Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрулите (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сумеречный дозор, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 64 гласа)

Информация

Корекция
И. Колев (2006)
Източник
sfbg.us

Неофициален и некомерсиален превод.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сумрачен патрул от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Сумрачен патрул
Сумеречный дозор
АвторСергей Лукяненко
Първо издание2004 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаНощен патрул
ПредходнаДневен патрул
СледващаПоследен патрул
ISBNISBN 954-761-223-9

„Сумрачен патрул“ (на руски: Сумеречный дозор) е фантастичен роман на руския писател Сергей Лукяненко. Това е третата книга от тетралогията след „Нощен патрул“ и „Дневен патрул“ и преди „Последен патрул“.

Както във всички предишни части от поредицата и „Сумрачен патрул“ е разделен на 3 части:

  • Ничие време
  • Ничие пространство
  • Ничия сила

Сюжет

Роденият като Човек не е способен да стане Различен. Така е било винаги. На това се крепи равновесието между Нощния и Дневния патрул, между Светлите и Тъмните магове. Но какво би се случило, ако някой разбере как да превръща в Различни съвсем обикновени хора? Ако Светлият маг Хесер и Тъмният маг Завулон бъдат принудени да работят заедно? Ако в елитния жилищен комплекс „Асол“, в едно малко подмосковско село и в бързия влак Москва – Алма Ата бъде поставено на карта самото съществуване на Различните... и хората?

Предишна: Поредица:
Следваща:
Дневен патрул Нощен патрул Последен патрул

Глава 1

Дори и да обичаш работата си, последния ден от отпуската навява тъга. Само преди седмица се припичах на чистия испански плаж, опитвах паеля (ако трябва да съм честен — узбекския „плов“ е по-вкусен), пиех хладна сангрия в китайско ресторантче (и как става така, че китайците приготвят националната испанска напитка по-добре от аборигените?) и купувах от магазинчетата всякакви курортни сувенирни боклуци.

А сега отново бях в лятната Москва — не точно гореща, но подтискащо задушна. През последният ден от отпуската, когато главата вече не е способна да почива, но още не може да поеме никаква работа.

Може би затова с радост отговорих на повикването на Хесер.

— Добро утро, Антоне. — без да се представи, започна шефа. — Добре дошъл. Позна ли ме?

От известно време бях започнал да чувствам позвъняванията на Хесер. Като че ли се променяха трелите на телефона, придобиваха някакъв взискателен, властен оттенък.

Но не бързах да споделям това с шефа.

— Познах ви, Борис Игнатиевич.

— Сам ли си? — попита Хесер.

Безсмислен въпрос. Сигурен съм, че Хесер прекрасно знае къде е Светлана сега.

— Сам съм. Момичетата са на вилата.

— Добре… — въздъхна шефа и в гласа му се появиха съвсем човешки нотки. — И Олга тази сутрин отлетя за отпуската… половината сътрудници се греят на юг… Ще можеш ли да дойдеш в офиса сега?

Не успях да отговоря — Хесер бодро каза:

— Прекрасно! Тогава, след четиридесет минути.

Много ми се искаше да нарека Хесер евтин позьор — разбира се, след като прекъсна връзката. Но премълчах. Първо, шефът можеше да чуе думите ми и без всякакъв телефон. Второ — може да е всякакъв, но не беше евтин позьор. Просто предпочиташе да икономисва време. Ако съм възнамерявал да му кажа, че ще пристигна след четиридесет минути, защо трябва да губи време да ме изслушва?

И още — много се зарадвах на това позвъняване. Все едно, денят беше загубен — на вилата ще мога да замина чак след седмица. Да чистя апартамента беше рано — като всеки уважаващ себе си мъж в отсъствието на семейството, аз правя това само един път — в последния ден на ергенския си живот. Да ходя на гости или да каня гости също никак не ми се искаше. Така че къде по-полезно беше да се върна един ден по-рано от отпуск — за да мога в нужния момент с чиста съвест да поискам почивен ден.

Въпреки че при нас не беше прието да се иска почивен ден.

— Благодаря ти, шефе. — прочувствено казах аз. Отлепих се от фотьойла, оставих недочетената книга. Протегнах се.

И телефонът зазвъня отново.

Разбира се, Хесер може да позвъни и да каже „моля“. Но това вече наистина щеше да бъде палячовщина!

