Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (3)

Глава 2

В нашата работа рядко се налага да работим под прикритие. Първо, трябва напълно да замаскираш своята същност на Различен. Така, че да не те издаде нито аурата, нито потоците на Силата, нито смущенията в Сумрака. Тук положението е просто — ако си маг пето ниво, няма да те открият по-слабите магове — от шесто и седмо ниво. Ако си маг първо ниво — ти си скрит от маговете второ ниво и надолу. Ако си маг извън категориите… какво пък, тогава можеш да се надяваш, че никой не може да те разкрие. Мен ме маскира самият Хесер. Веднага след разговора със Светлана — кратък, но тягостен. Не, не се карахме. Просто тя много се разстрои. Второ, трябва ти легенда. Най-лесно е да си осигуриш легенда с магически методи — непознатите с готовност ще те сметнат за брат, сват или приятеля от казармата, с който заедно сте бягали в самоотлъчка и сте пиянствали по баровете. Но всяко магично въздействие ще остави следи, забележими за повече или по-малко силен Различен.

Затова моята легенда нямаше нищо общо с магията. Хесер ми връчи ключове за апартамент в „Ассол“ — сто и петдесет квадрата, на осмия етаж. Апартаментът се водеше на мое име и беше купен преди половин година. Когато опулих очи, Хесер поясни, че документите са издадени тази сутрин, но със задна дата. За много голяма сума. И че после ще се наложи да върнем апартамента. Ключа за „БМВ“-то беше просто приложение. Колата не беше нова и не беше от най-хубавите, но нали и апартамента ми беше малък. После в кабинета дойде шивач — тъжен стар евреин, Различен седмо ниво. Той ме измери и обеща, че до края на деня костюмът ще бъде готов и „това момче ще заприлича на човек“. Хесер беше извънредно вежлив с шивача, сам му отвори вратата, после го изпрати в приемната, а на сбогуване срамежливо попита какво става с неговото „палтенце“. Шивачът каза, че няма причини да се притеснява и че палтото, достойно за Пресветлия Хесер, ще бъде готово до настъпването на студовете. След тези думи не се зарадвах особено на разрешението да задържа костюма за себе си. Явно истинските, монументални неща не се правеха от този шивач за половин ден. С вратовръзки ме снабди самият Хесер и даже ме научи на много модерен възел. След което ми даде пачка талони, адреса на магазина и ми заповяда да си купя всичко останало на съответното ниво — включително бельо, носни кърпички и чорапи. За консултант ми беше предложен Игнат — маг, който в Дневния Патрул биха нарекли инкуб. Или сукуб — това му беше почти безразлично. Разходката по бутиците, където Игнат се чувстваше като риба във вода, ме развесели. А виж, посещението в бръснарницата, или по-точно — „Салон за красота“, ме изтощи до краен предел. Оглеждаха ме подред две жени и момче с маниери на обратен, макар че не беше такъв. Всички дълго въздишаха и изказваха неласкави пожелания по адрес на моя бръснар. Ако се изпълнеха, на бръснаря му беше писано през остатъка от живота си да стриже въ̀лна от плешиви овце. При това — неизвестно защо — в Таджикистан. Изглежда това беше най-страшното проклятие за бръснар… аз дори реших след заданието да намина в бръснарницата втора категория, където се подстригвах през последната година и да проверя да не са окачили на човечеца някое инферно. Колективният разум на специалистите по красотата реши, че може да ме спаси само подстригване „под гребенче“. Като на дребен бандит, обиращ търговците на пазара. За утеха ми казаха, че се очаквало лятото да е много горещо и с по-къса прическа ще ми е по-комфортно. След подстригването, отнело повече от час, ме подложиха на маникюр и педикюр. След това доволният Игнат ме заведе на стоматолог, който със специален накрайник премахна зъбния ми камък и ме посъветва да повтарям тази процедура два пъти в годината. След процедурата зъбите ми сякаш оголяха, даже ми беше неприятно да ги докосвам с език. Така че на двусмислената реплика на Игнат „Антоне, човек може да се влюби в теб!“ не намерих достоен отговор, измучах нещо неразбрано и през целия обратен път до офиса служих за мишена на остроумието му.

