Том Кланси
По заповед на президента (52)

49.
Време за реагиране

Полковник Гудман се изненада от телефонното обаждане, но тричленният екипаж излезе и запусна двигателя, без да знае причината за промяната в дневния график. Десет минути след обаждането бяха във въздуха с курс на североизток, а след още двайсет кръжаха над площадката за кацане. На нея бяха ХИРУРГ, хванала за ръка ПЯСЪЧНИК, и групата по охраната… и още един, когото Гудман не познаваше, в бяла престилка.

Срещата във факултета бе завършила само преди пет минути. Предстоеше да се вземат решения. Два етажа щяха да бъдат опразнени и подготвени за възможните постъпващи случаи с ебола. Директорът на спешната медицинска помощ в момента събираше персонала си за инструктаж. Двама от хората на Александър говореха по телефона с Атланта, събираха последната постъпила информация за пълния брой докладвани случаи на заболяването и обявяваха готовността на «Хопкинс» за оказване на спешна медицинска помощ. Самият Алекс не бе имал възможност да отиде в кабинета си и да си смени дрехите. Кати също носеше работната си престилка.

Всички се натъпкаха бързо в кабината. Кейти — която Алекс до този момент не бе виждал — зае седалката точно зад пилотите, най-безопасното място в целия хеликоптер. Щракнаха коланите и само след секунда роторът се завъртя.

— Карайте бързо — заповяда Кати.

Гудман до този момент не беше чувал ХИРУРГ да говори така. Това беше глас, нетърпящ възражение, глас на командир. Той приведе носа и увеличи скоростта.

— Бързаш ли, полковник? — обадиха се от спомагателната машина.

— ХИРУРГ бърза. Маршрут Браво, директен подход. — След това пилотът се обади на международното летище «Балтимор-Вашингтон», за да каже на ръководителя на полетите да отлага кацанията и излитанията, докато не премине над тях. Нямаше да отнеме много време. На земята никой не забеляза, но два Боинга 737 на Ю Ес Еър трябваше да направят един кръг над летището за досада на пътниците. За ПЯСЪЧНИК всичко беше забавна игра.

 

 

— Господин президент?

— Да, Андреа? — вдигна поглед Райън.

— Съпругата ви е излетяла от Балтимор. Иска да ви види. Не знам защо. След петнайсет минути пристигат — каза Андреа.

— Да не е станало нещо? — запита тревожно Райън.

— Не, не, всички са наред, сър. ПЯСЪЧНИК е с нея на борда — успокои го агентката.

 

 

— Е, официално по стрелбата ти няма никакви възражения, Пат. — Мъри искаше да му го съобщи сам. Разбира се, едва ли някой бе имал някакви съмнения по въпроса.

— Така ми се иска да бях оставил последния жив — забеляза О'Дей с гримаса.

— Можеш да спреш да се самообвиняваш. Изобщо не си имал шанс с толкова деца наоколо. Мисля, че дори заслужаваш да те наградим.

— Имаме ли вече нещо определено за тоя Азир?

— Фотографията му от шофьорската книжка и доста писано от ръката му, но дори и с това ще се поозорим, докато докажем, че такъв човек изобщо е съществувал. — Това беше класически случай. Някъде в петък следобед «Мордесай Азир» бе закарал колата си до международното летище «Балтимор-Вашингтон» и бе хванал самолет за летище «Кенеди» в Ню Йорк. Бяха успели да го научат от дежурния на бюрото на Ю Ес Еър, който му издал билет на същото име. След това обектът бе изчезнал, все едно облаче пушек във ветровит ден. Той без съмнение разполагаше с поне един комплект фалшиви документи. Може би ги беше използвал в Ню Йорк за някой международен полет. Ако наистина имаше ум в главата, сигурно бе хванал такси до летището в Нюарк или пък в Ла Гуардия, като от първото би се качил на презокеански полет, а от второто би отскочил първо до Канада. Дори и в момента агенти от кабинета в Ню Йорк разпитваха хората от всички бюра на авиолиниите. Но тъй като почти всички световни авиолинии стигаха в «Кенеди», то пред очите на служителите на ден минаваха хиляди хора. Може би дори щяха да успеят да установят кой самолет е хванал обектът. Но дори да успееха, той можеше да се добере и до Луната преди да предприемат стъпки по залавянето му.

— Обучен мръсник — забеляза Пат О'Дей. — Всъщност не е чак толкова трудно, нали?