— Ало! — произнесох аз с много делови тон.

— Антоне, аз съм.

— Светле… — казах аз, сядайки обратно. И се напрегнах — гласът на Светлана не беше нормален. Тревожен. — Светле, какво става с Надя?

— Всичко е наред. — бързо отговори тя. — Не се притеснявай. По-добре ми кажи как е при теб?

Няколко секунди аз размишлявах. Не съм устройвал пиянски сборища, не съм водил жени в къщи, не съм се заринал с боклуци, даже съдовете мия…

После се сетих.

— Хесер се обади. Току-що.

— Какво иска? — бързо попита Светлана.

— Нищо особено. Помоли ме да отида на работа днес.

— Антоне, почувствах нещо. Нещо лошо. Ти съгласи ли се? Ще отидеш ли на работа?

— А защо не? В момента няма какво да правя.

На другия край на жицата (макар че какви ти жици при мобилните телефони?) Светлана мълчеше. После неохотно каза:

— Знаеш ли, като че ли ме бодна нещо в сърцето. Вярваш ли ми, че предчувствам беда?

Аз се усмихнах:

— Да, Велика.

— Антоне, бъди по-сериозен! — незабавно се разгорещи Светлана. Както всеки път, когато я наричах Велика. — Чуй ме… ако Хесер ти предложи нещо, откажи му.

— Светле, щом Хесер ме вика, значи иска да ми предложи нещо. Значи не му достига работна ръка. Каза, че всички са в отпуска…

— Пушечно месо не му достига. — отряза Светлана. — Антоне… добре, все едно няма да ме послушаш. Просто бъди внимателен.

— Светле, нали не мислиш сериозно, че Хесер смята да ме подведе? — внимателно казах аз. — Разбирам отношението ти към него…

— Бъди внимателен. — каза Светлана. — Заради нас. Става ли?

— Става. — обещах аз. — Аз винаги съм внимателен.

— Ще ти позвъня, ако почувствам още нещо. — каза Светлана. Като че ли малко се беше поуспокоила. — И ти ще се обадиш, нали? Дори и при най-малкото необичайно нещо — ще ми се обадиш. Нали?

— Ще ти се обадя.

Светлана помълча няколко секунди и преди да прекъсне връзката каза:

— Да беше се махнал от Патрула, Светъл маг трето ниво…

Някак подозрително леко завърши всичко — с дребна язвителна забележка… Макар че се бяхме разбрали да не обсъждаме тази тема. Отдавна се разбрахме — преди три години, когато Светлана напусна Нощния Патрул. И нито веднъж не нарушихме обещанието си. Разбира се, аз разказвах на жена си за работата… за онези неща, които ми се искаше да си спомням. И тя винаги слушаше с интерес. А сега — не се сдържа.

Нима наистина е почувствала нещо лошо?

В крайна сметка се приготвях дълго и неохотно. Сложих костюм, после се преоблякох в джинси и карирана риза, накрая изхвърлих всичко и се напъхах в шорти и черна тениска с надпис „Моят приятел изпадна в клинична смърт, но всичко, което ми донесе от онзи свят, бе тази тениска!“. Ще приличам на жизнерадостен немски турист, затова пък поне външно ще запазя отпускарско настроение пред Хесер…

И в крайна сметка излязох от къщи двадесет минути преди определения час. Наложи се да хващам такси, да проверявам линиите на вероятностите, след това да подсказвам на шофьора онези маршрути, по които нямаше задръствания.

Шофьора приемаше подсказките неохотно, с огромно съмнение.

Затова пък не закъснях.

Асансьорите не работеха — юначаги в сини гащеризони деловито товареха в тях хартиени чували с циментова смес. Тръгнах по стълбището и открих, че на втория етаж се извършва ремонт. Работниците облицоваха стените с гипсокартон, след тях се суетяха мазачи, запълващи шевовете. Едновременно с това монтираха окачен таван, зад който вече бяха скрити тръбите на климатиците.

Все пак настоял е на своето нашият завеждащ стопанската част, Виталий Маркович! Изнудил е шефа да се изръси за пълноценен ремонт. И дори пари е намерил отнякъде.

