Том Кланси
По заповед на президента (35)

32.
Нека се върнем назад

— Не, не мога да ви дам снимката, нито пък мога да ви разреша да я копирате на ксерокс. Единственото, което мога да направя за вас, е да ви разреша да й хвърлите един поглед. — Той му подаде снимката. Още преди да отвори сейфа, благоразумно бе нахлузил памучни ръкавици, а сега подаде един чифт и на Том Донър. — Заради отпечатъците — тихо обясни той.

— Дали това е снимката, която търся? — Беше черно-бяла, гланцирана, без печат от фотоателие.

— Това е съветска атомна подводница, този мъж на мостика е Джак Райън. Може би забелязахте, че е облечен в униформа на офицер от ВМС на САЩ. Това е документ за една от тайните операции на ЦРУ, проведена заедно с Военноморските сили на САЩ, поради което притежаваме екземпляр от този фотодокумент, заедно с пълното досие на акцията. Успяхме да заблудим руснаците, че подводницата им се е взривила и е потънала някъде между Флорида и Бермудския архипелаг. Не е изключено още да вярват в тази версия. Или поне да се преструват, че ни вярват.

— А къде е сега тази подводница? — попита Донър.

— Потопиха я преди година край бреговете на Пуерто Рико — обясни офицерът от ЦРУ.

— Защо точно там?

— Защото там е най-дълбоката точка на Атлантическия океан, която същевременно е не много далеч от нашето източно крайбрежие — всичко на всичко пет морски мили. Така че никой не може да се захване с подводни издирвателни операции в този район, без да узнаем за тях.

— Да, сега си спомних! — тържествуващо прошепна Донър. — Боже мой, кога изтекоха толкова години? Тогава руснаците бяха започнали широкомащабно морско учение, тъкмо под носа ни, и ние, разбира се, вдигнахме шум до Бога. И те май наистина бяха изгубили една от своите подводници, нали…

— Не една, а две. — От папката се появи още една фотография. — Погледнете колко зле е ударен носът на тази подводница. «Червеният Октомври» връхлетя върху една друга руска подводница и успя да я потопи недалеч от брега на Северна Каролина. Още лежи там на дъното.

— И това все още се пази в най-строга тайна? — удиви се опитният журналист, посветил много години на ровене в хиляди документи, за да изтръгва с труд и упорство компрометиращи факти от правителствените архиви.

— Райън винаги е умеел да потулва следите. — На бюрото се появи още една снимка. На нея се виждаше мъж в моряшка униформа, с отличителните знаци на руския военен флот, проснат на носилка. — Райън го е застрелял. За награда получи първото си отличие като офицер от секретните служби. Предполагам, че не очаква от нас да се осмелим да му припомним този грижливо потулван факт от биографията му. Макар че не е толкова трудно да го накараме да коригира това свое мнение, нали?

— Райън е убиец?

— Не. — Офицерът от ЦРУ явно не държеше да се стига чак до толкова дръзко и крайно обвинение. — Според официалната версия за инцидента това си е била най-обикновена престрелка, при която са пострадали и други хора, тоест имало е още двама ранени, а Райън е бил в състояние на самозащита. Поне така е документирано в тази папка, обаче…

— Мдаа… Доста объркана история, нали? — кимна Донър и се втренчи в снимката. — Възможно ли е това да е някакъв фалшификат?

— Е, не е изключено — призна събеседникът му. — Обаче точно тази фотография е автентична. Ето, отзад се вижда фигурата на адмирал Дан Фостър — тогава той командваше отдела за специални операции към щаба на флотата. А онзи до него е Барт Манкузо, тогава командир на нашата атомна подводница «Далас». Тъкмо той бе прехвърлен на борда на «Червения Октомври», за да се облекчи екипът, натоварен с деликатната задача да имитира авария в реактора на руската подводница. Още е на действителна служба, обаче сега е с чин адмирал. А четвъртият офицер на тази историческа фотография е най-интересният от всички — капитан Марко Александрович Рамиус, от съветската военна флота. Именно той е бил командир на «Червения Октомври». Всички на тази снимка още са живи. Рамиус сега живее в Джаксънвил, Флорида. Работи в нашата военноморска база в Мейпорт под името Марк Рамзи. Като хоноруван консултант, разбирате какво имам предвид. Освен това получава и доста щедро годишно възнаграждение от нашето правителство, обаче, Бог ми е свидетел, този руснак — не, той всъщност е литовец по произход — наистина си е заслужил всеки долар.

Донър трескаво записваше всяка подробност. После отново се взря в снимките и изведнъж разпозна лицето на един от мъжете, застанал встрани. По дяволите, това не можеше да е фалшификат! При подправянето както на писмени, така и на фотодокументи си имаше правила — опитният журналист прекрасно знаеше това. Ако някой се опиташе да измами репортер, не беше много трудно да се установи кой е нарушил закона. Тогава лъжецът се превръщаше в лесна плячка за медиите, винаги дебнещи за нещо нередно — а това бе наказание, много по-жестоко от най-тежката съдебна присъда, защото съдиите и прокурорите, за разлика от вестникарите, бяха задължени стриктно да спазват законите.

— Окей, с това тук приключихме — рече журналистът. Първият комплект фотографии бе върнат обратно в папката. Появи се още една папка, а от нея — следващата снимка.

— Познавате ли това лице?

— Той беше… момент… Гера…

— Точно така, Николай Герасимов. Председател на някогашното КГБ.

— Загинал при самолетна катастрофа в…

Под първата снимка се показа втора. Човекът на нея беше същият, но си личеше, че е по-възрастен, с посивяла коса. Приличаше на преуспяващ бизнесмен от средната класа.

— Тази тук е направена в Уинчестър, две години след първата. Райън замина за Москва, под прикритието на експерт по технически въпроси в делегацията ни за преговорите за съкращаване на стратегическите оръжия СТАРТ-2. Именно той успя да склони Герасимов да дезертира. Никой не можа да проумее как го е постигнал. Знам само, че цялата операция е била ръководена пряко от кабинета на съдията Мур, тогавашния шеф на ЦРУ. Очевидно Райън доста се е потрудил. Знаел е… хм, погледнете колко е щастливо лицето на руснака на снимката. Та тогава Райън е бил пряко подчинен на Джим Гриър, тоест на Управлението за външно разузнаване, но не и на Отдела за обработка на разузнавателната информация. Излиза, че е работил под двойно прикритие. Доколкото ми е известно, Райън никога не е допуснал грешки при провеждането дори и на най-деликатните операции и това е своеобразен рекорд — малцина са тези, които биха могли да се похвалят с подобно постижение. Една от причините за главозамайващите му успехи обаче е неоспоримият факт, че винаги си е бил безпощаден и хладнокръвен кучи син. Да, безкрайно ефективен, не мога да го отрека, ала въпреки всичко си остава кучи син. Безмилостно копеле е този Джак Райън, запомнете това от мен. Способен е да смаже всички бюрократични спънки, само и само да постигне целите си. Никога не се е отклонявал от предначертаната мисия и ако искате да се заемете с неговото минало… хм, ето, той успя да ликвидира един руснак, чийто труп ние потопихме с «Червения Октомври», както и целия екипаж на другата им подводница «Алфа» пред бреговете на Северна Каролина, за да запазим операцията в пълна тайна. А за този тук не съм сигурен. За него в досието на операцията няма нищо, защото някои документи са иззети. Как е успял Герасимов да измъкне жена си и детето си — за това не се споменава в нашите архиви. Имаше някакви слухове, но от тях не може да се добие ясна представа.

— По дяволите, защо не разполагах с всичките тези сведения поне преди пет-шест часа!

— Май и теб е успял да преметне, познах ли? — долетя гласът на Ед Килти от говорителя на интеркома.

— Разбирам за какво става дума — кимна офицерът от ЦРУ. — Райън е хитра лисица. Още преди години успя да заблуди Дороти Хамил в Инсбрук. В Конгреса го обожават. Но защо? Той се появи като най-пробивната фигура, под маската на истински патриот, а освен това винаги се е преструвал, че е по-честен и почтен дори от Ейбрахам Линкълн. Само че президентът Линкълн никога не е стрелял по хора. — Офицерът от ЦРУ се казваше Пол Уеб, висш служител от Управлението за външно разузнаване, обаче не чак толкова високопоставен, че да има право да представя разузнавателната централа.

