Сергей Лукяненко
Сенки от сънищата (1)

Глава 1
КУРИЕРИ И СПОРТИСТИ

Когато, късно вечерта, излязох от гората, уморен, гладен, зъл, мразещ целия свят, че и себе си в допълнение, попаднах право на аборито.

Туземецът седеше на бетонната плоча, издигаща се косо от земята. Тази част от космодрума беше изоставена много отдавна, подредените някога с толкова старание плочи се бяха натрошили и тревата-конуска ги изтласкваше една след друга. Бетонът зад гърба ми вече се бе превърнал в изгнила каша, която вече дори не напомняше за продукт на човешки ръце. Отпред, близо до градчето, плочите още се държаха. Отначало се разклащаха — чуждата земя неумолимо ги отхвърляше, после отново придобиваха предишната си здравина.

Аборито ме погледна, изпъкналите очи запулсираха, фокусирайки се. Сви дългите си тънки крака, сякаш се страхуваше, че ще го съборя от плочата.

— Мир и любов — измърморих, заобикаляйки плочата с наежилия се абори. Туземецът беше стар, тъмнокафявият цвят на лъжекожата показваше преклонната му възраст. Аборитата на такава възраст често избухваха в пристъпи на кашлица, а на мен изобщо не ми се искаше да трия разяждащата слуз от дрехите си.

— Мир и любов — повтори аборито нечленоразделно. Спрях се. Туземците можеха само да копират човешкия говор, но самият факт, че получих отговор, показваше желание за общуване.

— Добре, приятелче, слушам те — казах аз, след като спрях на безопасно разстояние. Аборито смръщи сплескания си нос и изрече гъгниво:

— Добре… приятелче…

Чаках. Струва си човек да бъде снизходителен към същество, което говори с носа си, само за да привлече вниманието ти.

Аборито отдели едната си ръка от плочата и я пъхна в някаква гънка на лъжекожата си. Търпеливо чаках, докато туземецът човъркаше из вътрешностите си. Може пък черният дроб да го сърбеше…

Аборито издаде жвакащ звук и измъкна навън малко оранжево топче. Поднесе го към мен, търкалящо се в дланта му.

Перлата беше хубава!

Не, не „Изгревът на Империята“, нито пък „Плазменото цвете“. Но пълноценна перла първа категория, което означаваше пет години безгрижно съществуване за мен.

Или билет за Тера.

Пристъпих към аборито — и той моментално скри перлата в тялото си.

— Вода? — тъпо попитах аз.

— Вода — съгласи се аборито.

Коренните жители на планетата не се нуждаеха от нищо, което можехме да им дадем. Съвсем от нищо. Оръжието, техниката, дрехите и храната нямаха абсолютно никаква стойност за тях.

Само водата. Съвсем малко чиста вода — около литър. Тази цена устройваше всички и дори малките деца носеха на кръста си еднолитрова манерка. Всеки знае как да постъпи, ако абори му подаде перла.

Откачих манерката и я показах на аборито. Манерката беше лека, страшно лека.

— Изгубих се — казах му. — Разбираш ли? Изгубих се в пясъците. Нямам вода.

Аборито въздъхна и слезе от плочата.

— Почакай! — извиках аз. — Хайде, почакай, почакай ме, де! Ще донеса. Почакай ме един час! Половин час!

Изведнъж се досетих, че за половин час мога да изтичам до най-близкия пост на охраната. А там да наточа вода, да взема флаер — момчетата щяха да разрешат — и за няколко минути да се върна тук.

Аборито си отиваше.

— Говедо! — извиках след него.

Туземецът спря — както винаги се случва с аборитата, когато доловят заплаха, дори и най-малката. Погледна ме — и изведнъж леден вятър прониза главата ми. За миг си представих как в празния ми череп дрънчи изсъхналото кълбо на мозъка ми.

Усещането беше страшно достоверно. И, което е по-важно, заплахата беше абсолютно основателна. Изсушаването на мозъка ми би отнело на аборито само секунда.

Впрочем той разбираше, че ругатнята е едно, а изстрелът в гърба — съвсем друго. Обърна ми гръб и отново тръгна към гората. Стоях, едва сега осъзнавайки, че притискам главата си с ръце в безсмислен опит да се предпазя от илюзията или пък в стремеж да сплескам черепа си до новия размер на мозъка.

Как само ме изработи… говедо…

Аборито се отдалечаваше. Отпуших манерката и бавно излях на земята остатъка от водата. Беше прекалено малко, за да заинтересува туземеца. И най-смешното е, че тя не струваше нищо. На планетата имаше много вода, два артезиански кладенци задоволяваха напълно нуждите на градчето. Имаше и реки, и езера, и блата.

Просто понякога аборитата смятат за разумно да разменят за литър вода израсналата в собственото им тяло оранжева перла.

Аборитата са си подредили живота много добре. Никой няма да тръгне да се кара със същества, владеещи телепатията и способни да излъчват микровълни. Още повече, че е невъзможно да се вземе скритата перла — тя се разлага в трупа за части от секундата. Пък и другите аборита така или иначе ще открият убиеца и ще го изгорят жив. А ако напусне планетата — ще убият най-близкия му човек. Не е известно по какъв начин избират най-близкия човек, но никога не грешат. Така постъпиха със сина на Дин Ръсел — човекът, отнел от едно абори „Плазменото цвете“. Никой не знае защо той е убил аборито, вместо да му даде манерката си — имал е вода. Но той се отплатил за перлата с изстрел и избягал от планетата, а същата вечер в градчето дошли аборитата. Прогорили дупка във високоволтовата ограда, която оттогава не е възстановявана. Влезли в града — никой не рискувал да застане на пътя им. Всички мислели, че ще хванат жената на Ръсел, но туземците взели сина му. Единственият, опитал се да направи нещо, бил свещеникът. Тичал след тях с кръста си, крещял. А туземците повтаряли: „Опомнете се… невинен… Божия гняв…“ и мъкнели младежа към площада.

