Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (23)

Глава 4

Едгар печално гледаше остатъците от бутилчицата. Уви, видът му в момента не беше подходящ за изразяване на скръб — широки боксерки с весела разцветка, провиснал потник и шкембенце, надничащо между боксерките и потника. Инквизиторите не се грижеха за физическата си форма; явно повече разчитаха на могъщата магия.

— Сега не си в Прага. — опитах се да го утеша аз. — Това е Русия. У нас, ако бутилката не се предава, я унищожават.

— Сега трябва обяснителна да пиша. — мрачно каза Едгар. — Бюрократите в Чехия не падат по-долу от руските.

— Затова пък изяснихме, че Лас не е Различен.

— Нищо не сме изяснили. — раздразнено изръмжа Едгар. — Положителният резултат би бил безспорен. Отрицателният… ами ако е толкова силен Различен, че е почувствал капана? И се е пошегувал… по свой начин.

Аз замълчах. Този вариант наистина не трябваше да се изключва.

— Не прилича на Различен. — тихо каза Костя. Той седеше на кревата, само по панталони и мокър от пот, дишаше тежко. Явно твърде дълго се е размотавал в облика на прилеп. — Аз и в „Ассол“ го проверявах. С всички сили. И сега също… не прилича.

— А с теб ще се разправяме отделно. — сряза го Едгар. — Защо летеше до самият прозорец?

— Наблюдавах.

— Не можеше ли да седнеш на покрива и да си подадеш главата?

— При скорост от сто километра в час? Може и да съм Различен, но не мога да отменя законите на физиката! Ще ме отвее!

— Значи да летиш със сто километра в час — физиката не ти пречи? А да се задържиш на покрива на вагона — не можеш?

Костя се нацупи и замълча. Бръкна в сакото си и без да се крие извади оттам малка манерка. Отпи — нещо гъсто, тъмночервено, почти черно.

Едгар се намръщи:

— Кога ще ти потрябва… храна?

— Ако повече не се трансформирам — утре вечерта. — Костя разклати манерката във въздуха. Нещо тежко се плисна вътре. — За закуска ще стигне.

— Аз мога… във връзка с особените обстоятелства… — Едгар ми хвърли бърз поглед. — да ти дам лиценз.

— Не. — бързо казах аз. — това нарушава установения ред.

— Константин сега е на работа към Инквизицията. — напомни Едгар. — Светлите ще получат компенсация.

— Не. — повторих аз.

— Той трябва да се храни. А хората във влака най-вероятно са обречени. Всички до един.

Костя мълчеше и ме гледаше. Без усмивка, някак сериозно ме гледаше…

— Тогава ще напусна влака. — казах аз. — И правете каквото искате.

— Типично за Нощният Патрул. — тихо каза Костя. — Измиваш си ръцете? Винаги така правите. Сами ни давате хора — и пак се мръщите презрително.

— Млъкнете! — изръмжа Едгар, ставайки и заставайки между нас. — И двамата млъкнете! Не е време за препирни! Костя, трябва ли ти лиценз? Или ще успееш да издържиш?

Костя поклати глава:

— Не ми трябва лиценз. Някъде в Тамбов ще има престой — ще сляза и ще си хвана две котки.

— Защо точно котки? — поинтересува се Едгар. — Защо… ъ-ъ… не кучета, например?

— Жал ми е да убивам кучета. — обясни Костя. — Котки също… но къде в Тамбов ще намеря крава или овца? А на малките станции влака стои за кратко.

— Ще ти намеря овен в Тамбов… — обеща Едгар. — Няма смисъл… мистика да плодим… С това се и започва — намират обезкървени трупове на животни, пишат статии в жълтата преса…

Той извади мобилния си телефон и избра някакъв номер от адресната книга. Почака — дълго, докато мирно спящият човек не вдигна слушалката.

— Дмитрий? Не викай, няма време за спане, родината те зове… — Едгар ни погледна накриво и отчетливо произнесе: — Поздрави от Соломон, с подпис и печат.

Известно време Едгар мълчеше — или даваше на човека да се опомни, или слушаше репликите му.

— Да. Едгар. Спомняш ли си? Та така… — каза Едгар. — Не сме те забравили. И ни трябваш. След четири часа в Тамбов ще спре влака „Москва — Алма-Ата“. Трябва ни овен. Какво?

Той дръпна телефона от лицето си за секунда и прикривайки микрофона, каза прочувствено:

— Ама че са магарета тези волнонаемни сътрудници!

— И магаре ме устройва. — ухили се Костя.

Едгар отново каза в слушалката:

— Не, не ти. Трябва ни именно овен. Има такова животно. Или овца. Или крава. Това няма значение. След четири часа трябва да си с животното близо до гарата. Не, куче не става! Защото не става! Не, никой няма да го яде. Месото и кожата остават за тебе. Това е всичко, ще ти се обадя като пристигнем.