Костюмът вече ме чакаше. И шивачът — мърморещ недоволно, че да се шие без втора проба е все едно да се ожениш след първата среща. Не зная. Ако всички бракове след първа среща бяха толкова удачни, както новия костюм, то броя на разводите щеше да клони към нула. Хесер поговори с шивача за палтото си. Те дълго и разгорещено спореха за копчетата, докато Пресветлия маг не капитулира. А аз стоях до прозореца и гледах свечеряващата се улица и мигащата светлинка на алармата в „моята“ кола. Да не откраднат бракмата… Не бива да поставям магическа защита, която отпъжда крадците. Тя ще ме издаде още по-сигурно, отколкото Щирлиц от вица — влачещият се отзад парашут. Днес ми предстоеше да нощувам в новия апартамент. И при това да изглеждам, сякаш не съм за пръв път в него. Добре поне, че вкъщи не ме чака никой. Нито жена, нито дъщеря, нито куче-котка, дори и рибка в аквариум не си бях завъдил. И правилно…

— Разбра ли задачата си, Городецки? — попита ме Хесер.

Докато тъгувах край прозореца, шивача си беше отишъл. В новия костюм ми беше учудващо уютно. Независимо от късата прическа, аз се чувствах не като разбивач на сергии, а като някой по-сериозен. Например — събирач на рекет от малки магазинчета.

— Да се заселя в „Ассол“. Да общувам със съседите. Да търся следите на Различния-отстъпник и неговия потенциален клиент. Ако го открия — да доложа. При среща с другите следователи да се държа коректно, да обменям информация, да сътруднича.

Хесер застана до мен край прозореца. Кимна:

— Всичко е така, Антоне, всичко е точно така… Само че изпусна най-важното.

— Да? — попитах аз.

— Ти не трябва да се придържаш към никакви версии. Дори и към най-вероятните… и най-вече — към най-вероятните! Различния може да е вампир или върколак… но може и да не е.

Аз кимнах.

— Той може да е Тъмен. — каза Хесер. — Но може да се окаже и Светъл.

Не казах нищо. Тази мисъл също ми беше хрумвала.

— И най-главното, — добави Хесер. — „Възнамерява да направи този човек Различен“. Това може да е блъф.

— А може ли да не е? — запитах аз. — Хесер, в крайна сметка има ли начин да превърнеш човек в Различен?

— Нима мислиш, че бих скрил такова нещо? — попита Хесер. — Колко разбити съдби на Различни… колко прекрасни хора, обречени да изживеят само своя кратък век… Никога и нищо подобно не се е случвало. Но всичко все някога се случва за първи път.

— Тогава ще смятам, че това е възможно. — казах аз.

— Никакви амулети не мога да ти дам. — каза Хесер. — Сам разбираш защо. И е добре да се въздържаш от използване на магия. Единственото, което е допустимо, е да гледаш през Сумрака. Но ако възникне необходимост — ние ще дойдем много бързо. Само ни повикай. — Той помълча и добави: — Не очаквам никакви бойни стълкновения. Но ти си длъжен да ги чакаш.

* * *

Никога не ми се е налагало да паркирам в подземен гараж. Добре поне, че колите тук бяха малко, ярка светлина заливаше бетонните клетки, а пазачът, седящ пред мониторите за вътрешно наблюдение, любезно ми показа къде са боксовете за моите коли. Оказва се, че се предполага да имам минимум две коли. След като паркирах, извадих от багажника чантата с вещите си и включих алармата на колата, аз се отправих към изхода. И бях посрещнат от удивения въпрос на пазача — нима асансьорите не работят? Наложи се да мръщя чело, да махам с ръка и да обяснявам, че цяла година не съм се появявал тук. Пазачът се поинтересува от корпуса и етажа, който обитавам, след което ме изпрати до асансьора. В обкръжението на хром, огледала и климатик аз се възнесох до осмия етаж. Даже е обидно, че живея толкова ниско. Не, аз не претендирам за пентхауза, но все пак… На стълбищната площадка — ако този скучен термин е подходящ за хола с площ около тридесет квадрата — известно време бродих покрай вратите. Приказката неочаквано свърши. Едната врата въобще я нямаше, а зад дупката тъмнееше огромно празно помещение — бетонни стени, бетонен под, никакви вътрешни прегради. Едва чуто капеше вода. Изборът между трите вече поставени врати се проточи доста дълго — на нито една нямаше номер. В края на краищата на една от вратите открих номер, надраскан с нещо остро, а на другата — остатъци от тебеширен надпис. Изглежда моята врата беше третата. Най-невзрачната от всички. От Хесер можеше да се очаква и да ме настани в апартамента, където нямаше врата, но тогава цялата легенда отива по дяволите… Аз извадих връзката ключове и доста лесно отключих вратата. Потърсих ключ за осветлението, но се натъкнах на цял панел с превключватели. И започнах да ги включвам един по един.

