Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрулите (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сумеречный дозор, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 64 гласа)

Информация

Корекция
И. Колев (2006)
Източник
sfbg.us

Неофициален и некомерсиален превод.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сумрачен патрул от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Сумрачен патрул
Сумеречный дозор
АвторСергей Лукяненко
Първо издание2004 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаНощен патрул
ПредходнаДневен патрул
СледващаПоследен патрул
ISBNISBN 954-761-223-9

„Сумрачен патрул“ (на руски: Сумеречный дозор) е фантастичен роман на руския писател Сергей Лукяненко. Това е третата книга от тетралогията след „Нощен патрул“ и „Дневен патрул“ и преди „Последен патрул“.

Както във всички предишни части от поредицата и „Сумрачен патрул“ е разделен на 3 части:

  • Ничие време
  • Ничие пространство
  • Ничия сила

Сюжет

Роденият като Човек не е способен да стане Различен. Така е било винаги. На това се крепи равновесието между Нощния и Дневния патрул, между Светлите и Тъмните магове. Но какво би се случило, ако някой разбере как да превръща в Различни съвсем обикновени хора? Ако Светлият маг Хесер и Тъмният маг Завулон бъдат принудени да работят заедно? Ако в елитния жилищен комплекс „Асол“, в едно малко подмосковско село и в бързия влак Москва – Алма Ата бъде поставено на карта самото съществуване на Различните... и хората?

Предишна: Поредица:
Следваща:
Дневен патрул Нощен патрул Последен патрул

Глава 2

Хесер ме слушаше много внимателно. Само на два пъти зададе уточняващи въпроси, а после само мълчеше, въздишаше и пухтеше. Аз се проснах на хамака с телефона в ръка и подробно разказах всичко… само за книгата „Фуаран“, която притежава вещицата, премълчах.

— Добра работа, Антоне. — реши накрая Хесер. — Юнак. Не се отпускаш.

— Какво да правя? — попитах аз.

— Трябва да намерим вещицата. — каза Хесер. — Нищо лошо не е направила, но е длъжна да се регистрира. Е… обичайната процедура, ти си знаеш.

— Върколаците? — уточних аз.

— Най-вероятно са някакви московски гастрольори. — сухо изкоментира Хесер. — Ще наредя да проверят всички върколаци, които имат повече от три деца-върколаци.

— Вълчетата са били само три. — напомних аз.

— Върколакът може да е извел на лов само най-големите. — обясни Хесер. — Обикновено имат големи семейства… Има ли някакви подозрителни чужди хора в селото? Някой възрастен с три или повече деца?

— Не. — със съжаление отвърнах аз. — И ние със Светла веднага си помислихме… Само Ана Викторовна пристигна с две деца, всички останали са или без деца, или с едно. В страната има криза в раждаемостта…

— Наслушал съм се за демографската ситуация, благодаря ти много. — насмешливо ме прекъсна Хесер. — А какво е положението с местните?

— Има големи семейства, но Светлана добре познава всички местни. Всичко е чисто, обикновени хора.

— Значи, приходящи. — реши Хесер. — Доколкото разбрах, в селото не са изчезвали хора. А има ли наблизо някакъв пансион, или почивна станция?

— Има. — отрапортувах аз. — На около пет километра на другия бряг на реката има пионерски лагер. Е, или както там сега ги наричат… Вече проверих — всичко е наред, децата са в наличност. А и няма да ги пуснат от другата страна на реката — това е военизиран лагер, всичко е много строго. Отбой, ставане, пет минути за обличане. Не се притеснявайте.

Хесер недоволно изръмжа. Попита:

— Имаш ли нужда от помощ?

Аз се замислих. Това беше най-важният въпрос, на който още не можех да намеря отговор.

— Не зная. Вещицата явно е по-силна от мен. Но аз няма да ходя да я убивам… тя ще почувства това.

