Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (4)

Глава 3

Върнах се към четири сутринта. Леко пиян, но учудващо отпуснат. Все пак, рядко се срещат толкова различни хора. Работата в патрула те прави твърде праволинеен. Този не пуши и не пие, той е добро момче. А този псува, той е лош. И нищо не можеш да направиш, нас ни интересуват най-вече именно такива: добрите — като опора, лошите — като потенциален източник на Тъмни. Но това, че хората са много различни, някакси го забравяме…

Бардът не знаеше нищо за Различните — в това бях сигурен. И ако можех да поседя така с всеки обитател на „Ассол“ по половин нощ, бих си съставил точно мнение за всички. Но не хранех подобни илюзии. Не всеки ще ти предложи да влезеш, не всеки ще разговаря на отвлечени теми. А освен десетината живущи, тук има още стотина души обслужващ персонал — охрана, техници, работници, счетоводители. Няма да ми стигнат никакви разумни срокове, за да проверя всичките! След като се изкъпах в душ-кабината — в нея намерих някакъв странен шланг, от който можеше да се пуска струя вода — аз влязох в единствената си стая. Трябва да поспя… а на сутринта да се опитам да измисля нов план.

— Здравей, Антоне. — каза някой откъм прозореца.

Познах гласа. И веднага ми стана тягостно.

— Добра нощ, Костя. — казах аз.

Някак неуместно прозвуча думата „добра“. Но да пожелаваш зла нощ на вампир беше още по-глупаво.

— Може ли да вляза? — попита Костя.

Приближих се до прозореца. Костя седеше на перваза с гръб към мен, провесил крака надолу. Беше напълно гол. Като че ли демонстрираше — не се е изкатерил по стената, а е долетял като огромен прилеп. Висш вампир. На двадесет и няколко години. Способно момче…

— Мисля, че не. — казах аз.

Костя кимна и не започна да спори.

— Както разбрах, вършим една и съща работа?

— Да.

— Това е добре. — Костя се обърна и се усмихна белозъбо. — Приятно е да се работи с теб. А ти наистина ли се страхуваш от мен?

— Не.

— Аз се научих на много неща. — похвали се Костя.

Съвсем по детски.

— Ти не си се научил. — поправих го аз. — Ти много си откраднал.

Костя се намръщи:

— Думи. Типичната за Светлите игра на думи. Вие позволихте — аз взех. Какви претенции можеш да имаш?

— Ще се заяждаме ли още? — попитах аз. И вдигнах ръка, свивайки пръсти в знака Атон, отрицанието на неживото. Отдавна възнамерявах да проверя въздействат ли древните северноафрикански заклинания на съвременните руски вампири. Костя с опасение погледна към недовършения знак. Или го познаваше, или е почувствал Сила в него. Попита:

— А разрешено ли ти е да се демаскираш?

Аз с досада отпуснах ръка.

— Не. Но мога и да рискувам.

— Няма нужда. Само кажи — и ще си отида. Но сега вършим една и съща работа… трябва да поговорим.

— Говори. — казах аз, придърпвайки табуретката към прозореца.

— Значи няма да ме пуснеш?

— Не искам да се окажа насаме с гол мъж нощем. — ухилих се аз. — Кой знае какво ще си помислят хората. Казвай.

— Какво мислиш за колекционера на тениски?

Аз погледнах въпросително Костя.

— Онзи от десетия етаж. Събира тениски със забавни надписи.

— Не е замесен. — казах аз.

Костя кимна:

— И аз така смятам. Тук са заселени осем апартамента. В още шест живущите се появяват от време на време. В останалите — много рядко. Вече проверих всички постоянни жители.

— И?

— Нищо. Те нищо не знаят за нас.

Не започнах да уточнявам, защо Костя е толкова уверен. В края на краищата, той е висш вампир. Такива като него са способни да се вмъкват в чуждия разум с лекотата на опитен маг.

