Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (22)

Глава 3

Обичайна гледка на гарата — препускат по перона няколко души, опитвайки се да разберат откъде заминава — ако вече не е заминал — техният влак. Неизвестно защо тези закъсняващи винаги са или жени — „куфарни търговки“, натоварени с раирани чанти — „китайки“, или точно обратното — хора интелигентни, натоварени само с дипломатически куфарчета от „Самсонайт“ и кожени ръчни чантички.

Ние се числяхме към някакъв екзотичен подвид на втората категория — багаж нямахме изобщо, а външният ни вид беше доста странен, но внушаващ уважение.

На перона стрелката отново започна да се върти — приближавахме се към книгата.

— Опитва се да избяга. — тържествено произнесе Завулон. — Така… сега да разберем какви влакове заминават…

Погледът на Тъмния се замъгли — той предвиждаше бъдещето, търсейки кой влак ще тръгне първи от перона.

Аз погледнах информационното табло, висящо зад гърба ми. И казах:

— Сега ще тръгне „Москва-Алмаата“. След пет минути, от втори коловоз.

Завулон се върна от своите пророчески странствания и съобщи:

— Влакът за Казахстан от втори коловоз. След пет минути.

Видът му беше много доволен. Костя тихо изсумтя.

Хесер демонстративно погледна към таблото и кимна:

— Да, прав си, Завулон… А следващият влак е чак след половин час.

— Спираме влака, претърсваме вагоните. — бързо предложи Едгар. — Нали?

— Твоите хаймани ще успеят ли да намерят Различния? — попита Хесер. — Ако се маскира? Ако той е маг извън категориите?

Едгар посърна. Заклати глава.

— Именно. — кимна Хесер. — Книгата беше на гарата. Той беше на гарата. Ние не успяхме да намерим нито „Фуаран“, нито престъпника. Защо реши, че във влака ще е по-лесно да се направи?

— Ако е във влака, най-лесно е да унищожим влака. — каза Завулон. — И край на проблемите.

Настъпи тишина. Хесер поклати глава.

— Разбирам, неприятно решение. — съгласи се Завулон. — И на мен не ми харесва. Излишна загуба на хиляди животи… Но имаме ли избор?

— Какво предлагаш, Велики? — попита Едгар.

— Ако, — Завулон подчерта тази дума, — книгата „Фуаран“ наистина е във влака, то ние трябва да дочакаме момента, когато композицията ще се окаже в безлюдна местност. Казахските степи са напълно подходящи. А после… според плановете, които Инквизицията има за такива случаи.

Едгар нервно поклати глава и — както винаги, когато беше развълнуван — се появи лек прибалтийски акцент.

— Това не е добро решение, Велики. И аз не мога да го взема самостоятелно, трябва ми разрешение от трибунала.

Завулон сви рамене, демонстрирайки с целия си вид — негова работа беше да предложи.

— Във всички случаи трябва да се убедим, че книгата е във влака. — каза Хесер. — Предлагам… — той ме погледна и кимна леко. — Предлагам Антон — от Нощния Патрул, Константин — от Дневния, и някой от Инквизицията да се настанят във влака. Да извършат проверка. За това не трябва голяма група. А ние… ние ще пристигнем на сутринта. И ще решим какво ще правим по-нататък.

— Заминавай, Костя. — ласкаво каза Завулон и потупа младия вампир по рамото. — Правилно каза Хесер. Добра компания, дълъг път, интересна работа — ще ти хареса.

Насмешливият му поглед към мен беше почти незабележим.

— Това… ще ни даде малко време. — съгласи се Едгар. — Ще замина аз. И ще взема моите. Всичките.

— Остана една минута. — тихо каза Олга. — Ако сте решили — тръгвайте!

Едгар махна с ръка към своята бригада и всички се затичахме към влака. При първия вагон Едгар каза нещо на кондуктора — млад мустакат казах. Лицето на казаха омекна, стана сънено и едновременно с това — радостно. Той се отдръпна, правейки ни път. Всички се изсипахме в коридора. Аз погледнах — Завулон, Хесер и Олга стояха на перона и гледаха след нас. Олга говореше нещо.

— При така създалите се обстоятелства аз ще осъществявам общото ръководство. — заяви Едгар. — Има ли възражения?

Аз хвърлих поглед към шестимата инквизитори, стоящи зад гърба му и си замълчах. Но Костя не се стърпя:

— Зависи от заповедите. Аз се подчинявам само на Дневния Патрул.

— Повтарям — аз ръководя операцията. — хладно каза Едгар. — Ако не сте съгласен, изчезвайте оттук.