Когато апартаментът се изпълни със светлина, аз затворих вратата и замислено се огледах. Не, тук явно имаше нещо. Сигурно. Предишния собственик… е добре де, добре, според легендата — това пак съм аз. Та така, започвайки ремонта, аз очевидно съм бил пълен с наполеоновски планове. С какво друго може да се обяснят декоративния паркет, дъбовите прозорци, климатиците „Дайкин“ и останалите атрибути на много добро жилище. А после явно са ми свършили парите. Защото огромният апартамент-студио — никакви вътрешни стени — беше девствено празен. В ъгъла, където се предполагаше, че ще е кухня, стоеше очукан газов котлон „Брест“, на който съвсем спокойно можеше да са подгрявали овесена каша по време на моето детство. Върху нея, направо на плочите, сякаш намеквайки — „не използвай!“, стоеше простичка микровълнова печка. Впрочем, над ужасната печка висеше разкошно кантарче. Отстрани жаловито се гушеха две табуретки и ниска масичка за сервиране. Подчинявайки се на навика, аз се събух и се отправих към кухненския ъгъл. Хладилник нямаше, мебели — също, но на пода стоеше голям кашон, пълнен със продукти — бутилки с минерална вода и алкохол, консерви, супи в пакетчета, сухари в кутийки. Благодаря ти, Хесер. Само да се беше погрижил и за тенджера…

От „кухнята“ се придвижих към вратата на банята. Явно ми е стигал акъла да не инсталирам тоалетната чиния и джакузито на всеобщо обозрение… Отворих вратата и се огледах. Тесничко — десетина-двайсет квадрата. Симпатичен синьозелен фаянс. Душ-кабина с футуристичен вид — даже ме е страх да предположа колко ли струва и какво е натъпкано в нея. Но, виж, джакузи нямаше. Вана също — само от ъгъла стърчаха запушени водопроводни тръби. И още… Оглеждайки внимателно банята, аз се убедих, че страшната ми догадка е вярна. Нямаше и тоалетна! Само канализационна тръба, запушена с дървена тапа. Е, благодаря ти, Хесер! Стоп, без паника, в такива апартаменти не правят само един санитарен възел. Трябва да има поне още един — за гости, за децата, за прислугата… Изскочих в студиото и наистина — в ъгъла, до самия вход, открих още една врата. Предчувствието не ме подведе — това беше санитарен възел за гости. Вана тук не се предвиждаше, душ-кабината беше по-проста. Вместо тоалетна имаше още една запушена тръба. Беда. Загубен съм. Не, аз разбирам, че истинските професионалисти не обръщат внимание на такива дреболии. Ако Джеймс Бонд посещава тоалетната, то е само за да подслуша нечий чужд разговор или очисти стаения зад мивката злодей. Но аз трябваше да живея тук! Няколко секунди сериозно обмислях идеята да позвъня на Хесер и да изискам санитарен техник с необходимото оборудване. Но после си представих реакцията му. Неизвестно защо, във въображението ми Хесер се усмихваше. После тежко въздишаше и издаваше заповед — след което в „Ассол“ пристигаше някакъв най-главен санитарен техник в Москва и лично монтираше тоалетната. А Хесер се усмихваше и клатеше глава. Магове от неговото ниво не грешат в дреболиите. Техните грешки — това са горящи градове, кървави войни и импийчмънт на президенти. Но не и забравени битови удобства. Ако в моя апартамент няма тоалетна, значи така и трябваше да бъде. Аз отново изследвах жизненото си пространство. Намерих навит на руло матрак и пакет спално бельо във весели разцветки. Постлах матрака и разопаковах чантата с вещите си. Преоблякох се в дънки и тениска — няма да се разхождам с вратовръзка из апартамента, я! Извадих ноутбука — между другото, през мобилния телефон ли да влизам в Интернет? Наложи се да организирам още един обиск на апартамента. Открих връзка към мрежата на стената на голямата баня, пак добре, че беше откъм студиото. После реших, че това не е случайно и надзърнах в банята. Така си и беше — до несъществуващата тоалетна имаше още една мрежова розетка. Странни вкусове съм имал, когато съм правил ремонта… Мрежата работеше. Това беше добре, но не за това бях дошъл тук.

