Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (5)

Глава 4

Съдбата, която според уверенията на нашите магове не съществуваше, беше благосклонна към мен.

В хола на „Ассол“ (е, не мога да нарека това помещение „стълбищна площадка“!) видях същата онази старица, към която се боеше да се приближи вампира. Тя стоеше до асансьора и замислено гледаше бутоните.

Аз погледнах през Сумрака и се убедих, че старицата е напълно объркана, почти в паника. Тук охраната не можеше да помогне — външно старицата беше напълно невъзмутима.

И аз решително се отправих към възрастната дама. Именно към „възрастната дама“ — защото тук невзрачната, добра, руска дума „старица“ изобщо не беше подходяща.

— Извинете, мога ли да ви помогна с нещо? — попитах аз.

Възрастната дама ме погледна накриво. Без старческа подозрителност, по-скоро със смущение.

— Забравих къде живея. — призна тя. — Случайно да знаете?

— Единайсетия етаж. — казах аз. — Ще позволите ли да ви изпратя?

Сивите къдрици, през които се виждаше тънка розова кожа, едва забележимо кимнаха.

— Осемдесет години. — каза старицата. — Това помня… тежко е да се помни. Но помня.

Аз хванах дамата под ръка и я придружих до асансьора. Някой от охраната се запъти към нас, но престарялата ми спътница поклати глава:

— Господинът ме придружава…

Господинът я придружи. Възрастната дама позна вратата си и дори радостно ускори крачка. Апартаментът не беше заключен, апартаментът беше великолепно ремонтиран и обзаведен, а в антрето обикаляше енергична мома на около двайсет години и се отчайваше по телефона:

— Да, и долу я търсих… Пак изчезна…

Нашата поява приведе момата във възторг. Само се боя, че и милата усмивка, и трогателната й загриженост бяха адресирани най-вече към мен.

Младите и симпатични девойки не работят като прислужници в такива сгради само заради парите.

— Машенка, сервирай ни чай. — прекъсна нейното бърборене старицата. Сигурно и тя не хранеше илюзии по този повод. — В голямата стая.

Момата послушно се втурна към кухнята, но все пак се усмихна още веднъж и прошепна в ухото ми, докосвайки ме пресметливо с твърдата си гръд:

— Съвсем е изкукуригала вече… Аз се казвам Тамара.

Неизвестно защо, не ми се искаше да се представям. Влязох след старицата в „голямата стая“. Ама много голяма стая. Със стари, още от времето на Сталин мебели и явни следи от работата на скъп дизайнер. По стените бяха окачени чернобели снимки — отначало ги взех за елементи на интериора. А после съобразих, че младата, ослепително красива белозъба девойка в пилотски шлем е тази същата дама.

— Швабите бомбардирах. — скромно каза дамата, сядайки до кръглата маса, покрита с кадифена покривка с пискюлчета. — Ето там, самият Калинин ми връчва орден…

Напълно стъписан, аз седнах срещу бившата пилотка.

Такива като нея, в най-добрият случай, доживяват годините си в стари държавни вили или в огромните вехти „сталинки“. Но не и в елитен жилищен комплекс! Та тя е хвърляла бомби по фашистите, а не е извозвала златния запас на Райхстага!

— Внукът ми купи апартамента. — сякаш прочела мислите ми, каза старицата. — Голям апартамент. Не помня нищо тук… всичко е сякаш познато, а не помня…

Аз кимнах. Добър внук, спор няма. Ясно е, че да припишеш скъпия апартамент на орденоносната баба, а после да го получиш в наследство, е много правилна стъпка. Но във всички случаи — добра постъпка. Само че трябваше по-придирчиво да се подбере прислугата. Не двайсетгодишно момиче, а яка възрастна санитарка…

Старицата замислено гледаше през прозореца. Каза:

— По-добре да живеех в онези къщи, малките… По-привично е…

Но аз вече не слушах. Аз гледах масата, затрупана от изпомачкани писма със забавния печат „Получателят не е на указания адрес“. И нищо чудно. Като получатели фигурираха и всесъюзния ръководител Калинин, и Генералисимус Йосиф Сталин, и другаря Хрушчов, и дори „скъпи Леонид Илич Брежнев“.