Костя се поколеба само секунда — после сведе глава:

— Извинете, Инквизиторе. Пошегувах се. Разбира се, вие ръководите. Но при необходимост ще се свържа с моето ръководство.

— Първо ще скачаш, после ще искаш разрешение. — Едгар все пак реши да постави точката над i.

— Добре. — кимна Костя. — Извинете, Инквизиторе.

С това зараждащият се бунт беше напълно потушен. Едгар кимна, показа се навън и повика кондуктора.

— Кога тръгваме?

— Сега! — гледайки Инквизитора с възторга на предано куче, отвърна кондуктора. — Сега, трябва да влизаме!

— Ами влизай тогава. — отдръпна се Едгар. С все същото изражение на радостна покорност, кондуктора влезе. Влакът тръгна незабавно. Олюлявайки се, кондуктора стоеше до отворената врата.

— Как се казваш? — попита Едгар.

— Асхат. Асхат Курмангалиев.

— Затвори вратата. Работи както е по инструкция. — Едгар се намръщи. — Ние сме твоите най-добри приятели. Ние сме твои гости. Трябва да ни намериш места във влака. Разбра ли?

Вратата щракна, кондуктора я заключи и отново се изпъна пред Едгар:

— Разбрах. Трябва да идем при началника на влака. При мен има малко места. Само четири са свободни.

— Отиваме при началника. — съгласи се Едгар. — Антоне, какво става с компаса?

Аз вдигнах бележката и погледнах сумрачния „компас“.

Стрелката лениво се въртеше.

— Изглежда, че книгата е във влака.

— Ще изчакаме още, за по-сигурно. — реши Едгар.

Ние се отдалечихме поне на километър, но стрелката продължаваше да се върти. Похитителят, който и да беше той, пътуваше заедно с нас.

— Във влака е, гадината. — реши Едгар. — Чакайте ме тук. Ще ида при началникът на влака, трябва да се настаним някъде.

Заедно с доволно усмихващият се кондуктор той тръгна по коридора. Вторият кондуктор, виждайки партньора си, каза бързо нещо по казахски, размахвайки възмутено ръце, но улови погледа на Едгар и замълча.

— Направо да вземем да си окачим по една табела „Ние сме Различни“. — каза Костя. — Какви ги върши? Ако във влака наистина има Висш Различен, той ще усети магията…

Костя беше прав. Къде по-лесно беше да използваме пари — тяхната магия върху хората беше не по-малко действена. Но Едгар явно беше изнервен…

— А ти чувстваш ли магия? — внезапно попита един от младшите Инквизитори.

Костя се обърна към него с разстроена физиономия. Поклати глава.

— И никой друг няма да почувства. Едгар има амулет за подчинение. Той работи само отблизо.

— Инквизиторски шашми… — измърмори Костя, очевидно уязвен. — Все едно, по-добре да не се открояваме. Нали, Антоне?

Аз неохотно кимнах.

Едгар се върна след двайсетина минути. Как се беше справил с началника на влака — дал му е пари, или по-вероятно — използвал е тайнствения „амулет за подчинение“ — не го попитах. Лицето на Едгар беше доволно, умиротворено.

— Ще се разделим на две групи. — незабавно започна да командва той. — Вие, — кимване към инквизиторите, — оставате в този вагон. Ще заемете купето на кондукторите и първото купе, това са точно шест места. Асхат ще ви настани… и изобщо, обръщайте се към него за всичко, не се стеснявайте. Да не се предприемат активни действия и никакви игрички на детективи-любители! Дръжте се като… като хора. Докладвайте ми лично на всеки три часа… или при нужда. Ние ще бъдем в седми вагон.

Инквизиторите мълчаливо потеглиха след усмихващият се кондуктор. Едгар се обърна към мен и Костя. Съобщи:

— Ние ще заемем четвърто купе в седми вагон. Ще считаме, че това е временната ни база. Да тръгваме.

— Има ли вече някакъв план, шефе? — не точно иронично, но не и съвсем искрено, се поинтересува Костя.

Едгар го погледна за секунда — явно също размишляваше кое е повече във въпроса — интерес или заяждане, на което не си струва да се отговаря. Но все пак отвърна:

— Ако се появи някакъв план, ще го узнаете. Когато му дойде времето. А сега искам да пийна кафе и да поспя два-три часа. Именно в този ред.

Аз и Костя тръгнахме след Едгар. Вампирът се ухили. Аз неволно му намигнах в отговор. Подчиненото положение все пак ни сплотяваше… независимо от всичко, което си мислех за Костя.