Поспрях се за миг и погледнах към работниците през Сумрака. Хора. Не Различни. Както и трябваше да се очаква. Само на един от мазачите, невзрачен на вид мъж, аурата му ми се стори подозрителна. Но след секунда разбрах, че просто е влюбен. В собствената си жена! Виж ти, не са свършили още добрите хора по света!

Третия и четвъртия етаж бяха вече ремонтирани, което окончателно ми подобри настроението. Най-накрая и в изчислителния център ще е прохладно. Нищо, че вече не се появявам там всеки ден, но… Тичешком се поздравих с охраната, поставена тук явно заради ремонта. Нахлух в кабинета на Хесер — и се натъкнах на Семьон. Той със сериозен и назидателен тон говореше нещо на Юля.

Как лети времето… Преди три години Юля беше още малко момиченце. А сега — млада, красива девойка. Вълшебница, която вдъхваше големи надежди — вече я викаха в европейския офис на Нощния Патрул. Там много обичат да прибират при себе си младите и талантливите — под разноезични възгласи за голямото и общо дело…

Но този път номера не мина. Хесер задържа Юлка и заплаши, че и самият той може да примамва европейската младеж.

Интересно, какво ли е искала самата Юля в тази ситуация.

— Извикаха ли те? — разбиращо попита Семьон, като ме видя и прекъсна разговора. — Или свърши почивката?

— И свърши, и ме извикаха. — казах аз. — Станало ли е нещо? Привет, Юлка.

Неизвестно защо, със Семьон никога не се поздравяваме. Като че ли току-що сме се видяли. А и той винаги изглежда еднакво — много просто, небрежно облечен, с типичното лице на селянин, преселил се в града.

Между другото, днес Семьон изглеждаше още по-непретенциозно от обичайното.

— Привет, Антоне. — усмихна се момичето.

Лицето й беше мрачно. Изглежда Семьон провеждаше възпитателна лекция — той е майстор на тези неща.

— Нищо не е станало. — поклати глава Семьон. — Тишина и спокойствие. Тази седмица хванахме две вещици, но и те бяха за дреболии.

— Супер. — казах аз, стараейки се да не забелязвам жалния поглед на Юлка. — Влизам при шефа.

Семьон кимна и се обърна към момичето. Влизайки в приемната, успях да чуя:

— Та така, Юля, шестдесет години се занимавам със същото, но такава безотговорност…

Суров е. Но ругае само при нужда, така че нямах намерение да спасявам Юлка от беседата.

В приемната, където вече меко шумеше климатик, а тавана беше украсен с миниатюрни халогенни лампи, седеше Лариса. Изглежда Галя, секретарката на Хесер, беше в отпуск, а работата на нашите диспечери наистина е малко.

— Здравей, Антоне. — поздрави ме Лариса. — Добре изглеждаш.

— Две седмици на плажа. — гордо отвърнах аз.

Лариса погледна часовника си:

— Наредено ми е веднага да те пусна. Но шефът все още има посетители. Ще влезеш ли?

— Ще вляза. — реших аз. — Иначе защо бързах толкова?

— Городецки пристигна, Борис Игнатиевич. — каза Лариса в интеркома. Кимна ми: — Върви… ох, горещо е там…

В кабинетът на Хесер наистина беше горещо. Пред бюрото му седяха двама непознати мъже на средна възраст — мислено ги кръстих „Тънкия“ и „Тлъстия“. Потяха се еднакво, и двамата.

— И какво наблюдаваме? — укорително ги попита Хесер. Хвърли поглед към мен: — Влизай, Антоне. Сядай, сега ще приключа…

Тънкия и Тлъстия се ободриха.

— Някаква мърлява домакиня… извращавайки всички факти… опошлявайки и опростявайки… ви бие по всички параграфи! В световен мащаб!

— Затова ни бие, защото опошлява и опростява. — мрачно се озъби Тлъстия.

— Вие наредихте „всичко да е, както е“. — потвърди Тънкия. — Ето го и резултата, Пресветли Хесер!

Погледнах към посетителите на Хесер през Сумрака. Виж ти! Пак хора! И при това знаят името и титлата на шефа! Че и ги произнасят с откровен сарказъм! Разбира се, може да има всякакви причини, но Хесер сам да се разкрива пред хора…

— Добре. — кимна Хесер. — Давам ви още един шанс. Този път работете самостоятелно.

Тънкия и Тлъстия се погледнаха.