Явно паметта на старицата не бе удържала по-късните водачи.

— Не издържам без работа. — оплака се старицата, улавяйки погледа ми. — Все моля да ме назначат в някое училище, лятна школа… да разказвам на младите как сме живяли…

Аз все пак погледнах към нея през Сумрака. И едва не извиках на глас.

Старата авиаторка беше потенциална Различна. Може би не много силна, но напълно явна!

Само че да я инициират на тази възраст… не мога да си го представя. На шейсет, на седемдесет години… но на осемдесет?

Та тя ще умре от напрежение. Ще изчезне в Сумрака като безплътна безумна сянка…

Не можеш да провериш всички. Дори и в Москва, където има толкова много патрулни.

И понякога откриваме своите братя и сестри твърде късно…

Появи се Тамара — с поднос, затрупан с купички със сладки и бонбони, чайник и красиви старинни чашки. Безшумно нареди купичките на масата.

А старицата вече дремеше, продължавайки да стои изпъната и здраво хванала се за стола.

Аз станах тихо и кимнах на Тамара:

— Ще си тръгвам. Вие я наглеждайте по-внимателно, тя забравя къде живее.

— Та аз не отделям очи от нея! — отговори Тамара, невинно трепкайки с мигли. — Какво говорите…

Проверих и нея. Никакви способности на Различен. Обикновена млада жена. Даже по своему добра.

— Често ли пише писма? — попитах аз и леко се усмихнах.

Приемайки усмивката за разрешение, Тамара се заусмихва:

— Непрекъснато! И на Сталин, и на Брежнев… голяма откачалка, нали?

Не започнах да споря.

* * *

От всички кафенета и ресторанти, с които беше натъпкан „Ассол“, работеше само кафенето в супермаркета. Много мило кафенце — като тераса на втория етаж, надвиснала над касовите апарати. С прекрасен изглед към цялата търговска площ. Сигурно е хубаво да пиеш тук кафе преди приятната разходка за продукти, набелязвайки си маршрут за „шопинга“. Ама че ужасна дума, такъв чудовищен англицизъм, а се е впило в руския език като пиявица!

Там и хапнах, стараейки се да не се ужасявам от цените. После си взех двойно еспресо, купих пакет цигари — пуша доста рядко — и се опитах си представя, че съм детектив.

Кой е изпратил писмото?

Различният-предател или човекът — клиент на Различния?

Като че ли и на двамата това не беше необходимо. Ама напълно неизгодно! А версията с някой трети, опитващ се да предотврати инициацията, е твърде мелодраматична.

Мисли, главо, мисли! И по-объркани ситуации са възниквали. Има предател-Различен. Има и негов клиент. Писмото е изпратено в Патрулите и Инквизицията. Значи, най-вероятно, писмото е изпратено от Различен. Силен, умен, знаещ Различен.

Следва въпроса — защо?

Всъщност, отговор имаше. За да не се налага да извършва същата тази „инициация“. За да предаде клиента в нашите ръце и да не изпълни обещанието.

Значи въпросът не е в парите. По някакъв непонятен начин неизвестният „клиент“ е получил власт над Различния. Власт — страшна, абсолютна, позволяваща му да иска каквото му хрумне. Различния не може да признае, че някой човек има такава власт над него. И прави ход с коня…

Така-така-така!

Аз запалих цигара и отпих от кафето. Изтегнах се в мекото кресло.