Вагонът, в който пътува началникът на влака е най-луксозното място в цялата композиция. Тук климатиците винаги работят. Винаги има вряла вода, а у кондуктора — запарка за чай. И накрая — тук е чисто — дори и в азиатските влакове, а бельото се дава в запечатани пакети — то наистина е изпрано след предишния курс. Работят и двете тоалетни и в тях може смело да се влиза без гумени ботуши.

И като капак на простото пътническо щастие — от едната страна е прикачен вагон-ресторанта, а от другата — спалния вагон, ако изобщо има такъв в композицията.

Във влака „Москва-Алмата^[1]“ имаше спален вагон. Ние минахме през него, любопитно оглеждайки пътниците. Повечето от тях бяха важни, масивни казаци, почти всички — с ръчни чанти, с които не се разделяха дори в коридора. Някои вече пиеха чай от украсени с цветя чашки, други подреждаха на масата парчета месо и бутилки и разкъсваха на парчета варено пиле. Но повечето, все пак, засега стояха в коридора, гледайки към минаващите отвън московски предградия.

Интересно, какво ли изпитват те, гражданите на независимата вече страна, гледайки своята бивша столица? Нима наистина — удовлетворение от независимостта? Или, все пак, носталгия?

Не зная. Не можеш да попиташ, а и да попиташ — не е сигурно, че ще ти отговорят честно. А да се вмъкваш в съзнанието, да ги принуждаваш да говорят искрено — това не е наш метод.

Нека се радват и се гордеят — от своята независимост, своята държавност, своята корупция. Щом като в Санкт-Петербург скоро се радваха на тристагодишния си юбилей и говореха: „ако ще всичко да откраднат, поне нашите ще го откраднат, а не московчаните“ — то защо казахите и узбеките, украинците и таджиките да не изпитват същите чувства? Ако вътре в страната протича разделяне по републики и градове, то какви претенции можеш да имаш към съседите си от бившата комунална квартира? Отделиха се стаичките с прозорци към Балтийско море, отделиха се гордите грузинци и киргизи с единствения в света високопланински военноморски флот, всички се отделиха с радост. Остана само голямата кухня — Русия, където някога народите се вариха в един и същ имперски котел. Нищо. Нека. А пък ние си имаме газ в квартирата! А вие?

Нека се радват. Нека на всички да им бъде добре. И ощастливените от юбилея питерци — един юбилей, както се знае, цял век храни. И създалите за пръв път собствени държави казахи и киргизи… впрочем, те, разбира се, биха привели цяла камара доказателства за своята древна държавност. И на братята славяни, които бяха толкова угнетени от съществуването на големия брат. И на нас, руснаците, толкова силно презиращи — Москва от провинцията, провинцията — от Москва.

За един миг, напълно неочаквано за мен, почувствах отвращение. Не, не към тези пътници-казахи, и не към съгражданите-руснаци. Към хората. Към всички хора по света. С какво се занимаваме ние, Нощния Патрул? Разделяме и защитаваме? Глупости! Нито един тъмен, нито един Дневен Патрул не носи на хората толкова зло, колкото самите те си причиняват. Какво е един гладен вампир в сравнение с абсолютно обикновен маниак, изнасилващ и убиващ момичета в асансьорите? Какво е една безчувствена вещица, правеща проклятия срещу заплащане, в сравнение с хуманния президент, изпращащ високоточни ракети заради нефта? Чума на вашите домове…

Аз се спрях пред прохода, пропускайки Костя пред себе си. Замрях, втренчен в оплютия под, където вече се бяха появили първите вонящи фасове.

Какво ми става?

Мои ли са тези мисли?

Не, не трябва да се преструвам. Мои са, не са чужди. Никой не е проникнал в главата ми, дори Висш Различен не може да направи това незабелязано.

Това съм аз — такъв, какъвто съм.

Бивш човек.

Много уморен, разочарован от всичко на света Светъл Различен.

Така отиват в Инквизицията. Когато престанеш да намираш разлика между Светъл и Тъмен. Когато хората станат за теб не стадо овце, а шепа паяци в буркан. Когато престанеш да вярваш в доброто, а всичко което искаш, е да съхраниш статуквото. За себе си. За онези малцина, които все още са ти скъпи.

— Не искам. — казах аз, сякаш произнасях заклинание, сякаш издигах невидим щит срещу врага — против самият себе си. — Не искам! Ти… нямаш власт… над мен… Антон Городецки!

През две врати и четири дебели стъкла Костя се обърна и ме погледна с недоумение. Беше ли ме чул? Или просто се чуди защо спрях?

