Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (24)

Глава 5

Както беше казал героят на един стар черен виц — „ситуацията се подобрява!“.

Пътниците в спалния вагон седяха в купетата си и с празни очи се взираха в прозорците. Минаващите през вагона хора неизвестно защо ускоряваха крачка и не се оглеждаха. В затворено купе, заедно с двата опаковани в черни найлонови чували тела, лежеше ранения инквизитор, който вече четири часа бе обработван от лечебните заклинания на негов колега. Още двама инквизитора стояха на пост пред вратата в нашето купе.

— Как се досети? — попита Едгар.

Той излекува челюстта ми за три минути, веднага след като помогна на ранения си колега. Аз не попитах какво ми имаше — просто натъртване, пукване или счупване. Излекувал го е, край. Само че двата предни зъба останаха избити и беше неприятно да ги докосвам с език.

— Спомних си нещо за „Фуаран“… — казах аз. В суматохата на първите минути след бягството на Костя имах време да си измисля версия. — Вещицата… е, Арина, тя каза, че според легендите, заклинанието от „Фуаран“ действа, ако имаш кръв от дванайсет човека. Дори и по капка…

— Защо не каза по-рано? — рязко попита Едгар.

— Не му придадох голямо значение. Тогава цялата история с „Фуаран“ изглеждаше пълна измислица… Костя спомена, че коктейлът му се състои от кръв от дванайсет донори… и се сетих.

— Ясно. Витезслав не е имал под ръка дузина хора. — кимна Едгар. — Ако беше казал веднага… ако беше казал…

— Ти знаеше ли състава на коктейла?

— Да, разбира се. В Инквизицията се обсъждаше „коктейлът на Саушкин“. Никакви чудеса не прави, няма да те вдигне на по-високо ниво, отколкото ти е дала природата. Но, наистина, позволява на вампира да се вдигне до своя максимум, без да убива хора…

— Да се вдигне или да падне? — попитах аз.

— Ако не убива — да се вдигне. — сухо отвърна Едгар. — А ти не знаеше… ама че работа…

Аз премълчах.

Да, не знаех. Не исках нищо да знам. Юнак… И сега двама инквизитора лежат в черен найлон и никой не може да им помогне…

— Стига за това. — реши Едгар. — Каква полза вече… Той лети, виждаш ли?

Аз хвърлих поглед към „компаса“. Да… наистина. Разстоянието до Костя, или по-точно — до книгата, не се променяше, макар че влакът се носеше най-малко със седемдесет-осемдесет километра в час. Значи — лети след нас. Не бяга!

— Наистина му трябва нещо в Средна Азия… — объркано каза Едгар. — Само че какво?

— Трябва да извикаме Великите. — казах аз.

— Сами ще дойдат. — махна с ръка Едгар. — Съобщих им всичко, окачих портал… те ще решат какво ще правят.

— Ясно какво ще решат. — измърморих аз. — Завулон ще иска да му предадат провинилият се Костя. А главното — „Фуаран“.

— Никой няма да получи книгата, не се притеснявай.

— Освен Инквизицията ли?

Едгар премълча.

Аз се настаних по-удобно. Опипах челюстта си.

Не ме болеше.

Жалко за зъбите. Ще се наложи да ходя или на стоматолог, или при целител. Но бедата е там, че дори най-добрите Светли целители не могат да лекуват безболезнено зъби! Не могат, и това е то…

Стрелката на „компаса“ потрепваше, сочейки направлението. Разстоянието не се променяше — десет-двайсет километра. Значи Костя се бе съблякъл, преобразил в прилеп… или в някаква друга твар? В гигантски плъх, вълк… няма значение. Превърнал се е в прилеп и лети след влага, стискайки в лапи вързоп с дрехите и книгата. Къде ли я е крил, негодникът? По тялото си? В таен джоб на дрехите?

Негодник… но какво самообладание! Каква наглост и смелост — да ловиш самият себе си, да измисляш някакви версии, да даваш съвети…

Измами всички ни.

Но защо? Приискало му се абсолютна власт? Все пак шансът да победи не е много голям, а Костя никога не се е отличавал с прекомерно честолюбие. Не, честолюбив е, разбира се, но без маниакални идеи за власт над света.

