Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (17)

Глава 7

Останало ли е това място на картите от Втората Световна?

Може би това е известен на историците и възпят в книгите плацдарм, на който някога са се срещнали в кървава схватка двете армии, сграбчили са се за шиите — и трепналата машина на блицкрига е отстъпила назад?

А може би това е едно от неизвестните полета на нашия позор, където елитни немски части са разбили хвърлените срещу тях необучени и лошо въоръжени въстаници? И мястото му е само в архивите на Министерството на отбраната?

Не познавам добре историята. Но най-вероятно — второто. Твърде пусто е тук, твърде унило и мъртво. Изоставена, замърсена земя, в която дори колхозите не са се вкопчили.

В нашата страна не обичат да поставят паметници на полетата на пораженията.

Може би затова не всичко е наред с победите?

Аз стоях на брега на рекичката и гледах към мъртвото поле. Не беше много голямо: ивица земя между гората и реката, около километър на ширина и десетина километра на дължина. И не са убивани чак толкова много хора тук. По-скоро стотици, отколкото хиляди.

Впрочем, нима може да се каже, че това е малко? Винтовките бяха повече.

На стотина метра от Арина аз клекнах и побягнах приведен. Наложеното от Светлана заклинание още действаше, иначе веднага щях да се задъхам. На петдесетина метра — легнах и запълзях. Земята беше влажна и веднага се омазах. Добре че тази мръсотия ще падне самичка при излизане от Сумрака. Синият мъх се разшава, не знаейки какво да прави — дали да се приближи към мен или да бяха от бедата. Лошо. Арина може да разбере защо се вълнува мъхът…

В този момент съвсем наблизо, на около пет метра, бавно започна да се издига чернокоса глава. Впечатлението беше такова, сякаш Арина изплува направо от земята. Твърде тясна и гъсто обрасла траншея…

Аз застинах.

Но Арина не гледаше към мен. Бавно-бавно тя се изправи в целия си ръст — явно преди това е седяла на дъното на стария окоп. Театрално поднесе длан като козирка на челото си. Разбрах, че гледа през Сумрака.

За щастие, не към мен.

Приближаваха се моите недоброволни наемници.

Много красиво бягаха! Дори от Сумрака техният бяг изглеждаше бърз, само че увисваха твърде дълго при скоковете. Отпред — стария, мъдър водач. Зад него — вълчетата.

Човек би се изплашил.

Арина се засмя. Стана, сложи ръце на кръста, точно като млада съпруга от Малоросия, гледаща приближаването на разпътния си мъж с приятели по чашка. Заговори — във въздуха заплуваха низки, бучащи звуци. Не бързаше да влиза в Сумрака. И аз също излязох в човешкия свят.

— …празноглавци! — дочух аз. — Недостатъчно ви поступах ли?

Вълците преминаха към ходене. Спряха на двайсет метра от нея.

Водачът пристъпи напред и излая:

— Вещице! Говорим… трябва да говорим!

— Говори, сивчо. — добродушно каза Арина.

Игор нямаше да може да отвлича вещицата дълго време, добре разбирах това. Всеки момент тя можеше да влезе в Сумрака и да се огледа както трябва.

Къде ли е Надечка?

— Момичето… дай… — изръмжа вълкът. — Светлия… буйства… дай момичето… по-лошо ще стане…

— Ти какво, да не би да ме заплашваш? — удиви се Арина. — Съвсем си се побъркал. Кой би дал дете на вълци? Я си вървете по живо, по здраво!

Странно — тя сякаш се опитваше да печели време.

— Живо ли е… детето? — малко по-ясно произнесе вълкът.

— Наденка, жива ли си? — гледайки някъде надолу, попита Арина. Наведе си и вдигна момичето от траншеята, след което я остави на земята.

Дъхът ми секна. Надечка изобщо не изглеждаше изплашена или уморена. Явно ставащото дори й харесваше — далеч повече, отколкото разходките с баба й.

Но тя беше близо, твърде близо до вещицата!

— Вълче. — каза Надя, гледайки към върколака. Протегна към него ръчичка и радостно се засмя. Върколакът замаха с опашка!

Не, това продължи само няколко секунди. Игор се напрегна, козината му настръхна — и пред нас отново стоеше звяр, а не опитомено кученце. Но все пак този миг съществуваше — върколакът се умилкваше на двегодишно момиче, неинициирана Различна!