Там го изгорили. За миг, без излишна жестокост. Бил човек, превърнал се в изсушена отвътре обвивка.

Няколко души се хванали за оръжията, но усетили навреме, че аборитата са готови да повторят фокуса и с тях.

А после двайсетте аборита тръгнали към хората с перли в протегнатите си ръце. Не, не предлагали компенсация. Предлагали размяна. Напомняли как трябва да протича тя.

И покрай мумията на седемнайсетгодишния юноша, имал нещастието да е син на Ръсел, хората мълчаливо откопчавали манерките и ги давали на аборитата…

…Гледах последните капки вода, изливащи се от манерката. После я хвърлих и я стъпках с тока на обувката си. Пластмасата се смачка, но издържа. Тъпках манерката, докато не си подбих петите.

Пластмасата се оказа по-здрава от мен.

Вече съвсем се стъмваше, аленочервеното слънце потъна зад хоризонта, започнаха да изгряват звездите. Стигнах до поста — кръгъл, вграден в бетона купол, от който стърчаха малките кулички на бойните системи. По устав куполът трябваше да се прикрива от силово поле, всички входове и изходи — да бъдат надеждно затворени, а мен, крачещия спокойно по полето за излитане, вече трябваше да са ме предупредили три пъти и пет пъти да са ме изпепелили.

Добре, че не живеем по устав. Добре, че планетата ни е мирна и спокойна.

Та нали дори аборитата никога не причиняват вреда на човека, освен при самоотбрана. Те не са зли. А просто съвсем, съвсем чужди…

До отворената врата на купола бе седнал Денис Огарин — върху прибрания в калъфа си ракетомет „Салиери“. По размери и форма калъфът наподобяваше ученическа раница. Като видях Денис, настроението ми леко се подобри. Той ми помаха с ръка, после демонстративно закова поглед върху манерката ми. По-точно — върху мястото, където би трябвало да се намира.

— Мога ли да те поздравя, момче?

Денис е само пет години по-голям от мен. А сега, когато навърших двайсет, аз с учудване осъзнах, че обръщенията „момче“ и „младеж“ вече не са за мен. Но на Денис му беше позволено да ме нарича момче, младеж, юноша, дете — както си иска. Той бе излязъл извън стените на кадетския корпус на Тера преди десет години. И оттогава беше в космическата пехота. Вече бе старши лейтенант. Беше видял почти цялата Империя, излизал бе и извън пределите й.

— Можеш да ми се присмееш — намръщено казах аз. Седнах до него — на раницата-ракетомет нямаше място, пък и не ми допадаше да седя върху субатомни заряди. Държавата плаща за банките сперма само на космическата пехота. Разказах му с две думи за случилото се.

— Няма да ти се присмивам — каза Денис. Порови се в джоба си, извади лула и тютюн. — Струва си да се присмиваш на онези, които още не са безнадеждни случаи. За да се научат. А ти си безнадежден.

Мълчах.

— Льошка, разказвал ли съм ти за законите на късмета?

— Разказвал си ми. Сто пъти.

— Та виж сега, мой млади приятелю — Денис методично натъпкваше тютюна, дори без да ме гледа и без да обръща никакво внимание на отговорите ми, — най-важният от тези закони е, че трябва да си готов за късмета. Във всеки момент. Дори да седиш на клозетната чиния, трябва да си готов да скочиш и да се втурнеш след него със смъкнати гащи.

— Денис…

— Какво? Не изглеждаш чак толкова изтощен. Тръгнал си от селището вчера сутринта. Можеш да оцелееш спокойно три денонощия без вода. Кой дявол те накара да отвориш обменната манерка?

— Бях жаден.

— Тогава не се оплаквай. Утолил си жаждата си и ти е станало хубаво. Наистина, изпуснал си единствения шанс да се измъкнеш от тази дупка. Но винаги се налага да се жертва нещо.

Той беше прав, беше прав във всичко и не можех да разчитам на снизхождение.

— Не казвай на никого — помолих го.

— Добре. Но ти сам ще го разкажеш на всички. Няма да издържиш. Ще се напиеш тази вечер и ще започнеш да се оплакваш на приятелите си. Ще добавиш към прякорите си още един, нов.

Мълчах.

— Алексей, познавам те вече пет години. — Денис ме прегърна през рамото. — И знаеш ли какво е характерно за теб? На пръв поглед изглеждаш изключително способен и о̀правен човек. Дори завист предизвикваш, съвсем добронамерена. Силен, умен, талантлив юноша. Природен талант от забутана планета. Нали е вярно, че преди десет години са ти предложили да постъпиш в художествено училище на Тера? На държавни разноски?

— Да.

— Ти си се разплакал, отказал си да отидеш, още две-три години си се занимавал със своите скулптури, после си ги зарязал.

— Това не е за мен, Денис! Какъв художник съм аз, какъв скулптор? Провървя ми случайно, победих на онази глупава изложба и какво?

— Глупчо. Ако ще изобщо да не е за теб! Имал си шанс да се измъкнеш оттук. И то къде? На Тера! Разбираш ли? Дори да те бяха изключили там след месец за мързел и бездарие, все едно — държавата щеше да е поела отговорност за теб! Да те изпращат обратно тук щеше да излезе по-скъпо, отколкото да те възпитават до навършване на пълнолетието ти в метрополията! И не ми обяснявай, че не си бил наясно с това! Дори в детството си!

— Наясно бях.