А защо не избяга сега? По ръцете му е кръвта на трима инквизитори. Такова нещо никога няма да простят, ако щеш се разкайвай, ако щеш — книгата връщай. Трябва да бяга… и за по-сигурно — да унищожи книгата, към която е привързано следящото заклинание. Но не, влачи книгата със себе си и се движи заедно с влака. Просто безумие… Или все още разчита на диалог?

— Как възнамеряваше да откриеш Витезслав сред пътниците? — попитах аз Едгар.

— Какво? — потъналият в мислите си Инквизитор не отговори веднага. — А, дреболия, същото, което използва и ти — непоносимост към спирт. Щяхме да се издокараме с бели халати и да направим медицински преглед по всички вагони. Уж, че търсим болни от атипична пневмония. И на всеки щяхме да даваме термометър, обилно намокрен със спирт. Който не може да го вземе в ръце или получи изгаряне — той е нашия заподозрян.

Аз кимнах. Можеше и да мине. Разбира се, беше доста рисковано, но рискът — това е нашата работа. А Великите бяха накъде наблизо — „подкрепление“, готови в случай на нужда да ударят с все сила.

— Порталът се отваря… — Едгар ме хвана за ръката и ме изтегли на горното легло. Седнахме един до друг и свихме крака. В купето възникна бяло потрепкващо сияние. Чу се лек вик — Хесер, излизайки от портала, удари главата си в горното легло.

След него се появи Завулон — за разлика от шефа ми, радостен и усмихнат.

Потривайки темето си, Хесер ни погледна мрачно и изръмжа:

— Още малко и в „Запорожец“ ще окачите портал… Каква е ситуацията?

— Пътниците са успокоени, кръвта е измита, ранения го лекуват. — рапортува Едгар. — Заподозреният Константин Саушкин се движи паралелно на влака със скорост седемдесет километра в час.

— Какъв ти вече… „заподозрян“… — ехидно каза Завулон. — Ах, какво способно момче беше… колко перспективно…

— Не ти върви с перспективните, Завулон. — тихо каза Едгар. — Нещо хич не се задържат при теб.

Двамата тъмни мага се изгледаха с неприязнени погледи. Едгар имаше стари сметки за уреждане със Завулон — още от онази история с Фафнир и финската секта. Никой не обича да бъде пешка.

— Въздържайте се от заяждания, господа. — помоли ги Хесер. — Аз също бих могъл да кажа някои неща… и за теб, Завулон, и за тебе, Едгар… Колко е силен?

— Много силен. — все още гледайки към Завулон, каза Едгар. — Хлапето и без това беше Висш…

— Вампир. — презрително се усмихна Завулон.

— Висш вампир. Разбира се, няма много опит… по това ви отстъпва. Но след като е използвал книгата, е станал по-силен от Витезслав. А това вече е сериозно. Склонен съм да смятам, че Витезслав беше на едно ниво с вас, Великите.

— Как е упокоил Витезслав? — попита Завулон. — Имаш ли представа?

— Сега вече — да. — кимна Едгар. — Вампирите имат своя йерархия. Хлапето го е извикало на двубой за лидерство. Това… не е много зрелищно. Схватка на разуми, двубой на воли. Стоят и се гледат. Няколко секунди — и единият отстъпва, напълно се покорява на чуждата воля. Когато на Инквизицията се налагаше да се справя с вампири, Витезслав с лекота ги подчиняваше. Но този път е загубил.

— И е загинал. — кимна Завулон.

— Това не е задължителен край. — отбеляза Едгар. — Костя е можел да го направи свой роб. Но… или се е изплашил да не загуби контрол, или е решил да отиде до крайност. С две думи — заповядал е на Витезслав да се развъплъти. И той е бил принуден да се подчини.

— Способно момче. — иронично каза Хесер. — Няма да лъжа, окончателната гибел на Витезслав не ме огорчава… Добре, Константин е станал по-силен от Витезслав. Оцени силата му.

