Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (13)

Глава 3

Арина седеше на стола, скромно положила ръце на коленете си. Тя повече не се усмихваше — и въобще беше самото послушание.

— Нататък ще минем ли без фокуси? — полюбопитствах аз, излизайки в реалният свят. Гърбът ми беше мокър, а краката ми трепереха.

— Може ли да остана в този облик, патрулен? — тихо попита Арина.

— Защо? — не се удържах аз от малко отмъщение. — Вече ви видях каква сте наистина.

— Кой ще каже какво е истинско на този свят? — замислено каза Арина. — Зависи откъде го погледнеш… Смятайте молбата ми за женско кокетство, Светъл.

— И опитът да ме прелъстите също ли беше кокетство?

Арина ме стрелна с очи. Предизвикателно каза:

— Да! Разбирам, че сумрачният ми облик… но тук и сега аз съм такава! И нищо човешко не ми е чуждо. В това число и желанието да се харесам.

— Добре, стойте си такава. — измърморих аз. — Няма да твърдя, че мечтая за повторение на шоуто… Махнете илюзията от магическите предмети!

— Както кажете, Светъл. — Арина прокара длан по косата, поправяйки прическата си.

И къщичката леко се промени.

Вместо чайник на масата се оказа малка брезова бъчвичка. От нея се вдигаше пара. Между другото, телевизорът остана — но щепселът вече не отиваше до несъществуващия контакт, а беше забит в голям червен домат.

— Оригинално. — кимайки към телевизора, отбелязах аз. — И често ли се налага да сменяте зеленчуците?

— Доматите — всеки ден. — сви рамене вещицата. — Една зелка работи два-три дена.

Никога не ми се бе случвало да видя толкова оригинален способ за получаване на електричество. Не, на теория е възможно… но на практика…

Впрочем, най-много ме интересуваше шкафът с книгите. Аз се приближих го него и извадих първият попаднал ми под ръка том — тънък, с мека подвързия.

„Глог — практическо въведение в домашната магия“.

Книгата беше отпечатана на нещо като ротативка. Издадена преди една година. Дори беше посочен тиражът — 200 броя. И ISBN си имаше! Само печатницата ми беше непозната, ООО „ТО“.

— Наистина ботаника… Нима печатате книгите си в печатници? — възхитих се аз.

— Случва се. — скромно каза вещицата. — Няма на ръка да ги преписваме, я…

— На ръка — това още не е нищо. — отбелязах аз. — Случва се и с кръв да пишат…

И измъкнах от шкафа „Кассагар Гарсарра“

— Със собствената си кръв, забележете. — сухо каза Арина. — Никакви гадости!

— Тази книга сама по себе си е гадост. — отбелязах аз.

— Чак пък, чак пък…

— „Насъскване на хората един срещу друг без излишни усилия…“

— Какво се опитвате да ми припишете? — вече раздразнено попита Арина. — Това са… академически издания. Антиквариат. Никого не съм насъсквала.

— Нима? — прелиствайки книгата, попитах аз. — „Успокояване на бъбречни болки, разнасяне на водни натрупвания…“ Да допуснем…

— Нали няма да обвините човек, който чете Де Сад, че смята да измъчва някого? — заяде се Арина. — Това е нашата история. Различни заклинания. Без разделяне на деструктивни и позитивни.

Аз изхъмках. Общо взето, тя беше права. Това, че тук са събрани най-различни магически рецепти, изобщо не е престъпление. Освен това… ето „Как да премахнем болката на родилката без да повредим детето“. Впрочем, до него стоеше „Премахване на плода без да повредим родилката“ и „Премахване на плода заедно с родилката“.

Всичко бе както е обичайно за Тъмните.

Но въпреки тези вредни рецепти и скорошният й опит да ме прелъсти, нещо в Арина предизвикваше симпатия. На първо място — това, как беше постъпила с децата. Каквото и да говорим, една стара умна вещица би им намерила всякакви ужасни приложения. Освен това… освен това в нея имаше нещо тъжно и самотно — независимо от цялата й сила, независимо от ценната й библиотека и привлекателния човешки облик.