Мъри си спомни думите на шефа си от федералното контраразузнаване. След като можеш да направиш нещо веднъж, значи можеш да го повториш и потретиш. Имаше всички причини да смятат, че в страната им съществува завършена мрежа за шпионаж — не, още по-лошо, за тероризъм — която се спотайва дълбоко замразена в очакване на заповеди… да направи какво? И за да избегнат разкриването, всичките й членове наистина не трябваше да правят нищо. Навремето Самюел Джонсън бе забелязал, че всеки може да се научи на този номер.

 

 

Хеликоптерът се снижи и кацна, за голяма изненада на репортерите, които винаги държаха моравата под око. Всичко неочаквано в Белия дом си беше достойно за новина. Веднага разпознаха Кати Райън. Бялата й лекарска престилка биеше на очи, плюс фактът, че редом с нея се намираше и още един човек в лекарски екип. Спонтанно възникналата работна хипотеза беше, че има нещо спешно, свързано със здравето на самия президент. И макар един говорител да излезе да обясни, че президентът се чувства отлично и работи в кабинета си, спомена, че не знаел защо доктор Райън се прибира толкова рано.

Кати поведе доктор Александър право в Овалния кабинет, влезе и каза:

— Джак, това е Пиер Александър.

Райън се изправи. В предстоящите два часа нямаше официални ангажименти и само бе наметнал сакото си.

— Здравейте, докторе — каза той и протегна ръка. В същия момент проумя, че и жена му е с работната си манта, и попита: — Какво става, Кати?

— Кажи му, Алекс.

Никой още не беше седнал. Двама агенти от охраната бяха последвали лекарите вътре и напрежението в стаята им зазвуча като тревожна камбана, макар да нямаха представа какво става. Рой Олтман беше в съседната стая и разговаряше с Прайс.

— Господин президент, имате ли представа какво представлява вирусът «Ебола»?

— Африка — каза Джак. — Някаква болест от джунглите, нали така? Страшно смъртоносна. Гледах един филм…

— Горе-долу е така — потвърди Александър. — Това е РНК-вирус с негативна нишка. Не знаем къде обитава… искам да кажа, че знаем мястото, но не и преносителя, тоест животното, в което обитава. А той е убиец, сър. Ръстът на смъртността при него е осемдесет процента.

— Ясно — каза Райън. — Продължавайте.

— Сега е тук.

— Къде?

— При последното преброяване имахме пет случая в «Хопкинс». Повече от двадесет в цялата страна, макар че този брой е отпреди три часа. Мога ли да използвам телефона?

 

 

Гъс Лоренц беше сам в кабинета си, когато телефонът иззвъня.

— Пак съм аз, доктор Александър.

— Да, Алекс?

— Гъс, колко е последният брой?

— Шейсет и седем.

— Къде?

— Основно големите градове. Докладите постъпват най-вече от главните медицински центрове. Бостън, Ню Хейвън, Ню Йорк, Филаделфия, Балтимор, един в Ричмънд, седем тук, в Атланта, три в Орландо… — Чу се звук на отваряща се врата и подавана хартия. — Осемдесет и девет, Алекс. И продължават да постъпват.

— Военният институт вдигна ли вече тревога?

— Очаквам да го направят до един час. Трябва да проведат съвещание, на което да определят…

— Гъс, в момента съм в Белия дом. Президентът е до мен. Искам да му кажеш мнението си — отсече Александър, в миг възвърнал армейската си стойка и глас.

— Какво… как успя… Алекс, още не е сигурно.

— Или ти, или аз трябва да му кажа. По-добре е да го направиш ти.

— Господин президент? — обади се Елен Съмтър от вратата. — На телефона е генерал Пикет, сър, иска да говори с вас. Казва, че не търпи отлагане.

— Кажете му да изчака.

— Джон си го бива, но е малко консервативен — забеляза Алекс. — Гъс, казвай!

— Господин президент, това не прилича на природно събитие. Изглежда като съвсем преднамерен акт.

— Биологическа война? — попита Райън.

— Да, господин президент. Информацията ни още не е пълна, за да направим реално заключение, но възникващите по естествен начин епидемии не започват по този начин, нито едновременно по цялата територия на една страна.

— Госпожо Съмтър, можете ли да включите генерала в тази линия?

— Да, сър.

— Господин президент? — обади се нов глас.

— Генерале, на телефона е доктор Лоренц, а до мен е доктор Александър от «Хопкинс» — каза Джак.

— Здравей, Алекс.