Прибирайки телефона, Едгар поясни:

— В Тамбов имаме много ограничен… контингент. В момента там няма нито един Различен, само наемен сътрудник от хората.

— Охо. — само казах аз. В Патрулите никога не е имало хора.

— Налага се понякога. — мъгляво поясни Едгар. — Нищо, ще се справи. Не напразно получава заплата. Ще имаш овен, Костя.

— Благодаря. — мирно отвърна Костя. — Макар че беше по-добре да е овца. Но и овен ще свърши работа.

— Приключихте ли с гастрономическата тема? — не издържах аз.

Едгар каза поучително:

— Нашата боеспособност също е важен въпрос. И така, ти твърдиш, че на този… Лас… е оказвано магическо въздействие?

— Именно. Тази сутрин. Внушили са му желание да тръгне за Алма-Ата с влака.

— Звучи смислено. — съгласи се Едгар. — Ако не бяхме открили следата, щяхме да се заемем сериозно с човека. Щяхме да загубим сума ти усилия и време. Но това значи…

— Че престъпникът е много добре запознат с делата на Патрулите. — кимнах аз. — Той е в течение на разследването в „Ассол“, знае кой е бил заподозрян. Тоест…

— Някой от самото ръководство. — съгласи се Едгар. — Пет-шест Различни в Нощния, още толкова в Дневния Патрул. Е, да допуснем — двайсет… Все едно — много, много малко.

— Или някой от Инквизицията. — каза Костя.

— Е, е… Име, братле, име. — Едгар се усмихна. — Кой?

— Витезслав. — Костя замълча за секунда и уточни. — Например.

В продължение на няколко секунди ми се струваше, че обикновено невъзмутимия Тъмен маг ще се разпсува на майка. И задължително — с прибалтийски акцент. Но Едгар се сдържа:

— Да не си се преуморил от трансформацията, Константине? Може би е време да си лягаш?

— Едгар, аз съм по-млад от теб, но и двамата сме като бебета пред Витезслав. — спокойно отвърна Костя. — Какво всъщност видяхме? Дрехи, пълни с прах. Проверихме ли този прах?

Едгар мълчеше.

— Не съм сигурен, че по остатъците от вампира може да се определи нещо… — вметнах аз.

— А защо Витезслав… — започна Едгар.

— Власт. — кратко отвърна Костя.

— Какво общо има властта? Ако е решил да открадне книгата — защо трябваше да ми съобщава, че я е намерил? Щеше да я прибере тихомълком и да се скрие. Той беше сам, когато я намери! Разбираш ли? Сам!

— Може би не е разбрал веднага с какво си има работа. — парира Костя. — Или не се е решил веднага на престъплението. Но да инсценира собствената си смърт и да избяга с книгата, докато ловим убиеца му — това е великолепен ход!

Едгар задиша по-учестено. Кимна:

— Добре. Ще помоля да проверят. Още сега ще се свържа с… с Висшите в Москва и ще помоля да проверят праха.

— За по-сигурно помоли едновременно и Хесер, и Завулон. — посъветва го Костя. — Не можем да сме сигурни, че никой от двамата не е замесен.

— Не учи батко си как се правят деца… — изръмжа Едгар. Настани се по-удобно и се отнесе.

Да, Хесер и Завулон също нямаше да се наспят тази нощ…

Аз се прозях и казах:

— Господа, вие както искате… аз си лягам.

Едгар не отговори — беседваше мислено с някой от Великите. Костя кимна и също се мушна под одеалото.

Аз се покатерих на горното легло, съблякох се и метнах джинсите и ризата на етажерката. Свалих си часовника и го сложих до главата си — не обичам да спя с часовник. Под мен Костя щракна лампата и в купето стана тъмно.

Едгар седеше без да помръдва. Уютно потракваха колелата. Казват, че в Америка, където използват дълги монолитни релси, специално правят нарези — за да имитират снажданията и да пресъздават това уютно потракване на колелата…

Не ми се спеше.

Някой беше убил Висш вампир. Или самият вампир беше инсценирал убийството си. Няма значение. Във всеки случай този някой притежаваше немислима Сила.

Защо му е да бяга? Да се крие във влака — с риск целият влак да бъде унищожен, или, например, да бъде обкръжен от стотина Висши, които да направят тотална проверка? Глупаво, ненужно, рисковано. Като си станал най-силният Различен, рано или късно властта ще дойде при теб. След сто години, след двеста — когато всички забравят и за вещицата Арина, и за митичната книга. Витезслав трябваше да разбира това.

Това… това е някак твърде по човешки. Неясно и нелогично. Никак не приличаше на действията на мъдър и силен Различен.

Но само такъв Различен можеше да убие Витезслав.

Пак не пасва…

Долу Едгар помръдна. Въздъхна, пошумоля с одеялото и се качи в леглото си.