Накъде далеч-далеч, в Москва, Хесер потъна в размисъл. После каза:

— Нека Светлана да провери вероятностните линии. Ако опасността е малка… какво пък, опитай се да се справиш сам. Ако е повече от десет-дванайсет процента… тогава… — той се поколеба, но завърши доста бодро: — тогава ще дойдат Иля и Семьон. Или Данила и Фарид. Трима ще се справите.

Аз се усмихнах. За друго си мислиш, Хесер. За съвсем друго. Надяваш се, че при беда Светлана ще ми помага. А после, току-виж, се върнала в Нощния Патрул…

— Освен това имаш и Светлана. — завърши Хесер. — Сам разбираш всичко. Така че работи и докладвай периодично.

— Слушам, мой генерале. — изтърсих аз. Нещо с твърде командирски глас ми нареди да докладвам…

— Според военните чинове, подполковник, — незабавно ме сряза Хесер, — моето звание би било не по-ниско от генералисимус. Това е всичко, действай.

Прибирайки телефона, за минутка се отдадох на класификацията по степените на силата в съответствие на армейските звания. Седма степан — редник… шеста — сержант… пета — лейтенант… четвърта — капитан… трета — майор… втора — подполковник… първа — полковник.

Е, да — ако не внасяме излишни същности като делим званията на младши и старши, то аз ще съм подполковник. А генерал ще е обикновен маг извън категориите.

Но Хесер не е обикновен маг!

Дворната врата хлопна, влезе Людмила Ивановна. Моята тъща. А около нея неуморно обикаляше Надюшка. Едва влязла в градината, тя с писък се хвърли към хамака.

Да, дъщеря ми е неинициирана. Но чувства родителите си. И може много други неща, които обикновените двугодишни момичета не умеят. Например — тя не се бои от никакви животни, затова пък животните я обожават. И кучетата, и котките й се умилкват…

А комарите не я хапят.

— Тате… — катерейки се по мен, съобщи Надя. — Ние се разхождахме.

— Здравейте, Людмила Ивановна! — поздравих аз тъщата. За всеки случай, сутринта вече се поздравявахме.

— Почиваш ли си? — със съмнение в гласа попита тъщата.

Не, отношенията ни с нея са добри. Не като във вицовете. Но имам чувството, че тя непрекъснато ме подозира за нещо. Например, че съм Различен… ако знаеше за Различните.

— Мъничко. — бодро казах аз. — Надя, далеч ли ходихте?

— Далеч.

— Умори ли се?

— Уморих се. — съгласи се Надка. — А баба повече се умори!

Людмила Ивановна постоя секунда, сякаш размишляваше дали може да повери на такъв хаймана като мен собствената му дъщеря. Но явно реши да рискува. И влезе в къщата.

— А къде ще ходиш? — попита Надюшка, хващайки се здраво за ръката ми.

— Нима съм казал, че ще ходя накъде? — учудих се аз.

— Не си… — призна Надка и разроши косата си с ръчичка. — А ще ходиш ли?

— Ще ходя. — признах аз.

Виж ти… Ако детето е потенциален Различен, че и с такава сила, то дарбата за предвиждане на бъдещето се появява още след раждането. Миналата година Надка започна да плаче седмица преди да започнат да й растат зъбки.

— Ля-ля-ля… — гледайки оградата, пропя Надя. — А оградата трябва да се боядиса!

— Баба ли ти каза това? — уточних аз.

— Каза. Ако имаше мъж, той щеше да боядиса. — старателно повтори Надюшка. — Но мъж няма и баба самичка ще боядисва.

Аз въздъхнах.

Аман от тези вилни фанатици! Защо у хората на преклонна възраст непременно се пробужда страстта да ровичкат земята? Да свикнат ли се опитват, или какво?

— Баба се шегува. — казах аз и се ударих в гърдите. — Тук има мъж и той ще боядиса оградата. Ако трябва, ще боядиса всички огради в селото.

— Мъж. — повтори Надка и се засмя.