«Днес можех да бъда директор на Управлението — припомни си Уеб, — ако тогава Райън не беше прошепнал няколко недотам ласкави думи по мой адрес на ухото на Джеймс Гриър, заради което трябваше да се простя с мечтата да стана директор.» Още не можеше да се примири с горчивия факт, че бе принуден да завърши кариерата си, без да е стигнал до най-високото стъпало в ЦРУ — като се изключи, разбира се, най-високият пост — председател на могъщата разузнавателна централа. Вече бе пенсиониран и никой не можеше да му нарежда какво да прави… макар че ако разберяха, че е изнесъл тайни копия на тези папки от Ленгли, щеше да се окаже в много незавидно положение… а може би нямаше. Всъщност какво се случваше с онези, които си позволяваха да приказват повече от допустимото? Медиите веднага заставаха на тяхна страна, а той бе вече в пенсия и не му се нравеше надпреварата в съкращаването на стратегическите оръжия. В друга епоха дори може би би се опитал да се свърже с… не, само това не. Само не с противника. Обаче медиите не бяха противник, нали?

— Май и теб са успели да те изиграят, Том — отново прозвуча гласът на Килти. — Добре дошъл при изиграните от онази лисица Райън. Дори и аз не знам всичко, което е надробил за толкова много години. Пол, разкажи му за онази мътна история в Колумбия.

— Няма папки за тази афера или поне аз не можах да се добера до тях — призна Уеб. — А дори и да има… хм, сигурно са в специалния архив и ще ги разсекретят след петдесет години. Никой няма достъп до тях.

— Но как е възможно това? — настойчиво попита Донър. — Чувал съм за такива свръхсекретни материали, но не успях да получа потвърждение…

— Как съхраняват тези архиви ли? Трябва да се получи одобрението на Конгреса за правото да се надзърне в тях. Това е част от процедурата за надзор на всичко, което е класифицирано като държавна тайна. Ако ЦРУ докладва за възникването на някакъв проблем и поиска право за специален допуск, и ако Конгресът се смили, папките се преместват в друго подземно хранилище… по дяволите, според моите сведения най-важните документи отдавна са унищожени, но мога да ти изредя няколко достоверни факта — завърши Уеб и махна с ръка.

— Слушам внимателно — отвърна Донър и посегна към касетофона си.

— Как, според теб, колумбийците успяха да се справят с картела Меделин? — многозначително започна Уеб.

— Ами… навярно са имали внедрени агенти, после няколко бомбени атентата и…

— Тези атентати бяха дело на ЦРУ. Нашите хора са създали условия за разгаряне на борба между отделните фракции в картела. Знам със сигурност само, че Райън е бил замесен в играта. Неговият наставник и покровител в Ленгли беше Джеймс Гриър, отношенията им бяха като между баща и син. Но когато Джеймс умря, Райън не дойде за погребението, нито пък посети дома му. А след това потъна вдън земя. Както много пъти преди това, между впрочем. Малко след това, при транспортна злополука, по чиста случайност загина Джим Кътър — президентски съветник по въпросите на националната сигурност. Пресякъл улицата точно пред префучаващ автобус. Поне така твърдяха хората от ФБР, обаче на кого възложиха разследването? Естествено на Дан Мъри. А знаеш ли какъв пост заема сега той? Сега той е директор на ФБР, нали? И това се е случило само защото той и Райън са се познавали още отпреди десет години. Мъри е бил специален агент за връзка не само на Емил Джейкъбс, но и на Бил Шоу. А когато на ФБР беше необходим надежден изпълнител за акции, при които не е желателно да се вдига излишен шум, винаги прибягваха до услугите на Дан Мъри. Преди той е заемал поста на аташе към посолството ни в Лондон — а всички знаят, че на такъв пост се назначават само шпиони, защото е много удобен за свързване с агентурната мрежа в която и да било страна. Мъри винаги е сътрудничил на ЦРУ, макар и неофициално, затова има отлични контакти с тях. Именно той внуши на онзи посредствен юрист Пат Мартин, че е длъжен да посъветва Райън да се заеме с новия състав на Върховния съд. Вече стана ли ти по-ясна картината?

— Почакай за минута. Та аз познавам много добре Дан Мъри. Той наистина е недодялан, но иначе, като ченге, винаги е бил честен…

— Той беше в Колумбия заедно с Райън. И двамата отпътуваха на юг точно в най-удобния за тях момент. Не помниш ли, че още в началото на нашия разговор ти признах, че не разполагам с документи за тази операция. И затова не мога да докажа нищо. Обаче нека проследим събитията и се опитаме да ги анализираме. Директорът Джейкъбс и всички останали бяха убити, и то точно след като започнаха бомбените атентати в Колумбия, които изпратиха на онзи свят много от хората на картела Меделин, но покрай тях загинаха и не малко невинни хора. Винаги става така, когато разрешаваш проблемите си само с бомби. Спомняш ли си какво изявление направи Боб Фаулър по този случай?

— Да, спомням си.

— А какво се случи след това? Райън изчезна, а след него и Дан Мъри. Според мен са отлетели за Колумбия, за да не позволят на операцията да се изплъзне от контрола на ЦРУ — и Кътър загива от нелепа катастрофа тъкмо тогава, в най-подходящия момент. Според мен те са се изплашили да не би нервите му да не издържат и да се раздрънка пред някой твой колега. Докато Райън имаше железни нерви… и още ги има. Също и Мъри, защото се изисква много кураж, за да посегнеш на директора на ФБР. Не мога да кажа, че одобрявам този стил на работа.

— И все пак в какво по-точно го упрекваш?

— Най-после стигнахме до най-важното — кимна Уеб. — Джак Райън вероятно е най-интелигентният офицер в нашето разузнаване през последните тридесетина години, най-добрият от времето на Алън Дълес, а може би и от времето на Бил Донован. Историята с «Червения Октомври» е блестящо постижение. А да завербуваш председателя на КГБ е още по-ярък триумф. И все пак крайно време е да се намери някой смел мъж, който да му припомни, че дори и той не е по-силен от закона.

— Никога нямаше да го изберат — обади се Килти. До този момент бившият вицепрезидент се стараеше да не прекалява с намесата в монолозите на Пол Уеб. Беше в кабинета си, на почти пет километра разстояние. До него седеше началникът на канцеларията му и жадно поглъщаше всяка дума. За щастие Уеб не беше разбрал това, защото спокойно продължи разказа си.

— Тогава той свърши доста работа на ЦРУ. Винаги се е стараел да дава добре обмислени съвети на бившия президент Роджър Дърлинг, но съвсем друго е, когато сам седнеш в президентското кресло. Да, той е успял да преметне и теб, Донър. Може би е изиграл и Дърлинг навремето, а може би не, но кой може да го докаже? Обаче това амбициозно момче сега се е заело изцяло да подмени кабинета, и то само по свой вкус. Нали няма нужда да обяснявам по-подробно какво си мисля за намеренията му?

— Защо, нека да поговорим и за тях — вметна журналистът.

— На всички постове Джак Райън назначава само хора, с които се познава, с които е работил в миналото, или пък оставя правото за избор на най-близките си сътрудници. Ето например Мъри ще поеме ФБР. Съгласен ли си Дан Мъри да ръководи най-мощната организация в Щатите, която трябва да бди за прилагането на законите? Искаш ли те двамата, Райън и Мъри, да уредят само свои хора във Върховния съд? Докъде ще стигнем, ако продължава така? — Уеб мрачно въздъхна. — Мразя такива игрички. Той бе един от нас, от екипа в Ленгли, но никой не го е готвил за президент, нали? Аз съм длъжен, заради доброто на страната ни, да попреча на Джак Райън да се превърне в диктатор. — Уеб събра снимките и отново ги напъха в папките. — Ще ги върна на мястото им. Ако някой узнае какво съм направил, току-виж ме сполетяла съдбата на Джим Кътър…

— Благодаря за беседата — рече Донър. Сега бе негов ред да вземе важно решение. Погледна часовника си — показваше четири без десет. Разбра, че ще закъснее, ако не побърза. Не можеше да отлага решението си. На този свят имаше нещо по-яростно дори и от жена, която е заловила мъжа си в изневяра — репортер, който току-що е узнал, че е бил изигран.

