Метаданни
Данни
- Серия
- Джак Райън (9)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Executive Orders, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- dave (2008)
Издание:
ИК „Бард“, 1996
Превод: Крум Бъчваров, 1996
Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 1996
История
- — Добавяне
19.
Рецепти
— Мина много време, господин Кларк.
— Да, господин Холцман, така е — съгласи се Джон. Намираха се в същото малко заведение както някога, близо до джубокса. «При Естебан» продължаваше да е приятно семейно ресторантче. Кларк обаче не си спомняше да е казвал името на репортера.
— Къде е приятелят ви?
— Тази вечер е зает — отвърна Кларк. Всъщност Динг си беше тръгнал рано от работа, за да отиде до Йорктаун и да изведе Патси на вечеря, но не бе нужно репортерът да знае това. По лицето му ставаше ясно, че и без това знае прекалено много. — И така, с какво мога да ви бъда полезен?
— Както си спомняте, сключихме малка сделка.
— Не съм забравил — кимна Кларк. — Важеше за пет години, които още не са изтекли.
Отговорът му не предизвика особена изненада.
— Времената се променят. — Холцман взе менюто и го разгледа. Обичаше мексиканска кухня, макар че напоследък, изглежда, тя не го обичаше много.
— Сделката си е сделка. — Кларк не погледна своето меню. Беше впил поглед в събеседника си. Хората често се бяха плашили от погледа му.
— Разчу се. Катрин се е сгодила за някакъв ловец на лисици в Уинчестър.
— Не знаех — призна Кларк. Нито пък особено го вълнуваше.
— Не съм и очаквал да знаете. Вече не работите в полицията. Харесва ли ви да се върнете на оперативна работа?
— Ако искате да говоря за това, знаете, че не мога…
— Много жалко. Следя работата ви вече от няколко години — каза репортерът. — Имате дяволска репутация, а се твърди, че и партньорът ви е обещаващ. Бяхте и в Япония — с усмивка каза Холцман. — Вие спасихте Кога.
Джон прикри тревогата си с презрителен поглед.
— Това пък откъде го измислихте?
— Разговарях с Кога по време на престоя му тук. Спасителна група от двама мъже, каза той. Един по-възрастен и един по-млад. Описа очите ви — сини, твърди, напрегнати, но също каза и че говорите разумно. Трябва ли да съм много умен, за да разбера, че сте били вие? — Холцман се усмихна. — Последния път, когато разговаряхме, казахте, че от мен би излязъл добър шпионин. — Появи се сервитьорът с две бири. — Пили ли сте такава бира? Гордостта на Мериленд, ново местно производство на Източното крайбрежие. — Сервитьорът се отдалечи. Кларк се наведе над масата.
— Вижте, уважавам способностите ви и последния път, когато разговаряхме, вие удържахте на думата си. Уважавам ви заради това, но бихте ли си спомнили, че когато отивам да върша работата си, животът ми зависи от…
— Няма да разкривам самоличността ви. В никакъв случай. Поради три причини: не е правилно, не е законно и не искам да ядосвам човек като вас. — Репортерът отпи от бирата си. — Дяволски сигурен съм, че някой ден ще напиша книга за вас. Ако дори само половината от историите са верни…
— Чудесно, хванете Вал Килмър да играе ролята ми във филма.
— Прекалено е хубав — усмихнато поклати глава Холцман. — Погледът на Ник Кейдж е по-подходящ. Както и да е, причината за тази среща… — Той замълча за миг. — Човекът, който измъкна баща й, беше Райън, но не съм наясно как. Вие сте отишли на брега, измъкнали сте Катрин и майка й и сте ги откарали с лодка до подводницата. Не знам коя точно, но знам, че е била една от ядрените ни подводници. Но не това е въпросът.
— А какъв е тогава?
— Също като вас, Райън е «Героят в сянка». — Робърт Холцман с удоволствие видя изненадата в очите на Кларк. — Той ми харесва. Искам да му помогна.
— Защо? — попита Кларк. Чудеше се дали може да му вярва.