Аз зарових лице в косата й и подухнах. Надя започна едновременно да хихика и да се брани. Аз намигнах на излязлата от къщи Светлана и пуснах дъщеря си на земята:

— Бягай при мама.

— Не, по-добре при баба. — улавяйки Надя, каза Светлана. — Да пиеш мляко.

— Не искам мляко!

— Трябва! — отряза Светлана.

И Надечка не продължи да спори, а безропотно тръгна към кухнята. Даже при хората майките и децата се разбират по странен безсловесен начин. А какво да кажем за нас? Надя прекрасно усещаше кога може да покапризничи, а кога не си струва да опитва.

— Какво каза Хесер? — попита Светлана, сядайки до мен. Хамакът се залюля.

— Остави ме сам да избирам. Мога да потърся вещицата сам, мога и да извикам помощ. Ще ми помогнеш ли да реша?

— Да ти погледна бъдещето? — уточни Светлана.

— Аха.

Светлана затвори очи и се отпусна в хамака. Аз вдигнах краката й и ги положих на коленете си. Погледнато отстрани — пълна идилия. Лежи в хамака симпатична жена, почива си. До нея седи мъжът й и игриво я гали по бедрото…

И аз мога да гледам бъдещето. Но доста по-лошо, отколкото Светлана, не ми е по специалността. И повече време ще ми отнеме, и прогнозата ще е далеч по-съмнителна…

Светлана отвори очи. Погледна ме.

— Е? — не се стърпях аз.

— Ти гали, гали. — усмихна се тя. — Всичко е чисто. Никаква опасност не виждам.

— Явно вещицата се е уморила от злодеяния. — ухилих се аз. — Какво пък. Ще й направя устно предупреждение за липсата на регистрация.

— Библиотеката й ме притеснява. — призна Светла. — С такива книги — да стои в това забутано място?

— Може би просто не обича градовете? — предположих аз. — Нужна й е гора, свеж въздух…

— Тогава защо в Подмосковието? Да беше отишла в Сибир, там и екологията е по-добра, и билки има повече. Или в Далечния Изток.

— Местна е. — ухилих се аз. — Патриотка на малката родина.

— Нещо не е наред. — с досада каза Светлана. — Още не мога да се отърся от историята с Хесер, и изведнъж — вещица.

— А Хесер какво? — свих рамене аз. — Приискало му се да направи синът си Светъл. Знаеш ли, не мога да го укорявам за това. Представи си какво чувство на вина изпитва пред сина си… смятал е, че малкият е загинал…

Светлана иронично се усмихна:

— Надечка сега седи на табуретката, маха с крачета и изисква да се махне пяната от млякото.

— Е, и? — не разбрах аз.

— Усещам къде е и как се чувства. — поясни Светлана. — Защото тя е моя дъщеря. И защото тя е Различна. А аз съм по-слаба от Хесер или Олга…

— Те са мислили, че момчето е умряло… — измърморих аз.

— Не може да бъде. — твърдо каза Светлана. — Хесер не някой безчувствен пън. Той щеше да почувства, че момчето е живо, разбираш ли? А пък Олга — още повече. Той е нейна плът и кръв… не, не е възможно да повярват, че момчето е умряло! А след като са знаели, че е жив, останалото е въпрос на техника. Хесер и сега, и преди петдесет години е имал достатъчно сила, за да обърне страната с главата надолу и да намери сина си.

— Какво излиза, че не са го търсили ли? — попитах аз. Светлана мълчеше. — Или…

— Или. — съгласи се Светлана. — Или момчето наистина е бил човек. Едва тогава всичко пасва. Тогава са могли да повярват в смъртта му и да го намерят съвсем случайно.

— „Фуаран“. — казах аз. — Може би тази вещица някак е свързана с произшествието в „Ассол“?

Светлана сви рамене. Въздъхна:

— Антоне, ужасно ми се иска да дойда с теб в гората. Да намеря тази добричка жена-ботаник и пристрастно да я разпитам…

— Но няма да дойдеш. — казах аз.

