Том Кланси
По заповед на президента (43)

40.
Премиери

На сутринта повечето от жителите на Съединените щати узнаха това, за което техният президент вече бе уведомен. Единадесет американски граждани бяха мъртви, а още трима — безследно изчезнали в самолетна катастрофа на другия край на земното кълбо. Репортерите от местната телевизия бяха пристигнали на летището тъкмо навреме, за да заснемат енергичните опити на екипите от бърза помощ. Но на записа се виждаше само огнено кълбо. Десет пожарни коли заобиколиха горящите останки на самолета, но бе прекалено късно, за да спасят някого. Линейките сновяха като обезумели. Някакви изпоцапани хора, очевидно оцелелите, се щураха насам-натам. Екраните се изпълниха с плачещи жени, загубили съпрузите си, родители, търсещи изгубените си деца, с една дума — пълен хаос, от който нищо не можеше да се разбере.

Тайванското правителство незабавно протестира срещу въздушното пиратство и поиска да се свика по спешност Съветът за сигурност към ООН. Само след няколко минути Пекин излезе с декларация, в която се уточняваше, че китайският самолет, по време на безобиден учебен полет, е бил внезапно атакуван и в отговор е открил огън, като мярка за самоотбрана. Пекин напълно отричаше да е съпричастен в катастрофата с въздушния лайнер и обвиняваше за инцидента бунтовническата провинция, както китайците от континента бяха свикнали да наричат Тайван.

— Какво още можем да очакваме? — попита Райън адмирал Джексън в 7:30 сутринта.

— За около два часа техниците ще прослушат и двата записа. Повиках неколцина опитни пилоти на изтребители и двама специалисти от разузнавателния център на ВВС, за да потърсим още нещо в записите. Обаче знаеш ли — електронната сигнатура на ЕГИДА се различава съвсем ясно сред радиочестотите. От двайсет години им е известно за какво използваме този кораб. Следователно китайците отлично са знаели, че следим движението на кораби и самолети в района. Това не бива да се забравя, когато се анализира инцидентът.

— Продължавай.

— Освен това на борда на «Чандлър» имаме разузнавателен екип за подслушване на речевите канали за връзка. Вече разполагаме с превода на разговорите между китайските пилоти. Цитирам по памет откъс от техния радиообмен, тридесет секунди след началото на схватката: «Хванах го, хванах го, ще му пусна една ракета!» В същия момент е била изстреляна ракетата с топлинно насочване към пътническия лайнер. И накрая, нашите експерти са единодушни, че е нелогично да изстрелваш ракета към пътнически самолет, намиращ се малко извън стандартния обсег на ракети от този клас, когато те преследва чужд изтребител. Джак, тази история ми намирисва на нещо… на нещо много лошо.

— Адмирале — попита Арни ван Дам, — може ли да отнесем този въпрос в съда?

— Аз не съм юрист. Разбирам само от изтребители и кораби. Не разполагам с неопровержими доказателства, но пак ще повторя, готов съм да се обзаложа сто към едно, че не греша в преценката си.

— Не мога да заявя това пред репортерите — рече Райън и погледна часовника си. Оставаха му броени минути до началото на пресконференцията. — Ако са го извършили съзнателно…

— Без «ако», Джак, разбра ли?

— По дяволите, Роби, разбрах какво ми каза още първия път! — сърдито го прекъсна Райън. — Не мога да отправя обвинение към суверенна държава за акт на насилие, без да разполагам с абсолютно надеждни доказателства. Но нека да приемем, че са го замислили предварително. Това обаче означава, че имат някаква цел, за която ние нищо не знаем. Какво може да се крие зад цялата тази проклета история? Възможно ли е да планират нахлуване на Тайван?

— Не могат да си го позволят — припряно заяви Джексън. — Нямат достатъчно авиация. По базите им в този район не се забелязва повишена активност, обаче отново са се активизирали в североизточен Китай, близо до границата, с което пак изнервят руснаците. Така че от военна гледна точка отговорът е «не».

— Искаш да кажеш, че няма да нападнат по въздуха? — попита Ед Фоли.

— Не притежават необходимата бойна авиация — скептично поклати глава Роби. — Но дори и да се опитат, тайванските пилоти ще ги изпозастрелят като патици. Могат да предприемат нападение по море, но както ви споменах още вчера, това ще им коства много кораби и самолети.

— Тогава излиза, че са нападнали пътническия самолет само за да проверят как ще реагираме, така ли да го разбирам? — учуди се президентът. — Та това е глупаво!

— Може би за да проверят бойната ни готовност — предположи Джексън.

— Стига, адмирале — възрази Бен Гудли. — В пътническия самолет са пътували повече от двеста души. Нима ще заложат живота на толкова хора на карта?