— Здравей, Джон — отвърна Александър.

— Значи знаеш.

— С каква степен на увереност са оценките ви? — запита ФЕХТОВАЧ.

— Имаме най-малко десет фокални центъра. Една болест не се разраства така, сама по себе си. Данните все още постъпват, сър. Всичките случаи са регистрирани през последните двадесет и четири часа, следователно не е случайност и не е естествен процес. Алекс е при вас, така че го накарайте да ви обясни нещата по-подробно. Навремето работеше при мен. Страшно добър е — каза Пикет.

— Доктор Лоренц, споделяте ли това мнение?

— Да, господин президент.

— Господи! — Джак погледна жена си. — Какво следва?

— Сър, имаме няколко възможности — отвърна Пикет. — Трябва да дойда при вас да ви видя.

Райън се извърна.

— Андреа!

— Да, сър?

— Веднага изпратете хеликоптер до Форт Детрик!

— Слушам, господин президент.

— Ще ви чакам, генерале. Доктор Лоренц, благодаря ви. Има ли още нещо, което трябва да знам в момента?

— Доктор Александър може да ви обясни нещата не по-зле от мен.

— Добре, госпожа Съмтър ще ви свързва с директните линии. — Джак отиде до вратата. — Свързвайте ме веднага. И повикайте Арни и Бен.

— Да, господин президент.

— Какво трябва да знам? — обърна се Джак към доктор Александър.

— Засега нищо особено. Нещата са предимно от техническо естество — обясни Алекс. — След като знаем колко лесно напредва болестта, цялата ни информация до този момент си е въздух под налягане. Точно в това е ключовият въпрос. Ако тя се разпространява безпрепятствено по въздушно-капков път…

— Какво? — попита Райън.

— Чрез кихане, кашляне и така нататък. Ако се разпространява по този начин, тогава сме в страшна опасност.

— Не би трябвало да е така — възрази Кати. — Джак, този микроорганизъм е много крехък. Той не може да изтрае на открито повече от… колко беше, Алекс, няколко секунди?

— Така е на теория, но някои щамове са по-устойчиви от другите. Дори да може да оцелее на открито само няколко минути, това е много лошо. Ако това е щамът, който наричаме «Мейинга», просто не знаем колко е издръжлив. Но работата не е само в това. Ужасното е, че ако някой човек го закачи, го отнася у дома си. Къщата е доста гостоприемна среда за патогените. Имаме си отопление и климатична инсталация, които се грижат за това, и членовете на семейството, с които заразеният е в близък контакт. Те се прегръщат. Целуват се. А като някой организъм е станал среда на вирусите, те много скоро почват буквално да преливат от него.

— Да преливат?

— Вирусните частици, господин президент. Размерът на тези неща се измерва с микрони. Те са много по-дребни, отколкото частиците на праха, по-дребни от всичко, което можете да зърнете с невъоръжено око.

— Вие сте работили в Детрик, така ли?

— Да, сър. Бях полковник, шеф на отдела по изследване на патогенните организми. Уволних се и отидох в «Хопкинс».

— Значи имате представа за плановете на генерал Мичел, вариантите имам предвид?

— Да, сър. На тази материя се прави преоценка поне веднъж годишно. Бил съм член на комисията, която съставя плановете.

— Седнете, докторе. Искам да изслушам тези планове.

 

 

Транспортните кораби за подвижно тилово обезпечение вече се бяха прибрали от учението и дори експлоатацията бе приключила. След като получиха заповеди от командващия, те започнаха процедурите по запускането на двигателите, което означаваше просто подгряване на горивото и смазочните масла. На север кръстосвачът «Анцио», плюс разрушителите «Кид» и «О'Банън» също получиха заповеди и се насочиха на запад за пункта на срещата. Старшият офицер се чудеше как, по дяволите, ще откара до Персийския залив тия тромави дебелани без въздушно прикритие, ако се стигнеше дотам. Военноморският флот на Съединените щати не стъпваше никъде без въздушно прикритие, а най-близкият самолетоносач беше «Айзенхауер», на почти пет хиляди километра от тях. От друга страна пък не беше толкова лошо да си просто капитан на учебен отряд от кораби, без някой адмирал да ти диша във врата.

Първият от корабите, който излезе от стоянката на рейда, беше «Боб Хоуп», нов военен тип товарно-разтоварен транспортен кораб с водоизместимост почти 80 000 тона, който носеше 952 транспортни средства. Цивилният му екипаж имаше малък стаж за такива преходи. Един огромен говорител изрева «благодаря ви за всичко» към военноморската база, докато излизаха в открито море точно след полунощ. Последваха го още четири кораба.

