Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (16)

Глава 6

По пътя към вкъщи срещнах Ксюша и Ромка — децата деловито крачеха по прашната улица, хванати за ръце. Аз им помахах и Ксюша незабавно извика:

— А вашата Надечка отиде на разходка край реката с бабата!

Аз се ухилих. Все пак Людмила Ивановна не чува често по свой адрес „баба“ — и като всяка московска петдесет годишна жена мрази това обръщение.

— Добре, нека се разхождат. — казах аз.

— А намерихте ли вълците? — извика Ромка.

— Не, избягали са твоите вълци. — отвърнах аз.

Може би с психотерапевтична цел трябваше да кажа, че съм хванал вълците и съм ги предал в зоопарка? Впрочем, в децата като че ли не беше останал някакъв страх след срещата с върколаците. Арина добре се беше потрудила.

Поздравявайки се с малобройните жители, аз стигнах до вкъщи. Светлана беше окупирала моят хамак — с бутилка бира и книгата „Фуаран — измислица или истина“, отворена вече на последните страници.

— Интересно ли е? — попитах аз.

— Аха. — кимна Светлана. Тя пиеше бирата съвсем просташки, от бутилката. — По-весело от „Татко и морето“ на Туве Янсон. Сега разбрах защо преди не са отпечатвали всички приказки за муми-тролите. Последните изобщо не са детски. Туве Янсон сигурно е имала депресия, когато ги е писала.

— Писателя също има право на депресия. — казах аз.

— Ако пише детски книги — няма право! — сурово отвърна Светлана. — Детските книги трябва да бъдат добри. Иначе — това е като тракторист, който изорава накриво полето и казва: „ами имах депресия, по-интересно ми беше да карам на зигзаг“. Или доктор, който предписва на болния разхлабително и сънотворно и обяснява: „имах лошо настроение и реших да се поразвлека малко“.

Протягайки се към масичката, тя остави фалшивият „Фуаран“.

— Ама че си строга, майко. — поклатих глава аз.

— Майка съм, затова съм строга. — отвърна в тон Светлана. Засмя се: — Шегувам се. Все едно, книжките са чудесни. Само че последните са много тъжни.

— Надечка и майка ти са отишли на разходка край реката. — казах аз.

— Срещна ли ги?

— Не, Оксана ми каза. Така и така, вашата Надечка и бабата отидоха на разходка…

Светлана прихна. И веднага направи застрашителна физиономия:

— Не казвай на майка ми! Ще се разстрои.

— Аз какво, да не съм камикадзе?

— По-добре разкажи как завърши походът ви?

— Вещицата избяга. — казах аз. — Гонихме я до четвъртия слой на Сумрака, но все пак избяга…

— До четвъртия? — очите на Светлана блеснаха. — Сериозно ли говориш?

Аз седнах до нея — хамакът негодуващо се залюля, дърветата изскърцаха, но издържаха. И накратко разказах нашите приключения.

— А пък аз не съм била на четвъртия слой. — замислено каза Светлана. — Интересно как… Появяват ли се цветове?

— На мен дори ми стори, че има някакви миризми.

Светлана разсеяно кимна:

— Да, има такива слухове… Интересно.

Помълчах няколко секунди. А после казах:

— Светлана, трябва да се върнеш в Патрула.

За разлика от друг път Светлана замълча.

Ободрен, аз продължих:

— Не бива да се живее с половин сила. Рано или късно ти…

— Да не говорим за това, Антоне. Не искам да ставам Велика Вълшебница. — Светлана се усмихна. — Малка битова магия — това е всичко, което ми е нужно.

Тропна портата — Людмила Ивановна се връщаше. Аз я погледнах за момент, отклоних поглед — и отново се втренчих, без да разбирам нищо.

Тъща ми сияеше. Човек можеше да си помисли, че успешно е нахокала някаква невъзпитана продавачка, намерила е сто рубли на улицата и се е здрависала с любимия си Якубович.

Тя дори ходеше различно — леко, изправила рамене, вдигнала високо брадичка. И се усмихваше благосклонно. И тихо пееше:

— Ние сме родени, за да направим от приказката истина…

Аз дори разтръсках глава. Тъщата мило ни се усмихна, помаха ни с ръка — и тръгна към къщата.