Затворих очи и се постарах да се отпусна максимално.

Представих си как релсите се проточват зад влака… през гари и спирки, покрай градове и села, до самата Москва, и как се разбягват пътищата след гарата, за да станат на дупки край центъра, след стотици километри да се превърнат в разбити шосета, да допълзят към западналото селце, към стария дървен дом…

„Светлана?“

„Чаках те, Антоне. Как сте там?“

„Пътуваме. Нещо странно става…“

Постарах се максимално да се открия пред нея… е, или почти максимално. Да размотая своята памет, като руло плат на тезгяха на крояча. Влака, Инквизиторите, разговорът с Лас, разговорът с Едгар и Костя…

„Странно“ — след кратка пауза каза Светлана. „Много странно. Имам чувството, че някой си играе с вас. Това не ми харесва, Антоне.“

„И на мен. Как е Надя?“

„Отдавна спи.“

В такъв разговор, достъпен само за Различните, няма интонации. Но все пак нещо ги заменя — аз почувствах леката неувереност на Светлана.

„Не си ли в къщи?“

„Не. Аз… съм на гости на една старица.“

„Светлана!“

„Именно на гости, не се притеснявай! Реших да обсъдя ситуацията с нея… и да узная нещо за книгата.“

Да, трябваше веднага да разбера, че не само безпокойството за дъщеря ни е накарало Светлана да ни напусне.

„И какво изясни?“

„Това е била книгата «Фуаран». Онази същата. Истинската. И… за сина на Хесер също сме били прави. Бабката се е веселила от сърце… и е възстановявала полезни контакти.“

„А после е пожертвала книгата?“

„Да. Оставила я е с пълната увереност, че бързо ще намерят тайника и ще прекратят търсенето.“

„И какво мисли за станалото?“ — аз старателно избягвах имената, сякаш такъв разговор можеше да се подслуша.

„Струва ми се, че е в паника. Макар да се преструва, че не й пука.“

„Светлана, колко бързо «Фуаран» може да превърне човек в Различен?“

„Почти мигновено. Трябват ти десетина минути, за да произнесеш всички заклинания, после са нужни няколко съставки… или по-точно казано, една… кръв от дванайсет човека. Дори и по капка, но от дванайсет различни души.“

„Защо?“

„За това трябва да се пита Фуаран. Сигурна съм, че вместо кръв би свършила работа всяка течност, но вещицата е привързала заклинанието към кръвта… Общо взето — десет минути подготовка, дванайсет капки кръв — и можеш да превръщаш човек в Различен. Или цяла група хора, важното е всички да са в твоето полезрение.“

„И каква ще бъде силата им?“

„Най-различна. Но слабите могат да се издигнат до по-високо ниво с последващо заклинание. На теория от всеки човек може да се направи Висш маг.“

Имаше нещо в думите й. Нещо важно. Само че още не можех да хвана тази нишка…

„Светле, а от какво се бои… старицата?“

„От масово превръщане на хората в Различни.“

„Не смята ли да се предаде?“

„Не. Смята да се омита по-бързо. И аз я разбирам.“

Въздъхнах. Все пак си струваше да привлечем Арина под отговорност… струваше си, ако Инквизицията не й предяви обвинения в саботаж. И пак — Хесер…

„Светле, попитай я… попитай я защо похитителя би се отправял на изток? Може би там, където е написана «Фуаран», книгата ще бъде по-силна?“

Пауза. Колко жалко, че това не е телефон, че не мога да поговоря директно с вещицата. Уви, пряк разговор е възможен само между близки хора. Или поне съмишленици.

„Не… Тя много се учуди. Каза, че «Фуаран» не е привързана към никоя местност. Книгата ще работи ако щеш в Хималаите, ако щеш в Антарктида, ако щеш — на Брега на Слоновата Кост.“

„Тогава… тогава разбери може ли Витезслав да се възползва от нея? Все пак е вампир, нисш Различен…“

Отново пауза.

„Може. Ако щеш — вампир, ако щеш — върколак. Ако щеш — Светъл, ако щеш — Тъмен. Никакви ограничения. Само човек не би могъл да се възползва от книгата.“

„Това е ясно… И нищо друго?“

„Нищо, Антоне. Смятах, че тя ще ни подскаже нещо… но сбърках.“

„Добре. Благодаря. Обичам те.“

„И аз. Почини си. Сигурна съм, че на сутринта всичко ще стане по-ясно…“

Тънката нишка, проточила се между нас, се скъса. Аз се повъртях, настанявайки се по-удобно. После не се сдържах и погледнах към масичката.

Стрелката на „компаса“ се въртеше както преди. „Фуаран“ беше във влака.

През нощта се будих два пъти. Единият път, когато при Едгар дойде някой от Инквизиторите и докладва за липса на каквито и да е доклади. Вторият път, когато влака спря в Тамбов и Костя тихо излезе от купето.