За да разгоня някак подтискащата тишина, аз отворих прозореца. Топлата вечер се вмъкна в стаята. Зад реката светеха прозорците на къщите — обикновени, човешки. И все тази тишина. Нищо чудно — един часът през нощта е. Извадих плейъра. Порових в дисковете, избрах си „Бяла гвардия“ — група, която никога няма да е начело в хит-парадите на MTV и да пълни стадиони. Сложих слушалките и се опънах на матрака.

Когато свърши тази битка

И ако доживееш до разсъмване,

Ще разбереш, че мирисът на победата

Е толкова отровен, колкото димът на загубата.

 

А ти си сам, сред изстиващата сеч

И вече нямаш никакви врагове.

Но небето притиска твойте плещи

И какво ще правиш в тази пустиня?

 

Но ти ще чакаш

Какво ще ти донесе

Времето.

Ти ще чакаш…

 

И медът ще ти се стори по-горчив от солта,

Сълзите — не по-сладки от див пелин

И аз не познавам по-силна болка

От това да бъдеш жив сред много спящи.

 

Но ти ще чакаш

Какво ще ти донесе

Времето.

Ти ще чакаш…^[1]

Улавяйки се в това, че се опитвам немелодично да припявам на тихия женски глас, аз свалих слушалките и изключих плейъра. Не. Не съм дошъл тук, за да безделнича.

Какво би предприел на мое място Джеймс Бонд? Би намерил тайнствения Различен-предател, неговият клиент-човек и автора на писмото. А какво ще предприема аз? Ще търся това, което ми е просто жизнено необходимо! В края на краищата долу, при охраната, трябваше да има тоалетна…

Някъде откъм прозореца, стори ми се — точно до мен, тежко избуха бас-китара. Аз скочих, но в апартамента нямаше никой.

— Мараба, банда! — чу се зад прозореца. Аз се надвесих през перваза и огледах стената на „Ассол“. И два етажа по-нагоре открих отворени прозорци, от които се разнасяха блатни акорди в неочаквано приложение за бас-китара:

Давно я не давил кишки наружу,

Давным-давно кишки наружу не давил,

И вот совсем недавно обнаружил,

Что я давно кишки наружу не давил.

 

А ведь бывало я как выдавлю наружу!

Никто из наших так наружу не давил!

И я тогда один за всех давил наружу.

За всех наружу я тогда один давил!^[2]

Невъзможно бе да си представя по-голям контраст от тихия глас на Зоя Ященко, солистката на „Бяла гвардия“, и този немислим шансон на бас-китарата. Но неизвестно защо, песента ми харесваше. А певецът, изпълнявайки кратко соло с три акорда, продължи да се отчайва:

Бывает щас я иногда давлю наружу.

Но это щас, совсем не как тогда.

Совсем не так мне давится наружу,

Давить, как раньше, я не буду никогда…^[3]

Аз се разсмях. Тук присъстваха всички атрибути на блатната песен — лирическият герой си спомняше дните на отминала слава, описваше сегашното си състояние и се оплакваше, че вече не може да достигне отминалото си великолепие. И имах силното подозрение, че ако пуснат тази песен по „Радио Шансон“, деветдесет процента от слушателите даже няма да заподозрат насмешката. Китарата издаде няколко въздишки. И същият глас запя нова песен:

Никога не съм лежал във психиатрия,

Така че не ме разпитвай за нея…^[4]

Музиката спря. Някой въздъхна печално и започна да проверява струните.

Повече не се колебах. Порових в кашона, извадих бутилка водка и щафета пушен салам. Изскочих на стълбищната площадка, хлопнах вратата и се отправих нагоре по стълбите. Да намеря апартаментът на среднощния бард се оказа не по-сложно, отколкото да открия пневматичен чук, скрит в храстите. Включен пневматичен чук.

Престанаха да пеят птичките,

Червеното слънчице не свети,

В помията на двора

Не се бият зли деца…^[5]

Аз позвъних, без изобщо да съм убеден, че ще ме чуят. Но музиката спря, а малко след това вратата се отвори.