— Ще се постараем. — добродушно усмихвайки се, каза Тлъстия. — Та вие разбирате — постигнахме определени успехи…

Хесер изсумтя. Като че ли получили невидим сигнал, че разговорът е приключил, посетителите станаха, ръкуваха се с шефа и излязоха. В приемната Тънкия каза нещо весело и игриво на Лариса — тя се засмя.

— Хора? — внимателно попитах аз.

Хесер кимна, гледайки с неприязън към вратата. Въздъхна:

— Хора, хора… Добре, Городецки. Сядай.

Аз седнах, а Хесер все не започваше разговора. Ровеше из папките, разместваше някакви гладко полирани цветни стъкълца, насипани в груба глинена паничка. Много ми се искаше да погледна дали това са амулети, или просто стъкълца, но не посмях да своеволнича докато седя пред Хесер.

— Добре ли прекара отпуската? — попита Хесер, сякаш беше изчерпал всички поводи да проточи разговора.

— Добре. — отвърнах аз. — Без Светла, разбира се, беше скучно. Но няма да мъкнем и Надечка в испанската жега. Не си е работа…

— Не си е работа… — съгласи се Хесер. Не знаех дали Великият маг има деца — такава информация не се доверява дори на своите. Най-вероятно има. Сигурно е способен да изпитва нещо като бащински чувства. — Антоне, ти ли се обади на Светлана?

— Не. — поклатих глава аз. — Тя ли ви позвъни?

Хесер кимна. И изведнъж черупката му се пропука — той удари с юмрук по бюрото и изръмжа:

— Ама тя какво си въобразява? Първо дезертира от Патрула…

— Хесер, всички имаме право да напуснем. — вмъкнах аз.

Но Хесер дори не помисли да се извинява.

— Дезертира! Вълшебница от нейното ниво не принадлежи на себе си! Няма право да принадлежи! Ако… ако се нарича Светла… После — възпитава дъщеря си като човек!

— Надя е човек. — казах аз, чувствайки, че също кипвам. — Дали ще стане Различна — това самата тя ще реши… Пресветли Хесер!

Шефът разбра, че сега и аз съм вбесен. И смени тона:

— Добре. Ваше право. Бягайте от борбата, съсипвайте съдбата на момиченцето… Както желаете! Но откъде тази ненавист?

— Какво каза Светлана? — попитах аз.

Хесер въздъхна:

— Твоята жена ми се обади по телефона. На номер, който няма право да знае…

— Значи не го знае. — вметнах аз.

— И каза, че възнамерявам да те убия! Че замислям дългосрочен план за твоето физическо отстраняване!

Цяла секунда гледах в очите на шефа. После се засмях.

— Смешно ли ти е? — с мъка в гласа си попита Хесер. — Наистина ли е смешно?

— Хесер… — с големи усилия подтиснах смеха си. — Извинете. Може ли да говоря откровено?

— Ако обичаш…

— Вие сте най-големият интригант от всички, които познавам. По-опитен и от Завулон. Макиавели в сравнение с вас е просто пале…

— Напразно недооценяваш Макиавели. — промърмори Хесер. — Така, разбрах, аз съм интригант. После?

— После — сигурен съм, че не смятате да ме убивате. В критична ситуация може би ще ме пожертвате. Заради спасението на далеч повече хора или Светли Различни. Но просто така… да планирате… да интригантствате… Не вярвам.

— Благодаря, зарадва ме. — кимна Хесер. Успях ли да го уязвя, или не — не стана ясно. — Тогава какво й е влязло в главата на Светлана? Антоне, извинявай… — Хесер изведнъж се заколеба и даже отклони поглед. — Не чакате ли дете? Още едно?

Аз се задавих. Заклатих глава:

— Не… като че ли не… не, тя би ми казала!

— Понякога жените оглупяват, когато чакат дете. — измърмори Хесер и отново започна да рови в стъкълцата си. — Започват навсякъде да виждат опасност — за децата, за съпруга, за себе си… Или може би в момента й е… — но тук Великия маг съвсем се смути и сам се прекъсна: — Глупости… забрави. Иди при жена си на село, поиграй с дъщеря си, пийни прясно мляко…

— Утре отпуската ми свършва. — напомних аз. Ох, нещо не беше в ред! — А разбрах, че още днес ми предстои работа?