 

 

И деветимата бяха обречени и го разбираха. Лицата им бяха втренчени в ТВ камерите в ъглите под тавана. По погледите им личеше, че никой вече не храни илюзии. Всъщност това бе бавна екзекуция, много по-мъчителна от онази, която биха получили в съдебната зала. Или поне те си мислеха така. Тази група се очертаваше по-опасна от първата — защото тези затворници много по-добре от предшествениците си осъзнаваха на какво са подложени. Докато Мауди следеше събитията по телевизионните монитори, военните лекари продължаваха да събират кръвни проби от гаснещите смъртници — трябваха му още данни, за да потвърди окончателно хипотезата си, както и за да уточни ефективността на вирусоносителя.

Не можеше да се твърди, че са преодолели всички проблеми. Например много затруднения им създаваше количеството вирусен материал, който се искаше от тях. В резервоара за отглеждане на микрокултурата вирусът поглъщаше кашата от кръв и маймунски бъбреци с такава скорост, че директорът на лабораторията се смрази, когато му докладваха първите резултати. Макар че всички процеси се извършваха на молекулярно ниво, общата картина наподобяваше на термити, допълзели до някой гнил плод.

Всъщност учените още спореха дали е оправдано да се причисляват вирусите към формите на живата материя. Цветът на сместа се променяше доста бързо и не бе необходимо човек да има медицинско образование, за да се досети, че резервоарът е пълен с някаква невиждана гнусотия. Понякога, по нареждане на Мауди, лаборантите понижаваха температурата на тази отвратителна каша, за да може той да проследи по-лесно последните изменения в консистенцията и другите параметри. Но дори и неговата кръв се смразяваше при вида на смъртоносната «супа». Вече се бяха сдобили с доста литри от нея, но планираха да се запасят с още от този «продукт» и поради тази причина от централната кръвна банка в Техеран непрекъснато им доставяха нови и нови контейнери с човешка кръв.

Мауди завари директора да изследва една от последните проби под електронния микроскоп. Приближи се към апарата и хвърли бегъл поглед към етикетите на пробите. Едната се оказа от кръвта на сестра Жана Батист. А другата беше от един от «пациентите» от втората група, съдържаща девет жертви.

— Никаква разлика не мога да открия, Мауди — заяви директорът.

— Значи вече разполагаме с три стабилни поколения — каза Мауди.

— А чрез метода на екстраполация може да се очакват от седем до девет.

Върху масата бяха оставени двадесет флакона с етикета на популярна марка западноевропейска пяна за бръснене. Доскоро в тях наистина бе имало пяна за бръснене — хората на Бадрейн ги бяха купили от дванадесет града в пет западноевропейски страни, но щом ги донесоха в лабораторията, лаборантите ги изпразниха и внимателно се заеха с разглобяването им, за да ги променят според целите на проекта. Сега във всеки флакон имаше «вирусна супа» плюс експлозивен газ с неутрален химически състав (азот, който не влизаше с химическа реакция с «вирусната супа» и освен това не позволяваше да избухне огън в добре уплътнения флакон), плюс малко охлаждаща течност. Другата част от екипа вече бе започнала проверките на системата за разпространение на флаконите. Очакваше се вирусът да запази качествата си поне за първите девет часа. След това, поради изпаряването на охлаждащата течност, щеше да започне да измира право пропорционално на изтеклото време. Но време имаше.

Всичко бе опростено до максимум. Разпространителите щяха да потеглят от Техеран, да минат през Европа — Лондон, Париж или Франкфурт на Майн — и оттам да продължат с други полети към градовете, нанесени на картата в кабинета на директора. Кой ли митничар в света би обърнал внимание на най-обикновен флакон с пяна за бръснене, чиято единствена особеност е необичайно студената му повърхност?

От Европа имаше удобни директни полети до Ню Йорк и Вашингтон, до Бостън и Филаделфия, до Чикаго, Сан Франциско и Лос Анджелис. До Атланта, Далас и Орландо във Флорида също, а само с едно прехвърляне се стигаше до Лас Вегас и Атлантик Сити — на практика до най-важните американски градове. Пратениците щяха да пътуват само в първа класа, за да се облекчи преминаването през митниците и паспортните гишета. За всички агенти предварително бяха осигурени хотелски резервации, както и билети за връщане, но от други летища, а не от тези, на които щяха да пристигнат от Европа. Очакваше се разпространението на вирусоносителя да започне най-късно до 24 часа след началото на операцията, което гарантираше жизнеспобността на поне 80% от вируса.

Но след това всичко щеше да зависи от случайни фактори, всичко щеше да бъде в ръцете на Аллах. Не! Мауди недоволно тръсна глава. Нали над него имаше директор, който бе длъжен да мисли за всичките тези проблеми, който трябваше да ръководи делото, угодно на Аллах. Каквото и да бе то, нали бе за благото на неговата родина. Той нямаше право да омърсява Вярата си с такива съмнения.

Опростено до максимум ли? Да, отначало ще бъде лесно, но после… после ще зависи от много неща. Сестра Жана Батист, чието тяло отдавна бе изгорено в крематориума… вместо да ражда деца като всяка нормална жена. Дали Аллах няма да се разгневи от този безсърдечен акт? Мауди мразеше всички западняци, защото те до един бяха неверници.

В училище бе научил за кръстоносните походи и за това как воините на Христа избивали мюсюлманите, а после и за преследването на евреите от Хитлер. От тези поучителни уроци на историята следваше изводът, че всички западняци и въобще всички християни с нищо не превъзхождат хората от неговата вяра, затова никак не му бе трудно да ги намрази, да ги осъди на смърт като недостойни да обитават света на истинската религия, в който имаше място само за добродетелните, набожните и достойните. Обаче онази жена… Кой олицетворяваше Запада, кое бе истинското лице на християнската вяра? Онези кръвожадни завоеватели отпреди хиляда години или тази целомъдрена жена, която се бе отказала от всички съблазни… и за какво? За да се отдаде на страданието и да се посвети на вярата. Винаги смирена, винаги вдъхваща почит.

От нея той бе научил същото, на което го бяха научили свещените книги на Пророка — имаше само един Бог. Имаше само една Свещена Книга. И в двете тя вярваше с цялото си сърце, макар че не подозираше каква заблуда е нейната религия.

Не, не беше само сестра Жана Батист. Също и сестра Мария Магдалина. И тя бе загинала, но защо? Заради лоялността към вярата, към клетвите си, към другарката си… Нали Коранът не отричаше това право на всеки правоверен. А на неверниците?

Би било много по-лесно, ако му бяха позволили да работи само с африкански негри. Коранът не зачиташе техните религиозни разбирания, защото повечето от тях още бяха езичници, прекланящи се пред шаманите на племето си, отричаха съществуването само на един Бог и той имаше право да ги презира, както презираше християните, но… но после бе срещнал Жана Батист и Мария Магдалина. Защо? Защо бе всичко това?

За нещастие, вече бе твърде късно да търси отговорите на тези въпроси. Миналото не може да се върне назад. Мауди отиде в ъгъла и си наля кафе. Не бе мигнал повече от двайсет и четири часа, а с умората идваха и съмненията. Надяваше се кафето да му помогне да се ободри поне малко, докато изтече смяната му — и после да се отпусне в леглото и може би със съня ще дойде и покоят…

 

 

— Ти се подиграваш с мен! — изкрещя Арни в слушалката.

— Може би причината е в металдетекторите на летището — обясни Том Донър. — Но така или иначе лентата със записа е повредена. Може да се чуе нещо, но с много шумове. Не става за излъчване. Повреден е звукозаписът за почти цял час от интервюто. За нищо не става.

— И сега какво? — сърдито запита ван Дам.

— Излиза, че имаме сериозен проблем, Арни. Излъчването е предвидено за девет вечерта.

— И какво искаш от мен?

— Искам да убедиш Райън да повтори записа. На живо.