— Жена ми проучваше нещата около Килти. Публикува материала прекалено рано и сега не можем да се върнем към него. Той е измет. Не всички смятат така, но жена ми е разговаряла с няколко от жертвите му. Някога човек можеше да се измъква от такива неща, особено ако политиката му бе «прогресивна». Вече не. Поне не би трябвало — поправи се той. — Не съм сигурен, че и Райън е подходящият човек, нали така? Но е честен. Ще се опита да оправи нещата, при това безкористно. Както обичаше да казва Роджър Дърлинг, той е добър човек по време на буря. Трябва да продам на редакторите си тази идея.
— И как?
— Ще напиша материал за това как е направил нещо наистина важно за страната си. Нещо, случило се достатъчно отдавна, за да не представлява вече болна тема, и достатъчно ново, така че хората да разберат, че става дума за същия човек. Господи, Кларк, та той спаси руснаците! Предотврати вътрешна демонстрация на сила, която би могла да продължи студената война с още десетина години. Това е голяма работа — а той никога не е разказвал за нея на никого. Ще изясним, че информацията не изхожда от Райън. Дори ще отидем при него преди да я пуснем и вие знаете какво ще каже…
— Ще ви каже да не я пускате — съгласи се Кларк. После се зачуди с кого можеше да е разговарял Холцман. Със съдията Артър Мур? С Боб Ритър? Дали те биха му казали нещо? В нормална ситуация щеше да е сигурен, че отговорът е категорично «не», но сега? Сега не беше толкова сигурен. Човек се изкачва до определено равнище и решава, че нарушаването на законите е част от един по-висш дълг към страната. Джон знаеше за този «по-висш дълг». Беше го вкарвал във всевъзможни неприятности, и то неведнъж.
— Но този материал е прекалено добър, за да не го пуснем. Трябваха ми много години, за да разбера всичко. Публиката има право да знае какъв е човекът, който седи в Овалния кабинет, особено ако е подходящият човек — продължи репортерът. Очевидно Холцман можеше да убеди и монахиня да се откаже от обета си.
— Боб, вие не знаете и половината от нещата. — Кларк замълча, разгневен сам на себе си затова, че е казал прекалено много. Това бяха дълбоки води, а той се опитваше да ги преплува с камък на шията. О, по дяволите… — Добре, кажете ми какво знаете за Джак.
Боингът нямаше капацитета на по-малкия Г-IV и трябваше да се приземи в Йемен за презареждане. В Мехрабад иракчаните изобщо не излязоха от самолета, но когато стълбичката се долепи до вратата, Бадрейн слезе, без да получи нито една дума на благодарност от хората, които бе спасил. Очакваше го автомобил. Той не погледна назад. Генералите бяха част от миналото му, както и той от тяхното.
Колата го отведе в града. По това време на нощта улиците не бяха натоварени и пътуването мина лесно. След четирийсет минути спряха пред триетажна сграда, около която имаше охрана.
Даряеи седеше на удобен стол и четеше защипани с кламер документи — ежедневната правителствена сводка вместо Свещения Коран.
— Мир вам — каза Али.
Махмуд Хаджи Даряеи стана, прегърна го и след като го настани да седне, каза:
— Вашите услуги бяха много ценни за нас. Имахте ли някакви проблеми?
Бадрейн поклати глава.
— Не, всъщност не. Изненадващо е колко страхливи могат да са такива мъже, но аз бях подготвен за това. Предложението ви беше великодушно. Те нямаха друг избор, освен да го приемат. Няма ли да…
— Не, те ще си отидат с мир — поклати глава иранецът.
А това, ако бе вярно, наистина го изненадваше, макар че Али не го показа. Даряеи нямаше причина да обича тези хора. Всички те бяха участвали в иранско-иракската война и бяха отговорни за смъртта на хиляди — рана, която все още кървеше. Бяха загинали безброй млади мъже. Войната бе и една от причините, поради която Иран не играеше съществена роля в света от години насам. Но това положение щеше да се промени, нали?
— Мога ли да попитам какво ще правите сега?
— Ирак боледуваше от много време, държан настрани от Правата вяра и лутащ се в мрак.
— И задушаван от ембаргото — прибави Бадрейн.
— Време е да се сложи край на това — съгласи се Даряеи. Нещо в очите му поздравяваше Али за последните думи. Да, играта бе очевидна. Дребна отстъпка през Запада. Ембаргото щеше да бъде вдигнато. Страната щеше да е сита и населението щеше да е доволно от новия режим. Той щеше да задоволи с един удар всички, като същевременно постигне и целта си. Й целта на Аллах, разбира се. Даряеи беше от хората, които вярваха, че политиката им е вдъхновена от Аллах — идея, от която Бадрейн отдавна се бе отказал.