— Какво да говорим повече! После — вече си бил на осемнайсет, нали? Когато тук набираха хора за космическата пехота? Щеше да покриеш всички изисквания, уверявам те.

— Аз исках!

— Искаше. И си счупи ръката точно преди медицинската комисия.

— Вината не беше моя.

Денис попуфка с лулата, гледайки към появяващите се светлинки в градчето. Най-ярките бяха в сградата на клуба. Прав беше, сега щях да отида точно там, да се напия и да разкажа на всички за своя позор…

— Не твърдя, че е била твоя. Просто има хора, които не пропускат и най-малкия шанс. И други, при които късметът сам идва, а те не го забелязват. Ти си един от тях. Извинявай.

— Просто не ми върви.

— Да! Да, Алексей! Просто не ти върви. Късметът не те обича. Виж се само… двайсет години си живял в дупка, на планета, където няма да се съберат и пет хиляди души население. Занимаваш се дявол знае с какво. Бродиш из горите с надеждата, че някой от аборигените ще ти подари късче от фекалиите си…

— Перлите не са фекалии!

— Да допуснем. Нека да са камъни в бъбреците. Каква е разликата? И ако трябва да съм честен… никаква стойност нямат. Украшение, случайно дошло на мода. Търсенето ще вземе да спре — и на планетата ви ще сложат дебело изрисуван кръст. А знаеш ли как може да стане това? Някой млад репортер ще напише статия, че оранжевите перли се добиват от червата на уродливи пришълци, а цената им е литър вода. И край! Богатите бабки ще свалят перлите от себе си и ще ги хвърлят. Те вече няма да струват нищо.

— Денис…

— Льоша, вече от пет години съм забит тук. Може и да не сме съвсем близки, но си останахме добри приятели, нали? — Денис се усмихна. — Ще ми разрешиш ли да ти кажа истината? Ти се изхитряш и от най-печелившата ситуация да постигнеш възможно най-големи загуби.

Скочих. Денис сви рамене.

— Какво се стремиш да постигнеш? — попитах. — А?

— Подписаха ми рапорта — спокойно отговори Денис. — Време е за капитанската звездичка върху пагоните. Вдругиден отлитам.

— Къде? — попитах аз, сякаш имаше някакво значение.

— На преподготовка. За пет години съм изостанал сериозно… но ще опитам да си наваксам. А после — в редовните части — Денис ме погледна косо. — Очевидно напрежението по границите нараства. Така че… вече няма да има кой да те съветва и на кого да плачеш на рамото.

— Не съм ти плакал на рамото и нямам такова намерение! — извиках аз. — Махай се! Може пък да изпратят някой по-добър!

— Никого няма да изпратят, Алексей. Пак намаляват числеността на гарнизона.

— Още по-добре, по-малко лайнари! — озъбих се аз. — Сбогом.

— Всичко хубаво, Льошка.

Тръгнах си от поста почти на бегом, а новоизпеченият капитан Денис Огарин седеше на ракетната си раница, на която изобщо не се препоръчваше да се седи, и пуфтеше с лулата си. Оставаше му да прекара само още два дни на моята планета и той беше доволен.

А на мен вероятно ми предстоеше да изживея тук целия си живот. Още сто години. Само че с какво ще се различават те от преживените двайсет?

* * *

— Може би бира, Алексей?

— Не, чичо Гриша. Коняк.

Кръчмарят Григорий наистина ми се падаше чичо. Е, не брат, а втори братовчед на баща ми, но все пак — мой чичо. Колонията ни е прекалено малка и почти всички са далечни роднини помежду си. Затова се обръща малко внимание на роднинските връзки, освен на преките: майка — син, брат — сестра…

Но Григорий Кононов — бивш войник на Империята, уволнен поради раняване, бивш кмет, оттеглил се от поста по собствено желание, бивш милионер, забогатял от „Полунощната звезда“, но прахосал почти цялото си състояние за половин година — ми беше достатъчно близък. Навремето той доста ни помагаше — когато баща ми вече бе починал, а мама още се бореше за живота. Не може да се каже че го обичах — твърде често казваше обидни думи, но ми беше много симпатичен, и чувството беше взаимно.

— И какво нещастие те е сполетяло? — Григорий ми наля коняк, при това по-скъп, отколкото заслужаваха жалките ми кредити. — Каква мъка удавяме?

Отпих безмълвно, а с крайчето на окото си наблюдавах кръчмата. Засега не се беше събрал много народ. Някои играеха на разни игри в спортната зала, други се веселяха в басейна — всичко това можеше да се види през двете стъклени стени на кръчмата откъм вътрешността на клуба. Другите две стени бяха от дървени греди, както е прието в кръчмите.

— Предложиха ти първокласна перла, а ти нямаше вода? — предположи чичо Гриша. Погледнах го объркано. — Какво, така ли е?

Седналите наоколо започнаха да ме поглеждат с любопитство. Очакванията им се бяха оправдали. Още след десет минути аз, потвърждавайки прогнозата на Огарин, разказах цялата история.

Кононов подсвирна и ми наля пълна чаша. Още по-скъп и качествен коняк.

— За сметка на заведението. Така или иначе ще се напиеш, така че позволи ми да направя махмурлука ти по-лек. Нищо, Льоша, случва се.

Кимнах. Вече ме потупваха със съчувствие по раменете, казваха ми, че такива работи се случват и рано или късно късметът ще дойде. Започнаха да си спомнят как някакъв търсач на перли се отказал от дребна перла и скоро купил по-голяма и как аборитата идвали при един и същ човек ден след ден и всеки път му носели все по-големи перли… Започна нормален и приятелски разговор, в който наред с искрената симпатия (всички ние тук сме свои и, общо взето, добри хора) се прокрадваше и подигравателно облекчение. Не съм аз! Друг е направил тази глупост — четеше се по лицата им.