Станах малко след десет.

Едгар пиеше чай. Костя, порозовял и свеж, дъвчеше сандвич със салам. Стрелката се въртеше. Всичко беше както преди.

Аз се облякох направо в леглото и скочих долу. В комплекта с бельото имаше миниатюрно парченце сапун, с което приключваше цялата ми достъпна хигиена.

— Вземи… — каза Костя, подавайки ми полиетиленов плик. — Взех едно-друго… в Тамбов…

В пакета имаше пакет самобръсначки за еднократна употреба, флакон с гел за бръснене „Жилет“, четка за зъби и паста „Нов бисер“.

— Забравих за одеколона. — добави Костя. — Не се сетих.

Нищо чудно, че е забравил — вампирите, както и върколаците, не обичат силните миризми. Може би ефектът от чесъна, който за повечето вампири е напълно безвреден, е свързан с това, че им пречи да намират жертвата си?

— Благодаря. — казах аз. — Колко ти дължа?

Костя махна с ръка.

— Вече му платих. — съобщи Едгар. — Между другото, и на теб се полагат командировъчни. Петдесет долара на ден, плюс пари за храна — по касова бележка.

— Добре си живее Инквизицията. — заядох се аз. — Някакви новини?

— Хесер и Завулон се опитват да се справят с останките на Витезслав. — той каза точно така — „с останките“, тържествено и официално. — Трудно е да се разбере нещо. Нали знаеш, колкото по-стар е вампира, толкова по-малко остава от него след смъртта му…

Костя съсредоточено дъвчеше сандвича.

— Ами да. — съгласих се аз. — Ще ида да се измия.

Във вагона вече се бяха събудили почти всички, само две купета, в които снощи празнуваха твърде активно, останаха затворени. Аз изчаках кратка опашка и се натъпках в казарменият уют на влаковата тоалетна. От железния чучур на крана лениво се стичаше топла водичка. Полираният метален лист, заменящ огледалото, беше отдавна и безнадеждно зацапан със сапунени пръски. Чистейки зъбите си с твърдата китайска четка, аз си спомних снощният разговор със Светлана.

Имаше нещо важно в думите й. Имаше — но така си и остана неразбрано, нито от Светлана, нито от мен.

И аз трябваше да разбера какво.

Прибрах се в купето макар и не приближил се към истината, но с идея, която ми се струваше плодотворна. Спътниците ми вече приключваха със закуската и аз, затваряйки вратата, веднага преминах на въпроса:

— Едгар, имам идея. На някой дълъг преход твоите хора ще започнат да откачват вагоните. Един по един. За да не спира влака, някой от тях ще контролира машиниста. Ние ще следим компаса. Веднага щом бъде откачен вагонът с книгата — стрелката ще го покаже.

— Е, и? — кисело попита Едгар.

— Ще локализираме книгата. С точност до вагон. А после можем да обкръжим вагона и поединично да отделяме настрани всеки пътник с багажа му. Веднага щом бъде отделен убиеца, стрелката ще го покаже. И край! Няма никаква нужда да унищожаваме влака!

— Мислих за това. — неохотно каза Едгар. — Има само един, но решаващ довод против. Престъпникът може да разбере какво става. И ще може пръв да нанесе удар.

— Нека дойдат Хесер, Завулон, Светлана, Олга… има ли при Тъмните още силни магове? — аз погледнах към Костя.

— Ще се намерят. — уклончиво каза Костя. — А ще ни стигнат ли силите?

— Срещу един различен?

— Не просто Различен. — напомни Едгар. — Според легендата, за да унищожат Фуаран са се събрали няколкостотин мага.

— И ние ще съберем. В Нощният Патрул има почти двеста сътрудника, в Дневния — не по-малко. И още стотици в резерва. Всяка страна може да предостави по хиляда Различни, не по-малко.

— Най-вече — слаби, шесто-седмо ниво. Истинските магове, от трето ниво нагоре, ще са най-много стотина. — Едгар говореше толкова уверено, че не оставаше съмнение — той наистина беше обмислял варианта за силово противопоставяне. — Това може и да стигне — ако усилим Тъмните и Светлите Инквизитори, използвайки амулети и обединявайки Силите си. Но може и да не стигне. Тогава най-силните бойци ще загинат и престъпника ще остане с развързани ръце. Не си ли помислил, че той може да разчита именно на такъв вариант?

Аз поклатих глава.

— А аз мислех и за това. — с мрачно удовлетворение каза Едгар. — Престъпникът може да разглежда влака като капан, в който ще влязат всички силни магове на Русия. Той може да окичи целият влак със заклинания, които ние не можем да почувстваме.

— Тогава защо са всички тези усилия? — попитах аз. — Защо сме тук? Ядрена бомба — и няма проблем!