— Ще имате проблеми с Америка, както и с други, по-близо до вас.
— Проучваме тези въпроси — спокойно съобщи иранецът. Е, това бе логично. Той очевидно бе обмислял хода си от години. Това също беше логично. Даряеи винаги бе смятал, че Аллах е на негова страна. И навярно беше така, но трябваха още много неща. Задължително, в случай че се стремиш към успех. Чудесата стават най-често тогава, когато ги предшества подготовка. Защо да не опита да участва в следващото чудо, помисли си Али.
— Следя поведението на новия американски лидер.
— О? — Погледът на Даряеи го фокусира малко по-задълбочено.
— Да събираш информация в днешно време не е трудно. Американските медии публикуват много неща. Хората ми работят по въпроса и му съставят изчерпателно досие — безизразно съобщи Бадрейн. Беше ужасно уморен. — Наистина е интересно колко уязвими са те в момента.
— Разкажете ми още.
— Ключът за Америка е Райън. Не е ли очевидно?
— Ключът към промяната на Америка е конституционното споразумение — каза Ърни Браун след дълги дни на мълчаливи размисли. Пит Холбрук превключваше диапозитивите един след друг. Беше заснел три филма с Капитолия и още няколко с други сгради като например Белия дом. Не бе успял да избегне типичното поведение на туриста. Изсумтя, когато видя, че един от диапозитивите е обърнат наопаки.
— Отдавна разговаряме за това — съгласи се Холбрук, докато вадеше диапозитива от апарата. — Но как можеш да…
— Да го наложа ли? Лесно. Ако няма президент и няма начин да се избере нов в рамките на Конституцията, значи трябва да стане нещо, нали?
— Да убиеш президента? — изсумтя Пит. — Кой точно?
Това беше проблем. Човек не трябваше да е гений, за да го реши. Ако Райън излезеше от играта, на негово място идваше Килти. Ако Килти излезеше от играта, оставаше Райън. Щеше да е много трудно. И двамата си спомняха охраната, която бяха видели в Белия дом. Ако убиеха единия, службите щяха да изградят около другия стена, за пробиването на която щеше да трябва ядрена бомба. «Планинците» не разполагаха с такава. Те предпочитаха традиционните американски оръжия, например пушки. Но и пушките им не бяха много. Южната морава на Белия дом беше гъсто обрасла с дървета и, както бяха забелязали, защитена от умело укрити землени насипи. Сградата можеше да се види само откъм пътя, минаващ покрай фонтана до самата нея. Всички заобикалящи я постройки бяха държавни и на покривите им винаги имаше хора с бинокли — и пушки. Американската СС бе решена да задържи хората надалеч от «техния» президент, слуга на народа, чиито стражи изобщо не се доверяваха на този народ. Но ако онзи, който живееше в тази къща, наистина беше човек от народа, нямаше да има нужда от това, нали? Някога Теди Рузвелт бе отварял вратите и се беше ръкувал с обикновени хора часове наред. Това вече не можеше да се случи!
— И двамата едновременно. Според мен Райън ще е по-трудната мишена — каза Браун. — Искам да кажа, че той е по-защитеният. На Килти му се налага да обикаля много, да разговаря с идиотите от вестниците и няма да е толкова добре защитен, нали?
Холбрук оправи диапозитива и каза:
— Прав си.
— Значи, ако измислим начин да оправим Райън, изкарването на Килти от играта ще е много по-лесно. — Браун извади от джоба си клетъчния телефон. — Лесно за координиране.
— Карай нататък.
— Това означава да се доберем до графика му, да научим ежедневните му навици и да изберем момента.
— Скъпо — отбеляза Холбрук, като превключи следващия диапозитив. Беше кадър, заснеман от безброй хора от малкия северен прозорец на върха на паметника на Вашингтон — гледаше надолу към Белия дом. Ърни Браун също бе направил една снимка и в местното фотоателие му я бяха извадили с големината на плакат. После я беше разглеждал в продължение на часове. После беше взел карта, за да определи мащаба. После беше направил няколко груби изчисления.
