вие сте репортери.» Искрени думи на един младеж, но въпреки това дълбоко нараняващи. Защото бяха заслужени, каза си Плъмър.

— Какво друго? — попита той.

— Доколкото ми е известно, те дори не знаят обстоятелствата около смъртта на Бък Зимър, а само че е загинал при изпълнение на служебните си задължения. Очевидно, когато е бил убит, Каръл е била бременна с най-малкото им дете. Лиз Елиът се опита да подреди нещата така, та да излезе, че Райън лъже и че бебето е негово. Аз се подведох.

Продължителна въздишка.

— Да. Аз също.

— Е, какво мислиш да правиш, Джон?

Плъмър вдигна поглед.

— Искам да проверя някои неща.

— Момчето в МТИ се казва Питър. Учи компютри. Момичето учи в Шарлотсвил и мисля, че се казва Алиша. Не зная името на онова, което завършва гимназия, но мога да проверя. Всички данни се покриват с колумбийската акция. Райън ги събира за Коледа всяка година. Кати също. Не зная как ще се справят сега. Навярно доста добре — подсмихна се Холцман. — Той може да пази тайни.

— А човекът от ЦРУ, който…

— Познавам го. Няма да ти дам името му. Разбрал, че някакви хулигани безпокоят Каръл, и си поговорил с тях. В полицейските архиви има информация за това, чел съм я — отвърна Холцман. — Интересен тип. Той е човекът, който измъкна съпругата и дъщерята на Герасимов. Освен това пак той спаси Кога. Сериозен играч.

— Дай ми един ден. Само един ден — каза Плъмър.

— Няма проблем.

Обратният път до магистралата «Ричи» премина в мълчание.

 

 

— Доктор Райън? — И двамата се обърнаха. Капитан Овертън подаваше глава през вратата.

— Какво има? — попита Кати.

— Госпожо, навън става нещо, което с ваше разрешение може би децата биха искали да видят. Ако искате, можете да дойдете всички.

След две минути спряха в гората близо до оградата и капитанът и един ефрейтор ги преведоха през гъсталака, докато не се приближиха на петнайсетина метра.

— Шт — каза ефрейторът на ПЯСЪЧНИК и доближи до очите й бинокъл.

«Страхотно!» — помисли си Джак Младши.

— Няма ли да се уплаши от нас? — попита Сали.

— Не, тук никой не ходи на лов и са свикнали с автомобилите — обясни Овертън. — Тази кошута се казва Елвайра.

Беше родила само преди няколко минути. Сега се изправи и започна да облизва новороденото.

— Бамби! — отбеляза Кейти Райън, която беше специалист по филмите на Дисни. Минаха само няколко минути и малкото с клатушкане се изправи.

— Кейти? — обади се капитанът.

— Какво? — без да извръща очи, попита тя.

— Ти трябва да й измислиш име — каза Овертън. — Това е традиция тук. Женско име.

— Марлен — без колебание отвърна ПЯСЪЧНИК.