Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (14)

Глава 4

Колата в обора вече беше придобила предишния си вид. Но не рискувах да седна зад волана и да проверя работи ли многострадалният дизел, минал през ръцете на руските механизатори. Тихо влязох в къщата, ослушах се — тъща ми вече спеше в своята стая, а в нашата слабо светеше нощна лампа.

Аз отворих вратата и влязох.

— Добре ли мина всичко? — попита Светлана. Впрочем, в гласът й почти нямаше въпросителна интонация. Тя и без думи прекрасно чувстваше всичко.

— Повече или по-малко. — кимнах аз. Погледнах към кревата на Надечка — дъщеря ми спеше дълбоко. — Не намерих върколаците. Поговорих с вещицата.

— Разказвай. — каза Светлана.

Тя седеше в кревата само по нощница, а до нея лежеше дебело томче „Муми-троли“. Или е чела на Надя — на нея сега й е все едно какво слуша преди сън, ако ще и учебник по съпромат да е, само да е с маминия глас. Или е решила да се разсее с добра книжка преди сън.

Аз събух обувките си, съблякох се и седнах до нея. И започнах да разказвам.

На места Светлана се мръщеше. На други се усмихваше. А когато й повторих думите на вещицата за това, че „жената те е омагьосала“, Светлана даже се разстрои:

— Не е вярно! — напълно безпомощно възкликна тя. — Попитай Хесер… той ще види всяко мое заклинание… даже не съм си помисляла за такова нещо!

— Знам. — успокоих я аз. — Вещицата призна, че е излъгала.

— Макар че — не, мислила съм. — усмихна се внезапно Светлана. — Къде ще бягаш от мислите си… но това беше несериозно, просто така. С Олга обсъждахме мъжете… отдавна…

— Мъчно ли ти е за Патрула? — не се сдържах аз.

— Мъчно ми е. — призна Светлана. — Да не говорим за това… Антоне, ти си юнак! На третия слой на Сумрака си влязъл?

Аз кимнах.

— Първа категория… — неуверено каза Светлана.

— Себе си не можеш да прескочиш. — възразих аз. — Втора. Честна втора. Таванът на моите възможности. Но дай да не говорим и за това.

— По-добре — за вещицата. — усмихна се Светлана. — Значи е изпадала в летаргия? Чувала съм за това, но все пак е огромна рядкост. Можеш и статия да напишеш.

— Къде? Във вестник „Аргументи и факти“? Намерена е вещица, спала шейсет години в гората?

— В информационния бюлетин на Нощния Патрул. — предложи Светлана. — Би трябвало да издаваме собствен вестник. За хората там ще има друг текст… какъвто и да е. Нещо тясно специализирано. Например „Вестник на руския аквариум“. Как да развъждаш цихлиди и как да монтираш в апартамента си аквариум с течаща вода.

— Откъде знаеш такива работи? — учудих се аз. И млъкнах. Спомних си, че първият й мъж, когото никога не бях виждал, е бил вманиачен по аквариумите.

— Така, спомних си. — намръщи се Светлана. — А всеки, дори и най-слабия Различен, ще може да вижда истинският текст.

— Аз вече измислих как ще се казва. — казах аз. — „За прогресивна магия“. С буква „к“ в думата „прогресивна“.

Ние се усмихнахме едновременно.

— Покажи ми този артефакт. — помоли Светлана.

Протегнах се до дрехите си и извадих завития в носна кърпичка гребен. Признах:

— Не виждам никаква магия в него.

Известно време Светлана държа гребена в ръка.

— Е? — попитах аз. — Какво трябва да се направи с него? Да го хвърлиш зад гърба си, а там ще поникне гора?

— Не е трябвало да видиш нищо. — с усмивка каза Светлана. — И работата не е в Силата, присмивала ти се е вещицата. Може би дори Хесер няма да види нищо… това не е за мъже.

Тя приближи гребена към косата си и започна бавно да се разресва. Каза небрежно:

— Представи си… лято, жега, умора, цяла нощ не си спал, цял ден си работил… А после си се изкъпал в хладка вода, направили са ти масаж, хапнал си вкусни неща и си изпил чаша хубаво вино. И ти става по-хубаво…

— Подобрява самочувствието? — разбрах аз. — Премахва умората?

— Само на жените. — усмихна се Светлана. — Той е стар, поне на триста години. Явно е подарък от някой могъщ маг на любимата му жена. Може би дори човешка жена…

Тя ме погледна — очите й сияеха. Каза меко:

— Освен това би трябвало да прави жената привлекателна. Неотразима. Желана. Работи ли?