Началникът на президентската канцелария едва се сдържа да не го наругае.

— Слушай, Арни, няма да променяме темите в интервюто — продължи да го увещава Донър. — Само си помисли — кога друг път президентът е имал възможност да доуточни изявленията си? Тази сутрин той се справи отлично с всички въпроси, които му зададохме с Джон.

— Не можеш ли да презапишеш отговорите му? — предпазливо предложи ван Дам.

— Арни, имам емисия на живо. Ще трае четиридесет минути и към седем и половина ще съм вече свободен. Остават ми тридесет минути да пристигна в Белия дом, да подготвим сцената и да запишем интервюто наново, след което веднага се връщам със записа тук, в студиото, някъде към девет. Може ли да ползвам един от вашите хеликоптери? — Той спря за малко. — Само този път… можеш да разчиташ на думата ми. Ще обявя в началото на излъчването, че записът е бил повреден по наша вина, но президентът любезно се е съгласил да се появи в ефир на живо. Ако сега не засенчим всички телевизионни мрежи, не знам кога друг път ще ни се удаде възможност.

В съзнанието на Арнолд ван Дам проблеснаха червените светлини, сигнализиращи за опасност. Добрата новина обаче беше, че сутринта Джак се бе справил доста добре. Е, не бе съвършено, но по отношение на искреността си заслужаваше отлична оценка.

Ако се появеше на живо в ефир и ако изглеждаше напълно естествен и убедителен, милиони зрители щяха да превключат телевизорите си на канала на Ен Би Си. А за Арни нямаше нищо по-важно от възможността хората по-добре да опознаят що за човек е Джак Райън.

— Окей, Том, имаш моето разрешение. Но първо трябва да го уведомя.

— Само побързай, моля те — подкани го Донър. — Ако не се съгласи, ще се наложи да преработим цялата схема за довечера, а това може да ми струва много, нали ме разбираш?

— Изчакай минутка — каза Арнолд ван Дам и излезе.

— Какво се е случило, Арни? — Райън вдигна глава от документите върху бюрото. Не се случваше често някой да нахлуе в Овалния кабинет, без да почука.

— Налага се да повториш интервюто — задъхано започна Арни още от вратата.

Джак изненадано завъртя глава.

— Защо? Да не би да съм бил с разкопчан цип?

— Не. Мери винаги следи за тези детайли. Лентата със записа се е повредила, нещо се е изтрило, напълно неволно, но сега трябва да я презапишат. Донър ме помоли да те попитам дали нямаш нищо против да се явиш в ефир в девет тази вечер. Ще ти задават същите въпроси и така нататък… — Арни внезапно се досети за нещо ново. — Какво ще кажеш да присъства и съпругата ти?

— Хм, на Кати това няма да й се понрави. Защо трябва да участва и тя?

— Всъщност от нея няма да се иска нищо друго, освен да седи до теб и да се усмихва. Ще изглеждаш доста по-добре в очите на обикновените хора. Джак, та тя много рядко се появява в ролята си на първа дама. Сега ще бъде много лесно. Може би, ако към края на предаването доведем и децата ви…

— Не. Поне засега не искам да се показват пред публика. Кати и аз вече сме се разбрали по този въпрос.

— Но…

— Не, Арни, нито сега, нито утре, нито за в бъдеще.

Ван Дам знаеше, че не може винаги да печели. Явно се налагаше да изчака, но рано или късно щеше да постигне целта си. Как иначе да поддържа образа на президента като обикновен човек, ако не покаже децата му? Ала още не бе настъпил подходящият момент.

— Но ще попиташ ли Кати?

— Добре — съгласи се Райън и примирено въздъхна.

— Тогава всичко е наред. Ще съобщя на Донър, че може би и тя ще присъства, но ще добавя, че не сме сигурни, защото може да закъснее в клиниката. Ще го оставя да си помисли за тази промяна в програмата и да предложи няколко реплики и на нея. Това ще стопли сцената. Да не забравяме, че това е основната задача на всяка първа дама.

— Защо не й го кажеш ти, Арни? — въздъхна Райън.

 

 

— Окей, ще ви приеме. Но иска първо да попита съпругата си дали ще се присъедини и тя.

— Защо?

— А защо не? — попита Арни. — Е, не е сигурно, защото тя още не се е върнала от клиниката — добави той и думите му накараха Донър на другия край на линията да свие устни в ехидна усмивка.

— Добре, Арни. Много ти благодаря. Дължа ти една услуга — заяви Донър и прекъсна връзката.

— Осъзнаваш ли, че току-що излъга не кого да е, а президента на Съединените щати? — замислено отбеляза Джон Плъмър.

Той бе доста по-възрастен от Донър, от по-старото поколение репортери — бе започнал кариерата си по времето на Корейската война и се бе утвърдил като съвсем млад, но надежден репортер. После бе работил като чуждестранен кореспондент в Лондон, Париж, Бон и накрая в Москва. От СССР го експулсираха и оттогава, въпреки общо взето левите му убеждения, никой не можеше да го накара да изпитва симпатии към Москва.

Беше от поколението, което вярваше, че професията се крепи на непоклатими правила, едно от които бе никога да не се лъже от екрана. Ето защо сега се тревожеше.

— Джон, нима не разбра, че той ни изпързаля?

— Ти така си мислиш.

— Сведенията, които получих… хм, какво ще кажеш за тях? — Бяха прекарали два напрегнати часа, през които почти целият проучвателен отдел на телевизионната мрежа се ровеше в архивите, за да сглоби общата картина парче по парче, да комбинира откъслечните сведения, без да могат да се похвалят с някакъв успех. Но поне бяха проверили всички достъпни източници, а това също беше значително постижение.

— Не съм сигурен в това, Том. — Плъмър разтърка зачервените си от умора очи. — Искаш да кажеш, че Райън ни казва много малко от това, което му е известно? Да, сигурно е така. Но не се ли убеди, че умее да отстоява позициите си? И то по много достоен начин. Дали беше честен с нас? Да, според мен. Да не би останалите политици да са по-честни и по-откровени от него?

— Тогава само ще му дадем още един шанс да го докаже, нали?

Плъмър не отговори нищо. Знаеше, че в главата на по-младия му колега се въртят само мисли за повдигане на рейтинга. Той самият беше отдавна утвърден коментатор, но Том Донър, като негов помощник, успя да накарат да заговорят за него всички членове на ръководството — делови хора, повече бизнесмени, отколкото журналисти, за които покачването на рейтинга бе най-важното. А нали и на Райън му харесваше да общува с бизнесмени. Нека тогава младият Донър си изпробва силите.

— Добре, щом така смяташ, дай му още един шанс.

 

 

Напоследък Бондаренко често работеше до късно или по-точно до ранните часове на деня, в зависимост от гледната точка. Не беше напускал кабинета си от двадесет часа, и то за пръв път след повишението си. Сега дори съжаляваше за отминалите дни, когато беше само полковник — тогава му оставаше време да потича в парка за поддържане на формата и дори, почти всяка нощ, да се прибира вечер вкъщи, при жена си. А сега… е, нали от години се бореше за това повишение.

Въпреки че в Афганистан доказа способностите си като командир на полк, Бондаренко бе на косъм от разжалването — спецовете доказаха, че неговият началник-щаб предавал сведения на противника, и то за солидни суми в долари. Още изтръпваше, когато си спомняше за онези мрачни дни. Миша Филитов да е бил завербуван от западното разузнаване? Това сериозно разклати вярата му в каузата, която го бяха изпратили да брани… но така се случи, че тъкмо тогава започна разпадането на многонационалната империя.

В една леденостудена декемврийска нощ бе сложен край на съществуването на Съветския съюз — който го бе отгледал и обучил, който му бе връчил тази униформа — за да бъде заменен от по-малката и някак си… по-уютната Русия. Все пак сега се появи поне едно, обаче доста ценно предимство — много по-лесно бе да обичаш «матушка Рус», отколкото онази грамадна, многоезична империя. Като че ли осиновените деца са напуснали многолюдното семейство и са останали само кръвните, истинските, и животът в семейството постепенно се е нормализирал.