— Скъпата част е да купим бетонобъркачка и да наемем място недалеч от града.
— Какво?
— Знам какво е мястото, Пит. Знам и как да го постигна. Просто трябва да изберем подходящия момент.
Тя нямаше да преживее нощта. Сега очите й бяха отворени. Можеха само да предполагат какво вижда. Най-после, по Божия милост, жената не усещаше болка. Това се случваше. Беше го виждал и преди, главно при пациентите, болни от рак, и то винаги бе предвестник на смъртта. Познанията му по неврология не бяха достатъчни, за да разбере причината. Може би електрохимическите връзки се претоварваха или мозъкът имаше някаква коригираща функция. Тялото знаеше какво става, знаеше, че е време да прекрати битката, и тъй като нервната система съобщаваше болката най-вече като предупреждение, когато времето за предупреждения изтечеше, изчезваше и болката. А може би всичко това беше само плод на въображението му. Навярно нейното тяло просто бе прекалено увредено, за да реагира. Сигурно вътрешноочните кръвоизливи я бяха ослепили. Беше паднала и последната система за преливане на кръв, толкова увредени бяха вените й, и сега мястото кървеше в допълнение към всички други. Оставаше единствено системата, през която й вливаха морфин, защото я бяха завързали. Снабдяването на сърцето с кръв не беше достатъчно и като се опитваше да помпи още по-усилено малкото останало количество, то се изтощаваше все повече.
Сестра Жана Батист все още издаваше звуци — едва се чуваха. От време на време до Мауди се донасяше слабо хленчене и той се чудеше дали жената не се моли. Навярно бе така. Лишена от разум и от живот — и единственото, което й оставаше, бяха безкрайните часове на молитва — закон, ръководил живота й, и в лудостта си тя се връщаше към него, защото умът й нямаше къде другаде да отиде. Пациентката се изкашля — всъщност се задави, — но после замърмори по-ясно и Мауди наведе глава да я чуе.
— … айко Божия, моли се за нас грешните…
— Не се съпротивлявай повече — каза й Мауди. — Часът ти удари. Не се съпротивлявай повече.
Погледът и се промени. Въпреки че не можеше да вижда, главата й се обърна и тя го погледна. Механичен рефлекс. Сляпа или не, годините опит казваха на мускулите какво да правят. Лицето инстинктивно се обръщаше към източника на звук и очите — мускулите им все още функционираха — се насочваха в съответната посока.
— Доктор Мауди? Вие ли сте? — Думите се разнесоха бавно и не съвсем ясно.
— Да, сестро. Аз съм. — Той автоматично докосна ръката й. Тя все още ли беше в съзнание?
— Благодаря ви, че… ми помагате. Ще се моля за вас.
«Наистина ще го направи.» Знаеше го. Мауди отново я потупа по ръката и усили дозата морфин. Достатъчно. Нямаше да й преливат повече кръв. Огледа се. И двамата военни санитари седяха в ъгъла, доволни, че лекарят се грижи за пациентката. Той се приближи до тях и нареди на единия:
— Кажи на директора — скоро.
— Слушам. — Санитарят с удоволствие напусна стаята. Мауди преброи до десет преди да се обърне към другия.
— Нови ръкавици, моля. — И протегна ръце, за да покаже, че и на него не му се иска да я докосва. Вторият санитар също излезе. Мауди прецени, че разполага с минута-две.
На табличната в ъгъла откри онова, от което се нуждаеше. Извади една игла и потопи върха й в морфина, като изтегли достатъчно, за да напълни пластмасовия цилиндър догоре. После се върна до леглото, дръпна синтетичния чаршаф и потърси… ето. Опакото на лявата й длан. Мауди я хвана в своята, заби иглата и натисна буталото.
— Това ще ви помогне да заспите — каза й той и се върна обратно в ъгъла. Не погледна да види дали отговаря на думите му. Хвърли иглата в червения пластмасов контейнер за остри инструменти и когато санитарят се върна с новите ръкавици, всичко беше свършило.
— Заповядайте.