— Вълче. — съгласи се Арина. — Наденка, я погледни кой още е тук? Затвори очички и погледни. Както те учих.

Надечка с готовност закри очи с длани. И започна да се обръща към мен.

Та тя я инициира!

Ако Надечка наистина се е научила да гледа през Сумрака…

Дъщеря ми се обърна към мен. Усмихна се.

— Тате…

В следващият миг аз разбрах едновременно две неща.

Първо — Арина прекрасно знаеше, че аз съм наблизо! Вещицата си играеше с мен.

Второ — Надечка не гледаше през Сумрака! Тя беше разперила пръстчета и надзърташе между тях.

Първо влязох в Сумрака. Толкова бях нервен, че се стоварих направо във втория слой — в глухата ватирана тишина и бледите сиви сенки.

Аурата на Арина светеше в оранжево и тюркоазено. Около Надечка сияеше чист бял ореол — сякаш някакъв маяк излъчваше в пространството: потенциална Различна! Светла! с огромна сила!

И впусналите се в бяг върколаци — кълбета от червено и пурпурно, ярост и злост, глад и страх.

— Светлана! — извиках аз, скачайки на крака. В сивото пространство, в меката тишина. — Идвай!

Маркирах мястото за портала по най-простия начин — хвърлих в Сумрака чиста Сила, сякаш опъвах огнена нишка, полоса за кацане. От мен — и до Арина.

И едновременно с това побягнах, така, че Надечка да не закрива Арина, изхвърляйки от края на пръстите си отдавна заучените заклинания.

Фриз — локално спиране на времето.

Опиум — сън.

Тройно острие — най-грубото и простото от силовите заклинания.

Танатос — смърт.

Не възлагах особени надежди на никое от тях. Всичко това може да сработи, когато пред теб стои някой по-слаб. Превъзхождащият те по сила ще отрази ударите, независимо дали е в Сумрака или в човешкия свят.

Трябва само да разсейвам и задържам вещицата. Да претоваря защитата й, вероятно изградена чрез амулети и талисмани. Всички тези ефектни фойерверки разчитат само на това — да намерят пукнатина в отбраната й.

Фризът сякаш потъна в нищото.

Сънното заклинание рикошира и отлетя в небето. Надявам се, че над нас няма самолети.

Тройното острие не ме подведе — блестящите ножове потънаха във вещицата. Само че на нея не й пукаше за тройното острие.

С призива на смъртта се получи най-лошо! Не напразно не обичам тази магия, стояща толкова опасно близо до заклинанията на Тъмните. Арина, независимо че беше в обикновения свят, успя да подложи ръка. Топката сива мъгла, убиваща волята и спираща сърцето, послушно легна в нейната длан.

Арина ме гледаше през Сумрака и се усмихваше. Дланта й стоеше над главата на Надечка, а сивата топка бавно се процеждаше през пръстите й.

Аз скочих към тях — не да отразя удара, но поне да изложа себе си пред него.

Но Арина вече беше на втория слой на Сумрака, стремителна и ослепително красива. С леко движение на пръстите смачка моето заклинание и небрежно го метна към вълците.

— Не бързай… — напевно каза вещицата. В тишината на втория слой думите й прогърмяха — и краката ме предадоха. Аз паднах на колене на крачка от Арина и Надечка.

— Не я докосвай! — извиках аз.

— Нали те помолих… — тихо каза вещицата. — Да беше ми помогнал да избягам… какво ти е направила старата вещица?

— Не ти вярвам!

Арина кимна, уморено и тъжно:

— Правилно не ми вярваш… А аз какво да правя, чароплете?

Ръката й се плъзна по полата, откъсна от колана снопче сушени ягоди. Хвърли го в проблясващия бял огън, появиха се кълбета черен дим — и ориентирът за портала изчезна.

Светлана не успя!

— Не ми оставяш друг избор, Светъл. — изкриви лице Арина. — Разбра ли? Ще трябва да те убия, а тогава и дъщеря ти става излишна. Къде си тръгнал с твоето второ ниво?

В този миг в гърба на Арина удари светещо бяло острие. Изскочи за миг от гърдите и се скри обратно, водено от невидима ръка.

— А-а-а-а… — изстена вещицата, неволно накланяйки се напред.

Огненото острие плаваше в Сумрака.

