Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (21)

Глава 2

Завулон се хилеше. Беше очевидно, че не вярва на нито една дума на Едгар.

А Хесер явно се вбеси. И нищо чудно. Първо аз му досаждах с „Фуаран“, сега — Инквизитора.

— Уважаеми… европейски инспекторе. — след кратка пауза шефът все пак намери достатъчно язвително обръщение. — Аз не по-малко от вас се увличам от митология. Разказите за „Фуаран“ са много разпространени сред вещиците, но ние прекрасно разбираме — това е само опит да се придаде повече блясък на своята… каста. Точно такива фолклорни мотиви има при върколаците, вампирите и други Различни, които по волята на съдбата играят второстепенна роля в обществото. Но пред нас стои реален проблем и да се задълбочаваме в дебрите на древните суеверия…

Едгар го прекъсна:

— Разбирам гледната ви точка, Хесер. Но работата е там, че преди два часа Витезслав се свърза с мен по мобилния телефон. Той проверяваше вещите на Арина и се е натъкнал на тайника. Общо взето… Витезслав беше много възбуден. Той каза, че в тайника се намира книгата „Фуаран“. И че тя е истинска. Аз… трябва да призная, че се отнесох скептично. Витезслав е увличаща се натура.

Хесер скептично поклати глава.

— Не пристигнах веднага тук. — продължаваше Едгар. — Още повече, Витезслав каза, че вика сътрудниците на Инквизицията от отцеплението.

— Страхувал ли се е от нещо? — рязко попита Завулон.

— Витезслав? Не мисля, че от нещо конкретно. Но това е стандартна процедура при откриване на артефакти с такава сила. Аз завърших обхода на постовете и тъкмо разговарях с Константин, когато нашите сътрудници доложиха, че са заели отцепление около къщата, но не усещат присъствието на Витезслав. Аз им наредих да влязат в къщата. Те съобщиха, че и вътре няма никой. Тук аз… — Едгар се поколеба. — малко се обърках. Защо Витезслав ще се крие от колегите си? Взех Костя и пристигнахме тук колкото се може по-бързо. Това отне около четирийсет минути, не исках да пътуваме през Сумрака, защото можеше да ни потрябват всички налични сили, а сътрудниците не успяха да окачат качествено портал, защото тук има твърде много магически артефакти…

— Ясно. — каза Хесер. — После?

— Отцеплението стоеше около къщата, двама сътрудници дежуреха вътре. Заедно с тях влязохме в тайника и намерихме останките на Витезслав.

— Колко време Витезслав е стоял без охрана? — попита Хесер. Все така недоверчиво, но вече с нотка на интерес.

— Около час.

— И още четирийсет минути инквизиторите са охранявали трупът му. Те са шестима, на четвърто и трето ниво на Силата. — Хесер се намръщи. — Силен маг може да мине, без да го забележат.

— Едва ли. — поклати глава Едгар. — Да, те са на четвърто-трето ниво, само Роман е почти на второ, но са снабдени с охранителни амулети. Дори Велик не може да мине.

— Значи убиецът е бил тук преди тяхното пристигане.

— Най-вероятно. — потвърди Едгар.

— Маг, достатъчно силен, за да убие бързо Висш вампир… — Хесер поклати глава. — Имам само една кандидатура.

— Вещицата. — промърмори Завулон. — Ако тя наистина е притежавала „Фуаран“, то би могла да се върне за нея.

— Първо да я изостави, а после да се върне? — възкликна Светлана. Аз разбрах, че тя се опитва да защити Арина. — Това не е логично!

— Ние с Антон я преследвахме. — обясни Едгар. — Тя избяга панически. Явно не е побягнала веднага, както предполагахме, а се е затаила наблизо. И когато Витезслав е намерил книгата, тя е почувствала това и се е паникьосала.

Хесер мрачно погледна към мен и Светлана. Но не каза нищо.

— А може би Витезслав сам е причинил смъртта си? — не се предаваше Светлана. — Намерил е книгата, опитал се е да сътвори някакво заклинание от нея… и е загинал. Такива случаи не са рядкост!

— Аха. — заяде се Завулон. — А през това време на книгата й поникнали крачка и тя е избягала.

— Не бих изключвал и тази версия. — сега вече Хесер се застъпи за Светлана. — Може да са поникнали. Може и да е избягала.

Настъпи тишина и в нея смехът на Завулон прозвуча особено силно:

— Виж ти! Нима вярваме във „Фуаран“?