Пих много, но изобщо не се напивах — явно от мъка. А може би заради скъпите коняци, от които само те загрява отвътре, но не губиш способността си да разсъждаваш трезво. Едва когато станах от високия въртящ се стол и краката ми започнаха да се преплитат, осъзнах как съм се подредил.

— Ех, натежал си, Льошка — каза, подхващайки ме, Ромка Цой, мой връстник, слабо, но жилаво момче, подобно на корейските си прадеди. — Пияница…

Не го каза с лоши чувства. И никой не би обърнал внимание на тази дума, ако не беше неотдавнашния ми разказ…

— Льошка пияницата — въздъхна някой. Имаше се предвид вече не напиването, а срамната история с манерката.

И докато излизах с Ромка от бара, аз осъзнах, че този прякор ще ми остане до края на живота. Заедно със Скулптора, Дезертьора, Екскурзовода и останалите подигравателни епитети, зад всеки от които се криеше един или друг позор.

Капитан Огарин отново се оказа прав. Във всичко.

— Ромка, защо… защо съм такъв? — попитах с преплитащ се език.

— Сега ще подишаш чист въздух, ще ти мине — миролюбиво отговори Ромка.

Стана ми смешно.

— Не… Кореец, ти си глупак… Не говорех за това…

Ромка само пъшкаше, измъквайки ме от клуба. Градските хлапетии, играещи си в басейна, се кикотеха. Крачещият насреща ни отец Виталий, новият ни свещеник, наскоро придобил сан, се намръщи с неодобрение. Но учтиво си замълча, извади цигара с марихуана и се направи, че е съсредоточил цялото си внимание в търсенето на запалката.

Изведнъж си дадох сметка колко често в последно време хората извръщаха поглед при срещата си с мен.

— Ето, сега ще изтрезнееш — каза Ромка, стоварвайки ме на пейката до входа. Добре, че на улицата нямаше никой — хората или бяха в клуба, или си седяха по къщите. Повечето бяха в клуба, естествено… — Нищо, Льошка, не се ядосвай…

— Изобщо не се ядосвам!

Ромка въздъхна и седна до мене.

— Правилно. Няма за какво да се ядосваш. На всеки може да се случи. Може би е време да се ожениш?

— Какво? — изобщо не виждах връзката.

— Нали знаеш, някоя умна жена… — той замълча, съобразявайки, че се е разприказвал, но беше късно.

— Това всеобщото мнение ли е? — попитах. Ромка ме погледна учудено — започна да разбира, че съм по-трезвен, отколкото изглеждам.

— Да. Всеобщото. Не се обиждай, но наистина ти е време да улегнеш.

Самият той беше женен вече от четири години и гледаше две деца, при това по-голямото вече мъкнеше на кръста си обменна манерка. И Ромка го уважаваха в града.

— Разбери, Льошка — Ромка ме погледна с известно смущение, — всички ние те обичаме. Нали това ни е силата на нас, православните? В любовта, в единението! Не само да сме добри хора, но и добри членове на общността. И всички ги боли за теб, повярвай ми. Когато направиш поредната глупост, може и някой да се засмее, но всъщност в душата му го боли за теб! Когато човек е сам, той… пфу… — Ромка се изплю и размаза плюнката с крак — нищо не струва! И на себе си е в тежест, и на общността. Може би наистина ти е нужна някоя до теб, за да спрат неуспехите?

— И коя ми препоръчва общността? — попитах.

Ромка се смути. Но вече не беше толкова лесно да се измъкне от разговора.

— Олга Нонова.

Не се сетих веднага какво да отговоря:

— Олга Петровна? Ромка… в първи клас всички ние бяхме влюбени в даскалицата! Но нали тя вече е над четирийсет! Много над четирийсет!

Слава богу, че не каза, че е „само на четирийсет и пет“ или че зрелите плодове са най-вкусни. Мълчеше, извърнал поглед. Аз се опитвах да смеля чутото. Значи в града ме смятаха за толкова непоправим хаймана, че освен застаряващата, надута и самовлюбена учителка, която на възраст можеше да ми бъде майка, никоя не би могла да се погрижи за мен.

За това дали аз съм способен да се погрижа за някоя изобщо не ставаше дума.

— Ще отлетя, Ромка — казах. — Където и да е. По границата, на миньорските планети. Не мога повече така. Да се скитам и да чакам някое абори да ми предложи късче от фекалиите си…

— Перлите не са фекалии! — обиди се Ромка. Той беше неуморен търсач на перли и, общо взето, му вървеше.

— Дори и да са бъбречни камъни — повторих злорадо думите на Огарин. — Това е безумие! Да живееш, надявайки се, че ще ти излезе късметът и ще ти подарят никому ненужно късче чужда плът! Какво ще си спомняш, когато дойде времето да умреш? Как си бродил с манерка из джунглата?

Ромка настръхна. С него бяхме добри приятели, но сега явно бях минал всякакви граници. Той се изправи и се наведе над мен.

— Не бързам да умирам! И ще заработя за подмладяване! И дори сега да умирам, ще намеря какво да си спомня — за четирийсет и трите си перли, за жена ми, децата! А ти, Льошка, какво ще си спомниш? Детските си скулптури? Между другото, от какво ги правеше, разобличителю? А и те бяха едни… Ако истинските художници на Тера знаеха… не биха ги докоснали!

Мълчах. Затова и престанах, няма защо да крия. Когато разбрах какво са всъщност срещащите се в гората кехлибарени заоблени парчета, от които е толкова интересно да се дялат — да се дялат, а не да се правят — красиви, блестящи на слънчевата светлина статуетки… веднага престанах да се занимавам със скулптура.