Едгар кимна:

— Да. Именно ядрена, тя поразява всички слоеве на Сумрака. Но първо трябва да се убедим, че целта няма да се изплъзне в последния момент.

— Застанал си на страната на Завулон? — уточних аз.

Едгар въздъхна:

— Застанал съм на страната на здравия разум. Тоталната проверка на влака с привличане на големи сили може да доведе до магическа касапница. Хората, между другото, пак ще загинат. Унищожаването на влака… да, жалко за хората. Затова пък ще избегнем глобални сътресения.

— Но ако още има шанс… — започнах аз.

— Има. Затова предлагам да продължим търсенето. — съгласи се Едгар. — Ние с Костя взимаме моите хора и претърсваме влака — от началото и края едновременно. Ще използваме амулети, в подозрителните случаи — ще се опитаме да проверим заподозрения през Сумрака. А ти поговори с Лас още веднъж. Все пак той е заподозрян.

Аз свих рамене. Всичко това ужасно приличаше на имитация на претърсване. В дъното на душата си Едгар вече се беше предал.

— Кога е часът „X“? — попитах аз.

— Утре вечерта. — отвърна Едгар. — Когато ще минаваме през безлюдните райони около Семипалатинск. Все едно, там вече са взривявали бомби… един тактически заряд повече не е голяма беда.

— Успешен лов. — казах аз и излязох от купето. Всичко това е проформа. Всичко това са само редове в отчета, който Едгар вече се готвеше да напише. „Независимо от предприетите усилия да локализираме престъпника и да открием «Фуаран»…“

Понякога ми хрумваше, че Инквизицията — това е реална алтернатива на Патрулите. Защото какво правим ние? Разделяме хората и Различните. Следим за това, действията на Различните да не засягат хората. Да, това е практически невъзможно, част от Различните са паразити по своята природа. Да, противоречията между светлите и тъмните са такива, че сблъсъците са неизбежни.

Но има и Инквизиция, тя стои над патрулите, тя също пази равновесието, тя е трета сила и разделяща структура от по-висш порядък, тя поправя грешките на Патрулите…

Всичко това се оказа погрешно.

Няма никаква трета сила. Няма и никога не е имало.

Инквизицията — това е инструмент за разделяне на Тъмните и Светлите. Само това и нищо друго. Тя следи за спазването на договора, но съвсем не в интерес на хората, а само в интерес на Различните. Инквизицията — това са онези Различни, които знаят — всички ние сме паразити, Светлият маг с нищо не е по-добър от вампира.

И да отидеш да работиш в Инквизицията — това означава да се примириш. Това означава окончателно да пораснеш, да смениш юношеския максимализъм със здравия цинизъм на възрастния. Да признаеш — има хора, има Различни, и между тях няма нищо общо.

Готов ли съм да призная това?

Да, сигурно.

Но да премина в Инквизицията — не зная защо, но не искам.

По-добре да си губя времето в Нощния Патрул. Да се занимавам с никому ненужната работа по защита на никому ненужните хора.

Между другото, защо да не проверя единствения ни заподозрян? Докато още има време.

Лас вече не спеше. Седеше в купето си и мрачно разглеждаше унилият пейзаж през прозореца. Масичката беше вдигната, а в мивката, под тънка струйка вода, се охлаждаше бутилка кумис.

— Няма хладилник. — тъжно каза той. — Дори в най-хубавия вагон не е предвиден хладилник в купето. Искаш ли кумис?

— Вече пих.

— Ами тогава?…

— Е, само малко… — съгласих се аз.

Лас наистина наля само по капка коняк, колкото да навлажним устните си. Пихме и Лас замислено каза:

— И какво ми стана вчера, а? Хайде, кажи — защо един умен човек ще тръгне на почивка в Казахстан? В Испания — добре. В Турция — добре. Дори и в Пекин може, на фестивала на целувките, ако толкова му се иска екстремален туризъм. А в Казахстан какво да правя?

Аз свих рамене.

— Това беше странна флуктуация на съзнанието. — каза Лас. — Аз помислих малко…

— И реши да слезеш. — предположих аз.

— Точно така. И отново да се кача. На обратния влак.

— Умно решение. — казах аз искрено. Първо — избавяхме се от един заподозрян. Второ — ще се спаси добър човек.

— След няколко часа е Саратов. — размишляваше на глас Лас. — Там и ще сляза. Сега ще позвъня на един делови партньор, ще го помоля да ме посрещне. Хубав град е Саратов.

— И с какво е толкова хубав? — поинтересувах се аз.

— Ами… — Лас отново напълни чашките, този път по-щедро. — На територията на Саратов открай време са живели хора. С това той силно се е отличавал от районите на крайния Север и близките до тях. В царските времена там е била губерния, но изостанала, не напразно Чацки е казвал „В глухата провинция, в Саратов!“. Сега това е промишлен и културен център на региона, голям железопътен възел.