Нещо започва да се очертава. По какъв начин Различен може да попадне в робство на човек? На обикновен човек, независимо колко е богат, влиятелен, умен…

Имаше само един вариант и той изобщо не ми харесваше. Нашият тайнствен Различен-предател може да се окаже в положението на златната рибка от приказката. Да даде на човека честна дума да изпълни всякакво негово желание. Та нали и рибката не е очаквала, че побърканата старица (между другото, за старицата — трябва да съобщя на Хесер, че съм намерил потенциална Различна) ще поиска да стане Морската Владетелка.

И точно тук се криеше основната неприятност.

И вампира, и върколака, и Тъмният маг могат да пренебрегнат дадената дума.

Ще обещаят, а после ще си вземат думите обратно. Че и гърлото му ще прегризат, ако човека започне да настоява за правата си.

Значи прибързаното обещание е дадено от Светъл маг!

Възможно ли е?

Възможно е.

Много лесно. Костя е прав, ние всички сме малко наивни. Лесно могат да ни подведат чрез човешките слабости, от чувство за вина, чрез всякаква романтика…

И така — предателя е в нашите редици. Той е дал дума, засега няма да изясняваме поради каква причина. Той е в капан. Ако откаже да изпълни обещанието си, Светлия маг ще се развъплъти…

Стоп! Отново любопитен момент. Аз мога да обещая на човек да изпълня „всичко, което поиска“. Но ако ме помоли за нещо неизпълнимо… ами… не знам какво по-точно, не за нещо трудно, противно или забранено, а именно неизпълнимо… например да угася слънцето или да превърна човек в Различен… Какво ще му отговоря? Че това е невъзможно. По никакъв начин. И ще бъда прав, и няма да имам никакво основание да се развъплътя. И на моя господар-човек ще му се наложи да се примири с това. Да поиска нещо друго… Пари, здраве, потресаваща сексуална привлекателност, късмет в борсовите игри, нюх към опасностите. Изобщо — обикновените човешки радости, които всеки силен Различен е способен да осигури.

Но Различния-предател се паникьосва! И то дотолкова, че насъсква към „господаря“ си и двата Патрула и Инквизицията! Той е притиснат в ъгъла, той се бои да не изчезне завинаги в Сумрака.

Значи — той наистина може да превърне човек в Различен! Значи — невъзможното е възможно. Има начин. Той не е всеобщо достояние, но го има… Изведнъж ми стана неприятно.

Предателят е някой от нашите най-стари и знаещи магове. Не е задължително да е маг извън категориите, не е задължително да заема много висок пост. Но — блъскан от живота и допуснат до най-големите тайни…

Неизвестно защо веднага си помислих за Семьон.

За Семьон, който знае такива неща, че на него, Светлия маг, поставят на тялото знака на Наказващият Огън. „Аз вече втори век живея…“ Може би. Друг кой?

Има много стари и опитни магове, които не работят в Патрула. Живеят си в Москва, гледат телевизия, пият си бирата, ходят на мачове… Но аз не ги познавам, ето къде е белята. Не искат те, мъдрите и оттеглили се от работата си, да се замесват в безкрайната война на Патрулите.

И при кого да отида за съвет? На кого да изложа своите ужасни догадки? На Хесер? На Олга? Та те, потенциално, също влизат в кръга на заподозрените.

Не, не вярвам, че те ще сгафят така. И мачканата от живота Олга, и хитрия Хесер, не ще и дума — не могат да се насадят по този начин, няма да дадат неизпълними обещания. Но и Семьон не би могъл! Не вярвам че мъдрият — в стария, народен смисъл на думата мъдър, — Семьон, така ще се изложи…

Значи някой друг от нашите е сбъркал. И как ли ще изглеждам, повдигайки такова обвинение? „Струва ми се, че е виновен някой от нас. От Светлите. Най-вероятно — Семьон. Или Олга. Или самият вие, Хесер…“

Как после ще ходя на работа? Как ще гледам приятелите си в очите?

Не, не мога да повдигам такива обвинения. Трябва да знам със сигурност.