— Мамо! — извика я Светлана, скачайки на крака. — Мамо!

Тъщата ми спря и я погледна — все още с блажена усмивка на лицето.

— Добре ли си, мамо? — попита Светлана.

— Много добре. — ласкаво отвърна Людмила Ивановна.

— Мамо, къде е Надечка? — леко повишавайки глас, произнесе Светлана.

— Отиде на разходка с приятелка. — невъзмутимо отвърна тъщата.

Аз трепнах. Светлана възкликна:

— Какви ги говориш, мамо? Вече е вечер… децата сами да се разхождат… с каква приятелка?

— С моя приятелка. — без да престава да се усмихва, обясни тъщата. — Не се бой. Да не съм глупачка, че да пускам малката самичка…

— Каква твоя приятелка? — извика Светлана. — Мамо! Какво ти е? С кой е Надя?

Усмивката бавно изчезваше от лицето на тъщата, отстъпвайки място на неувереността.

— С тази… тази… — тя се намръщи. — С Арина. Моя приятелка… Арина… приятелка?

Не успях да видя какво точно направи Светлана — само по кожата ми пробяга тръпка от разсечения Сумрак. Светлана леко се наведе към майка си, а тя застина с отворена уста, поемайки въздух на малки глътки.

Да четеш мислите на хората е доста трудно, далеч по-лесно е да ги накараш да говорят. Но от близките роднини можеш да сваляш информация точно така, както правим за по-бързо между нас.

Впрочем, аз нямах нужда от тази информация. И така разбрах всичко.

И изведнъж ми стана не страшно, а пусто. Сякаш целия свят наоколо се вледени и спря.

— Върви да спиш! — извика Светлана на майка си. Людмила Ивановна се обърна и с походка на зомби се отправи към къщата.

Светлана ме погледна. Лицето й беше спокойно — и това много ми пречеше да се съсредоточа. Все пак мъжът се чувства далеч по-силен, когато жена му е изплашена.

— Приближила се. Омаяла ги. Взела е Надечка за ръка. Отишла с нея в гората. — изтърси на един дъх Светлана. — А тя… цял час се разхождала, глупачка безмозъчна!

В този момент разбрах, че Светлана е на прага на истерията. И успях да се съсредоточа.

— Но какво може да направи тя срещу вещицата? — аз хванах Светлана за раменете и я разтърсих. — Майка ти е само човек!

В очите на Светлана блеснаха сълзи — и веднага изчезнаха. Тя меко ме отблъсна и каза:

— Отдръпни се, Антоне, ще те закача… и така едва стоиш на крака…

Не възразих нищо. След приключенията ни с Едгар, от мен не ставаше помощник. И Сила почти не ми остана, няма какво да споделя със Светлана.

Отдръпнах се на няколко крачки, прегърнах ствола на грохналата ябълка, доживяваща последните си години. Затворих очи.

Светът около мен трепна.

И аз почувствах, как Сумракът се размърда. Светлана не започна да събира сили от околните, както бих направил аз. На нея й стигаше нейната собствена — упорито отричана, неизползвана… и натрупваща се. Казват, че след раждане жените-Различни изпитват колосален прилив на Сила, а тогава не забелязах никакви изменения в Светлана. Всичко някъде изчезваше, криеше се, натрупваше се… както се оказа — за черни дни.

Светът се обезцвети. Аз разбрах, че пропадам в Сумрака, на първо ниво: напрежението на магията беше толкова голямо, че всичко, в което имаше поне малко магия, не се удържаше в човешката реалност. Книгата „Фуаран — измислица или истина“ пропадна през стола и тежко тупна на земята. Някъде в далечината, през три къщи, на покрива, проблеснаха и мигновено изгоряха кълбета от синия мъх, живеещият в Сумрака емоционален паразит.

Бяло сияние обгърна Светлана. Тя бързо движеше ръце, сякаш тъчеше невидима плетка. След миг плетката стана видима — тънки като паяжина нишки се откъсваха от ръцете й и излитаха, гонени от несъществуващия вятър. Около Светлана забушува буря — и стихна, когато хиляди светещи нишки се разлетяха във всички посоки.