— Вярвам в това, че някой с лекота е убил Висш вампир. — каза Хесер. — И този някой не се плаши нито от Патрулите, нито от Инквизицията. Дори само този факт изисква бързо и ефективно разследване. Не смятате ли така, колега?

Завулон кимна неохотно.

— Ако допуснем, дори за миг, че „Фуаран“ наистина е била тук… — Хесер поклати глава. — Ако всички слухове за тази книга са истински…

Завулон кимна отново.

Двамата Велики замряха, гледайки се един друг. Или играеха на „гледанка“^[1], или независимо от всичките защити успяваха да проведат някакъв магически разговор.

Аз се приближих към останките на вампира и клекнах.

Неприятен тип. Дори за вампир бе неприятен.

И все пак — свой.

Различен.

Зад гърба ми Едгар мърмореше нещо за необходимостта да привлече свежи сили, за това, че залавянето на Арина е станало жизнено необходимо. Не й провървя на вещицата. Едно нещо е нарушаването на Договора, дори мащабно, но отдавнашно. Съвсем друго — убийството на Инквизитор.

И всички факти са против нея. Кой друг може да е толкова силен, че да надвие Висшия вампир?

Но неизвестно защо аз не вярвах във вината на Арина…

Останките на Витезслав не предизвикваха дори малко отвращение. Явно в него вече не бе останало нищо човешко, дори от кости нямаше следа. Сив прах, приличащ на пепел от влажна цигара, запазващ формата, но напълно еднороден по структура. Аз докоснах онова, което смътно приличаше на свит юмрук — и изобщо не се учудих, когато пепелта се разпадна, разкривайки смачкано бяло листче.

— Бележка. — казах аз.

Настъпи гробна тишина. Тъй като никой не възрази, аз взех листа, разгънах го и го прочетох. Едва тогава погледнах към маговете.

Лицата на всички бяха толкова напрегнати, сякаш очакваха да чуят: „Витезслав е написал преди смъртта си името на убиеца… това сте вие!“

— Не го е писал Витезслав. — казах аз. — Това е почеркът на Арина, тя ми написа обяснителна…

— Чети. — нареди Едгар.

— „Господа Инквизитори“ — на висок глас прочетох аз. — „Ако четете това, значи — припомнили сте си старото, не сте се успокоили. Предлагам да решим нещата с мир. Вие получавате книгата, която търсехте. Аз получавам опрощение.“

— Търсили, значи? — много спокойно попита Хесер.

— Инквизицията търси всички артефакти. — спокойно отвърна Едгар. — Включително и онези, които са класифицирани като митологични.

— Би ли получила опрощение? — неочаквано попита Светлана.

Едгар я погледна недоволно, но отвърна:

— Ако тук лежеше „Фуаран“? Не решавам аз, но, най-вероятно да. Ако това е истинската „Фуаран“.

— Сега съм склонен да мисля, че е истинската… — тихо каза Хесер. — Едгар, бих искал да се посъветвам със сътрудниците си.

Едгар само разпери ръце. Сигурно никак не му се искаше да остава насаме със Завулон и Костя, но лицето на инквизитора остана невъзмутимо. Следвайки Хесер, ние със Светлана излязохме от тайника.

Инквизиторите ни посрещнаха с такива подозрителни погледи, сякаш подозираха че сме убили всички Тъмни. Хесер не се притесни от това.

— Ние се оттегляме на съвещание. — небрежно каза той, отправяйки се към вратата. Инквизиторите се спогледаха, но не започнаха да спорят — само един от тях се отправи към тайника. Но ние вече излизахме от къщата на вещицата.

Тук, в средата на гората, ми се струваше, че утрото още не е настъпило. Наоколо цареше тайнствен полумрак, както в най-ранния час от утрото. Погледнах учудено нагоре и забелязах, че небето наистина е неестествено сиво, сякаш го гледаш през тъмни очила. Явно така се проявяваше в обикновения свят магическата защита, наложена от Инквизиторите.

— Всичко се руши… — промърмори Хесер. — Всичко е неправилно…

Погледът му пробяга от мен към Светлана — и обратно. Сякаш не можеше да реши кой от нас му е нужен сега.

— „Фуаран“ наистина ли е била там? — попита Светлана.

— Изглежда, че да. Явно книгата съществува. — Хесер изкриви лице. — Колко недобре… колко лошо…

— Налага се да намерим вещицата. — каза Светлана. — Ако искате…

Хесер поклати глава.