— С останалите шест ще се заема утре. — обеща Костя. — Но не възлагам особени надежди.

— А имаш ли някакви предположения? — попитах аз.

Костя сви рамене:

— Всеки от живеещите тук има достатъчно пари и влияние, за да заинтересува вампир или върколак. Слаб, алчен… от новопроизведените. Така че кръгът на заподозрените не е ограничен.

— В момента колко новопроизведени нисши Тъмни има в Москва? — попитах аз. И сам се поразих от това, колко леко успях да кажа „нисши Тъмни“.

Никога преди не съм ги наричал така. Съжалявах ги.

Костя реагира спокойно на репликата ми. Наистина — висш вампир. Сдържан, уверен в себе си.

— Малко. — уклончиво каза той. — Проверяват ги, не се притеснявай. Проверяват всички. И нисшите Тъмни, и дори маговете.

— Завулон се е притеснил? — попитах аз.

— Хесер също не е образец за невъзмутимост. — усмихна се Костя. — На всички е неприятно. Само ти се отнасяш лекомислено към ситуацията.

— Не виждам кой знае какви проблеми. — казах аз. — Има хора, които знаят за нашето съществуване. Малко са, но ги има. Още един човек няма да промени ситуацията. Ако вдигне шум, ще го открием и ще го изкараме психично болен. Това вече се…

— Ами ако стане Различен? — рязко попита Костя.

— Ще има един Различен повече. — свих рамене аз.

— Ако стане не вампир, не върколак, а истински Различен? — Костя се озъби в усмивка. — Истински? Светъл, Тъмен — без значение.

— Ще има един маг повече. — отново казах аз.

Костя поклати глава:

— Слушай, Антоне… Не изпитвам лоши чувства към теб. Досега. Но понякога се изумявам — колко си наивен…

Той се протегна — ръцете му бързо обрастваха с къса козина, кожата потъмняваше и загрубяваше.

— Заеми се с прислугата. — каза Костя с тънък, пронизителен глас. — Ако усетиш нещо — звънни ми.

Той обърна към мен изкривеното си от трансформацията лице и отново се усмихна:

— Знаеш ли, понякога ми се струва, че само с такъв наивен Светъл може да се сприятели някой Тъмен…

Той скочи долу, тежко пляснаха кожените крила. Малко неловко, но все пак бързо, огромният прилеп полетя в нощта.

На перваза остана бял правоъгълник — визитна картичка. Аз я взех и прочетох:

„Константин. Научноизследователски институт по проблемите на кръвта, младши научен сътрудник“.

Отдолу стояха телефоните — служебен, домашен, мобилен. Даже още помнех домашния — Костя все още живееше с родителите си. Семейните връзки на вампирите по принцип са много здрави.

Какво имаше предвид той?

Откъде е тази паника?

Аз изгасих светлината, легнах на матрака и погледнах към сивеещите квадрати на прозорците.

„Ако той стане истински Различен…“

Как се появяват на този свят Различните? Никой не знае. „Случайна мутация“, както се изрази Лас, е напълно адекватен термин. Родил си се човек, живял си обикновен живот… докато някой от Различните не почувства в теб способност да влизаш в Сумрака и да теглиш Сила оттам. След това те „повеждат“. Предпазливо, внимателно те привеждат в необходимото настроение, за да можеш в момент на силно емоционално вълнение да погледнеш сянката си — и да я видиш по друг начин. Да видиш, че тя лежи като черен парцал, като завеса — която можеш да дръпнеш към себе си, да я отгърнеш и да влезеш в друг свят.

В света на Различните.

В Сумракът.

И от това, какъв ще влезеш за пръв път в Сумрака — радостен и добър или нещастен и зъл — зависи какъв ще станеш. Каква Сила ще теглиш в бъдеще от Сумрака… Сумракът, пиещ Сила от обикновените хора.