— Какво? — извиках аз. — Светле!

Познавах заклинанието, което току-що беше направила. Дори можех сам да разгъна „снежната паяжина“ — може би не толкова ефективно и бързо, но…

Светлана не отговаряше. Тя вдигна ръце към небето, сякаш се молеше. Но ние не вярваме нито в богове, нито в Бог. Ние самите сме собствените си богове и собствените си демони.

От дланите на Светлана се откъсна и величествено полетя в небето шарена топка, сапунен мехур-гигант. Мехурът се разширяваше и бавно се въртеше около оста си. Тъмночервеното петно върху прозрачната му цветна обвивка ме караше да си спомням за планетата Юпитер. Когато при един от оборотите си червеното петно се оказа срещу мен, аз усетих студено докосване, сякаш повя леден вятър.

Светлана беше създала „окото на мага“. Пак — първо ниво… но да го направиш веднага след „снежната паяжина“!

С третото заклинание, толкова неуловимо бързо, че съобразих — тя отдавна го е пазила полуготово, точно за такива случаи, Светлана пусна от дланите си ято призрачни матово бели птици. Можеше да се каже, че са гълъби, само че клюновете им бяха твърде големи и остри, хищни.

За такова заклинание дори не бях чувал.

Светлана отпусна ръце. И Сумракът се успокои. Плъзна се обратно към нас, докосна кожата с предпазлив и хищен хлад.

Аз излязох в обикновения свят.

След мен — и Светлана.

Тук нищо не се бе променило. Падналата на земята книга още не бе успяла да се затвори. Само из цялото село виеха, лаеха и ръмжаха кучета.

— Светле, какво? — хвърляйки се към нея, попитах аз.

Тя се обърна към мен — очите й бяха премрежени. Нейните невидими магически посланици още не се бяха развеяли и сега, развъплъщавайки се на десетки и стотици километри от нас, изпращаха своите последни доклади.

Аз знаех какви.

— Празно… — прошепна Светлана. — Навсякъде е празно. Нито Надечка… нито вещицата…

Очите й отново оживяха. Това означаваше, че магическата паяжина е изгоряла, белите птици са паднали на земята и са се стопили, многоцветното кълбо се е спукало в небето.

— Навсякъде е празно. — повтори Светлана. — Антоне… трябва да се успокоим.

— Тя не е успяла да избяга надалеч. — казах аз. — И на Надечка нищо лошо не е направила, повярвай ми!

— Заложник? — попита Светлана. На лицето й се появи надежда.

— Районът е обкръжен от Инквизицията. Те имат свои методи, дори Арина не може да мине през загражденията.

— Така… — прошепна Светлана. — Ясно.

— За да избяга, ще има нужда от помощ. — дали убеждавайки Светлана, дали себе си, казах аз. — Но няма кой да й помогне доброволно. Затова е решила да ни шантажира.

— Можем ли да изпълним исканията й? — веднага хвана бика за рогата Светлана.

Без да уточнява дали ще ги изпълним… А и къде ще ходим? Всичко ще изпълним… ако можем.

— Трябва да чакаме исканията й.

Светлана кимна:

— Да… да чакаме. Какво по-точно, обаждане ли?

И веднага изпъна ръка, погледна към прозореца на спалнята.

След миг, разбивайки стъклото, от спалнята излетя подарения от Арина гребен. Светлана го взе в ръце — гнусливо, сякаш беше някакво отвратително насекомо. Няколко секунди гледа гребена, а после, намръщвайки се, го прекара през косата си.

Разнесе се тих, добродушен смях. И някъде в главата ми гласът на Арина произнесе:

— Е, здравей, мила. Ето че се запознахме. Свърши ли ти работа подаръчето?

— Запомни, стара твар… — държейки пред себе си гребена, започна Светлана.

— Знам, знам, скъпа. Всичко знам и помня. Ако само косъм падне от главата на Надечка — ти на края на света ще ме намериш, от петия слой ще ме измъкнеш, жила по жила ще ми изскубнеш, на парчета ще ме накълцаш и свинете ще нахраниш. Знам всичко, което искаш да кажеш. И ти вярвам — така и ще направиш.