— Няма. Аз се заклех да не участвам в операциите на Нощния Патрул.

Всичко разбирах. И споделях обидата на Светлана към Хесер. И при всички случаи бих предпочел да не вземам със себе си Светлана… не й е това работата — да обикаля гората и да търси вещици.

Но колко по-просто и по-леко би било да работим заедно!

Аз въздъхнах и се надигнах:

— Какво пък, няма да отлагам. Жегата премина, ще се разходя из гората.

— Скоро ще се стъмни. — отбеляза Светлана.

— Аз ще съм наблизо. Децата казаха, че къщичката е някъде съвсем наблизо.

Светлана кимна:

— Добре. Само почакай минутка, ще ти направя сандвичи. И ще ти налея компот в манерката.

Докато чаках Светлана, аз предпазливо надникнах в обора. И се вцепених. Не стига, че чичо Коля беше разглобил и наредил на пода вече половината двигател, ами до него увлечено се ровеше в мотора друг местен алкохолик — Андрей ли беше, Серьожа ли… И толкова бяха увлечени в противоборството с немската техника, че донесената от жалостивата Светлана чаша[1] така си и стоеше недокосната.

— С приятеля ми, двамата,

Работехме по дизела…[2]

— мъркаше под носа си чичо Коля.

Аз се отдалечих на пръсти от обора.

Майната й на колата…

* * *

Светлана ме беше екипирала така, сякаш не отивах в местната горичка, а се готвех за поход в тайгата. Пакет сандвичи, манерка с компот, хубаво джобно ножче, кибрит, кутийка със сол, две ябълки, малко фенерче… Освен това провери дали ми е зареден телефона. Вземайки предвид несериозните размери на гората, той въобще не беше излишен. В краен случай можеше да се кача на някое дърво — тогава със сигурност ще имам връзка с мрежата.

А плейъра си го взех самичък. И сега, крачейки спокойно към гората, слушах „Зимовье Зверей“.

Средновековният град спи,

Трепти измъченият гранит,

И нощта запазва мълчание

От смъртен страх.

Средновековният град спи,

Унил и бледен колорит,

Ако нещо ехото повтори —

Не трябва да му вярвате.

В библиотеки томовете спят,

От бъчви дебелеят силозите.

И се побъркват гениите в нощната стража

И всичко еднакво изглежда в тъмата:

Мостове, канали и къщи.

И Капитолия, и затвора в един възел…[3]

Не хранех особени надежди да намеря вещицата още тази вечер. По-добре беше да дойда сутринта, а още по-добре — с подкрепление. Но толкова ми се искаше сам да намеря заподозряната!

И да надникна в книгата „Фуаран“.

Преди да навляза в гората аз постоях малко, гледайки през Сумрака. Нищо необичайно. Ни най-малки следи от магия. Само в далечината, над нашата къща светеше бяло зарево. Вълшебниците от първо ниво се виждат отдалеч…

Добре, да слезем по-надълбоко.

Аз вдигнах сянката си от земята и прекрачих в Сумрака.

Гората се превърна в тъмен мираж, в мъгла. Само най-големите дървета имаха свои двойници в сумрачния свят.

Е, къде децата са излезли от гората?

Бързо намерих следите им. След два дена слабата диря щеше да се стопи, но сега още се виждаше. Децата остават ясни следи, в тях има много Сила. По-забележими са само следите на бременните.

От „жената-ботаник“ нямаше и следа. Какво пък, може да са се заличили. Но по-вероятно е тази вещица отдавна да е свикнала да не оставя следи.

А детските следи не е пипнала! Защо? Небрежност? Руското „и така става“? Или умишлено? Какво пък, няма да гадая.

Аз зафиксирах в паметта си детските отпечатъци и излязох от Сумрака. Вече не виждах следите, но чувствах накъде водят те. Можеше да тръгвам на път.

Но преди това старателно се замаскирах. Разбира се, това не беше онази черупка, която ми направи Хесер. И все пак някой по-слаб от мен маг ще ме сметне за човек. Ами ако надценяваме силата на вещицата?