— Нека да не бъдем прекалено наивни, Бен — каза Фоли. — Всички знаем, че те не споделят нашето сантиментално отношение към човешкия живот.

— Но нали…

Райън рязко ги прекъсна:

— Стига! Престанете с този безсмислен спор! Ще потвърдим, че става дума за предумишлен акт на насилие, но все още нямаме неоспорими доказателства. А освен това не знаем каква е целта на това нападение, а след като не я знаем, нямаме право да го обявим за нарушение на международното право, нали? — Всички кимнаха.

— Чудесно, тогава след петнадесет минути ще направя изявление, но после репортерите ще ме засипят с въпроси, а аз ще бъда принуден да им сервирам само куп лъжи.

— В общи линии точно така ще стане, господин президент — потвърди Арни ван Дам.

— Никак не ми допада тази роля! — гневно каза Джак. — И на всичкото отгоре онези в Пекин ще са наясно, че говоря лъжи.

— Възможно е, но не е съвсем сигурно — възрази Ед Фоли.

— Никога не съм бил добър лъжец — въздъхна Райън.

— Налага се да се научиш — посъветва го Арни ван Дам. — И то бързо.

 

 

Обратният полет от Техеран до Париж премина в мълчание. Адлер нагласи масичката пред седалката, извади бележника си и през целия път записваше диалога от срещата в Техеран, като използваше добре тренираната си памет. После добави личните си впечатления за всичко, от външния вид на Даряеи до хаотично нахвърляните документи върху бюрото му. Накрая му остана един час да прегледа обширните записки и да се заеме с аналитичните коментари. Престоят в Париж бе по-малко от час, но това се оказа достатъчно да се срещне още веднъж с Клод и придружителите му и дори да изпият по чаша вино. Накрая шефът на американската дипломация и свитата му отново се озоваха на борда на VC-20B.

— Как мина? — попита Джон, когато самолетът набра височина.

Адлер си припомни, че Кларк не е обикновен агент на ЦРУ, а член на Службата по оценка на външнополитическите промени.

— Първо ми кажете — какво успяхте да свършите, докато се разхождахте из улиците на Техеран?

Джон бръкна в джоба си и извади златната огърлица.

— Това означава ли, че сме ангажирани с някой в Техеран? — усмихна се изненадано държавният секретар.

Кларк посочи към Динг.

— Не, сър. Само той е ангажиран.

Когато самолетът се издигна още по-нависоко в небето, радистът включи свързочната апаратура. Факс апаратът веднага започна да печата.

 

 

— … последните данни потвърдиха, че има единадесет загинали американски граждани, а трима са безследно изчезнали. Четирима от оцелелите граждани на САЩ са с тежки обгаряния и са настанени в местните болници. С това приключвам изявлението си — заяви президентът.

— Господин президент! — ревнаха едновременно тридесет гласа.

— Моля ви, един по един. — Джак посочи една журналистка от предния ред.

— Пекин твърди, че Тайван пръв е открил огън. Ще го потвърдите ли?

— Вече обсъдихме получените сведения, обаче ни е нужно още време, за да се уверим, че всичко е изяснено докрай. Не мисля, че имам право да обявявам окончателна преценка за инцидента.

— Но и двете страни са си разменили удари, нали? — продължи журналистката.

— Да, изглежда, че е станало точно така.

— Тогава знаем ли чия ракета е поразила еърбъса?

— Както вече ви обясних, все още продължаваме разследването. — «Дръж ги изкъсо, Джак!» — каза си той. Нали все още с нищо не ги бе излъгал? — Да? — посочи той към следващия репортер.

— Господин президент, при толкова много загинали американски граждани какво ще предприемете, за да ни гарантирате, че тази трагедия няма да се повтори?

Поне на този въпрос можеше да отговори напълно искрено.

— В момента се занимаваме тъкмо с това. Обаче засега няма да кажа нищо повече, освен че ще призовем правителствата на двата Китая да се въздържат от каквито и да било ответни реакции и да обмислят грижливо следващите си действия. Нито едно правителство в света не печели от смъртта на невинни граждани. Напоследък в този район военните проведоха доста интензивни учения, а напрежението, възникнало в резултат на тези учения, не е от полза за стабилността в района.

— Излиза, че ще призовете и двете страни да ограничат маневрите, така ли да ви разбираме?

— Да. Ще им предложим да обсъдят ситуацията по-задълбочено.

— Господин президент — обади се Джон Плъмър, — това е първата външнополитическа криза, откакто влязохте в Белия дом, и…

Райън го погледна намръщено. Искаше му се да му тръсне в лицето, че първата криза не е тази, а онази, която се разрази именно по негова вина, обаче не можеше да си позволи да си създава още врагове сред журналистическата гилдия. Всеки президент бе длъжен да се старае да печели повече приятели сред представителите на всемогъщите медии, макар че, както сам се бе убедил, това бе изключително трудна задача.