Аз я погледнах за секунда, а после угасих нощната лампа с поглед.

Магическият пашкул, който поглъща всички звуци, го сложи Светлана.

* * *

Събудих се рано, още нямаше и пет часа. Но за учудване се чувствах напълно свеж — като собственичка на магическия гребен, разресала се до насита. Искаше ми се да върша велики дела. Освен това исках богата закуска.

Не събудих никого, а тихо се порових из кухнята, отчупих си две парчета франзела и намерих найлоново пакетче с нарязан салам. Налях си домашен квас в една голяма чаша и с всичките тези придобивки излязох навън.

Вече се съмваше, но селцето беше тихо. Никой не бързаше за сутрешното доене — краварникът пустееше вече пета година. Изобщо никой за никъде не бързаше…

Аз въздъхнах и седнах на тревата под отдавна подивялата и неплодоносна ябълка. Изядох огромният сандвич, пийнах квас. И, за да ми е съвсем комфортно, измъкнах от стаята книгата за книгата „Фуаран“ — с магия, през прозореца. Надявам се че тъщата спи и няма да забележи левитиращият предмет…

Започнах втория сандвич и се потопих в четивото си.

И, да ви кажа, беше много интересно!

По времето, когато са писали книгата, още не е имало умни думички — никакви „гени“, „мутации“ и други биологически мъдрости, с които се опитваме да обясняваме природата на Различните. Затова колективът от вещици, работещ над книгата — авторите бяха пет, изброени само по име — използваха думи като „сродство към магия“, „изменение на природата“ и други подобни. Между другото, сред авторите беше и Арина, което вещицата скромно премълча вчера!

Отначало учените вещици дълго разсъждаваха за самата природа на Различните. Изводът им беше такъв — във всеки човек има „сродство към магията“. Нивото на това „сродство“ е различно за всеки човек. За отправна точка може да се вземе природното ниво на магията, разпръсната из целия свят. Ако „сродството“ у човек е по-силно от световното ниво, то той ще бъде най-обикновен човек! Няма да може да влиза в Сумрака, и само рядко, поради някакви колебания в природното ниво на магията, ще чувства нещо странно. Ако у човека „сродството“ е по-слабо, отколкото в окръжаващият го свят, то той ще може да ползва Сумрака!

Това звучеше някак много странно. Винаги съм си мислел, че Различните са хора със силно развити магически способности. А тук се озвучаваше точно обратната гледна точка. Впрочем, като нагледен пример се даваше следната забавна аналогия: да допуснем, че в целия свят температурата е 36 градуса и половина. Тогава повечето хора, имайки по-висока температура на тялото, ще отдават своята топлина навън, ще „топлят природата“. А онези малцина, които по някаква причина имат температура под 36.5, ще получават топлина. И, след като към тях приижда постоянен приток на Сила, ще могат да използват тази сила, докато далеч по-топлите хора безцелно ще „топлят природата“.

Интересна теория. Чел съм няколко версии за нашия произход и за разликите ни от хората. Но на такава още не бях попадал. Имаше нещо обидно в нея…

Впрочем, каква е разликата! Нищо не се променя! Има хора, има и Различни…

Продължих да чета нататък.

Втората глава беше посветена на разликите между „маговете и вълшебниците“ и „вещиците и магьосниците“. Излиза, че по онова време с думата „магьосник“ са наричали не Тъмните магове, а просто „вещици от мъжки пол“. Различни, склонни към използване на артефакти. Статията беше интересна и ми се стори, че именно Арина я е писала. Свеждаше се до това, че на практика няма никаква разлика. Вълшебницата оперира непосредствено със Сумрака, теглейки Сила от него и извършвайки едни или други магически действия. А вещицата първо създава някаква „чудесия“, акумулираща Силата на сумрака и способна да работи самостоятелно доста дълго време. Преимуществото на вълшебниците и маговете — не са им нужни никакви приспособления, пръстени, книги и амулети. Преимуществото на вещиците и магьосниците — създавайки удачен артефакт, те могат да натрупат в него много голям запас от Сила, която е твърде трудно да изтеглиш наведнъж от Сумрака. Извода се налагаше от само себе си и Арина го беше озвучила: разумният маг няма да пренебрегва артефактите, а умният магьосник ще се постарае да се научи да работи директно със Сумрака. Според автора „след стотина години ще видим как и най-великите и капризни магове не се гнусят да използват амулети, а дори най-ортодоксалните вещици няма да се страхуват да влязат в Сумрака“.