„Ако той стане истински Различен…“

Винаги има възможност за принудителна инициация. Но само чрез загуба на живота, чрез превръщане на човека в бодро крачещ труп.

Човек може да стане вампир или върколак — и ще е принуден да поддържа своето съществуване с човешки животи. Така че това е път за Тъмните… а и те не го обичат особено.

Ами ако наистина е възможно да станеш маг?

Ако има способ да превърнеш който и да е човек в Различен? Да получи дълъг, много дълъг живот, необикновени способности? Мнозина ще поискат, няма спор.

А и ние няма да имаме нищо против. Колко прекрасни хора има по света, достойни да станат Светли Различни!

Само че и Тъмните ще увеличават броя си…

И изведнъж се досетих. Бедата не е в това, че някой е разкрил нашите тайни на човек. Бедата не е във възможната утечка на информация. Бедата не е в това, че предателя знае адреса на Инквизицията.

Та това е нов етап във вечната война!

Вече столетия Светлите и Тъмните са сковани от Договора. Ние имаме право да търсим Различни сред хората, имаме право да ги подтикваме в нужната ни страна… към онази, която считаме за правилна. Но ние сме принудени да отсяваме тонове пясък в търсене на златните песъчинки. Равновесието се запазва.

И изведнъж — възможност да превърнем наведнъж хиляди, милиони хора в Различни!

Футболен отбор печели купата — и по десетки хиляди ликуващи хора преминава магически удар, превръщайки ги в Светли Различни.

А до нас Дневният Патрул дава заповед на запалянковците на загубилия отбор — и те се превръщат в Тъмни Различни.

Ето какво е имал предвид Костя. Огромното изкушение изведнъж да промениш баланса на силите в своя полза. Разбира се, и Тъмните, и ние разбираме последствията. Разбира се, двете страни ще сключат нови спогодби и ограничения към Договора и ще ограничат инициацията на хората в някакви приемливи рамки. Та нали САЩ и СССР успяха да ограничат надпреварата за ядрено въоръжаване…

Затворих очи и поклатих глава. Някога Семьон ми разказа, че надпреварата във въоръжаването е спряно поради създаването на абсолютното оръжие. Два — а от повече няма и нужда — термоядрени заряда, предизвикващи самоподдържаща се термоядрена реакция. Американският е разположен в Тексас, руският — в Сибир. Достатъчно е да се взриви само единият — и цялата планета ще се превърне в огнена топка.

Съвсем друг е въпросът, че нас такъв изход не ни устройва. И затова оръжието, което никога не трябва да се използва, никога няма да проработи. Не е нужно президентите да знаят за това, те са само хора…

Възможно ли е и ръководствата на Патрулите да имат подобни „магически бомби“? Затова ли Инквизицията, допусната до тази тайна, така яростно следи за изпълнението на Договора?

Може би.

Но все едно, по-добре ще е, ако не е възможно да се инициират обикновените хора.

Дори в полусъница, аз болезнено се намръщих от собствената си мисъл. Какво излиза, че съм започнал да мисля като пълноценен Различен. Има Различни, има и хора — те са второ качество. Те никога няма да влязат в Сумрака, те няма да доживеят столетие. Нищо не може да се направи…

Да, започнах да мисля именно така. Да намериш добър човек със способности на Различен, да го привлечеш на своя страна — това е радост. Но да превръщаш в Различни всички подред — това е детинщина, опасно и безотговорно занятие.

Имам повод за гордост. Бяха ми достатъчни по-малко от десет години, за да престана окончателно да бъда човек.

* * *

Утрото за мен започна с разкриване тайните на душ-кабината. Разумът победи бездушното желязо и аз се изкъпах, даже под музикален съпровод, а после си спретнах закуска от сухари, салам и кисело мляко. От светлината на слънцето настроението ми се вдигна, аз седнах на перваза и закусих с изглед към Москва-река. Неизвестно защо си спомних как Костя призна, че вампирите не могат да гледат към слънцето. То не ги изгаря, но им е неприятно.