— В какво съм се провинила? — заядливо попита Арина? — Е, стига протака, чароплете!

— Имате ли регистрация? — попитах аз.

— ’Що, да не съм вампирка или върколак? — отвърна с въпрос Арина. — Щампа решил да ми слага… ама че го измисли…

— Никой не говори за печат. — успокоих я аз. — Въпросът е там, че всички магове от първо и по-горно ниво са длъжни да съобщават в съответния регионален център за своето местожителство. За да не бъде сметнато преместването има за враждебни действия…

— Аз не съм вълшебница, аз съм магьосница!

— Маговете и приравнените към тях по сила Различни… — уморено повторих аз. — Вие се намирате на територията на Московският Патрул. Бяхте длъжна да ни уведомите.

— По-рано не беше така. — промърмори вещицата. — Чароплетите-първаци си разправяха един за друг, вампирите и върколаците ги водеха на отчет… а нас никой не ни закачаше.

Тук имаше нещо странно…

— Кога „по-рано“? — попитах аз.

— През трийсет и първа. — неохотно каза вещицата.

— Живеете тук от трийсет и първа година? — не повярвах аз. — Арина…

— Тук живея от две години. А преди това… — тя се намръщи. — няма значение къде съм била. Не съм чула за новите закони.

Може би не лъжеше. Това се случваше със старите Различни, особено с онези, които не работят в Патрулите. Забият се някъде из пущинаците, в тайгата или в гората, седят там с десетилетия, докато съвсем не ги налегне мъката.

— А преди две години сте решили да се заселите тук? — уточних аз.

— Реших. Какво да правя аз, глупачката, в града? — Арина се засмя. — Седя, ето — телевизия гледам, чета книги. Наваксвам пропуснатото. Намерих една стара приятелка… тя ми праща книжки от Москва.

— Какво пък. — казах аз. — Тогава — обичайната процедура. Имате ли лист хартия?

— Да.

— Пишете обяснителна бележка. Лични данни — произход, години на раждане и инициация, работили ли сте в Патрулите, на какво ниво на силата сте…

Арина послушно извади хартия и молив. Аз се намръщих, но не й предложих химикалка. Ако ще и с паче перо да пише.

— Кога за последен път сте водена на отчет или по друг начин сте заявявала местопребиваването си в официалните органи на Патрулите… Къде сте били след това.

— Няма да пиша. — остави молива Арина. — Завъдили бумащина… На кой му влиза в работата къде съм си старите кости топлила?

— Арина, зарежете този речник на селска леля! — помолих аз. — Преди малко говорихте нормално.

— Маскирах се. — без да мигне, заяви Арина. — А, както искате. Само че и вие зарежете чиновническия тон.

Тя бързо, със ситен равен почерк изписа целият лист. Подаде ми го.

Възрастта й се оказа по-малка, отколкото предполагах. Още нямаше двеста години. Майка й била селянка, баща й — неизвестен, не е имало Различни сред роднините. Момичето беше инициирано на единайсет години от Тъмен маг, или както упорито ги наричаше Арина — „чароплет“. Чужденец, немец. Между другото и я дефлорирал, което Арина неизвестно защо бе сметнала за нужно да посочи, добавяйки „похотлив мръсник“. А… ето каква е работата! Немецът е взел момичето за обучение и да му угажда — във всякакъв смисъл. И явно не е бил особено умен или твърде нежен — на тринайсет години момичето станало толкова силно, че в честен дуел победила и развъплътила наставника си. Между другото — маг четвърто ниво. След това събитие попаднала под наблюдението на тогавашните Патрули. Впрочем, друго нищо криминално нямаше — ако се вярва на обяснителната. Градовете не й харесвали, живяла на село, изхранвала се с дребна магия. След революцията няколко пъти се опитвали да я убият… селяните разбирали, че е вещица и решили да насъскат ЧК^[1] към нея. Маузери срещу магия, виж ти! Побеждавала магията, но това не можело да продължава дълго. През трийсет и четвърта година Арина…

Аз вдигнах очи към вещицата и попитах:

— Наистина ли?