Какво пък, тази прогноза се е сбъднала стопроцентово. Повечето от сътрудниците в Нощния Патрул са магове. Но постоянно използваме артефакти…

Аз отскочих до кухнята, направих си още два сандвича и си налях квас. Погледнах часовника — шест сутринта. Някъде се разлаяха кучета, но селото още спеше.

Третата глава разглеждаше различните опити на Различните да превърнат човек в Различен — обикновено за подобни действия Различните са били подтиквани от любов или корист — а така също и опитите на хората, узнали по един или друг начин истината, да станат Различни.

Най-подробно се разглеждаше историята на Жил Де Рей, оръженосеца на Жана Д’Арк. Жана е била много слаба Тъмна Различна, „вещица седми ранг“, което, между другото, не й е пречело да извършва най-вече благородни постъпки. Много мъгляво се описваше гибелта на Жана, дори се намекваше, че е отклонила погледите на инквизиторите и се е спасила от кладата. Аз реших, че това е съмнително — Жана бе нарушила Договора, намесвайки своята магия в човешките работи, така че изпълнението на смъртната присъда е наблюдавана и от нашата Инквизиция. На нея не можеш да й отклониш погледа… Обаче историята на клетия Жил Де Рей беше описана далеч по-подробно. Дали от любов, дали от празнодумство и безхаберие, Жана му разказала всичко за Различните. И прославения със смелостта и благородството си млад рицар превъртял. Решил, че може да вземе магическата сила от обикновените хора — млади и здрави. За целта трябва само да ги измъчва, да се заеме с канибализъм и да моли тъмните сили за помощ… Изобщо — решил човекът да стане Тъмен Различен. И измъчил няколкостотин жени и деца, за което (а също и за неплащане на данъците) в края на краищата го изпратили на кладата^[1].

От текста ставаше ясно, че дори вещиците бяха недоволни от такова поведение. Имаше язвителни нападки за приказливата Жана и нелицеприятни епитети за побъркания й оръженосец. Но изводът беше даден сухо и академично — по никакъв начин не може да се използва „сродството към магия“ у обикновените хора за да станеш Различен. Та нали Различния се отличава не с повишаване на „сродството“, което се опитвал да увеличи кръвожадният и глупав Жил Де Рей, а с понижаване! Така че всички негови експерименти само го правели все повече и все повече човек…

Звучеше убедително. Аз се почесах по тила. Така… излиза, че аз съм далеч по-неприспособен към магията, отколкото алкохоликът чичо Коля. И само благодарение на това мога да ползвам Сумрака? Ама че работа.

А излиза, че Светлана има още по-ниско ниво на „сродство“?

А Надечка, теоретично, изобщо не е способна на магия? И затова Силата така бушува в нея — вземай и ползвай?

Виж ги ти вещиците, какви неща измислили!

Следващата глава обсъждаше може ли да се повиши нивото на Силата в природата, за да може повече хора да се превърнат в Различни. Изводът беше неутешителен — не може. Та Силата се използва не само от Различните, които биха могли, по принцип, да се откажат от магията за известно време. Силата се поглъща и от синия мъх — единственото известно растение, живеещо на първо ниво на Сумрака. Ако има повече Сила, по-буйно ще израсне синия мъх… А може би на по-дълбоките слоеве на Сумрака има и други консуматори на Сила… Така че нивото на Силата се явява константа — аз дори се усмихнах, срещайки тази дума в архаичната книжка.

По-нататък следваше историята на книгата „Фуаран“. Названието произхождаше от името на древна източна вещица, която много искала да направи дъщеря си Различна. Вещицата експериментирала много дълго време — първо тръгнала по пътя на Жил Де Рей, после осъзнала грешката си и се опитала да увеличи нивото на Силата в природата… Изобщо — минала по всички грешни пътища. И в крайна сметка разбрала, че трябва да „понижи сходството към магия у дъщеря си“. Според слуховете, опитите да бъде направено това бяха описани във „Фуаран“. Ситуацията се усложнявала от факта, че по онова време природата на това „сходство“ е била неизвестна — впрочем, и в годината на издаване на книгата, и сега положението изобщо не се е променило. Но все пак, по метода на пробите и грешките, вещицата постигнала успех и превърнала дъщеря си в Различна!