Едгар сви рамене:

— Как? Той е по-силен от мен. Предполагам даже, че е по-силен от всеки от вас. Може би дори е по-силен и от двама ви, взети заедно.

— Не се паникьосвай. — измърмори Завулон. — Той е неопитен. Магията не е съревнование на сили, магията е изкуство. Ако в ръцете ти има шпага, тогава е важно да нанесеш точен удар, а не да замахнеш със всичка сила…

— Не се паникьосвам. — меко каза Едгар. — Само оценявам силата му. Много голяма. Приложих „кристалния щит“ — Костя едва не го счупи.

Великите се спогледаха.

— Кристалният щит не може да се счупи. — отбеляза Хесер. — А и откъде имаш… впрочем, разбирам. Отново артефакти от специалният склад.

— Той едва не проби щита. — повтори Едгар.

— А ти как оживя? — попита ме Хесер. Или ми се стори, или в гласът му наистина се промъкна нотка на съчувствие.

— Костя не искаше да ме убива. — казах просто аз. — Той се зае с Едгар… първо ударих със „сивия молебен“… — Хесер одобрително кимна. — …а после ми попадна водка и му я плиснах в лицето. Костя се вбеси. Но все пак не искаше да ме убива. Тогава се разсея заради инквизиторите, разхвърля ги — и избяга.

— Чисто руски способ — да се решават проблемите с водка. — мрачно каза Хесер. — Защо? Защо си го дразнил? Та той не е новак. Нима не ти е било ясно, че няма да се справиш? А после аз ще трябва да мъкна останките ти при Светлана, нали?

— И аз се увлякох. — признах аз. — Твърде неочаквано стана всичко. А когато Костя започна да ме умолява — „ела с мен, не желая зло…“

— Не искал зло. — горчиво каза Хесер. — Вампир-реформатор. Прогресивен господар на света…

— Хесер, трябва да решим нещо. — тихо каза Завулон. — Мога да вдигна изтребители от военното летище.

Маговете замълчаха.

Аз си представих как реактивните изтребители преследват прилепа в небето, обстрелвайки го с картечници и ракети…

Фантасмагория…

— Тогава по-добре вертолети… — замислено каза Хесер. — Не. Това са глупости, Завулон. Хората просто ще ги смете по пътя си.

— Значи все пак — бомбата? — с любопитство каза Завулон.

— Не! — Хесер заклати глава. — Не. Не тук. А и вече няма смисъл… той е нащрек. Трябва да се удари с магия.

Завулон кимна. И неочаквано захихика с тънък глас.

— Какво има? — попита Хесер.

— Цял живот съм си мечтал. — каза Завулон. — Вярваш ли ми, стари враже? Мечтаех да поработя заедно с теб! Явно наистина… от омразата до любовта…

— Все пак си абсолютен психар. — тихо каза Хесер.

— Всички сме чукнати в главата. — изхихика Завулон. — Е, какво? Ти и аз? Или ще изтеглим от нашите? Нека ни заредят със сила, а ние ще бъдем острието на удара.

Хесер поклати глава.

— Не, Завулон. Не си струва да се спречкваме с Константин. Имам друго предложение…

Той ме погледна.

Аз опипах с език парчетата от зъба. Колко лошо се получи…

— Готов съм, Хесер.

— Има шанс. — одобрително кимна Завулон. — След като у Костя са останали някакви сантиментални чувства… само че ще можеш ли да удариш, Антоне?

Не отговорих веднага. Наистина се замислих.

Не става дума за арест. Със сигурност ще трябва да ударя, за да убия. Да стана острие, център на силата, която ще наливат в мен Хесер, Завулон, Едгар… а може би и други магове. Да, аз съм по-неопитен от Великите. Но само аз имам шанс да се приближа до Костя без бой.

Изхождайки от същите тези „сантиментални чувства“.

Алтернативата е проста — Великите ще съберат всички сили в юмрук. И ако им потрябва силата на Надечка, Хесер ще поиска от Светлана да инициира дъщеря ни…

Алтернативи няма.

— Ще убия Костя. — казах аз.

— Не така. — тихо произнесе Хесер. — Не говориш правилно, патрулен!

— Ще упокоя вампира. — прошепнах аз.