Но и сега не беше щастлив. Защо по-рано не го бе забелязал? Неговата родина притежаваше най-многобройната и най-внушителната армия в целия свят, или поне той така вярваше преди години, с безброй войници и техника, гордееща се с историческия разгром на хитлеристките нашественици в най-безмилостната война в цялата история на човечеството. Обаче войната в Афганистан погреба мита за непобедимостта на Червената армия заедно с войнствения дух и ненакърнения авторитет на въоръжените сили — също както Америка бе проиграла военния си престиж във Виетнам. Обаче докато Щатите успяха да се възстановят от поражението, в неговата родина този процес още бе съвсем в началото.

И толкова пари бяха похарчени на вятъра, главно за бившите републики, за тези неблагодарни отцепници, които СССР поддържаше вече от три поколения, снабдяваше ги с всичко необходимо. Но републиките се разбягаха от «матушка Рус» и дори започнаха да се оглеждат с кого да се съюзят. Каква бе гаранцията, че утре няма да се превърнат във врагове?

Да-а, очевидно Головко бе прав. Нещо трябваше да се предприеме, за да се спре този гибелен процес на разпад. Ако се бяха заели с тази задача по-рано, нямаше да е така трудно, както сега. Но какво да се направи? Дори с онези малобройни чеченски бандити се оказа дяволски трудно намирането на изход, приемлив и за двете страни.

Сега му бяха поверили ръководството на важни операции. А след още пет години току-виж оглавил Генералния щаб. Обаче Бондаренко не хранеше много илюзии. Наистина сред съвипускниците му от Военната академия нямаше по-способен офицер от него, подвизите на бойното поле му бяха спечелили огромен престиж, дори се оказаха решаващият фактор при последното повишение. Но защо спечели този важен пост тъкмо когато Русия бе изгубила битката? Или може би нищо не е загубено окончателно? До пет години, ако се намереха достатъчно средства и помощници, за да се проведе реформата във въоръжените сили, и се сменяха военните доктрини, може би, под негово ръководство, генералитетът щеше да успее да превърне руската армия в невиждана военна сила. Сега бе негов ред да копира американския модел, така както американците безсрамно бяха задигнали съветската настъпателна доктрина, за да я приложат във войната в Персийския залив. Обаче за тази грандиозна цел генерал Бондаренко се нуждаеше от няколко по-спокойни години, без глобални войни, без кървави погранични конфликти, без наказателни експедиции в съседни страни. Ако войските му бъдеха въвлечени в нескончаеми схватки по южните граници, той нямаше да успее да спаси армията.

И така, с какво да започне? Нали той оглавяваше оперативното командване? Предполагаше се, че знае откъде да започне. Това бе същността на неговата професия. Да, първо трябваше да се заеме с Туркменистан. Ако не ги/ спреше там, никога и никъде нямаше да успее.

Отляво на бюрото му бе оставен списъкът с наличните дивизии и бригади заедно с предполагаемите срокове за приключване на подготвителния период за всяко формирование. А отдясно беше картата на Средна Азия. Но комбинирани, двете никак не го успокояваха.

 

 

Колкото и да бе изненадващо, но досега Кати само два пъти бе влизала тук, и то само за да посети Джак. Внезапно потръпна, всичко това й се стори странно. Та нали нейната спалня беше само на петдесетина метра от този просторен кабинет. Старовремското бюро я порази с размерите си, а и кабинетът бе огромен, въпреки че сега беше запълнен с телевизионни камери, стативи и прожектори. Никой не би могъл да я убеди, че това е удобен, нормален работен кабинет, предназначен за простосмъртни обитатели.

— Добре дошла, скъпа. — Джак я целуна и я запозна с репортерите. — Това са Том Донър и Джон Плъмър.

— Здравейте — усмихна се Кати. — Преди да се преместим в Белия дом често ви гледах, докато вечеряхме.

— Само тогава ли? — усмихна се Плъмър.

— В стаите на горния етаж нямахме телевизори, нито пък в кухнята, за да не ми пречи да приготвям вечерята.

— А съпругът ви помага ли ви? — обади се Донър.

— Джак да ми помага в кухнята? Е, може да се справи с грила, обаче кухнята си е моя територия. — Тя седна и ги погледна в очите, но в този миг се включиха силните прожектори, заслепиха я и Кати се напрегна, за да не замига. Плъмър й харесваше. Ала този Донър й се струваше някак… прикрит. Тази мисъл я притесни. Дощя й се да прошепне нещо на ухото на Джак, но какво точно бе то…

— Остава една минута — обади се режисьорът. Андреа Прайс, както винаги, беше в кабинета, застанала между вратата към помещението на секретарките и вратата, през която беше влязла Кати. Тук беше и Джеф Раман. «И той е доста странен» — помисли си Кати, но проблемът в Белия дом беше в това, че всички се отнасяха с тях като с величия от ранга на Юлий Цезар. Нямаше нищо по-трудно от това да се държиш естествено, човешки с околните. И още нещо много важно — нито Джак, нито Кати бяха отрасли в домове, пълни с прислужници. Имаха чистачки, които идваха веднъж седмично, но не и постоянна прислуга. Санитарите и сестрите в клиниката към института «Джон Хопкинс» я обичаха, защото тя се отнасяше с тях като с равни. Същата тактика опита и тук, ала кой знае защо, не се получи. Дистанцията се запази и това не преставаше да я дразни.

— Петнадесет секунди.

— Добър вечер — каза Донър на камерата, монтирана пред семейство Райън. — Ние сме в Овалния кабинет, за да разговаряме с президента Джак Райън и нашата първа дама. Както ви обясних в новинарската емисия на Ен Би Си, поради технически дефект бе повреден записът от сутрешното ни интервю. Президентът беше така любезен да ни разреши да се върнем и наново да излъчим интервю, но този път на живо. — Той се обърна към Райън. — Бихме искали да ви благодарим за този жест, господин президент.

— Радвам се да те видя отново, Том — приветливо заяви президентът.

— Но сега към нас се присъедини и първата дама, госпожа…

— Доктор Райън, моля — рече Кати и се усмихна. — Положила съм доста труд за тази титла.

— Да, госпожо — съгласи се Донър с очароващ тон. — Вие и двамата имате докторати, нали не греша?

— Така е. Обаче Джак има докторат по история, а аз — по офталмология.

— И сте един от най-изтъкнатите очни хирурзи, спечелили наградата «Ласкър» — отбеляза той, без да пести чара си, придобит от многогодишния опит. — Кажете ми нещо за себе си.

— Не зная откъде да започна… Работя от петнадесет години в областта на медицинските изследвания, в клиниката към института «Джон Хопкинс», където са събрани едни от най-добрите учени от цялата страна. Имам щастието да работя в чудесен екип и наградата «Ласкър» всъщност не е толкова мое лично завоевание, колкото достижение на целия ни екип.

— Истина ли е, че печелите повече пари от съпруга си? — небрежно подхвърли Донър и се усмихна пред камерите.

— Доста повече — потвърди тя и се засмя.

— Винаги съм твърдял, че Кати е изключително интелигентна — намеси се Джак и потупа ръката на жена си. — Ала е прекалено скромна, за да си признае, че в целия свят няма по-добър специалист в нейната област.

— А харесва ли ви ролята на първа дама?

— Длъжна ли съм да отговарям на въпроси като този? — Последва очарователна усмивка. Но след това тя продължи по-сериозно: — Начинът, по който стигнахме до Белия дом… е, не бих пожелала никому подобни изпитания, ала сега животът ни тук с нещо ми напомня на обстановката в болницата. Там постоянно пристигат пациенти с различни страдания и ние нямаме друг избор, освен да се постараем по-бързо да установим диагнозата, независимо от усилията.

Вече бе време да започнат със съществената част от интервюто.

— А вие, господин президент, харесва ли ви вашата работа?

— Трябва да призная, че доста често се налага да се застоявам до късно в този кабинет. Макар че съм работил много години за правителството, изглежда, не съм си давал сметка колко е трудно да си президент на САЩ. За щастие имам на разположение отличен екип, както и съдействието на хиляди опитни служители в десетките правителствени учреждения. Това много ми помага.

— А какво според вас е най-същественото в работата на един президент, сър? — попита Джон Плъмър.