Не знам защо, но ми беше неудобно да извикам келнерката. Отидох до бара и помолих да ми сварят още една чашка кафе. Опрях се на перилата и погледнах надолу.

А там открих моят нощен познат. Китаристът и колекционер на забавни тениски, щастливият притежател на голяма английска тоалетна чиния стоеше до открития басейн, пълен с живи омари. Лицето на Лас говореше за напрегнат размисъл. После той се ухили и забута количката си към касата. Аз се напрегнах.

Лас бавно сложи на движещата се лента скромните си покупки, сред които особено се открояваше бутилка чешки абсент. А преди да плати, каза:

— Знаете ли, там има един басейн, с омари…

Момичето на касата се усмихна, потвърждавайки с целия си вид, че басейн има, омарите плуват в него и чифт живи членестоноги идеално ще подхожда на абсента, млякото и замразените пелмени.

— Та така… — невъзмутимо продължи Лас. — Току-що видях как един омар се качи на гърба на друг, изпълзя навън и се скри под онези хладилници…

Момичето замига бързо. След минута на касата се появиха двама охранители и яка лелка-чистачка. Изслушвайки вестта за бягството, те се хвърлиха към хладилниците. Лас плати, поглеждайки към залата.

А гонитбата на несъществуващия омар беше в разгара си. Чистачката мушкаше с дръжката на метлата под хладилника, охранителите се суетяха наоколо, а аз дочух:

— Към мен, бутни го към мен! Вече почти го виждам!

С израз на тиха радост върху лицето си Лас се отправи към изхода.

— По-внимателно ръчкай, ще повредиш кожуха — няма да охлажда! — предупреждаваше охранителя.

Опитвайки се да изгоня от лицето си недостойната за един Светъл маг усмивка, аз си взех кафето от момичето. Не, такъв няма да тръгне да изрязва с ножички букви от вестник. Твърде скучно е.

Телефонът ми зазвъня.

— Привет, Светле. — казах аз в слушалката.

— Как върви работата, Антоне?

Този път тревогата в гласа й беше по-малко.

— Пия кафе. Пообщувах с колегите. От конкурентите фирми.

— Аха. — каза Светлана. — Юнак. Трябва ли ти моята помощ?

— Ама ти… не си на работа. — разстроено казах аз.

— Не ми пука! — моментално реагира Светлана. — За теб се притеснявам, не за Патрула!

— Засега няма нужда. — отвърнах аз. — Как е Надечка?

— Помага на мама да вари борш. — засмя се Светлана. — Така че обяда закъснява. Да я повикам ли?

— Ъхъ. — казах аз и се разположих до прозореца.

Но Надка не взе слушалката и не пожела да говори с татко.

На двегодишна възраст такова непокорство е нормално.

Аз си поговорих още малко със Светлана. Искаше ми се да я попитам, изчезнали ли са лошите й предчувствия, но се сдържах. По гласът й ставаше ясно, че са изчезнали.

Разговорът свърши, но не бързах да прибирам слушалката. Да звъня в офиса — не си струва. Ами ако поговоря с някой? Лице в лице?

Е, нали трябва да излизам в града, да срещам разни хора, да движа търговските си дела, да сключвам нови договори?

Набрах номера на Семьон.

Стига съм си играл на детектив. Светлите не лъжат своите.

* * *

За срещи — не съвсем делови, но не и съвсем лични — са подходящи малките кръчми, с най-много пет-шест маси. Някога в Москва нямаше такива. Щом е заведение за хранене, трябваше да е с помещение за добър гуляй.

Сега се появиха.

Това с нищо незабележимо кафе беше в самия център, в Солянка. Врата в стената, направо от улицата, пет маси, малък бар — в „Ассол“ даже баровите стойки в апартаментите бяха по-внушителни.

И в посетителите нямаше нищо особено. Това не беше от онези клубове по интереси, които обича да колекционира Хесер — тук се събират аквалангисти, там — крадци-рецидивисти.