Хесер кимна.

— И не го преживявай много, Городецки. — добави Завулон. — Не точи интелигентски сополи. Няма го вече доброто момче Костя. А и никога не го е имало. Дори и да не е убивал хора за кръвта им, той е вампир. Нежив.

Хесер кимна одобрително.

За момент затворих очи.

Нежив.

В него липсва нещо, което за простота наричаме душа.

Някаква съставка, неуловима дори за нас, Различните. От най-ранното детство — благодарение на родителите-вампири. Той е расъл, участъковия лекар е преслушвал сърцето му и се е възхищавал от здравето на детето. Той се е превърнал в мъж и никое момиче не му е казала, че устните му са хладни, когато целува. Той би могъл да има деца — най-обикновени деца от най-обикновена човешка жена.

Но всичко това е неживот. Всичко това е назаем, откраднато е — и когато Костя умре, тялото му мигновено ще се разпадне на прах… защото отдавна е мъртво.

Всички ние сме осъдени на смърт от самото си раждане.

Но ние поне можем да доживеем до смъртта си.

— Оставете ни насаме с Антон. — каза Хесер. — Ще се опитам да го подготвя.

Чух как Завулон и Едгар станаха. Излязоха в коридора, вратата се затвори. Нещо зашумя — сигурно Хесер ни защитаваше от наблюдение. После попита:

— Притесняваш ли се?

— Не. — поклатих глава, без да отварям очи. — Мисля. Все пак Костя се опитваше да не се държи като вампир…

— И какво измисли?

— Няма да издържи. — аз отворих очи и погледнах лицето на Хесер. — Няма да издържи, ще се пречупи. Успял е да погаси физиологическата си потребност от жива кръв, но всичко останало… той е нежив сред живите и това го подтиска. Рано или късно Костя ще се пречупи.

Хесер чакаше.

— Той вече се е пречупил. — казах аз. — Когато е убил Витезслав и инквизиторите… един от инквизиторите беше Светъл, нали?

Хесер кимна.

— Ще направя всичко както трябва. — обещах аз. — Жал ми е за Костя, но няма какво да се прави.

— Вярвам ти, Антоне. — каза Хесер. — А сега питай това, което наистина искаше да попиташ.

— Какво ви задържа в Нощния Патрул, шефе? — попитах аз.

Хесер се усмихна.

— Всички ние, общо взето, с една кал сме изцапани. — казах аз. — Ние се борим не с Тъмните, ние се борим с онези, които дори Тъмните отхвърлят… с психопатите, маниаците. По разбираеми причини такива най-много има сред вампирите и върколаците. А и Тъмните… Дневният Патрул лови онези Светли, които искат да облагодетелстват всички наведнъж… тоест — онези, които могат да разкрият пред хората факта за нашето съществуване. Инквизицията… тя уж е над схватките, а всъщност — следи Патрулите да не приемат много на сериозно функцията си. Тъмните да не се стремят към формална власт над целия свят, Светлите да не унищожават поголовно Тъмните… Хесер, Нощният и Дневният патрул — това са две половини на едно цяло!

Хесер мълчеше. Гледаше ме и мълчеше.

— Това… нарочно ли е замислено така? — попитах аз. И сам си отговорих: — Да, сигурно. Младите, току-що инициираните Различни — те може и да не приемат общ за Светлите и Тъмните Патрул. Как може — да патрулираш с вампир! И аз щях да се възмутя… И ето — създадени са два патрула, низшите чинове запалено се преследват, ръководството интригантства — от скука и за поддържане на формата. А ръководството е общо!

Хесер въздъхна и извади пура. Отряза крайчето и я запали.

— А аз, глупакът, през цялото време се чудех. — измърморих аз, не откъсвайки поглед от Хесер. — Как изобщо съществуваме? Ето го Патрулът в Самара, ето го Патрулът в селцето Киреевска, в Томска област. Уж самостоятелни. А всъщност — при най-малкият проблем тичат при нас, в Москва… Добре, това не е оформено де-юре, но де-факто — Московският Патрул ръководи патрулите на цяла Русия.