Усмихвайки се напрегнато, аз отворих вратата и влязох в гърмящата хармоника на прехода между вагоните. Шефският вагон наистина се оказа приятно местенце. Чисти килимчета на пода, пътека в коридора, бели завески на прозорците, меки матраци, не напомнящи постелката на негъра Джим, натъпкана с царевична слама.

— Кой ще спи горе, кой долу? — деловито се поинтересува Едгар.

— На мен ми е все едно. — отвърна Костя.

— Аз бих предпочел горе. — казах аз.

— Аз също. — кимна Едгар. — Разбрахме се.

На вратата вежливо се почука.

— Да. — Инквизитора дори не обърна глава. Беше началникът на влака — с поднос, на който имаше никелиран чайник с вряла вода, чайник със запарка, чашки и някакви бисквитки-вафлички, дори кутия със сметана. Сериозен мъж — строен, с разкошни мустаци, униформата му стои като излята.

А лицето — глупаво-глупаво, като на новородено пале.

— Пийте със здраве, скъпи гости!

Ясно. Също под въздействие на амулета. Все пак това, че Едгар е Тъмен, поставяше отпечатък върху методите му.

— Благодаря. Уведомявай ни за всички, които са се качили в Москва, но слизат по пътя, уважаеми. — каза Едгар, поемайки подноса. — Особено за онези, които не слизат на своята гара, а по-рано.

— Ще бъде изпълнено, ваше благородие! — кимна началникът на влака.

Костя хихикна. Аз почаках, докато нещастникът излезе и попитах:

— А защо „ваше благородие“?

— Откъде да знам? — сви рамене Едгар. — Амулета настройва хората на подчинение. А вече кого виждат в мен при това: строг ревизор, любим чичо, уважаван артист или генералисимус Сталин — това е техен проблем. Този, явно, много е чел Акунин. Или е гледал стари филми.

Костя отново изсумтя.

— Нищо весело няма в това. — ядоса се Едгар. — И нищо ужасно, също. Максимално щадящ хорската психика метод. Половината истории за това, как някой е возил в колата си Якубич или е пуснал Горбачов без ред, са следствие от такива внушения.

— Не на това се смея. — обясни Костя. — Представих си ви в униформа на белогвардейски офицер. Внушавате уважение.

— Смей се, смей се… — наливайки си кафе, каза Едгар. — Какво става с компаса?

Аз мълчаливо оставих бележката на масата. Сумрачният образ увисна във въздуха — кръглата основа на компаса, лениво въртящата се стрелка.

Налях си чай и отпих. Чаят беше вкусен. Сварен внимателно, както е положено за „високоблагородия“.

— Във влака е, мръсника… — въздъхна Едгар. — Господа, няма да крия от вас алтернативите. Или ще заловим престъпника, или влакът ще бъде унищожен. Заедно с всички пътници.

— По какъв начин? — деловито попита Костя.

— Има няколко варианта. Взрив на газопровод до влака, случайно пускане на бойна ракета от изтребител… в краен случай — ракетата ще е с ядрена бойна глава.

— Едгар! — много ми се искаше да вярвам, че пресилва нещата. — Тук има минимум петстотин пътника!

— Малко повече. — поправи ме Инквизитора.

— Това не трябва да се прави!

— Не трябва да изпускаме книгата. Не трябва да допуснем някой безпринципен Различен да си сътвори армия и да прекроява света по свой вкус.

— Но ние не знаем какво иска той!

— Ние знаем, че не се е поколебал да убие Инквизитор. Ние знаем, че той е много силен и преследва някаква неизвестна за нас цел. Какво е забравил той в Средна Азия, Городецки?

Аз свих рамене.

— Там има много древни центрове на сила… — промърмори Едгар. — Няколко безследно изчезнали артефакти, няколко лошо контролирани територии… Какво още?

— Милиард китайци. — внезапно каза Костя.

Тъмните се втренчиха един в друг.

— Ти съвсем си откачил… — неуверено каза Едгар.

— Милиард и нещо. — насмешливо уточни Костя. — Ами ако смята да проникне в Китай през Казахстан? Ето това ще бъде армия! Милиарди Различни! А и Индия…

— Ходи се пери. — не се съгласи Едгар. — Даже идиот няма да се реши на това. Откъде ще вземаме Сила, ако една трета от населението станат Различни?

— Ами ако е идиот? — не се отказваше Костя.

— Ето затова ще приложим крайни мерки. — отряза Едгар.

Те говореха сериозно. Без ни най-малки съмнения — може ли да убият тези омагьосани кондуктори, дебелобузите хора в командировка. Щом трябва, значи трябва. Фермерите, унищожаващи заболелият от чума добитък също не се вълнуват.