Кухнята пък изобщо не претендираше за нищо. Два вида наливна бира, твърд алкохол, кренвирши от микровълновата печка и картофи от фритюрник. Ширпотреба.

Може би затова Семьон предложи да се срещнем тук? Той напълно пасваше на това кафене. Впрочем, и аз не се откроявах особено много…

Шумно издухвайки пяната от бирата — такова нещо съм виждал само в старите филми — Семьон сръбна от „Клингска златна“ и умиротворено ме погледна:

— Разказвай.

— Знаеш ли за кризиса? — направо хванах бика за рогата аз.

— За кой по-точно? — уточни Семьон.

— Кризиса с анонимните писма.

Семьон кимна. Даже уточни:

— Току-що оформих временната регистрация на пражкия ни гост.

— Ето какво си мисля. — въртейки халбата по чистата покривка, казах аз. — Този, който ги е изпратил, е Различен.

— Без съмнение. — каза Семьон. — Ти си пий бирата. Ако искаш, после ще те изтрезня.

— Не можеш, защитен съм.

Семьон примижа, гледайки към мен. И се съгласи, че да, защитен съм и не му е по силите да пробие непроницаемата за магии черупка, наложена, няма от кой друг да е, от самия Хесер.

— И така, — продължих аз. — ако изпращача е Различен, какво се опитва да постигне?

— Изолация или унищожаване на своя клиент-човек. — спокойно отвърна Семьон. — Явно прибързано е обещал да го направи Различен. И сега се дърпа.

Всичките ми героически умствени усилия се оказаха напразни. Неработещият пряко по задачата Семьон е стигнал до същите изводи сам-самичък.

— Това е Светъл Различен. — казах аз.

— Защо? — учуди се Семьон.

— Тъмният разполага с много други начини да се откаже от обещанието си.

Семьон помисли, подъвка картофче и каза, че да, явно е така. Но не би отхвърлил стопроцентово участието на Тъмните… Защото и Тъмните могат да дадат такава обвързваща клетва, че да не могат да се отметнат. Например — да се закълнат в Тъмнината^[1], да призоват за свидетел изначалната сила. След това няма измъкване.

— Съгласен съм. — казах аз. — И все пак по-вероятно е да се е издънил някой от нашите.

Семьон кимна и отговори:

— Не съм аз.

Аз отклоних поглед.

— Не се връзвай толкова. — меланхолично каза Семьон. — Правилно разсъждаваш и правилно действаш. И ние можем да се издъним. И аз може да сгафя. Благодаря ти, че ме повика за разговор, а не хукна право към началството… Давам ти честна дума, Светъл маг Антон Городецки, че не съм изпращал онези писма и не знам кой е изпращача.

— Много се радвам. — честно казах аз.

— А пък аз как се радвам… — ухили се Семьон. — Ето какво ще ти кажа: провинилия се Различен е много нагъл. Не стига че вдигна под тревога Патрулите, ами и Инквизицията забърка. За това трябва или да нямаш грам мозък в главата, или много добре да си пресметнал всичко. В първия случай с него е свършено, във втория — ще се отърве. Залагам две към едно, че ще се отърве.

— Семьон, какво излиза — че може да се превърне човек в Различен? — попитах аз.

Честността е най-добрата политика.

— Не знам. — поклати глава Семьон. — По-рано смятах, че е невъзможно. Но, съдейки по последните събития — има някаква вратичка. Много тясна, много неприятна, но има.

— Защо неприятна? — хванах се аз за думите му.

— Защото иначе щяхме да я използваме. Например — колко добре щеше да е да направим президентът Различен! И не само президентът, а всички повече или по-малко влиятелни хора. Щеше да има приложение към Договора, определящ начина за инициация, щеше да съществува същото противопоставяне, но на друго ниво.