Мауди кимна, изхвърли старите си ръкавици в контейнера и ги замени с новия чифт. Върна се до леглото и видя как сините очи се затварят за последен път. ЕКГ екранът показваше, че сърдечният й ритъм е малко над сто и четирийсет. Насечените линии бяха малко по-къси, отколкото би трябвало, и разположени на непостоянни интервали. Сега бе въпрос само на време. Навярно тя щеше да се моли в съня си, помисли си той, да сънува молитви. Е, поне можеше да е сигурен, че не я боли. Морфинът вече се беше разтворил в кръвта й и химичните молекули откриваха пътя си до мозъка, наместваха се в рецепторите и освобождаваха допамин, който щеше да каже на нервната система… да.
Гърдите и се издигаха и спадаха от усиленото дишане. Последва пауза, почти като хълцане, и дишането се възстанови, но вече непостоянно. Притокът на кислород в кръвта намаляваше. Сърдечният ритъм се промени и стана по-бърз. После дишането престана. Сърцето не спря веднага, толкова бе силно, толкова смело, тъжно си помисли докторът, изпълнен с възхищение от тази неумираща част от вече мъртъв човек, но това нямаше да продължи дълго… и с още няколко последни потрепвания на екрана то също престана да работи. ЕКГ апаратът започна да издава постоянен алармен сигнал. Мауди го изключи, обърна се и видя, че санитарите се споглеждат облекчено.
— Толкова скоро? — попита директорът, щом влезе в стаята и забеляза равната линия на ЕКГ екрана.
— Сърцето. Вътрешен кръвоизлив.
— Разбирам. Значи сме готови?
— Точно така, докторе.
Директорът махна на санитарите, които трябваше да изпълнят последното си задължение. Единият откачи интравенозната система и електронните кабели на ЕКГ апарата, другият освободи ключалките на колелата и после двамата избутаха носилката през вратата. Щяха да се върнат, за да почистят стаята и да се уверят, че по стените, тавана и пода не може да оцелее нищо живо.
Мауди и директорът ги последваха в другата стая до масата за аутопсии, направена от гладка неръждаема стомана. Санитарите докараха носилката до нея, откриха трупа и го претърколиха по корем върху стоманата, докато лекарите гледаха от ъгъла и обличаха хирургически дрехи над предпазните си костюми — по-скоро по навик, отколкото по необходимост. После пластмасовите чаршафи бяха вдигнати, като ги държаха за ъглите, така че да могат да излеят събралата се в тях кръв в контейнер. Около половин литър, прецениха лекарите. Санитарите отнесоха чаршафите до голяма кофа на колелца, сложиха ги в нея и излязоха, отнасяйки кофата, за да я изгорят в камерата. Колкото и да бяха нервни, не разляха нито капчица кръв.
— Много добре. — Директорът натисна един бутон и масата се повдигна откъм отсрещния край. По стар навик той допря пръсти до лявата каротидна артерия, за да се увери, че няма пулс, после до дясната, със същия резултат. Когато трупът беше повдигнат под ъгъл от двайсет градуса, директорът взе голям скалпел и разряза и двете артерии, както и паралелните югуларни вени. Върху масата бликна кръв и се оттече в каналите, водещи на свой ред до тръба. През следващите няколко минути предварително приготвеният пластмасов контейнер събра четири литра кръв. Трупът побеля много бързо. Допреди няколко мига кожата беше изпъстрено червена и морава. Сега като че ли избледняваше пред очите му или навярно бе просто въображение.
Все още обаче трябваше да внимават. Направените от неръждаема стомана ретрактори разтвориха пластовете кожа и мускули. Мауди бе впил очи в скалпела в ръката на директора. След още една минута беше разкрит левият бъбрек. Изчакаха санитарите да се върнат. Единият постави върху масата до трупа табла. Следващата гледка отврати Мауди. Един от ефектите на вируса на еболата и неговия болестотворен процес бе разрушаването на тъканите. Оголеният бъбрек беше полувтечнен и когато директорът протегна ръце, за да го вземе, органът наистина се разпадна. Директорът ядосано изсумтя. Знаеше какво трябва да очаква, но бе забравил.
— Забележително е какво става с органите, нали?