После сивата мъгла се раздели, разкривайки Светлана.

Вещицата сякаш вече се бе оправила от удара. Отстъпваше, подскачайки, но без да откъсва поглед от Светлана. Обгорялата дупка на роклята й димеше, но не течеше кръв. А в погледа й имаше по-скоро възхищение, отколкото ненавист.

— Леле… Велика… — Арина се разсмя с дрезгав смях. — Сбърках ли някъде?

Светлана не отговаряше. В погледа й гореше омраза, каквато дори не можех да си представя — човек би умрял само като я погледне в очите. В дясната си ръка стискаше белия меч, пръстите на лявата й ръка се движеха трескаво — сякаш подреждаше невидимо кубче на Рубик.

Сумракът потъмня. Около Надечка блесна сфера в цветовете на дъгата. Следващият пас на Светлана беше към мен — тялото ми отново оживя. Аз скочих и започнах да се придвижвам зад вещицата. В тази война на мен е отредена ролята на помощник.

— От кое ниво изскочи, палавнице? — почти добродушно попита вещицата. — Нима от четвърто? Към третото поглеждах…

И аз почувствах — отговорът е много, много важен за нея.

— От пето. — изведнъж каза Светлана.

— Лошо се получи… — измърмори вещицата. — Ето я и нея, майчината ярост… — Погледна ме с крайчеца на окото, след което се взря в Светлана. — Ти не дрънкай много-много, какво си видяла там…

— Не учи учения. — кимна Светлана.

Вещицата кимна. И бързо-бързо запретна ръкави, скубейки косите си. Не знам дали Светлана очакваше това — аз сметнах за най-добре да отскоча настрани. И не напразно — около вещицата се завъртя черен вихър, сякаш всеки косъм се беше превърнал в тънко острие от черна стомана. Вещицата започна да настъпва към Светлана. Светлана хвърли белия меч към вещицата — остриетата го натрошиха и угасиха, но в този момент пред Светлана изникна прозрачен, плуващ във въздуха щит.

Струва ми се, че това се наричаше „защита на Лужин“.

Остриетата се счупиха в щита беззвучно и почти моментално.

— Олеле, мамо… — жално каза Арина.

Странно — не изпитвах никакво съмнение, че говори искрено. И в същото време — театрално, работейки пред публика.

Тоест — пред мен.

— Предай се, твар такава. — каза Светлана. — Предай се, докато ти предлагам!

— Ами ако… ако тъй… — изведнъж произнесе Арина. — А?

Този път тя не извади амулети. Само напевно запя своите нелепи стихчета:

— Събирай се прах при прахта.

Усети силата в ръцете си,

Бъди ми слуга и опора,

иначе ще те разпръсна скоро.^[1]

От Арина очаквах всичко. Но не и това. Даже сред Тъмните рядко се срещат истински некроманти.

Мъртвите бавно се надигаха от земята!

Немските войници от Втората Световна отново тръгваха на бой!

Четири облечени в парцали скелета — между костите им имаше пръст, плътта отдавна беше изгнила — се изправиха около Арина. Един тръгна слепешката към мен, нелепо размахвайки безпръстите си ръце — фалангите на пръстите му бяха изгнили изцяло. При всяко движение от нелепото зомби се откъсваха парчета. Три също такива нещастни урода тръгнаха към Светлана. Един от тях дори държеше ръцете си автомат с паднал пълнител.

— Ще успееш ли да вдигнеш Червената Армия? — предизвикателно извика Арина.

Не трябваше да казва това — Светлана сякаш се вкамени. И процеди през зъби:

— Дядо ми е воювал. Намерила с какво да ме плаши…

Не разбрах какво направи тя. Аз бих използвал „сив молебен“, но тя мина без него. Това вече беше от висшите, недостъпни за мен раздели от магията. Но зомбитата се разсипаха на прах.

А Светлана и Арина безмълвно се втренчиха една в друга.

Край на шегите.

Вълшебницата и вещицата се вкопчиха в пряко противоборство на Силите.

Възползвайки се от кратката почивка, аз събирах сили. Ако Светлана трепне — ще ударя…

Трепна Арина.

Първо роклята й се разлетя на парчета. Това сигурно би подействало деморализиращо на мъж.

После вещицата започна стремително да старее. Разкошните черни коси се превърнаха в жалки сиви кичури. Хлътнаха гърдите, изсъхваха ръцете и краката. Почти като Гингема от детската приказка, или като Гагула от приказката за възрастни.