— Господин Плъмър, преди да заявите нещо, първо сте длъжен да проверите фактите. Ние полагаме максимални усилия за установяването на истината. Тази сутрин събрах съветниците си по въпросите на националната сигурност…

— Но къде е държавният секретар Адлер? — прекъсна го Плъмър. Опитният репортер бе изпратил един от помощниците си да следи какви правителствени лимузини са пристигнали тази сутрин в Белия дом откъм входа за Западното крило. — Защо не присъства на тази пресконференция?

— Ще дойде по-късно. — Райън предпочете да избегне прекия отговор на въпроса на кореспондента.

— Но къде е в момента? — настоятелно попита Плъмър.

Райън поклати глава.

— Нима правителството може да се занимава само с този инцидент? Още е съвсем рано, а вие ме отрупахте с въпроси, а както вече ви обясних, днес ме чакат още много проблеми, господин Плъмър.

— Но той е най-ценният сред всичките ви съветници в областта на външната политика, сър. Затова искаме да узнаем къде е държавният секретар.

— Следващия въпрос — пресече го Райън. Този път бе на ред Бари от Си Ен Ен.

— Господин президент, преди малко споменахте за «двата Китая». Означава ли това, че ще настъпи промяна в нашата политика спрямо Китай, и ако е така, то…

 

 

В Пекин бе осем вечерта. Нещата се развиваха добре. Видя го на телевизионния екран. Каква странна гледка бе тази жалка политическа фигура на екрана — президентът на Съединените северноамерикански щати. Цзян Хансан запали цигара и мислено се поздрави с успеха. И този път се бе справил отлично. Имаше опасност да го обвинят, че е режисирал преднамерено инцидента посред разгара на ученията на бойната авиация, обаче тайванските летци му оказаха неоценима услуга, като първи откриха огън — тъкмо на това се бе надявал китайският лидер, — и ето че се предизвика поредната криза, но този път той успя да овладее ситуацията — достатъчно бе да заповяда на своите военни да се приберат в базите си на континента.

Да, той ще принуди Америка да реагира точно според замисъла на Даряеи, и то не толкова като накара Щатите да се обявят за защитник на Тайван, а по-скоро чрез въздържането им от решителна намеса. Жалко, че нямаше представа какво точно е замислил Даряеи. Може би ще организира някакъв атентат? Или имаше други планове? Но засега от него, от Цзян, се искаше само да следи събитията и да изчака мига, когато ще се събират плодовете на заговора — сигурен бе, че този щастлив миг ще настъпи, рано или късно. Америка не можеше завинаги да остане най-печелившата страна в света. Не и с този млад глупак в Белия дом.

 

 

— Бари, само една страна в света се нарича Китайска народна република, защото официалното име на Тайван е «Република Китай». А аз съм длъжен да спазвам общоприетите названия на държавите, нали?

— Да, господин президент. Обаче…

— … обаче ние сме изправени пред скръбния факт, че са загинали четиринадесет американски граждани, и не бива да си губим времето с това кой как се казвал.

— И какво трябва да се направи според вас, сър? — чу се настойчив женски глас.

— Първо трябва да се опитаме да разберем какво точно се е случило, а чак след това да планираме какво да предприемем.

— Но защо още не знаем какво се е случило в Тайванския проток?

— Защото е невъзможно да се знае какво става във всеки миг, във всяка точка по земното кълбо, колкото и да ни се иска. Просто е невъзможно.

— Затова ли вашата администрация взе решение за увеличаване на персонала на ЦРУ?

— Както вече заявих, тук няма да обсъждаме въпроси, свързани с дейността на разузнаването.

— Господин президент, бяха публикувани доклади, в които…

— … в които се съобщава, че всички летящи чинии от авиацията на НЛО са се прибрали в базите си — прекъсна я Райън. — И вие повярвахте на това, така ли?

Залата за миг притихна. Не се случваше често един президент да не може да овладее нервите си. Но на репортерите тази сцена определено им хареса.

— Дами и господа, искрено съжалявам, че в момента не мога да задоволя изцяло любопитството ви. Всъщност самият аз си задавам доста въпроси, но знам, че ще се наложи да изчакам, докато получа правдоподобни отговори. А щом като ще трябва аз да изчакам, докато се съберат всички сведения, очевидно и вие ще трябва да се въоръжите с търпение. — Той посочи следващия кореспондент.

— Господин президент, наскоро на телевизионните екрани се появи един мъж, който много приличаше на някогашния председател на руското КГБ…

— Да, Сам?

— Та този човек каза, че е Николай Герасимов. Мисля, че имам законното право да ви попитам…

— Все още не мога да разбера какъв е въпросът ти, Сам.