За беда, от това велико откритие се заинтересували всички Различни, без изключение. Тогава още не е имало Договор и Патрули, не е имало Инквизиция… изобщо — всички, до които достигнал слуха за това чудо, се втурнали за рецептата. Известно време Фуаран и дъщеря й успешно отблъсквали набезите — явно и без това силната вещица не само направила дъщеря си Различна, но увеличила и своите сили. Огорчените Различни се обединили в цяла армия от магове — без да се делят на Тъмни и Светли, всички атакували заедно — и в страшния бой унищожили семейството на вещицата. В последните си часове Фуаран отчаяно се борела за живота си — даже превърнала слугите си в Различни… но те, макар и придобили сила, били твърде объркани и неопитни. Само един от слугите, оказал се по-умен от останалите, не се заел да вади кестените от огъня, а отмъкнал книгата и избягал. Когато маговете-победители съобразили, че „лабораторният дневник“ на вещицата е изчезнал (всъщност „Фуаран“ е бил просто лабораторен дневник на вещицата), следите на беглеца вече били изчезнали. После книгата е търсена дълго и неуспешно. От време на време някой твърдял, че срещнал избягалия слуга, който станал доста силен Различен, че е видял и прелиствал книгата. Появявали се и фалшификати — част от тях са създавани от безумни последователи на вещицата, друга част била дело на Различни-авантюристи. Всички случаи били щателно проверени и документирани.

В последната глава имаше разсъждения на тема: „какво е измислила Фуаран?“. В това, че тя наистина е постигнала успех, авторите не се съмняваха, обаче считаха книгата за безвъзвратно загубена. Изводът беше печален — явно откритието е толкова случайно и нетривиално, че е невъзможно да се досетим за същността му.

А най-много ме удиви краткото резюме — ако все пак книгата „Фуаран“ съществува и до ден-днешен, то дълг на всеки Различен е незабавно да я унищожи, „по разбираеми за всички причини, независимо от голямата съблазън и лична корист…“

Ох, тези Тъмни! Как искат да запазят своето могъщество!

Затворих книгата и се разходих из двора. Отново надникнах в обора и отново не рискувах да запаля двигателя на колата.

Фуаран и книгата й съществуваха. Вещиците бяха убедени в това. Допусках възможността за мистификация, но в дъното на душата си не вярвах в нея.

Значи има теоретична възможност да превърнеш човек в Различен!

И тогава произшествието в „Ассол“ става по-разбираемо. Синът на Хесер и Олга е бил човек — както обикновено се случва при Различните. Затова Великите не са могли да го намерят. А като го намерили, го превърнали в Различен, после режисирали целия спектакъл… даже не се побояли да излъжат Инквизицията.

Аз легнах в хамака и извадих плейъра. Включих режим на случайно възпроизвеждане и затворих очи. Искаше ми се да се откъсна от света, да си напълня ушите с нещо безсмислено…

Но не ми провървя. Падна се „Пикник“.

Не и не, не ми е до смях,

Няма прозорци и врата се не вижда;

Та мен дойде да ме измъчва

Самият Велик Инквизитор.

Инквизиторът сяда.

Подбира инструмента;

„Кажи ми всичко, което знаеш,

ще ти олекне и на теб“.

Той сигурно иска да ме отвори

Като прост куфар, той знае едно:

Даже в най-празния от най-празните

Има двойно дъно, има двойно дъно.^[2]

Не обичам такива съвпадения! Дори най-обикновените хора могат да влияят на реалността, те просто не са способни да управляват своята Сила. На всеки човек това му е познато — идващи много навреме или упорито непоявяващи се автобуси; звучащи по радиото песни, които попадат в унисон с мислите ти; телефонни обаждания от хората, за които мислиш… Между другото, има един прост начин да разбереш, че си близо до възможностите на Различен. Ако няколко дена подред при случайно поглеждане към електронния часовник откриваш цифрите 11:11, 22:22 или 00:00, значи връзката ти със Сумрака се е усилила. В такива дни не трябва да пренебрегваш предчувствията и догадките…

Но всичко това са човешки дреболии. При Различните тази връзка — също толкова неосъзната, както е при хората — е доста по-силно изразена. И изобщо не ми хареса, че точно сега се падна песента за Великия Инквизитор.

Ако имах още сили,

Бих му казал: „Мили мой,

Аз не зная кой съм и къде съм,

Що за сили движат света;

И краката ми са оплетени

От лабиринта на дълги улици“…

Инквизиторът не ми вярва.