Но нямаше време да се отдавам на размисли за съдбата на моите стари познати. Трябваше да търся… кого? Различния-предател? Не бях в най-добрата позиция за това. Неговият клиент-човек? Дълга и досадна работа.

Добре, реших аз. Ще действаме по строгите закони на класическия детектив. Какво имаме? Имаме улика. Писмото, изпратено от „Ассол“. Какво ни дава това? Нищо не ни дава. Освен ако някой е видял как преди три дена са изпратили писмо. Разбира се, малко вероятно е, че ще си спомнят…

Какъв съм глупак! Даже се плеснах по челото. Разбира се, не е срамно Различен да забрави за съвременната техника, Различните не обичат сложната техника. Но нали аз съм хардуерист!

Цялата територия на „Ассол“ се контролира от видеокамери!

Облякох костюма и завързах вратовръзката. Пръснах се с одеколона, който Игнат ми избра вчера. Пуснах телефона във вътрешния джоб… „телефона на колана носят само хлапетата и продавачите!“, както ме поучаваше вчера Хесер.

Телефона също беше нов, непривичен. В него имаше някакви игри, вграден плейър, диктофон и други такива абсолютно ненужни глупости.

Долу при охраната разбрах къде се намира пощенския клон на „Ассол“. Отидох там — пощата работеше. В уютната зала скучаеха три момичета-служителки, там стоеше и онази същата пощенска кутия, в която са пуснали писмото.

Под тавана проблясваха очите на видеокамерите.

Все пак няма да са ни излишни професионални следователи. Те веднага щяха да се сетят за това.

Купих картичка — пиленце, скачащо в инкубатора, и готов надпис: „Тъгувам за семейството!“. Не бе много весело, но аз все едно не помнех пощенския код на селото, в което почиваше моето семейство. Така че, усмихвайки се злорадо, изпратих картичката на Хесер — неговият адрес го знаех.

След като побъбрих малко с момичетата — работата в такава елитна сграда и без това ги задължаваше да бъдат вежливи, но освен това и скучаеха — аз излязох от пощата.

И се отправих към отдела на охраната на първия етаж.

Ако имах право да се възползвам от способностите си на Различен, щях просто да внуша на охраната симпатия към себе си и щях да получа достъп до всички видеозаписи. Но не трябваше да се демаскирам. И затова реших да използвам универсалният източник на симпатия — парите.

От дадената ми сума изброих сто долара в рубли — няма нужда от повече, нали? Влязох в стаята на дежурния — там скучаеше младеж в строга униформа.

— Добър ден! — поздравих аз, усмихвайки се лъчезарно.

Охранителя изобрази с целия си вид пълната си солидарност с мнението ми за днешния ден. Аз хвърлих поглед към монитора пред него — там вървяха образите от най-малко десетина видеокамери. И сигурно може да пусне повторение на всеки момент. Ако изображението се записва на твърдия диск (а къде другаде?), то записите с тридневна давност сигурно още не са прехвърлени в архива.

— Имам проблем. — съобщих аз. — Вчера получих забавно писъмце… — аз намигнах, — от някаква дама. Доколкото разбрах, тя живее тук.

— Заплашително писмо? — настръхна охранителя.

— Не-не! — запротестирах аз. — Точно обратното… Но тайнствената непозната се опитва да запази инкогнито. Може ли да погледнем кой е изпращал писма преди три дена?

Охранителя се замисли.

И тогава развалих всичко. Сложих парите на масата и казах с усмивка:

— Много ще съм ви благодарен.

Младежа незабавно се вкамени. Стори ми се, че натисна нещо с крак.

След десет секунди двама негови колеги, много вежливи, което изглеждаше смешно при техните габарити, настоятелно ми предложиха да отидем при началника.