— А пък аз си мислех, че това е забранено. — признах си аз. — Срещнали се Висшите, договорили са се да не нарушават баланса… заплашили се един другиго с абсолютното оръжие…

— С какво? — замръзна Семьон.

— Ами, с абсолютното. Помниш ли, ти разказваше за термоядрените бомби с надпределна мощност? Едната при нас, другата — при американците… Сигурно нещо такова има и в магията…

Семьон се разсмя:

— Ти какво, Антоне! Няма такива бомби, това е фантастика, измислица! Учи повече физика! Съдържанието на тежка вода в океана е твърде малко за самоподдържаща се термоядрена реакция!

— А защо го разказваше тогава? — разстроих се аз.

— Ами малко ли глупости дрънкахме тогава. Не смятах, че ще ми повярваш…

— Ама си… — измърморих аз и отпих от бирата. — Между другото, после не можех да спя…

— Няма абсолютно оръжие, спи спокойно. — ухили се Семьон — Нито техническо, нито магическо. И ако допуснем, че все пак е възможно да инициираш обикновени хора, значи тази процедура е твърде трудна, гадна, със странични ефекти. Накратко — никой не иска да я използва. Нито ние, нито Тъмните.

— И ти не знаеш за такава процедура? — още един път уточних аз.

— Не зная. — Семьон се замисли. — Не, със сигурност не зная. Да се разкриеш пред някои хора, да им заповядваш, или, да кажем, да привличаш наемници — това се е случвало. Но такова нещо — да превърнеш нужния ти човек в Различен — не съм чувал никога.

Пак задънена улица.

Аз кимнах, гледайки мрачно към халбата си.

— Ти не се напъвай толкова. — посъветва ме Семьон. — Има два варианта: или Различния е глупак, или е много хитър. В първия случай ще го намерят или Тъмните, или Инквизицията. Във втория — няма да го намерят, но ще разберат кой е човека и ще го отучат да иска странни неща. Виж, такива случаи знам много…

— И какво да правя? — попитах аз. — Не споря, интересно е да живееш на такова забавно място. Още повече — със служебни пари…

— Ами живей си тогава. — спокойно каза Семьон. — Или гордостта ти се е разиграла? Искаш да изпревариш всички и да намериш предателя?

— Не обичам да зарязвам недовършени неща. — признах си аз.

Семьон се засмя:

— Аз вече сто години само това правя — зарязвам недовършени неща… Имаше, например, едно дело за прокълнат добитък на селянина Беспутнов в Костромска губерния. Ах, какво дело беше, Антоне! Загадка! Кълбо от интриги! Източника беше магически, но толкова хитро осъществен… чрез прехвърляне на проклятието през поле с коноп!

— Нима добитъка яде коноп? — неволно се заинтересувах аз.

— Че кой ще му даде? От конопа селянина направил въже. От въжето — камшик, да подкарва добитъка. През него е преминало проклятието. Хитра пакост — бавна, обмислена. И на сто версти^[2] наоколо няма нито един регистриран Различен! Заселих се аз в селото, започнах да търся злодея…

— Нима по-рано са работили така? — поразих се аз. — Заради някакъв добитък, някакъв селянин — да се внедрява патрулен?

Семьон се усмихна:

— Всякак работеха едно време. Синът на селянина беше Различен, той помоли да разследваме случая, че баща му едва не направи бесилка от това въже… Та така, заселих се аз, правих се на много затворен човек, с домакинство се обзаведох, даже започнах да набивам клинове под една вдовичка. А през това време търсех. И разбрах, че се натъквам на следите на древна вещица, много добре замаскирана и нерегистрирана в никой от Патрулите. Представяш ли си, каква интрига? Вещица, която беше на двеста-триста години! Имаше сили колкото маг първо ниво! И аз си играх на Нат Пинкертон… търсих… беше ми неудобно да викам на помощ висши магове. И малко по малко — появиха се следи, очерта се кръгът на заподозрените. Една от тях, между другото, беше онази същата вдовичка, с която се занимавах…

— И? — възторжено попитах аз. Нищо, че Семьон обича да послъгва, тази история явно беше истинска.