Затяга още винта.

Той сигурно иска да ме отвори

Като прост куфар, той знае едно

Даже в най-празния от най-празните

Има двойно дъно, има двойно дъно.^[3]

Аха. И аз бих искал да знам що за сили движат света…

Някой леко ме потупа по рамото.

— Не спя, Светле… — казах аз. И отворих очи.

Инквизиторът Едгар поклати глава и сдържано се усмихна. Прочетох по устните му: „Извинете, Антоне, но не е Светла“. Въпреки жегата Едгар беше с костюм, вратовръзка и лакирани черни обувки, на които нямаше дори прашинка. И дори в тези градски дрехи не изглеждаше нелепо. Ето какво значи прибалтийската кръв!

— Какво, по…! — скачайки от хамака, изръмжах аз. — Едгар?

Едгар чакаше търпеливо. Аз извадих си слушалките от ушите си, поех дъх и повторих:

— Аз съм в отпуска. Според правилата, да безпокоиш сътрудник на Нощния Патрул в неработно време…

— Антоне, аз само минах да ви видя. — каза Едгар. — Имате ли нещо против?

Не изпитвах неприязън към Едгар. Той никога нямаше да стане Светъл, но преминаването му в Инквизицията внушаваше уважение. Ако Едгар поискаше да говори с мен, бих се срещнал с него по всяко време.

Но не и на вилата, където почиват Светлана и Надя!

— Имам. — отговорих твърдо аз. — Ако нямате служебно нареждане, напуснете моята територия!

И с нелеп до немай-къде жест посочих към дървената вратичка. Територия… ама че думичка изскочи.

Едгар въздъхна. И бавно бръкна във вътрешния си джоб.

Знаех какво ще извади. Но вече беше късно да давам заден ход.

Нареждането на московското бюро на Инквизицията гласеше, че „в рамките на служебното разследване, повеляваме на сътрудника на Нощния Патрул в гр.Москва Антон Городецки, светъл маг втори ранг, да оказва всякакво съдействие на Инквизитора от трети ранг Едгар“. Никога не бях виждал нареждания на Инквизицията и сега забелязах някои малки детайли — инквизиторите продължаваха да измерват силата в старомодните „рангове“, не се притесняват да използват думи като „повеляваме“ и се назоваваха само по име дори и в официалните документи.

А едва после забелязах най-важното — отдолу стоеше печатът на Нощния Патрул и резолюцията на Хесер: „Запознат, съгласен“.

Виж ти!

— Ами ако откажа? — попитах аз. — Знаете ли, не обичам когато ми „повеляват“.

Едгар се намръщи и хвърли поглед към бланката. Каза:

— Нашата секретарка скоро навърши триста. Не се обиждайте, Антоне, това е само архаична терминология. Като „ранг“.

— А пак по традиция ли минавате само с малки имена? — уточних аз. — Просто ми е интересно.

Едгар с недоумение прочете нареждането. Отново се намръщи. Каза раздразнено, разтягайки гласните:

— Ама че дърта изкуфелница… Забравила ми фамилията, а гордостта не й е позволила да попита.

— Тогава имам основание да изхвърля това нареждане на гюбрето^[4]. — аз потърсих с поглед тази същата купчина, но не я намерих. — Или в клозета. Твоята фамилия я няма в нареждането, значи то е невалидно. Нали?

Едгар мълчеше.

— И какво ме заплашва при отказ от сътрудничество? — отново повторих аз.

— Нищо страшно. — навъсено каза Едгар. — Даже и да донеса ново предписание. Жалба до прекия ти началник, наказанието е по негово усмотрение…

— По такъв начин тази строга хартийка се свежда до молба за помощ?

— Да. — кимна Едгар.

Аз се наслаждавах на ситуацията. Страшната Инквизиция, с която новаците се плашеха един другиго, се оказа беззъба стара изкуфелница!

— Какво е станало? — попитах аз. — В отпуска съм, разбираш ли? С жената и дъщеричката. Че и с тъщата. Не работя.

— Но това не ви попречи да посетите Арина. — без да му мигне окото каза Едгар.

Така ми се пада. Не се отпускай!

— Това влиза в преките ми служебни задължения. — парирах аз. — Да защитавам хората, да контролирам Тъмните. Винаги и навсякъде. Между другото, откъде имате информация за Арина?

Дойде ред на Едгар да се усмихва и да мълчи.