Все пак има разлика, и то сериозна, в общуването с държавни чиновници и с частна охранителна фирма…

Интересно беше да се провери дали биха ме завлекли при началника насила. Все пак те не са милиция. Но аз предпочетох да не нажежавам обстановката и се подчиних на цивилния си конвой.

Началникът на охраната, човек вече на години и явно работил в органите на реда, ме гледаше укорително.

— Какви ги вършите, господин Городецки… — каза той, въртейки между пръстите си моята картичка-пропуск за територията на „Ассол“. — Държите се като в държавно учреждение, да ме извинявате за израза…

У мен възникна усещането, че много му се иска да счупи пропуска ми, да извика охраната и да ме изгони от елитната територия.

Много ми се искаше да се извиня и да кажа, че повече няма да правя така. Още повече, че наистина ми беше срамно.

Само че това беше желание на Светлия маг Антон Городецки, а не на притежателя на малка фирма за търговия с млечни продукти А. Городецки.

— А какво толкова е станало? — попитах аз. — Ако молбата ми е неизпълнима, да ми бяха казали веднага.

— А парите защо? — попита началникът на охраната.

— Какви пари? — учудих се аз. — А… вашият сътрудник е сметнал, че му предлагам пари?

Началникът на охраната се усмихна.

— В никакъв случай! — твърдо казах аз. — Бръкнах в джоба за носната си кърпичка. Алергията ми много ме тормози днес. А в джоба имах всякакви дребни, та ги извадих… но дори не успях да се изсекна.

Явно прекалих.

Началникът с каменно лице ми подаде картичката и много вежливо каза:

— Инцидентът е приключен. Както разбирате, господин Городецки, прегледът на работните записи от частни лица е забранен.

Аз почувствах, че началникът най-много се засегна от фразата за „всякакви дребни“. Тук, разбира се, нямаше бедняци. Но и не бяха толкова богати, че да наричат сто долара „всякакви дребни“.

Аз въздъхнах и наведох глава:

— Извинете, сглупих. Наистина се опитах да предложа… възнаграждение. Цяла седмица обикалях по учреждения, фирмата си пререгистрирах… вече и рефлекс си изработих.

Началникът ме гледаше изпитателно. И като че ли малко поомекна.

— Виновен съм. — признах си аз. — Но направо полудявам от любопитство. Ако щете вярвайте, почти не съм спал, само съм се чудел…

— Виждам, че не сте спали. — гледайки ме, каза началникът. И не издържа — все пак човешкото любопитство е неизтребимо: — А какво толкова ви заинтересува?

— Жената с дъщеричката сега са на вилата. — казах аз. — Аз обикалям тук, опитвам се да завърша ремонта… и изведнъж получавам писмо. Анонимно. Написано с женски почерк. А в писмото… ами, как да кажа… килограм кокетство и половин килограм обещания. Демек, прекрасна непозната мечтае да се запознае с вас, но не рискува да направи първата крачка. Ако съм внимателен и разбера от кой е писмото — само трябва да се приближа…

В очите на началникът загоря бодро огънче.

— А жената е на вилата? — каза той.

— На вилата. — кимнах аз. — Вие да не си помислите… никакви бъдещи планове. Просто ми се иска да разбера коя е тази непозната.

— Писмото у вас ли е? — попита началникът.

— Незабавно го изхвърлих. — признах си аз. — Ще вземе да го види жена ми и върви доказвай после, че нищо не е имало…

— Кога е било изпратено?

— Преди три дена. От нашия пощенски клон.

Началникът размишляваше.

— Там събират писмата един път на ден, вечерта. — казах аз. — Не мисля, че се посещава от много хора… само пет-шест човека на ден. Ако можех да погледна…

Началникът поклати глава. Усмихна се.

— Да, разбирам, че не е разрешено… — казах печално аз. — Но поне вие погледнете, а? Може и да няма никаква жена, може съседа да си прави шега. Той е такъв… весел човек.

— Онзи от десетия етаж ли? — намръщи се началникът.