Първият половин час аз бдително се озъртах, гледах през Сумрака към всеки подозрителен храст, от време на време произнасях простичко заклинание за търсене. Изобщо — държах се като по учебник, като дисциплиниран Различен, преследващ заподозрян.

После ми омръзна. Около мен имаше гора — макар и малка, макар и не много здрава, но все пак незамърсена от туристи. Може и затова да не беше замърсена, защото цялата гора беше само петдесет на петдесет километра? Но тук имаше всякакви горски животни като белки, зайци, лисици. Вълци — истински, не върколаци, разбира се, — нямаше. Но тук не ни трябват вълци. Затова пък имаше много горски плодове — на едно място седнах до храст диви малини и десетина минути обирах леко изсъхналите сладки зрънца. После се натъкнах на цяло семейство бели гъби. Какво ти семейство — това беше истински гъбен мегаполис! Огромни, недокоснати от червеи бели гъби, и никакви дефекти, никакви петна и мъхчета. Нямах представа, че на два километра от селото може да се намери такова съкровище!

Известно време се колебах. Да взема да събера тези гъби, да ги занеса в къщи и да ги изсипя на масата, за удивление на тъщата и възхищението на Светлана! А пък Надка колко ще пищи от възторг и ще се хвали на съседските деца с късметлийския си баща!

После си помислих, че след такава находка (няма тайно да я внасям в къщи, я) цялото село ще се втурне в гората за гъби. И местните пияници, които ще се радват да продадат гъбите край пътя и да купят водка. И бабите, за които горските дарове са основното средство за препитание. И всички местни дечурлига.

А някъде наоколо, в гората, се разхождат върколаци…

— Няма да повярват… — тъжно казах аз, гледайки гъбната поляна.

Страшно ми се ядяха печени гъбки. Преглътнах слюнката си и продължих по следата.

Всичко беше така, както го описваха децата. Малка къщурка, малки прозорчета, никакъв обор, никакви огради. Никой не прави такива къщички в гората. Ако ще да е най-забутания лесничейски пост, все пак трябва да има навес за дърва.

— Ей, стопанке! — извиках аз. — Ехо!

Никой не отговаряше.

— Къщичке-къщичке… — измърморих аз. — Обърни се с гръб към гората, с лице към мен…

Къщичката не помръдна. Впрочем, тя и така си беше обърната с лице към мен. Изведнъж се почувствах мъдър, точно като Щирлиц от вицовете. Добре, стига съм се занимавал с глупости. Ще вляза, а ако няма никой, ще почакам…

Аз отидох до вратата, докоснах ръждивата желязна дръжка — и в този миг, сякаш това и чакаха, вратата се отвори.

— Добър ден. — каза с усмивка жена на около трийсет години.

Много красива жена.

Неизвестно защо, според разказите на Ромка и Ксюша си я представях по-възрастна. Но те нищо не казаха за външността й — и в главата ми се формира усреднения образ „просто жена“. Глупак такъв… ясно е, че за толкова малки деца „красива“ означава „в ярка рокля“. Виж, след година-две Ксюша сигурно ще каже с възторг и възхищение: „Лелята беше толкова красива!“. И ще приведе за пример някой Орейро или друг свеж девически идол.

А тя беше с дънки и проста карирана риза, от онези, които с еднакво право носят и мъжете и жените.

Висока — но точно толкова, че среден на ръст мъж да не изпитва комплекс за непълноценност. Стройна, но не кльощава. Краката й бяха толкова дълги и равни, че ти се искаше да закрещиш „ама защо си навлякла тези дънки, глупачка такава, веднага сложи минижуп!“. Гърдите… не, сигурно на някой му е приятно да гледа две силиконови дини, а някой ще се зарадва на плоски като на момче гърди. Но нормалният мъж ще се придържа към златната среда по този въпрос. Ръцете… ами не знам по какъв начин ръцете могат да са еротични. Но нейните бяха именно такива. Веднага ти идваше мисълта, че само да те докоснат тези пръсти…

При такава фигура е рядък разкош да имаш красиво лице. А нейното беше красиво. Чернокоса — като смола, с големи очи — усмихнати, привличащи очи. Чертите на лицето й бяха много правилни, но с някакво миниатюрно отклонение от идеала, което оставаше незабележимо за очите, но позволяваше да гледаш на нея като на жива жена, а не като на произведение на изкуството.