Отщя ми се да пия чай. Станах, излязох от купето. Едгар ме изпрати с разбиращ, но не и съчувстващ поглед.

Вагонът вече утихваше, готвеше се за сън. Няколко врати все още бяха отворени, някой се мотаеше край тоалетната, чакайки да се освободи, отнякъде се чуваше звън на чаши, но повечето пътници бяха твърде изтощени от Москва.

Аз вяло си помислих, че по всички канони на мелодрамата сега по коридора трябва да тичат ангелоподобни дечица с невинни личица. За да мога изцяло да осъзная чудовищността на предложеният от Едгар план…

Деца нямаше. Вместо тях от едно купе се подаде дебел мъж с излинели панталони и размъкнат потник. Червената потна физиономия вече беше опиянена от погълнатият алкохол. Мъжът ме погледна вяло, хлъцна — и се скри обратно.

Ръцете ми сами посегнаха към плейъра. Аз пъхнах копченцата на слушалките в ушите си, пъхнах първия попаднал ми диск и се притиснах към стъклото. Нищо не виждам, нищо не чувам. И много ясно — нищо няма да кажа.

Разнесе се тиха лирична мелодия и един тънък глас запя:

Ти няма да успееш да скочиш в храстите,

На света няма по-голяма красота

От абсистенцията на морфинния генезис…^[2]

Та това е Лас, моят познат от „Ассол“. Онзи диск, който ми подари. Усмихнах се и усилих звука. Точно това ми беше нужно сега…

В астрала ще се върнат детските черти.

От наш’та кръв ще претопят желязо,

На света няма по-голяма красота

От абсистенцията на морфинния генезис…^[3]

Пфу, да ти се не види… Направо пънк сред пънковете. Това дори не е Шнур с неговите забавни псувни… Нечия ръка ме потупа по рамото.

— Едгар, всеки разпуска по своему. — измърморих аз.

Леко ме сръгаха под ребрата.

Аз се обърнах.

И замръзнах.

Пред мен стоеше Лас. И се хилеше, подскачайки в такт с музиката — явно все пак съм усилил твърде много.

— Приятно е, моето! — ентусиазирано възкликна той веднага щом смъкнах слушалките. — Вървя си значи по вагона, никого не закачам, а тук слушат моите песни! Какво правиш тук, Антоне?

— Пътувам… — едва успях да произнеса аз, изключвайки плейъра.

— Нима? — възхити се Лас. — Никога нямаше да се сетя! А за къде пътуваш?

— За Алма-Ата.

— Трябва да кажеш „в Алмата“! — наставнически каза Лас. — Добре, продължаваме разговора. А защо не със самолета?

— А ти защо? — аз най-накрая съобразих, че ставащото приличаше на разпит.

— А аз съм аерофоб. — гордо каза Лас. — Не, ако наистина се налага, то литър уиски помага да повярваш в аеродинамиката. Но това е само в краен случай, до Япония, или до Щатите… дотам влакове няма.

— По работа ли пътуваш?

— На почивка. — кимна Лас. — Няма в Турция да ходя, я! Или на Канарските острови, нали? А ти по работа ли?

— Ъхъ. — кимнах аз. — Смятам да започна търговия с кумис и шубат в Москва.

— А какво е това шубат? — поинтересува се Лас.

— Ами… кефир от камилско мляко.

— Готино. — съгласи се Лас. — Сам ли си?

— С приятели.

— Ами защо не дойдете при мен? Купето е празно. Шубат нямам, но кумис ще се намери.

Капан?

Аз погледнах към Лас през Сумрака. Толкова внимателно, колкото можех.

Ни най-малки признаци на Различен. Или е човек… или е Различен с невъобразима сила. Способен да се маскира на всички нива на Сумрака.

Нима ми провървя? Нима пред мен е той, тайнственият похитител на „Фуаран“?

— Сега, само да взема едно-друго. — усмихнах се аз.

— Ама при мен всичко има! — запротестира Лас. — Хайде, вдигай приятелите си. Аз съм в съседния вагон, второ купе.

— Те вече легнаха да спят. — неубедително излъгах аз. — Сега, само момент…

Добре, че Лас стоеше встрани и не можеше да види кой е в купето. Аз едва-едва открехнах вратата и се шмугнах вътре — вероятно оставяйки Лас с впечатлението, че зад вратата се крие полуоблечена мацка.

— Какво става? — погледна ме проницателно Едгар.

— С нас пътува един от „Ассол“. — бързо казах аз. — Онзи музикант, нали го помните, той беше заподозрян, но като че ли не е Различен… Вика ме в купето, да пийнем.