 

 

Изчакаха Гудли и ван Дам и по възможно най-бързия начин ги въведоха в нещата.

— Не мисля, че вирусът би могъл да оцелее извън джунглата — каза Гудли.

— Не може, поне не продължително време, защото в противен случай вече щеше да шества победоносно по целия свят.

— Той убива прекалено бързо за тази цел — възрази ХИРУРГ.

— Кати, хората летят с реактивни самолети вече повече от тридесет години. Обаче това дребничко копеленце е крехко и това е в наша полза.

— Как ще разберем кой го е направил? — Въпросът дойде от Арни.

— Ще интервюираме всички жертви, ще открием къде са били последните дни, ще се опитаме да определим огнищата. Това е функция на разследването. Епидемиолозите ги бива… но този случай е доста голям залък за тях… — добави Александър.

— Може ли ФБР да помогне, докторе? — запита ван Дам.

— Поне няма да навреди.

— Ще повикам Мъри — каза шефът на канцеларията.

— Не можете ли да лекувате болестта? — запита Райън.

— Не. Епидемията затихва от само себе си след няколко цикъла. Нещата стоят така: даден човек пипва вируса. Вирусът започва да се размножава в него и след това преминава в някой друг. Всяка жертва се превръща в един несъвършен приемник, умира и я предава на следващата жертва. Но, и тук е добрата новина, еболата не се възпроизвежда ефикасно. С всеки преминат генерационен цикъл вирусът става все по-малко вирулентен. По-голямата част от оцелелите при избухване на епидемия са към края й, защото вирусът мутира в по-слабо опасни форми. Просто е толкова примитивен, че не може да оцелее.

— Колко цикли трябва да изминат, за да се случи това, Алекс? — попита Кати.

Той повдигна рамене.

— Това е емпирично. Познаваме процеса, но не можем да определим точния брой.

— Прекалено много неизвестни. — Тя направи гримаса.

— Господин президент?

— Да, докторе?

— Нали сте гледали филма?

— Да, но какво по-точно?

— Бюджетът на този филм е доста по-голям от цялото финансиране на изследователската дейност във вирусологията. Не забравяйте това. Предполагам, защото не е достатъчно сексапилна. — Арни понечи да каже нещо, но Алекс вдигна ръка. — Аз вече не съм на правителствена работа, сър. Не е необходимо да говоря префърцунено. Моите изследвания са финансирани от частни фирми. Аз просто констатирам един факт. Какво пък, по дяволите, не могат да се субсидират всички области на науката.

— Ако не можем да лекуваме болестта, как ще я спрем? — попита Райън, връщайки разговора в основното му русло, и рязко извъртя глава. Някаква сянка прекоси южната ливада, а през прозорците с бронирани стъкла проникна грохотът на хеликоптер.

 

 

— Аха — забеляза усмихнат Бадрейн. Интернет беше създадена да дава достъп до информация, а не да я скрива, и с помощта на приятел на приятел на приятел, който беше студент по медицина в университета «Емъри» в Атланта, той се бе сдобил с паролата, с която да се вмъкне в електронната поща на този медицински център. Друга ключова дума елиминира всички останали спънки и ето, всичко изскочи. Беше 14:00 часа на източното крайбрежие на Америка и «Емъри» докладваше на ЦКЗ, че в момента има шест случая от заподозряната хеморагична треска. Още по-добре, че Центърът вече бе отговорил, и това му каза още повече. Бадрейн отпечата и двете писма, след което се обади по телефона. Сега вече наистина имаше хубави новини.

 

 