— Да спазва клетвата си — тоест да опазва, защитава и гарантира правата на гражданите според Конституцията на Съединените щати — отвърна Райън. — Ние работим за възстановяването на стабилността в управлението на страната, за неговото «оздравяване». Сега Сенатът е комплектуван, само още в няколко щати предстоят местни избори, а скоро ще попълним и местата в Камарата на представителите. Аз държах най-вече да се намерят достойни кандидати за вакантните постове в правителството — например за Министерството на здравеопазването и образованието. Трябва да се признае, че много добре се справи и държавният секретар.

— Тази сутрин разговаряхме за последните събития в Персийския залив. Какво е вашето виждане за проблемите в района, сър? — отново заговори Плъмър. Успокоен, Райън се настани по-удобно в креслото, а Плъмър веднага забеляза загрижения поглед на съпругата му. Явно тази жена беше много интелигентна.

— Съединените щати искат само мир и стабилност в този район. Ние сме изпълнени с желание да установим приятелски отношения с новообразуваната Обединена ислямска република. Предостатъчно борби и съперничества помни този район, както впрочем и целият останал свят. Иска ми се да вярвам, че ще се сложи край на враждите. Ние жадуваме за траен мир — а не само да се утешаваме, че все пак не е избухнала нова ядрена война — мир, какъвто например имаме с руснаците, и то след доста сложни и нестабилни отношения с тях от няколко поколения насам. Този процес трябва да продължи. Може би в света никога няма да настъпи траен мир, но защо да не се постараем да го постигнем? През последните двадесет години светът много се промени. Да, вярно е, че остава да се направи още много, но съм уверен, че ще справим.

— Пауза — каза Донър на режисьора. Очевидно Райън беше доволен от себе си. Отлично, това улесняваше плановете му.

От задната врата се появи служител от персонала с поднос с минерална вода. Всички взеха по една чаша, изчаквайки края на рекламната пауза.

— Всъщност ненавиждате всичко това, нали? — обърна се Донър към Кати.

— Откакто привикнах с трудностите в професията си, вече нищо не може да ме изненада, ала сега се безпокоя най-вече за децата. След като всичко това свърши, те ще трябва да се върнат към нормалния живот. Не искам да се стремят, като пораснат, към такъв суетен и шумен стил на живот. — Повече не проговориха до края на рекламите.

— Отново сме в Овалния кабинет с президента и първата дама — обяви Донър. — Какво ще ни кажете за очакваните промени?

— Най-важното в моята работа не е да се занимавам с «промените», Том, а да се грижа за «оздравяването» на всичко болно в нашето управление. Едновременно с това ние наистина ще се опитаме да внесем някои нови елементи. Опитах се да подбера членовете на новия кабинет така, че в него да попаднат само хора, загрижени за подобряването на ефективността на управлението. Както ви е известно, нямам много продължителен стаж в правителствените учреждения, но въпреки това съм бил свидетел на немалко примери за ниска ефективност. Гражданите плащат огромни данъци и ние сме длъжни да им докажем, че тези пари се изразходват разумно и ефективно. Така че наредих на моите сътрудници от кабинета да проверят всички министерства и подчинените им ведомства, както и останалите правителствени агенции, за да се установят всички възможности за намаление на разходите.

— Тези думи сме ги слушали вече, при това от не един и не двама президенти преди вас.

— Но моите думи не са хвърлени напразно — пресече го Райън с напълно сериозен тон.

— Обаче основното във вашата политика досега беше атаката срещу данъчната ни система — отбеляза Донър.

— Не става дума за «атака», Том, а за «промяна». Джордж Уинстън се ползва с пълната ми подкрепа. Сегашното ни данъчно законодателство е изцяло непригодно за хората, които просто не могат да се ориентират сред десетките закони и поправки към тях. Като казвам непригодно, имам предвид няколко аспекта. Това означава, че данъкоплатците ни са принудени да наемат скъпо платени специалисти, за да им разтълкуват законите. Къде е смисълът да се заставят хората да харчат доста тлъсти суми, за да им бъде обяснено как точно ще им измъкнат парите от джоба? При това тези закони са дело на правителството! Защо тези закони са така усложнени? Защо хората вече не могат да ги разбират?

— Между другото, целта на вашата администрация е да превърне данъчната система в регресивна, а не в прогресивна, така ли?

— Вече говорихме за това — отвърна президентът.

Донър отлично помнеше, че тогава го бе притиснал именно в този пункт. Това бе едно от най-слабите места в тезата на Райън и той очевидно се опитваше да избегне коментарите. Този мъж действително не ставаше за политик. Защото професионалните политици не се отказваха от нито една тема.

— Ще събираме еднакъв данък от всеки — продължи Райън. — Тази методика е много по-разумна от досегашната. Ще го направим по такъв начин, че един принцип да стане ясен и разбираем за всички — ние не желаем повече да се прахосват парите, събирани от населението. Предлаганите от нас промени в данъчното законодателство ще бъдат неутрални по отношение на чистия доход на всеки данъкоплатец. Никой няма да страда от специални ограничения.

— Обаче поради спадането на данъците, събирани от богатите, приходите в хазната рязко ще намалеят.

— Това е вярно, но едновременно с това ние ще запушим всички пробойни, през които лобистите изсмукват постъпленията в данъчната ни система. Те всъщност така или иначе сега плащат много по-малко, отколкото им се полага според законите. Министър Уинстън е изучил много задълбочено този проблем и аз се осланям на неговата преценка.

— Сър, простете, ала как да си обясним твърдението, че ще плащат повече при намаляване на данъка с тридесет процента? Това звучи парадоксално.

— Консултирайте се с вашия счетоводител — усмихна се Райън. — Или с последната от вашите данъчни квитанции, ако можете да си я припомните. Не знам дали подозирате, Том, обаче аз също разбирам от счетоводство, защото преди да постъпя в школата на Морската пехота, ми се наложи да се явя на изпит. Правителството не спомага за задоволяване на интересите на обществото като не позволява на хората да разбират данъчните закони. Затова мнозина от нашите съграждани са объркани, а аз възнамерявам да ги облекча колкото е възможно повече.

Райън сам се напъхваше в капана. Джон Плъмър, седнал отляво на Донър, се намръщи. Режисьорът на предаването веднага превключи на дясната камера, за да не покаже гримасата на по-възрастния репортер — вместо нея на екрана разцъфтя победоносната усмивка на Том Донър.

— Радвам се, че се чувствате така, господин президент, защото има толкова много, което обикновените американци искат да узнаят за действията на своето правителство и лично за самия президент. Почти всички новоназначени правителствени служители в миналото са сътрудничили на Централното разузнавателно управление. А вие?

— Да, това е истина, но както ви обясних тази сутрин, на нито един президент на САЩ не е позволено да коментира операциите на разузнаването. И за това съществува напълно разумно обяснение. — Райън остана хладен, без да подозира, че голямата игра тепърва започва.

— Но вие, господин президент, сте отговаряли персонално за голям брой разузнавателни операции с доста важна роля в периода на завършека на Студената война. Например при дезертирането на съветската атомна подводница «Червения Октомври». Вярно ли е, че тогава сте изиграли една от ключовите роли в тази драматична история?

Режисьорът, който предварително бе информиран да бъде нащрек при този въпрос на водещия, веднага показа лицето на Джак в едър план — тъкмо в мига, в който очите на Райън се разшириха от изненада. Президентът наистина не умееше много добре да контролира реакциите си.

— Том, аз…

— Зрителите трябва да узнаят за решаващата ви роля в една от най-успешните акции на нашето разузнаване за всички времена. Защото нашите хора успяха да сложат ръка върху цяла и невредима съветска атомна подводница, при това с балистични ракети, нали правилно съм осведомен, сър?

— Отказвам да коментирам тази история! — Но дори солидният слой грим не успя да прикрие издайническото му пребледняване. Кати се извърна към съпруга си и хвана ръката му. Беше студена като лед.

— А след по-малко от две години вие лично се заемате да уредите дезертирането на председателя на руското КГБ.

— Том, тази тема трябва да се спре. Не мога да позволя в този кабинет да се подхвърлят необосновани спекулации.

