Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (27)

Епилог

Семьон влезе в кабинета ми заедно с Лас — побутвайки го пред себе си като някой незначителен Тъмен магьосник, хванат на местопрестъплението. Лас въртеше в ръцете си свита на руло хартия и непрекъснато се опитваше да я скрие зад гърба си.

Семьон се пльосна в креслото и изръмжа:

— Твое протеже е, Антоне. Ти се оправяй с него.

— Какво е станало? — напрегнах се аз.

Лас изобщо не изглеждаше виновно. Просто така, леко притеснен.

— Втори ден от стажа. — каза Семьон. — Най-простите, най-елементарните поръчки. Дори несвързани с магия…

— И? — окуражих го аз.

— Помолих го да посрещне на летището господин Сисуке Сасаки от Токийския Патрул…

Аз изсумтях. Семьон почервеня:

— Това е съвсем обикновено японско име! Не е по-смешно от Антон Сергеевич!

— Да, разбирам. — съгласих се аз. — Това онзи Сасаки ли е, който водеше делото за момичето-върколак през деветдесет и четвърта?

— Същият. — Семьон се повъртя в креслото. Лас продължаваше да стои до вратата. — Той пътува за Европа, но искал да обсъди нещо с Хесер.

— Това вече го разбрах. — казах аз. — Искам друго да разбера — от какво не си доволен? И какво е станало?

Семьон погледна възмутено към Лас. Прокашля се и каза:

— Господин стажантът беше много любопитен дали уважаемият Сасаки знае руски. Аз обясних, че не знае. Тогава господин стажантът отпечата на принтера плакат и отиде да посреща японеца в Шереметиево… Покажи го този плакат!

Лас с въздишка разгъна рулото.

С много голям шрифт бяха напечатани йероглифите на японското име. Не го е домързяло Лас, инсталирал е японски драйвери…

А отгоре — с малко по-малък шрифт — беше напечатано:

„Втори московски конгрес на жертвите от насилствено заразяване с холера“.

Струваше ми огромни усилия да запазя лицето си спокойно.

— Защо си написал това? — попитах аз.

— Аз винаги посрещам така чужденците. — обидено каза Лас. — И деловите си партньори, и роднините — имам роднини и в чужбина… Ако не знаят и дума на руски — отпечатвам с големи букви името на родния им език, а с по-малки — нещо смешно на руски. Например: „Конференция на транссексуалните с нетрадиционна ориентация“, „Европейски фестивал на глухонемите музиканти и певци“, „Форум на активистите на световното движение за пълно полово въздържание“… И стоя с плаката ето така… обръщам се на всички страни, за да го видят всички посрещачи…

— Когато човекът излезе от митницата, вече цялата зала е любопитна да разбере кой е той. — невъзмутимо продължи Лас. — При появата му всички се усмихват, много от тях ръкопляскат, подсвиркват, махат с ръка. Човекът обаче не разбира защо е тази реакция! Той вижда само че всички му се радват, забелязва името си и идва при мен. А аз веднага прибирам плаката и водя човека в колата. А после той разказва на всички — какви забележителни, какви дружелюбни са хората в Русия! Всички са го посрещали с усмивки!

— Диване. — прочувствено казах аз. — Това е за хората. А Сасаки е Различен. Висш Различен, между другото! Руски не знае, но смисъла на надписите разбира на интуитивно ниво!

Лас въздъхна и помрачня:

— Да, вече разбрах… Е, ако съм виновен — наказвайте ме!

— Господин Сасаки обиди ли се? — попитах аз.

Семьон сви рамене.

— Когато обясних всичко, господин Сасаки благоволи дълго да се смее. — съобщи Лас.

— Ако обичаш, — помолих го аз. — не прави повече така.

— Съвсем ли?

— Поне с Различните!

— Разбира се, че няма! — обеща Лас. — Смисъла на шегата се губи.

Аз разперих ръце. Погледнах към Семьон.

— Почакай ме в коридора. — нареди Семьон. — Остави плаката!

— Всъщност аз колекционирам… — започна Лас, но остави плаката и излезе.

Когато вратата се затвори, Семьон се ухили, взе плаката и отново го нави. Каза:

— Ще мина по отделите, да повеселя народа… Ти как си?

— Горе-долу. — аз се облегнах в креслото. — Свиквам.

— Висш… — проточи Семьон. — Ха… А казваха — себе си не можеш да надскочиш. Висш маг… Каква кариера само направи, Городецки!

— Семьон… аз нямам нищо общо. Така се получи.

— Знам, знам… — Семьон стана и се разходи из кабинета. Малък кабинет, разбира се, но все пак… — Заместник по кадровите въпроси… ха. Тъмните сега ще започнат да мътят водата. С теб и Светлана имаме четирима висши. А в Дневния, без Саушкин, остана само Завулон…

— Ами да си привлекат някой от провинцията. — казах аз. — Нямам нищо против. Иначе ще дочакаме ново появяване на Огледало.

— Вече всички сме учени. — кимна Семьон. — Винаги се учим от грешките си.

Той тръгна към вратата, почесвайки корема си през излинелия потник — мъдрият, добър, уморен Светъл маг. Ние всички ставаме мъдри и добри, когато се уморяваме. Той се спря на вратата и замислено ме погледна:

— Жалко за Саушкин. Добро момче беше, доколкото това е възможно… за Тъмен. Нали не го преживяваш много?

— Нямах никакъв избор. — казах аз. — И той нямаше… и аз. Жалко.

Семьон кимна:

— И за „Фуаран“ жалко…

Костя изгоря в атмосферата денонощие след скока си в орбита. Все пак се оказа, че орбитата не е била съвсем точна.

И куфарчето изгоря заедно с него. Следяха ги с локаторите до последната минута. Инквизицията искаше да се организира пускане на совалка, да вземат книгата, но не стигна времето за това.

Що се отнася до мен — много се радвах, че не е стигнало.

Може би той още е бил жив, когато на сто километра височина скафандъра му е започнал да гори от огнените целувки на атмосферата. Все пак той беше вампир и кислородът за него не бе толкова важен, както за обикновения Различен — също както и прегряването, преохлаждането и другите прелести на космоса, дебнещи космонавта в лек полетен скафандър. Не знам, няма и да ровя по справочници. Дори затова, че на никой не е дадено да разбере кое е по-страшно — смърт от задушаване или смърт от изгаряне. Нали никой не умира два пъти — дори вампирите.

„Виж, аз съм страшен безсмъртен вампир! Аз мога да се превръщам във вълк и прилеп! Аз летя!“

Семьон излезе без да каже повече нито дума, а аз дълго седях и гледах през прозореца — към чистото, безоблачно небе. Небе не за нас.

На нас не е дадено да летим.

И всичко, което можем, е да се постараем да не падаме.

Юли 2002 — юни 2003 г.