— А също и на три държави от СНГ^[1]… — измърмори Хесер. Пусна кълбо дим. Димът започна да се събира във въздуха като плътен облак, без да се разнася по купето.

— Добре, а после? — попитах аз. — Как си взаимодействат независимите Патрули в Русия и, да речем, Литва? Ами Русия, Литва, САЩ и Уганда? В човешкият свят всичко е ясно — който има най-голямата тояга и най-дебелия портфейл, той поръчва музиката. Но нали руските Патрули са по-добри от американските! Дори си мисля…

— Най-силният Патрул е френският. — с равен глас каза Хесер. — Силен, но крайно ленив. Удивителен феномен. Не можем да разберем с какво е свързано това — не може да е заради употребата на сухо вино и стриди в немислими количества…

— Инквизицията управлява Патрулите. — казах аз. — Не разрешава спорове, не наказва отстъпниците, а именно управлява. Дава разрешение за тези или онези социални експерименти, назначава и сваля ръководители… прехвърля от Узбекистан в Москва… Има Инквизиция, тя има два работни органа. Нощният и Дневният Патрул. И единствената цел на Инквизицията е да съхрани сегашното статукво. Защото победата на Тъмните или Светлите ще е поражение на Различните.

— А после, Антоне? — попита Хесер.

Аз свих рамене.

— После? Ами нищо. Хората си живеят своя малък човешки живот. Радват се на малките човешки радости. Хранят ни със своята топлина… и ни осигуряват нови Различни. Онези Различни, които нямат големи амбиции, живеят почти човешки живот. Само че по-сит, по-здрав и по-дълъг, отколкото при обикновените хора. Който не го свърта на едно място, който иска приключения, идеали, битки — той отива в Патрулите. Тези, които се разочароват от Патрулите, отиват в Инквизицията.

— Е, и? — ободри ме Хесер.

— Вие какво правите още в Нощния Патрул, шефе? — попитах аз. — Не ви ли омръзна… за хиляди години?

— Да предположим, че още ми харесват схватките и приключенията. — каза Хесер. — А?

Аз поклатих глава:

— Не, Борис Игнатиевич. Не ви вярвам. Виждал съм ви… друг. Твърде уморен. Твърде разочарован.

— Тогава да предположим, че все пак искам да приключа със Завулон. — спокойно каза Хесер.

Аз помислих секунда:

— Също не става. Стотици години… някой от вас вече щеше да убие другия. Завулон каза, че магията е като удар с шпага. Та така — вие не се биете с шпаги, а с със спортни рапири. Маркирате точка, а не пронизвате врага.

Хесер се поколеба, но кимна. Още една плътна струйка дим се впи в сиво-синия тютюнев облак.

— Как смяташ, Антоне, може ли да живееш хиляди години и все още да ти е жал за хората?

— Да ти е жал? — уточних аз.

Хесер кимна:

— Именно. Не да обичаш — не ни е по силите да обичаме целия свят. Не да се възхищаваме — ние твърде добре знаем какво е това — човекът.

— Да ти е жал, сигурно, може. — кимнах аз. — Но за какво е тази жалост, шефе? Тя е празна и безплодна. Различните не правят човешкият свят по-добър.

— Правим го, Антоне. По един или друг начин, но го правим. Повярвай на стареца, който е видял много неща.

— Но все пак…

— Чакам чудо, Антоне.

Аз погледнах въпросително към Хесер.

— Не зная какво точно. Че всички хора ще станат Различни. Че всички Различни отново ще станат хора. Че някога, все пак, делението ще става не по признака „човек или Различен“, а по признака „добър или лош“. — Хесер се усмихна леко. — Въобще не си представям как може да стане това и дали ще стане някога. Но ако все пак това се случи… предпочитам да съм на страната на Нощния Патрул. А не в Инквизицията — могъщата, умна, правилна, всемогъща Инквизиция.

— Може би и Завулон чака същото? — попитах аз.

Хесер кимна:

— Може би. Не зная. Но за предпочитане е познатият стар враг, отколко млад непредсказуем психар. Считай ме за консервативен, но предпочитам рапирите и Завулон, отколкото бейзболна бухалка и прогресивен Тъмен маг.