— Господин президент, обаче това лице, Николай Герасимов, бивш шеф на КГБ, сега живее със семейството си в щата Вирджиния. А капитанът на руската подводница живее във Флорида. Това не е някаква измислена «историйка» — той се усмихна — и вие отлично го знаете. Сър, не мога да си обясня защо сте толкова сдържан. Та вие имате огромна заслуга за опазването на мира в световен мащаб. Защо не желаете да отделим на тази тема поне няколко минути?

— Том, нека да си изясним ситуацията. На никакъв форум и при никакви обстоятелства няма да дискутирам подробности относно разузнавателните операции. Точка по този въпрос.

— Но американските граждани имат право да знаят какъв човек ги управлява — настоятелно заяви Том Донър.

Смаян, че чува от устата му абсолютно същите думи, които бе изрекъл в този кабинет преди единадесет часа, Джон Плъмър примигна неволно, но не си позволи да упрекне колегата си пред камерите.

— Том, служил съм на моята страна всеотдайно, без да се щадя, и то много години, обаче както ти не можеш да разкриваш своите източници, така и разузнавателните централи не могат да си позволят да разбулват сведения за това, което вършат, от страх, че много хора ще бъдат убити.

— Но защо, господин президент? Нали вие сте се занимавали вече с това. Искам да кажа, че вие сте убивали хора.

— Да, вършил съм го, и то неведнъж. Дори и президентът може да се нагърби с ролята на редник и да…

— Почакайте за минута — прекъсна ги Кати. Очите й пламтяха. — Искам да кажа нещо. Джак стана сътрудник на ЦРУ след като нашето семейство беше нападнато от терористи. Ако не бе извършил това, в което го упреквате, сега никой от нас нямаше да е жив. Аз бях бременна със сина ни, а те се опитаха да убият мен и дъщеря ни в колата ни в Анаполис и…

— Извинете ме, госпожо Райън, но се налага още веднъж да прекъснем интервюто.

— Това трябва да се спре, Том. И то още сега! — гневно извика Райън. — Ако започнем да бръщолевим на всеослушание за секретните операции, ще загинат много от нашите агенти. Нима не разбираш? — Прожекторите бяха изгасени, но касетофоните продължаваха да записват.

— Господин президент, хората имат право да знаят, а аз съм длъжен да ги осведомявам за всички факти. Нима съм излъгал нещо досега?

— Нямам право да коментирам тези въпроси и ти много добре го знаеш — натърти Райън. «Длъжен си да се овладееш, Джак — припомни си той, — длъжен си да изглеждаш спокоен и уверен. Един президент няма право да избухва, особено при телевизионно предаване на живо.» По дяволите, Марко никога не би приел да сътрудничи с… ами ако се съгласи? Той беше литовец и може би щеше да му се понрави идеята да се превърне в национален герой, макар че Джак се надяваше да успее да го разубеди.

Но историята с Герасимов беше напълно различна. Райън го бе унизил, дори го бе заплашил със смърт — наистина, с помощта на един от неговите сънародници, ала това нямаше значение за такъв като него — и го бе лишил от огромната му власт. А сега Герасимов се наслаждаваше на много по-спокоен живот от онзи, който би го очаквал в родината му дори и при най-благоприятното стечение на обстоятелствата. Навремето самият Герасимов се домогваше до върховния пост, равностоен на този, който Райън заемаше сега в САЩ, и несъмнено би се чувствал много удобно в този кабинет или в креслото на руския президент. Но най-често се провалят именно тези, който най-силно ламтят за власт — и в това Райън и Герасимов се различаваха коренно. Макар че в момента това нямаше никакво значение. Да, Герасимов ще проговори пред камерите, Райън бе дяволски уверен в това. И на всичкото отгоре тези нетърпимо досадни репортери знаеха къде да го намерят.

И така, какво да прави сега?

— Отново се завръщаме в Овалния кабинет с президента и госпожа Райън — произнесе Том Донър заучената встъпителна реплика за тези, които може би бяха забравили началото на интервюто.

— Господин президент, вие сте опитен дипломат и същевременно експерт по въпросите на националната сигурност — веднага започна Плъмър, за да изпревари младия си и напорист колега. — Обаче нашата страна е изправена и пред редица проблеми от друго естество. Например плановете ви да подмените състава на Върховния съд. Как смятате да се справите с този амбициозен проект?

— Обърнах се към Министерството на правосъдието с искане да ми предостави списък на опитни съдии от федералните апелативни съдилища. Сега работя върху този списък и се надявам до две седмици да представя кандидатурите пред Сената.

— Обикновено Асоциацията на американските адвокати предлага помощта си на правителството, за да се пресеят най-подходящите кандидати, обаче вече е очевидно, че в този случай няма да се процедира по традиционния начин. Мога ли да ви запитам на какво се дължи тази промяна?

— Джон, всички съдии в списъка на кандидатурите вече са били одобрени от Асоциацията, пък и всеки от тях е заемал минимум десет години председателското място в апелативния съд на някой от нашите щати.

— Но нали списъкът е съставен от прокурорите? — намеси се Донър.

— Да, и то от най-добрите професионалисти в Министерството на правосъдието. Групата се ръководи от Патрик Мартин, който наскоро оглави Управлението за криминални престъпления.

— Обаче те до един са прокурори, тоест хора, чиято професия е свързана с обвинението. Кой ви предложи кандидатурата на господин Мартин?

— Не мога да отрека, че не съм запознат отблизо с дейността на Министерството на правосъдието. Всъщност директорът на ФБР ми препоръча да възложа тази задача на господин Мартин, защото се прояви като много способен юрист при разследването на инцидента с японския самолет, който връхлетя върху Капитолия. Така че аз поисках от него да състави списък с най-подходящите съдии.

— Но нали вие сте отдавна приятел с господин Мартин?

— Да, така е — кимна Райън.

— При една от разузнавателните ви операции обаче ви придружаваше друг служител на ФБР, по-точно господин Мъри, нали?

— Извинете, не разбрах въпроса — прекъсна го Джак.

— Говорим за операцията на ЦРУ в Колумбия, при която сте се нагърбили с отговорна роля при разгрома на картела Меделин.

— Том, ще го кажа за последен път и повече няма да повтарям: няма да обсъждам подробности за разузнавателни операции, независимо дали става дума за реални или измислени, никога, при никакви обстоятелства. Разбрахме ли се по този въпрос?

— Господин президент, в резултат на тази операция е бил убит адмирал Джеймс Кътър. Сър, носят се какви ли не слухове — продължи Донър с напълно искрено изражение — относно годините, през които сте сътрудничили на ЦРУ. Крайно време е да се сложи край на тези измислици и ние наистина желаем да ви предоставим възможността с един замах да разкриете истината и да пресечете сплетните по ваш адрес. Вие не сте влезли в този кабинет след спечелени избори и не подозирате на какъв натиск се подлага всеки политик, устремил се към Белия дом. Американският народ иска да знае какъв човек обитава Овалния кабинет, сър.

— Том, светът на разузнаването винаги е бил забулен в тайна. И така трябва да бъде. Тези детайли никога не се дискутират открито. Между другото всеки на този свят има своите тайни. Всеки от милионите зрители, които ни гледат в момента. И ти, Том, имаш свои тайни. А що се касае до дейността на правителството, то опазването на тайните е от жизнено значение за благото на страната. Става дума за опазването на живота на хората, без които нашата икономика ще замре. Никога, при никакви обстоятелства, медиите не са нарушавали това желязно правило, особено във време на война, но също и в мирно време. Искам да го спазваш и ти.

— Обаче в кой момент, господин президент, секретността започва да нанася повече, вреда, отколкото полза, на нашите национални интереси?

— Именно за тази цел е предвиден закон, с който се упълномощава Конгресът да надзирава операциите на всички разузнавателни централи и агенции. Ако взимането на такива важни решения и контролът върху тях бяха оставени само на изпълнителната власт, тогава бихме имали повод за безпокойство. Но положението е напълно различно. Конгресът също проверява всяка наша стъпка. Аз лично съм докладвал пред Конгреса за много от тези операции.

— А сред тях включваше ли се и секретната операция в Колумбия? Взехте ли участие в нея? Вярно ли е, че Даниъл Мъри е бил там с вас след смъртта на тогавашния директор на ФБР?