— Брей! — предпазливо казах аз. Не беше ясно дали говори сериозно, или просто дрънка небивалици, в които думата „Саратов“ спокойно можеше да се замени с „Костром“, „Ростов“ или който и да е друг град.

— Най-ценното е големият железопътен възел. — поясни Лас. — Ще хапна в някой „Макдоналдс“ — и потеглям обратно. Освен това там има старинен събор, непременно ще го огледам. Да не съм пътувал напразно.

Да, нашият неизвестен противник е прекалил с предпазливостта. Внушението е било твърде слабо и се е разсеяло за един ден.

— Слушай, ти все пак защо тръгна за Казахстан? — предпазливо попитах аз.

— Нали ти казвам — просто така. — въздъхна Лас.

— Съвсем-съвсем просто така?

— Е… седя си, никого не закачам, сменям си струните на китарата. Изведнъж звъни телефонът. Грешен номер, търсеха някакъв казак… дори и името не запомних. Сложих слушалката и започнах да се чудя колко ли казаци живеят в Москва. А на китарата имах само две струни, като на домбра^[1], опънах ги и започнах да си подрънквам. Смешно стана. Получи се някаква мелодия… натрапчива някак си, зовяща. И си помислих — защо не ида до Казахстан!

— Мелодия? — уточних аз.

— Ъхъ. Една такава привличаща, зовяща. Степ, кумис…

Нима все пак е Витезслав? По принцип магията е незабележима за обикновения човек. Но магията на вампирите — това е нещо средно между пълноценна магия и много силна хипноза. Тя се нуждае от поглед, звук, докосване — някакъв, дори и съвсем незначителен контакт между вампира и човека. И тя оставя следа — усещане за поглед, звук, докосване…

Нима старият вампир ни бе преметнал всички?

— Антоне… — замислено каза Лас. — А ти всъщност не търгуваш с мляко.

Аз премълчах.

— Ако в мен имаше нещо интересно за ФСБ^[2], щях да се насера от страх. — продължи Лас. — Само че ми се струва, че тук и ФСБ ще се изплаши.

— Хайде да не навлизаме в тази тема? — предложих аз. — Така ще е най-добре.

— Ъхъ. — бързо се съгласи Лас. — Така е. Тогава какво, да слизам ли в Саратов?

— Слизай и се прибирай в къщи. — кимнах аз, ставайки. — Благодаря за коняка.

— Слушам. — каза Лас. — Винаги се радвам да помогна.

Подиграваше ли се — така и не разбрах. Явно при някои хора този начин на говорене се получаваше автоматично.

Разменихме доста тържествено ръкостискане, аз излязох в коридора и тръгнах към нашия вагон.

Значи — Витезслав. Ама че умник… и това ми било проверен сътрудник на Инквизицията!

Беше ме обзела хазартна треска. Много ясно, усиления до невъобразимост Витезслав може да се маскира като всеки. Дори и като това сополиво двугодишно детенце, което внимателно надничаше от купето си. Дори като пълничката дама с ненормално големите златни обици. Дори като кондуктора, подмазващ се пред Едгар — и защо не?

Дори като самият Едгар, или Костя…

Аз се спрях, гледайки Инквизитора и вампира, стоящи в коридора пред нашето купе. Ами ако наистина…

Не, стоп. Това е безумие. Всичко е възможно, но не всичко се случва. Аз — това съм аз, Едгар — това е Едгар, Витезслав — това си е Витезслав. Иначе е невъзможно да се работи.

— Имам информация. — казах аз, заставайки между Костя и Едгар.

— Е? — кимна Едгар.

— На Лас е въздействал вампир. Той си спомня… нещо като музика, която го е повикала на път.

— Колко поетично. — изпръхтя Едгар. Но не се усмихна, а кимна одобрително: — Музика? Много напомня на кръвопий… извинявай, Костя. На вампирите.

— Можеш да го кажеш политически коректно: „на хемоглобино-зависимите“. — усмихна се Костя само с устни.

— Хемоглобинът няма нищо общо и ти много добре го знаеш. — отряза Едгар. — Какво пък… Това е някаква нишка. — Той изведнъж се усмихна и ме потупа по рамото: — А ти си упорит. Какво пък, влакът вече има шанс. Почакайте ме тук.

Едгар бързо се отдалечи по коридора. Аз помислих, че отива към своите хора, но Едгар влезе в купето на началник влака и затвори вратата.

— Какво ли е намислил? — попита Костя.

— Откъде да знам? — аз погледнах към него. — Може би има някакви особени заклинания за откриване на вампири?

— Не. — отряза Костя. — Всички е както при другите Различни. Ако Витезслав се крие сред хората, с никакви заклинания не можеш да го разкриеш. Глупост някаква…

Той започна да нервничи — и аз го разбирах. Все пак е тежко да принадлежиш към най-отритнатото малцинство в света на Различните — и да ловиш свой събрат. Както веднъж ми каза… на мен, младия, глупав, смел ловец на вампири: „Ние сме много малко. Когато някой си отиде, ние всички го чувстваме“.