— Трябва да очакваме същото и от черния дроб, но далакът…
— Да, знам. Далакът ще е като тухла. Внимавайте как пипате, Мауди — предупреди го директорът, взе нов ретрактор, който много приличаше на черпак, извади останалата част от бъбрека и я постави върху таблата. После кимна и санитарят я отнесе в лабораторията. Десният бъбрек излезе по-лесно. По настояване на директора, след като срязаха всички мускули и кръвоносни съдове, двамата лекари го извадиха с ръце и органът остана доста цял — докато не го поставиха върху таблата. Там той се деформира и се раздели на две. Единственият положителен момент тук беше, че меката тъкан не заплашваше целостта на двойните им ръкавици. Този факт не им пречеше да внимават.
— Готово! — Директорът махна с ръка на санитарите да се приближат. — Обърнете я.
Мъжете се подчиниха — единият хвана трупа за раменете, а другият за коленете, — а после я пуснаха колкото можеха по-бързо. По престилките им пръсна кръв и тъкан. Те се отдръпнаха и застанаха по-надалеч.
— Искам черния дроб и далака, това е всичко — каза директорът на Мауди. После се обърна към санитарите. — Като свършим, ще увиете трупа и ще го отнесете в камерата. След това стаята да се дезинфектира.
Очите на сестра Жана Батист бяха отворени, също толкова слепи, колкото и преди трийсет минути. Лекарят взе чаршаф и покри лицето й, като мърмореше молитва за душата й. Директорът го чу.
— Да, Мауди, тя несъмнено е в Рая. А сега, ще продължаваме ли? — После направи обичайния игрековиден разрез, за да отвори гръдния кош, по-скоро като касапин, отколкото като лекар. Гледката смая дори и него. — Как е живяла толкова време?… — въздъхна той.
Мауди си спомни за дните си в медицинското училище, за пластмасовия модел на човешко тяло в естествен ръст от първата си лекция по анатомия. Като че ли някой беше взел модела и бе излял в него цяла кофа силен разтворител. Всеки оголен орган беше деформиран. Повърхностният пласт тъкан на повечето бе… разтворен. Стомахът представляваше море от черна кръв. Цялата, която й бяха прелели, помисли си Мауди… не беше изтекла дори и половината от нея. Удивително.
— Всмукател! — заповяда директорът. Единият от санитарите се приближи към него с пластмасова тръба, свързана с вакуумна бутилка. Последва отвратителен звук. Процесът продължи цели десет минути. Лекарите стояха отзад, а санитарят местеше смукателната тръба, сякаш почистваше пода в някоя къща. Още три литра заразена, богата на вируси кръв за лабораторията.
Тялото трябва да е Храм на Живота, учеше Свещеният Коран. Мауди гледаше и виждаше тяло, превърнато в… в какво? Във фабрика за смърт, по-ужасна дори от сградата, в която се намираше. Директорът се върна до масата и Мауди видя как разкрива черния дроб, вече по-внимателно отпреди. Навярно се бе уплашил от кръвта в коремната кухина. Кръвоносните съдове отново бяха прерязани, съединителната тъкан беше отстранена. Директорът остави инструментите си и без да го молят, Мауди протегна ръце, за да извади органа. Постави го върху таблата и санитарят я отнесе.
— Чудя се защо далакът реагира толкова различно.
На първия етаж работеха други санитари. Една по една клетките бяха пренесени от склада. Маймуните бяха нахранени и все още се възстановяваха след пътуването. Това донякъде ограничаваше способността им да дращят и хапят защитените с ръкавици ръце, които ги пренасяха. Но оказали се в ново помещение, животните скоро отново изпаднаха в паника. Попаднали в стаята, където щяха да намерят смъртта си, след залостването на вратите маймуните разбраха това. Клетниците наблюдаваха как върху масата поставят по една клетка. Вратата й се отваряше и в нея вкарваха пръчка с метална кука на върха. Куката хващаше маймуните за главата, последваше силно дръпване, придружено от слабия пукот от строшаването на шията. Във всички случаи животното се изпъваше, после се отпускаше безжизнено, обикновено с отворени, яростно впити в убиеца очи. Същият инструмент издърпваше мъртвата маймуна навън. И когато куката се отпускаше, подхвърляха трупа на един от войниците, който го отнасяше в съседната стая. Другите виждаха това и яростно кряскаха към войниците, но клетките им бяха прекалено тесни, за да им позволят да избегнат куката. В най-добрия случай можеха да й попречат с ръка, само за да бъде счупена и тя. Африканските зелени маймуни бяха достатъчно интелигентни и знаеха какво е да седят на самотно дърво в саваната и да гледат как някой леопард се катери нагоре, нагоре, нагоре… и не можеха да направят нищо друго, освен да пищят.