— Без коментар — каза президентът.

Последва ново прекъсване за реклама.

— Защо правите това? — възкликна Кати.

— Извинете ме, доктор Райън, но най-после трябва да се сложи край на тези слухове и подозрения.

— Ние вече сме преживели подобен период. Преди години злите езици се опитаха да съсипят брака ни… и тогава всичко се оказа чиста лъжа, както и всичко това, което сега…

— Кати… — тихо я спря Джак и тя се извърна към него.

— Аз узнах всичко за онази история, Джак, нима си забравил? — прошепна тя.

— Не, не знаеш. Поне не докрай.

— Тъкмо в това е проблемът — веднага се намеси Том Донър. — Тези слухове ще нарастват все повече и повече. Хората искат да знаят, хората имат право да знаят.

«Да можех да скоча — помисли си Райън, — да му напъхам микрофона в устата, за да я затъкна най-сетне, а после да го изритам надолу по стълбите!» Но това бе невъзможно и затова стоеше тук, привидно удостоен с върховна власт, ала всъщност уловен в капан. В този миг камерите отново заработиха.

— Господин президент, разбирам, че тази тематика е особено трудна за вас.

— Добре, Том. Ще говоря. Като част от службата ми към ЦРУ понякога ми се налагаше да служа на моята родина и да участвам в мероприятия, които задължително трябваше да останат в тайна много години занапред. Обаче аз нито веднъж не съм престъпвал закона и всичко, с което съм се занимавал, е било докладвано най-подробно пред съответно упълномощените членове на Конгреса. Но нека първо ви разкажа защо приех да сътруднича на ЦРУ:

— Не исках да се стига дотам. Аз съм учител по професия и преподавах история във Военноморската академия. Обичам професията си и за щастие успях да напиша няколко книги на исторически теми. Обаче по следите ми попадна терористична група. На два пъти се опитаха да избият цялото ми семейство, до крак. И за малко не успяха. Но тази история вече ти е добре позната — нали навремето медиите се постараха да я разтръбят както само те умеят. Тогава реших, че моето място е в ЦРУ. Защо? За да защитавам другите от подобни смъртни опасности. Никога не съм се прехласвал по дейността му, обаче реших, че съм длъжен да се заема с тази дейност независимо от предпочитанията си към академичната кариера. И ето че сега съм тук, в този кабинет, и знаеш ли какво? И тази дейност не ме изпълва с възторг. Не обичам да ме подлагат на натиск от всички страни. Не обичам да се натоварвам с отговорности. Твърдо вярвам, че е безумие да се дава толкова много власт в ръцете само на една личност. Обаче сега съм тук, в президентското кресло, и съм дал клетва, че ще дам всичко от себе си. И се старая да удържа клетвата си.

— Но вие, господин президент, сте първият обитател на Белия дом, който заема този кабинет, без да е политическа фигура. Вашите възгледи по редица въпроси никога не са били оформяни от общественото мнение. Ала това, което най-много смущава голяма част от хората, е фактът, че се стремите да издигате личности, които също като вас не притежават богат управленчески опит. Според някои кръгове опасността се крие в тази особеност на днешната политическа конюнктура — че малка група хора без политическа зрялост и опит ще формират външната политика на страната ни в близкото бъдеще. Как ще отговорите на тази проява на загриженост?

— За пръв път чувам за подобна «проява на загриженост», Том.

— Сър, вас ви критикуват за още много неща — например че прекарвате прекалено много време в кабинета си и не излизате достатъчно сред хората. Това не създава ли проблеми? — Ето че сега ще захапе и тази кукичка. Донър отлично умееше да придава натъжен израз на лицето си, пък и нищо не му струваше да си позволи един евтин трик.

— За нещастие има доста много задачи, а тук е най-удобно да си върша работата. А по въпроса за екипа, който формирам, откъде да започнем? — попита Джак. До него Кати едва се сдържаше да не се развика. Стисна здраво Джак за китката — сега нейната ръка беше по-студена от неговата. — Например държавният секретар, Скот Адлер, дипломат от кариерата и доскоро висш служител в Министерството на външните работи, е евреин по произход — син на имигрант, оцелял от Холокоста. От години познавам Скот. Той е най-добрият наш дипломат, достоен да оглави Държавния департамент. А министърът на финансите — Джордж Уинстън — е човек, който е започнал от низините и се е издигнал сам. По време на конфликта ни с Япония на практика той спаси нашата финансова система. Ползва се с доверието и уважението на цялата финансова общност, а освен това е задълбочен изследовател на икономическите проблеми. Министърът на отбраната Антъни Бретано е много талантлив инженер и способен бизнесмен, който вече се е заел с най-неотложните реформи в Пентагона. Начело на ФБР сега е Дан Мъри, професионален полицай, и то от най-добрите. Знаете ли как подбирам хората си, Том? Избирам хора, за които съм сигурен, че си разбират от работата, понеже вече са го доказали, а не политически фигури, които умеят само да държат речи. Ако според теб това е грешен подход, е, в такъв случай мога само да съжалявам, че и в това не се разбираме, обаче ще отстоявам този управленчески принцип във всички етажи на властта. И ще продължавам да вярвам на хората, които са спечелили моето доверие, защото винаги съм вярвал в професионализма, и то не само в политиката, разбира се. Между впрочем, каква е разликата между мен и класическите политици, които подбират хората в екипа измежду онези, които са били в предизборния им щаб?

— Обаче някои политици биха ви възразили, че за висшите постове в управлението на държавата се избират най-обикновени хора, хора без опит в държавните дела.

— Не бих казал, че това е вярно. Не забравяй, че с повечето от тях аз съм работил много години. Назначенията, извършени от мен, поощряват издигането на личности, чиито способности са ми добре известни. Нещо повече, за един президент се предполага, че има правото да подбира екипа, с който ще споделя отговорностите по време на мандата си.

— Но как очаквате да успеете без помощта на опитни политически дейци? Или според вас във Вашингтон не достигат мъже с достатъчно опит в политическия живот?

— Може би именно тук е проблемът в моя стил на управление — парира Райън. — Може би политическите процеси, които всички ние следим от години, все пак са ни научили на нещо. Това трябва да се разясни много добре, Том. Нали вече споменах, че не съм искал да заемам креслото в този кабинет? Идеята беше да прослужа оставащия срок и да напусна висшите етажи на властта, когато се изберат достойни кандидати — поне така се бяхме споразумели с Роджър Дърлинг, когато той ме покани да поема поста вицепрезидент на мястото на сваления Едуард Килти. Обаче дойде онази ужасна нощ и ето че аз още съм тук, в Белия дом. Но, повтарям вече за кой ли път — аз не съм професионален политик. И никога не съм мечтал за такава кариера. Според моите разбирания и сега не съм политик. Нима аз съм най-сполучливата кандидатура за този безкрайно отговорен пост? Вероятно не. Обаче сега аз съм президент на Съединените щати и ме очакват страхотно много задачи, от които за нито една няма лесно и бързо решение. Естествено, аз ще направя всичко, което е по силите ми. Това е всичко, на което съм способен.

— Очевидно това е последната ви дума. Благодаря ви, господин президент.

Джак изчака малко да изгаснат прожекторите, после свали миниатюрния микрофон от вратовръзката си и се изправи. Двамата репортери не отрониха нито дума. Кати ги изгледа многозначително и се приближи към тях.

— Защо ви бе нужно това?

— Извинете, не ви разбрах — смотолеви Донър.

— Защо хора като вас винаги се нахвърлят върху хора като нас, като Джак Райън? С какво сме заслужили това отношение? Моят съпруг е един от най-достойните мъже, които познавам.

— Ние само му зададохме няколко въпроса, това беше всичко.

— Не се опитвайте да ме правите на глупачка! Начинът, по който му сервирахте въпросите, както и техният подбор, както и поднасянето на отговорите, преди той да успее да се защити… как ще ми обясните всичко това?

Никой от двамата не й отговори и семейство Райън безмълвно напусна кабинета. Но веднага след тях на вратата се появи Арни.

— Окей — рече той. — Кой уреди тази малка мръсна игричка?