— З-здравейте. — прошепнах аз.

Какво ми става? Човек ще си помисли, че съм израснал на необитаем остров и не съм виждал жени!

Жената засия:

— Вие сте таткото на Роман, нали?

— Какво? — не разбрах аз.

Жената леко се смути.

— Извинете… онзи ден тук се загуби едно момче, а аз го изпратих до селото. И той заекваше… малко. И си помислих…

Не, край, пускайте завесата.

— Обикновено не заеквам. — промърморих аз. — Обикновено ръся всякакви глупости. Но не очаквах да срещна в гората толкова красива жена и се обърках.

„Толкова красивата жена“ се засмя:

— О, а тези думи също ли са глупости? Или са истина?

— Истина. — признах аз.

— Влезте. — отстъпи тя навътре. — Много ви благодаря, тук рядко можеш да чуеш комплименти…

— Тук и хора рядко можеш да срещнеш. — отбелязах аз, влизайки в дома.

Огледах се. Никакви следи от магия. Обстановката е малко странна за къща в гората, но — всичко се случва. Наистина имаше шкаф със стари книги… Но в стопанката не се забелязваше нищо от Различните…

— Тук наблизо има две села. — поясни жената. — Онова, в която заведох децата, и друго, по-голямо. Там ходя за продукти, защото магазинът работи по всяко време. Но и там е зле с комплиментите.

Тя отново се заусмихва:

— Казвам се Арина. Не Ирина, а именно Арина.

— Антон. — представих се аз. И блеснах с ерудицията на първокласник: — Арина, като бавачката на Пушкин?

— Именно на нея са ме кръстили. — усмихна се жената. — Баща ми се казваше Александър Сергеевич, а мама, разбира се, беше побъркана на тема Пушкин. Може да се каже — фанатичка. И така получих името си…

— А защо не Ана, заради Керн? Или Наталия, заради Гончарова?

Арина поклати глава:

— Какво говорите… Мама смяташе, че тези жени са играли съдбоносна роля в живота на Пушкин. Не, разбира се, те са служили за източник на вдъхновението му, но като човек много е страдал… А бавачката… тя не е претендирала за нищо, много е обичала Саша…

— Филолог ли сте? — хвърлих аз пробен камък.

— Какво ще прави тук един филолог? — засмя се Арина. — Вие седнете, сега ще ви сваря чай от билки. Днес всички са се побъркали по „мате“, „ройбус“, целия този вносен боклук. А на руския човек, честно ще ви кажа, не е нужна така екзотика. Имаме достатъчно родни билки. Или в краен случай обикновен чай, при това — черен, не сме китайци, че да пием зелена водичка. Или горски билки. Сега ще опитате…

— Вие сте ботаник. — унило казах аз.

— Правилно! — Арина се разсмя. — Чуйте, вие наистина ли не сте бащата на Ромка?

— Не, аз съм… — аз се поколебах, но избрах най-удобната фраза. — аз съм приятел на майка му. Много ви благодаря, че спасихте децата.

— Чак пък да съм ги спасила… — усмихна се Арина. Тя стоеше с гръб към мен и сипваше в чайника някакви билки — щипка от една, съвсем малко от друга, лъжичка от трета… Погледът ми някак неволно се спря на онази част на изтърканите дънки, които очертаваха заоблено дупе. По някакъв начин веднага ставаше ясно, че дупето е твърдо и без никакви признаци за любимата болест на градските дами — целолита. — Ксюша е умно момиче, сами щяха да намерят пътя.