— Костя, а ти почувства ли смъртта на Витезслав?

— За какво говориш, Антоне?

— Някога ми беше казал, че чувствате смъртта… на своите.

— Чувстваме, ако вампирът е лицензиран. Когато убива регистрационния печат, всички в окръга се превиват от отката. Витезслав нямаше печат.

— Но явно Едгар е намислил нещо. — измърморих аз. — Някакви инквизиторски трикове?

— Сигурно. — Костя се намръщи. — Защо става така, Антоне? Защо нас непрекъснато ни подтискат… дори своите? Тъмните магове също убиват!

Изведнъж той заговори с мен както преди. Сякаш още беше невинно момче-вампир… макар че, каква ти невинност у вампир?

И това беше ужасно, това ме обръщаше с хастара навън — проклетите въпроси и проклетата предопределеност, но вече от онзи, който е преминал границата. Който е започнал да ловува и да убива…

— Вие убивате… заради храна. — казах аз.

— А заради власт, пари, удоволствие — по-благородно ли е? — горчиво попита Костя. Обърна се към мен и ме погледна в очите: — Защо говориш с мен толкова… предпазливо? Някога бяхме приятели. Какво се промени?

— Ти стана Висш вампир.

— И какво от това?

— Аз знам как вампирите стават Висши, Костя.

Няколко секунди той ме гледаше в очите. А после се усмихна. С онази същата, вампирска усмивчица — уж няма удължени зъби в устата, а вече ги чувстваш на гърлото си.

— А, да… Трябва да пиеш кръвта на невинни девойки и деца, да ги убиеш… Стара, класическа рецепта. Така е станал висш Витезслав… Искаш да кажеш, че нито веднъж не си поглеждал в досието ми?

— Не. — отвърнах аз.

Той чак омекна. И усмивката му стана жалка и объркана.

— Нито веднъж?

— Не. — вече разбирайки, че някъде съм сбъркал, отвърнах аз.

Костя неловко разпери ръце — и заговори, използвайки само съюзи, междуметия и местоимения:

— Ама че… това… ето… ама ти… а пък аз… та… ама и ти…

— Не искам да чета досието на приятел. — казах аз и неловко добавих: — Дори и бивш.

— А пък аз помислих, че си го чел. — каза Костя. — Ясно. Навън е двайсет и първи век, Антоне. Ето… — той бръкна в джоба на сакото и извади манерката си. — Концентрат… донорска кръв. Дванайсет човека даряват кръв — и не трябва да убиваш никого. Хемоглобинът, разбира се, няма нищо общо! Далеч по-важни са емоциите, които изпитва човек, когато дарява кръв. Не можеш да си представиш колко много хора се страхуват до смърт, но все пак отиват при доктора и даряват кръв за роднините. Моята лична рецепта… „почеркът^[3] на Саушкин“. Само че обикновено я наричат „коктейл на Саушкин“. Сигурно в досието е записано.

Той ме гледаше тържествуващо… и сигурно изобщо не можеше да разбере защо не се усмихвам. Защо не мърморя виновно: „Костя, прости ми, смятах те за негодник и убиец… а ти си честен вампир, добър вампир… съвременен вампир…“

Да, той беше такъв. Честен, добър и съвременен. Не напразно работеше в НИИ по хематология.

Само че защо ми каза състава? За кръвта от дванайсет човека?

Макар че… ясно защо. Откъде аз ще знам какво пише във „Фуаран“. Откъде да знам, че за заклинанието е нужна именно кръв от дванайсет човека?

Витезслав не е разполагал с тези дванайсет. Той не можеше да направи заклинанието от „Фуаран“ и да повиши своята сила.

А Костя е имал манерка.

— Антоне, ти какво? — попита Костя. — Защо мълчиш?

Едгар излезе от купето на кондукторите, стисна ръката на началника на влака, отправи се към нас — все още с доволна усмивка на лицето.

Аз погледнах Костя. И прочетох всичко в очите му.

Той разбра, че съм разбрал.

— Къде криеш книгата? — попитах аз. — По-бързо! Това е последният ти шанс. Единственият ти шанс. Не се погубвай…

В този миг той удари. Без всякаква магия — ако не броим за магия нечовешката сила на вампира. Светът се взриви в бяла светкавица, зъбите изхрущяха в устата ми и челюстта ми изтръпна. Аз отлетях в края на коридора и спрях в някакъв пътник, който беше избрал неподходящо време за разходки. Сигурно на него трябва да благодаря, че не припаднах — впрочем, вместо мене, припадна самият пътник.