Раман кацна в Питсбърг след кратък полет, който му позволи да обмисли на спокойствие няколко варианта. Неговият колега в Багдад — неговият събрат — бе действал прекалено самопожертвувателно, прекалено артистично, а и охраната около иракския лидер бе станала прекалено голяма, в действителност още по-голяма от онази, в която служеше той. Как да го направи? Номерът беше да предизвика колкото може по-голям хаос. Може би когато Райън навлезеше сред тълпата да стиска ръце? Той стреля, убива един-двама от другите агенти, после побягва в тълпата… Успееше ли да се промъкне през първите два-три реда, после вече трябваше само да размахва удостоверението си на агент — много по-добро от пистолет средство за измъкване; всеки щеше да си мисли, че преследва убиеца. Ключът за измъкването при атентат — ръководството на Службата го бе научило на това — се коренеше в първите тридесет секунди. Оцелееш ли в този интервал, значи имаш извънредно големи шансове да се измъкнеш. А той щеше да е човекът, който да извършва всички разстановки по охраната за пътуването в петък. Тогава щеше да има всички шансове да закара президента до място, където да изпълни задачата си. Убива президента. Убива Прайс. Убива още един агент. И после се стопява в тълпата. Може би е най-добре да стреля от бедро. Най-добре е гражданите да не видят револвера в ръката му след изстрелите. Да, това можеше и да стане, помисли той, разкопча колана и се изправи. В края на пистата щеше да го чака местен агент. Оттам веднага отиваха в хотела, в чиято голяма зала Райън щеше да произнесе речта си. Раман имаше на разположение цял ден и част от следващия, за да обмисли нещата, и то пред самите очи на колегите си.

 

 

Генерал-майор Джон Пикет беше възпитаник на медицинската школа в Йейл, към което беше добавил два доктората, по молекулярна биология от Харвард и обществено здравеопазване от калифорнийския университет в Лос Анджелис. Беше блед, свит мъж, който изглеждаше дребен в униформата си — не беше имал време да се преоблече и носеше камуфлажен комбинезон, което го правеше съвсем неподходящ за мястото, където се намираше. С него дойдоха двама полковници, следвани от директора на ФБР Мъри. Тримата служители застанаха мирно след влизането си, но сега Овалният кабинет беше прекалено малък и президентът ги поведе по коридора към залата «Рузвелт». По пътя един агент подаде на генерала факс, още топъл, току-що излязъл от апарата в стаята на секретарките.

— Броят на случаите в момента възлиза на сто тридесет и седем, според сведенията от Атланта — каза Пикет. — Петнадесет града, петнадесет щата, от едното до другото крайбрежие.

— Здравей, Джон — каза Александър и стисна ръката му. — Аз самият видях трима от тях.

— Алекс, радвам се да те видя, приятелю. — Генералът вдигна поглед към президента. — Предполагам, че Алекс вече е осведомил всички за основните неща, господин президент?

— Точно така — каза Райън.

— Имате ли някакви незабавни въпроси?

— Вие сте сигурни, че това е преднамерен акт, така ли?

— Бомбите не избухват случайно. — Пикет разгърна една карта. Голям брой градове бяха белязани с червени точки. Един от съпровождащите го полковници отбеляза още три града: Сан Франциско, Лос Анджелис и Лас Вегас.

— Големите градове. Точно както бих го направил и аз. — Александър си пое дълбоко дъх. — Напомня на Биовойна 95, Джон.

— Почти същото. Това е една игра на война, която разиграхме с Агенцията по ядрени оръжия към министерството на отбраната. При нея използвахме антракс. Джон беше един от най-добрите ни хора за планиране на настъпателни биологически действия — обясни Пикет на останалите. — Беше командващ на Червените.

— Но това не е ли незаконно? — възкликна Кати с пламнало от откровенията им лице.

— Защитата и нападението са две страни на една и съща монета, доктор Райън — отвърна Пикет, защитавайки бившия си подчинен. — Трябва да мислим и да се поставяме на местата на лошите, ако искаме да ги спрем.

— Някаква оперативна концепция? — попита президентът. Той разбираше от тия неща повече от жена си.

— Биологическата война на стратегическо ниво означава даване начало на верижна реакция в рамките на вашето население-мишена. Вие се опитвате да заразите колкото е възможно повече хора, а те съвсем не са много; тук не става дума за ядрени оръжия. Замисълът е хората, самите жертви, да разпространяват болестта вместо вас. Това е елегантното на биологическата война. Вашите жертви всъщност се явяват преките убийци. Всяка епидемия започва със слабо темпо, като постепенно набира скорост и в един момент дръпва стремглаво с геометрична прогресия. Така че ако използвате биологическо оръжие като настъпателно, вие се опитвате да му придадете летящ старт, заразявайки максимален брой хора, и си избирате за целта пътници. Лас Вегас е идеален обект за това. Той е град с голям брой годишни големи срещи. Участниците в конкретното събитие се заразяват, качват се на самолетите и летят към дома си, като разпръскват болестта по цялата страна.

— Има ли някаква възможност да открием как са го направили? — попита Мъри.