На лицето на Едгар се появи хазартно изражение. А Костя даже скочи и възкликна:

— Да го хванем ли? Сега ни е…

— Стой. — поклати глава Едгар. — Няма да бързаме… всичко се случва. Антоне, дръж.

Аз взех малката плоска стъклена бутилчица, оплетена с меден или бронзов проводник. Изглеждаше ужасно старинна. В бутилчицата се плискаше тъмнокафява течност.

— Какво е това?

— Най-обикновен двайсетгодишен арманяк. А виж, бутилчицата е интересна. Може да я отвори само Различен. — Едгар се усмихна. — Общо взето, играчка. Някакъв древен маг си омагьосал така всичките бутилки, за да не го крадат слугите. Ако приятелят ти успее да я отвори — значи е Различен.

— Не чувствам никаква магия… — казах аз, въртейки бутилчицата в ръката си.

— Точно както трябва. — доволно каза Едгар. — Проста и надеждна проверка.

Аз кимнах.

— А това е просто мезе. — Едгар извади от вътрешния джоб на плаща си триъгълна кутийка „Тоблерон“. — Това е всичко, действай. Стой! Кое купе?

— Спалния вагон, второ купе.

— Ще огледаме. — обеща Едгар. Стана и изгаси осветлението. Изкомандва: — Костя, марш под одеалото, ние вече спим!

Така че след две секунди, когато излязох в коридора с коняка и шоколада, моите спътници наистина лежаха тихо под завивките.

Впрочем… Лас деликатно не поглеждаше към вратата — явно наистина се заблуждаваше относно пола на моите приятели.

— Коняк? — попита Лас, виждайки бутилчицата в ръката ми.

— По-хубаво. Двайсетгодишен арманяк.

— Уважавам. — съгласи се Лас. — Че различните дори и такива думи не знаят.

— Различните? — уточних аз, вървейки след Лас към съседния вагон.

— Ъхъ. Уж сериозни хора, милиони въртят, а освен „Бял кон“ и „Наполеон“ нищо не познават от алкохолната култура. Винаги съм се стъписвал от тесния кръгозор на политикоикономическия елит. Защо у нас символ за преуспяване стана „шестстотния“ мерцедес? Говориш със сериозен, умен човек, а той изведнъж гордо вмъква: „мерджана ми чукнаха, наложи се цяла седмица да пътувам с «петстотин»-ката“! А в очите му — и смирението на аскета, принизил се до „петстотин“-ка, и гордостта на притежател на „шестстотния“. Преди си мислех, че докато новобогаташите не преминат на подобаващите им „Бентли“ и „Ягуар“-и, нищо хубаво няма да я чака страната ни. Но ето — преминаха, и никакви изменения! Червените потници пак прозират изпод ризите от Версаче… Също, между другото… намерили, пфу, култов моделиер…

Влязох след Лас в уютното купе на спалния вагон. Тук имаше само две легла, малка ъглова масичка, триъгълна мивка, малко вдигащо се столче.

— Мястото, честно казано, е доста по-малко от обикновеното купе. — отбелязах аз.

— Аха. Обаче климатика работи. А и мивката… е полезна е за много жизнени обстоятелства…

Лас извади изпод леглото алуминиев куфар и се зарови в него. След миг на масата се появи еднолитрова пластмасова бутилка. Аз я взех и погледнах етикета. Наистина — кумис.

— Мислеше, че се майтапя? — ухили се моят „съсед“. — Много точна напитка. С такава ли ще търгуваш?

— Да, именно с такава. — изтърсих аз.

— С такава няма да стане, това е киргизки кумис. Изобщо, трябвало е да идеш в Уфа. Хем е по-близо, хем с митничарите няма да имаш проблем. Там и кумис правят, и „Бузу“. Опитвал ли си „Бузу“? Това е смес от кумис и овесен кисел. Отвратителна гадост! Но моментално те реанимира от махмурлука.

През това време на масичката се появи салам, нарязан хляб, еднолитрова бутилка френски коняк с неизвестната за мен марка „Folignac“ и бутилка френска минерална вода „Евиан“.

Аз преглътнах и добавих моя скромен принос към трапезата. Казах:

— Хайде първо да опитаме арманяка.

— Хайде. — съгласи се Лас, вадейки две пластмасови чашки за вода и две мелхиорови^[4] чашки за коняка.

— Отваряй.

— Арманяка си е твой, ти го отвори. — небрежно парира Лас.

Определено тук имаше нещо мътно!

— По-добре ти. — измърморих аз. — Никога не съм успявал да налея по равно.

Лас ме погледна, сякаш бях идиот. Каза:

— Доста сериозен подход имаш. Често ли съобразяваш за трима?