И никакви красиви ефекти.

— Име! — извика Светлана.

Вещицата не се колеба дълго. Беззъбата уста потрепна и изгъгна:

— Арина… аз съм в твоята власт, чародейке…

Едва сега Светлана се отпусна — и сякаш повехна. Заобикаляйки укротената Арина, аз хванах жена си за ръка.

— Няма нищо, държа се. — усмихна се Светлана. — Успяхме.

Старицата — езикът не ми се обръщаше да я нарека Арина — ни гледаше печално.

— Ще й позволиш ли да приеме предишния си вид? — попитах аз.

— Какво, преди по-симпатична ли беше? — Светлана дори се опитваше да се шегува.

— Тя всеки момент ще умре от старост. — казах аз. — Та тя е на двеста без малко…

— Нека пукне… — измърмори Светлана. Погледна изпод вежди към Арина. — Вещице! Позволявам ти да станеш по-млада!

Тялото на Арина стремително се изправи, наля се с живот. Вещицата жадно пое дъх. Погледна ме и каза:

— Благодаря ти, чароплете…

— Излизаме. — заповяда Светлана. — И без глупости, давам ти право само да излезеш от Сумрака!

Сега цялата сила на вещицата — онази, която не изчезна заедно със скъсаните дрехи и амулетите, беше под пълния контрол на Светлана. Образно казано, тя държеше ръка върху шалтера.

— Чароплете… — не откъсвайки поглед от мен, каза Арина. — Първо махни щита от дъщеря си. Под краката й има граната с издърпана халка. Всеки момент ще се взриви.

Светлана извика.

Аз се хвърлих към многоцветното кълбо. Ударих, пробивайки Сферата на Отрицанието. Под нея имаше още два щита — разкъсах ги грубо, работейки само с чиста енергия.

От втория слой не се виждаше нищо.

Намерих сянката си и излязох на първия слой. Тук беше чисто, нямаше и следа от синия мъх — бушуващата битка го беше изгорила напълно.

И почти веднага видях древната „лимонка“, лежаща под краката на Надечка. Арина я е поставила, когато е влизала в Сумрака. Застраховала се е, гадината.

Халката беше издърпана. Някъде вътре в гранатата подтискащо бавно гореше взривателя, а в човешкия свят вече бяха минали три-четири секунди.

Радиус на поразяване — двеста метра.

Ако се беше взривила в щита, от Надечка щеше да остане само кървава пепел… Аз се наведох и вдигнах гранатата. Много е трудно да работиш с предмети от реалния свят, когато си в Сумрака. Пак добре, че гранатата имаше ясен сумрачен двойник — също толкова ръбат, покрит с кал и ръжда…

Да я хвърля?

Не бива.

Няма да отлети надалеч в човешкия свят. Ако я взема в Сумрака — моментално ще се взриви.

Не се сещах за нищо по-добро от това да разсека гранатата наполовина — сякаш вадех костилка от авокадо. И на още няколко парчета… търсейки сред механизъма и взривателя тлеещата пръчка на закъснителя. Призрачното острие, нож от чиста Сила, разфасоваше гранатата като презрял домат.

Най-накрая го намерих — малко огънче, допълзяло почти до запалителя. Угасих го — с пръсти.

И изскочих в човешкия свят. Потен, едва стоящ на треперещите си крака, размахващ ръка. Пръстите ми пареха.

— На мъжете им дай само в железа да се ровичкат. — язвително каза Арина, появявайки се веднага след мен. — Да я беше покрил с щит, пък нека се взривява! Или да я беше замразил, нека застине до утре…

— Тате, научи ме и мен така да се крия. — каза Надечка, сякаш нищо не се беше случило. Видя Арина — и извика възмутено: — Лельо, ти луда ли си? Не трябва да ходиш гола!

— Аз колко пъти съм ти казвала да не говориш така на възрастните! — възкликна Светлана. И моментално, вземайки Надечка на ръце, започна да я целува.

Лудница някаква…

Да беше и тъщата тук, и тя да се изкаже…

Аз седнах на ръба на траншеята. Пушеше ми се. Исках и да пийна нещо. И да хапна. И да поспя. Или поне за запуша.

— Аз няма вече. — по навик измърмори Надя. — А вълчето се разболя!

