Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (10)

Пролог

Почивката в Подмосковието винаги е била присъща или на бедните, или на богатите. Именно средната класа е онази, която избира турски хотели с лозунга „всичко е включено в цената, пий колкото можеш“, знойната испанска фиеста или чистичкото крайбрежие на Хърватия. Средната класа не обича да почива в средната част на Русия.

Впрочем, средна класа в Русия почти няма.

Професията „учител по биология“, дори и в престижна московска гимназия, нямаше нищо общо със средната класа. Ако учителят е жена, ако мръсникът-съпруг е отишъл преди три години при друга, при това без да посегне на правото на майката да възпитава двете си деца, то за турските хотели можеше само да се мечтае.

Добре поне, че децата още не бяха навлезли в ужасната пубертетска възраст и искрено се радваха на старата вила, малката рекичка и започващата веднага зад пътя гора.

Лошото беше това, че голямата дъщеря твърде сериозно възприемаше статуса си на по-голяма. На десетгодишна възраст спокойно можеш да наглеждаш петгодишното си братче, което се плацика в рекичката, но не си заслужава да навлизате навътре в гората, разчитайки на знанията си от учебника по „Природознание“.

Впрочем, десетгодишната Ксюша още не знаеше, че са се загубили. Държейки здраво брат си за ръка, тя вървеше по едва забележимата пътечка и разказваше:

— Тогава отново го проболи с борови колове! Забили единия кол в челото, а другия — в корема! А той станал от гроба и казал: „Все едно, не можете да ме убиете! Аз отдавна съм мъртъв. А името ми е…“

Братчето й тихо захленчи.

— Добре, добре, пошегувах се. — каза сериозно Ксюша. — Той паднал и умрял. Погребали го и отишли да празнуват.

— С-с-страшно е. — призна Ромка. Не заекваше от страх, просто винаги си заекваше. — Ти п-повече не раз-зказвай, с-става ли?

— Няма. — каза Ксюша, докато се оглеждаше. Пътечката все още се виждаше зад тях, но отпред напълно се губеше в опадалата шума. Гората някак незабележимо стана сумрачна, сурова. Съвсем не такава, каквато беше в селото, където мама наемаше „вила“ — стара, занемарена къща. Трябваше да се връщат назад — докато не е станало късно. И Ксюша, като по-възрастна и грижлива сестра, разбираше това. — Да се връщаме в къщи, че мама ще ни се кара.

— Кученце. — неочаквано каза брат й. — Гледай, куч-ченце!

Ксюша се обърна.

Зад гърба й наистина стоеше куче. Голямо, сиво, зъбато. И ги гледаше с отворена уста, сякаш се смееше.

— Искам такова кученце. — каза Ромка без изобщо да заекне и гордо погледна сестра си.

Ксюша беше градско момиче и беше виждала вълци само на картинка. Е, и в зоопарка, само че там бяха някакви редки суматрански вълци…

Но сега я достраша.

— Хайде, да си вървим. — тихо каза тя, хващайки по-здраво Ромка. — Това е чуждо кученце, с него не бива да се играе.

Сигурно нещо в гласа й изплаши братчето й. И го изплаши така, че той не захленчи, а сам се вкопчи в сестра си и послушно тръгна с нея.

Сивото куче постоя малко и бавно тръгна след децата.

— То в-върви след нас. — каза Ромка, оглеждайки се назад. — Ксюха, т-това вълк ли е?

— Това е куче. — каза Ксюша. — Само не бягай, разбра ли? Вълците хапят онези, които бягат!

Кучето издаде кашлящ звук — сякаш се засмя.

— Да бягаме! — закрещя Ксюша.

И те побягнаха — направо през гората, през дерящите жилави храсти, покрай някакъв чудовищно огромен, на ръст колкото възрастен човек, мравуняк, покрай редицата покрити с мъх пънове — някой някога е отрязал тук десетина дървета и ги е взел.

Кучето ту изчезваше, ту се появяваше. Отзад, отдясно, отляво. И от време на време се прокашляше-смееше.

— То се смее! — през сълзи закрещя Ромка.

Кучето изчезна някъде. Ксюша спря до могъщ бор, притискайки към себе си Ромка. Брат й вече отдавна не търпеше подобни нежности, но сега не се противи, притисна гръб към сестра си и закри уплашено очите си с ръка. И тихо повтаряше:

— Не се б-боя, не се б-боя. Няма никого.