— А вълците? — попитах аз.

— Какви вълци? — учудено ме погледна Арина. — Нали им обясних — това е бездомно куче. Откъде ще се вземат вълци в тази горичка?

— Подивяло куче, при това с малки — също е опасно. — отбелязах аз.

— Е… може би сте прав. — въздъхна Арина. — Но все пак си мисля, че нямаше да се нахвърли на децата. Кучетата рядко нападат деца, трябва съвсем да обезумеят, за да се решат на такова нещо. Виж, хората са далеч по-опасни животни…

Какво пък, не може да се отрече…

— Не ви ли е скучно тук, в пущинака? — промених аз темата на разговора.

— Че аз не стоя постоянно тук! — засмя се Арина. — Идвам през лятото, пиша си дисертацията. „Етногенез на някои видове кръстоцветни в средна Русия“.

— Кандидатска? — с известна завист попитах аз. Неизвестно защо още ми беше тъжно, че не довърших своята… а не я довърших, защото станах Различен и всички тези научни игрички ми доскучаха. Игричките са ми скучни, а все пак ми е тъжно…

— Докторска. — с обяснима гордост отвърна Арина. — Възнамерявам тази зима да я представя…

— И си носите научната библиотека? — попитах аз, кимайки към шкафа.

— Да. — кимна Арина. — Глупаво беше, разбира се, да мъкна всичко със себе си. Но ме докара един… приятел. С джип. Използвах случая и натоварих цялата библиотека.

Аз се опитах да си представя може ли да мине джип през тази гора. Като че ли зад къщата започваше доста широка пътечка… може и да мине…

Приближих се към шкафа и внимателно огледах книгите.

Наистина — богата библиотека на учен-ботаник. И някакви стари, от началото на миналия век томове, където в предговора автора хвали Партията и лично другаря Сталин. И още по-древни, отпреди революцията. И множество прости опърпани томчета, издадени преди двайсет-трийсет години.

— Повечето са боклук. — без да се обръща, каза Арина. — Мястото им е при някой библиофил. Но… ръката ми не се вдига да ги продам.

Аз кимнах унило, гледайки към шкафа през Сумрака. Всичко е чисто. Никаква магия. Стари книги по ботаника.

Или толкова изкусно наложена илюзия, че не ми е по силите да я преодолея.

— Сядайте, чаят е готов. — каза Арина.

Аз седнах на скърцащият стол. Взех чашата чай и я помирисах.

Миризмата беше възхитителна. Вътре имаше нещо от обикновеният хубав чай, но и нещо като цитрус и мента. Макар че бях готов да се обзаложа — в отварата нямаше нито чаено листо, нито цитрусова кора, нито баналната мента.

— Е, как е? — усмихна се Арина. — Само го опитайте…

Тя седна срещу мен и леко се наведе напред. Погледът ми неволно попадна върху разкопчаната риза, демонстрираща загоряла гръд. Интересно, този „приятел с джип“… неин любовник ли е? Или просто колега-ботаник? Да бе, как не. Ботаник с джип…

Ама какво ми става? Сякаш идвам от необитаем остров и десет години не съм виждал жени!

— Па̀ри. — казах аз, държейки чашката в ръка. — Нека малко да поизстине…

Арина кимна.

— Удобно е като има електрически чайник. — добавих аз. — Бързо кипва. А откъде взимате ток, Арина? Нещо не видях проводници край къщата.

Лицето на Арина трепна. Тя жалостиво каза:

— Може би подземен кабел?

— Тцъ. — казах аз, протегнах ръка и внимателно излях сместа на пода. — Отговорът е неподходящ. Помислете още малко.

Арина с досада поклати глава:

— Ама че беля… За такава дреболия…

— Винаги грешиш в дреболиите. — посъчувствах й аз. Станах. — Нощен Патрул на Москва, Антон Городецки. Настоявам незабавно да премахнете илюзията!

Арина мълчеше.

— Отказът от сътрудничество ще означава нарушаване на Договора. — напомних й аз.