— Мизерник! — свирепо изрече Роман. — Може би общността ще ти събере пари за билет? Ти сам никога няма да ги спечелиш, тебе и без това всички те издържат!

Скочих — земята под краката ми се разлюля, но устоях и бързо тръгнах колкото се може по-надалеч от клуба. Алкохолът май престана да ми действа, очевидно в кръвта ми се беше влял прекалено много адреналин. Ромка, който рядко се разпалваше и бързо се успокояваше, замълча и извика неуверено подире ми:

— Ей, стига де, не се обиждай от истината!

Без да се спирам, крачех напред, към края на площадката. Да, да, исках да се махна оттук! Цял живот бях мечтал за това! Но можех ли аз, хлапето, да отлетя на приказната, великата, древната Тера, когато майка ми беше болна! А и това проклето набиране на наемници… Не исках да си троша ръката, кой би поискал такова нещо, направих си тренировка, реших да покажа на комисията всичко, на което съм способен, а какво се получи…

И днес. Усмихна ми се късмета, перла с огромен размер. Щях да я продам в кантората, да получа чек… и след седмица да тръгна към метрополията на туристическия лайнер „Афанасий Никитин“, който два пъти годишно минава през планетата.

А сега — край. „Всички“ няма да хукнат да ми събират пари за билет, това е сигурно. Вместо това ще дойде отец Виталий, ще пийне с мен или ще запалим по трева — ако е по време на пости. Той ще ме погледне с упрек в очите и ще започне да говори за Бога и за съдбата, и как със своето безотговорно поведение огорчавам Господ, и че последствията — духовните — ще бъдат много тъжни за мен. И няма да забележа дори как набързо ще се оженя за застаряващата, пълничка, досадна Олга Петровна…

Дойдох на себе си чак на края на площадката за излитане. Беше съвсем тъмно и във вечерното небе пламваха, разпалваха се, изгаряха и гаснеха звездите. Е, не звездите… падащите звезди. Нашата планета е обкръжена от облак прах — заради него никога не виждаме истинските звезди. Затова пък всеки миг над главата ни изгарят хиляди микрометеорити. Разправят, че истинските звезди са точно такива, само че не трептят, а горят равномерно и спокойно. Разправят, че нашето звездно небе е по-красиво от обичайното. Именно затова понякога тук идват туристи — за да прекарат една нощ, танцувайки и пиейки под трептящата шатра…

Не знам.

Бих искал да видя истинските звезди.

Бих искал да летя от звезда на звезда. Да видя планетите по границата, да посетя Тера. Да бъда там какъвто ще! Дори златар! Но не и в тази дупка! Господи, нищо че не вярвам в теб — да, не вярвам, — но моля те, помогни ми да се измъкна оттук! В истинския, огромен свят, където може да се стои под небе, пълно със звезди, а не с междупланетен боклук! Където се случват истински неща!

— Льошка!

От тъмнината се появи фигура в униформа. Разпознах Денис — кой знае защо, той беше в пълна парадна униформа, дори трите си ордена беше окачил. И звездичката на пагоните вече беше добавена…

— Така си и знаех, че ти се мотаеш тук… — вече по-тихо каза той, приближавайки се. — Все пак това е военна територия, приятелю!

Мълчах.

— Или вече съм извън групата на онези, с които разговаряш? — полюбопитства Денис.

— Не… — изтръгна се от мен. — Извинявай. Ти беше прав… за всичко.

— Виж ти — Огарин разпери ръце. — Признаваш си… — той замълча, пристъпи още по-близо и ме хвана за ръката. — И ти извинявай. Случи ти се голяма неприятност, а аз взех да ти досаждам с нравоученията си. Не се сърди.

— Мир и любов! — отговорих аз. Виж ти, способността ми да се шегувам още не бе атрофирала!

— Да, между другото… мир и любов… Да ти се намира водичка?

Откопчах от колана си новата манерка, по рефлекс взета от кръчмата, и мълчаливо я подадох на Денис. Той отпи, свали фуражката си и изля остатъка от водата върху главата си. Каза замислено:

— Красиво е… Все пак ще ми липсва вашето небе… Дръж!

В дланта му лежеше перла. Малко по-дребна от онази, която изпуснах да спечеля през деня. Но все пак едра.

— Погледнах в справочника — трябва да ти стигне за билет до метрополията — каза Денис. — Вземи я.

— Не.

— Какво? — Огарин ме погледна смаяно. — Ей, Льошка, здрасти! Това съм аз. Взех от теб манерка вода и в замяна ти давам същата перла. Каква разлика има дали ти я е предложил човек или абори?

— Голяма. Аборитата не знаят цената й.

— Не искат да я знаят. И аз не искам. Така или иначе няма да тръгна да я продавам, канех се да си я взема като сувенир. За какъв дявол ми е… по-добре да ти помогна. Вземи я!

— Откъде я имаш?

Денис изфуча.

— Оттам, откъдето и всички останали. Нали дежуря на пост. Гоня туземците, ако се мотаят из площадката за излитане. А те понякога ми подават перли. Защо да обиждам с отказ ходещите излъчватели? Ето откъде е перлата. И не е единствената, между другото.

— Не.

— Защо, кажи ми, моля те! Дават ли ти — взимай, гонят ли те — бягай!

— Денис, ти си прав за съдбата. Не умея да се възползвам от подаръците й.

— Ами ето ти го подаръка! Възползвай се!

— Денис, това…

— Какво „това“? Какво?

Препирахме се десет минути. Денис пъхаше перлата в ръцете ми, а аз не я приемах. Не можех да формулирам защо не съм длъжен да вземам перлата. Самият аз не знаех. Но не я взимах.