Хесер се опули:

— Антоне! Каква работа? Светлана петнайсет минути ми крещя! Ако беше Тъмна, сега над мен щеше да виси инферно! Край, работата се отменя. Удължавам ти отпуската с една седмица — заминавай при жена си, на село!

При нас, в московското отделение, казват: „Три неща не може да направи Светлия Различен: да уреди семейния си живот, да осигури щастие и мир за цялата Земя и да получи отпуск от Хесер“.

От лични си живот, ако трябва да съм честен, съм доволен. А сега получих и една седмица отпуск.

Може би мирът и щастието за цялата Земя вече настъпваха?

— Не се ли радваш? — попита Хесер?

— Радвам се. — признах си аз.

Не, перспективата да плевя лехите под бдителния поглед на тъщата изобщо не ме вдъхновяваше. Затова пък — Светлана и Надя. Надя, Наденка, Надюшка. Чудо мое двугодишно. Човек, човече… Потенциално — Различна с Велика сила. Толкова Велика, че самият Хесер не може и за подметки да й служи. Представих си каишките на Надините сандалки, към които вместо подметки е закован Великия Светъл маг Хесер и се ухилих.

— Иди в счетоводството, да ти дадат премия. — продължаваше Хесер, без да подозира на какви мислени издевателства го подлагах. — Сам си измисли формулировката. Нещо там… за дългогодишна добросъвестна работа…

— Хесер, каква беше работата? — попитах аз.

Хесер замълча и започна да ме пронизва с поглед. Не успя и каза:

— Когато ти разкажа всичко, ще се обадиш на Светлана. Направо оттук. И ще я попиташ — да се съгласиш ли, или не. Става ли? И за отпуската ще й кажеш.

— Какво се е случило?

Вместо отговор Хесер отвори чекмеджето, извади оттам черна кожена папка и ми я подаде. От папката осезаемо лъхаше на магия — тежка, бойна.

— Отваряй спокойно, има допуск за тебе… — измърмори Хесер.

Отворих папката — неоторизиран Различен или човек на мое място щяха да се превърнат в купчина пепел. В папката имаше писмо. Един-единствен плик.

Адреса на нашия офис беше от внимателно залепени букви от вестници.

Обратен адрес, разбира се, нямаше.

— Буквите са изрязани от три вестника. — каза Хесер. — „Правда“, „Комерсант“ и „Аргументи и факти“.

— Оригинално. — признах аз. — Може ли да го отворя?

— Отваряй, отваряй. Криминалистите каквото можаха, вече направиха. Няма отпечатъци, лепилото е китайско производство и се продава във всяка будка на „СъюзПечат“…

— А хартията е тоалетна! — възторжено възкликнах аз, вадейки листа от плика. — Поне чиста ли е?

— За съжаление. — кимна Хесер. — Ни най-малка следа от органични вещества. Обикновен евтин пипифакс. Нарича се „Петдесет и четири метра“.

На парчето тоалетна хартия, небрежно скъсано по перфорацията, текста беше подреден със същите разнокалибрени букви. Или по-точно — с цели думи, само окончанията понякога са подбирани отделно, без всякакво уважение към шрифта:

„На НОЩния ПАТРУЛ сигурно ЩЕ Е ИНТЕРЕСНО, че ЕДИН Различен е РАЗКРил на един човек цялата истина за РАЗЛИчните и сега възнамерява да направи ТОЗИ ЧОВЕК РАЗЛИЧЕН. доброЖЕЛАТЕл.“

Бих се засмял. Но, неизвестно защо, не ми се искаше. Вместо това проницателно отбелязах:

— Нощния Патрул — написано е с цели букви… само окончанието са сменили.

— Имаше такава статия в „Аргументи и факти“. — поясни Хесер. — За пожарът в телевизионната кула. Казваше се „НОЩЕН ПАТРУЛ НА КУЛАТА ОСТАНКИНО“.

— Оригинално. — съгласих се аз. От споменаването на кулата леко ме втресе. Не беше много весело времето тогава… и приключенията не бяха весели. Цял живот ще ме преследва лицето на Тъмния Различен, когото хвърлих от кулата през Сумрака…

— Не се разкисвай, Антоне. Ти постъпи правилно. — каза Хесер. — Да се върнем към работата.

— Да се върнем, Борис Игнатиевич. — отговорих аз със старото, „цивилно“ име на шефа. — Това какво е, сериозно ли е?