Арина мигна. И изчезна.

Значи така, а…

Аз улових сянката си с поглед, дръпнах я към себе си и прохладният Сумрак ме обгърна.

Къщата изобщо не се промени!

Арина я нямаше.

Аз се съсредоточих. Тук беше твърде сиво и мрачно, за да видя сянката си. Но аз все пак я намерих. И прекрачих на второто ниво на Сумрака.

Сивата мъгла се сгъсти, пространството се изпълни с далечно протяжно бучене. По кожата премина тръпка. А къщата се промени — при това изцяло. Стените станаха дървени, обрасли с мъх. Вместо стъкла в прозорците блестяха полупрозрачни слюдени пластини. Мебелите загрубяха, остаряха, столът, на който седях, се превърна в пън. Само скъпия дълбокоуважаем шкаф не се измени — красив старинен шкаф. Но книгите в него стремително променяха облика си, неправилните букви се сипеха по пода, картонените корици се превръщаха в кожени…

Арина я нямаше. Имаше само блед силует, мяркащ се някъде около шкафа, бърза призрачна сянка… вещицата беше отишла на трето ниво на Сумрака!

Теоретически аз можех да вляза там.

На практика — никога не съм опитвал. За маг второ ниво това означава пределно напрежение на силите.

Но сега бях твърде бесен заради хитрата вещица. Тя се опитваше да ме сваля, да ме омагьоса… проклета гадина!

Аз застанах до потъмнелия прозорец, ловейки онези капчици светлина, които проникваха на втория слой на Сумрака. Намерих, или си помислих, че намерих, слаба, едва доловима сянка на пода…

Най-трудно беше да я забележа. След това сянката стана послушна — вдигна се към мен, отваряйки прохода.

И аз прекрачих в третото ниво на Сумрака.

В подобието на къща, изработено от преплетени клони и дебели дънери.

Вече нямаше книги, не останаха и мебели. Само гнездо от клони.

И Арина, стояща срещу мен. Колко стара беше!

Не беше прегърбена като приказната Баба Яга. Остана си стройна и висока. Но кожата й беше набръчкана като дървесна кора, а очите й бяха хлътнали. Беше облечена само в мръсен халат от зебло, а изсъхналите й гърди се люлееха като празни торбички. Освен това беше плешива — само от темето й стърчеше кичур коса, напомнящ индийски циклон.

— Нощен Патрул! — повторих аз. Думите излизаха от устата ми бавно, неохотно. — Излез от Сумрака! Това е последно предупреждение!

Какво можех да й направя на нея, слязла толкова лесно на третото ниво на сумрачния свят? Не зная. Сигурно нищо…

Но тя повече не се съпротивлява. Направи крачка напред — и изчезна.

Аз излязох от второ ниво с големи усилия. По принцип излизането е по-лесно, но третото ниво смучеше сили от мен като от недоучен новак.

Арина ме чакаше на второ ниво. Тя вече бе придобила предишния си облик. Кимна и продължи нататък, към привичния, уютен, спокоен човешки свят…

А аз, обливайки се със студена пот, два пъти се опитвах да вдигна сянката си, преди да успея.

Бележки

[1] В оригинала — „шкалик“. Има два смисъла — съд за вино с вместимост 1/200 от ведрото (1 ведро = 12 литра) и „чашка с алкохол за почерпка“.

[2] Оригинал:

— Мы с приятелем вдвоем

Работали на дизеле…

Бел.прев.

[3] Оригинал:

Средневековый город спит,

Дрожит измученный гранит,

И ночь молчание хранит,

под страхом смерти,

средневековый город спит,

унылый тусклый колорит

Вам что-то эхом повторит —

ему не верьте.

В библиотеках спят тома,

от бочек пухнут закрома.

И сходят гении с ума в ночном дозоре

И усреднив ровняет тьма:

мосты, каналы и дома

И Капитолий, и тюрьма в одном узоре…

Бел.прев.