В съседната стая на пет отделни маси работеха пет групи санитари. Те закрепваха труповете неподвижно с помощта на скоби, прихващащи врата и основата на опашката. Един войник разрязваше с крив нож гърба по дължината на гръбначния стълб. После друг правеше перпендикулярен разрез, като одираше кожата, за да оголи тъканта. Първият изваждаше бъбреците и ги подаваше на втория и докато малките органи се поставяха в специален контейнер, той хващаше трупа и го хвърляше в пластмасова кофа за боклук, за да бъде по-късно изгорен. Когато се връщаше, за да вземе ножа си, другият член на групата вече беше закрепил на място следващия маймунски труп. Провеждането на процедурата отнемаше около четири минути. След деветдесет минути всички маймуни бяха мъртви. Войниците бързаха. Цялата суровина за задачата им бе биологична и обект на биологична обработка. Кланичната група подаваше своя продукт през отвори в двойните врати, които водеха към «горещата» лаборатория.
Нещата там бяха различни. Всички в голямата стая носеха сини пластмасови костюми. Всяко движение беше бавно и внимателно. Бяха обучени добре и малкото, което можеше да е пропуснато по време на тренировките, им бе изложено от санитарите, избрани с жребии да лекуват западната жена на втория етаж, във всичките му ужасяващи подробности. Когато нещо трябваше да се пренесе от едно място на друго, хората предупреждаваха и другите им правеха път.
Кръвта беше поставена в затоплящ резервоар, в който бълбукаше въздух. Поставени в две големи кофи, маймунските бъбреци бяха отнесени до мелачната машина — всъщност не много различна от обикновените домашни месомелачки. Тя превръщаше бъбреците в каша, която се преместваше на друга маса и допълнена с някои хранителни вещества, се напластяваше върху табли. На не един от хората в помещението му дойде наум, че онова, което правят, много напомня на приготвянето на торта или друг сладкиш. Таблите се заливаха обилно с кръв. По този начин използваха около половината. Разделена в пластмасови контейнери, останалата част се прибираше в камери за дълбоко замразяване, охлаждани с течен азот. «Горещата» лаборатория се поддържаше топла и влажна, почти като в джунглата. Осветлението не беше много силно и специални абажури спираха и слабата ултравиолетова радиация на флуоресцентните лампи. Вирусите не обичаха облъчването. Те имаха нужда от подходяща среда, в която да растат, и бъбреците от африканска зелена маймуна им осигуряваха точно такава, наред с хранителните вещества, подходящата температура, съответната влажност и съвсем мъничко омраза.
— Разбрали сте толкова много? — попита Даряеи.
— Данните са от техните медии, от техните журналисти — поясни Бадрейн.
— Значи всички те са шпиони!
— Мнозина смятат така — с усмивка отвърна Али. — Но всъщност не са. Те са — как да го обясня? Като средновековни пратеници. Виждат, каквото виждат, и казват, каквото видят. Не са лоялни към никого другиго, освен към самите себе си и професията си. Да, вярно е, че шпионират, но шпионират всички и най-вече собствените си хора. Това е лудост, признавам, но въпреки всичко е вярно.
— Вярват ли в нещо? — За домакина му беше трудно да го проумее.
Нова усмивка.
— В нищо, доколкото съм забелязал. О, да, американците помагат на Израел, но не от сърце. Трябваха ми години, за да го разбера. Подобно на кучета, те ще се нахвърлят на всекиго, ще захапят всяка ръка, независимо колко силно. Те търсят, гледат и съобщават. И така, успях да науча всичко за този Райън — за дома му, семейството му, училищата, в които ходят децата му, номера на кабинета на жена му, всичко.
— Ами ако някои от данните не са верни? — подозрително попита Даряеи. Бе си имал работа със Запада, но природата на техните репортери му беше прекалено чужда, за да я разбере изцяло.