— Най-вероятно ще е чиста загуба на време. Другото хубаво нещо — съвсем условно, разбира се — при биологическите оръжия е, че в този случай инкубационният период е минимум три дни. Каквато и система за разпространяване да е била използвана, оръжието е било събрано, опаковано и вече е изчезнало. Никакво физическо доказателство за това кой ни го е натресъл.

— Оставете това за по-късно, генерале. Какво да правим? Виждам, че има множество щати без заразени граждани…

— Това е само засега, господин президент. При еболата има латентен период от три до десет дни. Не знаем колко далеч е стигнала вече. Единственият начин да го разберем, е да чакаме.

— Трябва да задействаме командата за пълна блокада на пътищата, Джон — каза Александър. — И то колкото може по-бързо.

 

 

Махмуд Хаджи четеше. До спалнята си имаше кабинет и обичаше да работи в него, защото обстановката му беше позната. Не обичаше да го безпокоят там и затова хората от охраната му бяха изненадани от реакцията му на телефонното обаждане. Двадесет минути по-късно те пропуснаха посетителя му, без да го съпровождат.

— Започна ли се вече?

— Започна се. — Бадрейн му подаде разпечатката от Центъра в Атланта. — Утре ще знаем доста повече.

— Ти изпълни добре дълга си — каза му Даряеи и след като вратата се затвори зад посетителя му, се обади по телефона.

 

 

Алахад не знаеше през колко звена стига връзката до него; известно му беше само, че това е презокеанско обаждане. Подозираше, че последното междинно звено е Лондон, но не беше сигурен, а и не искаше да пита. Запитването беше съвсем рутинно, ако не се броеше времето на деня — в този момент в Англия беше вечер и всички магазини бяха затворени. Разнообразието на килимите и цените бяха ключовите части, които му даваха необходимата информация. Шифърът бе запаметен много отдавна и никога не бе записван. След като знаеше много малко, много малко и щеше да издаде, ако го заловяха. Тази част от спецификата му беше пределно ясна. След това идваше и неговият ред. Той сложи табелката «Ще се върна след пет минути», излезе, заключи вратата и измина две пресечки до един уличен автомат, откъдето се обади на Ареф Раман.

 

 

Съвещанията се провеждаха в залата «Рузвелт» и репортерите се усетиха веднага. Прекалено много официални автомобили, прекалено много охрана, прекалено много добре познати лица.

Дойде Пат Мартин, дойдоха и Бретано и адмирал Джексън, Джордж Уинстън и министрите на търговията и вътрешните работи — оцелели от президентството на Дърлинг и назначени още от Боб Фаулър. Пристигна и Ед Фоли. Присъстваха също Арни ван Дам, Бен Гудли, директорът Мъри, първата дама, трима армейски офицери и доктор Александър.

— В пълен състав сме — обяви президентът. — Дами и господа, благодаря ви, че дойдохте. Нямаме никакво време за предисловия. Изправени сме пред опасност за нацията. Решенията, които вземем днес тук, ще имат сериозно отражение върху нашата страна. Да ви представя генерал-майор Джон Пикет, лекар и учен. Генерале, имате думата.

— Благодаря, господин президент. Дами и господа, аз съм командващ генерал във Форт Детрик. Днес сутринта започнахме да получаваме изключително тревожни съобщения…

Райън го прекъсна — вече бе слушал два пъти доклада му и вместо него зачете папката, която Пикет му беше връчил. Папката беше обрамчена с обичайната за свръхсекретни документи червено-бяла лента и съдържаше оперативния план за пълна блокада. Планът имаше четири варианта и Джак отиде направо на Номер 4. Той беше наречен «Изолация» — съвсем подходящо име. Съдържанието на документа го вледени и Джак се усети, че се обръща да погледне Джордж, който се бе облегнал на стената. Но Джордж нямаше да разбере. Той не разбираше от авиолайнери, вируси и ядрено оръжие, нали?

— Колко зле е положението в момента? — попита министърът на здравеопазването.

— Допреди петнадесет минути в Центъра са били докладвани над двеста случая на заболели. Искам да наблегна на подробността, че те са се появили за по-малко от двадесет и четири часа — каза генерал Пикет.

— Кой го е направил? — попита министърът на земеделието.

— Да оставим това настрана — намеси се президентът. — По-късно ще се занимаем с този проблем. Това, което трябва да решаваме в момента, е най-добрият начин за сдържане на епидемията.

— Просто не мога да повярвам, че не сме в състояние да лекуваме…

— Повярвайте го — каза Кати Райън. — Знаете ли колко вирусни болести познаваме, които можем да лекуваме?