— Не, не искам. Арина трябва да изчезне.

— Разбирам. — аз хванах Светлана за ръката. — Ако заловят Арина, тя може да признае кой е бил онзи Светъл…

— Арина не знае кой е бил онзи Светъл. — прекъсна ме Хесер. — Онзи Светъл се срещаше с нея маскиран. Тя може да подозира, да се досеща, може да бъде сигурна — но няма нито едно доказателство. Работата е друга…

В този момент разбрах всичко.

— „Фуаран“?

Хесер кимна:

— Да. Затова ви моля…

Той не успя да завърши — аз казах бързо:

— Ние не знаем къде е Арина. Нали, Светле?

Светлана се намръщи, но кимна.

— Благодаря. — каза Хесер. — Това първо. Сега за второто. Трябва да намерим книгата „Фуаран“. На всяка цена. Вероятно ще бъде сформиран отряд за търсене. Искам от наша страна в него да влезе Антон.

— Аз съм по-силна. — тихо каза Светлана.

— Това вече не играе никаква роля. — поклати глава Хесер. — Абсолютно никаква. Светлана, ти ще ми бъдеш нужна тук.

— Защо? — напрегна се Светлана.

Хесер се поколеба за секунда. После каза:

— За да може в случай на нужда да инициираш Надя.

— Ти си откачил. — с леден глас каза Светлана. — На нейната възраст и с нейната Сила не трябва да става Различна!

— Може да се получи така, че да нямаме друг избор. — промърмори Хесер. — Светлана, ти решаваш. Само те моля да останеш тук, близо до детето.

— Не се и съмнявай! — отряза Светлана. — Няма да сваля поглед от нея.

— Много добре. — Хесер се усмихна и се запъти обратно към вратата. — Влизайте, скоро ще започне съвещанието.

Едва вратата се затвори зад него и Светлана се обърна към мен. Настоятелно попита:

— Ти разбираш ли нещо?

Аз кимнах.

— Хесер не е могъл да намери сина си. Той наистина е бил само човек! А Различен е станал съвсем наскоро.

— Арина?

— Очевидно. Събудила се, огледала се. Разбрала кой и къде е главен сега…

— И ползвайки „Фуаран“, тайно е направила подарък на Хесер? Превърнала е синът му в Различен? — Светлана сви рамене. — Не може да бъде, за какво й е това? Нима са чак такива приятели?

— Как защо? Сега Хесер ще положи всички усилия Арина да не бъде намерена. Тя се е застраховала, не разбираш ли?

Светлана присви очи. Кимна:

— Слушай, ами Дневният Патрул…

— Откъде да знаем какво е предприела по отношение на Завулон? — свих рамене аз. — Не знам защо, но ми се струва че и Дневния Патрул няма да прояви излишно усърдие в търсенето на вещицата.

— Ама че хитра гадина. — беззлобно каза Светлана. — Напразно недооценявах вещиците. А това за Надя разбра ли го?

Аз поклатих глава.

Казаното от Хесер наистина беше пълна глупост. Понякога инициираха деца-Различни на пет или шест годишна възраст, но не и по-рано. Дете, получило способностите на Различен и неспособно да ги контролира — това е ходеща бомба. Още повече такава силна Различна като Надечка. Дори самият Хесер няма да може да я спре, ако момичето се разлигави и започне да използва Силата си.

Не, думите на Хесер ми бяха абсолютно непонятни!

— Ще му изскубна ръцете и ще му ги монтирам вместо крака. — напълно спокойно обеща Светлана. — Само още веднъж да спомене, че Надя трябва да се инициира. Е, ще тръгваме ли?

Хванати за ръка — сега много ни се искаше да бъдем по-близо един до друг — ние се върнахме в къщата.

Инквизиторите, които по прищявка на съдбата бяха приобщени към тайната, отново бяха изпратени да пазят около къщата. А нашата шесторка седеше край масата.

Хесер пиеше чай. Свари го сам, използвайки не само запарката, но и билките от обилните запаси на вещицата. Аз също си взех чашка. Чаят миришеше на мента и хвойна, беше горчив и стипчив, но ободряваше. Никой друг не се съблазни от чая — Светлана вежливо опита и остави чашата.

Бележката лежеше на масата.

— Преди двайсет и два — двайсет и три часа. — гледайки хартията, каза Завулон. — Тя е написала бележката преди вашето посещение… Инквизиторе.