Гласът на Арина беше сериозен. Тя не се подиграваше, а напълно сериозно обясняваше как, по нейно мнение, трябва да постъпим с нея. И Светлана мълчеше, без да изпуска гребена от ръката си. Едва когато вещицата млъкна, тя каза:

— Добре. Тогава няма да губим време. Искам да поговоря с Надечка.

— Наде, кажи на мама „привет“. — помоли Арина.

Ние чухме съвсем весело гласче:

— Привет!

— Наде, с теб всичко наред ли е? — напрегнато попита Светлана.

— Аха… — каза Надя. И веднага заговори Арина:

— Вълшебнице, няма да причиня зло на твоята дъщеря. Ако не вършиш глупости. От вас искам много малко — изведете ме извън кордона и ще си получите обратно дъщеричката.

— Арина, — хващайки Светлана за ръката, казах аз. — Районът е отцепен от Инквизицията. Разбираш ли това?

— Иначе нямаше да искам помощ. — сухо отвърна Арина. — Мисли, чароплете! Във всяка ограда ще се намери гнила дъска, във всяка мрежа — дупка. Изведи ме и ще ти върна дъщерята.

— А ако не успея?

— Тогава ще ми е все едно. — отрони Арина. — Ще си пробивам път с бой. А момиченцето ви, не ми се сърдете, ще убия.

— Защо? — много спокойно попитах аз. — Каква полза ще имаш?

— Как така каква? — учуди се Арина. — Ако успея да мина, следващия път на всички ще е ясно, че не се шегувам. И още… познавам един, който обича с чужди ръце да върши мръсната работа. Добре ще ми заплати за смъртта на дъщеря ви.

— Ще опитаме. — каза Светлана, стискайки здраво ръката ми. — Чуваш ли, вещице? Не пипай детето, ние ще те измъкнем!

— Ето че се разбрахме. — сякаш се зарадва Арина. — Тогава мислете как да изляза от кордона. Имате три часа. Ако измислиш по-рано, чаровнице, вземи пак гребена и се среши.

— Само не пипай Надечка! — извика Светлана с трепет в гласа.

И веднага направи лек пас с лявата ръка. Гребена се покри с ледена кора. Светлана го хвърли на масата и промърмори:

— Стара мръсница… Антоне?

Цяла секунда се гледахме един друг. Сякаш си прехвърляхме инициативата. Заговорих аз:

— Светле, рискът е много голям. В открит бой тя няма да се справи с нас. Затова, да върне Надя означава да се подстави…

— Ще й намерим коридор, изход… — прошепна жена ми. — Нека излезе извън отцеплението и да остави Надечка. Веднага ще я намеря. Ако ще и в друг град да отиде и там да остави Надечка! Ще отворя проход… знам как. Ще успея! След минутка ще съм там!

— Правилно. — кимнах аз. — След минута. А после? Вещицата няма да успее да избяга надалеч. А веднага след като Надя е при нас, ще поискаш да намериш Арина и да я развъплътиш.

Светлана кимна:

— Да я разкъсам, не да я развъплътя. За вещицата единствения изход е да използва нашата помощ, но все пак ще убие Надя. Антоне, тогава какво да правим? Да извикаме Хесер?

— Ами ако тя почувства? — отвърнах с въпрос аз.

— Да позвъним? — предположи Светлана.

Аз помислих. Кимнах. Все пак Арина беше доста изостанала от живота. Ще се досети ли, че можем да се свържем с Хесер не по магически път, а по обикновен клетъчен телефон?

Телефонът на Светлана беше останал вкъщи. Тя го измъкна оттам със същия небрежен пас, както и гребена. Още веднъж ме погледна — аз кимнах.

Време е да се моли за помощ. Време е да се изисква помощ. Цялата мощ на московския Нощен Патрул. В края на краищата Хесер има за Надечка свои, неизвестни на нас планове…

— Почакайте! — извика някой откъм оградата.

Ние се обърнахме, сигурно излишно рязко изпъвайки ръце в бойна стойка. Светът за нас вече не беше обикновен, човешки. Сега живеехме в света на Различните, опасен свят, където всичко се решава от силата на заклинанията и скоростта на реакцията.

Но не се наложи да се сражаваме.