— Наистина ли той е този, за когото се представя?

— Разбира се, че е той. Не се нуждаеш от моето потвърждение.

— Господин президент, това събитие, тази… операция получи широк международен отзвук. Но не е изключено някои акции на нашето разузнаване, макар да са планирани прецизно, да повлияят, и то сериозно, върху нашата външна политика. Затова американските граждани имат право да узнаят повече подробности за тази загадъчна акция!

— Сам, ще го повторя, но този път ще е за последно: никога, при никакви обстоятелства, няма да говоря за действията на разузнаването. Тази сутрин се появих в тази зала, пред вас, за да информирам нашите граждани за трагичния, но за съжаление все още недоизяснен инцидент, при който загинаха много хора, включително и четиринадесет американски граждани. Правителството ще стори всичко, което е по силите му, за да разследва обстоятелствата около инцидента, но едва тогава ще може да вземе решение за бъдещите ни действия.

— Звучи много добре, господин президент. Но все пак имаме ли две различни политики към двата Китая?

— Ние не правим разлика между тях.

— Но може би след този инцидент ще започнем да я правим?

— Няма да позволя да се спекулира с този толкова важен въпрос. А сега, дами и господа, с ваше позволение, трябва да се заема със задълженията си.

 

 

— И какви са изводите, господин държавен секретар? — попита Чавес. След прочитането на дългото три страници съобщение, току-що отпечатано от факс апарата, те вече бяха наясно с последните действия на Белия дом. Адлер специално бе настоял двамата с Кларк да се запознаят с документа.

— Не знам какво да ви отговоря — призна Адлер. — А вие как мислите? Нали сте специалист?

— По кое по-точно, сър?

— Сега сте запознат с последните събития. Прилича ми на детска игра, само че залогът е много по-голям от това кой ще улови топката, нали?

Държавният секретар напъха бележките си в чантата, махна на стюарда и попита:

— Клод остави ли нещо за нас?

— Няколко бутилки вино от долината на Лоара — отвърна стюардът с усмивка.

— Отпушете една и донесете чаши.

— А карти? — обади се Джон Кларк.

— Не, струва ми се, че една-две чаши вино ще ми дойдат добре, а после ще поспя. По всяка вероятност ми се очертава още едно пътуване, и то дълго.

— До Пекин ли? — попита Джон.

— Е, няма да е до Филаделфия — промърмори Адлер.

Този път Кларк заспа по-бързо от Чавес. Динг си мислеше, че забележката на Адлер може би ще се окаже вярна. Тезата му представляваше доста сурова критика към действията на политиците в началото на века — според Динг нито един от тях не е бил способен да гледа по-напред в бъдещето. Сега той знаеше още по-добре колко важна е тази способност за всеки държавник. Трудно бе да се определи къде е границата между тактическите проблеми, изискващи незабавни решения, и чисто стратегическите, ако се налага непрекъснато да се избягват следващите удари на противниците. Авторите на учебниците по история не можеха да се отърсят от пристрастията си, от вживяването в духа на отминалите епохи. И въпреки старанията за обективност оценките им си оставаха деформирани и така създаваха погрешни представи сред читателите.

Държавният секретар Скот Адлер, който сега леко похъркваше, излегнат на кожената облегалка, беше дипломат от кариерата. Чавес отлично помнеше как Адлер бе успял да завоюва доверието и уважението на президента Райън. Не беше глупав. Нито пък продажен. Но като всеки човек и той понякога грешеше… само че при мъжете, родени за велики дела, и грешките не са дребни. Някога някой от бъдещите историци ще опише пътуването, от което сега се завръщаха, но дали ще разбере какво всъщност е станало… но ако не го разбере, какъв тогава ще бъде коментарът му?

Всъщност наистина, какво се бе случило, запита се Динг. Иран беше погълнал Ирак и на тяхно място се бе появила нова държава. И точно когато Съединените щати се опитваха да се справят с това ново предизвикателство, нещо внезапно бе нарушило спокойствието буквално на другия край на света. Събитието не изглеждаше значително на фона на международната обстановка, обаче човек никога не знае какви ще бъдат последиците. Кой можеше да прозре в бъдещето? Този недостатък винаги е струвал скъпо на човечеството. От векове политиците са трупали грешка след грешка, защото когато си във вихъра на събитията, не можеш да гледаш по-надалеч. А накрая народите плащат скъпо и прескъпо за късогледството на водачите си.