— И. — въздъхна Семьон. — Дойде метежа в Петроград. Революцията. Тогава, сам разбираш, на никой вече не му беше до хитрата вещица. Човешка кръв се лееше като река. Отзоваха ме. Исках да се върна, да потърся гадинката, но все нямах време. А после селцето изчезна, всички ги преселиха. Може би вещицата вече не е жива.

— Обидно. — казах аз.

Семьон кимна:

— И такива истории при мен — вагон и малка каручка. Така че не се напрягай толкова, не рови земята с нос.

— Ако беше Тъмен, — признах аз, — щях да реша, че отклоняваш подозрението от себе си.

Семьон само се усмихна.

— Не съм Тъмен, Антоне. И на теб това ти е ясно.

— И за инициацията на хора не знаеш нищо… — въздъхнах аз. — А пък аз толкова се надявах…

Семьон стана сериозен:

— Антоне, още едно нещо ще ти кажа. Момичето, което обичах повече от всичко на света, умря през двайсет и първа година. От старост.

Аз го погледнах — и не посмях да се усмихна. Семьон не се шегуваше.

— Само ако знаех как да я направя Различна… — прошепна Семьон, гледайки някъде в далечината. — Само ако знаех… Аз се разкрих пред нея. Аз направих всичко за нея. Тя никога не боледуваше. На седемдесет и три години изглеждаше сякаш е най-много на трийсет. Дори и в гладуващият Петроград не й липсваше нищо, от нейните документи червеноармейците губеха дар-слово… бях подписал мандат при Ленин. А своя век не можах да й дам. Не ни е по силите това. — Той мрачно ме погледна в очите: — Ако знаех как да инициирам Любов Петровна, никого нямаше да питам. През всичко бих минал. Сам щях да се развъплътя, но щях да я направя Различна…

Семьон се надигна и въздъхна:

— А сега, ако трябва да сме честни, ми е все едно. Може ли да се превръщат хората в различни, не може ли — изобщо не ме вълнува. И теб не би трябвало да те вълнува. Жена ти е Различна. Дъщеря ти е Различна. Толкова щастие, и всичкото на един човек? Дори Хесер не може да мечтае за такова.

Той излезе, а аз останах още малко, допивайки бирата си. Собственикът на кафенето — по съвместителство и келнер, и готвач, и барман — не поглеждаше към мен. Излизайки, Семьон постави около масата магическа завеса.

Ама какви ги върша всъщност?

Двама инквизитори ринат земята с нос. Талантливият вампир Костя се носи като прилеп около „Ассол“. Ще разберат, със сигурност ще разберат кой е пожелал да стане Различен. А изпратилият писмата или ще намерят, или не.

А мен какво ме засяга?

Жената, която обичам, е Различна. И още — тя доброволно се отказа от работата си в Патрула, от блестящата кариера на Велика Вълшебница. Само заради мен, идиотът. Та аз, заседналият завинаги на своето второ ниво, да не се комплексирам…

И Надечка е Различна! Няма да ми се налага да изпитвам ужасът на Различния, чийто деца порастват, остаряват и умират. Рано или късно ние ще разкрием пред Надка нейната природа. И тя ще поиска да стане Велика, няма спор. И ще стане Най-великата. Може би дори ще успее да промени този несъвършен свят към по-добро.

А аз си играя на някакви детски шпионски игри! Тормозя се как да изпълня заданието, вместо да отида вечерта при веселия съсед или да разпусна — само заради маскировката, разбира се — в казиното.

Аз станах, оставих пари на масата и излязох. След някой друг час завесата ще изчезне, стопанина ще види парите, празните халби и ще си спомни, че някакви невзрачни мъже са пили там бира.