На прага, усмихвайки се добродушно, стоеше нисък набит мъж на около трийсет години. В ръцете си държеше оръдието на престъплението — бас-китарата. С някакво мрачно удовлетворение забелязах, че и той е подстриган „по бандитски“. Бардът носеше изтъркани дънки и много интересна тениска — десантчик в руска униформа прерязваше с огромен нож гърлото на негър в американска униформа. Отдолу стоеше гордият надпис: „Ние можем да напомним кой спечели втората световна война“.

— Също става. — разглеждайки моята тениска, каза китаристът. — Дай.

Вземайки водката и салама, той се върна в дълбините на апартамента си. Аз го погледнах през Сумрака. Човек. И толкова объркана аура, че веднага се отказах от опитите да разбера характера му. Сиви, розови, червени, сини тонове… ама че коктейл. Аз тръгнах след китариста. Апартаментът му се оказа два пъти по-голям от моя. Ох, не го е изработил със свирене на китара… Впрочем, това не е моя работа. По-смешното беше това, че освен по размерите си, апартаментът му беше точно копие на моя. Начални следи от великолепен ремонт, спрян по спешност, на места — и недовършен.

Сред чудовищното жизнено пространство — петнайсет на петнайсет метра, не по-малко — стоеше стол, пред него — микрофон на стойка, хубав професионален усилвател и две чудовищни тонколони. И още — до стената стояха три огромни хладилника „Бош“. Китаристът отвори най-големия — той се оказа абсолютно празен — и сложи бутилката в камерата. Поясни:

— Топла е.

— Не съм се обзавел с хладилник.

— Случва се. — съгласи се бардът. — Лас.

— Какво „лас“? — не разбрах аз.

— Така ми викат, Лас. Не по паспорт.

— Антон. — представих се аз. — По паспорт.

— Случва се. — призна бардът. — От далече ли идваш?

— На осмия съм.

Лас замислено се почеса по темето. Погледна към отворените прозорци и поясни:

— Отворих ги, за да не е толкова силен звука. Че ушите ми не издържат. Смятах да правя звукоизолация тук, но парите свършиха.

— Това явно е всеобща беда. — внимателно казах аз. — Аз даже тоалетна нямам.

Лас тържествуващо се усмихна:

— Аз имам. Вече седмица, откакто имам. Ей онази врата.

След като се върнах (Лас меланхолично режеше салама), не се сдържах и попитах:

— А защо е толкова огромна и толкова английска?

— Ти не видя ли фирмената лепенка? — попита Лас. — „Ние измислихме първата тоалетна чиния“. Е, как да не я купиш, с такъв надпис? Все се каня да сканирам лепенката и малко да я подправя. Да напиша: „Ние научихме хората…“!

— Разбрах. — казах аз. — Затова пък при мен е готова банята.

— Сериозно? — надигна се бардът. — Три дена вече не мога да се изкъпя…

Аз му подадох ключовете.

— Ти нарежи мезето. — радостно каза Лас. — Все едно, водката още десетина минути ще трябва да се изстудява. А аз веднага се връщам.

Входната врата хлопна и аз останах в чуждия апартамент — заедно с включения усилвател, нарязания салам и огромните празни хладилници.

Никога не съм мислил, че в такива сгради може да съществуват непринудените отношения на приятелска комунална квартира… или на студентско общежитие. Ти ползвай моята тоалетна, аз ще се изкъпя в твоята баня… Петър Петрович има хладилник, а Иван Иванович обеща да донесе водка — той търгува с нея, а Семьон Семьонич реже мезето много внимателно, пестеливо. Сигурно повечето от тукашните жители са купували апартаментите си „за векове“. За всичките пари, които са успели да заработят, откраднат и заемат. И едва после щастливите новодомци са съобразили, че апартамент с подобни размери се нуждае и от ремонт. И че всяка строителна фирма ще съдере по три кожи от човек, закупил тук апартамент. И че за огромната жилищна площ, подземните гаражи, парка и крайбрежната алея трябва да се плаща ежемесечно. И ето — стои си огромната сграда полупуста, едва ли не изоставена. Ясно, че това не е трагедия — на някой перлата да му е малка^[6]. Но за първи път се убедих, че, най-малко, това си е трагикомедия.