Доминго Чавес наскоро бе защитил дисертацията си и бе обявен за експерт по международни отношения. Обаче и това бе само една измама, помисли си Динг и отново се облегна назад. Доста често сложната плетеница в международните отношения можеше да се обясни само с няколко думи — някоя държава се опитваше да измами всички останали, за да ограби съседите си, без да рискува да бъде наказана. Доминго Чавес, който скоро щеше да стане доктор в областта на изследването на международните отношения, се усмихна на този простичък, но напълно правдив извод. Макар че никак не бе смешно, когато загиват човешки същества. Особено когато той и господин К. бяха сред работните пчелички от предната линия на фронта. Да-а, явно нещо се е променило в Средния изток, и то сериозно. И нещо се мътеше в Китай… Възможно ли бе да има някаква връзка между двете събития, между поглъщането на Ирак от Иран и инцидента в Тайванския проток? И какво ще стане, ако тази хипотеза се оправдае? Кой би могъл да отгатне изненадите, които крие бъдещето? Историците допускат, че ако хората са достатъчно умни, ще се досещат за най-разумните решения. Обаче историците никога не са били принуждавани да вземат съдбоносни решения в обстановка, изпълнена с неясноти, въпросителни и напрежение…

 

 

— Хм, този път не беше в най-добрата си форма — отбеляза Плъмър.

— Двайсет часа не е толкова много, за да се реагира на събитие, което се е случило на другия край на света — предпазливо отбеляза Холцман.

Намираха се в типичен вашингтонски ресторант в псевдофренски стил. Луксозната папка с менюто бе изпъстрена с помпозни френски названия и раздути цени на ястия с посредствено качество, но и двамата печелеха достатъчно, така че можеха да си го позволят.

— Очакваше се да се справи по-добре — промърмори Плъмър.

— Искаш да кажеш, че не умее да лъже?

— Това е едно от качествата, които се очакват от един президент.

— И когато го уловим в лъжа… — Холцман се спря навреме. Опасно бе да продължи.

— Боб, някой да ти е обещавал, че нашата професия е от лесните?

— Понякога се питам дали ние самите не си я усложняваме още повече.

Ала опитният Плъмър не се хвана на уловката, а попита:

— Какво ще кажеш за Скот Адлер?

— Въпросът, който зададе на пресконференцията тази сутрин, беше тъкмо на място — съгласи се репортерът от «Уошингтън Поуст» и вдигна чашата си за наздравица. — Един от моите хора се е заел да проучи въпроса.

— Ние също. От Райън се искаше само да признае, че се подготвя среща с посланика на континентален Китай. Така щеше да успее да прикрие всичко останало.

— Но това би означавало да излъже пред всички нас, пред камерите, пред зрителите.

— Но оправдана лъжа, Боб. Такава е играта. Правителството се опитва да държи нещата в тайна, а ние се опитваме да повдигнем булото. Райън май прекалено се увлича по секретността.

— Но чий сценарий следваме ние, когато го печем на бавен огън заради това негово увлечение?

— Какво искаш да кажеш?

— Хайде, Джон. Ед Килти ти е снесъл цялата тази миризлива история. Не е нужно да съм гениален, за да се досетя. Всички го знаят.

— Е, нали всичко се оказа истина. Какво още ровиш?

— Да, така е — призна Холцман. — Но май има и още нещо.

— Нима? Е, да, помня, че ти работеше върху някаква версия. — Но не добави, че за голямо съжаление е изпреварил по-младия си колега. Може би не го спомена най-вече защото всъщност не изпитваше никакво съжаление.

— Може би още не е късно да напиша по този въпрос.

— Така ли? — Сега Боб наистина успя да спечели вниманието на Джон Плъмър. Холцман бе от по-младото поколение, но не чак толкова млад, че да счита Плъмър за надут стар глупак — както мислеха начинаещите журналисти, макар да посещаваха редовно лекциите му в Колумбийския университет.

— Наистина ще го направя — увери го Боб.

— А защо толкова те привлича тази история?

— Винаги са ме привличали забранените теми — подчерта Холцман. — Разговарях със служителя от ЦРУ, който е измъкнал от Русия съпругата и дъщерята на Герасимов. Историята с онази руска подводница е вярна и…

— Да, зная. Видях Райън, фотографиран на борда на подводницата. Но защо държи всичко това да си остане в тайна… е, това вече не мога да си го обясня.

— Просто спазва правилата на играта. Може би никой не се е досетил да му обясни колко може да спечели, ако започне да ги нарушава…

— Той отделя доста време, за да изслушва съветите на Арни…

— За разлика от Ед.

— Килти няма нужда от учител в играта.

— Да, така е. Само че понякога преиграва. Знаеш ли, никога не съм успявал да си обясня едно нещо — замислено сподели Боб Холцман.

— И какво е то?

— Какви сме ние в играта? Зрители, съдии или играчи?

— Боб, нашата професия е измислена, за да има все пак някой, който да съобщава истината на хората, на твоите читатели и на моите зрители.