Хесер сви рамене:

— От писмото няма дори полъх от магия. Или го е съчинявал човек, или способен Различен, умеещ да заличава следите си. Ако е човек… значи истината наистина е разкрита. Ако е Различен… то това е напълно безотговорна провокация.

— И никакви следи? — още един път уточних аз.

— Никакви. Единствената следа е пощенското клеймо. — Хесер се намръщи. — Но тук силно мирише на провокация…

— Какво, да не би да са го изпратили от Кремъл? — развеселих се аз.

— Почти. Кутията, в която е пуснато писмото, се намира на територията на жилищен комплекс „Ассол“.

Високите сгради с червени покриви — другаря Сталин би ги одобрил, без съмнение — вече ги бях виждал. Но само отстрани.

— Там не може да се влезе просто ей така?

— Не може. — кимна Хесер. — Така че, изпращайки писмото от „Ассол“, след всичките хитрини с хартията, лепилото и буквите, неизвестният или е направил груб пропуск…

Аз поклатих глава.

— Или ни навежда на лъжлива следа… — тук Хесер направи пауза, бдително наблюдавайки реакцията ми.

Аз помислих. И отново поклатих глава.

— Много е наивно. Не.

— Или „доброжелателя“, — Хесер произнесе последната дума с явен сарказъм, — наистина иска да ни даде следа.

— Защо?

— Той е изпратил писмото по някаква причина. — напомни Хесер. — Както разбираш, Антоне, ние не можем да не реагираме на това писмо. Ще изхождаме от най-лошия вариант — съществува Различен-предател, способен да разкрие на човечеството тайната за нашето съществуване.

— Че кой ще му повярва?

— На човек — няма да повярват. Обаче Различния може да демонстрира своите умения.

Хесер беше прав, разбира се. Но изобщо не успявах да проумея кой и защо може да се реши на това. Дори най-глупавия и злобен Тъмен би трябвало да разбира какво ще стане след разкриване на истината.

Нов лов на вещици, ето какво.

А хората охотно ще набедят за вещици и Тъмните, и Светлите. Всички, които имат способностите на Различен…

Включително Светлана. Включително Надечка.

— Как може „да направи този човек Различен“? — попитах аз. — Вампиризъм?

— Вампири, върколаци… — разпери ръце Хесер. — Като че ли всички. Инициацията е възможна на най-грубите, примитивни нива на Тъмната сила, а цената е загубата на човешката същност. Инициацията на човек в маг е невъзможна.

— Надечка… — прошепнах аз. — Та вие пренаписвахте Книгата на Съдбата на Светлана!

Хесер поклати глава.

— Не, Антоне. На дъщеря ти й беше писано да се роди Велика. Ние само уточнихме знака. Избавихме се от елемента на случайност…

— Егор. — напомних аз. — Момчето вече беше станало Тъмен Различен…

— А ние просто изтрихме инициацията му. Дадохме му шанс да избере отново. — кимна Хесер. — Антоне, всичките намеси, на които сме способни, са свързани само с избора „Тъмен“-„Светъл“. А да избираме „човек“ или „Различен“ — това не можем. Никой на този свят не може.

— Значи става дума за вампирите. — казах аз. — Да кажем, че при Тъмните се е появил поредния влюбен вампир…

Хесер разпери ръце:

— Може би. Тогава всичко е по-просто. Тъмните ще проверят своите подопечни, те не са по-малко заинтересовани от нас… Да, между другото, те също са получили такова писмо. Съвсем същото. И е изпратено от „Ассол“.

— А Инквизицията не е ли получавала?

— Ти ставаш все по-проницателен и по-проницателен. — усмихна се Хесер. — И те са получили. По пощата. От „Ассол“.

Хесер явно намекваше нещо. Аз помислих и направих още един проницателен извод:

— Значи разследването ще се води от двата патрула и инквизицията?

В погледа на Хесер се промъкна разочарование:

— Така излиза. В отделни случаи, при необходимост, може да се разкрием пред хора. Сам знаеш… — той кимна към вратата, през която бяха излезли неговите посетители. Но това са отделни случаи. С налагането на съответните магически ограничения. Тук ситуацията е далеч по-лоша. Изглежда, че някой Различен смята да търгува с инициация.