Но все пак взе бутилчицата и започна да отвива капачката. Аз чаках.

Лас пухтеше и се мръщеше. Спря да напъва и внимателно огледа гърлото. Измърмори:

— Сигурно се е слепила…

На ти „замаскиран Различен“!

— Дай. — казах аз.

— Не, почакай малко. — възмути се Лас. — Какво, толкова голяма захарност ли има? Сега…

Той нави края на тениската си около капачката и завъртя, напъвайки с всичка сила. Хазартно произнесе:

— Тръгна, тръгна!

Чу се хрущене.

— Отиде… — неуверено продължи Лас. — Ох…

Той смутено протегна ръце. В едната държеше стъклената бутилчица. В другата — капачето, плътно навито на счупеното гърло.

— Извинявай… мамка му…

Но само след миг в погледа на Лас проблесна нещо като гордост:

— Ама че сила имам! Никога не бих предположил…

Аз мълчах, представяйки си лицето на Едгар, лишил се от полезния артефакт.

— Ценна вещ, нали? — виновно попита Лас. — Антикварна бутилчица?

— Дреболия. — измърморих аз. — Жалко за арманяка. Паднаха стъкла вътре.

— Няма значение. — бодро каза Лас. Отново се зарови в куфара си, оставяйки осакатената бутилчица на масата. Извади носна кърпа и демонстративно откъсна етикета: — Чиста. Нито веднъж не е прана. И не е китайска, а чешка, така че няма защо да се боим от пневмония!

Той сгъна кърпата на две, омота гърлото на бутилчицата и невъзмутимо наля арманяка в чашките. Вдигна своята:

— За пътуването!

— За пътуването. — съгласих се аз.

Арманякът беше мек, ароматен и сладковат, като топъл гроздов сок. Той се пиеше леко, не предизвиквайки дори и мисъл за замезване, и вече някъде дълбоко вътре се взривяваше — хуманно и високоточно, за завист на всички американски ракети.

— Забележително нещо. — съгласи се Лас, въздъхвайки. — Но нали ти казвам — твърде висока захарност! Арменските коняци с това ми харесват — при тях захарта е на самия минимум, но цялата вкусова гама е запазена… Давай по още едно.

И втората порция се разля по чашите. Лас ме погледна очаквателно.

— За здравето? — неуверено предложих аз.

— За здравето. — съгласи се Лас. Изпи чашата и си подуши ръкава. Погледна към прозореца, трепна и промърмори: — Виж ти… как бързо хваща.

— Какво има?

— Няма да ми повярваш — кълна се, че покрай вагона прелетя прилеп! — възкликна Лас. — Огромен, колкото овчарка. Бр-р-р…

Помислих си, че си заслужава да кажа на Костя няколко ласкави думички. А на глас се пошегувах:

— Това не е мишка^[5]. Това сигурно е белка.

— Летяща белка. — помрачня Лас. — Всички ходим под нея… Не, честна дума, огромен прилеп!

— Просто е прелетяла много близо до стъклото. — предположих аз. — А ти на пръв поглед не си успял да прецениш разстоянието до прилепа и ти се е сторила по-голяма, отколкото е в действителност.

— Ами може… — замислено каза Лас. — Но какво прави тук? Защо му трябва да лети край влака?

— Това е елементарно. — вземайки бутилчицата и наливайки трета порция, казах аз. — Локомотива, движейки се с огромна скорост, създава пред себе си въздушен щит. Той зашеметява комари, пеперуди и прочее летящи живинки и ги изхвърля във вихровите потоци, които обгръщат влака от всички страни. Затова нощем прилепите обичат да летят край движещите се влакове и да хапват зашеметени мухи.

Лас се замисли. Попита:

— А тогава защо денем край движещите се влакове не летят птици?

— Това също е елементарно! — аз му подадох чашата. — Птиците са далеч по-тъпи създания от млекопитаещите. Затова прилепите вече са се досетили как да използват влаковете за прехрана, а птиците — още не! След стотина-двеста години и птиците ще се сетят как да използват влаковете.

— Как не се сетих! — учуди се Лас. — Наистина, всичко е много просто! Ами давай… за здравия разум!

Пихме.

— Животните са удивителни създания. — дълбокомислено каза Лас. — По-умни са, отколкото можеш да предположиш. Ето например, едно време имах…

Какво е имал: куче, котка, хамстер или аквариумна рибка — не успях да чуя. Лас отново погледна към прозореца и позеленя.

— Там пак… прилепът!

— Лови комари. — напомних му аз.

— Какви ти комари! Прелетя зад стълба, точно като по поръчка! Казвам ти — колкото овчарка беше!