Едгар кимна. Добави неохотно:

— Може би… може би дори по време на нашето посещение. Беше ни трудно да я преследваме в дълбините на Сумрака, тя имаше достатъчно време да се приготви и да напише бележката.

— Тогава нямаме основание да подозираме вещицата. — промърмори Завулон. — Тя е оставила книгата, за да се откупи. Нямала е никаква причина да се връща за нея и да убива Инквизитора.

— Съгласен съм. — кимна Хесер след кратка пауза.

— Поразително единомислие на Тъмни и Светли… — каза Едгар. — Вие ме плашите, господа.

— Не е време за разногласия. — отвърна Завулон. — Трябва да намерим убиеца и книгата.

Явно си имаше свои причини да защитава Арина!

— Добре. — кимна Едгар. — Връщаме се в началото. Витезслав ми звъни и ми съобщава за „Фуаран“. Никой не чу разговора.

— Всички разговори по мобилните телефони се подслушват и записват… — вметнах аз.

— Какво предполагаш, Антоне? — иронично ме погледна Едгар. — Че човешките спецслужби провеждат акция срещу Различните? И чувайки за книгата, незабавно са изпратили тук агент? И този агент е убил Висш вампир?

— Антон не е чак толкова неправ. — застана на моя страна Хесер. — Вие знаете, Едгар, че всяка година ни се налага да пресичаме човешки действия, насочени към нашето разкриване. И за спецотделите на секретните служби знаете…

— Там има наши. — възрази Едгар. — Но дори да предположим, че отново търсят Различни, че има изтичане на информация, то смъртта на Витезслав си остава загадка. Никакъв Джеймс Бонд не може да се приближи незабелязано до него.

— Кой е този Джеймс Бонд? — поинтересува се Завулон.

— Това е от митологията. — усмихна се Хесер. — Съвременната митология. Господа, нека не губим време напразно. Ситуацията е напълно ясна — Витезслав е убит от Различен. Силен Различен. И най-вероятно такъв, на който Инквизитора се е доверявал.

— На никой не се доверяваше той, дори на мен. — промърмори Едгар. — Подозрителността на вампирите им е в кръвта… извинете за каламбура.

Никой не се усмихна. Костя погледна накриво Едгар, но си замълча.

— Предлагаш да проверим паметта на всички присъстващи? — любезно уточни Хесер.

— А ще се съгласите ли? — поинтересува се Едгар.

— Не. — отряза Хесер. — Ценя работата на Инквизицията, но всичко си има граници!

— Тогава сме в задънена улица. — разпери ръце Едгар. — Господа, ако не се съгласите да сътрудничите…

Светлана деликатно се прокашля. Попита:

— Може ли аз?

— Да, да, разбира се. — любезно кимна Едгар.

— На мен ми се струва, че вървим по грешен път. — каза Светлана. — Решихте, че трябва да намерим убиеца — тогава ще намерим книгата. Точно така е, но убиецът е неизвестен. Ами тогава да се опитаме да намерим книгата? И чрез „Фуаран“ ще стигнем до убиеца.

— И как ще търсиш книгата, Светла? — иронично попита Завулон. — Ще повикаш Джеймс Бонд ли?

Светлана протегна ръка и предпазливо докосна бележката на Арина.

— Ето… доколкото разбирам, вещицата я е сложила върху книгата. Или дори я е пъхнала между страниците. Известно време тези две неща са били заедно, а книгата сама по себе си е магическа и то могъща вещ. Ако извикаме подобие… нали знаете, както учат начинаещите магове…

Под погледите на Висшите тя се смути и започна да се обърква. Но и Завулон, и Хесер гледаха към Светлана с одобрение.

— Има, има такава магия. — промърмори Хесер. — Ами как, помня, разбира се… веднъж ми откраднаха коня, само юздата остана…

Той замълча. Погледна накриво Завулон. И много дружелюбно предложи:

— Моля ви, Тъмен. Създайте подобие!

— Предпочитам да го направите вие. — не по-малко любезно каза Завулон. — За да няма излишни подозрения в неискреност.

Нещо не беше наред! Но какво?…

— Е, тогава, както казва народа — „първият камшик — по доносника“! — весело се отзова Хесер. — Светлана, идеята ти е приета. Действай.

Светлана смутено погледна към Хесер:

— Борис Игнатиевич… извинете, това са толкова прости действия… отдавна не съм ги извършвала. Може би трябва да помолим някой от младшите магове?

Ето каква била работата… Тривиалната магия, на която учат начинаещите Различни, за Великите се оказа не по силите им. Те се объркаха — объркаха се като академици, на които са предложили да умножат числата в колонката или да запълнят реда с красиви ченгелчета!