— А мен какво ще посъветвате?

Хесер разпери ръце:

— Да те посъветвам? Сам да вземеш решение. Можеш да се оттеглиш и да живееш обикновен живот. Можеш да отидеш в Инквизицията… няма да възразявам. Можеш и да останеш в Нощния Патрул.

— И да чакам?

— И да чакаш. Да пазиш в себе си онова, човешкото, което все още притежаваш. Да не изпадаш в екстаз и умиление, натрисайки на хората ненужната им Светлина. Да не си позволяваш цинизъм и презрение, мислейки се за чист и съвършен. А най-трудното — да не се разочароваш, да не се откажеш, да не станеш равнодушен.

— Не е богат избора… — казах аз.

— Ха! — усмихна се Хесер. — Радвай се, че изобщо го има.

* * *

Зад прозорците се мяркаха покрайнините на Саратов. Влакът забавяше ход.

Аз седях в празното купе и гледах въртящата се стрелка.

Костя продължаваше да ни следва.

Какво чака?

В слушалките звучеше гласът на Арбенин:

От лъжа до лъжа

От небето се сипе само манна.

От сиеста до сиеста

Ни хранят само с манифести.

Някой е убил, някой е пребил,

Аз само направих избор.

И чувствам с гърба си:

Ние сме други, ние сме различни.^[2]

Аз поклатих глава. Ние сме Различни. Но дори да не съществувахме, хората все пак щяха да се разделят на хора и Различни. С каквото и да се отличаваха тези Различни.

Хората не могат без Различни. Сложи двама души на необитаем остров — ще получиш човек и Различен. А разликата е там, че Различния винаги е подтиснат от своята различност. На хората им е по-лесно. Те не се комплексират. Те знаят че са хора — и трябва да са такива. И всички са длъжни да бъдат такива. Всички и винаги.

Ние стоим на средата.

Ние палим огън на леда

И опитваме да се сгреем.

Маскирайки целта със средствата,

Догаряме до душата си

В съзерцаващата пустош.^[3]

Вратата се отвори, в купето влезе Хесер. Аз свалих слушалките.

— Виж. — Хесер сложи на масичката „Палм“. На екрана по карта пълзеше точка — нашият влак. Хесер хвърли поглед към компаса, кимна — и уверено начерта с писалката върху екрана дебела линия.

— Какво е това? — попитах аз, гледайки правоъгълника, през който минаваше траекторията на Костя. И сам си отговорих: — Летище?

— Именно. Никакви преговори не чака. — Хесер се ухили. — Тича директно към летището.

— Военно ли е?

— Не, цивилно. Каква е разликата? Той има шаблони за пилотиране.

Аз кимнах. Всички оперативни работници имат „за всеки случай“ набор полезни навици — управление на автомобил, самолет, хеликоптер, първа медицинска помощ, ръкопашен бой… Разбира се, шаблоните не дават пълноценни навици, опитният шофьор ще изпревари Различен с шаблони за шофиране, добрият доктор оперира несравнимо по-добре. Но все пак Костя ще може да вдигне във въздуха всяко транспортно средство.

— Това дори е добре. — казах аз. — Ще вдигнем изтребителите и…

— Ами ако има пътници? — рязко попита Хесер.

— Пак е по-добре, отколкото влака. — тихо казах аз. — По-малко жертви.

И в този миг нещо болезнено се сви в мен. За пръв път претеглих на невидими везни целесъобразността на човешките жертви — и обявих едната страна за по-лека от другата.

— Няма да стане… — каза Хесер. И добави: — За щастие. Какво му пречи разрушеният самолет? Ще се преобрази на прилеп и ще се приземи.

Зад прозореца изплува перона. Локомотивът запищя, приближавайки се към гарата.

— Ядрени зенитни ракети. — упорито казах аз.

Хесер ме погледна удивено. Каза:

— Какви ги говориш? Какви ядрени заряди… отдавна са свалени от въоръжение. Само противоракетната отбрана около Москва остана. Но той няма да тръгне към Москва.

— А къде? — напрегнах се аз.