— Ами не — призна си министърът на строителството и благоустройството.

— Нито една. — Непрекъснато я удивляваше фактът колко невежи могат да са някои хора на медицински теми.

— Следователно сдържането на епидемията е единственият избор — продължи генерал Пикет.

— Как можете да сдържите разпространението ма епидемия, плъзнала по цялата страна? — Това беше Клиф Рътлидж, помощник държавен секретар, заместващ Скот Адлер.

— Точно това е проблемът, пред който сме изправени — каза президентът. — Благодаря ви, генерале. Ще започна оттук. Единственият начин да се блокира епидемията е да се затворят всички обществени заведения — театри, пазарни центрове, спортни стадиони, бизнес кабинети, всичко — и също така да се прекратят всякакви пътувания по магистралите. Доколкото ни е известно, най-малко тридесет щата са все още незасегнати от болестта до този момент. Ще направим добре, ако задържим положението такова. Можем да го постигнем, като предотвратим всички пътувания, докато не овладеем механизма на разпространение на болестта. Едва тогава вече можем да отпуснем малко нещата.

— Господин президент, това е противоконституционно — обади се веднага Пат Мартин.

— Обясни — заповяда Райън.

— Свободата на пътуване от едно място на друго е конституционно право на всеки гражданин. Дори и в рамките на всеки щат всяко ограничение на правото на пътуване представлява нарушение на Конституцията както в случая с Лемуел Пен — чернокож армейски офицер, убит от Ку-клукс-клан през шейсетте. Това е прецедент за Върховния съд.

— Разбирам, че аз — моля всички присъстващи в залата да ме извинят — съм се клел да спазвам Конституцията. Но ако спазването й означава да убием двайсет милиона граждани, тогава какво? — запита ФЕХТОВАЧ.

— Не можем да направим това! — възкликна министърът на благоустройството.

— Генерале, какво ще стане, ако не вземем тези мерки? — попита Мартин, с което изненада силно Райън.

— Няма точен отговор. Не може и да има, защото все още не знаем как се разпространява вирусът. Ако е по въздушно-капков път, а имаме причина да подозираме този начин — тогава имаме на разположение стотици компютърни модели, които можем да използваме. Проблемът е да се реши кой точно. Най-лошият случай? Обществото ни просто се разпада. Лекарите и сестрите бягат масово от болниците, хората се заключват в домовете си и епидемията затихва по същия начин както и Черната чума през 14-и век. Връзките между отделните индивиди секват и поради това болестта спира хода си.

— Двайсет милиона? Толкова страшна ли е била Черната смърт? — запита Мартин с посивяло лице.

— Архивите не са пълни. Тогава още не е имало система за регистриране. Най-пълните данни са от Англия — отвърна Пикет. — Чумата я е обезлюдила наполовина. Епидемията е продължила около четири години. На Европа са били нужни около сто и петдесет години, за да възвърне населението си от 1347-а година.

— По дяволите! — изруга министърът на вътрешните работи.

— Наистина ли е толкова опасна, генерале? — продължи да упорства Мартин.

— Потенциално, да. Проблемът е в това, че ако не предприемем нищо и след това разберем, че болестта е изключително вирулентна, вече ще е прекалено късно.

— Разбирам. — Мартин се обърна. — Господин президент, не виждам да имаме особено голям избор.

— Нали току-що каза, че това е незаконно, дявол да го вземе! — избухна министърът на благоустройството.

— Господине, Конституцията не е пакт за самоубийство, и макар че аз мисля, че знам как ще се произнесе Върховният съд по този случай, до този момент такъв прецедент не е имало и той може да бъде оспорен.

— Какво те накара да промениш мнението си, Пат? — попита Райън.

— Двайсет милиона конкретни причини, господин президент.

— Ако ние самите погазваме законите си, какви ще сме тогава? — попита Клиф Рътлидж.

— Живи — отвърна Мартин спокойно. — Може би.

— Готов съм да изслушам дискусия по въпроса в продължение на петнайсет минути — каза Райън. И после трябва да вземем решение.

Дискусията бе оживена.

— Ако ние нарушим собствената си конституция — каза Рътлидж, — тогава никой по целия свят няма да ни вярва!

— А какво ще кажете за практическите въпроси? — възрази министърът на селското стопанство. — Хората трябва да се хранят.

— Що за страна ще оставим на децата си, ако…

— А какво ще им оставим и на кого, ако измрат? — изръмжа Джордж Уинстън.