— Позволете на мен. — казах аз.

И без да дочакам отговор, протегнах ръка към бележката. Примижах, за да може сянката от ресниците да падне върху очите ми, погледнах през Сумрака към сивото листче хартия. Представих си книгата — дебело томче с подвързия от човешка кожа, дневника на прокълнатата от хора и Различни вещица…

Образът бавно започна да се появява. Книгата се оказа почти такава, каквато си я представях, само ъгълчетата на подвързията бяха обковани в златисти метални триъгълници. Явно — по-късна добавка; някой от стопаните на книгата се е погрижил за нейното запазване.

— Ето каква била! — с жив интерес каза Хесер. — Наистина, наистина…

Маговете се надигнаха, наведоха се над масата, разглеждайки образът на книгата, видим само за Различните. Хартийката леко потрепваше върху масата.

— А не може ли да я отворим? — попита Костя.

— Не, това е само образ, той не носи в себе си вътрешната същност на нещата… — дружелюбно каза Хесер. — Давай, Антоне. Фиксирай… и измисли някакъв търсещ механизъм.

Успях да зафиксирам образа без особени усилия. Но да измислям търсещ механизъм — за това определено не бях готов. Накрая се спрях на гротескно подобие на компас — огромен, колкото чиния, с въртяща се на ос стрелка. Единият край на стрелката светеше по-ярко — той трябваше да сочи „Фуаран“.

— Добави енергия. — поръча Хесер. — Нека да поработи поне една седмица… всичко се случва.

Аз добавих.

И напълно изтощен, но доволен, се отпуснах.

Ние гледахме към увисналия в Сумрака „компас“. Стрелката сочеше право към Завулон.

— Това шега ли е, Городецки? — поинтересува се Завулон. Стана и се отдръпна настрани.

Стрелката не помръдна.

— Добре. — доволно каза Хесер. — Едгар, нека всичките ти сътрудници да се върнат тук.

Едгар бързо отиде до вратата, повика — и се върна до масата.

Един след друг Инквизиторите влизаха в стаята. Стрелката не помръдваше. Гледаше в пустотата.

— Което и трябваше да се докаже. — произнесе успокоено Едгар. — Никой от присъстващите не е замесен в кражбата на книгата.

— Потрепва. — вглеждайки се в компаса, каза Завулон. — Стрелкичката потрепва. А тъй като не забелязахме крачета по книгата… — Той се разсмя с неприятен, зъл смях. Потупа Едгар по рамото и попита: — Е, какво, стари друже? Трябва ли ти помощ в задържането?

Едгар също гледаше внимателно компаса. После попита:

— Антоне, каква е точността на уреда?

— Боя се, доста малка. — признах аз. — Все пак следата на книгата беше много слаба.

— Точността? — повтори Едгар.

— Стотина метра. — предположих аз. — Може би петдесет. Доколкото разбирам, на по-близко разстояние сигналът ще е твърде силен и стрелката ще започне да се върти. Съжалявам.

— Не се вълнувай, Антоне, ти направи всичко както трябваше. — похвали ме Хесер. — При такава слаба следа никой не би се справил по-добре. Щом са сто метра, нека да са сто… Можеш ли да определиш разстоянието до целта?

— Приблизително, според яркостта на светенето… Около сто и десет — сто и двайсет километра.

Хесер се намръщи:

— Книгата вече е в Москва. Губим време, господа. Едгар!

Инквизитора пъхна ръка в джоба си и извади жълто-бяла костена топка. На външен вид — като обикновена топка за американски билярд, само че малко по-малка, а по повърхността й безпорядъчно бяха гравирани непонятни пиктограми. Едгар стисна топката в юмрук и се съсредоточи.

След миг почувствах, че нещо се променя. Сякаш до сега във въздуха бе висяла невидима за окото, но осезаема пелена, а сега тя изчезва, свива се, всмуква се в костеното топче…

— Не знаех, че у Инквизицията са останали минойски сфери. — каза Хесер.

— Без коментар. — Едгар се усмихна, доволен от ефекта. — Край, бариерата е свалена. Окачвайте портал, Велики!

Хесер хвърли поглед към Завулон. Попита:

— Отново ли ще ми се доверите?

Завулон мълчаливо махна с ръка и във въздуха се отвори портал, наситен с тъмнина. Завулон влезе първи, след него — като ни даде знак да го последваме — и Хесер. Аз взех скъпоценната бележка на Арина заедно с невидимия магически компас — и тръгнах след Светлана.