— За чия истина говорим, Джон?

 

 

— … един объркан и разгневен президент, това бе единствената гледка, която можа да ни предложи днес Джак Райън… — Джак грабна приставката за дистанционното управление и намали звука точно когато дойде ред на репортера от Си Ен Ен да запита за отношението към «двата Китая». — Да, разгневен, объркан…

— Да, Джак, той има право да говори така — обади се Арни ван Дам. — Хубаво я оплеска тая каша с въпросите за Китай, както и после, когато те заядоха за Адлер. Всъщност… наистина, къде е той сега?

Президентът погледна часовника си.

— До час и половина ще се приземи в «Андрюс». Може би в момента летят над Канада. После ще дойде направо тук, а след това може би ще отлети за Китай. Какво искат те от мен, по дяволите?

— Този път ме изигра — призна ван Дам. — Но само защото за теб работи цял екип от съветници по въпросите на националната сигурност.

— Зная само това, което ми докладваха, но се оказа, че е крайно недостатъчно — недоволно процеди Джак. — Изглежда, ще се наложи да помислим за някакви мерки за ограничаване на тези суетни сборища. Не може президентът да бъде разпъван на кръст само защото не е добре информиран. Нито пък мога да взимам решения, когато не разполагам с необходимата информация, защото засега само си играем на догадки… като изключим анализа на Роби. Хипотезата му е доста любопитна. Но не ни върши работа, защото не се подкрепя от никакви други факти.

— Крайно време е да се научиш да изчакваш развоя на събитията. Журналистите могат да си позволят да губят търпение, но не и ти. Освен това много важно е да умееш да фокусираш усилията си само върху това какво може да постигнеш в рамките на възможното. Сега ни предстои първият тур от изборите за Камарата на представителите. Ако искаш в Конгреса да попаднат свестни хора, именно с това трябва да се занимаваш. Наредих на Кали да ти подготви няколко речи.

— На какви теми?

— За данъчната политика, за усъвършенстване на управлението, за честността в държавните дела. Всичките теми са подбрани сред онези, които винаги си предпочитал. Крайно време е да започнеш по-често да се появяваш сред хората. Така ще те обикнат повече, както и ти тях. Нали веднъж вече спорихме по този въпрос: не може да киснеш само тук, в този кабинет. Президентският самолет е оборудван с всички съвременни средства за връзка и от него можеш да ръководиш страната така, както и от това кресло.

— Прав си, не би било зле да сменим декора — призна Джак.

— Знаеш ли какво би ни се отразило най-добре сега?

— Какво?

— Някакво природно бедствие — ухили се Арни. — Тогава ще бъдеш задължен да се качиш на самолета и да се държиш като истински баща на нацията — ще се появиш сред хората, ще ги утешаваш, ще им обещаваш помощи от федералния резерв и…

— По дяволите, Арни, стига с тези цинизми!

— Май ще трябва да те уча още и на изкуството да търпиш, когато някой се шегува с теб — въздъхна Арни и излезе.

И така, приключи поредният урок по президентско майсторство. Дали някога щеше да доживее края на тези уроци? Рано или късно трябваше да започне да действа като президент, нали? Но все още отлагаше… Арни не посмя да му го каже открито, нито пък Роби, но пък и не бяха длъжни. Да, излизаше, че все още не си тежи на мястото. Наистина, полагаше всички усилия, на които бе способен, ала това май не бе достатъчно. А кога ли щеше да бъде? Може би никога.

Четиринадесет американски граждани, загинали на някакъв остров, отдалечен на тринайсет хиляди километра от САЩ, може би убити преднамерено, макар че още не можеше да отгатне целта на този престъпен акт. Какво трябваше да направи той като президент на страната? Да забрави за мъртвите и да се заеме с останалите задачи? Да държи речи, да се среща с хората, за които би трябвало да се грижи, да ги защитава, да ги брани, и в същото време да забрави, че не бе успял да опази четиринадесет от тези граждани… Не. Имаше кой да се грижи за опазването на живота им — лекари, военни, полиция. Но нали те бяха подчинени на него? Трябваше да сдържа гнева си, да прикрива смущението си, да фокусира усилията си върху нещо друго до края на този тежък ден.

 

 

Киноартиста погледна към морето на шест километра под самолета. На север се виждаше внушителен синкавосив айсберг, блестящ на яркото слънце. Забележителна гледка! Никога досега не бе виждал такъв огромен плаващ леден къс. За хората от неговата родина океанът изглеждаше много странен, необятен като пустиня, в която не може да се живее. Как странно напомняше за пустинята, макар цветовете да бяха съвсем различни, а вълните се извиваха в безкрайни дъги, донякъде като пясъчните дюни, макар и да не мамеха да потънеш сред тях.