— Откъде да зная? Задачата ти е той да не отиде никъде. — отряза Хесер. — Така! Той спря!

Аз погледнах компаса. Разстоянието между нас и Костя започна да нараства. Дали е летял като прилеп, или е бягал като Сивият Вълк от приказката — но сега Костя беше спрял.

Но беше интересно, че Хесер дори не гледаше към „компаса“.

— Аерогарата. — доволно каза Хесер. — Край на разговорите. Върви. Реквизирай някой с хубава кола — и отпрашвай към аерогарата.

— А… — започнах аз.

— Никакви артефакти, ще ги усети. — спокойно възрази Хесер. — И никакви придружители. Сега той чувства всички ни, разбираш ли? Това е! Изчезвай!

Спирачките изскърцаха и влака спря. Аз се спрях за момент на вратата и чух:

— Да, именно със „сив молебен“. Няма смисъл да усложняваме. Така ще те заредим, че ще го размажеш като конфитюр по земята.

Това е. Явно шефът е толкова съсредоточен, че вече няма нужда да се разговаря с него — той чуваше мислите ми още преди да се оформят в думи.

В коридора минах покрай Завулон — и неволно се дръпнах, когато той одобрително ме потупа по рамото.

Завулон не се обиди. Каза:

— Успех, Антон! Разчитаме на теб!

Пътниците мирно стояха по купетата си. Само началникът на влака, говорещ нещо в микрофона, ме изпрати със стъклен поглед.

Аз сам си отворих вратата, пуснах стъпалата и скочих на перона. Някак много бързо ставаше всичко. Твърде бързо…

А на гарата беше обичайната блъсканица. Шумната компания, изсипала се от съседния вагон, гръмогласно питаше: „Къде са дамите, родните?“. „Дамите“ — на възраст от двайсет до седемдесет — вече откликваха на зова. Сега ще има и водка, и бира, и печени пържоли, и пирожки с подозрителен пълнеж.

— Антоне!

Аз се обърнах. До мен стоеше Лас с преметната през рамо чанта. От устата му стърчеше незапалена цигара, видът му беше спокоен и умиротворен.

— И ти ли слизаш? — попита Лас. — Ако искаш, ще те откарам някъде. Чака ме кола.

— Хубава кола ли? — уточних аз.

— Май че е „Фолксваген“. — Лас се намръщи. — Става ли? Или само на „Кадилак“ си съгласен?

Аз се обърнах и погледнах към прозорците на вагона. Хесер, Завулон и Едгар ме гледаха.

— Става. — мрачно казах аз. — Е… извинявай. Наистина много бързам, колата ми трябва. Обръщам те…

— Ами да тръгваме тогава, защо стоим, като бързаш? — попита Лас, прекъсвайки стандартната формула за вербуване на волнонаемен.

И така ловко се вмъкна в тълпата, че не ми оставаше нищо друго, освен да го последвам.

Ние си пробихме път през хаотичното гарово телодвижение и излязохме на площадчето. Аз догоних Лас и го докоснах по рамото:

— Обръщам те…

— Да, виждам, виждам. — прекъсна ме Лас. — Привет, Рома!

Приближилият се мъж, макар че неизвестно защо ми се искаше да кажа „гражданин“, беше доста висок и някак по детски пълен — целият заоблен, плавен. Малка уста, устни като кокоше дупе, очите — също малки, дори зад очилата изглеждаха неизразителни и скучни.

— Здравей, Александър. — някак много церемониално поздрави гражданина, плавно протягайки ръка към Лас. И се втренчи в мен.

— Това е Антон, мой приятел, ще го откараме ли? — предложи Лас.

— Защо да не го откараме. — печално се съгласи Рома. — Колелата се въртят, пътят е равен.

И, обръщайки се, се отправи към новичък „Фолксваген-Бора“.

Качихме се в колата. Аз нагло се настаних на предната седалка. Лас изхъмка, но покорно се качи отзад. Роман запали двигателя и попита:

— Къде да ви откарам, Антоне?

Речта му също беше плавна, заоблена, сякаш не говореше, а изписваше думи във въздуха.

— Към аерогарата и спешно. — мрачно казах аз.