— Хесер ни съобщи. — каза накрая той. — Вие вчера сте му позвънили и сте докладвали, нали? Понеже ситуацията е нестандартна, Хесер е сметнал за свой дълг да предупреди инквизицията. В знак на нашите неизменно дружески отношения.

Нищо не разбирам!

Ако вещицата някак е замесена в историята със сина на Хесер… Значи не е замесена?

— Трябва да му се обадя. — казах аз и демонстративно се отдалечих към къщата. Едгар послушно остана да стърчи до хамака. Впрочем, хвърли поглед към пластмасовия стол, но явно го сметна за недостатъчно чист.

Аз чаках, притискайки мобилния телефон към ухото си.

— Слушам те, Антоне.

— При мен дойде Едгар…

— Да, да, да. — разсеяно каза Хесер. — Вчера, след твоя доклад, сметнах за нужно да съобщя на Инквизицията за вещицата. Ако имаш желание — помогни му. Ако нямаш — прати го някъде по-далечко. Нареждането му не е съставено правилно, забеляза ли?

— Забелязах. — хвърляйки поглед към Едгар, казах аз. — Шефе, какво става с онези върколаци?

— Проверяваме. — с леко запъване отвърна Хесер. — Засега — нищо.

— И още, за тази вещица… — аз погледнах към „книга за книгата“. — Реквизирах една забавна книжка от вещицата… „Фуаран — измислица или истина?“.

— Чел съм я, чел. — добродушно каза Хесер. — Ако беше намерил истинския „Фуаран“ — цена нямаше да имаш. Това ли е всичко, Антоне?

— Да. — признах аз.

Хесер прекъсна връзката. Едгар търпеливо чакаше.

Аз се приближих до него, направих театрална пауза и попитах:

— Каква е целта на вашето разследване? И какво се иска от мен?

— Ще сътрудничите ли, Антоне? — искрено се зарадва Едгар. — Моето разследване се отнася за вещицата, която сте открили. От вас се иска да покажете пътя до дома й.

— А какво иска Инквизицията от старицата? — заинтересувах се аз. — Не виждам дори и намек за престъпление. Дори спрямо Нощния Патрул.

Едгар се обърка. Искаше му се да излъже — и в същото време разбираше, че мога да почувствам лъжата. По сила сме приблизително равни и дори инквизиторските му приспособления може да не сработят.

— Има неизяснени стари дела. — призна Тъмният маг. — Още от трийсетте години. Инквизицията има много въпроси към вещицата…

Аз кимнах. Още от самото начало ме смути разказа за преследването от страна на НКВД^[5]. Всичко се случва, селяните може и да се опитат да се разправят с вещицата. Но именно да се опитат. Този фокус можеше и да мине при Различните от ниско ниво. Но не и при такава могъща вещица…

— Какво пък, ще отидем. — съгласих се аз. — Искате ли да закусите, Едгар?

— Няма да откажа. — магът не започна да кокетничи. — А… вашата съпруга няма ли да е против?

— Сега ще попитаме. — казах аз.

* * *

Интересна закуска се получи. Все пак Инквизитора не се чувстваше на мястото си, неловко се опитваше да се шегува, обсипваше с комплименти Светлана и Людмила Иванова, закачаше се с Надечка, хвалеше простия омлет.

Надечка, умницата ми, внимателно разгледа „чичо Едгар“, поклати глава и каза:

— Ти си друг.

И повече не се отдели от майка си.

Светлана се забавляваше от ситуацията. Тя задаваше на Едгар някакви невинни въпроси, спомняше си „историята с огледалото“, изобщо — държеше се така, сякаш на гости й беше колега от работата и добър приятел.

Затова пък Людмила Иванова беше в пълен възторг от Едгар. Харесваше й начинът му на обличане, на говорене; даже това, че държеше вилицата в лявата ръка, а ножа в дясната, възхищаваше тъща ми. Да си помислиш, че останалите ядем с ръце… А пък това, че Едгар решително отказа „чашката за апетит“ предизвика такъв назидателен поглед в моя страна, като че ли имах навик всяка сутрин да обръщам по чашка-две водка.

Така че с Едгар тръгнахме на път сити, но леко раздразнени. Аз — от възторга на тъщата, а той, явно, от нейното внимание.

— Можете ли да ми разкажете какви са претенциите ви към вещицата? — попитах аз, когато наближихме началото на гората.