Колко ли човека реално живеят в „Ассол“? Ако на нощният рев на бас-китарата се отзовах само аз, а преди това странния бард е шумял съвсем спокойно? Един човек на етаж? Изглежда, по-малко… Кой тогава е изпратил писмото? Аз се опитах да си представя Лас, изрязващ буквички от вестник „Правда“ с ножички за маникюр. Не се получи. Такъв като него би измислил нещо по-засукано. Аз затворих очи.

Представих си как сивата сянка от миглите ляга на очите ми. След това отворих очи и огледах апартамента през Сумрака. Ни най-малки следи от магия. Дори и върху китарата — макар че добрият инструмент, след като постои в ръцете на Различен или потенциален Различен, помни неговите докосвания с години. И син мъх, сумрачния паразит, дебелеещ от негативни емоции, също липсваше. Ако стопанинът някога е изпадал в депресия, то го е вършил извън къщи. Или много искрено и открито се е веселил, изгаряйки по този начин синия мъх. Тогава аз седнах и се заех да донарежа салама. За всеки случай го проверих през Сумрака — струва ли си изобщо да се яде. Саламът се оказа добър. Хесер не искаше неговият агент да легне с натравяне.

— Ето това е правилната температура. — вадейки от отворената бутилка винен термометър, каза Лас. — Не сме я изпуснали. Че като охладят водката до гъстотата на глицерина, пиеш — все едно гълташ течен азот… За запознанството!

Ние отпихме и замезихме със салам и сухари. Сухарите ги донесе Лас от моя апартамент — обяснявайки, че днес не се е погрижил за храната.

— В цялата сграда така живеят. — поясни той. — Не, има, разбира се, и такива, на които парите и за ремонт са стигнали, и за обзавеждане. Само че си представи, що за удоволствие е да живееш в празен дом? И те чакат, докато дребните играчи, като мен и теб, завършат ремонта и се заселят. Кафенето не работи, казиното пустее, охраната се побърква от скука… вчера изгониха двама — стреляли по храстите в двора. Казали, че видели нещо ужасно. Е, веднага ги пратили на доктор. Оказа се, наистина — и двамата ужасно са се насмъркали. — С тези думи Лас извади от джоба си пакет „Беломор“. Хитро ме погледна: — Искаш ли?

Не очаквах, че човек, който с такъв вкус налива водка, ще се занимава с марихуана. Поклатих глава и попитах:

— И много ли пушиш?

— Вече втори пакет днес. — въздъхна Лас. И тогава се досети: — Антоне, ти какво! Това е „Беломор“! Не е трева! Преди това пуших „Житан“, но след това разбрах — та той с нищо не се различава от нашия „Беломор“!

— Оригинално. — казах аз.

— Това пък какво общо има? — обиди се Лас. — Изобщо не оригиналнича. Само някой да стане различен…

Аз трепнах, но Лас спокойно продължаваше:

— …не като другите, веднага казват — оригиналничи. А на мен ми харесва да пуша „Беломор“. Като ми писне след седмица — ще го зарежа.

— Няма нищо лошо в това да бъдеш Различен. — хвърлих аз пробна топка.

— Да станеш наистина различен — това е сложно. — отвърна Лас. — Ето, преди два дена си помислих…

Аз отново се напрегнах. Писмото беше изпратено преди два дена. Нима всичко се подрежда толкова удачно?

— Бях в една малка болница. Докато чаках да ме приемат, прегледах всички листовки. — продължи Лас, без да подозира нищо. — А при тях всичко е сериозно, правят титанови протези за заместители на загубени крайници. Бедрени кости, тазобедрени, коленни капачки, челюсти… Плочки за черепа вместо повредените кости, зъби, всякакви дреболии… Аз извадих калкулатора и сметнах колко ще струва да си заменя всички кости. Оказа се — милион и седемстотин хиляди долара. Но мисля, че за такава цялостна поръчка може да се получи добра отстъпка. Двайсет-трийсет процента. А ако убедиш докторите, че това е добра реклама, може и до половин милион да смъкнеш!

— Защо? — попитах аз. Благодарение на бръснаря косите ми не се изправиха — нямаше какво да се изправи.

— Ами, интересно е! — обясни Лас. — Представи си, че трябва да забиеш гвоздей! Замахваш и удряш с юмрук по гвоздея! И той влиза в бетона. Нали костите ти са титанови! Или ако се опитват да те ударят… Не, разбира се, има много недостатъци. А и с изкуствените органи положението засега е лошо. Но общото направление на прогреса ме радва.