— Изпаднах в летаргия^[2]. — спокойно каза Арина. — Разбрах, че червената зараза ще продължи дълго. Поради редица обстоятелства можех да избера срок от шест, осемнайсет или шейсет години. При нас, вещиците, винаги има много условности… Шест и осемнайсет години са твърде малко за комунистите. Заспах за шейсет години.

Тя се поколеба, но призна:

— Тук си спах. Оградих колибата колкото можах, та нито човек, нито Различен да не може да се приближи…

Сега вече е ясно. Трудни времена са били. Различните са умирали почти толкова често, колкото и обикновените хора. Не е трудно да изчезнеш.

— И не сте казали на никой, че ще спите тук? — уточних аз. — На приятелките си…

Арина се ухили:

— Ако бях казала на някой, сега нямаше да говориш с мен, Светъл.

— Защо?

Тя кимна към шкафа.

— Ето, цялото ми богатство. И не е малко.

Аз сгънах обяснителната и я прибрах в джоба. Казах:

— Не е малко. И все пак тук не видях една рядка книга.

— Коя? — удиви се вещицата.

— „Фуаран“.

Арина изсумтя:

— Голямо момче си вече, пък още вярваш в приказки… Няма такава книга.

— Аха. И момичето само си е измислило това име.

— Не й почистих паметта. — въздъхна Арина. — Кажи сега, струва ли си да правиш добри дела?

— Къде е книгата? — рязко попитах аз.

— Третия рафт отдолу, четвъртия том отляво. — раздразнено каза Арина. — Да не си забравил очите си в къщи?

Аз се приближих до шкафа и се наведох. „Фуаран“!

Големи златисти букви върху черна кожа. Аз извадих книгата и погледнах тържествуващо към вещицата. Арина се усмихваше.

Аз погледнах надписа на корицата — „Фуаран — измислица или истина?“ Думата „Фуаран“ беше напечатана с големи букви, останалото — с дребен шрифт.

Погледнах ръба.

Ами да. Малките букви се бяха изтъркали и изронили.

— Рядка книга. — призна Арина. — Отпечатана в тринайсет екземпляра, в Санкт-Петербург, през тринайсета година, в печатницата на Негово Императорско Величество. Печатаха я, както се изисква, нощем, в новолуние. Не знам колко такива са оцелели…

Можеше ли малкото наплашено момиче да забележи само думата, напечатана с големи букви? Като нищо!

— Какво ще се случи сега с мен? — тъжно попита Арина. — Какви са ми правата?

Аз въздъхнах и седнах до масата, прелиствайки неистинския „Фуаран“. Интересна книга, няма спор…

— Нищо няма да ви се случи. — признах аз. — Помогнали сте на децата. Нощният Патрул ви е признателен за това.

— Защо да вредим напразно на хората… — промърмори вещицата. — така само си вредим…

— Отчитайки този факт, а така също особеностите на вашия живот… — аз се порових в паметта си, припомняйки си параграфи, препратки и забележки. — Отчитайки всичко това, няма да има наказание. Само още един въпрос… какво е вашето ниво на Силата?

— Написала съм — „не знам“. — спокойно отвърна Арина. — Нима можеш да го измериш?

— Поне приблизително?

— Като лягах да спя, бях на първо ниво. — не без гордост си призна вещицата. — А сега явно съм излязла извън категориите.

Точно така. Затова не успях да прозря илюзиите й.

— Възнамерявате ли да работите в Дневния Патрул?

— Как пък не! — възмути се Арина. — Още повече че сега Завулон е главния, нали така?

— Завулон. — потвърдих аз. — А защо се учудвате? Нима го смятате за недостатъчно силен?