Костя стоеше, потривайки юмрук — и тялото му мигаше, мигновено влизайки и излизайки от Сумрака, плъзгайки се между световете. Толкова поразилата ме някога особеност на вампирите… Генадий, бащата на Костя, вървящ срещу мен през двора, майката на Костя, Полина, прегърнала през рамо още съвсем младия вампир… ние сме законопослушни… ние никого не убиваме… ама че им провървя — да живеят в съседство със Светъл маг…

— Костя? — възкликна Едгар, спирайки на място.

Костя бавно обърна глава към него. Не го видях — почувствах, че се е озъбил.

Едгар изпъна ръка — и коридорът беше преграден от мътна стена, приличаща на слой планински кристал. Може би още не беше разбрал какво става, но инстинктите на Инквизитора работеха.

Костя издаде нисък, виещ звук и опря ръце на стената. Стената издържа. Вагонът се поклащаше, зад гърба ми започна да пищи някаква жена. Костя се олюляваше, опитвайки се да разбие защитата на Едгар.

Аз вдигнах ръка и запратих в Костя „сив молебен“ — древно заклинание срещу неживи. Разбива на парчета всякаква вдигната от гроба органика, която няма съзнание, а живее само заради волята на мага. Вампирите ги забавя и отслабва.

Костя се обърна, когато тънките сиви нишки го обгърнаха в сумрака. Пристъпи към мен, изтръска се — заклинанието се рушеше пред очите ми. Никога не бях виждал толкова груба и ефективна работа.

— Не ми пречи! — изръмжа той. Лицето на Костя се изостри, зъбите му се показаха окончателно. — Не искам… не искам да те убивам…

Аз успях да се надигна и пропълзях в купето върху падналия пътник. На горните легла започнаха да вият някакви мъже с внушителни габарити — и то не по-лошо от жената, която пищеше до вратата на тоалетната. На пода под мен се търкаляха някакви чаши и бутилки.

С един скок Костя се появи на вратата. Само погледна към мъжете — и те замълчаха.

— Предай се… — прошепнах аз, сядайки на пода до масичката. Челюстта ми се движеше някак странно — уж не беше изкълчена, а при всяко движение ме пронизваше болка.

Костя се засмя:

— С всички ви ще се справя… ако поискам. Ела с мен, Антоне. Да вървим! Не желая зло никому! За какво ти е тази Инквизиция? За какво са ти Патрулите? Ние ще променим всичко това!

Той говореше напълно искрено. Даже умолително.

Защо трябва да станеш най-силния, за да си позволиш слабост?

— Опомни се… — прошепнах аз.

— Ти си глупак! Глупак. — изръмжа Костя, тръгвайки към мен. Протегна ръка — пръстите му вече бяха с удължени нокти. — Ти…

Отворената бутилка „Посолска“, от която лениво течеше водка, сама попадна под ръката ми.

— Време е да пием на брудершафт. — казах аз. Той успя да се отдръпне, но няколко пръски все пак попаднаха на лицето му. Костя зави, отмятайки глава. Ако ще да си най-висшия вампир, алкохолът за теб пак е отрова.

Аз станах, награбих от масата недопита чаша и отметнах ръка. Извиках:

— Нощен патрул! Ти си арестуван! Ръцете зад главата, прибери зъбите!

През вратата влязоха едновременно трима инквизитори. Едгар ли ги беше извикал, или сами бяха почувствали? Те се скупчиха върху Костя, който все още разтриваше окървавеното си лице. Единият се опитваше да притисне сив металически диск към шията на Костя — нещо, натъпкано догоре с магия…

И в следващият миг Костя показа на какво е способен.

С ритник изби чашата от ръцете ми, аз се залепих за прозореца. Рамката затрещя. А на мястото на Костя се въртеше сив вихър — ударите с ръце и крака се редуваха с неимоверна, достъпна само за киногероите скорост. На всички страни летяха пръски кръв и парчета плът, сякаш някой беше решил да хвърли в миксера парче прясно месо.

После Костя изскочи в коридора, огледа се — и скочи към прозореца, сякаш не забелязвайки дебелото двойно стъкло.

Стъклото също не го забеляза.

Костя се мярна още веднъж зад прозореца, докато се търкаляше по склона — и влакът продължи пътя си.

Бях чувал за такъв трик от вампирския арсенал, само че винаги го бях считал за пълна измислица. Дори в справочниците срещу „минаване през стени и стъкла в реалния свят“ стоеше срамното „н.п.“ — „непотвърдено“.

На пода на купето лежаха в безформена купчина двама инквизитори — толкова разкъсани, че нямаше смисъл да се проверяват за пулс.

На третия му беше провървяло — той седеше на леглото, притискайки раната в корема си.

Под краката му течеше кръв.

Пътниците на горните легла вече не крещяха — единият беше затиснал глава с възглавницата, другият гледаше надолу със стъклен поглед и тихо хихикаше.

Аз станах и с подгъващи се крака излязох в коридора.