— Съвсем лесно е да се провери. Работното място на жена му например. Сигурен съм, че сред персонала на онази болница все има някой правоверен. Съвсем просто е също да се приближиш до някого и да му зададеш няколко безвредни въпроса. Домът им, е, той ще е охраняван. Същото се отнася за децата. Това е загадка за всички такива хора. Те трябва да имат някаква охрана, но охраната им може да се види и това показва къде се намират и кои са. С информацията, която събрах, дори знаем откъде да започнем да търсим. — Поясненията на Бадрейн бяха кратки и прости. Не че Даряеи бе глупак — почти сигурно не беше, — просто бе ограничен. Едно от преимуществата на всичките му години в Ливан беше, че Али имаше много контакти и научи много неща. И основното, което научи, бе, че се нуждае от спонсор, а в Махмуд Хаджи Даряеи той виждаше отлична перспектива. Този човек имаше планове. Нуждаеше се от хора. И поради една или друга причина не се доверяваше съвсем на своите. Бадрейн не се питаше защо. Каквато и да беше причината, това беше неговият шанс и не трябваше да го пропуска.
— Колко добре са охранявани тези хора? — попита моллата.
— Наистина много добре — отвърна Бадрейн, като забеляза нещо странно във въпроса и запомни този факт. — Американските полицейски агенции са много ефективни. Проблемът с престъпността в Америка няма нищо общо с полицията им. Те просто не знаят какво да правят, след като заловят престъпниците. Що се отнася до техния президент… Той ще е заобиколен с отлично обучена група от професионални стрелци, до един искрено предани. — Бадрейн прибави тези думи, за да види дали очите на събеседника му ще се променят. Даряеи беше уморен и промяната бе огромна. — Иначе охраната си е охрана. Процедурите са ясни. Не е нужно да ви обяснявам.
— Какъв удар е понесла Америка?
— Тежък. Управлението им е в хаос. Но вие знаете и това.
— Те са трудни за преценка, тези американци… — замислено каза Даряеи.
— Военната им мощ е ужасна. Политическата им воля е непредвидима, както за свое нещастие откри един човек, когото и двамата… познавахме. Грешка е да ги подценяваме. Америка е като спящ лъв, от който трябва да се пазиш и които трябва да уважаваш.
— Как може да се победи един лъв?
Този въпрос накара Бадрейн да се замисли за миг-два. По време на едно свое пътуване до Танзания — тогава съветваше правителството на страната как да се справи с въстаниците — Али беше отишъл в джунглата за един ден, придружаван от полковник от местната разузнавателна служба. Там бяха забелязали лъв, стар лъв, който въпреки това бе успял сам да убие някакво животно. Дори навярно беше сакат. Тогава се появи глутница хиени и като ги видя, танзанийският полковник спря съветския джип, подаде бинокъла на Бадрейн и му каза да гледа, за да научи нещо за въстаниците и техните възможности. Гледката бе нещо, което никога нямаше да забрави. Лъвът, спомняше си той, беше огромен, стар, но все още бе могъщ и страшен дори от двеста метра разстояние, създание с безспорна величественост. Хиените бяха по-малки, напомнящи на кучета животни, които ходеха така, сякаш гръбнакът им е счупен, но за сметка на това тичаха много бързо. Те първо се събраха на малка група, застанала на двайсет метра от лъва, който се опитваше да се нахрани с плячката си. После го обградиха в кръг. Онази, която се намираше точно зад могъщата котка, се хвърляше към нея, лъвът се обръщаше и се хвърляше напред, а хиената бързо се отдръпваше — но в същия този момент друга отхапваше от месото. Поотделно хиените не биха имали повече шанс срещу царя на саваната, отколкото човек с нож срещу въоръжен с картечница войник, но колкото и да се опитваше, лъвът не можеше да защити плячката си — нито дори самия себе си, и точно след пет минути вече се отбраняваше, неспособен дори да избяга, защото зад него винаги имаше хиена, която го хапеше. Накрая лъвът просто бе избягал, без рев, без да хвърля поглед назад, а хиените заграбиха плячката му, издавайки странния си, напомнящ на смях лай, сякаш се забавляваха. И така могъщият беше победен от малките. Лъвът щеше да остарее, да отслабне и някой ден нямаше да е в състояние да се защити от действително нападение на хиени, насочено срещу собствената му плът. Рано или късно, каза му неговият танзанийски приятел, хиените побеждават всички. Бадрейн отново погледна домакина си в очите.
— Може да се направи.