— Силата винаги му е стигала. — намръщи се Арина. — Само че твърде лесно предава своите. Приятелките… с нито една не е изкарал повече от десет години, винаги нещо им се случваше… но въпреки това младите глупачки пак скачаха в леглото му. А как мрази украинците и латвийците! Ако трябва да се свърши някаква мръсна работа — примамва група от Украйна и гребе жарта с чужди ръце. Ако трябва да се подстави някой под ударите — първия кандидат ще е от Литва… Мислех, че с такова поведение няма да се удържи на поста си. — Арина изведнъж се усмихна. — Не, явно се е изхитрил да избягва ударите. Юнак!

— Да… — кисело казах аз. — Какво пък, ако не възнамерявате да работите в структурите на Дневния Патрул, а продължавате да водите светски живот, ще получите право на определени магически действия… за лични цели. За една година — дванайсет действия от седмо ниво, шест от шесто, три от пето и едно от четвърто ниво. Веднъж на две години — действие от трето ниво. Веднъж на четири години — действие от второ ниво.

Аз замълчах.

Арина се поинтересува:

— А действия от първо ниво?

— Максимално разрешената сила за Различните, които не са на служба, е ограничена до предишното им ниво. — ехидно отбелязах аз. — Ако се подложите на изследване и се регистрирате като вещица извън категориите, веднъж на шестнайсет години ще получавате право на магия от първо ниво. Съгласувана с Патрулите и Инквизицията, разбира се. Магията от първо ниво е твърде сериозно нещо.

Вещицата се ухили. Странна беше тази усмивка — съвсем старческа и неприятна, върху красивото младо лице…

— Някак ще мина и без първо ниво. Доколкото разбирам, ограниченията се отнасят само за магията, насочена към хората?

— Към хората и Различните. — потвърдих аз. — Със себе си и с неодушевените предмети можете да правите каквото си искате.

— И на това благодаря. — съгласи се Арина. — Какво пък, извинявай, Светъл, че се опитах да те объркам. Ти явно си готин. Почти като нас.

От този съмнителен комплимент ме побиха тръпки.

— Още един въпрос. — казах аз. — Кои бяха онези върколаци?

Арина помълча. После попита:

— Какво, да не би законът вече да е отменен?

— Кой закон? — опитах се да се направя на глупак аз.

— Стария закон. Тъмния не е длъжен да издава Тъмен, Светлия — Светъл…

— Има такъв закон. — признах аз.

— Ами тогава сам си лови върколаците. Нищо че са глупаци, нищо че са кръвожадни — само че няма аз да ги издавам.

Това беше казано твърдо и уверено. И нямаше с какво да й окажа натиск. Та тя не е помагала на върколаците, точно обратното.

— Магическите действия по мой адрес… — аз помислих. — Какво пък. Прощавам ви ги.

— Просто така? — уточни вещицата.

— Просто така. Приятно ми е, че устоях.

Вещицата изсумтя:

— Устоял бил… Жена ти е вълшебница, да не съм сляпа, та да не видя? Тя те е омагьосала. Да не може никоя жена да те съблазни.

— Лъжеш. — спокойно отвърнах аз.

— Лъжа. — призна вещицата. — Юнак. Магията няма нищо общо, просто много я обичаш. Ами тогава — много поздрави на жената и дъщеричката. Ако срещнеш Завулон — кажи му че козел беше, козел си и остана.

— С удоволствие. — обещах аз. Ама че вещица! Не се бои да ругае Завулон! — А на Хесер какво да предам?

— За него нищо не съм казала. — презрително каза Арина. — Какво общо имаме ние, селските глупачки, с великите тибетски магове!

Аз стоях и гледах тази странна жена — толкова красива в човешки облик и толкова отвратителна в истинския си вид. Вещица, могъща вещица. Но не може да се каже, че е злобна — всичко е смесено…

— Не ти ли е тъжно сама тук, бабче? — попитах аз.

— Обиждаш ли? — отвърна с въпрос Арина.

— Не, изобщо. Все пак и аз съм учил някои неща.

Арина кимна, но премълча.

— Изобщо не искаше да ме съблазняваш и никакви плътски желания не са останали в теб. — продължих аз. — При вещиците това е различно, не е като при вълшебниците. Ти си стара и се чувстваш стара, мъжете изобщо не те вълнуват. Друг въпрос е, че още хиляда години можеш да останеш толкова стара. Така че ме съблазняваше само заради спорта.