Светът ненавиждаше такива като него. Дори и работодателите му предпочитаха да го държат на разстояние, като зло, но понякога много полезно куче.

Лицето му се сви в гримаса. Неговият народ никога не бе имал високо мнение за кучетата. А той отново се бе върнал тук, сам, докато хората му щяха да пристигнат по-късно, на групи от по трима, с други самолети. Със сигурност нямаше да ги посрещнат като добре дошли. А в далечната им родина дори се страхуваха от тях.

Успехът щеше да му донесе… какво? Агентите от Специалната служба щяха да го търсят по целия свят, обаче нали и евреите се занимаваха със същото вече от доста години, пък той все още си бе жив и здрав. Но за какво всъщност го правеше? Хм, май беше доста късно да си задава този въпрос. Ако провалеше акцията, никой нямаше да го погледне. Но нали се бореше за славата на Аллах? За Свещената война, за Джихада? Зад това религиозно понятие се криеше чисто милитаристично съдържание — защита на Вярата в истинския Бог с оръжие в ръка. Ала той бе загубил тази вяра, вече в нищо не вярваше. Дълбоко в глъбините на душата му се надигаше смътен страх, че няма нито дом, нито родина, нито… вяра? Сепна се рязко. Нямаше право да си мисли такива неща. Той и всички като него, стига да оцеляваха, се превръщаха в автомати, в превъзходно обучени роботи, машини, послушно изпълняващи нечии заповеди и захвърляни веднага, когато се наложи. Пред него оставаше само безмълвната морска шир. Не, той нямаше избор — длъжен бе да изпълни задачата си.

Деца. Никога не се бе женил, нито пък бе ставал баща, така че не знаеше какво означава да си баща. Може би жените, с които бе запълвал нощите си, разбираха малко повече от него какво богатство са децата… но не, те до една бяха подбирани от публичните домове, а неговата религия го учеше да ги презира дори и ако се бе възползвал от телата им… Ако пък се пръкнеше някакво потомство от него, то тези деца сигурно щяха да бъдат прокълнати. Как е възможно един мъж да отдаде целия си живот на една велика идея, ала в един миг внезапно да осъзнае къде е попаднал, да зърне пред себе си най-негостоприемния пейзаж, място, където никой не би пожелал да живее, ала в същото време да се почувства спокоен, като блуден син, най-после завърнал се у дома? А той щеше да прати тези деца на смърт. Децата на неверниците… От друга страна, за него те не бяха деца, а по-скоро някакви предмети, средства за постигане на политически цели. Но нали… нали на тази възраст те бяха абсолютно невинни — нямаха никакви грехове, дори телцата им още не бяха достатъчно оформени, още не осъзнаваха що е зло и що е добро?

Киноартиста си повтаряше, че и друг път са го спохождали такива мисли, че съмненията са нещо напълно естествено при такива рисковани акции, че досега винаги е успявал да ги отхвърля като ненужни, дори вредни. Нима светът вече не бе същият, нима бяха започнали някакви необясними промени…

Обаче единствените промени, на които бе свидетел, с нищо не подкрепяха делото, на което бе посветил живота си. Нима излизаше, че е убивал за нищо? Нали нещо трябваше да го крепи, за да продължи да убива? И докъде щеше да го доведе този път?

Но нали все трябваше да вярва в нещо? Погледна часовника си. Оставаха още четири часа. Да, той имаше задача. Ето в това трябваше да вярва.

 

 

Пристигнаха с автомобили, а не с хеликоптер. Хеликоптерите винаги привличат погледите, а така може би щяха да останат незабелязани. Но за по-сигурно автомобилите се доближиха към сградата откъм входа за Източното крило. Адлер, Кларк и Чавес влязоха в Белия дом от същата врата, през която бе влязъл Джак Райън през първата си вечер като президент, придружени от охраната. На всяка цена трябваше да останат незабелязани от журналистите. В Овалния кабинет този път завариха повече хора — Бен Гудли, Ед Фоли и както винаги — Арни ван Дам.

— Как ти се видя Даряеи? — властно запита Райън, щом седнаха.

— Изглежда в добро здраве. Макар че беше малко уморен — добави Адлер. — Говореше бавно, но доколкото знам, той никога не повишава тон. Най-интересното бе, че пристигна в града едновременно с нас и…

— Така ли? — учуди се Ед Фоли и веднага вторачи поглед в бележника си.

— Да, при това с обикновен пътнически самолет — докладва Кларк. — Динг успя да направи няколко снимки.

— Хм, значи е обикалял страната? — замислено рече президентът. Странно, но Райън най-добре от присъстващите разбираше проблемите, пред които бе изправен Даряеи. Всъщност те не бяха чак толкова различни от неговите.