— Всъщност ние пихме на брудершафт. — напомни ми Едгар. — Ще се обръщаме ли пак на „ти“ един към друг? Или моята нова работа…

— Не е по-лоша от работата в Дневния Патрул. — изхъмках аз. — Нека да е на „ти“.

Удовлетворения Едгар повече не протакаше:

— Арина е силна и уважавана вещица… в техния тесен кръг. Ти разбираш, Антоне, че във всяка група си има собствена йерархия. Хесер може колкото си иска да издевателства над Витезслав, но сред вампирите той е най-силния. Арина заема подобно положение сред вещиците. Много високо.

Аз кимнах. Не е обикновена моята нова позната, какво да говорим…

— Дневният Патрул нееднократно я викаше на работа. — продължи Едгар. — Толкова настойчиво, колкото и вие се борехте за Светлана… без да се обиждаш, Антоне!

Та аз не се обиждах…

— Вещицата категорично отказваше. Какво пък, това е нейно право! Още повече, че в някои ситуации тя се съгласяваше на временно сътрудничество. Но в началото на миналия век, скоро след комунистическата революция, стана неприятно събитие…

Той помълча, колебаейки се. Ние навлязохме в гората и аз, с малко пресилена увереност, подведох Едгар след себе си. Тъмният маг, изглеждащ нелепо в своя градски костюм, безстрашно вървеше през храстите и ямите. Даже не си беше разхлабил вратовръзката…

— По онова време Нощния и Дневния Патрул се бореха за правото на социален експеримент… — разказваше Едгар. — Комунизмът, както е известно, е бил измислен от Светлите…

— И извратен от Тъмните. — не се сдържах аз.

— Недей така, Антоне. — обидено каза Едгар. — Нищо не сме извращавали. Хората сами си избраха какво общество да строят! Та така, помолиха Арина за сътрудничество. Тя се съгласи да изпълни някаква мисия. Там имаше интерес и за Тъмните, и за Светлите, и даже за вещицата. Всяка от страните беше съгласна с… мисията. Всяка от страните смяташе да спечели от това. Инквизицията наблюдаваше, но нямаше повод да се намесва. Все пак всичко се вършеше със съгласието и на двата Патрула…

Интересна новина! Що за мисия ще е това, та да я одобрят и Тъмните, и Светлите?

— Арина блестящо изпълни мисията си. — продължаваше Едгар. — Тя дори получи поощрение от Патрулите… Ако не се лъжа, Светлите й дадоха право на тъмна магия от второ ниво.

Сериозно нещо. Аз кимнах, приемайки информацията.

— Но след известно време у Инквизицията възникнаха съмнения в законността на действията на Арина. — сухо каза Едгар. — Възникна подозрение, че в процеса на работата е попаднала под влияние на една от страните и е действала в техните интереси.

— И коя е тази страна?

— Светлите… — мрачно каза Едгар. — Вещица да помага на Светлите — невероятно, нали? Именно затова дълго време не можехме да я заподозрем, но вече имаше твърде много косвени признаци за предателство… Инквизицията извика Арина… за събеседване. И тогава тя изчезна. Известно време се провеждаха търсения, но в онези години, сам разбираш…

— И какви ги е свършила? — попитах аз, без да се надявам на отговор.

Но Едгар въздъхна и отговори:

— Намеса в съзнанието на хората… пълна реморализация.

Аз изсумтях. Какъв интерес можеха да имат Тъмните в това?

— Учуден ли си? — измърмори Едгар. — Имаш ли представа какво представлява реморазлизацията?

— Даже съм я извършвал. Сам на себе си.

Няколко секунди Едгар ме гледаше стъписано, после кимна:

— Да… да, разбира се. Тогава не е трудно да се обясни. Реморализацията е относителен процес, а не абсолютен. Каквото и да говорим, в света няма морален еталон. Затова реморализацията кара човек да постъпва абсолютно етично, но само в рамките на базовия му морал. Грубо казано, папуасът-човекоядец, който не счита изяждането на врага за подсъдно действие, спокойно ще продължи да се храни. А онова, което се забранява от неговия морал, той повече няма да върши.

— Известно ми е. — казах аз.

— Та така… тази реморализация не беше съвсем относителна. На хората… сигурно си чувал за много от тях, но имената им нямат значение тук, им вложиха в съзнанието комунистическата идеология.

— Моралният кодекс на строителите на комунизма. — изсумтях аз.