До оградата стоеше млад човек, а край него — три деца, две момчета и момиче. И мъжът, и децата бяха облечени в нещо сиво-зелено, полувоенно, напомнящо униформата на разгромена армия. Мъжът беше на около двайсет и пет, децата — на около десет. Не беше възможно да им е баща, дори брат — чертите на лицата им бяха твърде различни.

Само едно беше общо — тъмната аура. Дива, космата, изобщо не съответстваща на симпатичните лица и изрядните къси прически.

— Ето че и нашите върколаци се появиха. — промърморих аз. Мъжът леко наклони глава, признавайки правотата ми.

Какъв съм глупак!

Търсих възрастен с три деца, а не си направих труда да проверя в лагера!

— Дошли сте да се предадете ли? — студено се поинтересува Светлана. — Не сега!

Колкото и слаби Различни да бяха, със сигурност бяха доловили скорошния вихър на Силата. И онази лъхаща от Светлана мощ, която не оставяше никакви шансове на върколаци, вампири и други магически дребосъци. В момента Светлана можеше да ги закопае до шия в земята само с едно махване на ръка.

— Почакайте! — бързо каза мъжът. — Изслушайте ни! Казвам се Игор. Аз… Аз съм регистриран Тъмен Различен, шесто ниво.

— Град? — късо попита Светлана.

— Сергиев Посад.

— Децата? — продължаваше разпита тя.

— Петя от Звениград, Антон от Москва, Галя от Коломни…

— Регистрирани? — уточни Светлана. Явно й се искаше да чуе „не“ — след което съдбата на Игор щеше да бъде решена.

Децата мълчаливо разтвориха ризите си. Момичето се поколеба, но също разкопча горното копче. Всички имаха печати.

— Това няма да ти помогне много. — промърмори Светлана. — Вървете в плевнята, там ще чакате оперативната група. Ще обясниш пред съда, защо си извел палетата да ловуват хора.

Но Игор пак заклати глава. На лицето му се отрази искрено вълнение, при това не за него самия, ето кое беше удивителното!

— Почакайте! Моля ви! Това е важно! Нали имате дъщеря? Момиче-Различна, Светла, на две-три години?

— Ние видяхме къде я отведоха. — тихо каза моят малък адаш.

Аз побутнах Светлана настрани. Излязох напред. Попитах:

— Какво искате?

Ние знаехме какви искат върколаците. И върколаците знаеха, че ние разбираме всичко. Най-печалното беше, че на тях им беше ясно, че ще се съгласим на размяна.

Но винаги има детайли, които си струва да се обсъдят.

— Обвинение в дребна небрежност. — бързо каза Игор. — По време на разходка случайно попаднахме пред очите на децата и ги изплашихме.

— Ти си ловувал, звяр такъв! — не издържа Светлана. — Ти и палетата сте ловували човешки деца!

— Не! — заклати глава Игор. — Децата се развълнуваха, решиха да поиграят с човешките деца. Аз отидох, отведох ги. Виновен съм, изпуснах ги.

Той много добре беше пресметнал всичко. Аз не можех да затворя очи пред случилото се, дори да исках. На случая вече беше даден ход. Въпросът беше само в това, как да класифицираме случилото се. Опит за убийство — това със сигурност означава развъплъщаване за Игор и строг контрол над палетата. Дребна небрежност — само протокол, глоба и „особен контрол“ над по-нататъшното му поведение.

— Добре. — казах аз. Бързо, за да не ме изпревари Светлана. — Ако помогнете, ще имате „дребна небрежност“.

Нека за тези думи да отговарям аз.

Игор се отпусна. Сигурно е очаквал по-продължителен спор.

— Галя, разказвай. — нареди той. Поясни: — Тя е видяла, Галка ни е немирница, все не я свърта на едно място…

Светлана се приближи до момичето. А аз с жест показах на Игор да се отдръпнем настрани. Той отново се напрегна, но послушно тръгна след мен.

— Няколко въпроса. — обясних аз. — И те съветвам да отговориш честно.

Игор кимна.

— Как си получил право да инициираш три чужди деца? — попитах аз, преглъщайки напиращите да се залепят за фразата думи „мръсник такъв“.