— Льошка — Денис най-накрая разбра, че не може да излезе на глава с мене, — ама какъв е проблемът? Самият ти каза — прав съм. Е — ето я съдбата!

— Това не е съдба.

— А какво е тогава?

— Съжаление.

Огарин се изплю. И попита, вече напълно спокойно:

— А кога ще е съдба?

— Ще я разпозная.

— Може и да си прав — неочаквано отбеляза той. — Че не вярваш никога в подаръците на съдбата. Ако не се налага да воюваме със зъби и нокти за тях, те не са сладки. Браво, Льошка… Научил съм те на нещо все пак.

Пъхнал ръце в джобовете, той стоеше начумерен пред мен, внезапно изгубил своя предизвикателен и винаги уверен вид. Гледаше в искрящото небе — навярно за него това зрелище наистина беше необичайно, след като никога не изпускаше случай да му се полюбува.

— Красиво е — внимателно отбелязах аз.

Огарин сви рамене.

— Общо взето не му се любувам. Опитвам се да намеря кораба.

— Какъв кораб?

— Яхта от клас „Рикша“. Преди час поиска разрешение за кацане. Да не мислиш, че търсех теб на площадката? Разхождай си се, да… мен какво ме интересува. Обаче ако попаднеш под откатния лъч на двигателя, ще ти се стъжни.

— Яхта — повторих аз. В нашите краища това беше още по-голяма рядкост, отколкото земен транспортен кораб или пътнически лайнер. Обикновената яхта — естествено, ако за яхта може да се използва прилагателното „обикновена“ — се нуждае от редовно и сложно обслужване. А най-близкият наистина развит свят се намира на почти двайсет светлинни години. — Какъв е този модел — „Рикша“?

— Не знам. Сега са се навъдили най-различни. Може да е съборетина, но може да е и летящ дворец.

— Скоро ли ще пристигне?

— След половин час. — Огарин извади лулата си. — Или малко по-рано.

— Сигурно идва за дозареждане или за ремонт, туристите предупреждават предварително.

— А мен какво ме интересува?

Стояхме и гледахме издрасканото от метеоритите небе. Да се различи сред тях кораб бе абсолютно невъзможно. И все пак имаше нещо омагьосващо в този безумен опит — сред хилядите изгарящи звезди да се открие единствената жива.

— Помниш ли как се запознахме? — попита изведнъж Денис. — Точно така. Ти беше излязъл на площадката, за да търсиш някакъв кораб.

— Помня. Ти едва не ме застреля.

— Аха. Но какво искаш — бях на планетата едва трети ден. Още не бях свикнал с вашето безгрижие. На Хануман щяха да ми дадат отпуска за прострелян нарушител.

— За простреляно дете.

— Никаква разлика. Режимът на космодрума си е режим. Стига, Льошка. Да не говорим за минали неща…

— Аха.

Огарин ме потупа по рамото.

— Знаеш ли, ще ми е мъчно. И за вашето безумно небе, и за тези смахнати туземци. И за теб също.

— За смахнатия мен.

Капитанът тихо се засмя.

— Ядосвай се. Само че не на мен — такова ядосване нищо няма да ти донесе. Ядосвай се на себе си. Винаги и за всичко. В каквото и да сбъркаш — ядосвай се на себе си. Понякога помага.

— Корабът — казах аз.

— Къде? — Огарин отново вдигна глава.

Излъгах го. Дори не защото исках да прекъсна потока от нравоучения. Бях свикнал с него, пък и нещата, които казваше Денис, в голямата си част бяха верни.

Просто ми се прииска малко тишина.

Сигурно е смешно. Само че Денис ми беше приятел, истински приятел. Едва сега го разбрах. Всички останали, дори онези, с които бях прекарал десетократно по-дълго, бяха наши, местни. Познавах и кътните им зъби, както и те — моите. Това не е точно приятелство — когато не се налага да избираш. А с Денис се сприятелихме след като той десет минути ме държа на мушката, а аз най-позорно се разревах. И не се виждахме много често — като старши офицер на гарнизон от двайсет души той беше винаги зает, а аз трябваше да бродя из горите и да се занимавам с аборитата.

Но той ми беше приятел. И вече нямаше да бъде до мен. Щяха да останат малкото ни селище, гарнизонът, тази разпадаща се под краката ни площадка за излитане и пепелта от милионите изгарящи звезди в небето. Денис щеше да отлети да служи на новото място, аз още месец-два щяха да се разправям с общността, а после щях да отида при прекалено гримираната Нонова с букет в ръката.

— Прав си, корабът — учудено каза Денис. — Как успя да го видиш? Не бях забелязвал такива таланти у тебе.

Погледнах смаяно към небето. Да. Точно така. Една от червените точки, която на пръв поглед по нищо не се различаваше от хилядите други, изобщо не възнамеряваше да гасне, а и определено се движеше по-бавно.

— На плазмени двигатели е, ще кацне до петнайсет-двайсет минути. — Капитанът поклати глава. — Браво, наистина. Как отгатна?

Усещането беше глупаво.

Винаги ми се е искало той да ме похвали. Понякога ми се е случвало да чуя думи на одобрение от родителите си. От него — никога или почти никога. Нямаше за какво. Както и сега, ако трябваше да съм честен.

— Никак — отвърнах. — Не видях кораба. Казах го просто така, на късмет.

Огарин изхъмка.

— А може би и това е хубаво.

— Кое му е хубавото?

— Късмет, поне мъничко късмет. Ще пропаднеш тук, Льошка. Честно, ще пропаднеш.

— Планетата ни е мирна, хубава. При нас пропадат само негодниците и безделниците.

— Льошка, може да се пропадне по много начини. Дори човек да е жив и здрав, с добра жена, здрави деца и прилична сметка в банката. За някои това не е най-важното.