Едва сега си спомних за върколаците. Обърнах се.

Вълкът лежеше и немощно махаше с лапи. Вълчетата тревожно подскачаха около него.

— Извинявай, чароплете. — каза Арина. — Метнах твоята мъртвина във върколаците. Нямаше време да правя друго.

Аз погледнах към Светлана. „Танатос“ не е сигурна смърт. Заклинанието може да се премахне.

— Аз съм празна… — тихо каза Светлана. — Изчерпих се докрай.

— Ако искате, ще спася гадината. — предложи Арина. — За мен не е трудно.

Ние се спогледахме.

— Защо каза за гранатата? — попитах аз.

— Каква полза ще имам, ако детенцето умре? — равнодушно отвърна Арина.

— Тя ще бъде Велика Светла. — каза Светлана. — Най-Великата!

— Ами нека бъде. — Арина се усмихна. — Може би ще си спомни за леля Арина, с която е говорила за тревичките и цветенцата… Не се бойте. Никой не може да я направи Тъмна. Не е обикновено това дете, тук магия е играла… Какво да правя с вълка?

— Спаси го. — просто отвърна Светлана.

Арина кимна. А на мен ми подхвърли неочаквано:

— Там, в окопа, има чанта… в нея има цигари и храна. Този склад отдавна съм го приготвила.

Вещицата се занимава десетина минути с Игор. Първо изгони ръмжащите вълчета: те избягаха настрана, опитаха да се преобразят в деца, не успяха и легнаха в тревата. После тя започна да шепне нещо, късайки от време на време ту една, ту друга тревичка. Викна към вълчетата — те се разбягаха на всички страни и се върнаха, носейки някакви клони и коренчета в зъбите си.

Ние със Светлана се гледахме един друг и не казвахме нищо. И така всичко беше ясно. Аз допуших втората цигара, размачках трета между пръстите си и извадих от черната платнена чанта блокче шоколад. Освен цигари, шоколад и пачка английски фунтове — предвидлива вещица! — в чантата нямаше нищо.

А аз, не знам защо, все още се надявах да намеря „Фуаран“…

— Вещице! — извика Светлана, когато върколакът, все още леко потръпвайки, се изправи на крака. — Ела тук!

Арина, грациозно поклащайки бедра и без изобщо да се стеснява от голотата си, се върна при нас. Върколакът също легна наблизо. Той дишаше тежко, вълчетата се скупчиха около него и започнаха да го облизват. Светлана се намръщи, гледайки тази сцена, после прехвърли поглед към Арина:

— В какво те обвиняват?

— По инструкции на неустановен Светъл съм нарушила рецептурата на отварата. С това съм провалила съвместен експеримент на Инквизицията, Нощния и Дневния Патрул.

— А така ли беше? — уточни Светлана.

— Така беше. — веднага си призна Арина.

— Защо?

— Още от революцията мечтаех да навредя на червените.

— Не ме лъжи. — намръщи се Светлана. — Не ти пука за червени, бели или сини. Защо рискува?

— Какво значение има, чародейке? — въздъхна Арина.

— Има значение. Най-вече за теб.

Вещицата вдигна глава. Погледна към мен, към Светлана. Клепачите й трепнаха.

— Лельо Арина, тъжно ли ти е? — попита Надечка. Погледна към майка си и сама закри уста с ръчички.

— Тъжно. — отвърна вещицата.

Никак, ама изобщо не й се искаше на Арина да попада в лапите на Инквизицията.

— Експериментът се подкрепяше от всички Различни. — каза Арина. — Тъмните смятаха, че появяването в ръководството на страната (а продукцията на хлебозавода отиваше най-вече за Кремъл и Нарком-а) на хиляди убедени комунисти няма да промени нищо. Напротив, че предизвика неприязън към съветите в целия останал свят. Светлите пък смятаха, че след трудната, но победоносна война с Германия — нейната вероятност още тогава беше отчетливо видяна от предсказателите — Съветския Съюз ще успее да стане наистина привлекателно общество. Имаше един секретен отчет… общо взето, комунизма щеше да е построен около осемдесетте години…

— А царевицата да стане основна хранителна култура. — изсумтя Светлана.