Независимо от разликата във външния вид, отвътре порталът изглеждаше абсолютно по същият начин. Млечна мъгла, усещане за бързо движение, пълна загуба на чувството за време. Аз се опитах да се съсредоточа — сега ще се окажем редом с престъпника, убиеца на Висшия вампир. Разбира се, сред нас са Хесер и Завулон; Светлана им отстъпва само по опит, но не и по сила; Костя, макар и млад, все пак е Висш; а и Едгар със своята група и пълни джобове с инквизиторски артефакти. И все пак схватката можеше да се окаже смъртно опасна.

Но в следващият момент разбрах, че схватка няма да има.

Във всеки случай, не и незабавна схватка.

Ние стояхме на един от пероните в Казанската гара. До нас нямаше никого — хората чувстват, когато наблизо се отваря портал и неволно се отдръпват настрани. Но наоколо цареше стълпотворение, каквото дори в Москва можеш да намериш само през лятото, и то на гарата. Хора вървяха към електричките, слизаха от влаковете и мъкнеха багаж, пушеха до таблото, чакайки да обявят влака им, пиеха бира и лимонада, ядяха чудовищните гарови пирожки и не по-малко подозрителните сандвичи.

Аз погледнах призрачният „компас“ — стрелата се въртеше лениво.

— Спешно ни трябва Пепеляшка. — каза Хесер, озъртайки се. — Трябва да се намери маково зърно в чувал с просо.

Един след друг до нас се появяваха Инквизиторите. Лицето на Едгар, който се беше съсредоточил и подготвил за жестока схватка, стана разстроено.

— Той се опитва да се скрие… — каза Завулон. — Прекрасно, прекрасно…

Но и неговото лице не изразяваше особена радост.

Към нашата група се приближи някаква пълничка жена с раирани чанти на количка. На потното й червено лице беше изписана решителност, достъпна само на руска жена, занимаваща се с „куфарна търговия“ и хранеща мъж-нехранимайко и три-четири деца.

— Уляновския обявиха ли го? — поинтересува се тя.

Светлана затвори за миг очи и отвърна:

— Ще пристигне на първи коловоз след шест минути, ще тръгне със закъснение от три минути.

— Благодаря. — без изобщо да се учуди от точността на отговора, жената се запъти към първи коловоз.

— Всичко това е много мило, Светлана. — измърмори Хесер. — А какво ще предложиш по повод търсенето на книгата?

Светлана само разпери ръце.

* * *

Кафето беше уютно и чисто дотолкова, доколкото може да бъде уютно и чисто в гарово кафе. Може би затова, защото се намираше на странно място — в подземния етаж, точно до багажното отделение. Многобройните гарови бездомници не слизаха тук — явно бяха отучени от собствениците. Немлада руска лелка стоеше зад щанда, а мълчаливи и вежливи казаци носеха храната от кухнята.

Странно място.

Аз взех за мен и Светлана сухо вино от трилитров пакет. Учудващо евтино и за още по-голямо учудване — прилично. Върнах се към ъгловата масичка, на която седяхме.

— Още е тук. — каза Светлана, кимайки към бележката на Арина. Стрелката в „компаса“ се въртеше лениво.

— Може би книгата е скрита в багажното отделение? — предположих аз.

Светлана отпи от виното и кимна — или се съгласяваше с догадката, или се примиряваше с краснодарското „Мерло“.

— Притеснява ли те нещо? — предпазливо попитах аз.

— Защо влак? — отвърна с въпрос Светлана.

— Да избяга. Да се скрие. Похитителя трябва да се досеща, че го преследват.

— Аерогара. Самолет. Който и да е. — отпивайки на малки глътки, лаконично отвърна Светлана.

Аз разперих ръце.

Това наистина беше странно. Различният-предател, който и да беше той, след като вземе „Фуаран“, можеше или да се опита да се спотаи някъде, или да се впусне да бяга. Той е избрал втория вариант. Но защо влак? В двайсет и първи век — влак като средство за бягство?

— Ами ако се бои да лети? — предположи Светлана.

Аз само изсумтях. Разбира се, при авиокатастрофа дори Различния няма много шансове да оживее. Но да прегледа линиите на вероятностите за три-четири часа напред и да разбере дали самолета е заплашен от катастрофа — това е по силите и на слаб Различен.

А убиеца на Витезслав не беше слаб.