— Къде? — с искрено изумление каза Роман. Погледна към Лас: — Може би трябва да намерим такси за твоят приятел?

Лас ме погледна смутено. После, също толкова смутено, погледна към Роман.

— Добре. — казах аз. — Обръщам те към Светлината. Отхвърли Тъмнината, защити Светлината. Давам ти взор да отличиш Доброто от Злото. Давам ти вяра да вървиш в Светлината. Давам ти смелост да се сражаваш с Тъмнината.

Лас хихикна. И моментално замълча. Наистина, работата не е в думите. Думите не могат да променят нищо, ако ще да ги произнасяш с интонация, сякаш са главни букви. Това е като заклинанията на вещиците — мнемонична формула, включваща „шаблон“ в моята памет. Аз мога и сам да подчиня човек, но така… така е по-правилно. Сработва отдавна проверен механизъм.

Роман се напрегна, даже пухкавите му бузи се стегнаха. Току-що тук седеше голямо и леко капризно бебе, а сега — мъж! Боец!

— Светлината е с теб! — завърших аз.

— Към аерогарата! — с удоволствие каза Роман.

Моторът изръмжа, и ние се стрелнахме, изстисквайки от немската машинка всички заложени в нея сили. Обзалагам се, че този спортен седан никога не е показвал на какво е способен.

Аз затворих очи и погледнах през Сумрака — към разклоняващата се на цветни линии тъмнина. Като кълбо преплетени световоди — някои зелени, някои сини, някои — червени. Не мога добре да преглеждам линиите на вероятностите, но сега това ми се удаде неочаквано леко. Чувствах се във форма, както никога досега.

Това значи, че в мен тече чужда Сила. Силата на Хесер и Завулон, Едгар и инквизиторите. А може би сега в цяла Москва замират Различни, Светли и Тъмни, онези, от които Хесер и Завулон имат право да вземат.

Само един път съм чувствал нещо подобно. Когато събирах Сила от хората.

— Третата пресечка — наляво; отпред има задръстване. — казах аз. — Завиваме надясно, през двора, излизаме от арката… там има пресечка…

Никога не съм бил в Саратов. Но сега това нямаше никакво значение.

— Слушам! — бодро рапортува Роман.

— По-бързо!

— Ще бъде изпълнено!

Аз погледнах към Лас. Той извади пакет цигари, запуши. Колата се носеше по натоварените улици, Роман управляваше с амбицията на ватман, на който му се е удал случай да изпревари Шумахер на „Формула 1“.

Лас въздъхна и попита:

— И какво ще стане сега с мен? Ще извадиш от джоба си фенерче и ще кажеш „това беше взрив на блатен газ“?

— Нали виждаш — за това не е нужно фенерче. — казах аз.

— Но ще живея ли? — не се отказваше Лас.

— Ще живееш. — успокоих го аз. — Но да помниш — не. Извинявай, но това е стандартната процедура.

— Ясно. — тъжно каза Лас. — Мамка му… Ама че работа… Кажи тогава, след като е все едно…

Колата бързо се понесе по пресечката, подскачайки по дупките. Лас изгаси цигарата си и продължи:

— Кажи ми, какъв си ти?

— Различен.

— Какъв-такъв различен?

— Маг. Не се притеснявай — Светъл маг.

— Възмъжал си, Хари Потър… — каза Лас. — Ама че работа. Или аз съм се побъркал?

— Дори не се надявай… — казах аз, опирайки ръце в покрива. Роман даваше газ до дупка — и караше по някакви полянки, съкращавайки пътя. — По-внимателно, Роман! Трябва да стигнем бързо, но безопасно!

— Тогава ми кажи, — не се успокояваше Лас. — това надбягване… ох… свързано ли е с ненормално големия прилеп, който видяхме предишната вечер?

— Ако щеш вярвай, свързано е! — потвърдих аз. Силата бушуваше в мен и ме замайваше като шампанско. Искаше ми се да се забавлявам. — Страх ли те е от вампири?

Лас извади от чантата си бутилка уиски, скъса капачката с рязък жест и отпи. И каза бодро:

— Никак!