— В наше време не стават такива неща.

— Бихте ли дошли в болницата ми да видите болните, сър? — попита Александър от мястото си в ъгъла.

— Благодаря ви — каза Райън, поглеждайки часовника си. — Призовавам ви да гласуваме.

Министърът на отбраната, финансите, правосъдието и търговията гласуваха «за». Останалите бяха против. Райън ги гледа продължително време.

— Съгласните печелят — заяви студено президентът. — Благодаря ви за подкрепата. Директор Мъри, ФБР ще окаже пълно съдействие на решението, изисквано от Центъра в Атланта и Военномедицинския институт на САЩ, за да се локализират огнищата на тази епидемия.

— Да, господин президент.

— Господин Фоли, всяка разузнавателна служба, с която разполагаме, ще бъде ангажирана. Ще работите съвместно с медицинските експерти. Това все е дошло отнякъде и който и да го е направил, е извършил акт на война, използвайки оръжия за масово унищожение срещу нашата страна. Вие имате пълномощия, предоставени ви от закона, да координирате работата на всички разузнавателни организации. Предайте им, че имате заповедта ми да ги упражнявате.

— Ще направим всичко възможно, сър.

— Господин Бретано, обявявам състояние на извънредно положение на територията на цялата страна. Всички формации на Националния резерв и Националната гвардия да бъдат задействани незабавно и поместени под федерално командване. В Пентагона имате същия план за извънредни обстоятелства. — Райън повдигна папката с плана за пълната блокада. — Ще изпълнявате вариант Четири, «Изолация».

— Слушам, сър.

Райън се обърна към министъра на транспорта в другия край на масата.

— Господин министър, контролът върху въздушните линии е ваш. Когато се върнете в кабинета си, ще заповядате на всички самолети, които в момента са във въздуха, да се доберат до крайните си пунктове и да останат там. Всички самолети на земята ще останат на място. Начало на действие на заповедта шест часа тази вечер.

— Не! — Министърът на транспорта се изправи. — Господин президент, не мога да изпълня това. Това е незаконен акт и аз няма да наруша закона.

— Много добре, сър. Веднага ще приема оставката ви. Вие ли сте заместникът? — обърна се към жената зад него Райън.

— Да, господин президент, аз съм.

— Ще изпълните ли заповедта ми?

Тя се огледа. Не знаеше как да постъпи. Бе свидетел на цялата дискусия, но не бе свикнала да взема сериозни решения, без да има зад гърба си сериозна политическа подкрепа.

— И на мен не ми харесва — каза Райън. Стаята беше пронизана от грохота на самолетни двигатели — един самолет излиташе от националното летище във Вашингтон. — Какво ще кажете, ако този самолет носи някъде смърт? — попита той толкова тихо, че тя едва го чу.

— Ще изпълня заповедта ви, сър.

— Да знаеш, Мъри — каза бившият вече министър на транспорта, — като едното нищо можеш да арестуваш този човек тук. Той е национален престъпник.

— Не днес обаче — отвърна Мъри, втренчен в президента. — Някой първо трябва да реши какво представлява законът.

— Ако в тази стая някой чувства нуждата да напусне държавната служба поради този прецедент, ще приема оставката му без никакви предразсъдъци — но ви моля да помислите какво правите. Ако аз съм сбъркал, чудесно, ще си понеса последствията. Но ако лекарите се окажат прави и ние не направим нищо, тогава ръцете ни ще се оплискат с повече кръв, отколкото тези ма Хитлер. Имам нужда от помощта и поддръжката ви. — Райън се изправи и излезе от стаята, докато останалите се блъскаха едни други при изправянето си. Той беше бърз, защото нямаше друг изход. Влезе в Овалния кабинет, зави надясно към президентската чакалня и едва успя да влезе в банята. Секунди по-късно Кати го намери коленичил да си повръща червата в тоалетната чиния.

— Прав ли бях? — запита той, без да се обръща, все още на колене.

— Изглеждаш страхотно — забеляза ван Дам, улавяйки ФЕХТОВАЧ в тази доста недостойна за един президент поза.

— Хубава работа, Арни! Защо мълча като риба?

— Защото не беше необходимо да говоря, господин президент — отвърна ван Дам.

Генерал Пикет и останалите лекари го чакаха в кабинета.

— Сър, току-що получихме факс от Атланта. Във Форт Стюарт има докладвани два случая на заболели. Това е базата на квартируване на 24-ти механизиран корпус.