— Той иска да отиде някъде, докъдето не летят самолети. — предположих аз.

— Поне можеше да отлети от Москва, по-далеч от преследвачите.

— Не. — с удоволствие поправих Светлана. — Това няма да му помогне. Щяхме да определим неговото положение, да разберем с кой самолет е отлетял похитителя, ще разпитаме пътниците, ще снемем данните от камерите за наблюдение в аерогарата — и ще разберем кой е. След това Хесер или Завулон ще отворят портал… където и да е избягал, дотам ще отворят. И всичко ще се сведе до сегашната ситуация. Само че ще знаем кой е врага.

Светлана кимна. Погледна часовника си и поклати глава. Притвори за момент очи и се усмихна успокоено.

Значи с Надечка всичко е наред.

— Защо изобщо трябва да бяга… — замислено каза Светлана. — Едва ли ритуалът, описан във „Фуаран“, отнема много време. Та нали вещицата е превърнала в Различни много от слугите си, когато са я атакували. За убиеца е по-лесно да се възползва от книгата, да стане Велик… най-Великия. А после — или да встъпи в схватка с нас, или да унищожи „Фуаран“ и да се спотаи. Ако стане по-силен от нас, ние просто няма да успеем да го разкрием.

— Може би той вече е станал по-силен. — отбелязах аз. — След като Хесер отвори дума за инициацията на Надя…

Светлана кимна.

— Мрачна перспектива. Ами ако от „Фуаран“ се е възползвал самият Едгар? А сега разиграва комедия и имитира преследване. Отношенията му с Витезслав бяха сложни, сега е предоставен сам на себе си… приискало му се да стане най-силният Различен на света…

— Но тогава защо му е книгата? — възкликнах аз. — Да я остави на място и готово! Ние даже нямаше да разберем, че Витезслав е убит. Щяхме да припишем смъртта му на защитните заклинания, които вампирът не е забелязал.

— Това е идея. — съгласи се Светлана. — Не, убиеца не е искал сила. Или — не само сила. Трябва му и книгата.

Изведнъж си спомних за Семьон. Кимнах:

— Има някой, когото убиеца иска да направи Различен! Той е разбирал, че няма да му разрешат да се възползва от книгата. Затова е убил Витезслав… сега не е важно по какъв начин. Извършил е ритуала и е станал много силен Различен. Скрил е книгата… някъде тук, на гарата. И сега се надява да я измъкне.

Светлана ми протегна ръка и ние тържествено си стиснахме ръцете над масата.

— Само че как ще я „измъкне“? — уточни Светлана. — Тук и сега двата най-силни мага в Москва…

— Три. — поправих я аз.

Светлана се намръщи и каза:

— Тогава нека са четири. Костя все пак е Висш…

— Сополанко е той, макар и висш… — промърморих аз. Изобщо не ми се побираше в главата, че за няколко години момчето е убило десетки хора.

А още по-противно беше това, че ние им издавахме лицензите…

Светлана разбра за какво си мисля. Погали ме по ръката. Каза тихо:

— Не го преживявай толкова. Той не може да тръгне срещу природата си. Нима можеш да направиш нещо? Освен да го убиеш…

Аз кимнах. Разбира се, не можех.

Но не исках да признавам това дори пред себе си.

Вратата тихо се отвори — и в кафето влязоха Хесер, Завулон, Едгар, Костя… и Олга. Съдейки по това, че всички оживено обсъждаха нещо, Олга вече беше приобщена към тайната.

— Едгар се е съгласил да привлече резервите… — тихо каза Светлана. — Лоша работа.

Маговете се приближиха към нашата масичка, аз забелязах как погледите им бързо се плъзнаха по „компаса“. Костя се приближи до щанда и поръча чаша червено вино. Жената на щанда се заусмихва — или беше пуснал в ход малко от вампирското си обаяние, или просто му беше харесала. Ех, лелке… не се усмихвай на този младеж, който буди у теб не точно майчински и не точно женски чувства. Този младеж може да целува така, че усмивката на лицето ти да застине завинаги…

— Костя с инквизиторите претърсиха всички багажни клетки. — каза Хесер. — Нищо.

— А ние претърсихме цялата гара. — добродушно се усмихна Завулон. — Шест Различни, явно нямащи нищо общо.

— И неинициирано момиче… — усмихна се в отговор Олга. — Да, да, забелязах я. С нея ще се заемат.

Завулон се усмихна още по-широко — това беше цял сеанс за обмяна на усмивки:

— Извинявай, Велика. С нея вече се заеха.