Той наля още по чашка.

— А на мен ми се струва, че прогресът е в друго направление. — продължих да настоявам аз на своето. — Трябва по-пълноценно да използваме възможностите на организма. Та колко удивителни неща са скрити в нас! Телекинеза, телепатия…

Лас помръкна. И аз помръквам така, когато се натъкна на идиот.

— Ти сега можеш ли да ми прочетеш мислите? — попита той.

— Сега — не. — признах си аз.

— Смятам, че не трябва да си измисляме излишни същности. — обясни Лас. — Всичко, на което човек е способен, отдавна е известно. Ако хората можеха да четат мисли, да левитират и да правят други такива глупости — щеше да има свидетели.

— Ако човек притежава такива способности, той би се крил от околните. — казах аз и погледнах Лас през Сумрака. — Да бъдеш наистина Различен — това означава да предизвикаш завист и страх у околните.

Не открих никакво вълнение у Лас. Само скептицизъм.

— И какво, да не би чудотворецът няма да поиска да осигури на любимата жена и децата подобни възможности? Малко по малко щяха да ни изместят като биологически вид.

— Ами ако особените способности не се предават по наследство? — попитах аз. — Е, или ако не се предават със сигурност? И ако не може да ги предадеш на друг? Тогава независимо един от друг ще съществуват хора и Различни. Ако тези Различни са малко, те ще се крият от околните…

— Струва ми се, че говориш за случайна мутация, която предизвиква екстрасензорни способности. — реши Лас. — Но ако тази мутация е случайна и рецесивна, то тя не представлява никакъв интерес за нас. А виж, титанови кости още сега можеш да си сложиш.

— Няма нужда. — измърморих аз.

Отпихме. Лас мечтателно каза:

— Все пак има нещо в нашата ситуация! Огромна празна сграда! Стотици апартаменти — и в тях живеят девет души… ако броиш и нас. Какви работи могат да се правят тук! Направо дъхът ти секва! А какъв филм може да се заснеме! Представи си клип — разкошен интериор, празни ресторанти, мъртви перални, ръждясващи тренажори и студени сауни, празни басейни и покрити с найлон маси в казиното. И сред цялото това великолепие броди млада девойка. Броди и пее. Даже няма значение какво.

— Клипове ли снимаш? — напрегнах се аз.

— Не… — Лас се намръщи. — Просто… някога помогнах на един познат от пънк-група да заснеме клип. Даже по MTV го пускаха, но после го забраниха.

— И какво му беше ужасното?

— Нищо особено. — каза Лас. — Песен като песен, съвсем цензурна, даже за любовта. Но видеото беше странно. Снимахме го в болница за лица с нарушени двигателни функции. Инсталирахме стробоскоп в залата, пуснахме песента „Есаул^[7], есаул, защо заряза коня“ и повикахме болните — да танцуват. И те танцуваха пред стробоскопа. Както можеха. А после добавихме и музиката. Много стилно се получи. Но това наистина не трябва да се излъчва. Не е хубаво, някак.

Аз си представих „видеото“ — и потръпнах.

— Не става от мен клипмейкър. — призна си Лас. — А и музикант… Веднъж пуснаха една моя песен по радиото, посред нощ, в предаване за всякакви идиоти. И какво мислиш? Веднага в радиото позвъни един известен композитор и каза, че цял живот с песните си е учил хората на добрина, но тази единствена песен е зачеркнала труда на целия му живот… Ето ти, поне една песен си чул — на лошо ли учи?

— Според мен тя се гаври. — казах аз. — С лошите.

— Благодаря. — тъжно каза Лас. — Но ето къде е бедата — повечето няма да разберат. Ще решат, че това е на сериозно.

— Така ще решат глупаците. — опитах се да утеша аз непризнатият бард.

— Ами точно те са мнозинството! — възкликна Лас. — А протезите за глава още са несъвършени…

Той посегна към бутилката, наля водка и каза:

— Ако ти се наложи, идвай, не се притеснявай. По-късно ще ти намеря ключ за един апартамент на петнайсетия етаж. Празен е, но има тоалетна.

— А стопанина няма ли да е против?

— На него вече му е все едно. А наследниците му още не могат да си поделят апартамента.