— Те всички бяха обречени. — отвърна Игор. — Учех в медицинския институт. Бях на практика в детската онкология… и трите умираха от левкоза^[1]. Там имаше и един доктор-Различен. Светъл. Той ми предложи… аз ухапвам трите, превръщам ги във върколаци, те се излекуват. А той, от своя страна, получава правото да изцели няколко други деца.

Аз мълчах. Спомнях си този случай от миналата година. Глупав, не побиращ се в никакви рамки явен сговор на Тъмен и Светъл, който и двата Патрула предпочетоха да забранят. Светлият беше спасил двайсет деца, пресилил се, използвайки редкия шанс да изцелява наистина, но ги е спасил. Тъмните получиха три върколака. Малка размяна. Всички са щастливи, включително децата и техните родители. Бяха приети някакви поредни уточнения към Договора, за да се избегнат подобни случаи в бъдеще. А този прецедент се постараха бързо да забравят…

— Осъждаш ли ме? — попита Игор.

— Не съм аз този, който може да те съди. — прошепнах аз. — Добре. Каквото и да те е накарало… добре. Втори въпрос. Защо си ги помъкнал да ловуват? Не лъжи, сега не лъжи! Ти си ловувал! Възнамерявал си да нарушиш Договора!

— Не се сдържах. — спокойно отвърна Игор. — Защо да лъжа? Измъкнах палетата на разходка, специално подбрах най-пустия район. И изведнъж — тези деца… Живи. Миришат вкусно. Не се сдържах. А палетата… едва тази година хванаха първия си заек, усетиха вкуса на кръвта.

И той се усмихна — виновно, смутено, много искрено. Поясни:

— Мозъкът работи по различен начин, когато си в животинско тяло. Следващият път ще съм по-внимателен.

— Добре. — казах аз.

А какво можех да кажа? Сега, когато животът на Надечка виси на косъм? Дори и да лъже, няма да го правя на въпрос.

— Антоне! — извика ме Светлана. — Дръж!

Аз я погледнах — и в главата ми запросветваха образи.

…Красива жена в дълга старческа рокля, със забрадка на цветя…

…Вървящо до нея момиченце… изостава… жената я взема на ръце…

…Край реката…

…Трева… висока трева… защо е толкова висока — над главата…

…Прескачам ручея — с четирите си лапи, отпускам нос до земята, ловя следата…

…Рядка горичка, преминаваща в неравна полянка… ровове… канали…

…Мирис… какъв странен мирис има тази земя… той вълнува… кара ме да подвивам опашка…

…Жената с момичето се спускат в дълбока траншея…

…Назад… назад… това е същата вещица, това е тя, това е нейната миризма…

— Какво е това? — попита Светлана. — Ако е наблизо, защо не ги намерих?

— Бойно поле. — прошепнах аз, изхвърляйки от главата си видените от момичето-вълк образи. — Тук е била фронтовата линия, Светле. Цялата земя е пропита с кръв. Там трябва да се търси насочено, за да намериш нещо. Все едно да претърсваш Кремъл с магия.

Игор се приближи и деликатно се прокашля. Попита:

— Всичко честно ли е? Да изчакаме следователите в лагера? Или да не правим истории, смяната свършва след седмица, тогава сам ще дойда в Нощния Патрул за обяснения…

Аз размишлявах. Опитвах се да наложа видяното към картата на местността, която си спомнях. Двайсетина километра… ох, не е ходила пеша вещицата. Съкратила е пътя — вещиците го могат това. С кола не можем да я догоним, нямам джип, а в цялото село няма нито „Нива“, нито „УАЗ“-ка. Освен трактор по такива пътища…

Впрочем, може да се влезе в Сумрака.

А още по-добре — да се ускоря.

— Светле, — погледнах я аз в очите. — ти ще останеш тук.

— Какво? — тя даже се разстрои от тези думи.

— Вещицата не е глупава. Тя няма да ни остави три часа за размисъл. Ще се свърже с нас преди това. Именно с теб — от мен тя не очаква подвизи. Ти ще останеш и когато вещицата те повика, ще поговориш с нея. Кажи й, че съм отишъл да подготвя коридор през отцеплението, излъжи я нещо. А аз ще те повикам и ще я разсея.