— Не бърбори напразно, чародейке. — спокойно я прекъсна вещицата. — За царевицата не помня. Но лунен град щеше да има още през седемдесетте. До Марс щяха да долетят, още няколко… Цяла Европа щеше да е комунистическа. При това — не насилствено. И сега на Земята щеше да има огромен Съветски Съюз, огромни Съединени Щати… май Британия, Канада и Австралия също влизаха в тях… А Китай си оставаше самостоятелен.

— Значи Светлите са сбъркали? — попитах аз.

— Не. — поклати глава Арина. — Не са сбъркали. Разбира се, пак щяха да се пролеят морета от кръв. Но в крайна сметка това, което щеше да се получи, би било доста сносно нещо. Далеч по-добро от днешните режими… Светлите не отчетоха друго! При този вариант някъде към днешни дни хората щяха да узнаят за съществуването на Различните.

— Ясно. — каза Светлана. Надечка неспокойно се въртеше на коленете й — беше й омръзнало да седи, искаше „при вълчето“.

— Затова този… неустановен Светъл… — Арина се усмихна, — който се досети да провери бъдещето по-внимателно от другите, дойде при мен. Няколко пъти се срещахме, обсъждахме ситуацията. Проблемът беше там, че експериментът се планираше не само от Висшите, способни да оценят опасността от нашата демаскировка, но и голямо количество магове от първа-втора категория, даже няколко от трета и четвърта. Проектът се ползваше с голяма популярност. За да се отмени официално, трябваше да се представи пълна информация на хиляди Различни. А това не трябваше да става.

— Разбирам. — каза Светлана.

А пък аз нищо не разбирах!

Ние крием от хората своето съществуване, защото се боим. Ние, все пак, сме твърде малко и никаква магия няма да ни помогне да оцелеем, ако започне нов „лов на вещици“. Но в това добро и хубаво бъдеще, което според думите на Арина можеше да се сбъдне, нима ни заплашваше някаква опасност?

— Затова решихме да саботираме експеримента. — продължаваше Арина. — Това увеличаваше жертвите във Втората Световна, затова пък намаляваше жертвите от експорта на революцията в Европа и Северна Африка. Излизаше почти едно и също… Разбира се, сега животът в Русия не е толкова сит и благ, както щеше да бъде. Но кой е казал, че щастието се измерва със ситостта на стомаха?

— Наистина. — не се стърпях аз. — Всеки учител от Поволжието или миньор от Украйна ще се съгласи с теб.

— Щастието трябва да се търси в духовното богатство. — отсече Арина. — А не във ваните с мехурчета или в топлата тоалетна. Затова пък хората не знаят за Различните!

Аз млъкнах. Стоящата пред нас жена беше не просто виновна — тя трябваше да бъде завързана за въже и влачена до съда, а по пътя да я замерят с камъни! Град на Луната, а? Добре, нямаме градове на Луната, а не ни и трябват. Но за това, че обикновените градове едва оцеляват, че и досега целия свят ни гледа с опасение…

— Горкичката. — каза Светлана. — Трудно ли ти беше?

Отначало ми се стори, че издевателства над Арина.

Същото си помисли и вещицата.

— Съжаляваш ли ме, или ми се присмиваш? — попита тя.

— Съжалявам те. — отговори Светлана.

— За хората не ми е жал, да не си помислиш нещо. — процеди вещицата. — Но виж, за страната — да, жал ми е. Моя е тази страна, каквато ще да е, но е моя! Само че по-добре е така, както е сега. Ще живеем, няма да умрем. Хората ще родят нови хора, ще построят градове, ще изорат полята.

— Не заради ЧК си се крила в летаргията. — каза изведнъж Светлана. — И дори не заради Инквизицията. Щеше да се отървеш, усещам… Не си искала да гледаш какво става с Русия след твоя саботаж.

Арина премълча.

А Светлана ме погледна и попита:

— Какво ще правим сега?

— Решавай сама. — казах аз, някак не разбирайки докрай въпроса.

— Къде смяташе да бягаш? — попита Светлана.

— В Сибир. — спокойно отвърна Арина. — В Русия така е прието — или те изпращат в Сибир, или сам бягаш там. Ще избера някое по-чисто селце, ще се заселя там. Ще заработвам, колкото да се прехранвам… ще си намеря мъж. — тя с усмивка прокара ръка по пищната си гръд. — Ще почакам двайсетина години, ще видя какво ще стане. И през това време ще мисля какво да говоря пред Инквизицията, ако ме хванат.