Миг — и Арина се преобрази. Превърна се в спретната старица, румена, леко прегърбена, с живи бойки очи, умерено беззъба уста, посивели, но здрави коси. Попита:

— Така по-добре ли е?

— Всъщност, да. — признах аз с лека тъга. Все пак предишният й образ беше много приятен.

— Аз бях такава… преди сто години. — каза вещицата. — И такава, каквато те посрещнах, също бях… някога. А каква бях на шестнайсет! Ах, Светъл, какво весело и красиво момиче бях! Макар и вещица… Знаеш ли защо и как остаряваме?

— Чувал съм някои неща. — признах аз.

— Това е цената за придвижването в ранга. — тя пак използва тази старомодна дума, която през последните години беше напълно изместена от появилата се от компютърните игри дума „ниво“. — Вещицата може да остане с младо тяло. Само че тогава ще си заседне на трети ранг. Ние сме по-тясно свързани с природата, а тя не обича фалша. Разбираш ли?

— Разбирам. — казах аз.

Арина кимна:

— Та така, Светъл… радвай се, че жена ти е чародейка. Ти добре постъпи с мен… няма да лъжа. Може ли направя подарък?

— Не. — поклатих глава аз. — Аз съм на работа. И подарък от вещица…

— Разбирам. Не искам теб да даря, а твоята жена!

Аз се обърках. Арина бодро изкуцука до обкования с желязо сандък (преди на неговото място имаше масивен скрин), отвори го и бръкна вътре. След секунда се върна при мен с малък костен гребен.

— Вземи, патрулен. Без умисъл, без корист, не за беда и горест. Да стана на сянка, ако лъжа, вятъра да ме разнесе…

— Какво е това? — попитах аз.

— Чудесия… — Арина се намръщи. — Как му казват сега… артефакт!

— И все пак?

— Не ти стигат силиците, за да видиш? — разбиращо попита Арина. — Жена ти ще разбере. А защо ти са обяснения, Светли? Ще те излъжа като едното нищо. Ще излъжа, а ти ще повярваш. Та ти си по-слаб от мен, сам знаеш.

Аз мълчах и хапех устни. Какво пък… все пак я обидих един-два пъти. И получих достоен отговор.

— Вземай, не се бой. — повтори Арина. — Баба Яга, макар и да е зла, помага на добрите юнаци.

Всъщност, защо се колебая?

— По-добре да беше предала върколаците. — вземайки гребена казах аз. — Приемам подаръка ти само като посредник и този подарък не налага на никого никакви обещания.

— Гърмян заек… — изхъмка Арина. — А за вълците… извинявай. Сами ще ги хванете, знам това. Но няма да ги предам. Между другото… можеш да вземеш книжката. За малко. Докато я провериш. Нали имаш това право?

И едва сега съобразих, че все още държа в лявата си ръка злощастния „Фуаран — измислица или истина?“.

— За експертиза, за известно време, в рамките на правата ми като патрулен. — мрачно казах аз.

Все пак бабката ме въртеше на пръста си както си поискаше! Ако беше решила, аз едва в къщи щях да забележа случайно взетата книга. А тя щеше да има пълно право да се обърне към Патрулите с оплакване — за кражба на ценна „чудесия“.

Когато излязох от къщата, видях, че е настъпила непрогледна нощ. И ми предстои да вървя през гората поне два-три часа.

Но едва бях слязъл по стълбите, когато отпред запламтя призрачно синьо огънче. Аз въздъхнах, хвърлих един поглед на къщичката, чийто прозорци светеха с ярка електрическа светлина. Арина не излезе да ме изпрати. Огънчето призивно танцуваше във въздуха.

Аз тръгнах след него.

И след пет минути чух ленивото лаене на кучета. А след още десет бях излязъл от гората. Най-обидното беше това, че през цялото време не чувствах ни най-малка следа от магия.