Аз кимнах:

— Погледнете… просто кажете, имало ли е жена, или не…

— Това писмо ви компрометира, нали? — каза началникът.

— В известен смисъл. — признах аз. — Пред жена ми.

— Какво пък, тогава имаме основание да прегледаме записите. — реши началникът.

— Много ви благодаря! — възкликнах аз. — Много, много ви благодаря!

— Виждате ли колко е просто? — каза началникът, натискайки бавно клавишите по клавиатурата на компютъра. — А вие — пари… Ама че съветски навици… сега…

Аз не се сдържах, станах и застанах зад рамото му. Началникът не възрази. Той беше заинтригуван — явно на територията на „Ассол“ нямаше много работа за него.

На екрана се появи изображение на пощенският клон. Отначало от един ъгъл — можеше прекрасно да се види какво правят момичетата. После от друг — към входа и пощенската кутия.

— Понеделник. Осем сутринта. — тържествено каза началникът. — А сега какво? Да гледаме екрана дванайсет часа?

— Ох, наистина… — фалшиво се огорчих аз. — Не помислих за това…

— Натискаме клавиша… не, ето този… и какво се получава?

Изображението започна леко да потрепва.

— Какво? — попитах аз, сякаш не бях проектирал аналогична система за нашия офис.

— Търсене на движение! — тържествено възкликна началникът.

Първият улов беше в девет и половина. В пощата влезе някакъв работник с азиатски вид. И изпрати цяла пачка писма.

— Не е вашата непозната, нали? — заяде се началникът. И поясни: — Това са строителите на втори корпус. Непрекъснато изпращат писма в Ташкент.

Аз закимах.

Вторият посетител беше в един и петнайсет. Непознат, но много солиден господин. Зад него вървеше бодигард.

Господинът не изпрати писма. Изобщо не разбрах за какво е влязъл — или да позяпа момичетата, или да разучи територията на „Ассол“.

А третия беше… Лас!

— О! — възкликна началникът. — Това е вашият съсед-шегаджия, нали? Който пее песнички посред нощ?

Лош следовател съм…

— Той е… — прошепнах аз. — Нима…

— Добре, ще гледаме нататък. — смили се началникът.

Нататък, след двучасова пауза, народът се изсипа вкупом.

Още трима от живущите изпратиха писма. Всички — мъже, всички с много сериозна външност.

И една жена. На около седемдесет години. Точно преди да затворят. Дебела, в пищна рокля и с огромни безвкусни гердани. Редките сиви коси бяха накъдрени.

— Нима е тя? — възхити се началникът. Стана и ме потупа по рамото: — Е, какво, има ли смисъл да търсим тайнствената непозната.

— Всичко е ясно. — казах аз. — Номер.

— Нищо, номер — това не е беля. — отговори началникът. — А към вас имам една молба, за в бъдеще… никога не правете такива двусмислени постъпки. Не вадете пари, ако не смятате да плащате на някой.

Аз наведох глава.

— Сами развращаваме хората. — с мъка в гласа каза началникът. — Разбирате ли? Сами! Веднъж ще предложиш, втори път ще предложиш… на третия път от теб ще искат. А ние се оплакваме — защо така, откъде се взе… Та вие сте добър, светъл човек!

Аз удивено се втренчих в началника.

— Добър сте, добър. — каза началникът. — Вярвам на усета си. За двайсет години в криминалното следствие всякакви съм виждал… Не правете повече така, става ли? Не увеличавайте злото около нас.

Отдавна не съм бил толкова засрамен. Светлия маг го учиха да не върши злини!

— Ще се постарая. — казах аз. Погледнах виновно началника в очите. — Много ви благодаря за помощта…

Началникът не отговори. Очите му станаха стъклени, чисти и безмислени, като на бебе. Устата му се отвори. Пръстите, лежащи на облегалката на стола се свиха и побеляха.

Замразяване. Просто заклинание, много ефикасно.