Надигайки се, Лас решително пусна щорите. Решително каза:

— Майната им… знаех си, че вечер не трябва да чета Кинг… Ама че як прилеп! Като птеродактил! Сови и бухали може да лови, не комари!

Ама че изрод е този Костя! Аз разбирах, че в животинския си облик вампирите, както и върколаците, стават доста глупави и доста слабо се контролират. Сигурно му харесва да се носи така около нощният влак, да наднича през прозорците, да почива на крайпътните стълбове. Но все пак трябва да се спазва елементарна предпазливост!

— Това са мутации. — размишляваше през това време Лас. — Ядрени изпитания, утечки от реакторите, електромагнитни вълни, клетъчни телефони… А ние все се смеем — демек, фантастика… А и жълтите вестници непрекъснато лъжат. На кого да разкажа — ще решат, че или съм се натряскал, или лъжа!

Той решително отпуши своя коняк. Попита:

— Ти всъщност как се отнасяш към мистиката?

— Отнасям се. — с достойнство отвърнах аз.

— И аз. — призна Лас. — Сега — и аз. По-рано изобщо не се отнасях… — той погледна с опасение към прозореца. — Живееш си спокойно, а после изведнъж срещаш някъде в псовските блата живо Йети — и откачаш! Или виждаш еднометров плъх. Или… — той махна с ръка и наля коняк по чашките. — Ами ако наистина редом с нас живеят вещици, вампири, върколаци? Няма по-надеждна маскировка от това, да внедриш образа си в средствата на масовата култура. Описаното в художествена форма, показаното в киното — то престава да бъде страшно и тайнствено. За истинският страх трябва устна реч, трябва да има старец, плашещ внуците си вечер: „А после Господарят му се яви и му каза: няма да те пусна, ще те хвърля във вихъра, от бурята ще загинеш!“ Ето така се възпитава истинската предпазливост пред анормалните явления! Между другото, децата ги чувстват, не напразно толкова обичат да си разказват истории за Черната Ръка и Ковчегът на Колела. А съвременната литература, особено киното, размиват този инстинктивен ужас. Е, как да се боиш от Дракула, ако вече сто пъти са го убивали? Как да се боиш от извънземни, ако нашите винаги ги правят на пух и прах? Не, Холивуд — това е велик унищожител на човешката бдителност! Хайде — за гибелта на Холивуд, който ни лишава от здравословния страх пред неведомото!

— За това — винаги! — прочувствено казах аз. — Лас, а защо си потеглил точно към Казахстан? Нима толкова добре се почива там?

Лас сви рамене. Каза:

— И сам не зная. Изведнъж ми се дощя екзотика — кумис, надбягвания с камили, битки с бойни овни, красавици с непривични черти, дървовидна анаша^[6] в градските паркове…

— Каква? — не разбрах аз. — Каква анаша?

— Дървовидна. Тя е дърво, само че не й дават да израсте. — със същото сериозно лице, което имах аз когато разказвах за прилепите и лястовичките, обясни Лас. — Все едно, така или иначе си съсипвам здравето с цигари, просто ми се дощя малко екзотика…

Той извади пакет „Беломор“ и запуши.

— Сега ще дотича кондуктора. — отбелязах аз.

— Никой няма да дотича, сложил съм презерватив на датчика. — Лас кимна нагоре. На стърчащият от стената датчик наистина беше поставен леко надут презерватив. Нежнорозов и с малки шипчета.

— Все пак ми се струва, че имаш неправилно виждане за казахстанската екзотика. — казах аз.

— Късно е вече да мисля, щом съм тръгнал — ще вървя. — изръмжа Лас. — Още от сутринта сякаш ме удари в главата — а дали да не замина за Казахстан? Събрах багажа, дадох инструкции на заместника — и във влака.

Аз се напрегнах.

— И тръгна веднага? Слушай, винаги ли си толкова бърз в пътуванията?

Лас се замисли. Поклати глава:

— Не много. Но сега сякаш ме понесе… Както и да е. Хайде по едно за последно…

Той се зае да налива, а аз отново го погледнах през Сумрака.

Дори и знаейки какво да търся, аз едва-едва почувствах следата, толкова изящно и леко беше докосването на неизвестният Различен. Вече затихваща, почти изстинала следа.

Просто внушение, на това е способен и най-слабият различен. Само че колко прецизно беше направено!

— Давай за последно. — съгласих се аз. — И на мен ми се затварят очите… ще имаме време да се наприказваме.

Впрочем, в близкия час нямаше никакви изгледи да спя. Предстоеше ми разговор с Едгар, а може би — и с Хесер.