В нормална ситуация това щеше да е само началото на разговора.

— Стига толкова, Велики. — изръмжа Едгар. — Не става въпрос за една потенциална Различна. Става въпрос за нашето съществуване!

— И това е вярно. — съгласи се Завулон. — Ще ми помогнете ли, Борис Игнатиевич?

Двамата с Хесер преместиха още една маса към нашата. Костя мълчаливо донесе столове — и ето че цялата компания се настани заедно. Обичайно нещо — отиват хората в отпуск или в командировка, убиват времето в гаровото кафе…

— Или не е тук, или е способен да се маскира даже от вас. — каза Светлана. — И в двата случая бих поискала разрешение да се оттегля. Ако ви потрябвам, ще ме повикате.

— С дъщеря ти всичко е наред. — изскърца Завулон. — Давам ти дума.

— Можеш и да ни потрябваш. — подкрепи го Хесер.

Светлана въздъхна.

— Хесер, защо не пуснеш Светлана? — помолих го аз. — Ти сам разбираш — сега не ни трябва сила.

— А какво ни трябва? — полюбопитства Хесер.

— Хитрост и търпение. По първото никой не може да се мери с вас и Завулон. А второто никога няма да го дочакате от притеснена майка.

Хесер поклати глава. Погледна бързо към Олга — тя едва доловимо кимна.

— Заминавай при дъщеря си, Светле. — каза Хесер. — Права си. Като ни потрябваш, ще те повикам и ще окача портал.

— Тръгвам. — каза Светлана. За момент се наклони към мен, докосна бузата ми с устни — и се разтвори във въздуха. Порталът беше толкова миниатюрен, че дори не го забелязах.

А хората в кафето дори не забелязаха изчезването на Светлана. За тях ние бяхме невидими, те не искаха да ни виждат.

— Силна е. — каза Завулон. Протегна ръка към Костя, взе чашата му и отпи. — Е, ти знаеш по-добре, Хесер… Какво следва, господин Инквизитор?

— Ще чакаме. — късо отвърна Едгар. — Той ще дойде за книгата.

— Или тя. — поправи го Завулон. — Или тя…

Ние не се заехме да организираме щаб. Така и си стояхме в кафето, ядохме, пихме. Костя си поръча месо по татарски — жената се учуди, но веднага изтича към кухнята. След минутка оттам изскочи младо момче и хукна нанякъде за месо.

Хесер поръча котлет по киевски. Останалите се задоволиха с вино, бира и всякакви мезета, като сушени калмари и фъстъци.

Аз седях, гледах как Костя нагъва почти суровото месо и размишлявах над поведението на неведомия престъпник. „Търсете мотива!“ — както ни завеща Шерлок Холмс. Ако намерим мотива, ще намерим и престъпника. Целта му не е да стане най-силният Различен — той вече е станал такъв или поне може да стане по всяко време. Но какво тогава? Изнудване? Глупаво. Не може да налага волята си над Патрулите и Инквизицията, ще повтори съдбата на Фуаран… Може би престъпникът иска да направи своя, алтернативна организация на Различните? Тази есен в Питър беше разгромена организация на „диви Тъмни“… разгромена с огромен труд^[2]. Лошият пример е заразителен, някой може да се съблазни. И най-ужасното е, че и Светъл може да се съблазни. Да създаде нов Нощен Патрул. Суперпатрул. Да унищожи изцяло Тъмните, да пречупи Инквизицията и да примами на своя страна повечето Светли…

Лошо. Много лошо, ако е така. Тъмните няма да се предадат без бой. В съвременният свят, натъпкан с оръжия за масово поразяване, химични заводи и атомни електростанции, техният удар може да унищожи целият свят. Свърши времето, когато силовият вариант можеше да доведе до победа. А може би това време не е съществувало никога…

— Стрелката. — каза Едгар. — Гледайте!

Моят „компас“ престана да се прави на вентилатор. Стрелката забавяше въртенето си. Стрелката застина, потрепна — и бавно се завъртя, показвайки посоката.

— Йес! — възкликна Костя, надигайки се от стола си. — Получи се!

И за някаква част от секундата аз видях в него момчето-вампир, още не опитало човешка кръв и уверено — за Силата никога и нищо не се налага да се плаща…

— Тръгваме, господа. — скочи Едгар. Погледна към стрелката, после проследи направлението, втренчи се в стената. И уверено каза: — Към влаковете!