А зад гърба ми, до прозореца, стоеше някой. Аз не го виждах — чувствах го с гърба си…

Отскочих настрани, толкова бързо, колкото можех. Но успях да почувствам леденото дихание на Силата, насочено в мен. Не, това не е замразяване. Това е нещо аналогично от вампирския арсенал.

Силата се плъзна по мен и потъна в нещастния охранител. Маскировката на Хесер не само ме криеше, а и ме защитаваше!

Удряйки рамото си в стената, аз изпънах ръка, но в последната секунда все пак се удържах и не нанесох удар. Примигнах — и вдигнах сянката към очите си.

До прозореца, зъбейки се от напрежение, стоеше вампир. Висок, с физиономия на породист европеец. Висш вампир, без всякакво съмнение. И не новичък, като Костя. Той беше поне на триста години, най-малко. И по сила, без съмнение, ме превъзхождаше.

Но не и Хесер! Вампира не виждаше, че съм Различен. И сега всички подтискани инстинкти, които висшите вампири умеят да сдържат в себе си, избиваха навън. Не зная за кого ме взе — за някой особен човек, способен да се сравнява по реакции с вампирите, за митичния „мелез“ — дете от човешка жена и мъж-вампир, — за не по-малко измисления ловец на нисши Различни… Но вампирът явно беше готов да обезумее и да започне да руши всичко около себе си. Лицето му потече като пластилин, оформяйки муцуна на звяр с голямо чело, на горната челюст се издължиха кучешките зъби, на пръстите се появиха остри нокти.

Обезумял вампир — това е страшно. Единственото по-лошо от него е уравновесеният вампир.

Само рефлексите ме спасиха от двубоя със съмнителен изход. Аз се сдържах и не нанесох удар, а извиках традиционната формула за арест:

— Нощен Патрул! Излез от Сумрака!

И моментално от вратата се чу глас:

— Стой, та това е наш!

Беше удивително, колко бързо се нормализира вампира. Зъбите и ноктите се прибраха, лицето се промени, приемайки пак онзи сдържан, породист вид на преуспял европеец. И аз добре помнех този европеец — от славния град Прага, където варят най-добрата бира и пазят най-красивата готика в света.

— Витезслав? — възкликнах аз. — Какво си позволявате?

А на вратата, разбира се, стоеше Едгар. Тъмният маг, който след кратка работа в московския Дневен Патрул отиде в Инквизицията.

— Антоне, моля за извинение! — хладнокръвния прибалтиец наистина беше смутен. — Малка грешка. Работен момент…

Витезслав беше самата любезност.

— Нашите извинения, патрулен. Не ви познахме…

Той бързо плъзна поглед по мен и в гласът му се появи възхищение:

— Каква маскировка… Поздравявам ви, патрулен. Ако това е ваша изработка, то аз скланям глава.

Не започнах да обяснявам кой ми е поставял защитата. Рядко се удава на Светъл маг (а и на Тъмен, защо да си кривим душата) безнаказано да покрещи на инквизиторите.

— Какво направихте с човека? — излаях аз. — Той е под моя защита!

— Работен момент, както вече каза моят колега. — свивайки рамене, отвърна Витезслав. — Интересуват ни данните от видеокамерите.

Едгар небрежно премести креслото със застиналия началник на охраната и се приближи към мен. Усмихна се:

— Городецки, всичко е наред. Вършим една и съща работа, нали?

— Имате ли разрешение за подобни… работни моменти? — попитах аз.

— Имаме много разрешения. — хладно и отчетливо произнесе Витезслав. — Даже си нямате представа колко много са те.

Край, опомни се. И веднага се заяде. И още как — той едва не се поддаде на инстинктите си, загуби самоконтрол, което за висш вампир е просто позор. И в гласът на Витезслав се появи истинска, спокойна ярост.

— Искате ли да проверите, патрулен?

Естествено, инквизиторът не може да позволи да му крещят. Само че и аз вече не можех да отстъпя!