Представих си вампир, предлагащ своите услуги на новобогаташите и се усмихнах. „А желаете ли истински да пиете кръвта на народа, уважаеми господине?“ Макар че… работата не е в кръвта. Дори и най-слабия вампир или върколак притежават Сила. Не ги заплашват болести, живеят много, много дълго. И за физическата сила не трябва да се забравя — един върколак може и Карелин да победи, и на Тайсън да смени физиономията. И онзи „животински магнетизъм“, „зовът“, който те притежават в пълна сила. Всяка жена е твоя — само я повикай.

Разбира се, в реалността и вампирите, и върколаците са сковани от множество ограничения. Даже повече, отколкото при маговете — тяхната неуравновесеност го налага. Но нима новоизпечения вампир разбира това?

— Защо се усмихваш? — попита Хесер.

— Представих си обява във вестника. „Превръщам във вампир. Надеждно, качествено, гаранция — сто години. Цена по договаряне“.

Хесер кимна:

— Добра идея. Ще наредя да проверят вестниците и сайтовете за обяви в Интернет.

Погледнах към Хесер, но така и не разбрах дали се шегува, или говори сериозно.

— Струва ми се, че реална опасност не съществува. — казах аз. — Най-вероятно някой откачен вампир е решил да забогатее. Показал е на някой богаташ няколко трика и му е предложил… ъ… ухапване.

— Така?… — подкрепи ме Хесер.

Окуражен, аз продължих:

— Някой… например — жената на този човек, е разбрала за ужасното предложение! Докато мъжа й се колебае, тя решава да ни пише. С надеждата, че ще премахнем вампира и мъжът й ще остане човек. Оттам и комбинацията: изрязани от вестник букви и пощенския клон в „Ассол“. Вик за помощ! Тя не може да ни каже директно, но буквално умолява — спасете мъжа ми!

— Романтик… — неодобрително каза Хесер. — „Ако са ви скъпи животът и разсъдъка, стойте далеч от торфените блата…“[1] И — щрак-щрак буквичките с ножичка за маникюр от днешната „Правда“… И адреса ли е взела от вестника?

— Адреса на Инквизицията! — възкликнах аз.

— Сега вече си прав. Ти би ли могъл да изпратиш писмо на Инквизицията?

Аз мълчах. Бях поставен на мястото си. Та Хесер вече ми каза за писмото до Инквизицията!

— В нашия Патрул само аз зная пощенския им адрес. В Дневния Патрул, предполагам, само Завулон. И какво се получава, Городецки?

— Писмото е изпратено от вас. Или от Завулон.

Хесер само изсумтя.

— А в Инквизицията много ли са разтревожени? — попитах аз.

— „Разтревожени“ не е точната дума. Сам по себе си опитът за търговия с инициация не ги вълнува. Обичайна работа за Патрулите — да открият нарушителя, да го накажат, да запушат утечката на информация. Още повече, че и ние, и Тъмните сме еднакво възмутени от станалото. Но писмото до Инквизицията — това е друг въпрос. Знаеш, че те са малко. Ако някоя от страните наруши Договора, Инквизицията подкрепя другата страна и по този начин запазва равновесието. Това ни… дисциплинира. Но да допуснем, че в недрата на някой от Патрулите зрее план за постигане на окончателна победа. Група бойни магове е способна а една нощ да премахне всички инквизитори — разбира се, ако знаят всичко за Инквизицията. Кой работи в нея, къде живее, къде пазят документацията…

— Писмото в главния им офис ли е пристигнало?

— Да. И съдейки по това, че след шест часа офисът беше опразнен, а в сградата имаше пожар — именно там Инквизицията е пазела архивите си. Това дори и аз не знам със сигурност. Накратко, изпращайки това писмо, човекът… или Различният… са им хвърлили ръкавица в лицето. Сега Инквизицията ще го търси. Официалната версия е „за нарушаване на секретността и опит за инициация на човек“. А всъщност — от страх за собствената си кожа.

— Никога не съм мислил, че могат да се страхуват за себе си.

Хесер кимна:

— Могат, и още как. Ето ти информация за размисъл… защо в Инквизицията няма предатели? При тях отиват и Тъмни, и Светли. Преминават обучение. А после — Тъмните жестоко наказват Тъмни, Светлите — Светли, само да посмеят да нарушат Договора.

— Особен вид характер. — предположих аз. — Избират само такива Различни.