— Няма. — потвърди Ксюша. — Не мрънкай! Въл… Кучето имаше кученца. И ни прогони от тях. Разбра ли? Сега ще се прибираме в къщи.

— Тръгваме. — с радост се съгласи Ромка и махна ръка от лицето си. — Ой, кученца!

Страхът му моментално изчезна когато видя излизащите от храста мъници. Те бяха три — сиви, с големи чела и глуповати очи.

— П-паленца… — възторжено каза Ромка.

Ксюша панически се дръпна настрани. Борът, до който стояха, не я пусна — роклята й се беше залепила за смолата. Ксюша се дръпна по-силно, тъканта запращя, но се отлепи.

И видя вълка. Вълкът стоеше отзад и се усмихваше.

— Трябва да се качим на дървото… — прошепна Ксюша.

Вълкът се засмя.

— То иска да си поиграем с малките ли? — с надежда попита Ромка.

Вълкът разтърси сивата си глава. Сякаш отговаряйки — не, не. Искам мъниците да си поиграят с вас…

И тогава Ксюша закрещя — толкова силно и пронизително, че дори вълка отстъпи назад и смръщи муцуна.

— Махай се, махай се! — забравяйки, че вече е голямо и смело момиче, крещеше Ксюша.

— Стига сте викали. — чу се зад гърба им. — Цялата гора разбудихте…

Децата се обърнаха назад с пробудена надежда в сърцата си. До палетата стоеше възрастна жена — красива, чернокоса, в дълга ленена рокля, с боси крака.

Вълкът заплашително заръмжа.

— Я не се надувай. — каза жената. Наведе се, хвана за врата едно от вълчетата и то увисна безволно в ръцете й, сякаш бе заспало. Останалите също застинаха на местата си. — Какво имаме тук?

Вълкът, вече не обръщайки никакво внимание на децата, заплашително тръгна към жената.

— Вълчи храсталак, мрак и ужас,

Вие няма да ме заблудите,^[1]

— напевно произнесе жената.

Вълкът спря.

— Виждам истината, виждам лъжата,

На кого ли ти приличаш?^[2]

— завърши жената, гледайки към вълка.

Вълкът се озъби.

— Ай-ай-ай… — каза жената. — И какво ще правим сега?

— Мах… ни… се… — излая вълкът. — Мах… ни… се… ве… щице…

Жената хвърли вълчето на мекия мъх. И сякаш вцепенението им изчезна — палетата панически се втурнаха към вълка и се заровиха под корема му.

— Три тревички, брезова кора,

Вълча ягодка от храста,

Капка кръв, една сълза,

Козя кожа, кичур от коса…

Аз разбърквах и размесвах,

Аз варих отвара за запас…

Вълкът отстъпи назад, а след него — и вълчетата.

— Няма в тебе вече сила,

Магията се активира!^[3]

— тържествено произнесе жената.

Сякаш четири сиви мълнии — една голяма и три малки, удариха от поляната към храстите. Във въздуха кръжаха снопчета сива козина. И рязко замириса на куче — като че ли цяла глутница бе съхнала тук след дъжд.

— Лельо, в-вие в-вещица ли сте? — тихо попита Ромка.

Жената се засмя. Приближи се към тях и ги хвана за ръцете.

— Да тръгваме.

* * *

Колибката изобщо не беше на кокоши крака и това разочарова Ромка. Най-обикновена дървена къщичка с малки прозорчета и малък навес.

— А б-баня имате ли? — въртейки глава, попита Ромка.

— Защо ти е баня? — засмя се жената. — Искаш да се изкъпеш ли?

— Вие т-трябва първо да напалите банята, после да ни н-нахраните, а едва тогава да ни изядете. — сериозно каза Ромка.

Ксюша го дръпна за ръката. Но жената не се обиди, а се засмя:

— Ти да не ме сбърка с Баба Яга? Може ли да минем без баня? Че и без това нямам такава. И няма да ви ям.

— М-може. — зарадва се Ромка.