— Тогава още не беше измислен. — много сериозно ми отговори Едгар. — Е, да допуснем, че е било нещо много близко до него. Тези хора щяха да постъпват в пълно съответствие с еталона — декларираната комунистическа етика.

— Мога да разбера защо Нощния Патрул би се заинтересувал от това. — казах аз. — Идеите на комунизма са доста симпатични… Но какъв интерес са имали Тъмните?

— Тъмните искаха да се убедят, че налагането на нежизненоспособна етика няма да доведе до нищо добро. Че жертвите на експеримента или ще се побъркат, или ще започнат да постъпват по старому, независимо от реморализацията.

Аз кимнах. Ама че експеримент! Това не са ти нацистките доктори, осакатяващи тялото! Тук под скалпелите са легнали душите…

— Възмутен ли си от поведението на Светлите? — с престорена любезност попита Едгар.

— Не. — поклатих глава аз. — Сигурен съм, че не са желали зло на тези хора. И са се надявали, че такъв експеримент ще доведе до построяването на ново, щастливо общество.

— Да не си членувал в КПСС? — ухили се Едгар.

— Не, бях само пионерче. Добре, разбрах същността на експеримента. А защо за него е привлечена именно вещица?

— В този случай използването на отвари е далеч по-икономично от използването на магия. — поясни Едгар. — Обект на експеримента бяха хиляди хора, от най-различна възраст и социално положение. Представяш ли си какви сили би трябвало да събират маговете? А вещицата успя да направи всичко чрез отвара…

— Във водопровода ли го е изсипала?

— В хляба. Уредиха я на работа в хлебозавода. — Едгар се усмихна. — Тя предложи нова, по-икономична технология за печене на хляб — с добавки от разни билки. Дори премия получи за това.

— Ясно. А Арина какъв интерес имаше във всичко това?

Едгар изпръхтя. Ловко прескочи едно паднало дърво и ме погледна в очите:

— Какви ги говориш, Антоне? На кой не му се иска да си поиграе с толкова силна магия, а тук има разрешение от Патрулите и Инквизицията!

— Да предположим… — промърморих аз. — Значи, експеримент… А резултатът?

— Както и трябваше да се очаква. — каза Едгар и в очите му отново блесна ирония. — Едни се побъркаха, пропиха, самоубиха се. Други бяха репресирани — за излишна вярност към идеалите. Трети намериха начин да заобиколят реморализацията.

— Потвърдила се е гледната точка на Тъмните? — изумих се аз и даже спрях на място. — Но въпреки това Инквизицията смята, че вещицата е променила заклинанието, действайки по указание на Светлите?

Едгар кимна.

— Бълнуване. — казах аз и тръгнах отново. — Пълна глупост! На практика Тъмните са отстояли своята гледна точка. А вие казвате — Светлите са виновни!

— Не всички Светли. — невъзмутимо отвърна Едгар. — Само един… може би — малка група. Защо — не зная. Но Инквизицията е недоволна. Чистотата на експеримента е била нарушена, равновесието на силите е било разклатено, започната е някаква много дългосрочна и непонятна интрига…

— Аха. — кимнах аз. — Щом е интрига, дай да стоварим всичко на Хесер.

— Не съм назовавал никакви имена! — бързо каза Едгар. — Не знам такива! И мога да напомня, че по онова време уважаемия Хесер е работил в Средна Азия, така че е смешно да му се предявяват претенции…

Той въздъхна — може би си спомни подтискащото произшествие в „Ассол“?

— Но искате да се доберете до истината? — попитах аз.

— Непременно! — твърдо каза Едгар. — Хиляди хора бяха насилствено обърнати към светлината — това е престъпление срещи Дневния Патрул. Всички тези хора пострадаха — това е престъпление срещу Нощния Патрул. Разрешеният от Инквизицията социален експеримент беше провален — това е престъпление…

— Разбрах. — прекъснах го аз. — Какво пък, и на мен изобщо не ми харесва тази история…

— Ще ми помогнеш ли да се добера до истината? — попита Едгар. И се усмихна.

— Да. — казах аз без да се колебая. — Това е престъпление.

Едгар протегна ръка и ние затвърдихме договора с ръкостискане.

— Още дълго ли ще ходим? — попита инквизиторът.

Аз се огледах и с радост видях познатите очертания на полянката, където вчера се наблюдаваше гъбеното безумие.

Между другото, днес не бяха останали никакви гъби.

— Вече сме близо. — успокоих аз Тъмният маг. — Само стопанката да си е в къщи…