— За теб, например?

— Да — отвърна Денис със задоволство.

— Затова ли постъпи в космическата пехота?

Огарин се усмихна.

— Аз май не съм ти разказвал това никога. Сега като че ли може.

— Защо, достатъчно пораснал ли съм вече за целта? — попитах иронично.

— Не е там работата. Да, може би трябва да го чуеш. Постъпих в космическата пехота, защото сестра ми беше глупачка.

— Какво?

И веднага пред мен изникна картина — обиденият от злата си сестра Денис си събира багажа в раницата, открадва кредитната карта на родителите си и отлита на автостоп до Тера.

— Сестра ми беше глупачка — повтори Денис. — Двамата с нея бяхме близнаци. Е, всичко ти е ясно. Бой с възглавници, тайни, портене пред родителите. А освен това тя все се страхуваше да не я изнасилят. Навярно тайно й се е искало. Трябваше да си намери приятел, но се беше комплексирала и се страхуваше. Аз съм от Милост Господна, слушал ли си за тази планета?

— Да.

Почувствах се зле. Денис явно възнамеряваше да ми разкаже нещо, което не бе предназначено за чужди уши. Но нямах сили да му откажа да слушам.

— При нас имаше много строг ред. Много по-строг, отколкото при вас, православните. Императорът ни търпеше. Но след метежа на фундаменталистите изпрати десант.

Гласът му беше прекалено спокоен. По-добре щеше да е, ако беше разгневен, докато разказваше всичко това.

— Семейството ни не участва в метежа. Но когато трите хиляди десантчици се стовариха от небето върху столицата, те не тръгнаха да си изясняват кой е виновен. Цялата ни гвардия беше избита за половин час. С името на Бога в устата е лесно да разпалваш клади на площадите, но не и да воюваш. Успяха да нанесат леки загуби на десантчиците и те освирепяха. Попаднахме във властта на победителите още след денонощие. Закона на войната. Неофициален. Никога повече не видях родителите си — десантът започна точно когато те бяха излезли на пазар. Какво се е случило с тях — куршум от нашите, лъч от имперските сили, срутила се стена, паникьосана тълпа… Не знам. И никога няма да узная. Двамата със сестра ми седяхме вкъщи — тогава бяхме на по дванайсет години. Знаехме, че ще надникнат в къщата — тя беше в самия център на града, до катедралата „Свети Денис“, на когото са ме кръстили; беше богата и разкошна къща. После видяхме как през градината идва офицер в броня, чухме писъка на Антуан — нашата мутирала горила-охранител. Сестра ми винаги ме командваше. Нареди ми да се скрия — съвсем символично, под леглото. А самата тя си намъкна сексапилни шорти и блуза, дори без да се стеснява, макар че вече от година не се преобличаше пред мен. Каза, че неминуемо ще я изнасилят и ще разграбят къщата. Затова пък ние ще оцелеем. Тя беше красиво и физически развито момиче. Освен това мисля, че искаше да бъде жертва. Именно такава — малка невинна жертва на войната и моя спасителка. Аз лежах под леглото и се опитвах да не дишам, и гледах глезените й, обути в бял чорапогащник. Страх ме беше. И как да не ме е страх? И, знаеш ли, веднага й повярвах, че точно така ще се случи.

При тези думи Дени се разсмя съвсем искрено.

— Възбудих се, представяш ли си? Страхувах се и за себе си, и за Дениза, а вътре в душата си исках да видя как става това нещо. Какво става в киното след целувката? Не забравяй, че Милост Господна тогава беше доста пуританска планета.

Чувствах се страшно зле. Не можех да проумея защо Огарин изведнъж реши да разголи душата си пред мен, вместо спокойно да посрещнем пристигащата яхта.

— Офицерът влезе в стаята й — замислено каза Денис. — Или беше чул нещо, или имаше детектор.

Той изведнъж млъкна и след малко не се сдържах и го попитах:

— И какво стана?

— Не я изнасили. Може би вече не му се е искало, нали от превземането на града бяха минали три часа. Може би е предпочитал да види мен на мястото на сестра ми. Може би не искаше да рискува, сваляйки бронята. А може и да е бил морален и честен човек, който не би постъпил толкова гнусно с малко момиче.

— Говедо, не можеш ли да говориш директно! — въздъхнах аз.

— Не мога. Та този офицер не изнасили Дениза. Просто стреля — много точно и хуманно, в главата, право в челото. Видях избухването, после стъпалата й някак странно се извиха, последва кратък спазъм и чехлите излетяха от краката й. Дениза падна, лицето й се озова точно до моето, очите й бяха широко отворени и гледаха учудено — тогава не знаех, че мъртвите винаги гледат учудено — а по средата на челото й имаше малко черно петънце. Лазерният лъч оставя слаба следа и не винаги си личи, че мозъкът е изкипял.

— Защо? — изкрещях.

— Какво „защо“?

— Защо е направил това?