— И никога не грешат? — скептично попита Хесер. — Това е невъзможно. Но пък в историята няма нито един случай на нарушаване на Договора от инквизитор…

— Изглежда твърде добре разбират последиците от нарушаването на Договора. Един инквизитор в Прага ми каза: „Нас ни крепи ужасът“.

Хесер се намръщи:

— Витезслав… обича той красивото… Добре, не си блъскай главата с това. Ситуацията е проста — съществува Различен, който или нарушава Договора, или се гаври с Патрулите и Инквизицията. Инквизицията провежда свое разследване, Тъмните — свое. От нас също изискват сътрудник.

— Може ли да попитам? Защо именно аз?

Хесер разпери ръце:

— По много причини. Първо — най-вероятно в хода на разследването ще се сблъскаме с вампири. А ти си нашият специалист по нисшите Тъмни.

Не, като че ли не ми се присмиваше…

— Второ. — продължаваше Хесер, отваряйки по немски маниер сгънатите в юмрук пръсти. — От Инквизицията са назначили за следователи двама твои познати. Витезслав и Едгар.

— Едгар е в Москва? — учудих се аз. Не бих казал, че Тъмният маг, преминал преди три години в Инквизицията, ми беше симпатичен. Но… но можеше да се каже, че не ми беше неприятен.

— В Москва е. Преди четири месеца завърши курса на обучение и долетя при нас. Понеже по време на работата ще ти се наложи да контактуваш с инквизиторите, всеки личен контакт е полезен.

— Контактът с него не беше много приятен. — напомних аз.

— Аз какво, да не ти предлагам тай-масаж в работно време? — заядливо попита Хесер. — Третата причина, поради която исках да изпратя точно теб на това задание… — той замълча.

Аз чаках.

— Разследването за Тъмните също се води от твой стар познат.

Можеше да не казва името. Но той продължи:

— Константин. Млад вампир… твоя бивш съсед. Помня, че имахте добри отношения.

— Да, разбира се. — тъжно казах аз. — Докато беше дете, пиеше само свинска кръв и мечтаеше да се избави от „проклятието“… Докато не разбра, че неговият приятел, Светлия маг, изгаря такива като него на пепел.

— Това е животът. — констатира Хесер.

— Та той вече е пил човешка кръв. — казах аз. — Със сигурност! Щом е постъпил в Дневния Патрул…

— Той е станал висш вампир. — произнесе Хесер. — Най-младия висш вампир в Европа. Ако се приведе към нашите мерки, то това ще отговаря на…

— Второ-трето ниво на Силата. — прошепнах аз. — Пет-шест погубени живота.

Костя, Костя… Тогава аз бях млад и неопитен Светъл маг. Не успявах да намеря приятели в Патрула, а отношенията със старите ми познати стремително се късаха… не могат да дружат Различни и хора… И изведнъж се оказа, че съседи са ми Тъмни Различни. Семейство вампири. Мама и татко вампири, че и детето инициирали. В интерес на истината, нямаше никакви гадости. Никакъв нощен лов, никакви заявки за лицензи, законопослушно пиеха свинска и донорска кръв. И мен, глупака, това ме успокои. Аз се сприятелих с тях. Дори им ходех на гости. Дори ги канех на гости! Те ядяха храната, която приготвях и я хвалеха… а аз, глупака, не разбирах че човешката храна за тях е безвкусна, че ги терзае древен, вечен глад. Малкото вампирче даже реши, че ще стане биолог и ще открие как да се излекува от вампиризма…

После аз за пръв път убих вампир.

После Костя отиде в Дневния Патрул. Не знам дали е завършил биологическия си факултет, но със сигурност се е избавил от детските си илюзии…

И е започнал да получава лицензи за убийство. За три години да се изкачи до нивото на висш вампир? Трябва да са му помогнали за това. Да използват всички възможности на Дневния Патрул, за да може доброто момче Костя непрекъснато да получава право да забива зъби в човешката шия…

И дори се досещам кой му е помогнал.

— Как смяташ, Антоне, — каза Хесер, — при това положение кой трябва да назначим за следовател от наша страна?

Аз извадих телефона от джоба си и набрах номера на Светлана.

Бележки

[1] Това май е цитат от „Баскервилското куче“ на Артър Конан Дойл. Бел.прев.