— Няма да се справиш. — каза Светлана. — Антоне, не можеш да я надвиеш! А аз не знам колко бързо ще отворя портала. Дори не знам дали ще мога! Не съм опитвала, само съм чела! Антоне!

— Няма да съм сам. — отговорих аз. — Нали, Игор?

Той пребледня и заклати глава:

— Ей, патрулен… Не сме се разбирали така!

— Разбрахме се, че ще помогнеш. — напомних му аз. — А какво влиза в помощта, не сме уточнявали. Е?

Игор хвърли поглед към своите подопечни. Намръщи се и въздъхна:

— Мръсник си ти, патрулен… По-лесно ми е с маг да се бия, отколкото с вещица! Та нейната магия е изцяло от земята! Направо убива…

— Нищо, ще се държим заедно. — казах аз. — И петимата.

Палетата — принуждавах се да мисля за тях като за палета — се спогледаха. Галя бутна Петя с юмруче и му прошепна нещо.

— А те защо са ти? — повиши глас Игор. — Патрулен! Та те са деца!

— Вълчета-върколаци. — поправих го аз. — Едва не изяли деца. Искаш ли да изкупиш вината си? Да се отървеш от присъдата? Тогава стига си дрънкал напразно!

— Чичо Игор, ние не се страхуваме. — неочаквано каза Петя.

Моят адаш го подкрепи:

— Ние сме с теб!

Те ме гледаха спокойно, без обида. Явно не са и очаквали друго.

— Те още нищо не могат. — каза Игор. — Патрулен…

— Нищо, ако разсеят вещицата — и това няма да е малко. Преобразявайте се!

Светлана отклони поглед. Но не каза нищо.

Върколаците мълчаливо започнаха да се събличат. Само момичето се огледа стеснително и се скри зад храстите с касис, останалите не се притесняваха.

С периферното си зрение забелязах че по пътя се приближава някаква селска лелка с ведро, пълно с картофи. Сигурно ги е изкопала от колхозното поле. Виждайки ставащото зад оградата, тя се спря, но в момента не ми пукаше за нея. И така не съм в най-добрата си форма, че да хабя сили за случайни свидетели. Трябва да се науча да бягам. Да бягам много бързо, така, че да не изоставам от върколаците.

— Дай да ти помогна. — каза Светлана. Прекара ръка по въздуха — и аз почувствах как тялото ми приятно изтръпна, а мускулите на краката се наляха със сила. Веднага ми стана горещо, сякаш бях влязъл в пренагрята сауна. „Ход“ е просто заклинание, но трябва да се прилага извънредно внимателно. Ако покрай краката засегнеш и миокарда, ще си докараш някой инфаркт.

До мен Игор хрипкаво изстена и се изви като дъга — ръцете и краката на земята, гръбнака, сякаш счупен наполовина, обърнат към небето. Ето откъде са приказките за необходимостта да прескочат гнил пън… Кожата потъмня, покри се с яркочервени петна — и разцъфна в снопчета мокра, стремително растяща козина.

— По-бързо! — изграчих аз. Въздухът излизаше от устата ми горещ и влажен, дори ми се стори, че виждам пара от моето дишане, сякаш бях на студено. Беше непоносимо трудно да стоя на едно място — тялото ми жадуваше за движение.

Утешаваше ме само едно — върколаците изпитваха същото нещо.

Големият вълк се озъби. Последни, неизвестно защо, се променяха зъбите му. Във вълчата паст човешките зъби изглеждаха комично и в същото време — подтискащо. Изведнъж ми хрумна странната мисъл, че върколаците са принудени да се справят без пломби и коронки.

Впрочем, организмът им е доста по-здрав от човешкия. Върколаците не страдат от кариес.

— Да тр-р-ръгваме. — хрипливо излая вълкът. — Печ-ч-че.

Дотичаха и вълчетата — скимтящи, също мокри, сякаш бяха потни. Едното все още имаше човешки очи, но не можах да определя дали това е момче или момичето.

— Бягаме. — казах аз.

И хукнах — без да се обръщам към Светлана, без да се замислям — ще ни видят ли, или не. После ще се оправям. Или Светлана ще зачисти следите.