Положението спаси Едгар. Вдигна ръка и много емоционално възкликна:

— Аз съм виновен! Трябваше да разпозная господин Городецки! Витезслав, това е мой личен пропуск! Извинете!

Аз първи протегнах ръка на вампира.

— Наистина — вършим една и съща работа. Не очаквах да ви видя тук.

С това попаднах в целта. Витезслав за миг отклони очи. И много дружелюбно се усмихна, стискайки ръката ми. Дланта на вампира беше топла… и аз разбирах какво означава това.

— Колегата Витезслав идва направо от самолета. — каза Едгар.

— И още не е успял да си направи временна регистрация? — уточних аз.

Колкото и могъщ да беше Витезслав, каквато и длъжност да заемаше в Инквизицията, той си оставаше вампир. И беше длъжен да премине през унизителната процедура на регистрацията.

Но аз не продължих да го притискам. Напротив.

— Можем да извършим всички формалности тук. — предложих аз. — Имам това право.

— Благодаря, — кимна вампирът, — но аз ще мина през вашият офис. Редът преди всичко.

Крехкият мир беше възстановен.

— Вече прегледах записите. — казах аз. — Преди три дена са изпраща писма четирима мъже и една жена. И някакъв работник е изпратил цяла купчина писма. Тук работят строители от Узбекистан.

— Добър знак за вашата страна. — много вежливо каза Витезслав. — Когато за работна ръка се използват граждани от съседни държави, това е признак за икономически подем.

Можех да му обясня какво мисля по този повод. Но си премълчах.

— Искате ли да прегледате записите? — попитах аз.

— Ако обичате, да. — съгласи се вампирът. Едгар скромно стоеше отстрани.

Изведох на монитора образа от пощенския клон. Включих „търсене на движение“ — и ние отново разгледахме всички любители на епистоларния жанр.

— Този го познавам. — тикнах аз пръст в Лас. — Днес ще разбера какво точно е пращал.

— Подозирате ли го? — уточни Витезслав.

— Не. — поклатих глава аз.

Вампирът пусна записа отново. Но този път нещастният замразен началник също беше преместен пред компютъра.

— Кой е този? — питаше Витезслав.

— Живущ. — безучастно гледайки екрана, отговаряше началникът. — Първи корпус, шестнайсети етаж…

Паметта му беше отлична. Той назова по име всички заподозрени, само работника не разпозна. Освен Лас, живущия на единайсетия етаж и старицата от единайсетия, писма бяха изпращали двамата мениджъри на „Ассол“.

— Ние ще се заемем с мъжете. — реши Витезслав. — Като начало. Вие проверете старицата, Городецки. Става ли?

Аз свих рамене. Сътрудничеството си е сътрудничество, но няма да позволя да ме командват.

Още повече Тъмен. Вампир.

— Това за вас ще е по-лесно. — поясни Витезслав. — На мен… ми е трудно да се приближавам към стари хора.

Признанието беше откровено и неочаквано. Аз измучах нещо и не се впуснах в уточнения.

— Чувствам в тях онова, от което съм лишен. — все пак поясни вампирът. — Смъртта.

— Завиждате ли им? — не се сдържах аз.

— Страхувам се. — Витезслав се наведе над охранителя и произнесе: — Сега ще си тръгнем. Ти ще спиш пет минути и ще сънуваш хубави сънища. Когато се събудиш, ще забравиш нашето посещение. Ще помниш само Антон… ще се отнасяш много добре към него. Ако на Антон му се наложи — ще му оказваш всякаква помощ.

— Нямаше нужда… — слабо протестирах аз.

— Вършим една и съща работа. — напомни вампирът. — Знам колко е трудно да работиш под прикритие. Довиждане.

Миг — и той изчезна. Едгар виновно се усмихна и излезе през вратата. Без да чакам пробуждането на началника, и аз напуснах кабинета.