— Сама няма да пробиеш през отцеплението. — измърмори Светлана. — И ние едва ли ще можем да те изведем.

— Аз… ще я скрия… — хрипкаво се прокашля върколакът. — Имам… дълг…

Арина присви очи и попита:

— Защото те изцерих ли?

— Не… не за това… — мъгляво отвърна върколакът. — Ще те изведа… през гората… в лагера… там ще те скрия… после… ще избягаш.

— Никой и никъде… — започнах аз. Но дланта на Светлана докосна устните ми — сякаш успокояваше Надечка.

— Антоне, така ще е най-добре. По-добре Арина да избяга. Та тя не докосна Надечка, нали?

Аз поклатих глава. Глупости, бълнуване, безсмислици! Нима вещицата все пак е успяла да я подчини на волята си?

— Така ще е най-добре! — убедено повтори Светлана.

И се обърна към Арина:

— Вещице! Дай клетва, че никога вече няма да отнемеш живота на човек или Различен!

— Не мога да дам такава клетва. — поклати глава Арина.

— Дай клетва, че в продължение на сто години няма да отнемеш живота на човек или Различен, освен ако той не заплашва твоя живот… и няма друг начин да се защитиш. — след секундна пауза каза Светлана.

— Това вече е друго нещо! — Арина се усмихна. — Веднага се вижда, пораснала е Великата… Цял век да живея беззъба — не е много приятно. Но все пак ще се подчиня. Нека Тъмнината ми е свидетел!

Тя вдигна длан — и над нея за миг се появи топка мрак. Върколаците — и възрастния, и палетата — тихо заскимтяха.

— Връщам ти твоята Сила. — каза Светлана, преди да успея да я спра.

И Арина изчезна.

Скочих и застанах редом до спокойно седящата Светлана. Беше ми останала още малко Сила… ще стигне за два удара, само че за вещицата тези удари…

Арина отново се появи пред нас. Вече облечена, даже ми се стори че е сресана. Усмихната.

— А аз и без убийство мога да ти напакостя! — ехидно каза тя. — Да те скова с паралич или да те направя уродлива.

— Можеш. — съгласи се Светлана. — Няма спор. Само че защо ще го правиш?

И само за миг в очите на Арина проблесна толкова пронизителна мъка, че чак болка ме прониза в гърдите.

— Няма защо, чародейке. Какво пък, сбогом. Добро не съм видяла, но не се срамувам да кажа благодаря… благодаря ти, Велика. Трудно ще ти е… сега.

— Вече го разбрах. — тихо каза Светлана.

Погледът на Арина спря върху мен и тя кокетно се усмихна:

— И на теб сбогом, чароплете. Не ме съжалявай, не обичам това. Ех… жалко, че обичаш жена си…

Тя коленичи и протегна ръка към Надечка.

Светлана не я спря!

— Довиждане, момиченце! — весело каза вещицата. — Аз съм зла лелка, но на теб добро ти пожелавам. Не е бил глупак онзи, който ти е рисувал съдбата предварително… никак даже. Може би ти ще успееш там, където ние се провалихме? Вземи и ти подарък от мен… — тя погледна към Светлана.

Светлана кимна!

Арина хвана Надечка за пръстчето. Промърмори:

— Сила да ти пожелая? И без това Силата е много. Всичко са ти дали… Всичко докрай… Ти обичаш цветенца, нали? Вземи от мен дар — цветя и тревички да ползваш. Това и на Светла вълшебница ще свърши работа.

— Довиждане, лельо Арина. — тихо каза Надечка. — Благодаря ти.

Вещицата отново погледна към мен — зашеметения, объркан, нищо не разбиращ. И се обърна към върколаците.

— Какво пък, води, сивчо! — възкликна тя.

Вълчетата хукнаха след вещицата и своя наставник. Един калпазанин дори спря, вдигна лапа към храста и, гледайки демонстративно към нас, го препика. Надечка захихика.

— Светлана… — прошепнах аз. — Та те си отиват…

— Нека си отиват. — отвърна тя. — Нека.

И се обърна към мен.

— Какво стана? — гледайки я в очите, попитах аз. — Какво и кога?

— Нека се върнем в къщи. — каза Светлана. — Трябва… трябва да си поговорим, Антоне. Да поговорим сериозно.

Колко мразя тези думи!

След тях никога не следва нищо добро!