Но улиците бяха пусти, дори лелката с ведрото си беше заминала. Може би Светлана бе разгонила хората по къщите им? Много добре, ако е вярно. Странно зрелище е това — човек, бягащ по-бързо, отколкото му е позволено от природата и четири вълка, следващи го по петите.

Краката сякаш сами ме носеха напред. Ботуши-бързоходки в детските приказки, бързокракия приятел на барон Мюнхаузен — ето как се изобразява тази малка магия в човешките митове. Само че в приказките не е казано колко болезнено удря асфалта по петите ти…

След минутка вече бяхме завили към реката и стана по-леко да се бяга по меката земя. Тичах редом с вълците, като някакъв деликатен Иван-Царевич, който не иска да изморява своя сив приятел. Вълчетата изостанаха леко — на тях им беше по-трудно. Върколаците бяха много силни, но скоростта им не идваше от магията.

— Какво… си… намислил? — излая вълкът. — Какво… ще… правиш?

Само ако знаех отговора!

Боят между Различни — това е манипулация на Силата, разтворена в Сумрака. Аз имах второ ниво — това не е малко. А Арина въобще излиза извън рамките на класификациите. Но Арина е вещица, а това е и плюс, и минус едновременно. Тя не е могла да вземе със себе всичките си талисмани, амулети и отвари, най-много няколко. Затова пък тя може да черпи Сила непосредствено от природата. В града способностите й падат, тук — нарастват. За да направи сериозна магия тя трябва да вземе някой амулет, това е загуба на време… но пък натрупания в амулета заряд може да е чудовищно силен.

Не зная. Твърде много променливи. Не бих рискувал да предскажа дори изхода от схватката между Арина и Хесер. Най-вероятно Великия Маг ще победи, но няма да му е лесно.

А какво мога да използвам аз срещу вещицата?

Скорост?

Тя ще навлезе в Сумрака, където се чувства далеч по-уверено. И с всеки следващ слой на Сумрака аз ще бъда все по-бавен и все по-бавен за нея.

Изненада?

Отчасти. Аз все пак се надявам, че Арина не очаква моето появяване.

Проста физическа сила? Да я тресна с камък по тиквата…

Но за това е необходимо поне да се доближа до нея.

По всичко личеше, че си струва да се приближа до нея колкото се може по-близо. И веднага щом вещицата се разсее, да я нападна. Да ударя примитивно и грубо.

— Слушай! — извиках аз към вълка. — Когато се приближим, ще вляза в Сумрака. Ще ви изпреваря и ще се прокрадна към вещицата. Вие вървете открито. Когато тя се разсее, за да говори с вас — ще я нападна. Тогава помагайте.

— Добр-ре. — без да изразява отношението си към този план, изръмжа вълкът.

Полето беше напълно пусто. Не видях никой с обикновеното си зрение, погледът през Сумрака също се оказа безполезен.

Тогава аз хванах своята сянка — залязващото слънце светеше в гърба ми. И влязох в Сумрака.

На първият слой земята беше обрасла със син мъх, но не твърде гъсто. Обикновените рехави туфи, лакомо ловящи ехото на човешките емоции.

И все пак нещо ме накара да се напрегна. Мъхът сякаш ограждаше с кръгове някаква точка. Аз знаех, че мъхът може да пълзи — приближаващ се бавно, но упорито към храната.

Тук имаше само една причина да се образуват кръгове.

Аз тръгнах през сивата мъгла. Човешкият свят преминаваше около мен като размита, недоекспонирана чернобяла снимка. Беше хладно и неуютно — тук аз губех енергия всяка секунда. Но и от това имаше полза. Дори Арина не може постоянно да стои в Сумрака. Тя може да поглежда към първия слой от обикновения свят, но и това изразходва сила.

А сега тя не е в положение, в което може да си позволи безогледно да хаби трупаното с години.

На първият слой релефът на местността почти съвпадаше със земния. Тук също имаше земя под краката, дупки и неравности. Но тук имаше и още нещо. Аз видях, или по-точно — разпознавах, заровеното в земята старо оръжие. Не всичкото, разбира се, само онова, на което му се е случвало да убива. Полуизгнили стволове на автомати, незначително по-добре запазили се винтовки…