— Персоналът му е много наплашен от него — импулсивно се намеси Чавес. — Все едно че гледах филм за нацистите.

— И аз останах с такова впечатление — допълни Адлер, все още недоволен, че са го прекъснали. — Самият Даряеи се държа доста спокойно, дори учтиво. Всъщност не ми каза нищо съществено. Това може би е за добро, но може и да ни предвещава само беди. Изяви желание да поддържаме постоянни контакти. На няколко пъти повтори, че с никого не желае да воюва. Дори показа наченки на добра воля относно отношенията им с Израел. Всъщност предимно обясняваше колко бил миролюбив и колко човечна била неговата религия. Подчерта значението на петрола и оживяването на търговските отношения за всички заинтересовани страни. Отрече да е имал териториални претенции. Дотук нищо изненадващо.

— Добре — каза президентът. — А какво успя да доловиш по жестовете му?

— Стори ми се доста самоуверен и стабилен. Явно му харесва ролята, която играе в новообразуваната държава.

— Естествено — отбеляза Ед Фоли.

— Да, така е — кимна Адлер. — Ако е необходимо да го опиша с една дума, бих казал, че беше доста спокоен, дори ведър.

— Когато се срещнах с него преди няколко години — каза Джак, — бе враждебен и агресивен, непрекъснато се озърташе за врагове и така нататък.

— Но днес няма да забележите нищо подобно — прекъсна го държавният секретар. — Както ви казах, той изглежда спокоен… но нещо успя да привлече вниманието на господин Кларк. И към него.

— Какво? — попита Бен Гудли.

— На входа ме засякоха с металдетектора — каза Джон, извади огърлицата от джоба на сакото си и я подаде на президента.

— Да не би да ти е останало време за пазаруване?

— Да, нали искахте да поогледам обстановката — припомни им той. — Какво по-добро място за целта от градския пазар? — Докато Райън оглеждаше огърлицата, Кларк продължи с разказа за случката с иранския златар.

— Щом като продава такъв накит за седемстотин долара, може би няма да е зле да ни дадеш адреса му. Какво каза, Джон? Да не би тази случка да не е типична за страната?

— С мен беше френският резидент. Според него този иранец с нищо не се отличавал от другите си сънародници.

— И какъв е изводът? — едва сега се обади Арни ван Дам.

— Може би Даряеи всъщност няма чак толкова много основания да бъде спокоен и самоуверен — предположи Скот Адлер.

— Такива като него рядко се замислят за настроенията на народа — промърмори Арни.

— Именно това доведе до падането на шаха — рече Ед Фоли. — Пък и Даряеи е един от хората, които активно помогнаха за преврата. Добре си се справил, Джон.

— Френският резидент на два пъти ми спомена, че няма да видим по улиците радостни хора. Може би преценката му е прекалено песимистична, но доколкото имах време, наблюденията ми потвърждават думите му.

— Да, знаем, че недоволството там никога не стихва. Винаги е било така в Иран, при всеки режим — обади се Бен Гудли.

— Но не знаем колко са недоволните от режима на Даряеи — отново заговори Адлер. — Според мен Даряеи залага прекалено на страха, който всява сред поданиците си. Имаше достатъчно време да се разправи с най-опасните си противници. Разбира се, възникнали са доста проблеми, които тепърва ще трябва да анализираме. Положил е много усилия, за да завладее Ирак — това си пролича от пръв поглед. Самият той изглежда уморен, а персоналът — изключително напрегнат. Бих добавил, че аятолахът едва наскоро е успял да обхване изцяло всички нишки на властта. Но най-важното сега е ясно подчертаното му желание за мир. И аз за малко да му повярвам. Според мен той просто се опитва да отложи събитията, за да укрепи властта си. Кларк ми спомена, че цените на хранителните стоки рязко са се покачили. А това е страна с огромни природни богатства. Даряеи иска да се възползва от това и да постигне по-сериозни икономически успехи, при това колкото е възможно по-скоро. Особено важно е да подобри снабдяването с храни. Така че поне за момента вниманието му е насочено към вътрешните, а не към външните проблеми. Тоест според мен не е изключено да се появи възможност за затопляне на дипломатическите отношения между нашите две държави — заключи държавният секретар.

— Да протегнем ръка и да се сприятелим с тях, това ли предлагаш? — попита Арни.

— Според мен поне за известно време трябва да поддържаме неофициални контакти с ръководителите на новата държава. Аз мога да се заема с организирането на следващите срещи. И ще изчакаме развоя на събитията.

— Добре, Скот — кимна президентът. — А сега мисля, че е време да побързаш. Налага се спешно да заминеш за Пекин.

— Кога трябва да тръгна? — попита държавният секретар, без да успее да прикрие умората си.

— Този път сме ти приготвили по-голям самолет — обеща му президентът.