Отвътре къщичката изобщо не приличаше на жилище на уважаваща себе си Баба Яга. На белосаната стена тиктакаше старинен часовник с махало и гири, от тавана висеше красив полилей с нежни висулки, на една неустойчива етажерка стоеше малък телевизор „Филипс“. Имаше руска печка, но беше затрупана с толкова боклуци, че нямаше никакво съмнение — в нея отдавна не бяха пекли добри юнаци и малки дечица. Само голямата библиотека със старинни книги изглеждаше солидно и тайнствено. Ксюша се приближи до шкафа и погледна кориците. Мама винаги казваше, че интелигентния човек когато е в чужда къща първо трябва да погледне книгите на домакина, а едва след това — всичко останало.

Но кориците бяха протрити, с едва различими заглавия, а онова, което успяваше да разчете, макар че беше написано по руски, си оставаше напълно непонятно. И мама имаше такива книжки: „Хелминтология“, „Етногенезис“^[4]… Ксюша въздъхна и се отдръпна от шкафа.

Ромка вече седеше до масата, а вещицата му наливаше чай от бял електрически чайник.

— Ще пийнеш ли чай? — дружелюбно попита тя. — Вкусен, от горски билки…

— Вк-кусен. — потвърди Ромка, макар че повече топеше мекички в меда, отколкото да пие чай. — С-сядай, Ксюха.

Ксюша седна и вежливо взе чашката.

Чаят наистина беше вкусен. Вещицата също го пиеше и се усмихваше, гледайки към децата.

— А няма ли да се превърнем в козленца, като изпием чая? — внезапно попита Ромка.

— Защо? — учуди се вещицата.

— Ами ще ни омагьосате. — обясни Ромка. — Ще ни превърнете в козлета и ще ни изядете.

Явно не се доверяваше изцяло на тайнствената си спасителка.

— А защо ми е да ви превръщам в миризливи кози и тогава да ви ям? — възмути се вещицата. — Ако исках да ви изям, щях да ви изям без никакви превръщания. По-малко гледай Роу, момченце!

Ромка се нацупи, леко бутна Ксюша и попита шепнешком:

— А кой е този Роу?

Ксюша не знаеше и му изшътка:

— Пий си чая и мълчи! Магьосник някакъв…

Не се превръщаха в козлета, чаят беше вкусен, медът и мекичките — още по-вкусни. Магьосницата разпита Ксюша как се справя в училище. Съгласи се, че четвърти клас е просто ужас, изобщо не е като в трети. Смъмри Ромка за това, че пие чая със сърбане. Попита Ксюша откога заеква брат й. А после им разказа, че не е никаква вещица. Тя е ботаник, събира всякакви редки билки в гората. И, разбира се, знае от кои билки вълците се боят като от огън.

— А защо вълкът говореше? — попита недоверчивият Ромка.

— Изобщо не е говорил. — отряза магьосницата-ботаник. — Той лаеше, а на вас ви се е сторило, че е говорил. Нали?

Ксюша помисли и реши, че всъщност така си беше.

— Ще ви изпратя до края на гората. — каза жената. — Оттам се вижда селото. И повече да не ходите в гората, че вълците ще ви изядат!

Ромка помисли и й предложи да помогне в събирането на билки. А за да не ги закачат вълците, ще трябва да му даде специалната билка срещу вълци. И, за всеки случай, срещу мечки. А може и за лъвове, защото гората тук е съвсем като в Африка.

— Никакви билки! — каза строго жената. — Това са редки билки, в Червената Книга са вписани. Не се късат току-така.

— Аз знам какво е Червената Книга. — зарадва се Ромка. — А кажете, моля ви…

Жената погледна часовника и поклати глава. Възпитаната Ксюша веднага каза, че е време да тръгват.

За „из път“ децата получиха по парченце медна пита. Жената ги изпрати до края на гората — оказа се съвсем наблизо, сякаш пътечките сами бягаха под краката.

— И повече да не сте стъпили в гората! — настоятелно повтори жената. — Ако ме няма наблизо, ще ви изяде вълка.

Докато слизаха към селото, децата няколко пъти поглеждаха назад.

Отначало жената стоеше и гледаше след тях. А после изчезна.

— Все пак тя е вещица, нали, Ксюха? — попита Ромка.

— Тя е ботаник! — застъпи се за жената Ксюха. И се учуди: — Ти вече не заекваш!

— За-за-заеквам! — започна да се лигави Ромка. — Аз и преди не заеквах, просто се шегувах!