— За да не оставя свидетели, естествено — учудено отговори Денис. — Нима не е ясно? Веднага разбра, че в къщата ще намери доста ценни неща. И малката свидетелка на обира не влизаше в плановете му. На шията на сестра ми имаше огърлица, не нейна, а на мама, изобщо не знам кога си я беше сложила и защо. Очевидно, за да е по-привлекателна. Офицерът приседна, скъса закопчалката и взе огърлицата, а мен така и не видя. И аз не можах да зърна лицето му. Само емблемата на ръкавицата му — усмихната детска муцунка с накривен пилотски каскет. Кадетското училище. Той взе от масата и сандъчето с украшенията на Дениза, но те бяха евтини, обикновени дрънкулки — после намериха сандъчето изхвърлено в градината. Вероятно му е било тежко да носи всичко. Аз останах под леглото до следващата вечер. Лице в лице със сестра ми. Оттам ме измъкнаха полицаите от временните сили за поддържане на реда, когато десантчиците вече бяха напуснали града. Обясниха ми, че родителите ми са изчезнали, а сестра ми са я убили мародери от фундаменталистите, но сега редът е възстановен. Психолозите се занимаваха с мен половин година. В сметката ми бяха останали някакви средства и те се стараеха. Казах, че всичко е било точно както обясняваше полицията. Обясних, че искам да се присъединя към храбрите десантчици, които толкова доблестно ни спасиха от бандитите. Че се отказвам от наследството, от къщата, сребърния рудник в планините и чаената плантация. Подписах всички документи. Това доста се хареса на администрацията. Дадоха ми удостоверение, че родителите ми са загинали в бой с метежниците, получих и препоръка от името на преходното правителство и ме изпратиха на Тера. След месец постъпих в кадетското училище и на ръкава ми се появи нашивка — детска муцунка с накривен пилотски каскет.

— Реши да си отмъстиш? — попитах аз.

— Естествено.

— Той курсант ли беше?

— Не, възрастен. Някой от офицерите-преподаватели. Бяха изпратили училището в пълен състав да потушава метежа — било е ясно, че няма да има особено съпротива, а вълчетата трябва да си острят зъбите.

— Уби ли го?

Огарин ме погледна — с предишната весела и снизходителна подигравателна усмивка.

— Льошка, личният състав в училището е три хиляди души. Повечето са били на Милост Господна. Търсих го. Дебнех. Подслушвах. Но веднъж щом войната свърши, не можеш да хванеш такива. В училището имаше и подлеци — но точно те са се измъкнали от участие в десанта. Така че реших да взривя училището. Цялото. Да превзема арсенала и… Бях млад и самоуверен. Знаеш ли, сигурно щях да успея. Много се стараех. Помнех очите на сестра ми, онзи толкова учуден поглед. Само че когато дойде моментът, в който наистина можех да превзема арсенала, освен един враг имах и десетки приятели. Дори сред онези, които бяха вилнели в града ми.

— Не успя да го намериш?

— Не. А със сигурност съм го виждал. Отдавал съм му чест. Кикотел съм се, когато се е шегувал на занятията. Плачел съм на гърдите му, когато ми е било тъжно — всички там са отлични психолози и знаят, че дори вълчетата се нуждаят от нежност. Гледал съм го в очите, но не съм знаел, че е той. Та така стана всичко. Напуснах тихото си уютно кътче и се отправих да пътешествам по широкия свят.

Корабът вече беше съвсем ниско. Кацна някъде на километър от нас, кацна красиво, а танцът му във въздуха беше лишен от тромавата мощ, характерна за товарните кораби и лайнерите. Яхтата живееше в небето, беше част от него, сякаш една от падащите звезди изведнъж бе победила съдбата и се бе научила не да пада, а да лети.

— Защо ми разказа тази история? — попитах аз. — Пет години си мълча — и изведнъж реши да ми разкажеш.

— За да знаеш, Алексей, какво представлява този широк свят, към който толкова се стремиш.

— Денис, казах ти, няма да взема подаръка ти! И този широк свят изобщо не ме привлича! Само в сънищата ми. Скоро ще се оженя за Олга Нонова и ще стана достоен член на общността!

— За коя? — Огарин се закикоти. — Може би е по-добре да те застрелям?

— Както искаш — измърморих.

— Да вървим, ходеща мъко. — Денис ме прегърна през рамото и почти насила ме помъкна напред. — Засега си помисли над разказа ми, става ли? Хайде да я видим тази яхта.

— Не съм дете, та да се мотая около туристите.

— Да вървим. Скучно ми е, а на теб ти е интересно, каквото и да говориш.

И така се получи, че след като изслушах разказа на Огарин, аз тръгнах покорно след него — към спусналата се в далечината яхта. Денис крачеше, небрежно размахвайки стиснатия телефон, сякаш е страшно оръжие, а пред нас има пирати. Аз самият почти година бях смятал този груб армейски комуникатор за бластер, докато на капитана — не, тогава все още беше лейтенант — не му позвъниха в мое присъствие. Той обичаше да се шегува с мен — този героичен звезден войн, постъпил в армията, за да убие друг герой.

Яхтата вече се виждаше пред нас. Аеродинамична, капковидна, подобна на рисунката в буквара на оня кит, дето глътнал Иов.

— Май моделът е нов — промърмори Денис. — Добре.

Като че ли имаше някакво значение дали е нов, стар или е картонен модел, направен от дечурлига.

Дори реших да подхвърля язвително — нещо, което си позволявах рядко, — че няма да има шанса да лети с такава красавица. Но в този момент телефонът в ръката на Огарин записука.

— Да — отговори той незабавно. — А кой… Аха, ясно. Къде? Колко? Добре, кацайте. И вдигай всичките. С ритници.

Не се реших да му задавам въпроси. Но той, без да се обръща, ми обясни сам:

— Идват още три яхти. И куриерският кораб на пети флот. Знаеш ли кой е този, който кацна? Водачът в Голямата галактическа регата.

— Тя не би трябвало да минава покрай нас! — бе единственото, което успях да кажа.

— Там е работата. А и нашите нямат работа тук. Хайде, по-бързо!

— И на какво основание ме командваш? — по инерция се озъбих аз.

— Смятай, че във връзка с извънредната ситуация те мобилизирам — спокойно отвърна Денис. — Имам това право.

— А съвест нямаш ли? Уморен съм, между другото!

— Съвест, съвест — раменете на Огарин потрепнаха. — Ще погледна дали чинът ми ме задължава да я имам. Преди нямаше такова изискване.